ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1340.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1340.)

  Лицемерието неизменно си пада по гръмките кухи фрази и тържествени проклятия. Инак човешките пристрастия и вълнения са ясни, разбираеми, защото са простички и естествени. Цялата мъдрост на света се свежда до това: Обичай, ей това е! Бъди в хармония с доброто у теб. – Аноним (1947)

  31 uli 2023

ПЛОВДИВСКИ ЖЕГИ

  Георги П.: – Така и така ще правят промени в Конституцията, нека да се наричаме Просташка Республика Апталия. Ще ни управлява Простак Тарикат, като всеки в правителството ще се нарича Простак Тарикат. Изборите за нови простаци ще се наричат Простакиада. Празникът на кочината ще е Първи април – денят на лъжата. За химн ще изберем нещо на Азис, в краен случай, на Веско Маринов "Родната полиция ни пази". Новият девиз на Парламато и Герба ще е на Бойко Борисов лафът: "На идиоти, Томиславе, кур се набива!" Вместо президент, вече ще си имаме Простаклайтер, вместо премиер Простакфюрер. Министрите ни ще да са Простакчобани. Трябва да има и нови имена на месеците, както в Украйна. Организирайте предаване-дискусия за името на всеки месец, достойно за Простакленд Апталия. G. Pashev https://bit.ly/gpashev
 
   tisss: – Злобни персони, като Евгений Тодоров и Ангел Грънчаров, колкото повече ги коментираш, по-яко смърдят. Моля, не им се увличайте по стила! Убий простака с мълчание, вероятно сте чувал този пловдивски лаф. Познавам отдавна двамата грандоманстващи, от времето, когато са обикаляли пловдивските редакции, вкл. някогашния Радио-телевизионен център – Пловдив. За разлика от Нери Терзиева (1952-2022), Евгений (1949) е навлек в журналистиката. Подобни амбициозни некадърници винаги са били в услуга на моментната конюнктура, т.е. на властта. Сега обслужват кръга около бившия президент Петър Стоянов (1952).
 
  Георги П.: – Сигурно добре захлебва, но демонстрира бедност отчаяна. Тарикат! (Д)еволюция: Фашизъм, Нацизъм, Социализъм, Комунизъм, Простакизъм…
 
  tisss: – Грънчаров е доносник още от време, когато е топял колегите си в Пловдивския педагогически институт. Във форум на сайта all.bg сам той документира как някогашната секретарка на БКП организацията му рекла: "Грънчаров, тук вие сте вся и всьо!" Когато делегация колеги от СССР им гостува в института, Грънчаров се присламчва към гостите с лаф, който и досега се помни: "Нашите много са се разпуснали, трябва да им стегнете юздите".
 
  Георги П.: – Затова пък животът стегна неговите юзди.
 
  tisss: – Евгений ми е състудент от факултета по Славянски филологии в Софийския университет през 1967-1971 г. Дружеше само с колеги, чийто родители бяха сред управляващите по онова време.
 
  Георги П.: – Евгений е плужек, оцелява с пълзене. И оставя лигава следа след себе си.

  tisss: – Във факултативния ни курс по киносценаристика на Васил Кацев към СУ-то Евгений представи филмче, заснето с любителска камерка на 8-мм кинолента – атакуваше еснафите, заснел се бе как гальовно сапунисва, мие и целува едно трабантче. Такъв беше тогава апелът на Партията БКП: "Да атакуваме еснафите!" Що се отнася до г-н Грънчаров, той е клиничен случай. Бил ми е няколко години колега в пловдивското училище "Симон Боливар". Единствен съм сядал след училище с него на маса, бъбрил ми е за 20-годишен момък педераст, който живеел шест месеца в апартамента му, когато синът му Йордан ми беше ученик в шести клас. И как обратните в България разполагали с пари и влияние, как си прехвърляли тоя момък от ръка на ръка. Има го момъка върху заглавна корица на една от първите му книжки. 

  Георги П.: – Урудо е класика в педерастията.

 
  tisss: – Този вид сексуално отклонение при мъжете се нарича с турската дума "манафин".
 
  Георги П.: – Не съм сигурен кой в каква поза се е отклонявал...
 
  tisss: – Буквално негови (на Грънчаров) думи: "Нямаш представа какъв кеф е, когато ти го засмучи и те погледне с онези негови големи сини очи".
 
  Георги П.: – Отврат. Още по-долно е как е лъгал жена си. Още по-долно, ако не я е лъгал, а тя е знаела и си мълчала.
 
  tisss: – Първата си издадена книжка ми даде с молба да я прочета и да си кажа мнението. Ошарих я с поправки на стиловите и правописните му грешки. Казах му: "Нищо твое на видях тук".
 
