Днес гаврата с писаното слово, особено когато става дума за поезия, е на почит. Не само г-жа Божана Апостолова – пишман-поетеса, е в киреча за това що е лирика; поне това да река на глас, макар само във фейсбук! Лауреати на всякакъв род литературни награди у нас сякаш са избирани по идиотския напън да се пише хем неграмотно, но и неразбрано, затлачено и замотано като свински черва. Тягостното е, че за ходатаи на претенциозните ребуси, кой знае защо: знае се, но се отнася не до вкус, естетика, а до друг вид индулгенции, наемат професионални критици, поети престижни автори. Тъй че в случая с кичмена Лорд Бул* – рожба на манталитет или стила на циганското гето Токайто от покрайнините на Пазарджик, но сакъ-аверът, според фукните му, на Нейно величество Елизабет II – кралицата на Великобритания, не е случаен персонаж в този конкурс за химн на Европейската столица на културата за 2019 година моя роден град Пловдив. Този род конкурси служат за оправдание на едни персони с особен статут в Българското общество. Понеже на изкуството по принцип не само у нас, а и по света, простакът сноб гледа като на особено мътна работа, която единствено спец с титла е в състояние да оцени. Вижте кои са в журито на конкурса за Голямата награда в чест на поета от с. Горски извор край Хасково Иван Николов (1937-1991). – Аноним (1947)
21/22 dec. 2014
Чуйте Салваторе Куазимодо (1901-1968) с каква печал и възхита простичко пише:
Та и за илюстрация на мои лични пристрастия ето го изкрещяното в автентичния му непринуден тон, написаното от клошаря-поет на Северна Америка г-н Буковски (1920-1994) към хергелето литературни говеда, което изкрещяно без предвземки казва... да, чувам дрезгавия глас на алкохолик, циник любовчия и заклет тютюнджия:
Или без страстно обичаните от сноба финтифлюшки и модни придихания, обобщава:
По-леко смилаемо четиво едва ли е изричано в наши дни. Или може би легендарната Сафо, великата Сафо (VІІ-VІ в.пр.Хр.) с нейната Епиталама (сватбена песен), фрагмент 100: Майсторите зидари градят покрив и призивът е към тях; женихът е твърде висок, да влезе в дом с прихлупен покрив. Алюзия за трепета, кога младото момиче очаква с надежда своя любим:
.jpg)
Някои казват: конницата,
други: пехотата, трети: флотът
е най-прекрасното нещо на тази земя.
което обичаме.
И не е трудно да го обясниш на всекиго…
А аз ви казвам: най-прекрасно е това,
РЕПЛИКА 2013 Август; да се случи нещо изведнъж е невъзможно (през останалото време – също).Пред президенството японските туристи, тези орхидеи сред дърветата на София, снимат като в снимка. Няма никой в жегата; дори отслабналото, мръсно знаме не разхлажда. Само двойка лястовици кръжат с истерия покрай фонтана, където се варят яйцата им – малките са сигурно добре в гнездото, сигурно ги хранят и мухите бързо се стопяват в тях като снежинки. Заякват малките! – съвсем непроницаеми за скуката, за ропота, гнева: съвсем непроницаемо е всичко... Един човек в полусъзнание излиза от подлеза с тракийските останки, но си говори сам на себе си – на друг не казва, но това е стилистична грешка. |
Аз не мога да понеса нищо без теб
тежестта на света ме сломява – Ти
си единственият начин нещата да бъдат
подредени поравно – както прахта
по крилете на пеперуда
Само така мога да вляза във всяка вещ
за да сияя с тържествената й структура
да видя дървото с прибрани криле
как мъти сърцето си бяло
Съвсем скоро нито една твоя черта
няма да остане в паметта ми
но обширното чувство за теб ще пасне точно със света
ще бъда цял и завършен
Тази сутрин видях двама влюбени в парка
гледаха кос който вади с клюн от земята
техните устни
но сега не виждам нищо скръбно в това това ме разсмива
защото същинската любов идва след любовта
сега светът придобива твоите признаци
и ние си принадлежим
аз минавам през Времето сам като дим
с разкъсното си от вятъра тяло
и чувството че те губя с такъв размах
