ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1668.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1668.)

  Миналото не можеш да изтръгнеш ей тъй, все едно си сменяш костюма. То живее у нас за урок и поука, че плъховете в романа "Чумата" на Албер Камю не могат просто да си отидат, че всеки щастлив град на нашия свят завинаги остава застрашен от Чумата, която някой един ден отново ще се събуди от всеобщото ни нехайство и глупост. – Аноним (1947)

  Тази планета си има, по-точно, си имаше, един проблем – почти всички хора, живеещи върху нея, в по-голямата част от мизерния си животец се усещаха нещастни. Много бяха предложенията за решаване на проблема, но повечето се отнасяха до движението на едни зелени късчета хартия... (...) И тъй, проблемът си оставаше нерешен: мнозина се чувстваха кофти, а повечето от тях, отвратително зле, включително, онези с електронните часовници. – Дъглас Адамс (1952-2001)*

  3 mar. 2011

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ

АПОСТОЛИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Апостол № 11

Спас Гърневски (1953)**

   Завършил задочно "Икономика и организация на труда" в УНСС, тъй от редови бачкатор се издигна до шеф. Вече през 1992-1995 г. е директор на пловдивската Държавна печатница. Известно време после – икономист в Пловдивското издателство "Христо Г. Данов". Напорист, удобен за всяка дружинка, която на власт, стигна до длъжността Кмет на Пловдив. Пътят му из политическите дебри лъкатуши от неспокойното бурно членство в местната Демократическа партия през 1990-1991 г., след което се приземи в софийската Демократическата партия на политически спец г-н Стефан Савов (1924-2000). Сетне в редичките на СДС (Съюза на демократичните сили), завъртя се край мекошавия яко неопитен Филип Димитров (1955), а когато СДС взе да поема вода, прехвърли дълбоките си симпатии към тъмната фигура на още по-ловък политически играч – Командира Костов и партията на др. Костов ДСБ (Демократи за силна България). Изключиха го от СДС, оказа се ръководител на партийната организация на Костовата партия в Пловдив. Обаче и Костовата партия взе да гълта вода, и понеже всичко тече, всичко се променя, а най-вече пристрастията на изборите за Народно събрание от 26 март 2017 г., изненадващо за мнозина наивници, и в неговия си стил и амбиции, несръчният поет на жарки римушки в чест на БКП до Десети ноември 1989 г. Спас се оказа депутат на основаната у нас с пари на немска фондация партия ГЕРБ.

  Ето и стила на пойета Спас Гърневски: "Бях член на литературния клуб в Пловдив и написах стихотворение за стогодишнина от рождението му". Били са други времена, "поетът-работник" излял съкровените си чувства в посредствена ода за вожда на народа Георги Димитров. Възторженият Спас в течението на годините ще изпонапише за всичко онова, докоснало сантименталната му душа – от разтърсващи жарки стихове за войника от Съветската армия на върха на Бунарджика, през възхвалата на всеки биг началник, който му се изпречи пред очите, т.е. от господин Савов, покрай "Командира" Иван Костов, чак до именния ден на полуграмотния кмет на партия ГЕРБ в Пловдив сина на мама Роза Иван Тотев или по народному Мамин Ваньо (1975). Същественото е, че неизменно все е цамбуркал край персони, от които е зависила кариерата му, пък и без излишни скрупули е зарязвал и хора, и партии, които до вчера е превъзнасял, посвещавал им е възторжените си сакати стихове. За Ивановден на 2015 г. на сутрешната сесия в пловдивския общински парламент поднася яка римушка-честитка в чест на любимия кмет Иван Тотев и за кефа на двата от общо четирите местни футболни отбора с любвеобилна празнична молитва:

      Смили cе, Гоcподи, и дай cветовни, евpопейски,
      канали гребни, cпоpтни зали, cтадиони,
      cилно "Локо", cилен "Ботев",
      гpад-гpадина, гpад-позлата.
      Смили cе, Гоcподи, над кмета Тотев
      със още няколко мандата!

