ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1358.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1358.)

  Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  21 uni 1998 

ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

   

  Преди десетина дни почти в последната минута на шестия ми учебен час Любка – приятелка на притеснителната Анелия от VІІІ-а клас, иде при мен: "Господине, парите* за нашата Прощална вечер са откраднали от чантата на Анелия. Трийсет и две хиляди". Оказа се по-късно, че били шестнайсет хиляди, но бяха общи пари, които събираха за последното си празненство при завършването на випуска им тази година. В кого ли не се усъмнявах! Целият задружен до онзи момент VІІІ-а се накъса на групички. Шушукат си по ъглите, гледат се недоверчиво гузни с онзи все същия проклет въпрос: Кой ли е крадецът? Та лека-полека, нали е казано: Всяко чудо за три дни, взех май и аз да свиквам с мисълта: Щом извън училището всякакъв род измамници, тарикати, изнудвачи, мародери припкат под носа на Полиция, Прокуратура, Съд като щастливи палави козлета по тучна зелена морава, що училището трябва да е застраховано срещу кражби! Такъв е животът. Възстановихме тези шестнайсет хиляди и се постарахме с моите хлапаци да забравим. И ето че днес... Тодор Спасов – синеок момчурляк с хубост на момиче, па и луничав, излезе крадецът. По време на спортния полуден с Тошко Спасов и кипрата му сестричка бяхме играли на федербал край волейболното игрище; оттогава все се навърта около бюрото ми преди и след края на учебния час, все си намира повод да ми каже нещо уж мило, например: "Господине! Вие сте строг, обаче всъщност сте добър!", или да пита: "Господине, пушите ли?" Що питаш бе, Тошко? "Ей така, питам. Вие пушите ли пури?"

  Виждам го веднъж с насълзени оченца. Какво ти е бе, Тошко? "А, нищо". Добре де, мъжът не рони сълзи току-тъй – подкачам го. "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." А няма ли начин тройката да я оправиш, да речем, историчката да те изпита още веднъж? "Не ще повече да ме изпитва" – подгъва съкрушен устничка и... хайде, пак сълзи.

  Същия този мил, учтив Тошко седнал зад притеснителната Анелия в час по математика, пресегнал се, отворил й чантата, измъкнал портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, свил банкнотите на топче, мушнал си ги в пазвата, портмоненцето върнал в чантата на Анелия. Вижда го обаче Христо Лалов. Не знам дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко по някаква, неизвестна все още за мен, причина му дал половина от плячката. Дотук както и да е, само че Христо Лалов си имал много, ама много верен приятел, Иван Андреев – височък кокаляв момък с щръкнала като на таралеж четина, хем веселяк, по когото младите дами от моя VIII-а клас се заглеждат. Отиват двамцата при Тошко, и Тошко, какво да стори! Дал и на ухиления Ванчо, този път половината от половината, което ще рече четири хиляди лева суха пара. Толкова за разпределянето на кяра. Помня, имахме някога си в моето юношество лаф като за случая: "Авантата – чиста печалба". Става, значи, "историческото" събитие в петък, 5 юни. Същия онзи петък ми се появява Любка – едрата цицореста и гръмогласна дружка на Анелия, гърми ми в ушите, чак огън и пушек се вдига: "Анелия, питам, къде са парите?" Седя си зад бюрото, пък Анелия се върти като муха без глава, попарена. Тършува около чина, под чина, рови си в чантата, отваря я, затваря я, силно изненадана, че парите все пак ги няма. Направи ми впечатление, че класът ми доста бързичко опразни кабинета ми по български. Чувах гласовете на отдалечаващите се в коридора хлапаци. Било е, преди да бие звънецът за седмия учебен час.

  Освен двете момичета – Любка и пострадалата Анелия, край бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите на стаята, после си тръгнаха. Анелия – интелигентно, и като типичното интелигентно градско момиче, силно уязвимо същество, кърши ръце: "Ох! Няма ги! Ей тук бяха. Защото преди петия час в портмонето ми бяха дяволските общи пари". Сигурна ли си, Анелия? – питам я тихичко. "Да, господине, сигурна съм!" – тихичко ми отговаря и тя, а оченцата й се пълнят със сълзички.

