петък, 1 септември 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1365.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1365.)

  Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  25 uli 1998 
ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ
Продължение 5

  ОТEЦ ТАДЕЙ ХРАБЪР

  Двуметров яко фуклив мустакат пловдивчанин поръчал да му построят домашен параклис, дето еднолично да си общува с Бог. За черквицата на Ванга в местността Рупите няколко мафиотски боса вложиха милиони. И възстановяването на старите черковни храмове, и изграждането на нови, например – в Родопите, се води и подкрепя от дружинки със съмнителна дейност. Най-едрите златни кръстове у нас се клатушкат върху гърдите на мутрата със зъркелите на тариката с бухалката и патлака. Тази показност, тези средства защо им са! Заради вярата в Иисус може би? Може би тези са между нас най-ревностните и най-смирените християни? Препичаме се миналото лято на позанемарен, потънал в боклуци и сурова смрад плаж южно от Созопол. И там, обзет от сладка леност, запитах компанията:

   – Ако сега ни се появи Иисус на черноморския бряг, как си представяте, Христос ще ни се покаже?

  И понеже компанията втренчено ме позагледа като току-що кацнала сред цялата хубост извънземна гад, продължих да питам... Посочих лъскавите муцуни на тузарски лимузини от близкия паркинг за охранявани персони:

   – А може би ще ни се появи с кървавочервен мерцедес, беемве, порше 911, ролс-ройс, макларън, ламборджини или ферари, а?

   Една от дамите, даскалица по биология с гени от семе Авраамово, рече настръхнала:

   – Ха! Мерцедес, Ламборджини. Глупости! Чуваш ли се какви ги плещиш! Пеш ще дойде, разбира се. Хем с лук и хлебец в торбичка през рамо. Най-много да е покачен върху кльощаво магаренце.

   – Че как? – правя се на изненадан. – Богочовека на магаренце, при якия днешнен прогрес и прочие!

   – Ами понеже е Бог – усмихва се. – Защо му е мерцедес на Иисус? За да ни се изфука ли! Ай, моля ти се, Гьорги. Я, бегай оттук! Не обиждай Иисус!

  Та същинската вяра е нещо простичко... Пък в това "простичко нещо" е сложността на пообърканото ни национално битие и съзнание. Иначе, пак повлечем ли се по черковните отци, те тъй са се вчепкали, че взаимно ще ще се изядат с парцалите. Превземат храма, бранят го с лакти и нокти. Но това, дето го мислим за храм, не е то храм, нито свято място за изповед и просветление. Вярно, има ги вътре варакосаните икони, чудесни икони. И благоуханни владишки свещи и бедняшки свещици по за десет стотинки* тоже красиво пламтят. И попът там мелодично молитви ниже. И миряните влизат-излизат, кръстят се прилежно, мотаят се наоколо и пак се кръстят прилежно. Само Онзи, дето ходи пеш по земята, най-много покачен върху кльощаво магаренце, Онзи с трънения венец, какво общо има с шарените копринени одежди, с фасоните и кандилата, с цялата пламенна суета?

   В дома на 75-годишния Петър Петров – новооглашения раб Божий и от година официално зачислен към стадото като вярващ, сварвам известния автор на поучителни черковни книжлета отец Тадей Храбър. Не-е, не е то митичният автор на "О писменехъ" (За буквите), не е Цар Симеон Велики, а отец Храбър, 85-годишен косовски албанец по майка, българин по баща, известен някога достолепен преподавател в пловдивския Френски колеж, отец с библейско име Тадей. Добавената фамилия Храбър – предполагам, ще да е монашеското му име... Арнаутин по произхождение, а нашенец по нрав, униатец** по вяра, автор на трийсетина поучителни свитъка с благи размишления и щедри препоръки относно българския език, националното ни съзнание и историческата ни участ. Отец Тадей е дребничък, слабичък, крехък физически, ала с умни очи и строго премерени жестове. Приказва тихичко, фразите ги вади като от кладенец – говори като духовен пастир, близък на Господа, с Господ Бог сякаш на една маса вечеря. Личи му, че е наставник на множество покръстени в униатския канон нашенци, сред тях и домакинът ни, пенсионираният някогашен счетоводител Петър Петров, Простосмъртният Петров с неговото постно име, като че ли изпод щанда със соц.конфекция извадено, целия си живот отдалече – по терлици и на пръсти странял от черквата с ужасното подозрение, че религията е опиум за народа, сетне кандисал, престрашил се – наредил се сред богомолците със свещица за десет стотинки в треперещите от Синдрома на Паркинсон лапи, терзан от страстите български и от копривщенския си опак характер, Петър Петров, авторът на книжлета, издавани със заделяни от мижавата чиновническа пенсийка парици, нравоучителна и заядлива, и леко наивна, доверчива, но най-важното за мен – човешка проза. Та новопокръстеният ни представя: мен, 36-годишен, погребал баща си, отецът в 86-ата година.