  Велика слабост му е да си рецитира римушките, почувства ли се кацнал пред микрофон и трибуна, от възхвала (при завъртане с половин оборот Колелото на историята) да посяга към разрушителни, ала дръзки идеи не само за вожда Бай Гьорги Димитров и любимата преди БКП. Показателен е възходът на поета Гърневски по повод паметника на сиенитния войник на Пловдив. Във вихъра на преизборната кампания за кмет Гърневски се зарече, че, изберат ли го кмет пловдивчани, ще срути каменния Альоша и ще превърне Альоша от темето на Бунарджика на Културната столица на Европа за 2019 година в гигантска бутилка за газирана американска вода, един вид безплатна реклама на фирмата "Кока-кола".

 Според хапливите езици на пловдивските майтапчии, респектирани до някое си време от прелитанията на Спас от партия към партия и от вожд на вожд, преображенията му до някое си време бяха са девет на брой. И навсякъде поетът Гърневски бе в първите редички, хвали или проклина, отлично ориентиран чий враг да громи и пред чия икона да палне дебела владишка свещ, па да удари смирено типичен за праведния християнин честен кръст. Бях му нещо като шеф на г-н Спас, когато рисувах макетите за поредния брой на една от първите трибуни на опозицията срещу БКП вестник "Демократическо знаме", наред с часовите вестници "24 часа" и седмичния "168 часа" на фамозния и газиран г-н Петьо Блъсков (1950)***, когато Спас идваше по анцуг, кажи-речи, от пъпа на града до дома ми зад гетото Столипиново, да отнесе в печатницата материалите за следващия брой на вестника (май 1990-февр.1991)... Беше ми един вид дясната ръка, имал съм му доверие, докато като муха месарка с 45-местна "чавдарка" не отлетя чак в София с част от членската маса на възстановената първа след Десети ноември Демократическа партия – със седалище в Пловдив, да се представи като желана невяста на ловкия Стефан Савов от партия под същото име, обявена с подправен протокол за единствен наследник на партията на Петко Каравелов (1843-1903), Александър Малинов (1867-1938) и Никола Мушанов (1872-1951).   

Апостол № 12

Георги Марков (1950)**** 

  Уверяват го от далечната 1992 г., че има досие в архивите на Държавна сигурност с агентурния псевдоним "Николай", отрича. По-късно твърди: Фактът, че са го избрали за Конституционен съдия, означава, че не е бил агент. В разгара на кандидат-президентската кампания от 2006 г. вестник "Монитор" вади наяве документации, за която твърди, че представляват Личното дело на агента "Николай", където черно на бяло пише: "Агент на Държавна сигурност от 1972 г." Гьорги обаче се инати, документите били фалшификат. Досадниците с още куп документи настояват: А бре Гьорги, а бре Марков, бил си таен агент от политическата полиция в годините на соца, поне замълчи, драги, че според древната мъдрост: Пред фактите, и боговете мълчат:

  1) Решение № 4 от 21.06.2007 г.,
  2) Решение № 10 от 25.07.2007 г, и
  3) Решение № 14 от 04.09.2007 г. на Комисията по досиетата документират агентурна дейност, мили, във Втория отдел на Държавна сигурност и в VI управление (политическото гестапо) през периода 1971-1976 г., като агент с псевдонимите "Николай" и "Стефан".

  За документ № 14 Гьорги отрича да е писал доноси. Обаче решение на старателната Комисията огласява открита в друго дело Информация на агента "Николай" за обект на ДОП (което означава "обект за следене на Дирекция Обществени поръчки на МВР") "Скакалеца"... информация от Гьорги Марков от 7 дек. 1972 г. "Подготовка за бягство от НРБ".

  Ужас! И той?! Той – какво! Той естествено е кристално чист, чист като момина сълза. По време на VII Велико народно събрание, като активен депутат от Демократическата партия на Стефан Савов, агент "Николай" се заканва хъшлашки, че групата на Савов от трийсет и девет депутати, търкалящи се в знак на протест от кофтия според тях текст в проекта за демократична Конституция по моравата между обществените тоалетни срещу Мензата на Софийския университет и сградата на парламента, ще се качат по клоните на кестените, да установят със съвършена точност през джамлъците на пленарната зала кой предател и идиот гласува "за". Голям цирк, голямо шоу си беше! Помните ли, драги българи, или вече нищо не помните?

