ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1582.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1582.)

  Живея с чувството, че точно тази категория кресливи хора се раждат със заложбите на подмазвач и възползвал се от ситуацията лицемер. При всяка смяна на властта са първите, които вдигат креслива агитка за свобода и демокрация. Те винаги са наясно накъде духа вятърът, докато бившите им съпартийци се гушат по задните редички на еуфоричните площадни митинги на тържествуващи простосмъртни. – Аноним (1947)

  2 fev. 1979

ПОКРАЙ НЕВОЛИ И ОБИДИ*   

Покрай неволи и обиди

приятелите си отиват.

Желая виното изпито

отново в чашите да видя. 

Да се сберем край тази маса

по-весели и по-големи

и някой умно да разказва

за отлетялото ни време. 

Да влязат Борето и Сашо,

Марин и Ангел, Ичо, Видко

и другите връстници наши,

горели в детските не битки. 

Да си припомняме игрите.

Реката. Прашките. Тепето.

Родителите ни сърдити

и беднотията проклета. 

Край огън, до небето лумнал,

с истории за партизани

да върнем вечерите чудни

пак там, на старата поляна. 

Да грейне пак онази чиста

нечакана любов момчешка,

заплела в плитчиците миши

две панделки и още нещо...

  

Живот! Защото си ми свиден,

защото трудно те живея –

с другари искам да се видя:

да си поплача и попея.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 8 uni 2024

Илюстрации:

- До работническите курортни бараки в Китен**. 

- Мъмито (Марин), аз и Ичо долу на първия ред.

–––

* От сб. "Сутрин рано" (1983).

** За хлапаците от пловдивските улици "Ниш" (осем къщи с дворчета) и "Цар Михаил Шишман" (двайсетина къщи с дворчета) в източното подножие на Джендем тепе от годините, когато бащите ни наливаха основите на всичко, построено у нас след Втората световна война, та чак до разрухата на онази България с нейните девет милиона жители, от която все не успяваме или не искаме, или не можем да се отречем – независимо от всички заклинания в омраза; вероятно заради детството ни, което внуците или внуците на нашите деца, едва ли ще разберат.

 

Моето детско царство от 5 до 1957 г. Избата на ул. "Ниш" № 4. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1581.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1581.)

   Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме-излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли...– Шекспир (1564-1616) 

  13 uli 1998

ДЪРВЕНИЯТ ИВАН

  Таня – сестричката на колегата ми по български в училище Невена Ичевска, дала на Иван Сарандев* сборника ми "Кардиф" и господинът сухо отговорил: "Благодаря". Не може тъй да се поднася мижавата стихосбирчица на някой си супер-неизвестен автор пред трона на Негово Високопреосвещенство проф., член-кор. на БАН, д-р на науките и прочие. Може би трябваше да привържа книжлето си с розова панделка. Да не беше Михаил Берберов, нямаше и да подозирам, че съществува "Дървеният Иван". Кой да знае на Иван какво му се случило, та реагирал тъй строго, толкова нафукано! Каквото и да прави обаче, станало е невъзвратимото: в моите лични представи този присадил се в грандоманска София ямболия ми е положителен герой. Съжалявам, че някъде в безпорядъчните ни преображения по Българско съм се разминал с човека, който най-добре и най-отблизо познава Михаил Берберов... Вечно припреният на вид, ала иначе вътрешно строго подреден, самовзискателен и етичен Иван – запотен, пристигащ все отнякъде или заминаващ нанякъде с неизменното си черно дипломатическо куфарче, натъпкано с лекции за пред студентите-филолози, ми е светъл, показателен образ на типичния университетски преподавател, край когото истинският ни живот вакханално преминава с панаирджийските си суети, шарении, несрети и възторжени крясъци.

  6 uli 1998

 "Просто, ясно и силно творчество" наричат през 1861 г. българските народни песни братя Миладинови. Да пишеш просто и ясно, и силно, го разбирам като да се откажеш от високопарните словоизлияния, назидания и дантелени кухи фрази. Пробвах да си съставя Български показалец на наши национални личности, които ценя.

