Своенравно и предизвикателно, много си го харесвам това рошаво гардже, това мое творение. Бях дръзко, палаво хлапе, което все си имаше проблеми с дисциплината, и класната ни от I до IV клас на пловдивското основно училище "Сашо Димитров" Дора Попова, която родителите ми с респект зовяха "госпожа Попова", когато всички други бяха другари, все намираше повод с костеливите си пръсти да ме защипе за ухото, да ме отведе да вися наказан до стената до края на учебния й час. Веднъж от яд самичка си строши показалката, че не успя да ме цапардоса ръцете. Като я видях настръхнала над мен с присвити устни и примижала как замахва, в последния момент си дръпнах дланите. За назидание, а може би и за авторитет пред нашия III-a клас заповяда ми да предам на моя баща дърводелеца да й изработи показалка. И баща ми – фронтовакът Кирил от Харманли, изпълни заповедта, без да каже дума срещу Попова и училището. След като отнесох поредния як пердах, понеже много съм го изложил пред госпожата, тържествено след цялата тази операция тържествено заяви: "Сега госпожата, като те светне, ръчичките ще ти отнесе, толкова здрава съм я направил! Шест ката пресован шперплат са това, сине майчин! И гледай да не забравиш, като й поднасяш точилката, да й се извиниш на госпожата от мое име".
На тази женица, Тодорка Попова, още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите й старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия й гласец. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме иначе зад гърба ми на т.нар. родителски срещи за успехи в ученето, ама не пропускала да се оплаче. Рекла на майка ми: "Този ми е последният випуск, и се пенсионирам, но искам да знаете, че от вашия Гьорги ми побеля косата". След родителска среща майка си идеше с подпухнали очи; как веднъж не изрече дума срещу училището или госпожата! Напротив, като магаре дружно ме пердашеха с баща ми и пак чувах обичайните им упреци: "Само ни излагаш! От теб, мама, стока няма да стане!" или вечеряме след поредния пердах и двамата гузно се споглеждат: "Боже, на кого ли се е метнал? В нашия род такъв си нямаме", докато баща ми току се плесне с длан по челото: "Ами че да, на Насо Гащара се метнал". И така естествено изостриха любопитството ми към родения десет години преди баща ми трети от петимата сина на харманлийския бирник Георги – Атанас Г. Бояджиев (1912-1976), издъхнал в барака край клиника за душевноболни в Хасковско, всъщност, въдворен в соц. концлагер, че говорил в компания, ухилен до уши, неприятни неща срещу Партията и държавата.
От училищните ми премеждия с Попова, а и по-късно, в гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си много солидна в собствените ми очи причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм както затворник от пандиз, както войник от куршумите и шрапнелите на фронтовата линия, както осъден на смърт – от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички покрай теб са забили нос в тетрадката и скрибуцат ли - скрибуцат с писалката, или тропкат като кълвачи, когато си топкат тенекиеното перце в мастилницата, ти да побегнеш от идилията: леле, каква тръпка беше то! Напомня ми Любовта. Изобщо ако ме питат, Любовта и Свободата не мога да си ги представя разделени, драги амбициозни бабки, лелки, майки и татковци, както и колеги строги учители. Казвам го, като даскал по български език и литература с четирийсет и кусур години педагогически стаж, натрупал педагогически опит. Освен от генетичните заложби, много силно зависи от обстоятелството кой ще се случи да е даскал на рожбата, особено първите даскали от ранните години са важни. Хлапенцата масово подражават на стила им и във всичко. В паралелка, където класната госпожа или господин прилежно и тайно доносничи на училищния деспот, хлапенцата масово доносничат с блеснали от щастие оченца – на тях им е внушено, че предателството е нещо честно и достойно, нещо супер за което очакват похвала пред строя.
Не от днес, а откак се помня, Училището ни е бъкано с ренегати, особено пък сега, в години на внесения по план Отвън хаос навсякъде, дето някой има изгода нацията ни да ражда колкото може повече тъпанари, самовлюбени дървени философи, наглеци, грубияни, наркомани, дипломирани всезнайковци психолози, социолози, политолози, антрополози и мускулести тарикати от фитнес-залите за красиво и хармонично тяло! Преди по-опитните учители успявахме някак си в горния курс да пооправим работите, но днес сред нас вече властва американският стил, където духовната цел и щастието се свежда до успеха в кариерата и това колко печелиш. Радвам се, че двете ми щерки приключиха с Училището, като институция, преди в България най-горе да се устроят хората на г-н Джордж Сорос и Компанията отродници. Преподавал съм в паралелки, където, особено момченцата, до такава степен ме копирали, че правеше впечатление на колегите. Говореха открито: "Бояджиев дотам ги омайва, че после не можем да ги познаем". Писал съм с тебешир по черната дъска с дясна, ама и с лявата ръка, и ела че гледай: половината ми паралелка хлапетии прописаха и с двете ръце, че и почерка ми пунтираха. Като дечурлига и юноши, младежта от моето поколение сме вършили и глупости, но имахме респект към учителя, който респект днес никакъв го няма.