Апостол № 13

Георги Харизанов (1978)

 "Като активист на кварталната ни организация, залесявал съм Западния парк в София и съм боядисвал оградите на детски градини" – фука си се с политическата си трудолюбие корифей от любимците на националните родни телевизии, някой си Георги Харизанов. Нямал висше образование, понеже работи много – копае, сее, върти четка баданарка, и решил: що му е диплома! Но сбъркал, когато се похвалил, че през 1998 г., че учил бил в Датски колеж. Гот звучи. Не какъв да е, а датски. "Извинявам се, какво от това, че нямам диплома, за мен говорят резултатите" – изречено скромно пред медиите. И като стана дума за резултати, ето и фрагменти, огласени през 2014 г.:

 1) Осъденият за изнудване бивш председател на Съвета на директорите в ЕАД "Напоителни системи" Георги Харизанов с влязла в сила Присъда за изнудване по член 213-а, ал. 1, издадена от Софийския районен съд и влязла в сила на 15 апр. 2005 г., осъден лишаване от свобода две години условно с тригодишен изпитателен срок и глоба от 1000 лв. 

  Романтичната биография на Георги Харизанов начева през 1997., когато е момък едва деветнайсетгодишен. Автомобилът му бил ударен от друга кола и Георги Харизанов заставил онзи човек отсреща да му се подпише, че е длъжен 400 хамерикански долара за щети. Такива обяснения дава 15 (петнайсет) години по-късно. Ала потърпевшият подал жалба за рекет, и срещу Георги Харизанов почва Първо му дело в живота за престъпление от общ характер.

  2) През 2011 г. си вади документ, че е реабилитиран. През 2011 г. вече е в Съвета на директорите на Държавното предприятие "Агроводинвест". А през ноември 2011 г. от Министерството на земеделието го назначават в борда на "Напоителни системи" ЕАД. Министърът вероятно не знае, че Георги е осъждан и има висящи обвинения: 1) За заплаха с убийство към млада жена. 2) За крадени 53 хил. лв. от сейф на строителна фирма. Като търговски шеф на фирмата СТОА на арх. Дамян Стоянов, внесъл преди обира няколко хиляди лева в касата. Призован е като обвиняем, защото пръстовите му отпечатъци, демек, онези неприятни хора дактилоскопите открили прекрасно отбелязани върху стъклената витринка в кабинета на управителя на фирмата... Според Прокуратурата, г-н Георги Харизанов и неустановените му съучастници проникнали в помещението, където се е помещавала касата на фирмата. Демонтирали облегалката на офис-стол с колелца, курдисали масивния сейф върху стола, вързали това с кабел и лашнали стола в кенефа. Зад умивалника с оксижен разрязали сейфа и го изпразнили. Чист кяр – 24 хил. лв., плюс 11 500 щатски долара – кой ти ги дава! После влезли в съседен кабинет, вече не с взлом, ами с шперц... Проникнали в офиса на управителя, дето имало втора каса. Отключват я, вече без да я разбиват. И изкярили чиста пара близо 2 000 долара. Към 4 часа след полунощ едната от спящите принцеси, т.е. от нощните пазачи, се събудила и отишла да пикае – и не щеш ли, съгледал, касата на шефа в кенефа: "Абе, какво ли прави този железен сандък тук!" – рекъл си. И позвънил да пита управителя – собственика на фирмата; и на дежурния полицай в софийското VII РПУ звънил да го попита. Така по пръстовите отпечатъци в кабинета на управителя на трудолюбивия г-н Г. Харизанов повдигат Второ обвинение. Което виси и виси десет години. Обаче преди срока за прекратяване по давност е внесен новичък обвинителен акт. Но Софийският градски съд урежда нещата, понеже оказва се, отпечатъкът не бил, според съдиите, достатъчно доказателство, за да бъде обвинен толкова честен човек. Следователите установили, че "Бил Гейтс", както нарекли оттук насетне нахакания Жорж Харизанов, шетал цяла нощ с изтърбушените две каси. Така според мъдрото заключение на Прокуратурата ни относно обвинението за грабеж, озадаченият, почувствал се невинен Харизанов на пресконференция обидено заявява: "Научих за обира и се озовах там с едничката цел да помогна". Кому да помогне, не казал. Ами и онези там хубави хора някак не се досетили да го попитат.