  – Ах, учи-и-ител!... Учител по какво? – възкликва тихо и бодро отецът.

  Казвам по какво съм учител, па поемам подадената ми суха ръчичка със сини жилчици, восъчна и прозрачна. Човекът обаче си обръща ръчичката с дланта надолу. Разбирам жеста, но се правя на три и половина... Поех му ръчичката и крепко се здрависваме. Казвам си фамилията и той пак пита:

  – Та откъде сте родом, млади човече?

  – От Пловдив съм, отче.

  – Аз съм духовен служител на Църквата и би трябвало да... Или може би не ви е известно... – подхваща тактично. И ни разправи, на мен, на жена му на Петров и на самия Петров, как преди години и той.. още когато бил като мен, млад, неопитен кандидат-духовник, как и той отклонил подадената за смирена целувка ръка на Шуменския владика. В Шумен, доколкото помня, каза, било станало туй чудо. И тогава Дядо владика го смъмрил бащински, оладжак. Тъй че... – Подгъна устничка, понамуси се, тържествен замълча. И му показах, че не се разкайвам, и той продължи нататък: – Здрависваме се не като частни лица, а аз, като Божи служител, вие като прост мирянин! – завърши поучителната беседа. – Някога съм бил и аз несведущ като вас, млади човече. Понеже сте учител, както вече чух, длъжен сте да знаете, че "целуванието" на ръка в този случай е знак на уважение не към мен, а към Бога и Църквата. За вас се явявам Божи служител, нали! А не частно лице.

  – Да, отче!

  – Такава е традицията – продължи да настъпва, – народът я знае, а ето вие... учител, пък... Учениците ви от вас се учат. Какъв пример сте за тях?

  – От мен се учат, тъй е! – казвам с смирено, доколкото мога, – от мен се учат, и от родителите, и от куп други неща – видео, електронни игри, секс-списания с естрадни певачки и куп кукери, телевизия, вестници, улицата, мутрите, народните представители в парламента. И от Главния прокурор Татарчев*** се учат, от банкера Валентин Моллов****, гребеца-мафиот Иво Карамански*****, от хубави хора, като Маргините, Златистия, Чомбе и Боян Петракиев-Барона, както и от президента на Щатите г-н Бил Клинтън (1946) и неговата любима палава Моника Люински (1973)******.

  – Ако вие... учителят, проявявате неуважение към традицията, какво да да очакваме от учениците ви!? – пак задълба отецът, като пак учтиво, но твърдо ме прекъсна.

  Вече  проумявам, казаното се отнася не толкова до мен, би трябвало да представя красив урок за наскоро покръстения 75-годишен униатец, който криво-ляво проживял 74-те си лазарника дотук без Черквата и без нейните така важни за нас ритуални свещенодействия, облекла, бради, жестове.

  – Демонстрирахте тук пренебрежение към традицията. Което никак не е похвално за един учител! – шепнешком, но строго обобщава отец Храбър.

  – Уважавам традицията, отче, но нещата вече не стоят, както е било.

  – Защо? – учуди се, строг, самото Назидание в крехка восъчна фигурка.

  – Отче, за моето и следващите поколения целуването на ръка вече няма онзи смисъл, както е било едно време.

