ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1587.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1587.)

  При натиск, резултатът е според материала – ако един се смалява, почва да бълва змии и гущери, друг израства високо, но понякога се пречупва. Мъдростта на тревата ли? Да не позволиш да те пречупят, като те уподобят на себе си. – Аноним (1947)

  23 avg. 2010 

МОЯТ ЛЪЖЛИВ СЪИМЕННИК 

Автор: Ангел Грънчаров - Елтимир

  Заради нейната актуалност, пускам отново тази тема, публикувана за пръв път на 26 септ. 2008 г. Няма как да не я пусна, след като "пловдивският лъжефилософ Ангел Грънчаров си позволява да ограбва труда на безработен ветеран от антикомунистическата Съпротива.Та редно е и аз от своя страна да разкрия истинския морален облик на съименника. Всъщност, това е моралът на самообявилите се за демократи, особено на иван-костовите. Които са ме виждали знаят, че това не съм аз. Физиономията ми не е дотолкова самодоволна, охранена и пеерастка. Ангел Грънчаров от Пловдив (?!), "Фалософила, професор по философия", но и невероятен страхливец. По едно време се опитах да водя диалог с него, после се отказах. Обаче взе да ми идва до гуша от една негова повтаряна вече стотици пъти лъжа. Писна ми, защото ме засяга лично. Започвам с цитат от адашчето:

  "Преди около година ме заплашиха в моя блог с обезглавяване, щото не съм бил... патриот. Туриха ми клипче да видя как става това. На клипчето руски патриоти режеха натурално главата на "терорист-чеченец". Отрязаха му главата и я туриха да я държи с ръце на корема си. Ужасно беше. Предупредиха ме... И аз приех това като кошмарно предупреждение. Протестирах, писах до органите, и никой не ме подкрепи. Просто ме обявиха за лош човек, за луд. Мнозина солидни първенци на блогосферата и досега не щат да комуникират с мен по тази причина. Виж, ако наистина ми отрежат главата, може и да ме пожалят. Знам ли? Първо обаче трябва да ми отрежат главата, пък след това ще се разбере как ще реагират".

  Дали беше преди година или преди повече от година, вече не помня. Спомням си обаче за какво се разгоря спорът ни. Пловдивскиото адашче написало статия, в която оправдаваше ромските насилия над българи. Видиш ли, ние трябвало да сме толерантни, да проявяваме разбиране към "онеправданите" роми и да прощаваме. Да не обръщаме внимание, когато в софийския квартал "Красна поляна" мургави банди издигат лозунги "Смърт на българите!". Влязох в неговия блог и го попитах: "Адаш, не си ли даваш сметка, че с отказа законите да се прилагат еднакво за всички, може да се създаде омраза, от която ще има непредвидими последствия?".И му дадох пример... Пуснах препратка към краткото филмче, в което двама руснаци убиха двама таджикски роми. На първия отрязаха главата, а втория го застреляха. И попитах: "Адаш, това ли искаш да се случва и у нас?"

 Хубаво, ама пловдивският ми адаш оттогава пищи, че някой искал да реже неговата глава. Което изобщо не е вярно. Което е една отвратителна лъжа, отвратителна като рязането на глави. Хайде, нека да покаже "заплахата". Няма как да я покаже, тъй като бях написал ясно и недвусмислено, че ако властите у нас продължават да си затварят очите пред циганската престъпност, българите може да преминат към самозащита. И ще стане страшно. За него, нямаше не само дума, нямаше намек, ни сянка от намек. Разбирам го. И на него му се иска да изтъкне колко е смел, какъв герой е, че даже с обезглавяване го плашат. Само дето не е вярно и лъже-героизмът му е измислен. Преди време арабски терористи обезглавиха двама български шофьори. (...) Не съм прочел адашчето да се възмути нещо, не съм прочел да се възмущава от показното клане. Тогава адашът дипломатично си затрая. Сега обаче пищи. И продължава да пищи, защото трябва някак да се изпише герой, а няма с какво. Глупаво е. Не казвам, че е нечестно, защото демокрадците чест нямат. Статийката му на адашчето е посветена на побоя над журналиста Огнян Стефанов. Похвално. Похвално, ама не съвсем. Щеше да е похвално да бе протестирал срещу всички посегателства над свободното слово. Да, ама не! Адашчето не протестира и когато мен ми подпалиха жилището заради написано слово. Не можеха с друго да отговорят, отговориха с коктейл "Молотов". Пловдивският ми съименник много добре знаеше за този случай, тъй като клеветата, че съм се напил и съм се подпалил сам, го бе застигнала и него. Поради странния факт на еднаквите ни имена. 