  3) Осъден от фирмата "Топливо" за дългове за 210 000 лв., през 2009 г. Харизанов преживял отново пак кофти стрес с частен съдия-изпълнител. През март същата карък година "Топливо" АД пожелава от Районния съд в град София да приведе в изпълнение заповед, от която е видно, че нашия човек дължи на дружеството същите онези 210 000 сухи лв. И Харизанов иска, обаче как да връща парите и след покана доброволно да ги върне! Тогава онези кожодери го осъждат. Решението е да се издължи, обаче той пак не се издължава, макар да имал ужасно желание да се издължи. И с работата се заел някакъв си съдебен частен изпълнител от януари, та ча-а-ак до края на 2009 г. И Декември на същата 2009 г. невръстният "Бил Гейтс", както го нарича свойски тогавашният ни земеделски министър Мирослав Найденов, залага имущество, като демек един вид обезпечение за връщането на парата и подава иск за спирането на изпълнението. Молбата е уважена от Съда! През 2011 г., вече като шеф в Държавното предприятие "Агроводинвест", опереният Бил Гейтс успял да спре принудителното изпълнение на вземанията от кредитора. Преди да заеме постове в двете държавни предприятия, милият е ответник и по други дела, като и там по познатия вече стил дължи пари. Същевременно няма свой бизнес, нито имот на свое име. Нищичко си няма, освен любов към Политическа партия ГЕРБ, в съответствие с духовните ценности***** на хайдук и естествено не му носи абсолютно никакви приходи и облаги.

  To be continued 

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 4 dec. 2024

Илюстрации:

- В хубавите дни за родната демокрация.

- Тръпката често идва и на магистралата.

–––

*Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%8A%D1%82%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB_%D0%BD%D0%B0_%D0%B3%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F_%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D1%8F 

**Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B0%D1%81_%D0%93%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8

***Вж. https://www.capital.bg/biznes/media_i_reklama/2014/04/25/2288178_koi_e_petyo_bluskov/

****Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA)

***** Вж. https://www.mediapool.bg/sladurat-harizanov-sam-se-zalichil-ot-sladurcom-bez-namesa-na-gdbop-news190041.html & http://www.mignews.info/kakav-politolog-e-bivshata-kalinka-na-gerb-georgi-harizanov/Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1667.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1667.) 

 Да усетиш душата на този най-древен в Европа град не е така лесно. Защото може да ти се покаже както романтичен, така и съвсем по византийски подъл. И няма как да се отървеш от южняшкия му чар или магия, които в никой друг български град досега не съм откривал с толкова могъща интензивност. – Аноним (1947)

  5 sep. 2009

СТАРАТА ЕВРЕЙСКА БАНЯ* 

На приятеля Арон Амар (1949)

Пред банята на припек в лакърдии
зевзеците на моя роден град
отварят мухабет за случки дивни
и хилят се – низ дяволски благат.

Коя ли сред засуканите булки
току-що къпана и с див копнеж
въртяла кръшни чупки, подочула
мераците на местната младеж,

как старият бакалин бай Миале
търчал към булката си по чаршаф,
заметнат в кръста, щото го обрали,
и тя го чакала корав и здрав,

как той я псувал на провала щуро:
"Мизернице, все туй ли ти е теб
в акъла женски! Дреме ми на кура,
живота ми превърна на вертеп",

как обущарят Митре лъгал Пена,
че три дни лее плоча от бетон,
а Пена как го нашла разгневена
с комшийка гол в съседския им дом.

Как Ристе с китки срещнал буля Цвета,

от баните пристигнала с експрес,

пък тя излязла толкова проклета –

отказала съпружеския секс

и той с една сиджимка от простора

на крушата им бесил се напук

и махалата как се сбрала в двора

да види загорял мъж щур и луд.

Как на снашицата еднъж посегнал

коларят Спас, обхванат от мерак,

и после на сина разправял бледен,

че влязъл е в дома им върколак,

и викнали по този повод спешно

баячка, ала там размятала поли,

снахата Наска смяла се зловещо

и го проклела Бог да го гори.

Заливат се от смях, та чак хълцукат,
въртят ракийката в магьосан кръг,
сербез по раменцата се почукват,
та, в клещи сякаш, пука някой гръб.