  В понеделник, през голямото междучасие на вратата на кабинета ми по български кацна явно разстроена дама –майка й на Анелия. Искате да си поговорите с класа ли? "Какво да говоря, парите ще ги възстановим. Да й е за урок на моята дъщеря! Повече Анелия пари няма да събира." А може би се съмнявате в някого? – продължавам. "В кого ли да се съмнявам?!" – тросна ми се учтивата до този миг дама, сякаш лично аз й бях откраднал парите, съсипал й бях живота, и си тръгна обидена, вирнала нос, тръшна вратата, та чак мазилка се посипа като ситен скрежец. Така и не разбрах за какъв дявол ми се беше появила. Може би, за да поразгледа как изглеждат некадърните учители, които успешно въдят бъдещи крадци и тарикати.

  Този ден държах "Похвално слово" пред моите примрели палета от VIII-а клас: "Хубава работа свършихме! Е, браво! Не се ли разплете далаверата, остава петно за всички ни. Над всеки от нас, и над мен тоже, мили хубавци и хубавици, виси подозрение, че е посегнал на общите ни пари. И понеже след седмица се разделяте от днес до края на света, от днес и до края на света и живота ни то ще се помни. Някой посегнал на парите ли? О-о-о, не! На честта и достойнството ни е посегнал. Че какъв празник ще празнувате, Боже мой! На празненството ви кракът ми няма да стъпи"... Отговорът –мъртвешка тишина. Мухите чувам как силно жужат в юнската жега.

  Във вторник – на 9 юни, седнах в училищната библиотека през голямото междучасие и започнах да привиквам първом момците – питам ги един по един насаме кой как е изкарал предишните два дена, какво е вършил, къде шетал – ужасно неприятни, ако ме питат, подли-мазни въпросчета. Между онези, с които си побъбрихме на четири очи, първи бяха Христо Лалов и Иван Андреев. Двамата се държаха по мъжки нахакано, като честни мъже с уязвена чест и мъжко достойнство. Последен, тъй да се каже, за десерт, пратих да извикат и готиния Тошко. И си седя в училищната библиотека, а Тошко с влизането ме зачеса. "Ах, господине! Ама вие и в мен ли вече се съмнявате?!" – гледа ме милият с онези негови теменужени гневни очи. – "Хайде, господине!... Кажете си го направо! Мислите, че аз съм откраднал парите, нали?" Не-е, не съм казвал такова нещо, Тоше! Мисля си само, че, нещастникът няма как сам да не се издаде... "Че как ще се издаде?" – мига-мига на парцали, устната му трепка, емен-емен, ще се заплаче. Поглеждам го учуден: Как ли! Ще почне да харчи нашироко като всеки наш същински туз паралия, ще си купи нещо по-така, дето много си го е мечтал, ще черпи този и онзи, до спукване ще играе в близката зала с електронните игри и автомати за голямата награда. Та затова ви извиках: Да ви кажа зорко да се оглеждате... Няма как да не се разбере кой разполага с немъчени пари. Всички крадци в България така правят, само по това и ще ги разпознаем. По-тихичко продължавам: Според тебе, Тоше, момче или момиче е свило парата? А!  

 Рови с очета патъците пред стола ми, в който съм се изтегнал като варен кренвирш, измрънка: "Мисля, че не е момиче"... И след дълбоко негово си размишление рече: "Обаче не е честно, господине, аз да ви кажа кой може да е. Защото то ще си е баш предателство". Рекох с вид на озадачен: Така ли! Предателство, значи?! А към кого предателство?... "Ами предателство си е" – загледа ме право в очите, ще ме ослепи с поглед, та добавих: Все пак, ти в кого се съмняваш, Тоше? Ето, говоря поотделно с всеки от вас на четири очи и другите вече ми поподсказват кой може да е, а нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде или не прояви достойнство сам да си признае греха.

