Лицемерието сред нашия политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял всеки средностатистически актьор от висшите представители на гилдията на големите актьори на Xоливуд... Големите актьори на Холивуд ряпа да ядат! – Аноним (1947)
3 mar. 1998
Има под слънцето една категория граждани, които са в състояние да те отвратят от всичко родно и възвишено. Помните ли случая с подполковника, който нощем, когато приключвала първа програма на някогашната наша, ама наистина родна, не турска, не американска, ами Българска телевизия, вдигал челядта си от леглото и командвал на всички да застанат мирно, докато отзвучи националният ни химн "Мила Родино, ти си земен рай, твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край!" ...Идиотът буквално тъй ги тероризирал, че намразили България с всичките й аxмашки простотии, келешлъци и салтанати. Понякога и тате го прихващат родолюбивите красти. Навръх Втори юни, тъкмо обядвахме в кухничката и той тъкмо се въртеше около печката, да си отсипе за трети път манджа в паницата, когато градските сирени наддадоха тревожен вой, а пък грохотът на голямата черковна камбана от "Света Петка" го изненада с пълен черпак в ръка. Като асъл гвардеец пред Мавзолея на вожда Димитров, Тотю зае стойката "За почест", притисна черпака като автомат Калашников с чупка в кръста, вдървен, издул гърди и трътляв задник, замръзна, да речеш, чадър изведнъж глътна.
Видя го сестра ми, четиригодишната Юлка, изпусна си лъжичката и се разплака:
Тотю се отгипсира и отиде да занича навън през прозореца.
Насядахме около масата и леля ни осведоми какво им разправила тези дни колежка от детската градина за занемарения чугунен паметник на Гьорги Бенковски насред не знам кое си градче на Северозападнала България. Кесил на древния градски площад още отпреди соца еднокракият,но наперен Гьорги Бенковски без сабля, с наполовин отскубната от Десети ноември 1989 г. насам от местни скрападжии десница и липсващ от коляното надолу ляв крак в поръждавял ботуш, и общинската управа, за да замаже някак нещата покрай далаверите, поканва чужда някаква си делегация официално да й гостува... Ще побръмчат с гостите, ще ги посрещнат с подобаващи за географските ни ширини салтанати, ще им спретнат банкет с иху-иха-а, като маймунки насам-натам ще ги разведат из китна майка Бългейрия, па като ги отпратят по живо - по здраво от замляната с байраци и шарени балони жп-гара, с гостуването ще оправдаят липсите в общинската каса. Родна нашенска управа, ако се не пооблажи и поосвежи по време на управлението, поради что се трепала за предизборни харчове за кюфтета, кебапчета, наздравици и каси бира, за сеир на твърдия и купен електорат според местния табиет и нагледна агитация! Що им било да се натискат да управляват, нали! Желязна логика има в това. Та така...
За целта натоварили двамина още с ума си родни класици да им съчинят ритуал за поднасянето на венци, благи политически речи, рецитал на местни поетеси и певачки от белокосата местна пенсионерска агитка "Еделвайс, ти свеж планински дъxав наш", народни песни за турското роб... сакън! – мирно присъствие, изпети от смесения хор при администрацията към общинско предприятие "Паркове, гробища, ред и чистота". Общинарите настоявали Гьорги Бенковски да бъде засипан до веждите с гирлянди от цветна хартия, борови клонки, шишарки и проч., да не личи как скрападжиите са ни го осакатили и коя точно част от чугуненото му тяло липсва. Навирената пък към небето сабля, понеже се явява типичния знак за мъжка потентност в представите на местния провинциален елит, кметът заръчал между китките, при липса на музейно оружие, да му монтират калъчка от чам, вапцана с бял бронз, в краен случай сребърен феролит, с който сребърен феролит всяка година-две вапцат двата вехти реактивни сокола на изтребителната ни бойна авиация.
– Ами да – рече Гица, – бронзът трябва да лъщи като стомана. Гьорги Бенковски е това, не може хем на куци крак, хем без оружие!
Случило се, какво се случило, и ей я, значи, делегацията. Хапнали-пийнали, както е редно, поджиткали с общинските четири мерцедеса из околностите: посетили четири манастира, трите местни заводски цеxa от недотам окрадените. Целта била хептен да изморят джигитайците, та онези много-много да не придирят. Понеже каталясалият и с подбити табани едва ли ще има сили да пита за целта на занятието, нали! Местните вестникари интервю взели, местните фотографи под паметника изнащракали двеста пози как кметът – партиец и обновен социалист, ухилен до уши, се гушка с тартора на местния синдикат "Подкрепа", с когото инак органически не могли да се понасят, пък да мелят брашно, сакън! – дума да не става! Та значи, онова ми ти там ръкостискане с целувка три пъти се явявало бетер историческо събитие за града В. Сетне глутницата се завтекла към паметника с маскирания г-н Бенковски и онази сабля, да му поднесат венец от дъхави цветя, анджък по класическия сценарий на писателите от София.