Брадясали, в ушите – мъх старешки
(сами зоват го "гробищна трева"),
един рече, друг го допълня вещо –
от смях тресе се банята едва...

Отдавна тук бедняци се не къпят,
Орта мезар ще рухне някой ден,
но тези старци много са ми скъпи,
макар и от цинизма им смутен.

Зад ъгъла полечка се задава
процесия… Уж жалят едного,
ала мъртвецът в китките се дави
от кикот в траурното си легло.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 27 noe. 2024

Илюстрации

- Еврейската баня – архитектурен бисер на Пловдив.

- Палеж на баня Орта мезар през февруари 2016 г.** 

–––

* Вж. https://lostinplovdiv.com/bg/articles/orta-mezar-edna-ot-nai-starite-jivi-sgradi-pod-tepetata

Пазарлък за робиня в Османската империя

** Според следствието, пожарът не бил нарочен палеж, както говореха жителите на моя роден Пловдив. От някогашната култова мюсюлманска сграда, останава единствено молитвеното помещение. Преддверието на храма било разрушено през първата половина на ХІХ век, обновено като квартална Градска баня в стил Пловдивска възрожденска къща. До края на 70-те (1980 г.) на ХХ в. банята се ползваше в чифт (четни) дни като женска, в тек (нечетни) дни, за мъже. Майка ми ме е водила, както и жените от нашата махала водеха синовете и дъщерите си в женската баня, кажи-речи, до дванайсетата ни година. След къпането следваше сладкарницата "Пчела" на отсрещния ъгъл, където се кръстосваха бул. "Руски" и бул. "Шести септември", където ни черпеха с боза, пасти, тулумбички, едри парчета баклава или кадаиф, обилно залят и плувнал в захарен сироп. Вж. 
https://trafficnews.bg/urok-po-istorija/orta-mezarsartseto-niakogashnite-zapadni-kvartali-plovdiv-71627  Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1666.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1666.) 

  Отстрани погледнато, мъжките приятелства по-често са свързани с яко надпиване, добро похапване в долнопробна кръчма или селски ресторант, където сервитьорката е хубаво момиче, свири чалгата на Азис, обзавеждането е като за гладни господа. Ала всъщност същинското мъжко приятелство е грубичко подбутване помежду, налютява като овкусената за изнежен философ-психолог от школата на КаГеБе, роден и раснал в китното градче Долна Баня, Софийско приятна на вид шкембе-чорба с оцет, чесън и едросмлян лют червен пипер.* Точно в това е неговата здравина в критични ситуации от живота, едва тогава съзнаваш, че тези ехидничащи грубовати негодници винаги са налице, имаш ли нужда от здраво рамо в карък положения. – Аноним (1947)

  16 dec. 2007

ОДА ЗА ШКЕМБЕ-ЧОРБАТА

Шкембе-чорбата била кофти мода,
просташка даже, гадна при това,
но празник е и лек е за народа
при махмурлук и цепеща глава.

За лев и двайсет с три филийки хлебец
на топличко в кварталното кръчме
престава да ти пука, че си беден,
и гледаш към живота сит и смел.

Отваря се чудесна лакърдия
с притоплен от лютивкото корем,
пък жулнеш ли му и една ракия,
България харесва ти хептен.

Зад потната омърляна витрина
калта лъщи в златисти светлини,
а посбереш ли и за чаша вино,
прекрасни стават грозните жени.

Сред лют качак, задевки и копнежи,
какво, че вън фъртуната фучи!
Накацали по Нос Добра надежда,
блестят хайдушки нашите очи.

Компанията ни е здрава, мъжка –
цинични вицове един реди,
от кухнята се носи лъх на пръжки
и киска се готвачът като див.

Женицата зад шублера се свива,
поруменяла милата от свян,
и в този миг е толкова красива,
че всеки си я пожелава там.

Ох, знам онез луксозни ресторанти
за личности изискани и с вкус,
но "личностите" там са на аванта
и от бедняка много ги е гнус.

Докато сбира ни шкембе-чорбата,
ех, струва си да бъдеш още жив –
с мераци, с вицове и тъй нататък
народът ни е приказно щастлив.