  Паисий Хилендарски (1722-1773) от Самоковския край. На двайсет и три – вече бил калугер в Света гора; на четирийсет, приключва своя "История славеноболгарская о народе, о цареи и о святих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская". Та ето в "Предословие к хотещим читати и послушати в историцу сию" е онова чудно, мило и простичко в скромността си "Читаите и знаите да не бивате от други родове и язици подметаеми и укоряеми". Но защо му било назидателното и гръмовно "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин". Звучи ми както възгласа на библейския Мойсей... Каквото и щат да си разправят университетските телци, Паисий е старозаветна фигура в националната ни духовност: и драматичен, и тъй настойчив, монолитен в националния пантеон на затаеното ни родно Българско самосъзнание.

  Софроний Врачански (1739-1813) от Котел. По коледните и по новогодишните наши християнски празници през далечната 1765 г. 26-годишният Стойко Владиславов – бъдещият Софроний, посреща 43-годишния Паисий, който донася в Котел "История славянобългарска", и като краснописец, Стойко й направил препис. След трийсетина години, от 1794 до 1803 г., вече е Врачански епископ (висша свещеническа степен). От 1806 до 1812 г. – съавтор на милозливи послания до Високите имперски канцеларии на могъща Русия. Когато през 1809 г. Руската армия нахлува отсам Дунав в пределите на Българското землище от Османската империя в помощ уж на въстаналите сърби и българите от Видинско и Врачанско, каква ли празнична радост ще да е била! Горките нашенци! Една империя отваря война с друга империя само за да присъедини повече народ към своите крепостни данъкоплатци. На същата 1812 г. начеват Наполеоновите завоевателни походи в Русия, та и затова руските пехотинци се изтеглили от Северна България. Отстъпвайки наедно с тях, в несретата си поемат десетки хиляди нашенци с кокошките, покъщнината, челядта към непознатите земи. Ей този Стойко-Софроний е първият модерен автор в Новейшата ни История, с кротката си самоирония, хленча, надеждите, притесненията си, ми е толкова по човешки близък!!! Животът му за мен е фрагмент от Новия завет, където не Господ Бог, а грешният наивен човек става обект за съчувствие, тъга и възхищение.

  Стефан Богориди (1780-1859) от Котел. Княз! Внук на Софроний; същинското му име е Стойко Цонков Стойков. Издъхва от камък в бъбреците на 1 август сред Цариград. Дарил имот над Босфора за желязната черква "Свети Стефан", знак за българщината. Издигнал се в живота от котленец до имперски съветник на султан Абдул Меджид.

  Александър Екзарх (1808-1891) от Стара Загора. Учи медицина, математика, поживял в Букурещ, Будапеща и Мюнхен. От 1836 г. насетне пише послания, той пък: към разни му там френски политически персони; тревожил ги за участта на българите, обърнати в най-долна рая за Османския султан. Приел го на аудиенция лично френският първи министър. Голям праз! – замислих се, какво ли ги било дерт френските политици, ама нейсе! Та към кого ли друг в онази, заетата със своите си мераци и дертове Европа да се обърне! Та този Александър Стоилов Боев, каквото си му е светкото име, се явява първият нашенец, прогласил пред Европа Българската кауза. През 1866 г. го виждам честит съветник в Парижкия отдел на... Османското имперско външно министерство. Чудна съдба! По-показателно е, че след войната от 1877-1878 г. генерал-губернаторът на автономна на Високата порта Източна Румелия Алеко Богориди (1822-1910) – внук на Софроний Врачански, като генерал-губернатор на Тракия, го назначава за префект на Филибе (Пловдив). Четири месеца кметувал, па се споминал заралията Алеко.

  Неофит Бозвели (1784-1848) – как па до днес нищо не съм знаел за него!

  Васил Априлов (1789-1847).