  Георги П.: – Не съм чул никога нещо оригинално негово... Днес още от сабале ми се чупи гнусомера
 
  tisss: – Не бива да слизаш на неговото ниво на изказ... Имаше период, когато се кълнеше: "Ти си за мен моят учител. Щастлив съм да се нарека твой приятел". Буквално така надписал една от книжките си, които ми е дарявал, без да съм му ги искал.
 
  Георги П.: – Пази, Боже, да си учител точно на този ученик!
 
  tisss: – Хвалил ми се е, че на месец поне 200 долара си докарвал от дарения, след като се е свързвал с хора от разни страни за помощ. За такъв човек от забутано в Сибир бедно руско селце…

  Георги П.: – Възможно е. Коронният му номер е: "бедният аз", "горката баба Марийка", "счупи ми се колата", "остракиран съм". А-а, и "зъбите". По това си приличат с Евгений Тодоров, с демонстрация на тотална бедност и честност. Светци безсребреници!

  tisss: – Чудя се на Николай Димов, който според мен е чиста душа, как му се връзва на номерата.П.: – Възможно е. Коронният му номер е: 

 
  Георги П.: – Наивен човек с някои личностни дефицити в общуването. За такива като него са казвали: "И вързано куче го апе!" Обаче, благодарение на някои от нас, се научи да му се противопоставя (на "философа") поне малко. И е отблъснал гейските домогвания. Което не е малко! Липсва му самочувствие и реална самооценка, и се оставя да бъде мачкан от всеки манипулатор.
 
  tisss: – Има зависимост от печения "философ-психолог" Грънчаров, за която зависимост не ми се ще да мисля.
 
  Георги П.: – Смятам, че заради дефицитите си в общуването, става лесна мишена на манипулатори като Уродо. Вероятно е растял в среда, в която доста са го мачкали, и затова е нерешителен.
 
  tisss: – Казвал съм му на Грънчаров: "Синът ти е три пъти по-умен от тебе, независимо че е в шести клас".
 
  Георги П.: – Има нещо такова.
 
  tisss: – Вгледай се какво Грънчаров пише за трите си години престой в Ленинград! Може би там е обърнал резбата "философът", който нищо не разбира от философия и психология, според мен.
 
  Георги П.: – Смятам, че съветските служби директно са го ползвали като информатор по направление "Гейове" в университета. Както Кошлуков у нас.
 
  tisss: – Забележи шаблонните фразички, които употребява. Как под път и над път настоява: "Аз съм философ-психолог". Сякаш, като самичък не си вярва, да се увери, че е този гений, за когото се представя пред света. 
 
  Георги П.: – Ако беше и психолог, нямаше как да успее да настрои 2/3 от Пловдив срещу себе си.
 
  tisss: – Елементарни грешки! И Сократ, в когото се кълне, Грънчаров не е проумял в основното, в умението да си служи с т.нар. Сократова ирония.
 
  Георги П.: – Дори ИИ (изкуственият интелект) усеща иронията повече от него. Впрочем, сигурен съм, че ChatGPT би написал по-интересни книги. Както и да е, да не обръщаме много внимание на тая форма на живот! Възмущението от него започна да ми отнема твърде много време.

  tisss: – Въпрос на личен избор. За сеячите на омраза смятам винаги да отделям специално внимание. Чумата на света! За нея е последният абзац в романа на Албер Камю.*
 
  Георги П.: – Имам си теория, че ПловдивскатаТВ се гледа саде от хора, които имат личностни разстройства в нормалното общуване. Защото не може да си нормален, и да продължаваш да гледаш тоя кенеф. Важи и за мен, като социопат лека степен.
 
  tisss: – Да не подценяваме Пловдивската обществена телевизия, която съвсем не е общинска (а си е частна), но в нея работят и читави хора.
 
  Георги П.: – Най-много двама или трима да са изключение от тоталното опростачване.
 
  tisss: – Крепостите се превземат отвътре, това е сигурно.
 
  Георги П.: – След смъртта на Евг. Тодоров (един ден), тая "крепост" отива при Митю Розата (мажоритарен собственик). Митю ще решава какво да я прави, и сигурно ще реши да я закрие, като губещ бизнес.
 
  tisss: – Евгений, като го гледам на екран, вече диша с акумулатори. Тъй или инак, Пловдив като културно средище, трябва да има своя телевизия.
 
  Георги П.: – В Пловдив фалираха поне две частни телевизии. Едната я фалира свинарят Георги Гергов (1956)**. Очевидно дейността е губеща.

  tisss: – За съжаление, липсва екип, който да я направи жизнена. Защото тук творят и живеят не само подмазвачи, но и неслучайни хора на перото.