  То, горкичкото, протестира сега, когато всички протестираме. Протестира сега, защото в огромната маса от протестиращи е в безопасност. Той е на сухо и на топло, сега на него нищо няма да му се случи. Нали така, другарю Грънчаров, нали така тавариш ленинградски възпитанико? Ангел Грънчаров от Пловдив е лицемер. Лъжец. Страхливец. Само ми срами името. Затова никога не се подписвам само като Ангел Грънчаров, та макар не от Пловдив, а от Ботевград. Затова повече ме знаят не като "Ангел Грънчаров", а като Елтимир. Името Ангел Грънчаров е малко пооцапано. Понаакано. От пловдивския ми адаш... Същият, който приема предупреждението към ромските престъпници като заплаха срещу себе си. Впрочем вече почвам да се питам дали няма да е добре, ако някой някъде не вземе да резне главата на такъв лъжец! Дали лъжата в България ако не изчезне, поне ще вземе да намалява?

  Ботевград 26 септември 2008 година

Ангел Грънчаров – Елтимир

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 15 uni 2024

Илюстрации:

- Преживял кошмарите на концлагерите*.

- Фалшивият страдалец, доносник на ДС.

–––

* Роден на 5 ноември 1959 г. в Гурково, Общ. Ботевград, Софийска област. През 1978 г. Ангел Грънчаров, веднага след като завършва гимназия, е осъден на 4 години затвор по чл. 108 от Наказателния кодекс – за пропаганда срещу комунистическия строй и опити за свалянето му. Причината – разпространявал в Ботевград позиви срещу комунистическата власт, Тодор Живков и поредното увеличаване на цените. Излежава присъдата си в Старозагорския затвор, без да бъде засегнат от помилвания или амнистии.

   През януари 1988 г. се включва в антикомунистическото сдружение "Независимо дружество за защита правата на човека", създадено и ръководено от Илия Минев (1918-2000). Елтимир е сред основателите на Движението "Воини на Тангра“ през 1998 година. Разследван от ДС и осъден за противодържавна дейност през 1998 и 1999 г. Според негови твърдения, разследващи са същите офицери от ДС, разследвали го и преди 10 ноември 1989 г., преминали към новата служба НСС. От 1991 г. се занимава с журналистика, сътрудничи на няколко издания в София. Пише и издава книги (в електронен формат). Издател и главен редактор на в. "Независимост" – печатен орган на Българско революционно освободително движение, и вестник "Съпротива", издание на Движение "Воини на Тангра". Името му е в т.нар. "Речник на дисидентите". Издъхва на 54-годишна възраст на 25 ноември 2013 г. Вж. http://bvplus.declera.com/archive/old/archive46_99.htm Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1586.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1586.)

  При натиск, резултатът е според материала – ако един се смалява, почва да бълва змии и гущери, друг израства високо, но понякога се пречупва. Мъдростта на тревата ли? Да не позволиш да те пречупят, като те уподобят на себе си. – Аноним (1947)

  4 noe. 1971 

КОСЕНАТА ТРЕВА

Боли ли я косената трева?
Нима я чухме някога да плаче?
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат!

Минава нощ, минават ден и два –
тя вдига свежи кълнове нагоре
и расне пак косената трева,
онази, дето рязаха до корен.