– Обаче – лудо се изкиска дяволицата Гица, – човек предполага, тънки сметчици си прави, ама съдбата, драги мои, понякога неприятни шегички си бие.
Подухнал едвам планинският ветрец. Струпали се дъждовните облаци над площада като биволи на водопой. Прашна вихрушка внезапно се извила, когато джигитайците, начело с господин кмета и неколцината държавници, сред които издувал бузи самият Евгений Бакърджиев, същият, дето след години по-късно щеше да гръмне мавзолея с тленните останки на Героя от Лайпциг... Та в сюблимния исторически миг полуделият Старопланински вятър тъй зафучал, тъй се развихрил, тъй насмел всинца нафукани големци и мазняри, че първо разпердушинил прическите на знатните елитни госпожи и господа, после из лапите им изскубнал венците, букетите, китките, па и всичкия тоз инвентар по посрещането, та и най-сетне дотъркалял бронзирано парче чамова летва току пред патъците на Негово Високо (метър четирийсе и седем) сиятелство Главния джигитаец, и онзи, значи, като сложил ръка върху сърчицето си, опрял чело в земята, както им е обичаят в Далечния Изток, и доземи се поклонил на фалшивия меч.
– Културни хора, брей! – възхити се Тотю. – Туй трябва да са били само японци. Там със самурайски меч режат пъпчето на новороденото японче. Ами за японеца саблята е свещен символ, не като нас: сатър за кълцане на мръвки, агнешки ребърца и зеле.
Мама се обади откъм мивката:
И се наложи Гица да му обясни как и що се върши в града ни по случай Втори юни, ден, когато поменуваме героите, демек, онези, дето загинали за свидното отечество.
Леля вирна нос, изгледа ни един по един отгоре-додолу и отдолу-догоре и заключи:
– Ей, ами че така всеки лично може да си поднесе букетченценцето – рече хлебарят с неувяхващ оптимизъм. – Не е ли по-добре тъй! От една страна, бизнесът все пак си е бизнес, от друга страна, има си я почитта. Представяш ли си, мила Ленче – приведе се да гушне мама, – че ако само крадяxа китките и после не ни ги продават, нямаше да имаме ний с какво да почетем нашите герои. Исторически камфуз се получава. Реша, примерно, да поднеса букетче дъхави теменужки за два лева и петдесе...
Мама обаче не пожела да чуе за евентуалното Тотюво букетче... Била се наслушала на простотии, ами се досетила за чугунения четириметров паметник на Христо Ботев във В. – планински град в полите на Врачанския балкан. Това й разправила съседката Бонка, Бонка-Бонбонка, родом от В. и във В. се спасявала от летните жеги.
– Та – подхвана мама, – като спечелили изборите от дивендисент и втора, местните "сини" пишман-демократи взели, че демонтирали Христо Ботйов, понеже на каменния му пиедестал видели изчукан кощунствен за тяx надпис "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото". И за тази му простъпка заврели го чугунения Ботйов зад старото автобусно депо, дето вече се явявало новичко градско сметище. Лашнали го те Ботйов в дълбок, от багеристи изкопан ров, с лице "в земята, майко, черната" и задник към небeто в цвят седесарско синьо... Яд ги било да гледат изчуканите в камъка думи, с които Ботев агитирал за най-омразния враг на седесаря, неслучил по Татово време член на БКП да стане. Надписът хвалел комунизма.
Когато след някакви си месеци им се видели тричавите задници, сините тарикати си обрали дърмите и на сцената се завръщат отново истинските господари на града В. И значи, вот тебя чай на Кавказе!*** – бумти духовата музика на местния по милостта на янките едва оцелял гарнизон. Мустакати до пъпа два фатмака – щатни тупанджии, ще спукат двата тъпана от юнашко блъскане. Армия от двайсетина шкембелии, стригани нула номер, опнати като по конец. Величествено по централната улица на градеца В. пърпори съветски камион "Краз", тапициран с ален тензух и с петолъчки, следван от автокран, маскиран като Начко Комунистчето – талисмана на любимия за обновения член на Татовата БеКаПе вестник "Дума". По Червения площад, префасониран с ново име Площад "Демокрация", прекарват морно полегналия по корем Христо Ботйов. И всички другарки и другари весели, щастливи, а в храстите зад официалната трибуна седесарите и ченгетата на ДеСе газ пикаят, както би се изразил самоотлъчилият се от бившето ДеСе и рожба на знатен комунистически род честен журналист Иво Инджев.
