Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (10.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (10.)

    06.02.2001 

      Учудвала ме е преди години информираността у Иван К. за конюнктурата по горните етажи на властта. Колегата ми от местния младежкия вестник беше наясно с новите назначения или понижения, с разместванията по върховете на властта в София, както и кой от местните шефове ще е облагодетелстван. Ванчо си пиеше кафето, образно казано, с по-малкия брат на местния шеф на БКП* и винаги „беше в час”. Естествено не бях „в час”, понеже си пиех кафето с бачкатори и също таквиз момци като мене, израснали по прашните пловдивски махали. С тях ми бе добре, добре ми е и днес: бъбрим за коли, състезания, за знойни  жени и плътски приключения със знойните жени, за смахнати или може би гениални проекти как с повече труд може допълнително да се докара някоя пара към оскъдния семеен бюджет – все от тоя сорт неособено свързани с голямата политика дела.

      Николай Галов (1946-1993), с когото споделях шест години една стая в редакцията на младежкия вестник, веднъж в пристъп на великодушие се зае да ме посвещава в тънкостите на системата Апата в спортния бридж. Казвам: скучна ми е тая игра, а той: „Знаеш ли какви високи порти може да ти отвори! Бридж играят университетски светила, лекари, общинари, шефове на предприятия, все подбрани хора. Между тях – и някои едри паламуди, от които много неща зависят”. Мигам на парцали, а той продължи: „Понякога за нещо се налага да висиш часове пред някоя канцелария, да обикаляш, да търпиш унижения, да се молиш, да трепериш; а тъй, докато раздаваш картите, да речем, подхвърляш на тоя отсреща: това ми е нужно, и той – какво! – той ти се усмихва: дадено, смятай въпроса уреден”.

      Вади тефтерче, разлиства го: „Виж колко имена са тук, колко телефонни номера. Ей затова хич, ама хич няма да ти е излишно да понаучиш бриджа. Какво ти струва, а ще ти е от полза в карък положения!” Измъкна лист за пишеща машинка, начерта системата за анонсиране. Седи си тоя лист на дъното на картонена кутия под пласт стари фотографии, така и не ми послужи – поради самолюбие или наивност, присъща на младостта. Такова тефтерче имаше и друг от редакцията - завеждащият отдел "ЛИК" - поет, високо ценен в местния литературен кръг, той пък си записвал и кой с какво му помогнал (да не забрави добрината едва ли не).

    07.02.2001

      Стр. 291... За сексуалността и изкуството... Героят-резоньор на авторовите размисли в романа обсъжда секса като евнух: макар женен, чувствал се гузен в обкръжение на хора, у които липсата на нагона (според него) е благо, усещал се омърсен, че е принуден да спи със съпругата в едно легло и – о, какво падение! – от време на време да удовлетворява сексуалните й щения.

      До каква степен иронизира и до каква степен преиграва, опиянен от представата си за гения като нещо „не от мира сего”, приковаващо ни към грешната земя с пронизителния си поглед, излъчващ космическа отчужденост – не ми е докрай ясно. Накъсо казано за автора, противопоставянето „култура-варварство” чрез пародиране на две тъй априори представени нива в човешката личност ми звучи насилено. Нима Ренесансът не излъчва чар при взаимодействието на тия два „антагониста” в човешкото същество, където се срещат бесове от подсъзнателното с творческата „божествена” интуиция спрямо света!

      Защо великият Т. Ман (тук 68-72-годишен) представя тоя изкуствен микс за човека, тоя умозрителен модел на католицизма или лютеранството? Надявам се – с нетърпение, в по-нататъшния развой на фабулата на „Д-р Фаустус” да разбера как ще опровергае това умозрително схващане; ако не, може би ще взема да се съмнявам в неговото величие като творец.

      „На жената красотата е златна халка на свинска зурла" (с. 147), и след това:„И какво ли не е било казвано от памтивека с най-дълбоко убеждение по отношение на жената! Действително то се е отнасяло до плътските въжделения изобщо, но те се отъждествявали с жената, тъй че пак тя трябвало да отговаря за мъжката чувственост". 

