ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1553.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1553.) 

  За Историята няма никакво значение дали – събирайки нещата си в книга, авторът е живял охолно и честито или в духовна и материална мизерия. Но тъй като пиша за честта на милионите безименни хора, които гладувахме и бяхме жестоко унижавани и оскърбявани от своите червени или сини управници, много държа да се знае за нас – които не престанахме да се стремим към благочестие и лично достойнство дори и в най-свирепи времена, когато бандитите се гордеят със себе си, а медиите разхвалват лъжци и лицемери, закриляни от най-високите етажи на властта. О, това не е реакция срещу погрома над духа и душата на един от най-уравновесените и силно изстрадали народи на континента... Тази книга има претенцията единствено да регистрира онова духовно съзряване, което остана скрито за света. Названието "българин" няма нищо общо с понятието "вулгарен". Вулгарни в България винаги са били само стремящите се към власт, особено сега, в последните години на двадесетото столетие от Христа. 

  Зимата на 1997 година*

  19 avg. 1998               

САНТИМЕНТАЛНОТО ЧЕНГЕ

  Брадаткото Евгени – симпатичният оперативен служител от нашето VI РУП на МВР, снощи ми каза, че в "Кардиф"**, според него, имало недописани стихотворения, като да кажем "Учителят по мечти". Можел да допълни още нещо между средата и финала. В други стихотворения би написал фразите другояче: по-ритмично, по-благозвучно. 

  – Ама да не се засегнеш! – рече. – Стиховете ти са особени.

  – Що да се засягам – казвам, – това е най-положителната критика, която съм чувал. Този стил с грапавите фрази и неритмичните редове си е мое лично изобретение.

  Едва след отпечатването на сборника с удивление откривам, че в подобен стил са подреждали фрази две-три хилядолетия преди днешния ден Сафо, Алкей и Архилох, доколкото българският превод дава представа... А че у Евгени стиховете събуждали желание да ги доработва и дописва, е качество, според мен, на добрата литература. Майсторлъкът е да съкращаваш, като оставяш отворени пространства, където да се включи творческото въображение у читателя, слушателя, зрителя, и така от пасивна, съзерцаваща публика той се превръща в изкушен да е активен разум, т.е. съ-творец. Литературата не е регистратор на факти, призвана е да индуцира жизнелюбието или интелектуалната енергия у една нация или цял един континент. Да, говоря за Европа. Учението на Христос е такава енергия от по-висш разред. У всекиго от нас в латентно състояние съществува по рождение този вид инвенция; у мнозинството от човеците обаче, тя е неосъзнато усещане, смътно предчувствие за по-велики дела. "Великите произведения (...) ни обезсърчават – пише Атанас Далчев (1904-1978). – Вдъхновяват ни за работа по-слабите таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас" (Ат. Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, стр. 22). Но е прав, мислел съм си, наполовина. Защото велика е творбата, която те зарежда с желание за творчество (не когато ти го отнема това желание) и – задъхан от възхита, се палиш от чудото, че можеш и сам да твориш и допълваш с нещо лично преживяно.

  Дончо – полицай, приятел на криминалиста Евгени, лично познава мафиотския бос Васил Илиев (1965-1995), основателя на зловещите ВИС-1 и ВИС-2, когото усмъртиха само ден преди да навърши трийсетата си година. На погребението освен страховити типове с тъмни очила: да речеш, изсипала се накуп Сицилианската мафия, явиха се и любимците на Българската нация Христо Стоичков, Боби Михайлов, Трифон Иванов – Туньо, Наско Сираков и още поне шестима, които вече не ги помним. "Гордостта на нацията" коравият Стоичков бършеше сълзи с кърпичка, като лично носеше сандъка с онзи труп. Та по този повод отворихме дума за серията криминалета за българската мафия на някой си Христо Калчев (1944-2006), ползвал за прототипи фамилия Илиеви от Кюстендил чрез алегоричните прякори Нерон, Калигула, Месалина и близостта й на тази фамилия с важна клечка, напомняща Андрей Луканов (1938-1996) в литературния образ на политически дон Корлеоне с прякора Пентхауз***. 

