понеделник, 5 август 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1619.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1619.)

  

  Днес гаврата с писаното слово, особено когато става дума за поезия, е на почит. Не само г-жа Божана Апостолова – пишман-поетеса, е в киреча за това що е лирика; поне това да река на глас, макар само във фейсбук! Лауреати на всякакъв род литературни награди у нас сякаш са избирани по идиотския напън да се пише хем неграмотно, но и неразбрано, затлачено и замотано като свински черва. Тягостното е, че за ходатаи на претенциозните ребуси, кой знае защо: знае се, но се отнася не до вкус, естетика, а до друг вид индулгенции, наемат професионални критици, поети престижни автори. Тъй че в случая с кичмена Лорд Бул* – рожба на манталитет или стила на циганското гето Токайто от покрайнините на Пазарджик, но сакъ-аверът, според фукните му, на Нейно величество Елизабет II – кралицата на Великобритания, не е случаен персонаж в този конкурс за химн на Европейската столица на културата за 2019 година моя роден град Пловдив. Този род конкурси служат за оправдание на едни персони с особен статут в Българското общество. Понеже на изкуството по принцип не само у нас, а и по света, простакът сноб гледа като на особено мътна работа, която единствено спец с титла е в състояние да оцени. Вижте кои са в журито на конкурса за Голямата награда в чест на поета от с. Горски извор край Хасково Иван Николов (1937-1991). – Аноним (1947)

  21/22 dec. 2014

ЩО Е ПОЕЗИЯ, АЛЬОУ ХЕНРИ!
(За ценители на замъци от словесна плява)

  Преди бая години поетът Валери Петров (1920-2014) сълзливо се оплака, че докато плажуващите около него блажено се изтягали върху пясъка, оказвайки се сред тях на Варненския плаж, поетът си измъчвал ума в търсене на метафори на какво му мязало моренцето... Та и известни у нас поети понякога шегички си бият, между другото, себе си иронизират, ебават се, казано на хъшлашкия жаргон от бедняшките махали на моя роден Пловдив. Очевидно пак настава лирично време поетите да се затворят в онзи поетически замък от слонова кост с полюшващите се над островърхите им стражеви кули като прани бабини кюлоти байрячета и хоругви на честта. Споделеното от поета Валери Петров бе човеколюбиво изречено с едва сподавени въздишки на застаряло мъжко сърце по изгубена отпреди хиляда години мъжка девственост, придружени от едва обуздани сълзи, сополи и влажни женствени хлипове по някакви там някогашни техни Дионисиеви пиршества и вакханалии. И то си бе коленичене пред човешката ни природа, пред олтара на бесовете, оладжак, както казва турчинът, опити за летене, за извисяване над простолюдието от невежи в осемхилядолетното селище в Европа. 

  Чуйте Салваторе Куазимодо (1901-1968) с каква печал и възхита простичко пише: 

     Човекът е сам върху сърцето на земята,
     пронизан от едничък слънчев лъч:
     и ненадейно пада вечерта.

  Или от друга страна, скандалният роман "Лолита" на Владимир Набоков (1899-1977) как си позволяваше – кощунствено за типичния занаятчия в изкуството, ала изискано да представи педофилията във вид на съвършената платонична любов. Но сега вече заничаме към задаващата се нова мода "шант-е-клер", когато г-ца Поезията дотолкоз се завря в себе си, в собствените си ъгли и подземия, че на воля почна да се любува на гроздове презрели метафори, които само елитният, обзаведен с висока култура и изтънчен вкус джентълмен ще разбере. Та питам, само питам, и нищо лично: За кого твори поетът, Хенри? Питал съм някога и супер строгия проф. Иван Сарандев (1934-2022): За огромната маса простосмъртни и прости, които едва ли се и досещат какви важни откровения им снася Неговото височество самовлюбеният Пойет, или за тесен кръг ценители на най-новите педерастки тенденции извън словесната конфекция?

  Та и за илюстрация на мои лични пристрастия ето го изкрещяното в автентичния му непринуден тон, написаното от клошаря-поет на Северна Америка г-н Буковски (1920-1994) към хергелето литературни говеда, което изкрещяно без предвземки казва... да, чувам дрезгавия глас на алкохолик, циник любовчия и заклет тютюнджия:

   умирал съм твърде много пъти
   мислейки и чакайки, чакайки
   в една стая
   загледан в един напукан таван
   в очакване на телефона, писмо, почукване, звук
   подивявайки отвътре
                     докато тя танцуваше с непознати в нощни клубове…

Или без страстно обичаните от сноба финтифлюшки и модни придихания, обобщава:

Хенри,
нещата като че
наистина нямат
значение:
останалото е просто
нищожно количество
болка и
пулсиращи
пишещи
пръсти.

