макар че образът им се отлива
Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"
12 avg. 2002
ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2)
Романът "Осъдени души" представя сюжет от Испания около 1936-1937 г. И понеже с Испания свързвам и сюжетът на "Фиеста" от Хемингуей, съпоставките се налагат от само себе си. Димитър Димов – с десет години по-млад от Хемингуей, описва същата атмосфера на мадридските кафенета, а текстът му е обърнато навътре размишление, докато при североамериканския писател има щрих от наблюдения уж мимоходом под диалогичния пласт, но този щрих много повече пространство отваря за съпричастие, за доработване на оценките у читателя. Немският, педантичен стил у Димитър Димов изсушава, канализира изводите в тесни улеи; а привидната лековатост у Хемингуей е заредена с повече дълбочина и човеколюбие, с повече доверие към света и жал.
За книгата "Ламски". Ами че тази книга се писа почти десет години дотук. Не ми се е налагало твърде да доизмислям, доукрасявам или преувеличавам; действителността ми поднасяше през този отрязък от време, между 1994 и 2004 г., каскади, фойерверки от жизнерадостен смях, който идва от съчетаването на велико и нищожно, от капризи на грандоманията и жалката същност на духовния червей, изкатерил се до върховете на властта. В края на ноември 2001 г. говорих по телефона към редактор, собственик на проспериращо пловдивско издателство, известно с поредица любовни романчета от бабиния скрин на тавана*. Едва заприказвах за какъв ръкопис се отнася офертата ми, демек, предложението, и издателят отсреща се усъмни, че такъв ръкопис изобщо би могъл да се вмести в издателската им политика, все пак, и ако толкова настоявам, да съм го потърсел след месец да побъбрим по-обстойно, понеже тези дни, предвид Коледните празници, се чувствал зает, направо казано: здравата претоварен.
И тъй реших, че е логична реакцията му, че от мен се очаква да не досаждам на този и онзи литературен лъв, това и онова литературно предприятие, а че от мен се очаква да не създавам проблеми на българските книгоиздателства, на творческия им екип от литературни критици и литературни редактори-стилисти, ами всичко ми подсказва, че някак си по-достойно ще е да се нагърбя да извадя на пазара в България ръкописа си "Историйките на ученика Ламски". Колкото и да чувах предупреждения, че това ще да е за мен акция самоубийствена, саморазрушителна. Ами не! Не са познали госпожите и господата, навивах си се. Въпросните производители и търговци на стока всякаква едва ли ще да са се срещали с автентичния Дон Кихот в окаяния си мизерен животец на търговци в храма на честта. За автентичния Дон Кихот този е Достойният път към Голгота, особено когато рискът те прави наивен, смешен в очите на професионалните занаятчии, обслужващи конюнктурата и поръчките на властващата търговия в Храма, откъдето зависи толкова нещо в сферата на културата изобщо. И не само в България.
Обвита в луксозни одежди, посредствеността се тиражира в милионни тиражи вред по света. Обработена от съответната рекламна кампания, публиката очаква с месеци и дни поява на следваща част от "най-великото творение на века", поредна изгъзица с фантасмагории, които нямат нищо общо с реалния живот, в който живеем. И по тези фантасмагории се проектира игрален филм, следван от втори, трети, четвърти филм. Провеждат се кастинги за избор на най-подходящ актьор, който да представи книжния образ на екрана. Овации се чуват дори само затова че единият от противните образи в романа ще се изпълнява от нашенче. А щом е българин, няма да е толкова противен изсмуканият из пръсти на скучаеща английска домакиня сюжет. Споменавам го. Факт! Нищо лично, дето се вика, тъй че българите в запътила се към европейските духовни ценности България примираме от щастие: "Чухте ли, българин ще изпълнява ролята на най-противния герой в английския сериал**.