      Надигането на средновековното абсолютизиране до какво не води! За йезуита Вяра в бог и Женственост са несъвместими. А поради что несъвместими? Може би защото двете претендират не за част от нас, а за цялото ни същество от глава до пети. Е-е, добре! Ала каква ли смъртна скука е така бленуваната чиста вяра!

      Действието (до с. 189) се развива през и около 1905 година, когато Леверкюн е около двайсетинагодишен.

      Стр. 219... „Бетховен е бил забелязван да композира с думи. „Че какво записва в бележника си?” – питали наблюдателите. „Той композира.” – „Но той пише думи, не ноти.” – Да, това му било свойствено. Записвал обикновено с думи идейния ход на дадена композиция, при което вмъквал само тук-там най-много по няколко ноти”. (...) „Напълно естествено е, че музиката се възпламенява от думите, че думите избликват от музиката, какъвто е случаят със завършека на Девета симфония”.

      Как би помогнал католицисткият модел за разделението на духовно от плътско, ако тръгнем да обсъждаме личния живот у доказал се гений (пиша го в кавички, понеже мисля, че и у най-посредствения генетично са заложени, често в дремещо състояние, гениални способности.) – значи, интимният живот у Христо Ботйов как да си обясня! Синът на кроткия даскал Ботьо от Алтън Калофер имал твърде интензивно изявен, стигащ до цинизъм сексуален нагон. За писмата до някоя си дащна цура (сръбкиня) литературните историци заобикалят на пръсти.

      И не само Ботев ми е аргумент; впечатлявало ме е, че у даровити поети (Пърси Биш Шели, лорд Байрон), прозаици (Балзак, Стендал, Виктор Юго), скулптори и художници (Огюст Роден, Амедео Модилиани и пр.) изпод силно изявената сексуалност, понякога стигаща до оргиастични ексцеси, е изригвал творческият гений. Как инак творческото начало у човека да не е вплетено в страстна прегръдка с бесовското, с животинското!

      Изчистено от сексуалния си подтекст, „изкуството” е хилаво и болнаво, бледнее от малокръвие като тъй възхваляваната с ренесансова ирония Платонична любов. Тъй де, Платон случайво би е бил обратен! Като усетил слабост в слабините си, парадиращият през целия си живот с потентност Ърнест Хемингуей си тегли куршума, едва навършил шейсетте си години (впрочем, на 61 години). Сексуални палавници и авантюристи са значителна част велики философи от Жан-Жак Русо насам, мнозина от великите мъже на ХІХ-ХХ век у нас: Стамболов, Фердинанд...

      Чарли Чаплин  за младите госпожици бил тайфун от нежност и страст. Между другото, мотив да му забранят достъп до Съединените американски щати е слабостта му към невръстни девственици, които се навъртали покрай снимачната площадка.

      Да погледнем спокойно на тия работи, защото самият живот би бил безплодна пустош без сексуалното, без изкусителното, предизвикващото, без дяволитото в разголената му женска плът, без бесовското начало.

      Стр. 303... Диалог между Сатаната и Леверкюн – Сатаната: „Не беше ли Бисмарк казал, че на немеца дай половин бутилка шампанско, за да се повдигне на естествената си висота?” Великият Бисмарк е дребно на ръст човече, не повече от метър и петдесет – отбелязвам си. Май оттам му е в ума темата за повдигането… на висота.

      Стр. 309... „Всяко действие се насочва срещу онзи, който предварително е готов да го претърпи”. Т.е. насочва се към викащия дявола по име. Имаме си такава поговорка: Не споменавай Дявола по име, да не ти се яви!

      Стр. 326... „Има и гордо разкаяние. Разкаянието на Каин (първия раз-Каин-освал се, според библейския мит), убеден, че грехът му е много голям, за да може да бъде простен”. Това едва ли се отнася за праведници и фанатици. Дебелоочието е може би най-характерна черта след грандоманията им.

      Мое си откритие: За да имаш всичко, трябва да не притежаваш нищо! Как става то? Трябва да си или малко луд, или много светец... Напомня ми друга ценна и изстрадана моя си находка: че ще имам една жена или една мечта истински едва когато престана да примирам по нея.