  Георги П.: – Ама и качеството й е лошо. Дори Габрово и Ямбол си имат своя собствена телевизии, ама тук не става.
 
  tisss: – Доста качествени журналисти минаха през бившия РТЦ-Пловдив.
 
  Георги П.: – Дори Асеновград има (своя телевизия).
 
  tisss: – Не се отчайвай! И тази отврат и власт на мекеретата ще отмине.
 
  Георги П.: – И през Плужек ТВ са минавали качествени предавания, като "Густо ми е, Велков". Обаче Велков го изгониха, щото направил репортаж против Митю Розата – Свещената крава на ПОТ.

  tisss: – Кофти е да изполваш стила на Грънчаров, мисля. Така подбиваш позицията си. Ап. Павел съветва по подобен повод. Нали четеш Библията!

  Георги П.: – Това е стилът на Ася Яламова, бивша сътрудничка на Евг. Тодоров, работила в Радиото, бивша шефка на Американското радио в Пловдив, бивша Пи-арка на Ахмед Доган и сегашна жителка на Ню Йорк, безпарична, желае да се върне тук***. Не само Библията, и Богомилската библия, книгите на Дънов, Хараш, както и Дао, и Руми са против тоя стил. Обаче нервите не издържат, когато си постоянен свидетел на свинщини.

  tisss: – Някога този стил на изказ използваше Радио Свободна Европа, и това беше тъпо, че им подбиваше имиджа сред интелигентната аудитория. Българите не сме проста нация. Тънкостта е да запазиш хладнокръвие, точно когато отсреща идиотът се е запенил от ярост. Когато пишеш или говориш през камера или микрофон, мисли си за готиния умен слушател, зрител. Нали знаем притчата за сеяча?! Гадът на това разчита – да слезеш на неговото ниво, и там вече ще те бие с шамари.

  Георги П.: – Отсега нататък само високо ниво! Като последното ми предаване за ПОТв, буквално "последното".

  tisss: – Девизът на чекистите вероятно знаеш: "Горещо сърце, но хладен ум!" Никак не си падам по ЧК, но не е зле да вземем онова у тях, което е положително. И не се заричай! Полякът антифашист Станислав Йежи Лец (1909-1966) за подобни случаи пише: "Не си пиши кредото по оградите на света!" – Убил е есесовеца с лопатата, с която е копаел гроба си, докато екзекуторът го чакал да удълбае изкопа.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 1 avg. 2023

Илюстрации:

- Преображенията на Бате Пешо Президента.

- Почетен гражданин на Древния Пловдив****.

–––

* Албер Камю (1913-1960), "Чумата" (1947), последните три абзаца:

  ...Откъм потъналото в мрака пристанище се издигнаха първите празнични фойерверки. Народът ги приветствува с възторжени викове. Котар, Тару, всички те, както и тази, която Рийо бе обичал и загубил, всички мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право — хората си оставаха същите. Но в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувствува, че се присъединява към тях. Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали на все по-многобройни гроздове в небесния простор, доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от ония, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствие, а именно — че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

  Но той все пак знае, че този разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелствува не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които, не можейки да бъдат светци и не искайки да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.

  И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.

** Георги Гергов (1956) – местният княз, вж. https://frognews.bg/glasat-na-jabata/glasat/stroiteli-kapitalizma-georgi-gergov--mravkata-tsum.html 

***  Ася Яламова: "ГОСПОЖА ДОМУЗОВА" и "ШЕСТОКРИЛИ СЕРАФИМИ", вж. https://www.facebook.com/potv.eu/posts/10155650999906290/

**** Вж. https://www.marica.bg/plovdiv/gradat/evgenij-todorov-fransoa-tryufo-ni-ojeni-s-neri-terzieva Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1339.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1339.)

  Лицемерието неизменно си пада по гръмките кухи фрази и тържествени проклятия. Инак човешките пристрастия и вълнения са ясни, разбираеми, защото са простички и естествени. Цялата мъдрост на света се свежда до това: Обичай, ей това е! – Аноним (1947)

  10 uli 2000

КАМЕННИЯТ ВОЙНИК

Откакто се помня, той все си е там –
вгледан на Изток през хиляди километри
към онези безбрежни Руски степи,
към селцето, където бе черквата храм
и невръстните му братя и сестрички
скачаха наоколо като жребчета и козички
и спяха сред овчите стада и тревите
с ромона на ручея, жеравите, щурците
както никъде другаде по широкия свят
не живее странната Руска душа.

И когато над смълчания селски мегдан
прогърмя тенекиеният глас на Левитан*,
този развейпрах Альоша бе в сеновала
и се боричкаше там със своята бяла,
с тръпнещата своя чипоноса Катя,
която му изпохапа от страст рамената.