  Иларион Макариополски (1812-1875) от Елена – селище на "консервативните тежки чорбаджии", които придирчиво, под око се отнасяли към всяко чуждо на местния ред и тертип ново. "Гледай! Гледай бе! – възкликнал при минаването си през този градец Мидхат паша (1822-1884) – надменен османлия до мозъка на костите си. – В едно нищо и никакво таквоз ми ти място да се роди едно момче, да порасне, да се покалугери, да стане владика и тъй да разбърка света!" Какъв ли знак ще да е била тази лакърдия от неговата висока позиция в империята! Похвала или яд на интелигентен, ловък враг?

  Гавраил Кръстевич (1813-1910).

  Д-р Стоян Чомаков (1819-1893), родом и духом от Филибе (гърчеещия се Пловдив). В най-жестоките за пробуждащите си нашенци времена – българин доктор, страхотно!

  Георги Стойков Раковски (1821-1867) от Котел.

  Петко Рачов Славейков (1827-1895) от бастисаното след предателство Търново.

  Драган Цанков (1828-1911), роден в Свищов, учил в Елена, Одеса, Киев, учителствал в Галац. Във Виена издал на немски: от какъв ли зор, Българска граматика. От 1853 г. собственик на печатница в Цариград; през 1879 г. губернатор на Варна. И като връх на този турлю-гювеч от жизненост, оказва се, бил католик-униатец.
 
  Тодор Бурмов (1834-1906).

  И взех, че се спрях дотук. Ясно ми е вече какво да питам: Абе, какво учат днешните любознателни азбукарчета в часовете по Роден език и Родна история? Защо за тези и стотиците великолепни представители на Българското национално самосъзнание и духовност днешните българи така оскъдно и едностранчиво знаем! Родната история според версията, която се преподава в днешното училище, гъмжи от храбри хъшове, хайдути, пламенни войводи, четници, бунтовници и революционери, професионални или случайни конспиратори. За да влезе една личност в обгорените от възпламенен барут и подгизнали от християнска кръв нейни страници, въпросната личност сякаш задължително трябва да е била стреляна, кълцана, клана, бесена, пърлена на бавен огън, драна на ченгел, жива заравяна в гроба? Къде са великите стопани, уседналите в традиционния бит и манталитет, ориентираните към по-бавната, далеч по-сигурната перспектива! Сбутани в прашасали кътове на Миналото, тях ги обсъждат единствено строго профилирани персони с титла професор, член-кор. на БАН, д-р на еди какви си науки, академик... 

  Кога сравнявам моя си български род с образи от могъщата чужда историография, пък и с днешните мои съвременници от т.нар. цивилизован свят, самочувствието, че съм издънка от непрекъснато бастисван корен, колкото и героично да ме подканва да изглеждам в собствените си очи на българин, не ми помага особено, хич даже! И сега вече иде ред за по-важното питане. Това ачик очевадно пренебрежение към този терк неслучайни българи в читанките ни по история случайно ли е или избиваме комплекс за малодушие, които мекерета на "демократичната" власт кресливо ни внушават, като на хора, недостойни за коравите си предци

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 6 uni 2024

Илюстрации:

- Иван Сарандев, пътник между звезди.
- С моята умница – петгодишната Вера.

–––

* Иван Сарандев (1934-2020) за мен е личност с висок статус сред на учените, занимаващи се с върхови творби на Българската модерна литературна класика, съжалявам за кончината на този съвестен, макар и дървен характер, но беше сред онези малцина от периода на моето студентство и десетина години след това, с които съм си сверявал мерките и теглилките. За него Мишо (Михаил Берберов) ми бе споменал: "Щом Иван те прие, аз съм спокоен" – каза го през 1969 г., след като активно вече пописвах на хонорар за вестник "Народна култура", където двамата бяха редактори. 