    08.02.2001

      Престъпления, предателства, родоотстъпничество, подлизурско отношение към Москва, внушавано като генетична предопределеност на цялата ни нация – то е триж по-непоносимо, когато същите тия мекерета днес се изявяват в ролята Защитници на демокрацията. Предалият веднъж цял живот си остава предател и няма връщане. Как да простя, че от шестгодишен хлапак са ми промивали мозъка самозванци, у които много по-късно откривах пищните одежди на лицемера.

      За мен, сина на обикновени българи, мнозинството кресльовци и яростни защитници на „демокрацията” са или чиновници, или галеници на бившата партийна номенклатура. Не са ли единици сред днешните властници необвързаните с бившата БКП-мафия и със структурите на Държавна сигурност! Тия единици са допускани до сферите на властта поради собствените им качества, както и за да се закичат с тях партай-геносетата от всички цветове на политическата менажерия. Вицепрезидентът на Републиката Тодор Кавалджиев, например, го търпят в президентската институция вероятно единствено от такива съображения, за камуфлаж. Инак бившият концлагерист за какъв ли дявол им е на партийците и доносниците!

      Следва 

Plovdiv, redact. 5 maj 2015

______
* Първи секретар на ОК на БКП, връх на местната власт.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (9.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (9.)

       04.02.2001
      
      Стр. 234-235: „...това едва ли не свещено опиянение, към което наистина като предупредителен знак за неговата лъжовност се примесваше и твърде много дива бруталност, твърде много безчовечна простащина, твърде много мръсна страст за опозоряване, измъчване, унизяване и което (...) носеше в себе си вече войната”. Тоя пасаж чудесно очертава кресливостта в днешна България – тона на политическите статии, както и взаимоотношенията между политическите партии.

      Томас Ман говори още за: „кощунственото пренебрежение на разума”, „греховното опълчване срещу истината”, „просташки разюздания култ на един долнопробен мит”, „престъпното подменяне на това, което е било някога, с отживелици”, „мръсната злоупотреба и жалката спекула с всичко старинно и истинско, честно чистосърдечно, първично немско, от което надути глупци и лъжци ни варяха своето отровно упоително питие”. Авторът прави характеристика на немския националсоциализъм, но питам се: Е, драги ми читателю, не забелязваш ли тия „великолепни качества” как се надигат и днес тук, в твоето отечество?!

      За репликата на университетския преподавател Марин Кадиев, че е време да почна да пиша своя роман... Ето отговор, който ми хареса, на  стр.236: „Нямам никакво намерение да отричам сериозността на изкуството; но когато самата работа е сериозна, човек пренебрегва изкуството, в такъв случай той е неспособен за изкуство”.

      Външно от прозата на Т. Ман („Вълшебната планина” и „Д-р Фаустус”)  се носи лъх на Средновековие, когато  т.нар. „модерно”, което вероятно ще да рече асоциативно размишление, едва-що сякаш прохождало, значи ХІІ-ХІІІ век. Същевременно едва ли има по-подходяща за стила и чрез стила възможност да се покаже раждането на изящна лекокрила проза в резултат от единоборство между тягостната средновековна схоластика и ренесансовата игрива радост от живота на Бокачовия „Декамерон”. В случая Т. Ман – като прилежен немец – заема образа на средновековен наблюдател, преследван от желание в едно изречение да побере и сюжет, и следствие, съпровождащи всяко важно послание.

      Отвъд тая грубовата изчерпателност – словесна метастаза, която всмуква всичко наоколо; изгазиш ли обаче тресавищата на обстоятелствеността, оказваш се пред лазурна лагуна: златист пясък приятно скрипти под нозете, кристално сини топли, едва полюшващи се романтични вълни те целуват и прегръщат, небето синее. То е самата Флоренция, то е Човеколюбието с главна буква, то е опиянението, че си сексуално обусловен от бесовете си, но си и много специално уникално същество със свой неповторим образ.