Боли ли я косената трева...
Не съм я чул тя някога да плаче
и мисля си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!*

   15 mar. 2001 

ЗА СТОРЕНОТО ОТ ЛЮБОВ

  Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези половинчато речени-недоизречени извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно да е, живеех повече с илюзии и сънища живота си; когато треперя от слабости, тогава разбирам едва след време, съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя съдба и участ, че не ме оставяш глупаво да се плъзгам по повърхността! Преди доста години, по време на моето студентство, съчиних в университетската читалня стихотворение, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека да е тъй, докато дишам.

  Не обичам театралния грим по муцуната; знае ли публиката, че гримът на актьора е засилен и едро нанесен, за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера в салона на театъра. Великолепието не е в грубите театрални монолози, а в нюансите и близостта между сърцата и в преливанията между истина и лъжа. Разпнат, чувствал съм се близо до божественото. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват рев и сълзи, гърчове, пороя думи на болка и отчаяние... Страшно е да замълчиш в такъв момент. Това е силната позиция в такъв момент; всичко останало: хленч, рев, сълзи, обвинения, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как да си простиш по-късно, ако наистина държиш на себе си и не се заблуждаваш, че си нещо по-особено или приемаш себе си с уважение, без да се главозамайваш.

  Обвинявали са ме и че съм монолитен** – че в стиховете си твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето "аз" и в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели, не владея умението плавно да изживявам завоите на живота. Тъй е, но и не точно така. С ръка на сърце мога да кажа: Онези, които са ми създавали притеснения, винаги съм чувствал по-близки... Да крещя на висок глас, че ми е добре, когато кървя, това ли очакват? То ли е решението на проблема?! Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си – глас на всички българи, които в страданието си живеем по-интензивно и по-често сме принудени очи в очи със себе си да смиряваме обзелите ни гняв и вълнение. Боли ли я косената трева?! Боли я, разбира се. Ала там, където е било нараненото, тревата най-разкошно избуява, цъфти, излъчва аромат на свобода, изворът на непресъхващия оптимизъм за унижена от навлеците България.

  Да поглеждам, да заничам любопитно иззад гърба и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд днешното отчаяние – то е такава авантюра, Боже мой! Никой не може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Толкова разкошно е утрото! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да имам когото и да било. Не ми трябват трохи от чужда трапеза. Съм такъв, какъвто съм и предпочитам да съм в съответствие със собствената си природа. Това предпочитание отхвърля всякакви половинчати решения, постъпки. И се оттеглям днес от моето вчера не като еретик, а по-плътно с Бог, когото сме си измислили как ни обича именно понеже сме греховни, преходни, непостоянни.

  16 mar. 2001

  Защо да сочим грозното у човека като единствен начин, като единственото средство да се замисли, та сам да се поправя? Колкото и благонамерени да сме, същият човек е логично да си рече: "Какви са ми на мен тези тук поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват чрез моята мъка и за моя сметка?" И си мисля, че със злото у човека да се справяме, ако наистина искаме да му помогнем, по-честният, начин е, като му сочим добрите постъпки и похвалим добрите неща у грешния, но и с подсказването: колко жалко е гърнето мед да съсипваш заради лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме почти всички), та ако насреща ти е нормален готин човек, той сам ще се досети или поне няма да приеме подсещането за натиск, за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и солидни основания да имаш да го съдиш. 

  Събуждам се преди час и пред очите ми са грозни постъпки на мои колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за кое е редно и кое нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми господин прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле... хептен се затули с мрачни облаци хоризонтът. И взех да подхващам от другия край нещата. Казвам си: Този е всъщност добър човек; я виж, деца храни, облича, трепери им; та ако обстоятелствата не го притискали до стената, е незлоблива душа; гадостта му не произтича от неговия стил; сторена е от невежество, от моментна немарливост, може би от страх или малодушие; и за да уравновеси смачканото си самочувствие, решил да приспи своя затаен комплекс за малоценност. Ами че да – мисля си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат тъй отвратително... Ами че да! Да съм извършил някаква подлост, то е заболяване, вирус, проникнал в мен. Какво ми е нужно тогава – да ме бият с възмущението си ли? Или да ме погледне някой с майчинските грижовни очи, в които виждам как страда, че съм станал отвратително зъл?"