  Стана неспокоен: "В мен се съмнявате... А? Нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е... Георги Йовчев си купи шапка с козирка. И нови спортни гащи "Адидас" с три бели канта си е купил. И снощи "При Маврито"** се черпеха с Павлина и още едно момиче, и накрая Гошо плати сметката". Каква сметка? "Ами към пет-шест хиляди, това ще ви кажа! Вие сега да не вземете да ме издадете?!" Успокоявам го, че казаното между нас остава скрито-покрито, и го пратих да викне Георги – онзи тантурестия дебеланко, отпусналия му края фен на спортните гащи с три канта и на приятна дамска компания в кафенето срещу училището ни на чаша американска кока-кола, пасти и кафенце със сметана Гошо.

  Следния ден – сряда, 10 юни, влизам в кабинета по български, а вътре бръмчат като гнездо оси разлютени. Момичетата обсъждат като как ще ги сберат отново тези по хиляда лева от всеки, да се възстанови краденото. В това време делегация от дръзки момичета, една през друга ми говорят: "Господине, разбрахме кой е прибрал парите. Сам се издаде! Казал на Ицо Лалов, че един месец няма да харчи пари, даже ако някой си мисли, че той е крадецът, пак няма да го открие". Питам оперените следователки: А вие случайно видяхте ли го да краде? "Не сме"... Като не сте го видели, какви ми ги говорите? 

  От понеделник Тошко не се е вясвал на училище. Вече в четвъртъка, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая. Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам ги, стъпят Ицето Лалов и Ванчо Андреев. Кумят се се нещо, побутват се един-друг, но и не питам какво ги води насам.

  "Господине, ах, господине!" – захвана с тежка въздишка Ванчо и млъкна. Какво има, юнаци? – питам бодро. "Той... Тодор Спасов извади парите от чантата й на Анелия, господине!" Все едно торба цимент от гърба смъкна. А сигурни ли сте? – питам. "Да, господине!" – двамата в един глас, като се прекъсват един друг. "Видях, когато й бъркаше в чантата, и после ми даде осем хиляди, да не го издам" – изтърси на един дъх Христо с хитроватата муцунка на млада лисица. – "Обаче аз днеска ги върнах осемте хиляди на Анелия." Попоглеждам към спрелия да се надпреварва в изповедалнята, съкрушен Иван Андреев. Ванчо ме загледа като мишка в трици: "Той и на мен ми даде четири хиляди, да си трая. Утре ще й ги върна на Анелия". А ти видя ли го, Ванчо? – питам. "Не съм го видял, господине. Ицо ми каза, че го видял." Усмихвам се колкото е възможно по-приветливо, но с глас от коприва: Реши и ти покрай Ицето да намажеш от краденото. А, Ванчо?

Пловдив – древно гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 25 avg. 2023

Илюстрации:
- Момчетата – бъдещите мъже на нацията.
- За трупането на опит се иска храброст***.

___
* Половин учителска заплата през 1998 г. 
** Кафене срещу училищната сграда, където по онова време вечер се събираха повечето млади хора от този краен пловдивски квартал зад най-кирливото циганско гето на Европа. 
*** Страхливецът, малодушен по природа, цял живот настъпва дръжката на една и съща мотика и тя пак и пак го цапардосва по китарата, ала той не се поучава. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1357.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1357.)

  А пък отвред ни гледаха портрети,

  прекрасни мигове, навеки спрени,

  фиксирани човешки младини,

  намръщени младежи със каскети,

  от зли роднини двойки разделени,

  деца в ковчези, бременни жени.

 

  И всичко стана жално моментално:

  и хората, и бледното предградие,

  и снимката, излязла тъй добре,

  и двамата се гледахме печално,

  и нейде се обади едно радио:

       "Вероника, животът е море!" – Валери Петров (1920-2014).