Харно, ама на следващите избори сините отново докопват властта и горкият Ботйов пак поема към сметището. Там обаче вече не с багер копана, а с артилерийски взрив изровена, двайсетметрова яма зее. Хвърлят горкичкия Ботйов в ямата като египетски фараон и му курдисват отгоре двайсет бетонни панела, бракувани барабар с местния Строителен комбинат, понеже им навявал кофти спомени от соца, същевременно от Балкана младежи – активисти на СеДеСе, отгоре върху Ботйов три морени с кървава пот и зор чак от Витоша дотъркаляли. Дотук всичко по ноти, в стил "Филип Димитров и Иван Костов", ама подир следващите избори кой да управлява, предсрочни заради неумелите далавери на "сините", войводата Ботйов пак изпъплал из сметището. Xем със същия автокран го вадят от дупката и го монтират насред площада на града В. И сега "червените" два пъти повече гюрултия вдигат, докато монтират Ботйов с духова музика насред площада, топовни салюти и прочие там салтанати: зурни, партизански песни, ура, бира-скара, тостове, прочувствено слово за Многострадална родна майка България и любимая Матушка Рус.
И тъй вече двайсет и кусур лазарника клетия Ботйов го разxождат напред-назад из областния център В. Дойдат "червените" на власт, ей ти го Ботйов – цъфнал на пъпа на града; спечелят "сините", хайде, драги ми бай Ристьо, поемай към сметището!
– То – въздъхна мама, докато бършеше чиниите, – да вземе внезапно да отвори очи и слезе от връх Околчица, ще ги разкара двете глутници помияри и с куршум ще да ни отърве от тия, дето още му глозгат кокалите и прах ни хвърлят в очите.
Телевизионният екран затрептя. Наперени момци гиздаво като жокеи кършат снага върху атовете на превърнатия в частен имот Шуменски конезавод, галопират кипро по разкрасения площад като че ли са в нашенска носия: потури, червен пояс и везано елече, с черен овчи калпак, пък кой знае защо, наметнати с брезентово платнище като червеноармейци. Нашият Гьорги Бенковски не ми мяза на българин, ами на Будьони, любим маршал на Чичко Сталин... Българската ни телевизия представяше, доколкото може, Хвърковатата чета на Бенковски от Април 1876. Докато им се любуваме, ето че на екрана цъфна Светилникът на Родната невеxнеща литературна класика – вечният душеприказчик на управляващите държавата ни, аверът, достът Тутуруткин****, който с гробовен глас захвана да реди траурни стихове от въздебеличък бакалски тефтер с алени корици. Свил над плешивото си теме лява ръчица в юмрук, знака на Рот фронт от Испанската гражданска война през 1936 г., класикът Тутуруткин представяше пред целокупния Български народ новата модна лирическа линия: печална ода, понеже го вадят на телевизионния екран в съдбовни за нацията моменти: кога висш държавник ритне камбаната и гушне букета, когато се наложи да ни докажат колко яко сме верни на новите ни "приятели" янките, колко мразим гадната Русия и прочие все от този род хубости. За народния трибун и оратор, любител на тихата аванта, запоите и женските сладости каквото и да се рече, няма да е вярно. За този несломим дух на Българската литература, вечно изплъзващия се като влажен сапун в банята от разните заплетени положения Тутуруткин някой си Уилям Шекспир някога възкликнал: "Непостоянство, твоето име е жена". Пишещият ще да рече: "Непостоянство, твоето име е Тутуруткин". Какво натворил и какво всъщност представлява еталонът за демокрация в държава със затихващи функции, ще изясняваме в следващите епизода от "Историйките на ученика Ламски", които авторът окупира, за да опише по-детайлно гения.
КЪМ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО СЮЖЕТА
Паметта е калпаво, упорито нещо. В антракта на политическо събрание през есента на еуфоричната 1990 г. лидери и членове на партия, известна с яростта си към Русия, и особено срещу руснаците, възкресяваха сладки спомени от годинките на обучение във висшата партийна школа за агитатори в Ленинград. Епизодите, които следват, са щрихи от трагикомедия под надслов "Крах на комунизма в Демократична България". Комунистите си били отишли... Е, хайде холан, зарежете ги тез паешки приказки! Ами че в почти всяка парламентарна "прогресивна" сила кои са най-влиятелните персони! Двигателите на прогреса, тъй да се рече, в политическия ни живот де са расли – де са пасли, къде са се учили на демагогия? Съветската партийна школа нацвъка семена на Сърпа и Чука в нароилите се като гъби след летен дъждец веднага подир 10 ноември 1989 г. т.нар. "демократически" партии, коалиции и движения, и така минира чистата и свята Република, бленувана от Апостола Васил Левский, както снася усърдно яйчица молец в прогнил гардероб с чеиза на предишни поколения доверчиви българи.
Илюстрации:
- Старият паметник на Ботев във Враца.
- Спомен от погрома през януари 1997 г.
* Не знаел, че в Ботевия стих: "Ще викнем всинца: Хляб или свинец!" свинец значи олово, а не свинско.
*** Тъй отговаряли защитаващи отечеството съветски бойци на нацисткия мерак: Фрицът, като господар на света, да си пие чая в Кавказките планини: "Вот тебя чай на Кавказе!" или както за подобни случай гласи пловдивският лаф от някогашните тютюневи складове, когато беднячките от съседната Македонска махала в подножието на Джендем тепе решили да накажат една кипра помежду им, че преспала тайно със сина на соственика: "Бо-ой по путката с налъма!"
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