Бях чул вече за пенсионирана даскалица, която в момента преживява в мазенце под наем и ровене из кофи за боклук, че, в преследване на бляна си да види биографична своя унизителна история под форма на роман, заложила семейното си жилище, за да заплати хартии, мастила, труд и прочие. Заложила апартаментчето; и банката-лихвар, позовавайки се на закона, я изгонва чрез съдия-изпълнител и полиция от семейния й имот. Кой й е крив, че била наивна! Сега бившата даскалица обикаля по контейнерите за боклук на моя прекрасен Пловдив, а като си засити глада, разгъва трикрако столче покрай някоя спирка на общинския автотранспорт, подрежда на сгъваема масичка за къмпинг тухления си роман, който съсипал живота й. Предлага романа си на половин, на четвърт цена, на цена колкото даде случаен мераклия, малко й остава да го отнесе във "Вторични суровини". В краен случай, и оттам ще падне някоя пара, а!
Като знаех всички подобни мизерии, които се крият в лъскавата мечта за своя книга или книгата на моя живот, като знаех този род хубости, реших да тръгна и аз с главата напред срещу крепостта на издателите в Пловдив. Майната ви, ще си издам романа на собствени разноски, ще направя обратното на всички онези унижения, на които сте се наканили да ме подложите, само за да ме признаете за автор. Книгата отдавна вече не е духовна стойност, важна е търговската изгода, приходът, процентът от печалбата е важен. Ще опитам да докажа. Ама какво ли да доказвам, и кому! Пука му на някого, че си решил да си издадеш ръкописа! И тъй като за самостоятелната акция се изискват немалко пари, трябваше да поотложа отпечатването, докато събера дялов капитал в учителската взаимоспомагателна каса, за да получа правото да изтегля нужната сума. Тръгнах, значи, по дългия, осеян с тръни и драки път, което обаче смятам и досега за по-достойния начин за автора от целуването на мутренски лапи и умилкването около богаташки задници на Хампарцумяновци. Не, не се сърдя. Не обвинявам. Да преминат своя Рубикон като автори се случва на мнозина пишещи, които съдбата не е погалила с розово гъше перце. Изобщо, думата "напук", мисля си, най-сбито, най-изчерпателно представя обстоятелствата около невъзможното раждане на книгата "Историйките на ученика Ламски" точно на това място – Пловдив, България, 42 (четирийсет и втория) паралел, занемарения заден двор на благопристойна лицемерна Европа.
13 avg. 2002
Чета част III от "Осъдени души" на Димитър Димов. До към края на втората част, т.е. до 195-а от общо към 270 страници, книгата, като сюжет, включва за фон епидемията от петнист тиф на Иберийския полуостров през 1935-1936 г. и ми припомня за романа "Чумата" на Албер Камю (1913-1960), макар в друг философски ключ. У Камю чумната епидемия е алегория на фашизма и национал-социализма; при Димитър Димов (1909-1966) е епидемията от петнист тиф – катализатор, отключващ съпротивителните сили, оголващ човешката същност, очиства я (макар не докрай) от налепите на суетността и розовите наивни илюзии за щастие. Българският автор е повече универсален, когато ни представя чрез внушение разрушителната стихия на фанатизма: било йезуитщина, нацизъм, ислямизъм и болшевизъм, изобщо: отвратителна увереност в собствената правота, грандомания и нагла посредственост в библейски мащаби.
Отбелязвам си: двата романа – "Осъдени души" и "Чумата", се допълват, понеже и основните им образи – на д-р Рийо при Камю, и на Фани Хорн при Димитър Димов, са родствени характери. Първият е монолитен остров в разбушувалия се океан от страх и смърт, вторият – сам, обладан от вътрешните си противоречия. Ала и двата образа са силни характери, та когато чета, вдига ми се адреналинът, чувствам как заживявам по-интензивно, с повече респект към естествения ход на нещата от живота ни. Такива книги озонират съзнанието, изправят ни пред основното зло от древността до нашите дни – фанатизма. Фани Хорн е образ на интуитивното женствено начало; струва ми се обаче, че авторът е прекалил в идеята да покаже Любовта като разрушителна стихия, обсебваща човека в духа на Ницше и Шопенхауер. Текстът пробужда у мен като прост читател изкусителното желание да я защитя, да оправдая пред строгия съд на автора тази влюбена самопожертвувателна Фани Хорн. Защото, каквато и да е, Любовта все пак е проява на най-висшата, заложена у всеки човек, жизнена творческа енергия.