  Иван настояваше да не ходя учител в Добруджа, ами да остана поне още шест месеца в София, докато се отвори място в щата на вестник "Народна култура", пък година по-късно беше ходатайствал пред приятеля си Генчо Арабаджиев – редактор във вестник "Народна младеж" и фактор в ЦК на ДКМС, да ме назначат на щат във вестника. Ходихме двама с Иван да му видя ведомствената боксониерка в жк Дървеница, която бе решил да ми предостави (приключил строежът на жилището за семейството му), само да бъде изпълнено условието: да ме вземат в столичния всекидневник, трябвало да имам постоянен адрес и жителство. Жена ми, с която по онова време деляхме стая с шестмесечната ни Вера, ми триеше сол на главата защо не съм послушал Иван да поживея известно време сам в столицата, докато си стъпя на краката, пък после двете с бебчето щели да дойдат при мен. Отказах на Иван Сарандев да ходя в София, която ми бе предостатъчно опротивяла през четирите години следване в СУ-то, с лафа "Камъкът си тежи на мястото. А моето място е Пловдив и никъде другаде". Ще те споменавам с добро, Иване! Имам и други – чисто човешки, спомени за теб, за привидната ти сдържаност и хладина, но и за приятелското ти съпричастие зад дървеното наглед държане. Вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Pochina-prof-Ivan-Sarandev-942618  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1580.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1580.)

 Лицемерието сред родния политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял всеки средностатистически актьор от висшите представители на гилдията на Xоливудските актьори... Големите актьори на Холивуд ряпа да ядат! – Аноним (1947)

  Всяка мъдра жена съгражда дома си, безумната го събаря със собствените си ръце – из Притчи Соломонови, Библия

  13 uli 1997

 МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

   Бил съм като че по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то беше прикрито с непроницаем пласт от свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов, тринайсет и половина години по-възрастен от мен, май имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-нежен, макар известен и вероятно далеч повече преживял. За първи път това нещо го усетих в хотелчето насред Стоб* край град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и... любовта се лепеше по мен, докато Мишо я следваше по петите, без да обръща внимание на прехласнатия от нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец... Още поне пет случая ме водят до този извод.

  1. Когато млад поет на моята възраст му лепеше тапети в антрето и кухничката, пък аз тъкмо бях долетял с жигулата от Пловдив да бъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е неособено драго да го видя в ролята на ухажвана особа.

  2. На Архангеловден 1985 г. – именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да ми мине през ум, че му е имен ден и следобеда по телефона му се обадиха едвам двама от уж многото му приятели да му честитят, и вече към девет вечерта внезапно в унилата обстановка, докато Антоанета, жена му се мотаеше в съседната кухничка и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да освежим компанията", и по същия телефон говори с някого, и след десетина минути на вратата цъфна Юлия**. "Запознайте се!" – прави й галантен поклон Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами ние вече се познаваме". И после се качихме с Юлия на по-горния етаж чай да варим, един от шестнайсетте чешита прекрасен чай, който имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като ни чай-ни дявол, около полунощ чувам дрезгавия ръждив тембър на Мишо в слушалката: "Решавай къде ще спиш тази нощ! Не слезеш ли до десет минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше вързал кънките; запъти се към верандата пред хола, а там като прожектор, по-точно, като лице на млада хубава жена над Витоша светеше огромната розова месечина – и като ръкомахаше театрално, с ръждивия си тенекиен глас Мишо заговори на месечината за дивата човешка неблагодарност. Ай, колко добре разбирах кого има предвид, за кого си приказва с месечината; разбирах, обаче не тръгнах да му се извинявам, само го успокоявах с гузен, затова звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, ама нищичко не се е случило, за което си заслужава да се тревожи, там горе, през един етаж над същия хол както хола в едностайния му апартамент, с Юлия само сме обсъждали стихове, картини, познати художници, въобще, бъбрили сме демек за изкуство, бъбрили сме с дяволитата разкошна Юлия, едно от най-готините момичета на випуска, отлично позната ми от студентските ми години в Университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (мой връстник)***, която чудата маслена живопис Юлия наскоро купила за триста лева... Представяш ли си, това са толкова пари! – триста лева, пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак, и с краката нагоре да я обърнеш, и на една страна да я положиш да полегне, и на друга страна да я положиш, не стои зле в разкошната й спалня, и естествено това трябва да я изпълва със законна гордост, че си купила толкова ценна цапаница!