Описал съм как бе по време на моето детство. Бил съм явно доста палаво хлапе, но как ни веднъж не съм чул родителите ми да кажат дума срещу учител или училището; напротив, ядял съм пердах като магаре от двамата си родители, след като вече са ме наказали в училище. Баща ми – учил до някогашния III (сегашен VII) клас в Харманли, излъчваше затаено вълнение към учителя; да не говоря за майка ми, която по време на ученичеството и студентските й години в Пловдивския учителски институт "Тодор Самодумов", випуск 1946 г. над Понеделник-пазара, сградата си е там, според мен, ще да е била читанка-зубрачка. След родителска среща ме пердашеха: понякога двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението си един друг се нараняваха; та понякога си мисля, че още от ранно детство у мен ще се е развил т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявал съм се за тях; а иначе, свил се в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата – у майка ми, и шперплатова лентичка – у баща ми) скимтях първо от унижението, че ме бият, а после – защото ги обичах, и се молех дано не се наранят един друг заради мен.
Вероятно съм бил хипер-активно хлапе, истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах, правех смешни муцунки и разсейвах другите дечица, дърпах момиченцата за плитките, разплитах им панделките, изобщо, правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска. Спомням си, от V до VII клас имахме млада даскалица по физика с огромни цици, мощна една такава, та бях я кръстил Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела, та виж какво се получи! Децата не внимават в нея и какво дращи върху черната дъска, ами се зверят в мен и се кикотят, че се кривя, правя се на клоун. И тогава тя си заряза урока, дотропка с твърда стъпка и ме оскуба, позеленяла от гняв, кресна: "Ей, Скицо! Я, марш в коридора!" От което мен повече ме заболя, от нейното "Ей, Скицо". Може би защото наред с по-рано от мен възмъжалите момци бях сред влюбените в нея. Десетина години по-късно отивам в някогашното си основно училище "Сашо Димитров", ама вече вестникар в "Комсомолска искра", че и създал отдел Образование във вестника, и насреща ми Дизела... Говорим си учтиви, сладки приказки, между другото споменавам, че съм й бил ученик. Беше изненадана, искрено учудена: "Не-е, не може да сте ми бил ученик, с оня Гьорги Бояджиев нямате нищо общо! Друг може и да съм забравила, но Гьорги Бояджиев си спомням"... Писах естествено хубави работи за нея в "Комсомолска искра". Ами че хлапаците от шести клас нагоре през всички мътни или светли периоди в историята на човешкия ни род няма как да не са се заглеждали по сочни цици с щръкнали зърна под бяла блузка.
"Живей като обикновен човек и бъди благословен" ми е водещото начало от ранно детство. Помня, имахме и Час на класа, когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, когато порасне. И класната стая на нашия VI-a внезапно се изпълни с естрадни певци и певици, балерини, мореплаватели, архитекти, инженери, археолози, футболисти – магьосници с топката, хирурзи, пътешественици, началници на пожарна команда, художници, Авакум-Заховци***, капитани на презокеански лайнери и пилоти на космични кораби до Луната. И онемях. Пита ме тогавашната ни класна, географката Тотка Харалампиева: "А ти, Гьорги, що мълчиш, иначе много говориш, ти нямаш ли си мечта?" Рапортувам: "Мечтая да стана свиневъд, другарко". На първата й среща след това с родителите Хърла се оплакала, че пак съм й провалил урока. Хърла я зовях не само заради фамилията й, но и за навика като хипопотам да изхъхри по някое време с носа си. Понеже усърдно съм я пунтирал, като че Господ ме наказа – минаха години, минах и през казармата, и през университета, и едва в края на първата ми година като учител в село Гурково на дванайсетина километра от Балчик, се отървах от ужасния навик, който бях прихванал от нашата Хърла, която чат-пат ни се появяваше в час по география в два разноцветни къси чорапа (червен и син) нахлузила подпетени мъжки обувки, умирисана на манджа и наметнала като комисар от съветски филм за войната отровнозелено старо дамско зимно палто. Та се чудя на широко развалваните и сред нас нашумели писатели на фантастични истории, изсмукани очевидно из пръсти, като "Хари Потър", да речем: Когато действителният живот е толкова фантастичен, що им е да измислят! Животът е с разюздана фантазия, дами и господа. Само се вгледайте, сменете блендата и фокуса, и ще усетите великия разкош от образи и сюжети.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 18 mar. 2024
Илюстрации:
- Внукът Борко, когато навършвал първите си 10 години.
- 14-годишен с намалено поведение за лоша дисциплина.
–––
Николай Заяков (1940-2012)
* Вж. https://liternet.bg/publish23/n_zaiakov/index.html
** На днешния ден преди 14 години по-малката ми дъщеря Надя роди син, когото нарече Борислав, и така повтори името на дядо ми по майчина линия Борис Ненков Ангелов, внук на боеца от Хвърковатата чета на Георги Бенковски: Ангел Керемидов от Калугерово, за когото съселянинът от четата Христо Сираков пише в спомените си оскъдно: "Ангел беше сърцат момък". Дал Бенковски на десетима с по-добри коне пунгия с пари да купят брашно, пресреща ги башибозукът и в завързалата се престрелка казват, че е убит, а според родовата ни легенда, всъщност, тежко ранен го османлиите го отнасят в родното му село и насред мегдана на Калугерово го заклали за назидание пред насила събраните калугеровци.
*** Литературен образ на разузнавач от Държавна сигурност от поредица книги за юноши на любимеца на шефовете в БКП и казионния Писателски съюз Андрей Гуляшки (1914-1995). Бел. м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1542.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