  Едрият Дончо настоява:

 – Христо Калчев е фиктивно име. Пък може и да има такъв автор, чиято шкодичка му гепили столичните апаши и той се обърнал за помощ към свирепите мутри, станал им симпатичен и мутрите взели да му пеят пикантерии от дивия си живот... Мо-о-же! Ама друг е истинският автор. По-горен е от висаджийските главатари и по-властен дори от старите и нови структури на Държавна сигурност. Целта им е била да замаскират най-лакомите, най-лицемерните и най-безскрупулните – политиците на днешна България. Васко Илиев беше интелигентен мъж, не съм го чул да говори по хъшлашки цинично. Наистина бе организатор, мозък, както полуциганина Ахмед Доган, например. Смачка дребните апаши кокошкарите, създаде дисциплинирана армия от хората си и захвана твърде големи игри, намеси се в сферите на едрия бизнес, диктуваше положението в цялата държава – продължи Дончо. – Виж, братлето му Георги наистина беше идиот, всичко можеше да очакваш от него. Книгите за двамата братя Илиеви от Кюстендил и сестра им Мариана, обаче, са писани с определена цел.

  Беше вече притъмняло. Навън ръсеше досаден дъждец. Миришеше на угнила шума и старо олио откъм близката пивница. Миришеше противно и на изпържена в старото олио цаца. Седяхме върху оплескани пластмасови столове под ярките два фирмени чадъра на "Кока-Кола", Евгени доливаше от време на време в пластмасовите ни чаши уханна, пивка мускатова ракия. Денят си беше отишъл, унилост витаеше над нас.

  Обади се Евгени: 

  – Целта бе да се покажат именно тези идиоти, не големците, които им предоставиха свобода за действие, докато зад гърба на братята разграбваха България. Само че за големите акули кой смее уста да отвори! Много са нависоко във властта. Те източиха капиталите на България. Към чуждите банки непрекъснато тече поток от пари. Е, един Красимир Премянов (1955), кой ли пък може да му каже нещо! Ама до него няма как да стигнеш, ако тръгнеш да го разследваш.

  Дончо допълва: 

  – Има си г-н Премянов мрежа от чейндж-бюра. Негови хора държат обменните бюра за валута по цялото ни Черноморско крайбрежие. Само да не си помислиш, че има тук нещо незаконно? О-о, не! Всичко е според закона... Ами Иван Татарчев (1930-2008)?!

  – Чакай, чакай – казвам, – поне Главния прокурор Татарчев не закачай!

  – Докато Иван Татарчев е върхът на Правосъдието, никой не може да барне нашите мафиоти – рече Евгени. – Той и братовчед му Андрей Луканов, с когото не могат да си поделят наследствен македонски някакъв имот в македонския град Ресен, затова и не се понасят, – те са бащите на Българската мафия. Бе, направо сме си продадени. Най-прогнилата държава в тази част на Европа сме.

  – Забравяш Русия! – пресичам го.

 – Не е така – продължава Евгени. – В Русия всичко е разпределено по области и по отрасли, известно е кой какво и откъде прибира. Докато у нас си е боричкане и хаос между тарикати, които ни грабят и се самоизтребват, а кукловодите обират каймака.

  – Виж Илия Павлов, шефа на Мултигруп, колко почтено живее – казвам. – Наскоро в интервю със съпругата му четох как добре си прекарвала с трите им дечурлига в Ню Йорк ли, в Калифорния ли, как наша Дарина от шоуто на Слави Трифонов си общува със съпругите на господата от американския финансов елит. Благотворителни акции за бедните негърчета, интелектуални сбирки, кампании за озоновата дупка, фондации за бездомните кучета, котки и прочие. Та тя де, готината съпруга на г-н Мултигруп, тъй се изразява в медиите: "В живота – казва – всичко е случайност". Доколкото схванах, този й бил девизът. Хвали колко прилежен съпруг и баща е мъжът й Илия Павлов, как се любуват на свободата в Щатите, какво съпружеско доверие цари помежду им.