  Пък Мишо, като ме изслуша внимателно, разперил шепа зад същото ухо, продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб, да не пукне от глад, а първата му работа, като се наяде, е да ти захапе ръката. После – заекващ и хълцукащ от изпития коняк "Плиска" и като посочи розовобузата месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждив глас: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А аз съм трансцедента-а-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!" Като се прибрах на другия ден у дома в Пловдив, първата ми работа беше да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в българския език. Ега си, що ще рече "трансцендентален"! Тъй де, "социален", което не ми стои зле, дали да не го приема за гадна обида, при положение че не съм трасцендентален?****

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите цял месец помежду ни, докато лепяхме край спирките листчета със зов, писан на пишещата ми машинка, търсехме жена – по възможност пенсионирана медицинска сестра или санитарка, да се грижи за обречения от лекарите до месец-два Ангел, към когото синът не криеше тягостните си неприязнени чувства. И в крайна сметка баща му взе, че издъхна, преди нито в Пловдив, ни в окръга да открихме коя да му сменя подлогите. Реши, че на мен се пада честта да произнеса надгробно слово за баща му, въпреки че неговият баща, който Мишо ми представи като фукльо, ми беше абсолютно непознат. И тогава там, в пловдивските ни централни гробища край големия шумен булевард, по който бясно прелитаха в огромните си мерцедеси с ханъмата, бебчето й и сюрия мърляви чавета турските гастарбайтери, претоварени с всякакъв багаж и с посуда втора употреба, от Западна Европа на път за Анадола, пред трийсетина непознати с изискано печалните им физиономии рекох няколко учтиво-мазни приказки – за следите в росата, по която току-що е минал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на Тракия, както се топят спомените ни по отишлия си от живота. Но... И на това място замълчах като артист, затаил ехидна усмивчица заради клишето, което предстои да произнесе: Но остават децата, внуците на отишлия си в Отвъдното, в чиито дела той продължава да живее... Вятър и мъгла!!! Нищо, ама нищичко не остава! Забравят те, преди още трупа ти да са оглозгали жилавият троскот и лакомите гробищни червеи.

  4. На маса в кафенето на СБП (прословутия Съюз на българските писатели) на ул. "Ангел Кънчев" № 5 в София, кога към петима или шестима зяпнали го в уста отчаяни поклонници, начеващи, ама и не дотам млади писатели и поети, Мишо – фиркан, заби показалец в корема ми, пък с другата лапа ме гушна и посегна да ме тупка по рамото (единствен от цялата тържествуваща кандидат-писателска компания не пиех виски, а цоках кафе, че жигулата бях паркирал на улица, перпендикулярна към Американското посолство насред пъпа на София, имах наглостта на типичен проклет пловдивчанин с дълбоки корени в Калугерово, Перущица и Пазарджик да се уговоря с постовия към посолството – атлетичен момък в чудесно стояща му чистак новичка милиционерска униформа, да хвърля чат-пат и по едно око към безценната ми жигула с пловдивска регистрация): "Виждате ли го ей тоя – сочи ме Мишо и пак се пробва да ме тупка по рамото. – Виждам го от трибуната на Писателския ни съюз, млад и красив, да сече с думи като с меч!" И онези ме загледаха неприятно. Ирония ли бе, или шегичка… или пак 100-процентова Мишова фанфаронщина?

  5. Когато двамата с "Дървения" бъдещ професор Иван Сарандев в редакционното им стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов или сетне на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали си струва риска да замина учител в някакво си Гурково – село край Балчик, в непознатата ми до 1971 г. Добруджа, подир мнението на Иван, че не, не бива да оставам даскал повече от една учебна година и че даскалуването е въртене на стара грамофонна плоча, жива смърт за литературния талант, ей на! – виж го Йовков (пак тяхно си театро), Мишо изтежко рече: "Остави го! Да върви... Той си знае какви ги върши! Имам чувството, че зад гърба му стоят много хора". Става този сладък мухабет в светая светих на соц.културата, на третия етаж над столичното кино "Култура" в дъждовната късна есен на 1971 г.

