25 години от първия брой на вестник Демократическо ЗНАМЕ
Очевидно няма кой да си
спомни днес за тоя някогашен ранен опит за независима журналистика в условия на
всенародна еуфория месеци подир вътрешнопартийния преврат сред управляващата
БКП, обявен за начало на… Демокрацията в България. Сред четиристотинте депутати
във Великото народно събрание, дето пращахме за безплатно ползване пакет от 200 екземпляра, бе известен като „хубавото Знаме”. Просъществува
едва 19 (деветнадесет) броя: от 19 май 1990 до 26 януари 1991 г.
Снощи през петия учебен час, за да привлека
вниманието на осмокласниците към предстоящия урок по български, захванах се да
им разправям за някои чисто психологически – и затова невидими - особености:
например, за разстоянието, което всеки човек подсъзнателно създава между себе
си и своя събеседник, спътник в автобуса, на опашката в магазина, за това, че в
лично прилежащото пространство допускаме само най-близки на сърцето си
същества... Че жените и момичетата (за разлика от мъжете и момчетата) допускат
по-близо до себе си лица от своя пол... и пр., и пр. Моите палета от VІІІ-г ме
зяпнаха. Накрая, като си предадох трудния урок за глаголните особености в
българския език, идва Антония, шепне и ме гледа в очите: "Господине,
ах, господине може ли всеки час така... да ни говорите по мъничко за тия
работи, де... за разстоянията между жените и мъжете?"
Вчера колегата Татяна Бояджиева*, рускиня, а
преподава английски, ми показва пето или шесто стихотворение от
"Кардиф", което превеждала на руски в нейната кухничка. Идея ми е да
видя сборника "Кардиф"
в руски превод, та както се изразява в баладичното "Невярната
съпруга" Федерико Гарсиа Лорка:"с дълги
уговорки стана". Родената в Архангелск
етична и нежна Татяна първо се дърпаше, после – като видя, че не настоявам, сама
дойде да ми каже: "Ще помисля";
подир седмица ми носи "опит за
превод"; прибра си листа, па подир още два
или три дни, като ми връчваше почти тържествено други две неща преведени
("Чудо любви" и "Непоправимое"), пожела да й намеря
листове, та да продължи, "доколкото й е
възможно". И отново се застрахова, казва: "Георгий, поезията е
отговорно нещо. Страхувам се дали ще успея" и цитира,
струва ми се,Александър
Сергеевич какво мислел по въпроса. От своя страна, отговарям нещо, прочетено
кой знае къде, може пак от Пушкин да е, но остроумно
измислено: че за превода важи, както за жената: ако е вярна – грозновата
е, хубава ли е пък,не ще да е вярна.
Ден подир това представя ми на руски ключовото
стихотворение в сборника "Кардиф".
То става в присъствие на младия поет, лауреат на Голямата награда за
дебютна лирика през 1990 година в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев**,
също преподавател по английски, женен за рускиня. Младият поет възкликва: "Аха-а,
тъй значи! Продължавате да превеждате!" и горката Татяна, доловила упрек в кокетната
изненада на колегата, ситно-ситно примигва от смущение, па целомъдрено отвръща,
тъй че да я чуят всички в учителската стая: "За друг не бих се наела!
Това е много отговорна работа и не зная дали ще успея да се справя".
Сега, като описвам с усмивка ситуацията, иде ми на
ум как подир разгорещен учителски съвет, дето се държах не особено уважително
към новата ни шефка, милата Татяна беше ми рекла, че съпругът й българин, и той
се държал тъй
безкомпромисно и рязко, когато се чувствал прав; в нейните очи това било
типична българска национална черта.
2. Искам да съм с моята чаровна Re. край реката, на "нашето си"
местенце. Значи–походната маса, двата сгъваеми стола, чиста изгладена покривка,
две порцеланови чашки димящо ароматно кафе и моя милост с цигара в ръка.
Говорим... Какво говорим! Няма значение какво, важното е,
че ми е хубаво с Re. Мисля
си... И какво измислих?... Че трябва да си купя термос. Стария го счупих...