  – Тъй ли! – като че за пръв път чува такова кощунство и е изненадан.
  – Да! – казвам смирено. – Сватът, който е комунист, партаец и в червата, до мозъка на костите си, учи внучката ни, четиригодишната Невенка, да му целува ръка. Сигурно знаете, комунистите са безбожници, скарани с Бог.

  – Да се целува ръка е знак на уважение! – настоява човекът.

  Допълвам:
  – И знак на покорство, на унижение пред по-силния и по-заможния. А ние с вас, отче, сме на един хал, и понеже сме духовни служители и цялото ни богатство, дух и сила са си у нас. Знаете, предполагам, как Иисус приемал учениците Си и всеки простосмъртен, дошъл при Него.
  – Как! – със святкащи очи ме прониза като с две съскащи бургии отецът.

  И в този миг отекна у мен катедралният празничен грохот на огромните черковни камбани, които ме изпълват нощем, когато съм разтерзан, току-що ял пердах от майка си и баща си за пакост, от най-ранното ми детство в обвито с мъглица кътче в подсъзнанието – вероятно генетичен спомен от предците на Борис Дявола – дядо ми, някакви си тъмни монаси, двама братя, доплували от превзето Търново по време на щастливото за всички българи-християни "Османско присъствие", че бастисали мюсюлманин, който ги унижавал, та доплували оттам в Средна гора – в горното течение на река Тополница, и като предци на майчиния ми съвсем неслучаен род, с други три рода основали селището Калугерово. С това име прекосили с босите си нозе половин хилядолетие на "присъствието". Та и Османската власт не се досетила да го промени. И Калугерово си остава Калугерово. Дано новите ни професори по Българска история не го изтрият хептен от съзнанието на потомците ни!

  – Ето как! – положих ръце с дланите надолу върху крехките раменца. – Като Божи служител, трябва да знаете какво означава този жест Иисусов.

  – Какво означава? – със святкащи очета рече, загледа ме отдолу-нагоре като пакостник, тайно бъркал в кутията с шоколадовите бонбони. Засили се към антренцето у Петрови, внезапно милият се разбърза. – Не знак на раболепие и покорство, а знак, че Богът на човеколюбието ни приема за свои. Това значи жестът на Христос с длани върху раменете.

  Положих длани върху раменцата на разбързалия се отец, добавих и че го харесвам, ала ми дожаля... Наистина чувствах в онзи момент огромна, печална обич към него. Пък той поклати главица с изтънели дълги сиво-бели кичури редичка косица, разбърза се да си върви. Обади се, но вече откъм изхода в антренцето вляво на първия етаж в невзрачната панелка на пловдивска улица с многозначителното име "Съборище" № 5 заинатен:

  – И все пак. И все пак! Такава е традицията... Традицията е такава! Тези работи вие не ги разбирате. Съвсем не сте наясно, много-много жалко!

  Ала тъй като внимателно и прилежно в течение на последните десетина години и през всичките онези последни месеци на ярка лъже-демокрация бях размишлявал върху евангелието с неговите простички човеколюбиви притчи, хич не се и засегнах от естествената, от разбираемия инат, може да се каже и упоритост на добър човек, живял 85 години с крепко доверие в каноните на миналото и на черквата. Защо точно сега, докато записвам това на мънзърко колкото космическа сонда балконче с лудо разцъфтели мушката, минава ми през ум: Ле-ле, колко противно си постъпил, драги ми внук на пазарджиклията Борис Дявола! Какво ли ти струваше да му цунеш ръката на попа, да му направиш кефа!? Щяха да изпопадат керемидите от покрива или Небето да се сгромоляса върху теб, Нещастнико самолюбив!

  Следва

Пловдив – гнездо на посредственост и култура


Plovdiv, edited on 1 sep. 2023

Илюстрации:

- Калугерово – един от двата ми майчини рода.

- Как мафията промени жестовете на уважение.