все повече
а това не може
да се сравни
с нищо
друго
3 пъти бях тъжен днес
(имат право древните: след полов акт човек скърби)
но взех студена вана току-що и изпреварвам забележката ти:
Да, разбира се, внимавам от твърде много чувства
да не загубя чувството за хумор
Но да оставим леките шеги: все пак отдавна
нямаш вест от мен
Тук заесенява
свлича се шумът на Сиракуза, укротен в листата
а голите дървета придават на пространството безпаметност
Каква умора
какъв сезон, придърпван тайно от подводното олово на рибарите
Но да оставим и пейзажа: за друго е писмото
Трябва да ти кажа истината: твоят ученик е лоен скръбльо
заряза всички упражнения, по цели дни не става от леглото
гледа тъпи филми, изнежва се с депресии
Как мразя този град, Анеций
(а няма друг според класиците)
и става още по-противен, че не откривам сили
да го видя другояче
Навсякъде амбиция, повтаряща се глупост, но го казвам
като извинение
Аз просто обвинявам другите
отричам другите от страх, униние, дребнавост
Например тази нощ сънувах
че лежа в уютна дупка, невидим за света
но изведнъж подплашен заек се укри при мен. Мръсният му заек
от благодарност ме целуна
а моята уста се сцепи от недоумение
Имах заешка уста! Събудих се с огромен херпес
и само от това беснях до обед
Но да оставим херпеса: за друго е писмото
искам да ти кажа, че напускам най-тържествено
стоическата школа
Не мога повече, не е за мен, прости ми
И понеже съм загубил вкус към плътски удоволствия (поне до утре)
и понеже ме мързи да проявя амбиция за нещо
аз ще живея с чужди подаяния, ще чакам най-смирено да умра
Единствената ми утеха е
да ме забравят бързо
а предвид хилядолетните човешки нрави: ще ме забравят още днес
това от теб съм го научил
Само се пристягам: куфар-плът. Само се приготвям –
вдигам се на пръсти, изпъвам сухожилия: като чадър
от кожа се разтварям-и-затварям. Оглеждам се нагоре,
слушам самолет, изпълнен с ангели от камък. Говоря
развален латински... Силно се пристягам. С олющената
катарама (символ на съдбата ми) съм закопчан в нощта.
Сияя. От Теб за Теб сияя. И – като коси пред огледалото
си реша миглите от чувства... От години се пристягам.
Постоянно се тревожа от години. Ти се бавиш. А нали
е невъзможно да се е случило по пътя нещо, като самият
Ти си път? Много Те очаквам, но сега – преди да се
превърна в статуя, ще се разходя вън. Ще върна лекотата
си. И с възхищение ще гледам самолетите Ти: тези
прелитащи елхи, под светлините на които в Твое име се
събират хората... С едно движение ще се изгубя между хората;
и в постоянната възможност да се нараним ще Те потърся.
пуших. И
се взирах цял следобед в езерото с бавни лилии
при мен дойде един човек, продаде ми съмнителен часовник
затова го подарих на свраките
КРИТ
Тя е почти на 40, 100, 9000, 8
на съседната маса малко момиченце
малка принцеса която си ляга върху много дюшеци
върху много културни пластове
но отново настръхва зърното отдолу
мъх на майчиност има по китките
обича дъвчащи сърца – и
игри в телефона си
Бих искал да блесна
„Клишето
е лабиринт без стени
който поглъща милиони туристи годишно”
но го казвам наум
Тя би се изсмяла
с развалени от времето зъби
маранята над нея (на мазни квадрати)
напомня за древна мозайка. Лъчът
се пречупва през пола й
Тя живее в хотели
и нейните нови родители я пазят ревниво.
А мен – толкова сам и космат
властите биха прибрали веднага
ако я гледам по-дълго
И сега си отива
да си учи уроците
Всяка сутрин без нея трепти като езеро
там се оглежда
една тъжна позната муцуна
докоснеш ли неин предмет
се пълниш с олово. Но в мислите
ти предпочиташ да бъдеш
вместо неин любовник – баща
за да остане по-дълго
Ще я отгледаш ли в себе си?*****
Стефан Цанев (1936): 
Наех си квартира в очите на гълъба.
Имам гледка – небе, и клюн за тераса.
Нощем звезди-камериерки се грижат за мен.
Аз обитавам едното око.
С другото се озъртам за теб."
.jpg)