  Аз – човекът, по природа не съм лош. Замислен съм от Твореца (има ли Го или не, е друг въпрос) като благородно същество. Злото е предателство и отстъпление от мен си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с пълни шепи. Понякога си мисля, че бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх Монт Еверест: всичко украсява с чар и аромат на пролет, тегли ни към Небесата. Който обича, той е повече склонен да се смирява, да страда, да прости със замълчаване, а покаянието е друга тема. Но чуя ли, видя ли някой да скубе коси и да се посипва с пепел сред площада, ясно ми е – любов няма у такъв, той сега е по-нищ, по-жалък от нас, понеже бесува: крещи обвинения – за да не се види неговото; бесове го връхлетели и го изкушават да дивее с подпухнала, с погрозняла от ненавист душа.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 13 uni 2024

Илюстрации:

- Посланието на тревата да усетиш...

- Детенцето е най-близо до звездите.

___
* Дванайсетте реда са в отговор на разни неблагополучия, меко казано, мои и на семейството ми, след като жена ми Ася в усилие да намери каква да е редовна работа в родния ми град съвсем се беше отчаяла. Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, но все пак живеехме, макар не безопасно – Ася се трови два пъти. Поетът Михаил Берберов на именния си ден през далечната 1979 г. пожела да му посветя този текст, а жена ми Ася (1952-2017) се сърдеше, защото "то си е баш на нас посветено", както ме убеждаваше. Видяха бял свят днайсетте реда едва чрез сборника "Сутрин рано", изд. 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". 

Михаил Берберов (1934-1988)

** Свилен Панков (1955-1989) в статията "Сутрин рано"... много рано" от в-к "Литературен глас" от 28.VІІІ.1983 г., и бившия доц. Катя Митова (1956), "Далече от поезията", във вестник "Литературен фронт" от 7.VІ.1984 г., която писа: "Лирическият аз в тези стихотворения е монолитен и единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, светът около него е или черен (...), или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия – със снизхождение" и прочие Авторката на тези редове днес живее в Чикаго, професор е по литература, уважавана, твърде интелигентна госпожа в обществото на българите-емигранти; не обича да й напомнят за период, когато е обслужвала ЦК на БКП в литературната критиката, и по-конкретно – указанията на поета Георги Джагаров, до когото бях изпратил с обратна разписка книжлето си "Сутрин рано" и най-вероятно съвсем случайно отзивът на госпожица Катя Митова долетя дни по-късно върху трета страница на в. "Литературен фронт" под рязко критичната рецензия и за поета Михаил Берберов, който пред сестра си Петя ме нарече свой духовен брат. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1585.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1585.)

  На 72 години, дядо ми – Борис Дявола (1900-1972) от Пазарджик, бе с магнетичното излъчване на суров мъж с неукротена жизнена енергия. Врязъл се е в съзнанието ми пронизителният му поглед и не откривам подходящата дума да го определя. Подобен интензивен поглед съм откривал у руския актьор Владислав Дворжецкий (1939-1978) в главната роля на "Бяг", филм за участта на редови офицер от Руската царска армия след болшевишкия метеж от 1917 г. Такова мощно излъчване съм срещал и у избягал от Белене концлагерист, у връстник, който тогава се криеше в избата на братовчедка ми Нина (1942-1980) и мъжа й – известния в Пловдив по онова време Пепо Мошеника. Това става, кажи-речи, под носа на пловдивската милиция – зад хотел "Тримонциум", където по онова време бе бъкано от ченгета. От петнайсетгодишен Пепо бе натрупал опит от сурови срещи с милицията. Такъв поглед имаше и майка ми Надежда: очите й искряха, като съм я изваждал от кожата, ставаше сприхава, груба. – Аноним (1947)

   8 apr. 1977

БЪДИ БЛАГОСЛОВЕН!*

Какво ли в тази изба ме довлече,
при тип в зле кърпен агнешки кожух,
под него – поразвлечено елече
и поглед, Боже мой! – сибирски студ?