 По-леко смилаемо четиво едва ли е изричано в наши дни. Или може би легендарната Сафо, великата Сафо (VІІ-VІ в.пр.Хр.) с нейната Епиталама (сватбена песен), фрагмент 100: Майсторите зидари градят покрив и призивът е към тях; женихът е твърде висок, да влезе в дом с прихлупен покрив. Алюзия за трепета, кога младото момиче очаква с надежда своя любим: 

   По-високо билото майстори
   Иде женихът Арес същински,
   вижте, стърчи над всички мъже.

   Или наглед простичкото й разбираемо и за обикновен смъртен:

      Някои казват: конницата, 

      други: пехотата, трети: флотът
      е най-прекрасното нещо на тази земя.
      което обичаме.
    
      И не е трудно да го обясниш на всекиго…

      А аз ви казвам: най-прекрасно е това, 

СЪВРЕМЕННАТА МОДНА ПОЕЗИЯ 
Из творчеството на носителя на приза "Иван Николов" поета Васил Балев (1968)

РЕПЛИКА 2013


Август; да се случи
нещо изведнъж е невъзможно
(през останалото време – също).
Пред президенството японските туристи,
тези орхидеи сред дърветата на София,
снимат като в снимка.
Няма никой в жегата; дори отслабналото,
мръсно знаме не разхлажда.
Само двойка лястовици
кръжат с истерия покрай фонтана,
където се варят яйцата им –
малките са сигурно добре в гнездото,
сигурно ги хранят и мухите
бързо се стопяват в тях като снежинки.
Заякват малките! – съвсем непроницаеми
за скуката, за ропота, гнева:
съвсем непроницаемо е всичко...
Един човек в полусъзнание излиза
от подлеза с тракийските останки,
но си говори сам на себе си –
на друг не казва, 
но това е стилистична грешка.
       ***
Но тогава отново си спомням за теб
светът се превръща в мое тяло и чувство
предметите придобиват нравственост
дъждът се огъва във ветровитото огледало
и тогава столът до мен
става висша добродетел на дървесината си
а уискито трепти като червено листо в моята чаша

Аз не мога да понеса нищо без теб
тежестта на света ме сломява – Ти
си единственият начин нещата да бъдат
подредени поравно – както прахта
по крилете на пеперуда

Само така мога да вляза във всяка вещ
за да сияя с тържествената й структура
да видя дървото с прибрани криле
как мъти сърцето си бяло
Съвсем скоро нито една твоя черта
няма да остане в паметта ми
но обширното чувство за теб ще пасне точно със света
ще бъда цял и завършен

Тази сутрин видях двама влюбени в парка
гледаха кос който вади с клюн от земята
техните устни
но сега не виждам нищо скръбно в това това ме разсмива
защото същинската любов идва след любовта
сега светът придобива твоите признаци
и ние си принадлежим
аз минавам през Времето сам като дим
с разкъсното си от вятъра тяло
и чувството че те губя с такъв размах
все повече

ме приближава до теб
а това не може
да се сравни
с нищо
друго

ДВАЙСЕТ ВЕКА ПО-КЪСНО

3 пъти бях тъжен днес
(имат право древните: след полов акт човек скърби)
но взех студена вана току-що и изпреварвам забележката ти:
Даразбира се, внимавам от твърде много чувства
да не загубя чувството за хумор
Но да оставим леките шеги: все пак отдавна
нямаш вест от мен
Тук заесенява
свлича се шумът на Сиракуза, укротен в листата
а голите дървета придават на пространството безпаметност
Каква умора
какъв сезон, придърпван тайно от подводното олово на рибарите
Но да оставим и пейзажа: за друго е писмото
Трябва да ти кажа истината: твоят ученик е лоен скръбльо
заряза всички упражнения, по цели дни не става от леглото
гледа тъпи филми, изнежва се с депресии
Как мразя този град, Анеций
(а няма друг според класиците)
и става още по-противен, че не откривам сили
да го видя другояче
Навсякъде амбиция, повтаряща се глупост, но го казвам
като извинение
Аз просто обвинявам другите
отричам другите от страх, униние, дребнавост
Например тази нощ сънувах
че лежа в уютна дупка, невидим за света
но изведнъж подплашен заек се укри при мен. Мръсният му заек
от благодарност ме целуна
а моята уста се сцепи от недоумение
Имах заешка уста! Събудих се с огромен херпес
и само от това беснях до обед
Но да оставим херпеса: за друго е писмото
искам да ти кажа, че напускам най-тържествено
стоическата школа
Не мога повече, не е за мен, прости ми
И понеже съм загубил вкус към плътски удоволствия (поне до утре)
и понеже ме мързи да проявя амбиция за нещо
аз ще живея с чужди подаяния, ще чакам най-смирено да умра
Единствената ми утеха е
да ме забравят бързо
а предвид хилядолетните човешки нрави: ще ме забравят още днес
това от теб съм го научил