Пловдив – европейска столица на пошлостта

Plovdiv, edited on 26 noe. 2024

Илюстрации:

- Персоната, чиято биография илюстрира лъже-демокрацията.

- Капитан далечно плаване ставаш само в дълбоки бурни води.

–––

* Купичката шкембе-чорба в циганската Аджесън махала насред столицата на културата Пловдив отдавна не е лев и двайсет, ами минимум пет лева. В кръчмата "Въча" на 20 км. оттук – в село Йоаким-Груево, вече е пет лв., хлебец: 20 ст. филийката. Когато бях студент в София (1967-1971), шоличката шкембе-чорба беше 0,07 лв. Само купичката зрял боб беше по-скъпа, 0,11 лв.; хлябът не се плащаше: ручай хляб, колко ти душа сака. А у погражданилия се тъпанар от Долна Баня то предизвикваше естетски конвулсии. Бел. м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1665.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1665.)

 На всички от моето поколение някогашни момчета, родили се малко преди или след края на Втората световна касапница, които бяхме най-обикновени войничета в мирно време, но преживяното в казармата ни остави романтичен отпечатък за през целия ни живот, което по-младичките няма как да знаят и да разберат, но е част от личния опит, твърде важна част, за да забравим в дни на всеобщ духовен погром. – Аноним (1947)

   12 jan. 1969 

СПОМЕНИ, СПОМЕНИ... ЗА МЪЖЕСТВО

   Нощният влак пристига в Д. в 0,33 часа. В нула трийсет и три трябваше да дойде, но не пристигна. Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и непрогледна нощна мъгла плува над коловозите. Не плува, виси в окръжности светлина на прожекторите. Наистина, тъй театрално виси! Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, в начина, по който крие си ушите в яката на огромния черен кожух, дори в самото му появяване има нещо и странно, и неестествено... Милиционера спира и се оглежда. Студено е. Мъгла като овча прежда виси над коловозите. Нощ – всички спят. Няколко пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Ала той, разбира се, не пристигна в 0,33.

  Някакъв човек е опрял гръб върху стъкления павилион, където в обикновено време продават закуски и дребни лакомства. Ето ме и мен – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, скъпия тъй свиден мой прозорец, и не мога да се откъсна от този човек. Взел към химикалка Емва, опитвам се да пиша. Химикалката ми пише в зелено и аз си мисля: но защо пише така тази химикалка? Отивам в дъното на уютния си дом и гледам нощта. А навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.

  Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху онази стъклена будка, която трепти с луминесцентни светлинки, отново и отново си казвам: Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено? И в това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема у мен, а човекът стои и аз се чудя какво ще стори по-нататък този човек; в такъв отрязък от време, когато съм започнал разказ, а пък не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.

  Човекът е опрял гръб върху стъклената будка. И това става на перона на една гара. Нощ е и всички спят. Студено. Наближават Новогодишни празници. Един милиционер сред перона на запустяла гара неестествено си крие лицето в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъгла се разстила над едва различимите железни коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на плочника, гледат към светлите окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. А дали има сняг? Не е важно има ли сняг или не – наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него. Студено. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се в цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо важно да се случи.

  – Студено! – казва някой и всички се взират, търсят нещо в далечината. Топъл дъх, превърнал се в пара, като облаче лети към светлината на прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен, върху масата, върху пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко-всичко се е изпълнило с хартия. Това са изписаните или полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал в живота си. Виждам няколко от тях, смачкани момент на гняв – окъсани и раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!

  Сега пред мен се изправя Милиционера. Гледа ме някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:

  – Студено е.

  – Защо? – гледам го. – Нима и на теб, с този огромен овчи кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.

  – Ние сме по-старото поколение – казва уклончиво той и облак топъл дъх от устата му се превръща в пара, лети към светлините. Стори ми се, че прожекторите за миг се скриха. Ала после всичко стана пак като преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на мекото кресло, пред масата, затрупана с листове. А Милиционера започна да се взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно. И аз тъй се увлякох от желанието си да свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледа нагло и съсредоточено, изпитателно и безцеремонно. Той се опитва да се взре до дъното…"

  – Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна Милиционера.