  – Пътник е той! – обади се Дончо. – Мацето вярно си е правило сметката. Присъдата може вече и да му е прочетена. И някоя утрин ще осъмне безутешна млада вдовица с милионите му. Такива като него не живеят дълго.

  – Че защо! Добре си ръководи хората и бизнеса. И политиците върти на пръста си.

  – Ръководи! – снизходително ме изгледа Дончо. – Смяташ, че нещо зависи от него?!

  – Харесва ми Богомил Бонев (1957), мъжкар и половина – реших да сменим старата плоча за неприятните мутри. – Ако някой в правителството ми вдъхва доверие, това е този готин мъж от Радомир.

  – Абсолютен професионалист! – възкликва Евгени. – Знае какво иска, знае и как да го постигне. 

  – Само дето между него, министъра, и вас, редовите полицейски служители, някъде се къса връзката – допълвам.

  – Знаеш ли какво си мечтая? – прекъсва ме Евгени. – Нещо простичко е... Да ме цени прекият ми началник, това си мечтая. А на практика нас само ни навикват. Работа бол, районът – голям, по цял ден ми се налага пеш да обикалям Столипиново, да се катеря по блоковете, да газя из калта. Началството пита: Що не си заловил крадеца?... Как да го заловя! Дванайсет часа му вървя по петите, накрая ми се измъкне... Ама шефовете това не ги интересува, питат: Що не си го заловил? Затрупани сме в бумащина. Преди да хукна по адреси, план трябва да представя, като се прибера – отчет да им напиша. И само като помисля, че пак ще пиша, нервите ме хващат. На писари сме се обърнали.

  – Да ви кажа ли, момчета, какъв ви е проблемът? – подхващам. – Бедният българин, този, когото и мафиотите, и чиновниците, и държавниците го мачкат, той не ви вярва. Няма ви доверие, и още по-лошо: страхува се от вас. Точно този унижен и обезверен, иначе честен човек може да ви бъде най-верен помощник в борбата с престъпниците. Ето, съседка видяла крадците, когато разбивали гаража ми. И когато й предложих да дойде с мен при вас, да ви разправи какво видяла посреднощ, казва ми: "Полицията ли?! Полицията не си върши работата"... Че как да си върши работата, като не искаш да й помогнеш! – казвам. И тя знаете ли какво ми рече! Разправи ми как мъжа й преди месец го напада група здрави мъже сред Столипиново. Били го, ритали го. Повалили го, влекли го в локвите. Отскубнали му портфейла с парите и документите. Прибирал се пеш от работа след втората смяна в Кожухарската фабрика и за напряко решил да мине през гетото. Когато се довлякъл целият в кръв, изкалян и насинен у дома, рекъл на жена си: "Никъде няма да се жалваме! Ще ги пипнат и ще ги пуснат, после още по-лошо ни се пише: у дома ще довтасат и ще ни пребият. По документите ми вече знаят къде живея, къде работя, къде плащам тока, водата, таксите, данъците. Ама били ме, обрали ме. Забрави! Прави се, все едно нищо не ми се е случило, да не ни се стовари по-голяма беля на главата!"

  – И е права! – за моя изненада се съгласява с нея точно оперативният служител по криминалните случаи в нашия район, най-печения криминалист в този краен квартал на Пловдив, според хората наоколо, които са си имали работа с него.

  – Е! – казвам. – Вече деветнайсета-двайсета година откак се занимаваш с измета на Пловдив; след някоя и друга година ще се пенсионираш, и като се обърнеш през рамо назад, какво ще видиш? Какво ще ти е удовлетворението от тази твоя работа? От ден на ден все по-гадно става, калта вече ни залива до веждите. 

  Замисли се. Отпива от пластмасовата чаша мускатова ракия, втренчен пред себе си. Бавничко започна: 

  – Възрастна женица теглила заем и с пестени в беднотията парици си купува цветен телевизор. Докато се нарадва, още втората седмица разбиват жилището, задигнали й телевизора. И тази женица идва при мен. Открих крадеца. На другия ден я викам да си получи телевизора, а тя пък се разплака. След половин час, гледам я, стои на вратата на канцеларията. Питам я: Какво има, да не са изнесли и нещо друго край телевизора? Държи ръце зад гърба. Влезе, остави върху бюрото ми кутия евтин локум и шишенце лимонада от петнайсет стотинки. Вярвай, сега на мен ми се доплака.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 14 apr. 2024

   Илюстрации:

   - Гената, копие на Крис Хемсуърд (1983)*****.