      Преди години, някъде около 1980 г., поетът Любомир Левчев изрецитира „Бездарието е фашизъм!” Дойде време полекичка да започнем да проумяваме, че не само фашизмът, а всяка претендираща за всеобхватност и защитавана със зъби и нокти, със заядливи крясъци идея, колкото и приятна на вид, си е все бездарие. Понеже е куха отвътре, посредствеността вири нос, бъбри назидателно, раздава присъди, тресе я гняв. Непостижимо за фанатика е да разбере онова евангелско „Обичай врага си повече от себе си”.

       05.02.2001

      Стр. 257... Обяснявайки изобретената от самия него дванайсеттонна или серийна техника на композиране, героят Адриан Леверкюн говори за това, което бих назовал „интервали в изкуството” – места, където музиката, без да звучи в буквалния смисъл, отзвучава като мелодия в съзнанието, а ако е художествен текст, читателят преживява изтеглени от своя личен опит, макар пропуснати от автора, подразбиращи се в ритъма и логиката на изобразеното късове живот.

    Тия ловко пропуснати от автора места правят тъканта на творбата рехава, прозирна, изкушаваща човека от публиката сам да посегне, да възжелае сам да досътворява. Изкушеният, вече като влюбен, започва да мечтае, да се тревожи от... какво ли? – от нещо, което иде за него вече не отвън, а от дълбините на собственото му съзнание, от собствената му душа. Сред Атанас-Далчевите бележки за света на изкуството е и парадоксалното откровение: „Вдъхновяват ни за работа (…) несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас”.*

    Чудно се получава. Както вчера, когато се поразходихме по двата бряга на рекичката Дерменка току над покрайнините на селището Първенец с Емил** и жена му Весна. Джапаме из калта по високия бряг в търсене на брод и по едно време взех да се притеснявам...  защо? – че не ни е писано да минем отвъд. Странно! Двете висящи мостчета стихията яростно разхвърляла из речния камънак... единият от двата моста, по-точно казано – отломките му, лежи като труп на убит в сражение. Та докато шетаме край кротко ромолящата като излегнала се сластно жена Дерменка, мина ми през ум – не, ами усетих с животински някакъв си нюх: че е нужно само да пожелаем, силно да пожелаем! – и без какъвто и да е мост, като по опъната над дерето невидима нишка за миг ще сме се озовали на отсрещния бряг... Само трябва много силно да пожелаем. Нищо особено, нали!

    Тия интервали в тъканта на творбата са заредени с призиви за съучастие, стига авторът да е спрял точно на крайчеца над ромолящата под нозете му бездна. Читателят (слушателят, зрителят), по инерция сякаш продължавайки да доработва прочетеното, чутото, видяното, докоснатото… преминава по невидима тънка връв в пространство, населено вече с идеи, сюжети и образи от лично някога си вече преживяно.

    Фаустовски, някак призрачен, шутовски образ... Представям си го тоя читател, зрител, слушател: върви умислен, вглъбен... по въздуха. Изкуството го омагьосало, той вече твори, макар в оня миг да не си дава сметка какво прави. Тъй де, как може да се върви по въздуха?! Нали логиката забранява тез детинщини, тез лудории? Гравитацията, дето ни залепя за настоящото материално, пренебрежима величина ли е? Материалното не обгръща ли като орехова черупка духовното?

    Стр. 270: Описание (откъси) на типичен женкар, някой си Швертфегер:  „Облечен като селски момък или във флорентински костюм от ХІІІ столетие, който много добре подчертаваше хубавите му крака (...), отдаден на празнично настроение и съвършено забравил за нуждата духовно да се издига – идваше да покани „по симпатичен начин” за танц някоя от девойките (...) държеше всичко да бъде симпатично и всякакви несимпатични прояви да се избягват. (Следва разкошното заключение! – бел.м., Г.Б.) Той имаше много задължения и неотложни флиртове из цялата зала”. Един „Фигаро тук – Фигаро там”, пародия на мъжкар в любовните мечтания на нежните дами. Същият тоз нежен свят кудкудяка фразички, като: „Боже мой, Рудолф, ако поне не правехте такава сияеща физиономия на спасител, когато идвате! Уверявам ви, ние се натанцувахме достатъчно и вие съвсем не сте ни нужен”. В крайна сметка, оказва се, кокошчицата не е против да потанцува точно с фавн, ей тъй, да й завидят другите хитруши, които като посестримата си сега и тук ловуват чрез умело разголена плът заслепени от похот мъжкари.