–––
* Пасажи от книгата на Д. Маринов "Стефан Стамболов и новейшата ни история".
  Кой е Димитър Маринов (1846-1940)? Активно участва при изработването на Търновската конституция. През 1893 г. е директор на Девическата гимназия в София, а на следващата година вече е директор на Народната библиотека. След свалянето на Стефан Стамболов от власт е назначен през 1900 г. за директор на Софийската мъжка гимназия. През 1904 г. се заема с управление на създадения от него Етнографски музей на България. От села и градове събира експонати за музея.  След като се пенсионира през 1908 г., занимава се с  различни дейности, вкл. журналистика. Назначен е през 1921 г. за уредник на Кремиковския манастир. След смъртта на съпругата му (през 1929) се оттегля в Рилския манастир, където живее до смъртта си. Издъхва на 10 януари 1840 г.
** Православен християнин, който признава главенството на папата; привърженик на уния  – вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, стр.764.
Илюстрация: Иван Татарчев (1930-2008)
*** Главният прокурор на Републиката по онова време, който имаше приказни връзки с "бизнесмени", като Негово величество "цар Киро" от село Катуница, Пловдивско, дето, според сведения от първа ръка, се заседявал по седмица и две за хапване и пиене на вересия в похотлива дамска компания, та накрая домакинът с погнуса разпореждал на кабзамалите си с една от лимузините му да откарат неизтрезнелият гост обратно в белокаменна София.
**** Синоним на преуспял бивш служител на Държавна сигурност в банковия бизнес след славния за всяко родно парвеню Десети ноември, или "честен частник", по израз на г-н Петьо Блъсков (1950), достоен внук на баба си.
**** Този и следващите в редицата герои от т.нар. подземен свят на България след славния Десети ноември 1989 г..
***** Сексуална палавница, лична секретарка на тогавашния президент на Щатите, може би най-успешния шеф на световната Супер-сила след актьора Роналд Рейгън. Бел.м., tisss. 

четвъртък, 31 август 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1364.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1364.)

  Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  10 uni 1998 
ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ
Продължение 4

  МОСЮТО

   Шест часът сутринта... Семейството Главанкови* ми поставя задачка от етичен характер – синчето им не заслужава дори "тройка", нужна им била "петица", че глупендърът щял да кандидатства нещо си някъде си. Дузина учители сме в потрес от изнудвачеството... Идиотското е, че синчето шета из училището и наляво-надясно разправя как с връзки всичко се постига. Има вероятност фукливия Мамин Ванчо да го изкараме "пълен отличник". Реши ли дяволът да те изрита гадно, няма да го направи с копитото, ами с човешкия крак! Същия ден около един по обяд приключвам с оформянето на годишните оценки по български и литература... Ани – от чийто записки очевидно преписвал барабар с грешките й младият Главанаков, получава от мен "четворка", а маминото синче – поръчаната "петица". Какво сторих! Ани получи колкото заслужава; надутата оценка на рожбата Главанакова, при обстоятелството че семейството на Ани и преподобните Главанакови живеят, кажи-речи, врата до врата, тъй че смятам, готино се съчетава. Две нощи не спах да измисля варианта за наказание, което да е Пирова победа за наглеците. Или си търсих оправдание за даскалската си мекушавост?

  Представям си обаче погнусата, която ще отрови приятелската идилия между двете фамилии. Отказах се да ставам съдник. Че кой съм! – прост даскал с нисък обществен статус... С нещо да съм се облагодетелствал?! Не съм! Та оставих отмъщението да цъфти и зрее у наглеците. Българите сме особено докачливи на тема чест и достойнство, това обаче оправдава ли ме? Ами не, хич не ме оправдава. Жал ми е за онова неизвестно момче или девойче, което с нокти и лакти ще бъде избутано от Мамин Ванчо**.

   12 uni 1998

   Пред Христос вървял гръмогласният и многострадален Йоан Предтеча. Еха! Йоан Кръстител тръбял за идещия подире му Месия. Психологически трик. Не бива сборникът с текстове "Кардиф" да се навира в очи. Искам да говорят за него, преди да са го видели, да изкушава... Стила си в сборника заех от древноелинските поети. Внушенията ми са против комунизма, като идея и възглед. Ами че книгата излиза из крайните работнически квартали на Пловдив. Писал съм я заради изстраданото жизнелюбие на моите хора, показани като сфера не толкова на жеста, а на съпротивляващия се срещу наглостта и лицемерието на мекерето типично пловдивски ироничен дух.