   - Българка, жертва на продажния полит-елит.

___
* Предговорът към сборника "Кардиф" е писан през т.нар. Виденова зима, когато учителската ми заплата се равняваше на 5 (пет) американски долара.

** Предговор към книга от 96 страници в тираж 300 екземпляра, издадена през пролетта на 1997 г. на мой риск, от които 50 екземпляра срещу 3 лв. по тогавашния курс, когато учителската ни заплата беше 170 лв., изкупиха част от колегите ми в училището и родители. Част от тиража дарих на ученици, близки, приятели, съседи. До едно време водех отчет у кои неслучайни, заслужаващи доверие българи, се е озовала книгата ми в онези хайдушки времена, когато народът беше на колене. После реших, че не си струва, че проявявам някакъв вид самодоволство, и престанах да си записвам, но имената на моите читатели са в бележника ми. Колега измежду тях, която по-късно, като член на ДПС, стана шеф на данъчната служба в нашия район на Пловдив, след като се бе изръсила три лева за "Кардиф", ми разправи на крак в коридора към Учителската стая как с г-н мъжа й през нощта на свещи, с луксозно уиски в кристални чаши чели на глас  от сборника.
*** Penthouse (англ.) 1. Сушилня, навес, заслон; 2. Надстройка върху покрив; 3. Луксозен апартамент на последния етаж на висока сграда. 
**** Вж. https://www.plovdiv24.bg/…/Istinata-za-zhivota-na-Vasil-i…

***** Вж. https://www.bbc.com/news/entertainment-arts-18063867 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1552.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1552.) 

  Как празен и фалшив си ти, мой Пловдив, без нечия изпепеляваща любов! – Аноним (1947)

  9-10 апр. 2024               

КУЛТУРНА ДИСКУСИЯ В ПЛОВДИВ

  Привет! Вече близо 2 месеца не гледам и не участвам в ПОТв* и животът ми тръгна нагоре – и здравословно, и любовно, и всячески... Намерих си новата и май истинска любов в живота. Свалих около 7 кг. и си пооправих вида. Направих три нови елитни научни публикации с помощта на новата ми любов. Довърших си учебника по КЛ и му намерих рецензенти. Почувствах, че Животът се завръща у мен. Като намалиш досега си до тоталното уродство, освобождаваш място Господ Бог да ти преобрази живота. – Egalardo Xaviani 28.03.24 , 7:24

   – Вярвам на Волгин и Карбовски, не на Инджев. – Анонимен, 28.03.24 г., 7:28 

ДО СОКРАТ, ИСУС ХРИСТОС И ВАСИЛ ЛЕВСКИ ОТ ДОЛНА БАНЯ

  До каквото да се докоснете, превръща се в кичозна драма заради показността да се изживявате като жертва на коварни сили. Животът Ви е като селско театро с едничък герой, версия на класическия Тартюф чрез подвизи тип Бостанско плашило, Партиен секретар и Университетски доносник. Като взема предвид пълната Ви неадекватност към реалността, сте симпатичен стар мошеник, както казва същият народ, когото едва ли някога ще проумеете. Станал от сън сутринта и силно изненадан прочел какво уж написали с неговия шаблонен канцеларски стил "небезразличните" граждани, хе-хе-е! Зацепихте ли как, докато сам се вихрите в личния си блог "HUMANUS Academy", иззад целокупната Ви пищна дейност на типичен отродник, под кръпките на тъмносиничкия Ви костюм прозира червен задник на пребоядисал се тепегьоз! – Георги К. Бояджиев, 28.03.24 г., 8:53