РЕПЛИКИ:
.jpg)
– Мда-а, чудесен анализ с доста горчиви изводи... Ще ми се, обаче, да отбележа, че примерът с английската "леля" не е много удачен. Нека обясня! Езикът на въпросната личност е невероятно богат, а пък и тя умее да борави майсторски с него. И това даде възможност много деца, които – улисани в разни кибер-пространства, почти не четат, да обогатят речника и начина си на изразяване. Важи за англоговорящите страни.
Българските преводи (на книги за Хари Потър) са, меко казано, безобразни, особено преводите на някоя си г-жа
Масларова, която най-вероятно е гушнала добър хонорар за блудкажа, който сътворила. По принцип кадърните преводачи в България се броят на пръсти, няма
как да е иначе, при условие че тези търговци, пардон, книгоиздатели, масово плащат по 3 (!!!) лева (за превод) на страница... Стига се до абсурди, както при споменатите от
мен в една статия за кримките... Както и да е. Да се върнем на сюжета. Момчето – нашенче, не е отрицателна фигура в романа, то е на страната на
"добрите", просто по характер е мрачен и сериозен. Това – само за
уточнение (да не забравяме и чисто нашенския израз "тъмен балкански
субект").
Сюжетът... Е, за него си прав. Сбирщайн от разни митологии, четени-недочетени, но за чест на авторката, без чудовищни несъответствия. Само не мога да кажа същото за канал "Холмарк", където най-безсрамно представиха Орфей като... негър. Толкова по въпроса за английските лели. Какво са забъркали след това кино-творците, виж, това не знам.
Желая успех с издаването на книгата; ако мога да помогна, с радост ще се отзова.
Luton, 15 avg. 2008
.jpg)
– Благодаря за приятните думи, Jaguar, стана ми чак някак неудобно. За английската домакиня писател. Може би е велик творец, не изпитвам капка уважение към подобен род изсмукани из пръстите сюжети. Благодаря Ви за пожеланията относно ръкописа "Ламски", но да бъде отпечатан като книга, както я бях замислил със сто и двайсетте мои графики, е било предприятие, обречено на провал в средата, в която съм роден, израсъл съм и живея. Това е все пак нашата България, където дори най-близкият ти приятел е способен да те предаде, без да му трепне окото. А печатарят, който ограби не толкова парите ми на прост даскал, а мечтата ми, оказва се, дори не ми е приятел. Но това е моя грешка. Предоверил съм се, което си е подробност от пейзажа.
Накъсо... "Историйките на ученика Ламски" (31 печ. коли или 496 стр. – за 10 лева на екземпляр, както я бях замислил – да може да си я купи и бедният), няма да види бял свят, и не от липса на лични средства. След този несполучлив опит за летене реших, че не си заслужава да си харча парите за дотолкова наивно начинание. Смятам да си купя бърза спортна кола втора употреба, госпожо, с която да заменя 27-годишната си жигула. И не понеже имам нужда от по-нов модел тенеке на колела, а напук на цялата чалгаджийска идилия днес и тук. Достатъчно донкихотовщини! Посредствеността тук е по-перспективна от някакви си Дон Кихот и Санчо Панса при тези вятърни мелници.
Plovdiv, 17 avg. 2008
Гост
– Отдавна и аз смятам, че паралелът между "Осъдени души" на Димитър Димов и "Фиеста" на Ърнест Хемингуей е повече от очеваден, за съжаление не се коментира от преподавателите по Българска литература. Повечето дори не знаят за този роман, освен някакъв спомен за заглавието му.
28 noe.2014
Илюстрация:
–––
** За рекламната кампания около силно разхвален продукт на издателската политика на Запад, за масовия читател сочен от официалната критика у нас и на Запад като връх в литературното изкуство. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