Нали! Без термос как ще се дотъркаляме край Марица, на
десетина километра от Пловдив, и докато разгъна масата, оправя столовете да не
се клатят, докато извадя покривката от багажника и не подредя порцелановите
чашки... задължително с чинийката отдолу, и
докато запаля цигара... Пък греещата Re. ще ми духа огънчето да не мога да запаля,
понеже цигарите са вредни... Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето (при
отсъствие на термос!) отдавна ще е изстинало и... ега ти аромата, ега ти и
студеното кафе!
Термос – ето кое притопляло щастието.
3.
Едва като се уверят, че не те е еня за тях, едва
тогава започват да те
ценят. Ама то важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колега с
докторска степен по филологическите науки***
два месеца вървяла по петите наизвестния
поет, редактор и шеф на местния провинциален
клуб на културните дейциг-н Тодор Биков**** само за да благоволи тояпоследният да й отпечата част от онова
(студия за Йовков), което обещал веднъж в пристъп на
велико снизхождение. Същият господин "ме четка" по телефона колко съм
готин и прочие... Е, как се получава тоз номер! Ако ми
пукаше за него, за мижавото му затънало в славянофилство, попщини и
ленинофилство вестниче, вероятно нямаше да
съм тъй уважаван.
Онова, дето ти се набутва в изобилие, кой го цени!
Пазарът всъщност не е ли надлъгване между търговец и клиент? Женският свят се
изтрепва да харчи за боклуци с престижни имена. Мазах колата си със свинска мас
и я лъснах не по-зле, отколкото бих я пастирал с три-четири
вида скъпи и прехвалени полир-пасти за автомобилни тенекии. Поетът Ганев
ровичка завчера из книгата ми "Кардиф", да ми съобщи кое му харесало
и кое иска доработване... Като че има значение това! Добричкият Гален... Търси
не там, където трябва. Казвам му: "Като нарежеш нещо живо и цялостно на
парчета, това не ти ли мирише на аутопсия?" – а той, внезапно зачервен до уши,
усмихва ми се насреща недоумяващ.
Точно заради пазарните хитрости крия
"Кардиф". Значи, както се изразил оня Наполеонов генерал,
Камброн ли беше!*****– към англичаните,които го обкръжили – него и оредялата му войска,
в далечната 1815-а...
Милозливо му предложили
кротко да си се предаде."Лайно! (На
френски звучи къде-къдепо-звучно: Мerde!)– отвърнал Камброн. – Гвардията
загива, но не се предава". За да бъде оценена, трябва да принудя света – ай,
как става това! – да я търси книгата ми. Хем като я
търси, тя да не му се предлага удобно като долнопробна проститутка.
Луксозните
любовници не висят по сергиите, не преследват минувачите и шофьорите с
предизвикателни сексуални намеци, а се предават внимателно,много внимателно от ръка на
ръка при подходящо обществено осветление / затъмнение. И поради что?...
Заради тайнството, необходимо на всяка магия. Бих перифразирал мъжествения
генерал с перфидно удоволствие:
–Лайнари! Голямата литература не се предлага като
шантонерка по пазарищата. Трябва да се напрегнешда я потърсиш с тревожно питащо съзнание. Тя е като Любовта:
може и да те разочарова отначало, да сметнеш, че е твърде обикновена, твърде
простовата, липсват й витиеватитекъдрави словосъчетания, придихания и (най-често
нищо не значещи) многозначни уж метафори, липсват й финтифлюшките и панделките,
по които така си пада беснеещата снобска паплач от нихилисти. Но внимавай!
Точно когато решиш, че пак си се излъгал... че някой идиот отново ти е подложил
динена кора, вързали са ти тенеке на задника... точно тогава с нещичко
незабележимо и толкова обикновено, с нещо делнично, присъщо на нормалния живот
уж, тя изведнъж те хваща за гърлото, влиза в сърцето ти и то усеща спазма на
Голямата тръпка... Ти политаш, мили мой! Ти вече не си същият. Тя неусетно те е инжектирала с най-сладката отрова –
с любов към света, с любопитство и състрадание към човека и
всяко живо същество на тая грешна земя, което щъка
угрижено под слънцето: а ето, вече си влюбен в тоя странник, изкушава те
неговото страдание, мечтите му, как диша, как спи нощем, върти ли се в леглото,
какво сънува, какво бълнува трескаво в просъница, от що се гърчи душата му и как се буди
бистрият поглед към Божественото у него... Това е. Черупката
ти е строшена, щитът – разпилян на късове, сърцето ти кърви, ти си обсебен от
Нея, Тя те е направила частица от човечеството,
едновременно силен и слаб,и нежен – венеца на Сътворението, оголения нерв на Космоса.