  – Мерси, мерси за комплиментите, таваришч комунизмофил и поклонник на таваришчите Ленин, Сталин, Путин, Сидеровский и Копейкин, просто немаше нужда! Апропо, не е нужно да се правиш на умен, ний прекрасно знаем какъв подлец и мерзавец си... – Ангел Грънчаров, 29.03.24 г., 6:05

– Последните две думи какво означават, г-н Грънчаров? Наясно ли сме с генезиса им! Вероятно сем. Асса ще знаят. – Георги К. Бояджиев, 29.03.24 г., 7:32

 – Генезисът на подлостта и на мерзавщината ми е пределно ясен. Примерно, когато дърдориш по адрес на други хора някакви неверни неща за техния интимен живот, в който ти, канечна, не си наясно – и не може да си наясно по съвсем понятни причини. Зацепи ли тепер, руско-комуноидна душо? – Ангел Грънчаров, 30.03.24 г., 7:40

– Както повечето Ви знания по философия и психология, които демонстрирате по частната телевизия на г-н Евгений Тодоров! Попитайте сем. Асса. Вероятно те знаят. Как са Ви издали свидетелството за квалификация "учител от Ленинградската школа за агитатори пропагандисти в служба на БКП и органите на Държавна сигурност" по време на соца в СССР, си остава Ваша малка тайна, Грънчаров. – Георги К. Бояджиев, 31.03.24 г., 8:08

  – Таваришч поклонникът на таваришчите Ленин, Сталин, Тодор Живков и Путин, а също и горещ обожател на таваришчите Боко Борисов, Вольный Сидеровский, Костя Копейкин, пак дърдори нелепици, плод на болното му завистливо съзнание. Явно яко мечтал да стане възпитаник на някаква имагинерна (несъществуваща!) "Ленинградска школа за пропагандисти в служба на БКП и Държавна сигурност", и ето сега приписва неосъществената си мечта на мен. Аз обаче съм завършил философския факултет на университета в Санкт-Петербург, Русия. – Ангел Грънчаров, 1.04.24 г., 6:23

ЛИЧНО ДО ФИЛОСОФА-ПСИХОЛОГ ГРЪНЧАРОВ ОТ ДОЛНА БАНЯ

  Погледнете си още веднъж свидетелството за завършен през 1983 г. тригодишен курс в Ленинградската академия за политически агитатори "Андрей А. Жданов", вж. https://tass.ru/encyclopedia/person/zhdanov-andrey-aleksandrovich... За Ваше сведение, г-н Грънчаров, и на всичките Ви, според Вас, 5 милиона почитатели и събеседници, любимите Ви ПОДЛЕЦ И МЕРЗАВЕЦ са квалификации, употребявани от служителите в Съветската КГБ от периода на сталинизма и концлагерите в СССР, като ПОДЛЕЦЪТ е лагерист, обливащ със струя вода от маркуч при минусовите температури на Сибир съкилийник, вързан гол за греда насред плаца, когото назовават МЕРЗАВЕЦ, докато нещастникът се превърне в ледена статуя на мъртвец за назидание пред лагерниците и за радост на лагерната управа от "праведни" психопати. Между другото, твърдите, че сте завършил в Петербург през 1983 г. Как става това, драги философе, след като с референдум между гражданите му Ленинград връща старото си име Санкт Петербург едва през 1991 г. Тъй че как, миличък, сте приключили през 1983 г. успешно само за три години четири и петгодишния курс в съветската академия на КГБ за политически агитатори, си е Ваша малка тайна. Не твърдя, че лъжете, опазил ме Бог! Но такива са фактите. Баща ми, най-обикновен прост дърводелец-мебелист, учил едва до VII клас в Харманлийското провинциално училище, за подобни случаи казваше: "Както диша, така си и лъже: от три приказки двете са му лъжа".  