КОЛАНЪТ НА БАЩА МИ

Само се пристягам: куфар-плът. Само се приготвям –
вдигам се на пръсти, изпъвам сухожилия: като чадър
от кожа се разтварям-и-затварям. Оглеждам се нагоре,
слушам самолет, изпълнен с ангели от камък. Говоря
развален латински... Силно се пристягам. С олющената
катарама (символ на съдбата ми) съм закопчан в нощта.
Сияя. От Теб за Теб сияя. И – като коси пред огледалото
си реша миглите от чувства... От години се пристягам.
Постоянно се тревожа от години. Ти се бавиш. А нали
е невъзможно да се е случило по пътя нещо, като самият
Ти си път? Много Те очаквам, но сега – преди да се
превърна в статуя, ще се разходя вън. Ще върна лекотата
си. И с възхищение ще гледам самолетите Ти: тези
прелитащи елхи, под светлините на които в Твое име се
събират хората... С едно движение ще се изгубя между хората;
и в постоянната възможност да се нараним ще Те потърся.

ПОНЕДЕЛНИК

пуших. И
се взирах цял следобед в езерото с бавни лилии
при мен дойде един човек, продаде ми съмнителен часовник
затова го подарих на свраките
 
КРИТ

Тя е почти на 40, 100, 9000, 8
на съседната маса малко момиченце
малка принцеса която си ляга върху много дюшеци
върху много културни пластове
но отново настръхва зърното отдолу
мъх на майчиност има по китките
обича дъвчащи сърца – и
игри в телефона си
Бих искал да блесна
„Клишето
е лабиринт без стени
който поглъща милиони туристи годишно”
но го казвам наум
Тя би се изсмяла
с развалени от времето зъби
маранята над нея (на мазни квадрати)
напомня за древна мозайка. Лъчът
се пречупва през пола й
Тя живее в хотели
и нейните нови родители я пазят ревниво.
А мен – толкова сам и космат
властите биха прибрали веднага
ако я гледам по-дълго
И сега си отива
да си учи уроците
Всяка сутрин без нея трепти като езеро
там се оглежда
една тъжна позната муцуна
докоснеш ли неин предмет
се пълниш с олово. Но в мислите
ти предпочиташ да бъдеш
вместо неин любовник – баща
за да остане по-дълго
Ще я отгледаш ли в себе си?*****

ЖУРИТО ЧЕТЕ С МИКРОСКОП! 
  Стефан Цанев (1936)

 – Стихотворенията на Васил Балев трябва да се четат под микроскоп – колкото повече се взираш в тях, толкова повече метафори и значения откриваш; о, те са така сгъстени, сякаш във всеки стих са компресирани десет стиха и тътнат от концентрираната в тях енергия.
  Георги Борисов (1950)
   – Поезията за Васил Балев е не средство да демонстрира тънък поетичен слух и култура, а начин да създаде собствена естетика, според която заниманието с думи често е дълбоко безполезно, дори срамно. Новата му книга, твърде скромно озаглавена "Стихотворения", е безупречна сплав между традиция и новаторство; неговият свободен стих е не само термин литературоведски, а действително свободен, защото е стъпил здраво върху класиката и не се разпада при всеки повей на вятъра.

  Елин Рахнев (1968):
       
   – Страници, които те карат да се родиш отново.******
Пловдив – гнездо на пошлост и култура 

Plovdiv, edited on 5 avg. 2024

Илюстрации:
- Г-жа Б. Апостолова връчва награда за поезия.
- Поетът Балев, носител на юбилейния приз***
___
* Вж. 1) http://www.bnews.bg/article/233486-evgeni_minchev_s_golyamata_nagrada_v_mezhdunaroden_konkurs_za_poeziya. 
2) http://hotnews.bg/n/evgeni-minchevpoet-1.126937.html
  Ето лъскава творба на лорда, запленила петчленното взискателно жури:
Евгений Минчев, творение на Поет № 1 на снобска България: 

                        Наех си квартира в очите на гълъба.
                        Имам гледка – небе, и клюн за тераса.
                        Нощем звезди-камериерки се грижат за мен.
                        Аз обитавам едното око.
                        С другото се озъртам за теб."