  Стана ми интересен този униформен милиционер, за момент аз пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек естествено. "Милиционера просто бе човек от село. Селянин си беше. И някак не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка измазана с вар селска къщица, разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце и топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи изплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всички сили и легна на земята. А после тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха... А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."…Това бе първото, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и веднага побързах да запиша, докато не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек. "Веднъж преди Нова година... някога клаха прасе. Дойде касапин с бая голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза на мъжете здраво да държат за прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с всички сили.

  Докато пишех, наяве виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно: ами че аз всъщност имах предвид себе си, не Милиционера. Това наистина се бе случило. Като си повтарях: о-о, не бива да забравям моя човек, продължих нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава – мъглива и мразовита безлунна нощ. Изпуснали бяха опасен престъпник…" И веднага забелязах, че настана оживление сред търпеливо очакващите влака, който трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа, а Милиционера дойде при мен и ми дъхна в лицето:

  – Влакът закъсня.

  Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето някак трябваше да изскочи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя мисълта за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; хем при това мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че Милиционера беше адски неестествен!

  И тъй, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки, обърнах се към него, ала с изненада открих, че той не извършва никакви движения и никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи. Лицето му се състои от тънки бледи устни. Името му още не знаех, знаех, че му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук досега, нито пък трепереше. Милиционера приближи, раздруса го.

  – Заспал си – каза му угрижено.

  – Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи облаче.

  – Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.

  – А кога ще дойде?

  – Двайсет и осем – намръщи се милиционерът, – при този кучешки студ.

  Пътниците, т.е. търпеливите хора, които се кикотеха досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен кафяв куфар от телешки бокс и шарена торба в духа на народните традиции. Той се кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се симпатичен палячо. Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото пътниците вероятно се бяха вече прибрали по домовете си. В този час може би всеки от тях вече танцува покрай горящата и зачервена печка, в топлото примамливо легло, край топлото и примамливо тяло на жена, зад плътните бели, светлосини, бледожълти, бледорозови завески на прозореца, или просто пиеха горещ ментов чай и разправяха спомени от миналото. Като че точно сега целият свят спи, хърка, върти се в съня си или разправя спомени... Опитах да си представя какво прави всеки един от тези пътници, но то ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че са ужасно еднакви: бледорозови и търпеливи, които пият ментов чай и спят с жена си, за да е кротка, а когато са в добро настроение, разправят спомени.

  – Защо си тук? – важен-важен попита Милиционера. Забелязах, че той отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с разказа. Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху окичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:

  – Не знам.

  – Не й харесваш, нали!

  Милиционера ми стана симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше предвид жена: някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом бе престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.

  След не повече от половин час аз отново седях пред масата, моят уютен и стар дом излъчваше топлина и приятни коледни чувства; чисто и просто разговарях с двамата – Милиционера и моя човек, опитвах да вникна в мислите им и това беше интересно и забавно като игра. Младият човек, когото наричам моя човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше може би нещо и от себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студа или кой знае от какво; който каза, че не знае защо е тук, си припомни. Припомни си нещо. И то като че беше още една банална история в навечерието на Новогодишните празници. Видя гора... Вървят двамата – той и Ник, по криволичещата камениста пътечка между храстите зад бодливата тел. С два автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Розова и бяла, много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат. "А ти какво би направил, Климе?" – пита Ник. Клим отговаря спокойно: "Какво ли? А, нищо! Нищо не бих направил". Двамата вървят полекичка и се взират в тъмнината, където са храсти и корени на дървета. "Аз още не съм лягал с момиче!" – признава си неочаквано Ник. "Добре!" – казва Клим.

  – Десет минути закъснение – намръщено измърмори Милиционера. Беше обиколил няколко пъти района около гарата; и така, докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си ведомствени обуща, философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен. – Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ са, ти казвам. При нас на село имахме една... – И разправи всичко, което помнеше от минало време. Накрая спомена пак и мразовитата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна онзи престъпник и когато му изгубиха следите и написаха в протокола, че е преминал противозаконно желязната завеса.