    Тоя тип досадни нахакани мъжлета са като винената мушица: явяват се и там, дето най не ги очакваш, при условие обаче: да е налице сладострастна женска плът. Те са в готовност винаги да се втурнат, стига да има коя да им подсвирне, фуста да завърти, да разлюшка ханш, с краче да тропне, лъстиви премрежени погледи да хвърля, да се кикоти или да примре като кокошчица пред герестия петльо. У Лев Н. Толстой, в романа „Ана Каренина”, а може би и във „Война и мир”, се мъдри подобно описание за момци, които по балните салони ветрец на рояци довява с двусмислените им мераци и шеги.

       ВРЪСТНИЦИ

Майка ми

    Здрависване, нещо ритуално... Работили сме някога заедно, вярно – минали са доста години, доста вода изтекла, ала нали все пак отрязък от живота си сме били под един покрив, с една мечта, макар – всеки по своему. Няколко пъти съм търсел брод към него, след като се разлетя на късове старата редакция на младежкия вестник. Явявал съм му се и притеснен, и не притеснен, и в ролята на наивник (без да съзнавам, че се правя на глупак, да му се надсмея), явявал съм му се и тържествуващ заради поредна някоя моя си победа над оскъдицата, с която общо взето сме свързани до гроб. Нему не случайно, един от трима, на 5 януари 1999 г., и не че сме били приятели, а в знак на смирение дарих книжлето си „Кардиф” (сборник стихове).

    Но не! Ни веднъж не го усетих освободил душа: престанал внимателно да ме наблюдава. Думата „недружелюбно” не подхожда, защото той е любезен, бих рекъл: твърде внимателен, твърде учтив. И точно в това е недружелюбието, студенината. Нищо не ща от него; откъм него е затаяване обаче, несъгласие по нещо основно, което навярно го дразни или притеснява. Вероятно е добър човек. В големия вестник, където отиде да работи, младите го имат за еталон предвид неговата уравновесеност, неговата стабилност (?!) в главоломно преоформящата се политическа истерия... Решавам в една утрин с аромат на липа и лястовичи цвъртеж край балкончето ми: ценят го вероятно за онова, което всъщност го няма у него, и именно затова човекът го изнесъл на показ.

    Срещаме се случайно на двайсетина километра от Пловдив (родния ни град), под огряна от косите лъчи на февруарското слънце площадка пред селския ресторант на село Храбрино. Ресторантът по това време не работи. Разхождал кученцето си – симпатичен пальок с клепнали ушета и едри лапки... Тъкмо си тръгвал. Вижда спътниците ми (Емил и жена му), здрависват се, заобикаля колата, от която тъкмо се измъквам, подава ръка... И що беше това приклякане, Боже мой? И тоя прекален ентусиазъм, че се виждаме… Простил ли ми е, че сме различни, успокоил ли се е?

    Интересен ми е със затаената си драма. И да искам, не мога да помогна: така яко си е захлопнал сърцето; тъкмо това ми напомня подчертаната му любезност тоя ден. И се чудя: толкова слабо ли е онова, което ни свързва като българи от една черга, в една и съща година раждани, па макар и от двете страни на стена, помежду ни издигната от люто враждуващи кресльовци?

      Следва

Plovdiv, redact. 2 maj 2015

______

* Атанас Далчев, „Фрагменти”, изд. 1967 г., с. 22. 

** Писателят Емил Калъчев (1932-2013). Бел.м., tisss.  

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)

       03.02.2001

      Дотук (стр. 176) действието се развива в 1904 година. Адриан Леверкюн е студент по богословие в Хале (град с 200 хил. жители по онова време), старо средище на лютеранството в Германиа. Пак на с. 176  се посочва как изглежда почеркът на Леверкюн: „с равно подредени, малко старомодни и донякъде претрупани букви, изписани, изглежда, с краснописно перо (…); много сбита и написана сякаш с шифър, изпъстрена със ситнички вметвания и поправки – но аз отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане и можех винаги да разчитам без затруднение неговия почерк”.  Леверкюн в оня момент е едва 19-20-годишен.