  Никой не ми е бил зад гърба тогава, нито тогава, нито по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега го разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен, от изкланите до крак през Април 1876-а мои предци от заможния Хаджи-Трендафилов род: държали хан с яки крепостни зидове на изхода от Перущица към Филибе, където перущенци установили Шеста въстаническа позиция, единствена разполагаща с истински топ (вж. документалната книга на Иван Кепов по разкази на оцелели по чудо, преследвани от башибозука из къра, трепани като дивеч българи християни от разграбена, опожарена, превърната от главорезите в куп руини Перущица)*****, до петимата братя сърцати млади българи и техните четири сестри от Керемидовия ми род (фабрика за керемиди построили). Керемидови са сред първите четири рода, побягнали от ислямските кощунства в поробено Велико Търново, за да вдигнат след първата кирпичена къщурка мъжки християнски манастир "Св. Никола" в полите на Средна гора, край цъцрещата тук река Тополница, помежду 19 тракийски могили. След като първо дом за челядта си построили, за духа си – мъжки манастир над християнско селище с многозначителното име Калугерово, което и след пет века робство остава непроменено. Шевната машина, на която прапрабаба ми Мария шила униформи за Османския аскер, е днес в дома на сестра ми Ели и още работи.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 5 uni 2024

Илюстрации:

- Има ли бесове по-явни за младия мъж! 

- Младият Михаил Берберов (1934-1988).

____

* В селището Стоб с волгата на художника Любомир Гуляшки – син на автора на криминалета Андрей Гуляшки, като представители на снобския вестник "Народна култура", бяхме с Михаил Берберов и белетриста Георги Марковски (1941-1999), Иван Сарандев се появи на следния ден, след като изкарахме щура вечер в компанията на местните хора, които се оказаха чудесни певци на македонски песни, разказвачи на битови цинични задевки и истории. Ядохме и пихме, дето се вика, на провала. Цялата втора страница на вестника се оказа изпълнена с репортажи, графики и импресии за селището Стоб – мои и на възнисичкия ми адаш Марковски, допълнени с графични илюстрации на художника Гуляшки. Става това през далечната 1971 г.

Проф. Иван Сарандев (1934-2020)

** По онова време Юлия водеше в Софийския университет "Климент Охридски" курс лекции по Украйнска литература. Омъжи се като студентка в първи курс за съкурсника ни Мишо от Чепеларе, вторият й съпруг – унгарец от Будапеща, като не му понесло в България, живеел с майка си и чат-пат гостувал на жена си. 

Владимир Щербак (1947-2018)

*** https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80_%D0%A9%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA "Художник с душа на философ, концептуалист. С диплом от Гърция и отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив, рисува картини, в които сблъсква реалното с фантастичното, духовно с материално. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, като за десерт залива творбата си с хумористични настроения." Вж. целия панегирик за московския художник, присадил се в България и посветил живота и творчеството си основно на моя роден Пловдив. Земен човек, бяхме почти приятели, палеше се за неща в Пловдив от 1977 г. повече и от мен, вестникаря. Вж. https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html

**** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието – недостижим за простосмъртните, според внушението на великия ми приятел Мишо Берберов. "Щом Иван те изпита и одобри, аз съм спокоен за теб" са думи на Мишо за къса бележка от 36 машинописни реда за сборника стихотворения на хасковския поет Иван Николов (1937-1991), писани в стила на любими съветски поети "Етажерка" (1970), заради която бележка се вдигна излишен шум в лит.критическите обзори и обичайни кавги през следващата 1971 г. Общо взето, похвалил бях поета Николов за ловкото версификаторство и всеядната страст да твори поезия.

***** Корица на първото издание от 1931  г. Книгата е преиздадена през 1998 г. енорийското издателство "Св. Атанасий в Перущица.  

 Бел.м., tisss.