 Според съкровената Му изповед, Поетът лорд на "чистата и свята република", вероятно има проблеми със зрението, на пловдивския ни жаргон от крайните махали, диагнозата му ще да е кьор-бангьоз: тебе гледа, мене вижда. Инак няма начин да вникнем във великия Му опус на на човек без интелектуален багаж.
** Божана Георгиева Апостолова (1945) е поетесса, която не разбира от поезия, но това са подробности; титулуват я "писателка, издателка на художествена и всякакъв вид литература, обществена персона", която показват чат-пат по телевизиите да дава оценки за това и онова, носителка на най-престижния Орден "Стара планина" I степен - за изключителните й заслуги в развитието на прогресивната в духа на европейските духовни ценности Българска култура; заимствано от уикипедия, подчертаното е лично мнение.
*** Специалната юбилейна награда "Иван Николов" за Васил Балев, вж.http://clubz.bg/12153-iubilejnata_nagrada_%E2%80%9Eivan_nikolov%E2%80%9C_za_poeta_vasil_balev
**** Из "Стихотворения", вж. http://www.litclub.bg/library/nbpr/vasilbalev/poems2014.html
***** Единствената ми утеха е да ме забравят бързо... От книгата "Стихотворения" на Васил Балев, вж. http://www.fakel.bg/index.php?t=3997
****** Премиера на "Стихотворения" от Васил Балев с участието на поетите Стефан Цанев и Елин Рахнев (1968), като рецензенти и част от журито, вж. http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=20308&sid=4 и http://www.kultura.bg/bg/article/view/18377 Бел.м., tisss.

петък, 2 август 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1618.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1618.)

 

  Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан, Николай Заяков (1940-2012)– поет и колега в младежкия ни пловдивски вестник "Комсомолска искра", със самочувствие на любимец за хилядите почитатели на стиховете му, угрижен веднъж ми рече: "Не ти ли прави впечатление, че никой не те обича?" Не можеш да принудиш насила да те обичат, от ранно детство знаех добре, и реших да не му отговарям; днес, мисля си, изпълнил 77-а си година, е по-достойният отговор, когато някой опитва да те унижи. – Аноним (1947) 


 Дето и да отида, следва ме голямо зло куче, което всъщност е моето Его! – Фридрих Ницше (1844-1900) 


ПИСМА ОТ ДАНКО И ЗА ДАНКО*

І. Привет от студената земя на Добруджа

  Благодаря за изпратените бр. 5 и 6 на вестник "Комсомолска искра". Радвам се, че си спомняш и за мен. И се радвам, че в работата си като журналист третираш нерешени проблеми на действителността, приемаш отговорност пред утрешните дейци на родната лирика (рубриката "АБВ").

  Поддържам твоето становище, че едно от условията при провеждане на изпити във вузовете трябва да е творческа интерпретация на изучавания материал. Харесва ми "на изпит човек се чувства като на зъболекарски стол".

  Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. Според мен, нужно е да си по-внимателен към момичетата и момчетата от АБВ. Тяхната психика още не е укрепнала да може да приеме безпощадната ти оценка. Не знам дали в Пловдив има литкръжоци, в тях човек може да се научи поне на елементарна техника.

 При мен нещата се развиват нормално. На село е почти пасторална картина: старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. А иначе проблеми има, но такива, които не ме засягат: животни, тютюн, лично ползване и пр. Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голяма част от времето си прекарвам там. Добре е, че все още се срещат добри момичета да ме приютяват.

  Изпращам ти две стихотворения – "Риза за Христос" и "Морски кончета". Първото, ако сметнеш за нужно, можеш да предложиш на редколегията на "Комсомолска искра", второто предай на твоите буболечета**.
Дъщерите и жена ми Ася (1952-2017) по онова време. 

  Ще чакам да ми пишеш и изпратиш някои от интересните броеве на вестника. Поздрави на Ася
***! Бъди здрав и талантлив! Село Гурково, 11 март 1981 година 
 Йордан Кръчмаров

РИЗА ЗА ХРИСТОС 

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твоите риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен, плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.


  В оригинала се подписал Йордан ДИМОВ, заменил фамилното си име с името на баща си. Текстът е пратил с писмо от 11 март 1981 г. Предложих го още следващия ден на колегата в "Комсомолска искра" Големия Заек, както наричахме поета Николай Заяков. Николай Заяков (1940) отговаряше за отдел "Литература, изкуство, култура" в "Комсомолска искра", но явно го мързеше да списва двете страници, та повече от материалите в отдела ги пишеше силно амбициозната Велислава Дърева (1953). Големия заек ми отказа под претекст, че това е упадъчна лирика. Та тъй че нямаше как приятеля от добруджанското село Гурково да намери местенце в приятно сресаната местна провинциална периодика сред признатите местни поети от онова време.