Пиер-Жак Етиен Камброн (1770-1842)
Знам какво би раздвижило тинята на обществения
интерес: ей тия есета в
"Арт-клуб"-чето на Биков работят в чест на "Кардиф". "Кой
е тоя, бе? – питат се вероятно. – Какво толкова е
написал, та есетата му са
правени с такова самочувствие!"
За естественото човешко право личността да променя както позицията си, така и себе си... Нали докато сме
живи, се учим! Иде ми на ум, като чета в книгата на Стефан
Цанев „Убийците са между нас”, издадена през 1996, спомен за любим автор на хиляди деца от моето поколение*. Роденият в 1937 г. Стефан Цанев си спомня как през 1963 г.главният редактор на „Стършел”, като пуснал на уводно мястостихотворението му „Репетиция
за парад”, му спестил репресии не само от партийната
цензура, но и от силовите
органи на властта.
Да
припомня, това е
исторически отрязък от най-новата ни история, когато в България действат няколко десетки концлагери за „врагове на народа и Партията”, където
психически, в хиляди случаи – и физически, са
умъртвявани т.нар. „ренегати”, „буржоазни отрепки”, „английски диверсанти”, „шпиони на загнилия капитализъм”, „агенти на империализма”, накъсо
казано – българи, уличени, че им липсва вдъхновение за „строителството на новия живот”.
Не стихотворение, поема написахпрез1974 г.; затова вероятно ме занимаваепизодът с Асен Босев. Може да е било под влияние на Стефан Цанев, с чийто
стихове още в 1963 г.,
едва 15-16-годишни, се сбирахме десетина гимназисти всеки четвъртък вечер да ни учат на журналистика в
редакцията на „Комсомолска искра” - ІV етаж, пъпът на Пловдив, при Джоката**.
В оназ 1963 г. Стефан Цанев за нас бе символ на честна позиция спрямо мекерето. Писал съм, значи, нещопосредствено, неумело може би, за траещите по седмица и две... репетиции (маршируваме от единия до другия край на централния градски площад хиляди ученици:от Дома на народната армия до Руската книжарница... и обратно с вдигнат над кратуната юмрук и блеем: Бе-е Ка Пе, Бе-е Ка Пе, с Бе-Ка-Пе напред, вечна дружба с Ес-Ес-Ер, да живее Ес-Ес-Ер, долу капитализма, смърт на империализмаза предстоящия парад на единството между... Партия и народ.
Може ли ентусиазъм да се репетира! От вибрациите на издутата по сватбарски озвучителна уредба площадът се тресе: Другари-и, последните редички се губят. Да скандират по-силно последните редички-и! Дайте по-мощно, да не се наложи да се наказваме, другари! Таявакханалия на партийния фанатизъм няма как да не изненадва, когато си трезвен и разсъждаваш с ума си.
Стефан
Цанев припомня жест на Асен Босев.Ето какво рекъл Босев десетина години подир случая: Не знам защо
реших да ти помогна (…).Спасението беше да се играе ва банк: на първа страница, на най-видното място(...), афиширано,лично аз поръчах винетките – в
упор, да се стъписат: „Сигурно ние бъркаме...” (т.е.политическите цензори да решат, че са
сгрешили: нещо невероятно –бел.
м., Г.Б.)И успяхме, нали? Това казва другарят Босев около 1973 г. нейде, като приел на гости у дома поета Цанев. Доста човечно. Човеколюбиво хем!
И тъкмо да реша, че това туке пример как
духовният аристократизъм надделява над фанатизмау партиеца, пред
очите ми лъсва стих на същия Босев, публикуван току преди 20 декември 1949 г., когато „цялото честно и прогресивно човечество” се кани да чества седемдесетия рожден ден
на другаря Сталин:
НА ЕДИН
ПРЕДАТЕЛ...
Днес цял народ за него казва:
- Държал съм бил змия у пазва!