      Стр. 180: „…отстъпничеството е акт на вяра и всичко е и става в бога, особено отпадането от него”. Заменете „бог” с„комунизъм” – и ще получите някакво откровение за отреклите се от комунистическата практика някогашни партийни величия*; променяйки формата – свивайки вляво и дори в крайно дясно (СДС, например, Гелеменовите фашисти,националсоциалистите на д-р Иван Георгиев – син на езиковеда от световна класа Владимир Георгиев**), отричайки се от своя обожаван Карл Маркс, Ленин , Сталин и пр., все същите до Десети ноември 1989-та праведни и праволинейни партийци не спряха да произвеждат варианти на същата в основата си болшевишка – колкото идеалистична, толкова и човеконенавистна… философия.

      Всяко разсъждение според представата им за етика е заклеване пред олтара на човеколюбието, в действителност обаче не познавам по-ловка, по-извратена система за манипулиране на огромни множества хора. Значи, като се отмята от комунизма като реалност и форма, отстъпникът (дисидентът) е пак „в комунизма” и толкова по-извратен, понеже отровата продължава да се просмуква сред българите, но вече не от един извор, от едно политбюро, от една Москва, не от един вожд, а от нароили се като ракова метастаза вождове, партии и партийки, които доверчиво възприемаме за демократични.

       Демократични ли... О, какви жестоки подмолни боричкания за лидерство! О, какви срамни сцени с подмяна на протоколи, огласяне на срамни истини за тоя и оня! И в крайна сметка, оказва се, с малки изключения тия нови политически формации все са оглавявани от хора на бившата Държавна сигурност или от възпитаници на висша партийна школа в бившия СССР или в Тодор-Живкова България.

      Тия „верни синове и дъщери на комунизма” под най-приятни за ухото и сърцето имена и идейни платформи: Евролевица, Движение за права и свободи на Ахмед Доган, Съюз на демократичните сили, Демократическа партия на Стефан Савов, Радикал-демократическа партия на Елка Константинова… както и "обновената и преустроена БСП”, чието име е присвоено, крадено, понеже през 1990 г. в българския политически живот съществуваше официално регистрирана друга формация под това име, докато партийците още се водеха членове на "славната” столетница БКП.

      Чуя ли някой да се тресе от бяс, да бълва зли думи, хищно да напада това и онова – казвам си: тоя е комунист. Вирусът на Чумата на ХХ век у него е влязъл тъй дълбоко, че човекът с тия по бесовски опулени очи плаши, преди уста да е отворил.

      Но що значи „комунизъм” за изскубналите от себе си семената на тая маниакална злост? Комунизъм е всяко подменяне на човеколюбието с фанатизъм; комунистът "се бори за благото на цялото човечество”, изтръгвайки човешкото. Любовта се заменя с безпределна вярност към Партията (неслучайно с главна буква), и това се изразява в скандиране на лозунги по площадите, покрай паметниците от миналото, в бойки речи, громящи врага. „Свобода, братство, равенство!” е любим лозунг именно понеже е удобен от всички гледни точки. Истината се затулва, например, с "Правда" - вестник, известен с лъжи, но се затулва и с потоци от информация, представяна едностранчиво, докато същественото целенасочено се премълчава, както практикуват медии, обслужващи властта. За издевателствата в Украйна, например... За влиянието на US-дипломацията при съсипване и разграбване на цели държави, за разпространяването на ислямистките изстъпления и пр.

      Комунистическата организация неизменно е подривна организация срещу правото на отделната личност да взема самостоятелни решения по съвест, да твори извън стройните редици на фанатизираните и правоверните „най-достойни”. Комунистът по нрав се тресе от амбиция да преформулира естествените приоритети на човешката общност, да пробва да преобърне с главата надолу дори самата природа***. Това е схематизъм, изведен до водещ принцип спрямо човечеството. Претенция, огласена още с „Комунистическия манифест” през далечната 1848 г. в провинциален немски вестник. Маркс проектира планетата като концлагер с камери за подслушване, наблюдение и денонощна охрана в името и заради „Свободата и Прогреса”. Един образцов Big Brother в екстаза на бясно усъвършенстващата се електроника, когато човекът е внимателно следен какво пише, какво говори, какво мисли.