  Спестих тази подробност в отговора си до Данко за съдбата на ключова творба. Години по-късно, като се завъртя прочутото Колело на Историята и нашите хора си написаха нови биографии, вече през 2007 г., пловдивско частно издателство на местна "поетесса" пусна от печат обемист сборник със стихове на поета от Врабево, Троянско под надслова****, заимстван – убеден съм, от отхвърленото някога упадъчно стихотворение "Кози след дъжд" на Данко*****... Както гласи френската поговорка: случват се такива работи и в най-добрите семейства, жалко! Мнозина подобни пишещи след Десети ноември се обявиха за дисиденти, силно ударени от БКП-е и заеха първите редички в бъканото от ченгета СДС-е. И г-н Заяков поведе своите симпатизанти и приятели от селата на т.нар. Родопска яка край Пловдив в редица акции за подкрепа на ренегата Иван Костов (1949), който до мозъка на костите си бе университетски чиновник на БКП, като кадър на Партията и съпруг на партийната секретарка на комбината Кремиковци край София, по инструкции от Държавния департамент на US и Брюксел пръв стартира тотална разруха на държавата ни. Тези, които някога съчиняваха бойките речи на партийните лъвове, люто се изпокараха кой е повече пострадал от Партията Ръководителка, която обслужваха. 
Николай Заяков (1940-2012)

ІІ. Уважаеми Бояджиев,******

  С Вас не се познаваме, но покойният ни общ приятел Данчо Кръчмаров често ми е говорил за Вас, подари ми и първата Ви книга стихове, която ми допадна.

  Аз се занимавам с лит. критика и по молба на майката на Данчо леля Керанка обработвам неговия лит. архив, работя върху един по-обширен замисъл – искам да издам в пълен вид неговото творчество, а и – ако успея: да напиша книга за Данчо. Затова моля да ми изпратите копия от неговите писма до Вас или да напишете свои спомени за него, нещо друго интересно и т.н. Ще се радвам, ако отговорите. Моят адрес е: Балчик, 9600, ул. "Н. Боев" № 2, ет. І – Константин Младенов, или на майка му: Гурково, Керанка Кръчмарова. Тъй като тя е решила да дари целия му архив на фонд "1300 години България", ще бъде добре, ако си направите копия за Вас на ксерокс, а изпратите в Гурково оригиналите. С поздрав, в очакване на лично запознанство и отговор: Ваш К. Младенов

  П.П.: Ще се интересуваме; и ако притежавате негови снимки, пратете ни копия. Балчик, 28.VІІІ.1988 г.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited оn 3 avg. 2024
____
* За човека и поета Йордан Кръчмаров по-нататък ще напиша по-обстойно. Доколкото ми е известно, преди години общината в Добрич бе учредила награда за поезия на негово име.
** Има предвид дъщерите ми Вера и Надя.
*** Бившата ми съпруга, добруджанското момиче Ася.
**** Вж. https://www.helikon.bg/books/43/-%D0%9F%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%80%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5.-%D0%A1%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F_130737.html 
    "Той е блестящ български поет, а присъствието му в Пловдив е значим духовен факт в модерната история на града. Роденият през 1940 г. в троянското село Врабево автор идва тук в средата на 60-те години (...) Като дългогодишен завеждащ литературния отдел във вестник "Комсомолска искра", Николай Заяков публикува и насърчава множеството млади автори. Ексцентричният дух на секретаря на Дружеството на пловдивските писатели и на последния главен редактор на някогашното многозаслужило списание "Тракия" е съхранен през годините..." Вж. http://liternet.bg/publish13/v_ianev/pogledi/n_zaiakov.htm
***** 
КОЗИ СЛЕД ДЪЖД

Над дивите пътеки, над хаоса скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.

Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с разтворената порта на дъгата.

Прелитаха над бездните красивите кози,
с потръпващи нозе, с рога свистящи!
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.

Под тях козарят - беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.

Във жълтите им, пълни с петънца очи
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.

Йордан КРЪЧМАРОВ

****** На писмото от Балчик не отговорих; тук е блед, безпомощен опит за извинение към подателя К. Младенов. Бел.м., tisss.

Из ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1715.)

19 май 2026! На днешния ден през 1990 година на бял свят се появи политическият пловдивски вестник "Демократическо знаме", печатен...