 Вж. https://banker.bg/2019/05/17/sankt-peterburg-severnata-stolica-na-rusiia/ – Георги К. Бояджиев, 6.04.24 г., 9:46

  – Таваришч Бояджиевич, горещ поклонник на таваришчите Ленин, Сталин, Жданов, Тодор Живков, Вольный Сидеровский, Костя Копейкин и пр., а также и на СССР, и на комунизъма (всеки ден пуска и споделя лъжливи матрьяли за това колко хубаво се живяло при комунизъма!), теперь се "възмущава" лицемерно, че в моята диплома пишело, че любимите му комунисти нарекли университета в града на Петър Велики "Жданов" – името на Сталинов сатрап, от който въпросният таваришч се възхищает! С което показва нагледно на човечеството що значи да си МЕРЗАВЕЦ и ПОДЛЕЦ! Сега разбирате ли, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, защо е така тъпо човек да залага на лъжите, клеветите и мерзостите и подлостите?! Истината има силата да ги прави за смях... – Ангел Грънчаров, 7.04.24 г., 5:30

– G-n Грънчаров, разбрах, че най-после сте водили дискусия с доц. Пашев, но не я намирам в канала ви Паралел42. Моля, дайте ми линк. – Анонимен, 7.04.24 г., 18:13

  – С полудоцента Пашев водихме дискусия, но той я скри, като направи клипчето частно, затова то не може да се гледа – само той може да си го гледа и да си ближе раните. Разбирате ли, клипчето не е на моя канал, а на полудоцентския. И той беше победен от мен така, че го е срам хората да му гледат резила. Затова крие клипчето. Разбирате ли сега! Искайте от него да Ви пусне клипчето да се гледа свободно. Него го е срам от него, а не мен. Това е истината. – Ангел Грънчаров, 9.04.24 г., 5:54

 – Един млад човек, с когото се познаваме от неотдавна, но на когото тези дни във Философския дискусионен клуб успях да му се скарам жестоко, по даскалски, даже много грозно, уж за негово добро, той се казва Денис, ми пише тази сутрин: "Вие сте добър философ и учител". Наложи се да му отвърна ето как: "Някои хора ме смятат за добър учител и философ, други за лош, трети за най-лошия. Хората сме различни. И кои в случая са прави и кои грешат? Каква ли е истината! Кой може да каже! И кого ли интересува истината по този казус? Никой". Това му написах. Да видим какво ще ми отвърне. Засега мълчи. А на този младеж – още тийнейджър, му пратих веднага и това извинение: "Денис, оня ден в чата ти се скарах на два пъти доста грозно, крещях ти, моля да ме извиниш! Не трябваше така. Съжалявам!" – Ангел Грънчаров, 9.04.24 г.

  – Колкото по-банален става Грънчаров, толкова повече се чуди накъде да насочва комплексарската си посредствена злоба. Сега се прицелил към корпулентните телеса на кандидат-доцентина Пашко, до вчера се занимаваше с някакво лапе от хасковските поля. Това е липсата на идеи, приятели. Води до занимаване с битовизми, редовното хленчене за пари, обясняване какъв велик морален чешит е, лаене по всевъзможните институции за казуси, които никого не интересуват... И така, ден след ден и още един ден. Това е реалността на печалния грънчаровизъм, пословичен с интелектуалната си импотентност и мисловна стерилност. – Анонимен, 10.04.24 г., 9:01

 – Таваришч анонимен и импотентен нещастник-мерзавецо, ти кат си толкоз умен и хитър, що нещо не напраиш в този свой презрян и проклет живот, ами си стигнал до жалкото положение да си таман като тоз нещастен образ, който рисуваш и искаш да прилепиш на мен? Проецираш, таваришч, зацепи ли? Нали знаеш, че мен нема как да излъжеш, що ли изобщо се мориш, тъпа гадинке! – Ангел Грънчаров, 10.04.24 г., 9:11

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 9-10 apr. 2024

Илюстрации:

- Философът-психолог на Пловдивската телевизия.

- Идолът на Сократ/Исус от Долна баня, Софийско.

–––

* Пловдивска "обществена" телевизия (ПОТв). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1551.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1551.) 

  Как празен и студен си ти, мой Пловдив, без нечия изпепеляваща любов! – Аноним (1947)

     26 noe. 2006               

КИШАВО ВРЕМЕ*

Пак е петък и пак е дъждовно,

и поемам към къщи пак сам,

а край мене лети като спомен

силуетът ти, едва очертан.