Като свредла очите му въртяха,
да те пробие сякаш, и без жал,
ала усетих как отвътре плахо

човек наплашен тихо се е сврял.

Мълчахме после край голяма маса,
отрупана в сумрачен ресторант**,
зад пловдивската Главна. Многогласа
компания беснееше над нас.

Искреше в чашите им скъпо пиво,
пак спореха за футбол и жени.
Ечаха гласовете им свадливо
и ние се усещахме сами!

От лагера – беглец. И нелегален!
На Пепо Йолтов в тъмното мазе
наплашен месец поживял. Отчаян
дотам, че тръгнал нощем да снове.

 Не да краде, свободен да походи.
И ето го... Рискуваше напук
на всички тук, които нежно, подло
го мислеха за глупав и за луд.

Познавам доста разни-безобразни,
все Тошковци, отлети по калъп***,
а този, вместо да ме дразни,
усетих в себе си приятел скъп.

Къде ли е сега? Какво ли прави
на днешното сред мътния порой,
не знам защо – но ето оттогава
с очи, забити в мен, остава той.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 12 uni 2024

Илюстрации:

- Актьорът Владислав Дворжецкий (1960-1999)****.

- Кътчето ми в пловдивския вестник "Комс. искра". 

___

* Опитал се да избяга от концлагера край Белене, като преплува реката и се укрие в Румъния... Усещат го, охраната ръси автоматични откоси около плуващия и така го принудили да се върне, кажи-речи, от средата на Дунава. Когато доплувал до плитчините, насъскали лагерните немски овчарки, и песовете отпрали цели мръвки от гърба и раменете му. Белезите ни показа в мазето на къщата, където се укриваше през август на 1976 г., та по-този повод бях казал на Пепо (Петър Йолтов, съпруг на братовчедка ми Нина Бояджиева), че Тодор всъщност е истинският Герой на нашето време. Пепо да вземе да спомене това на Катя Паскалева (1945-2002), с която по онова време им се кръстосваха пътечките. Нашумялата покрай филма "Козият рог" актриса, според думите му, рекла: "Който ти го е казал, трябва да е умен човек". Месец по-късно Тодор го арестуваха. Как? Вмъкнал се в магазинчето за венци сред Понеделник-пазара, зад католишката катедрала "Св. Лудвиг". С пари от чекмеджето си купил шише мастика и се нафиркал, седнал по чорапи на тротоара и заспал. На сутринта пловдивските милиционери го събудили, развеселени от факта, че си изул патъците и прилежно ги подредил пред вратата на магазинчето, сякаш се е връщал у дома. Каква е по-нататъшната му участ, ако е оживял, не знам. Пък и не съм питал. Вж. https://www.168chasa.bg/article/1736372

** Закътаният ресторант "Златната круша" на ул. "Отец Паисий", успоредна на пловдивската Главна. Пепо Мошеника ни доведе там. Бяхме Пепо, мълчаливият притеснен Тодор, двама приятели на Пепо – момък с лице на махленски побойник и чистичък, напарфюмиран един с игриви миши очички. Настанили се бяхме в десния ъгъл на горния етаж, вилнеещите под нас и около нас горе бяха тумба бачкатори веселяци. Когато дойде време да плащаме сметката, извадих моите десет лева – обядвали бяхме по голяма порция печено с гарнитура, вино, бира, кафе, – Пепо, като тартор на групата, се обърна към Мишите оченца: "Ти плащаш", а към мен: "Да не го жалиш! Кяри от месарницата на Колелото зад Панаира. Сметката ще я избие за час". 

*** Тодор – версия на Теодор (от гръцки), означава Дар Господен.

**** Вж. https://www.starhit.ru/story/tri-neudachnyih-braka-razluka-s-detmi-rabota-na-iznos-chego-ne-vyiderjalo-serdtse-vladislava-dvorjetskogo-208697/ Бел.м., tisss.