  Дали някогашният ми колега Върба Чавдарова (1929-2022) от младежкия вестник "Комсомолска искра" ще разбере? Да, бе! Ще разбере. Да, ама не! Чавдарова е фанатик; приятна е за окото и ухото, докато не й дадат власт. Човещината й се каращисва с жесток див фанатизъм у партаеца. Нейна бе приказката: "Магаре да пратят за шеф на вестника, магарето ще подкрепя, щом отгоре (от Партията) ми наредят", макар да бе двусмислено изречено – колкото предано към Старата госпожа БКП (днес БСП и нейните чудесни разклонения ДПС, ГЕРБ и прочие партии и всенародни движения с чистак свежи демократични имена и табели), толкова и със сарказъм. Типичната днес българска партия допуска избора не като лично право, а като свещен ритуал за освещаване на скъпия вожд чрез партийните хоругви, лозунги и байраци, демек: за въздигането на креслив някой селски тарикат за лидер.

   14 uni 1998

  След обяд гостувах у семейство Петър и Райна Петрови. А от 10 до 13 ч. с приятеля Емил Калъчев (1932-2013) бъбрихме за "Искрата", за идеята на Върба Чавдарова да напише книга за... "миналите през редакцията", както се изрази. "То за тези неща най-напред аз трябва да напиша!" – рече Емил. Оказа се, Коста Странджев (1929-1991) и неколцина, сред които и Емил, са първите автори във вестника. Иван Панев (1933-1990) и Димитър Бакалов (1933-?!), Данчо – Йордан Акабалиев (1935-?)***, ако се не лъжа, осигурили височайша подкрепа на пловдивската партийна управа, да се появи брой първи на младежкия вестник полулегално на бял свят на 5 януари 1959 г.

  Пиша тези бележки, и двете посещения някак се преливат едно в друго: откривам, че в разговора ни с Емил, от една страна, и с Петров – от друга, сме засягали все неща от живота, отнасящи се, кажи-речи, до един и същи исторически отрязък, от 1945 до 1959 г. Приятелят Емил се държи като да е пришелец в Пловдив, докато Петър Петров: със самочувствие на раснал и крепнел в същинския културен център на България, в която столицата е гето за амбициозни жарки провинциалисти от кол и въже. Склонен съм да вярвам и на единия, и на другия.

  Изглежда съм се увлякъл нещо, та на тръгване от Петрови възрастният, към 75-годишен домакин (с удивление се вглеждах вчера – напомня ми на чудовищния американски актьор Марлон Брандо (1924-2004)**** от филма "Кръстникът", в онези кадри от филма за сицилианската мафия в Щатите: същия бабешки ханш, рехави мустачета, бяла косица, разпиляна на букли, забавени думи и жестове... Та този приятел с вида на великия актьор зина на изпроводяк с гъгнивия си глас: 

  – Знаеш ли, Жоро! Има нещо затаеничко у теб. Гледаш, слушаш, мълчиш, усещам, съгласяваш се, ама има нещо скритичко у теб, има-а... 
  Казвам: 
  – Може в това да ми е чарът.
  А той, сериозен, твърде сериозен, продължава: 
  – Виж какво, мойто момче! В отношенията ти с женички и момичета може да е така, но в мъжка компания? Стар съм вече, болнав съм. Нямам я вече онази енергия да те поизпитам, както само аз си знам. Ама пък що ли ми и трябва! Сигурен съм, има несъгласие у теб. Има нещо недоизречено... Ще го разбера все някой ден.
  – Притеснява те вестникарският ми рефлекс – подхвърлям.
  А той: 
  – Знаеш ли какво ще ти кажа! Ти изискваш и изстискваш... Да-да-а-а... Хем изискваш, хем изстискваш. И аз всичко ти разправям докрай. Ей това е!