      Цялата дивотия се таи в девиза „Партията не греши”. Например, "люспенето" подир първите еуфорични месеци след основаването на СДС не беше в стила на типичен за партиеца на БКП, мотив: "...аз знам, аз вярвам, че си права,/ когато съгрешиш дори!" (Христо Радевски, "Към Партията") А може би "US - лидер на световния прогрес и хуманизъм" е по-малко фалшива табела!

      „Д-р Фаустус” във форма на роман представлява огромно есе, стои на границата между художествения жанр и философската публицистика. Това е сюжет, но и размишление за участта на таланта в модерната цивилизация. Чрез внушенията на художествения стил Томас Ман предупреждава: преди да сме изяснили механизма на неандерталщините, идеята за човечно общество си остава неосъществим блян.

Томас Ман

      Фанатизмът, лицемерието, алчността, грандоманията на обявилите се за лидери на прогреса, изживяващи се като разпоредители на света, тържествуващата посредственост, крясъците на тълпата „Да бъде разпнат!” не са докрай осветени. Ренесансът у нас не е приключил, не сме още прекрачили отвъд Средновековието у себе си. Т. Ман обсъжда Германия и нейната участ, всъщност обсъжда Западна Европа и нейната участ; извън вниманието му са Русия, Източна Европа, Балканите.

      Чета "Д-р Фаустус", а в ума ми е плътната прегръдка на обикновения българин както с Руското културно великолепие, тъй и с мракобесието, полъхващо откъм болшевишка Русия, напоследък - откъм Русия на КГБ. Тия две Русии няма как като българи да не ни вълнуват. Българската книжовност и култура от Х-ХІІ век е стимул за подвига на Русия в духовната сфера.

      Стр. 181: „…онова крепко простодушие (…), необходимо на артиста”. Т.е. главното, най-прозорливото непременно е изтеглено отсам показността, то е плътно, сивее; мислят го за срамежливо, а то е прибрано в себе си, жестоко самостоятелно – едно твърде строго „свръх-Аз”.

      Стр. 183. По повод… Индуцирано от прозата на Т. Ман… Пародията е важна съставка на изкуството; в противен случай, при отсъствието й, изкуството губи интелектуалната си енергия, става нещо самодоволно и назидателно.

      Пародията, самоиронията е изместване на фокуса: непосветената публика – в първия момент, по инерция продължава да възприема с подобаваща сериозност ситуацията, образа, идеята – докато иззад кулисите с все по-нарастваща интензивност долита кискане, смях, кикот. Това е освежителен душ, втурване на игривото. То е празник на интелекта: „Ах, дяволе! Досетих се какъв номер си погодил” – следва потупване, побутване, шеговито размахване на показалец, струи светлина помежду ви. Затова високите постижения в изкуството нашепват на детето у всекиго от нас: „Животът е игра. Не се възприемай твърде сериозно. Стига скованост, присъща на манекен зад витрина!” Това е обляната от слънце жизнелюбива Флоренция на духа, Ренесансът на нашия съвместен живот в национална общност.

      Стр. 223: Рюдигер Шилдкнап – „може би над тридесетте”, пише „стихове със свободен размер, критични статии, къси разкази в стегната проза”, превежда от английски... (стр. 225), „извънредно, дори детински весел човек, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор”. „Висок, широкоплещест, с тесни бедра и дълги крака”, „ръцете му бяха изящни, с дълги аристократични пръсти (…) и цялата му изобщо осанка беше тъй неоспоримо джентълменска”… (стр. 226-227).

      Следва

Plovdiv, redact. 30 apr. 2015

________
* Т.нар. дисиденти.

** Един от преподавателите ми през учебната 1967-68 г. в Софийския университет.

*** По времето на Сталин в болшевишка Русия са разработвани планове да се обърне течението на Волга, цели народности са прехвърляни в безлюдни области на Сибир (татари, евреи, някои от кавказките племена и националности). Бел.м., tisss.