     12 maj 1989 

БРАТОВЧЕДКАТА РЕНИ

  Писмо от Рени. Пощенското клеймо: с дата 20 април 1989 г., Толбухин*. Картичка от морския бряг край Балчик. На хоризонта – платноходка, над платноходката облачета, небе, чайки. На гърба на картичката: отчайващо грозна неумело разкрасена рисунка с червен флумастер и надпис: "С много обич, Рени!" В долния ъгъл отдясно се мъдри изрисувано с отровно-лилав флумастер сърце, пронизано от отровно-зелена стрела. И капки кръв, четири на брой, кървави... Картичката е илюстрация към четиво върху кариран лист, от онзи вид карирана хартия, върху която се пишат жалби, заявления, молби и може да ги купите по за 1 стотинка броя от павилиончето за вестници, пури, вафли и близалки. Текстът върху листа...

   Здравей, Верче!
   Как си? Получи ли ми писмото?!... Извинявай, че ще ти пиша с такъв тон, ама си го заслужаваш! Ако искаш, после ми се сърди, колкото искаш, няма да се обидя! Поне за баба и за майка ти си помисли. 
   Майка ти преди малко ни се обажда: плаче по телефона, не знае какво да прави. Не съм си и помислила, че можете да бъдете такива с Надя. Да не мислиш, че като идете при баща си, много ще спечелите! Още след една седмица той ще ви изостави и ще се чудите после какво да правите.
   Бил ви обещал, че ще ходите през лятото на море... Празни приказки. Колкото ви е водил друго лято. За една седмица, и толкова! Да не мислите, че ще сте на кяр! Баща ти ви иска, за да грабне колата и апартамента. А после?... 

  И си помисли!!! Повече може и изобщо да не видите баба Вичка**. През ваканцията, както знаеш, бях на село. Не съм ти казала, но сега ще ти го кажа: баба е постоянно в напрежение кога най-после всичко ще свърши. Помислете си хубавичко за нея. Вече не е млада и може да се разболее. Да не мислиш, че й е леко?! Надява се да останете при майка ти, а вие какво?! Най-неочаквано решавате да се измъкнете, ни лук яли-ни лук мирисали. Сами виждате какво става у вас, нали! Но сте готови, щом пръст някой ви покаже, да хукнете след него.
  Какво е това "ще видим"? Или не сте решили още при кого да останете, а? Аз също знам какво става у вас. Недей да си мислиш, че съм далече от тия неща. На майка ти, дето ви е отгледала, да й сервирате такава изненада! Ами че тя съвсем без нерви ще остане. Майка ти, дето всичко ви купува и освен всичко това хрантути баща ти, сякаш той не е от това семейство, ами е на пансион. Ами баба, дето толкова неща ви праща от село! Къде друг път ще видите такова нещо? Или при другата ви баба, на баща ти при майка му, а?
  Майка ти ще гледа всичко да направи, само да те освободи от лятна бригада, а пък баща ти и пръста си няма да мръдне... Затова ли искаш сега да останеш при него? 

  И си помислете хубавичко! Още веднъж ти казвам... И не си мисли, че те осъждам или оправдавам. Знам колко ти е тежко и трудно в момента и добре те разбирам. Но останете ли при баща си, нищо няма да намерите. Изобщо, не се колебайте, изберете майка си, защото тя не е вече толкова лоша... Тя въобще не беше такава избухлива и нервна, обаче баща ти я направи такава. С неговите измислици, че му изневерява...

   И Надя какво си мисли! Че майка ти ще е луда да се ожени отново ли? Достатъчно се напати с разни мъже и й стига. А ако стане така, че все пак си намери някой кротък мъж, нека Надя не си мисли, че майка ви ще ви изостави, което би направил баща ти. Майка ви предостатъчно ви обича, за да си навлече още някой като баща ти... Ами че тя, ако не мислеше за вас, изобщо нямаше да се тревожи. Ще ви даде зелена светлина и край – заминавайте, не ми трябвате!
  Крайно време е да го разберете. Не сте малки. Избирайте: майка ви или баща ти?! И знай – нито те обвинявам, нито те оправдавам.