  Всъщност, разправи няколко случки, дето е пряко или косвено замесен, и една измежду тях ми се откроява с печал, присъща за Чеховите сюжети, само че по-тъжна и от разказ на Чехов, че ухае на Балканския полуостров, не на Руска степ. Двама са героите: 16-годишен гимназист и 40-годишният му учител по френски език. Месец-два прорез има между двата епизода в драмата. Отначало действието се развива в класна стая на пловдивската Търговска гимназия. Сградата ми е позната, учил съм там, когато съм бил 14-15-годишен. Вторият епизод е тъкмо пред Фото-студиото в центъра на Пловдив, на ъгъла срещу някогашното кино "Балкан". В резюме... Месец- два преди Девети септември 1944 г. учителят по френски с прякор Мосюто не писал "отличен" на старателния си ученик – вероятно, според ученика, заради политически симпатии, които уж открил у младежа... В касапницата след Девети, крайно притеснен, същият даскал среща бившия си ученик и го моли за един вид ходатайство пред новата власт: за помощ. Вероятно в негово лице открил единствения човек в Пловдив, който би го отървал от глутницата свежи-дръзки доносници и комисари екзекутори с алена лента на ръкава и патлак, показно закачен на кръста. Помощта е гордо отказана: младичкият Петров нямал влияние в Народната власт, убеден е в нейната правота и не желае да съчувства на даскала – на същия неприятен даскал, който – меко казано, го подценил само преди месеци.

  И се разделят: единият – удовлетворен, почти щастлив, че вече получил така жадуваното възмездие, другият – със стъпките на сомнамбул, образ на неистовото Отчаяние. Ден по-късно из пловдивската Главна търговска улица се понася вест: някакъв военен камион прегазил нехаен някакъв си велосипедист. Досещате се навярно... Прегазеният се оказва учителят по френски Мосюто. Само не било ясно сам ли се е хвърлил под колелетата или камионът го преследвал по пловдивските тесни криви улици и успял най-сетне романтично да го прегази.

  Чудно ми е как 75-годишният някогашен възвишен идеалист, възпитаник на престижния пловдивски Френски католишки колеж, не е в състояние да се отскубне от преживяното преди почти половин век: 

  – А пък така старателно се бях подготвил! – ломоти насреща ми с издути като кокоше дупе устни. – Още го помня урока наизуст. Чуй ме, бе! Чуй ме! Що не щеш да ме чуеш? Урока си го знаех мо та мо (от фр.: дума по дума)!

  Следва

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 31 avg. 2023

Илюстрации:
- Изпепелени шедьоври и кметът на Пловдив*****.
- Фото-студиото срещу бившето кино Балкан******.


–––
* Фамилното име е променено, да не дразня хора, които и сега са кръвно свързани с властта.
** Мамин Ванчо пловдивчани наричат бившия кмет на Пловдив, тройкаджията Иван Тотев (1975), едва завършил някога двугодишното училище за автомонтьори, момък на майка си, която с връзки и влияние в местната управа още от Татово време го избута до парламента на "чистата и свята република" след Десети ноември 1989 г.
*** Вж.  https://www.marica.bg/…/minalo-nesvarsheno-gradat-na…
**** Марлон Брандо (1924-2004), вж.7 факта, които не знаете за Марлон Брандо - Tialoto  е връстник на счетоводителя пловдивчанин от копривщенски род Петър Петров.
*****Кметът на Пловдив пред горящи по време на кметуването му архитектурни шедьоври в т.нар. Тютюнев град със съмнение у част от пловдивчани, че така се освобождава терен за модерно строителство от съвършено нов тип, изключително за заможни персони.
****** Ъгълът с Фото-студиото срещу кино Балкан, където през септември 1944 г. ученикът и учителят му по френски език разговарят за последен път. Бел.м., tisss.




Из ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1715.)

19 май 2026! На днешния ден през 1990 година на бял свят се появи политическият пловдивски вестник "Демократическо знаме", печатен...