Петък вечер, събота, неделя –
виртуален и съвсем не поет,

мъж без обич току на предела

на перона в дванайсет без пет.

И прехвърлям наум пак жените,
от които обичан съм бил,

и една по една ги разпитвам

колко мъка съм им причинил.

И това си е моето наказание –

да се връщам сам у дома,

да разтварям зараснали рани

и да знам, че и ти си сама,

че едва ли сам нещо ще сторя

в този петъчен вечерен дъжд

посред улици, къщи и хора –

просто влюбен, отчаян и мъж.

Тъй, подгизнал от спомени стари,

поне три дни ще си мисля напук

как седиш зад стъклото, навярно

подпряла брадичка с юмрук.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 7 apr. 2024

Илюстрации:

- Споменът е тъга, особено когато не си влюбен.

- Площадчето зад Джумая джамия сред Пловдив.

–––

* Послужи ми за текста по-горе ситуация, описана в новелата "Ася", когато се сбогувах със София, и като заклет пловдивчанин, вече не ме сдържаше да си тръгна от студентските ми авантюри и приключения на провинциалист и съм си мечтател, дето се вика: "да се потопя до вежди в действителния живот на обикновен българин, син на обикновени хора".

  Месец преди да си тръгна от София, преживях краткотрайно увлечение по нехайна щура хубавелка от Пазарджик. По цял ден сладко си се излежаваше в неоправената си квартира, между другото, четеше за изпит по физика, сервираше ми кафенце или пържени картофки. Съквартирантката й на тази Славка от Пазарджик бе грозновата, но мила и интелигентна, искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато ще си кажа сбогом с омръзналата ми до смърт София. Добричка бе Елен, боготвореше фотографа Иво Хаджимишев (1950)** и се опитваше пред мен да се прави на аристократка. Веднъж в неоправената им квартирка на третия етаж над спирката на автобус № 26 закъм жк "Слатински редут" нахълта шумна компания – две пияни момичета и четирима яко възбудени мъжкари. Двамина от идиотите хлътнаха в съседната стая с едното момиче, което беше повече от пияно и самичко все се кикотеше и се заливаше от смях; после и третият се присъедини към онези тримата, мушна се в онази стая, откъдето долитаха все по-сочни целувки, пръхтене от борба в разбрицания огромен креват,плюс задъхани възклицания; докато четвъртият идиот важен кръстоса крак върху крак и върху покрития с протрита жълтеникава булана фотьойл демонстрираше пред мен и трите дами как се обрязва пурата в единия й край с никелирана фирмена машинка и как после се овлажнява с език, прокаран нежно отдолу, как се пали, като димът се всмуква едва-едва, а не като цигара: "Защото – добави, – ако смукнеш от пурата като от цигара, все едно си засмукал наведнъж всичкия пушек от комина на софийски ТЕЦ".

  В навъсен и прихлупен дъждовен ден, зъзнещ и мокър до кости, се простих със също като мен зъзнещо и мокро до кости мило същество със залепнали по бузите дълги влажни коси; нищо не се бе случило помежду ни, нямахме какво повече да си кажем, накъсо – зодиите ни не си схождаха. Измъкваме се от другия край на подлеза, откъм езерото Ариана зад Орлов мост, помахахме си отдалече, от двата края на булеварда, спускащ се към Университета:

   – Чао, мили!
   – Чао, скъпа… – И така си оставаме, ето вече над половин век, след като то се е случило.

** Иво Хаджимишев – столичен фотограф-художник от заможно семейство. Неговият дядо е бил пълномощен министър в пет европейски държави. Баща му Михаил Хаджимишев бил оперен режисьор, майка му Ани – сценограф... Възпитанието и средата са важни, изразяват се нахакано кореняци софиянци! Вж. https://bnt.bg/bg/a/svetlina-ot-senki-prez-obektiva-na-ivo-khadzhimishev, пък си мисля: Всеки си се ражда с характера си и със заложени генетично от предци в двата рода качества, колкото и да не ни се иска това. Бел.м., tisss.