А винаги змията той
я щедро награждава с бой –
за миг главата й премазва...
И за да не сбърка някой верен на партийната линия читател в чия чест са
тия римушки, ето начало на хубавко послание в същия свеж бодряшки стил,
сътворено с участието на същияавтор (през
1949 г. Асен
Босев според партийния печат е сред „водещите писатели" в България).
ДО ГЕНЕРАЛИСИМУС СТАЛИН
Само Вашето проницателно око можа да види и разкрие престъпната шпионска група
на (...). Ние Ви
изказваме дълбоката си благодарност, задето ни помогнахте да разкрием и
обезвредим шпионската група на Трайчо Костов, която в съгласие с предателската
банда на (...) и под диктовката на
англо-американския империализъм си беше поставила за цел да...
То
е пакАсен Босев. Има известна разлика естествено,
когатоплещиш огнени партийни лафове изобщо,
и когато пред тебее конкретният
човек от плът и кръв, в случая – младият
Стефан Цанев (26-годишен по онова време). Краят нацитираната по-горе статия от сборниксъс стряскащото заглавие „Убийците са
между нас”: „Ние си водим много точна сметка кой и
кога ни е забил нож в гърба, а много бързо изтриваме от паметта си ония,
които са ни прикривали със себе си. Защо?”
Наистина
– защо посягат понякога към казана с врящата смола да изтръгнат от мъки
някоя грешна душа? Това проява на
милосърдие ли е? Индулгенция за натворени гадости може би?
Или – което вероятно е най-логично:
начин да се купи талантът, да се привлече, прикотка, приклещи, подчини на партийната правда? Отбелязвам си, привлеченотсладката участ на поета,
драматурга, публициста Стефан Цанев. Крилати за поколението родени и израсналинепосредствено подир „славния” 9 септември бяха Стефан-Цаневските иронични призиви:Носете си новите дрехи, момчета. Момчета, внимателно на завоите.Послушните момчета не ги съдят...Лягахме и
ставахме с тия редове.
Що се отнася до Асен Босев, какво повече отсентенциятаDe mortius aut bene, aut nihil***за човек, сключил договор със Сатаната!
15.02.2001
Джефри
Чосър (1340-1400), „Кентърбърийски
разкази”****. Не знам как звучи на
английски, но на български Чосъровият
слог ми допада. Както се изрази тия днимоята аристократка
Re.: „Мили, стига си се ровил из таяотврат,
нужно ти е нещо закачливо!”Та като я послушах, етодва фрагмента от епоса на Чосър за финал
на есето „ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ” по повод два върхови романа на писателя от световна величина Томас Ман:
1)стр.41: А подир туй, без много да отлага, той яхнал коня си, раздиплил флага
и тръгнал със войските си...
Една дума– „раздиплил”,ехидно ми
се ухилва като пакостник, уцелил джама
на комшията.
Ха сега пробвай в мъдра печал да тълкувашсюжет и образи от Миналото!
2)стр.48:
Понякога, уви, така безумно
срещу съдбата ний роптаем шумно,
а тя ни дава често, без да знаем,
дар по-богат, отколкото желаем.
Мнозина към охолство се стремят,
а то им носи болест или смърт,
мнозина други бягат от затвора,
а вкъщи ги убиват близки хора.
И често, паднали на колене,
не знаем за добро ли, или не
се молим...
Plovdiv, redact.14maj 2015
______ * „Спасението беше да се играе ва
банк”, писмо
до поетесата Станка
Пенчева (1929-2014).
** Никола Джоков(1934-2000).
*** (От лат.) За
мъртвия или добро,
или нищо.
Асен
Иванов Босев (1913-1997).Започва да печата от 1932-1936едновременно
с Никола Й. Вапцаров. Завършва
право и дипломация през 1942.За
разлика от Вапцаров,прави кариера на „ярък партиен поет,
писател, журналист”:
зам.главен редактор на в.„Заря” след
9.ІХ.1944, редактор на официозав.„Работническо
дело”, съветник към Българското посолство в Москва, от 1961 до 1965 г.
(когато се разиграва епизодът, описан от Стефан Цанев) е главен
редактор на седмичника на ЦК на БКПза
хумор и сатирав.„Стършел”.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
).jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