  А Клим, човекът срещу Милиционера, си спомня как Ник му шепне: "Такава загубена нощ!" И Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо не е изгубено. Само ти си сега в лошо настроение. Ама ще ти мине, повярвай! Животът е пред теб." Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в тъмнината, в храстите и даже зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Като ми е тежко, отивам на някоя гара... И чакам. И винаги се случва нещо интересно…" Подир "интересно" следва фойерверк от автоматен откос, като новогодишен салют. И Клим вижда как Ник безпомощен пада, май се мъчи да му се усмихне от земята. Разбира се, Клим няма как да види точно това, обаче всичко си го представя точно така. Секунда по-късно и Клим притиска лицето си към земята, но той е жив, страхува се за живота си, много жив, ето това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.

  – Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб о разноцветно осветеното павилионче насред перона на една гара. Има един влак, който трябва... трябваше да дойде в 0,33. Кой може да се сърди на нощните влакове! Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз пишещия с радост гледам през облаците от жестока мъгла и си говоря: "Боже мой! Клим, ти си бил добър човек". Не знам какво ми дава право да говоря по този начин – предвид Новогодишните и другите празници... за мълчалив човек, който не знае какво да прави, когато очаква влак на някоя гара – при това закъсняващ влак! Ала въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; а Милиционера ги гледа и двамата и напразно се опитва да се отскубне из спомените си, или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли някъде в мъглата и пустошта.

  – А тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор Милиционера и направи няколко крачки. Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Много е студено" – повтори си на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше като изгладнял пес в мъглата. Спомни си, но не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това животно. Освен варосаната в приказно бяло селска къщурка сред узрялото пшеничено поле, този спомен от детските години единствен го изпълваше със страх и трепет от преодоляването на безброя от тъмни неприятности в живота.

  Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот – мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той ме изпреварва.

  – Аз си отивам – каза Клим.

  Милиционерът почака да свърши споменът му, и чак след това каза:

  – Ами добре.

  И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и викна с пълно гърло след отдалечаващия се Клим:

  – И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се държи здраво.

  От устата му изскочи огромен бял облак и като балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора. А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, доста скромен за цената си килим; стоя си тук, в уютния си дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно смачкани листове, листове, които съм написал през живота си дотук, и си казвам: "Боже мой, ами това беше ти! И никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух... Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество".

БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна култура". Отведе ме в света на Българската поезия и проза, първом при ироничния Климент Цачев (1925-1996), сетне при Йордан Радичков (1929-2004), който по онова време (1969) беше май литературен консултант в официоза "Литературен фронт", едва нашумял с пиесата си "Суматоха" в Сатиричния театър, пък и с чудатите си сюжети от Северозападна България. Помня мнението на този човек с триъгълна физиономия: широко чело, но брадичката като у козел, който иззад масивно като фурнаджийски тезгях бюро май се усмихваше благо-благо, когато ми рече: "Виждам го това тук като река през полето, която току изчезне в пясъците, току се появи на най-неочаквано място"... И след още няколко такива ми ти мили лакърдии, вече угрижен и с нотка на съжаление: "Ами не мога да го пусна за печат сега. Не му е сега моментът. Ще те съсипят. Изчакай! Ще му дойде времето".

 Пред портите на европейското уж подредено общество сме като нация яко обрулена, изтерзана, облъскана от Вятъра на промените. Спомняте ли си, имаше в онези години шлагер на състава "Скорпиънс", който бе култов, дори преди култов да стане "Лет ит би" на "Бийтълс" – символ за отпадането на табутата. Текстът по-горе мене лично ми напомня на Френския културен център Бобур сред Париж с цялата си изнесена навън арматура: входящи електрически кабели, обратни води, тръби, стъклария, изходящи инсталации за аспирацията и още дявол знае какво; и всичко това изнесено на показ, съставящо част от фасадата и на тази, пак ще я употребя думата, култова сграда за съвременния homo sapiens*, или по-точно казано, homo ludens**. Всичко на показ: от подсъзнателните бесовски енергии до едва розовеещата с нежната си слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у нас, което ни прави човеци.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

 

Рlovdiv, edited on 23 noe. 2024

Илюстрациите по-долу:

Огюст Роден (1840-1917), "Мислителят".

4-годишната ми Вера, чувстващо сърце.

–––
*Размишляващият човек (лат.).

** Играещият човек (лат.). Бел.м., tisss.