   Рени
   П.П.: Ако щеш, ми се сърди, ако не щеш – недей, твоя си работа!

    * * *
  Писмо от Вера... Дата на пощенското клеймо 22 април 1989 г., Пловдив. Картичка от Стария град: Римският амфитеатър и прочие. В далечината – нов панелен комплекс, гордостта на родното социалистическо строителство. В небето на 300-хилядния град – пухкави облачета. Върху гърба на картичката: "С много обич. Вера". В долния десен ъгъл – мастилено сърце, пронизано от стрела, и четири капки тъмносиня кръв.
  Към картичката, пак върху подобен кариран лист за жалби и заявления, послание:

  Здравей, Рени!
  Не мога да те позная. Като че ли това не си ти... Истина е, че можеш да си съставяш каквото мнение си искаш за мен и Надя, и ние не сме задължени да ти се сърдим. Но разбери, винаги съм те смятала за една от най-добрите приятелки. Знаем, че искаш да ни помогнеш, но ни остави сами да решим... Просто не желаем да се влияем от чуждо мнение. Трябва да си живял в тази атмосфера, да си го изпитвал, а не да си го чул от устата на друг, и тогава ще имаш право да решаваш.
  

  Обвиняваш ме, че измъчвам майка и баба... Ама така и не ми стана ясно в какво ме обвиняваш. В това, че – наред с майка, баба Вичка, моята сестра Надя, тебе и другите, обичам баща си ли? Питаш: какво е това "ще видим", или не сме решили още при кого да останем. Но сама прецени лесно ли се избира между роден баща и родна майка? С Надя досега не сме решили дали ще останем при единия, или при другия, и ни учудва, че си по-компетентна от нас в това отношение... Благодарим за съветите по въпроса, но ни остави сами да решим.

    С обич: Н. и В.
    * * *

    Вероятно вече се питате какво ли ще да е отговорила "компетентната" Рени. Може би ви се ще да узнаете още някои нещица за истинското състояние на работите в това злополучно семейство. Разкошни са рано помъдрелите ни деца. Чудесна си, Рени! И аз наистина изпитах огромни угризения на съвестта, докато писах с разплакани очи и с голямата пъстра хавлиена кърпа за бърсане под ръка, какви съм ги вършил досега.

БЕЛЕЖКА:

  Случаят не е от типичните "а ла Хари Потър" четива, любими за изискания читател. По онова време трите момиченца бяха: Рени – на 13, Вера – на 12, Надя – на 9 години, а жалкият обект на ужасните обвинения, таткото**, е преписвачът. Но какво значение кой е той! Всеки мъж на негово място би могъл да изпадне в подобна ситуация, и ако има дъщеря, особено пък ако дъщерите са две и си имат разтревожена братовчедка в другия край на България. Неприятна работа, бих казал. Не се отваря нито думичка за магьосници, духове, жени с три цици и рибя опашка, летящи джудета, магьосници или уроди с рога, та преписвачът най-смирено моли евентуалния читател на елитна проза тип Хари Потър и прочие да прояви известно снизхождение, хлипайки, бършейки очи и нос с онази голяма и пъстра хавлиена кърпа.

Пловдив – древно гнездо на културата в Европа

Plovdiv, edited on 24 avg. 2023

Илюстрации:

- Въпросните родители преди развода им.

- Петър и Вичка (Виктория), плюс зетят***. 

___
* Днешният Добрич.
** Тъй в добруджанските две села назовават адашките на английската кралица Виктория, а случва се за тежест да добавят Печувца (Печовица), което ще рече: невястата му на Петър.
*** Преди да го откарат с линейка в Балчишката болница, Печо намери преписвача на четири очи в двора в Тригорци и му заръча: "Джорьо, къщата и имота да запазите, да не ги превърнете в пари, ей!" Да имах син, бих го кръстил на този човек, с когото се напивахме в селската кръчма и чат-пат играехме на сантасе, и по дяволития му поглед разбирах кога мами в играта. Една четвърт гагаузин, доколкото знам. Бел.м.,tisss.