И го боляха още тези негови рамена,
когато потегляше сам на война,
и го закопчаха в неугледните дрехи
на войник от пехотата, оттогаз и навеки...

Моя корава простичка войнишка съдба,
какво знаем ние за световните въпроси,
за политкомисари и разни партайгеносета,
планиращи поредната Световна война!

През грохота на веригите, през прахоляка,
на Историята през опърлената ръж
ти, войнико, се отправи на Запад
и се втвърдяваше като истински мъж.

И разпердушини накървавените орди,
и влезе в моя Пловдив смъртно ранен,
и се втурнаха възторжени някакви хора
да ти свалят звезди посред бял ден.

Защо ти беше да идваш тук?
По-добре да си останал един труп
там, в руските степи или край Виена,
или дори сред нацисткия Берлин,
само не тук – лицемерно любим,
лицемерно презиран, 
въздиган като светец

и накрая охулен гранитен мъртвец!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 uli 2023

Илюстрации:

- Евгений Тодоров, шеф на обществена телевизия**.

-1938 г., редник Борис Ангелов - Дявола, дядо ми***.

___

* Гласът, който вбесявал Хитлер, вж. https://impressio.dir.bg/ikoni/glasat-koyto-vbesyaval-hitler

Юрий Левитан (1914-1983) 

** Пловдивската обществена телевизия превърна във флагман на обслужващия екип към сегашната власт, като средство за всяване на ненавист към всичко руско сред българите. 

*** Някогашният ми първи помощник при създаването на едно от най-първите след Десети ноември у нас опозиционни издания – политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990-26 февруари 1991 г.) Спас Гърневски (1953) преди години обяви предизборната си кампания за кмет на Пловдив с "великолепната идея" Паметникът от сиенит на руския редник да бъде разрушен или префасониран, за да не ни напомня за издъхналите в Пловдив от раните си, от болест или по друга някоя важна причина (трима разстреляни) войничета на Съветската армия, чиито надгробни войнишки плочи са покрай официалния вход на старото общинско гробище в Пловдив. 

Паметникът да стане реклама на Кока-кола (?!)

Текста смятах да посветя на кандидата за кмет Спас Гърневски от СДС, по-късно оратор на ГЕРБ в Народното събрание, когато размислих обаче, отказах се. Остана си текстът реплика относно опитите да бъде разрушен по талибански знак не на войнственост, колкото памет за пожертвания млад живот на хилядите мъже и жени, изпратени на война, за да воюват срещу нацистката напаст. Като син и внук на редници фронтоваци от Българската армия в Първата и Втората световна война, пряко участвали в сражения с вражи пълчища, няма как агитката на напористите мекерета на всяка власт в моя роден Пловдив и в България лично да не ме засяга. Вж. http://mirogled.com/bg/news-view/shok-sint-na-spas-grnievski-ie-na-ploshchada-zovie-gho-tatko-napusni-gierb Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1338.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1338.)

 До George C. Boyadzhiev: Акаунтът ви е ограничен. Що акаунтът ви е ограничен? Защото системно сте споделяли фалшива информация. Само вие можете да видите това. Публикациите ви ще бъдат преместени по-надолу в новините за поне 90 дни.

 От Небесната канцелария на Заведението за превъзпитание на неблагонадеждни тъмни балкански субекти (най-вероятно). И понеже не съм егоист, а широко скроена душа, посланието от Канцеларията реших да го видят повече грешници, изкушени да противоречат на официалната линия на господа управляющите, Господ здраве да им дава и честит живот до дълбоки старини! – Аноним (1947)

  3 fev. 2001

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)

Разни текстове под един надслов

    Дотук (стр. 176) действието се развива през 1904 г. Адриан Леверкюн е студент по богословие в Хале (колкото моя роден Пловдив, град с около 200 хил. жители по онова време, старо средище на лютеранството в Германия). Пак на това място в романа Томас Ман описва как изглежда почеркът на студента Леверкюн: "равно подредени, малко старомодни и донякъде претрупани букви, изписани, изглежда, с краснописно перо (…); много сбита и писана сякаш с шифър, поизпъстрена със ситни вметки и поправки, обаче отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане, можех да разчитам без затруднение неговия почерк"... Геният Адриан Леверкюн в онзи момент е едва 19-20-годишен.

  Стр. 180: "…отстъпничеството е акт на вяра, тъй че всичко е и става в името на Бог, особено отпадането от него". Замените ли "бог" с "комунизъм", ще получите вид откровение за отреклите се от комунистическата, всъщност, от соц. практика, някогашни партийни отрепки*. Променяйки формата, т.е. свивайки наляво и дори в крайно дясно (СДС, Гелеменовите фашисти, националсоциалистите на д-р Иван Георгиев – сина на езиковеда от световна класа проф. Владимир Георгиев** (сред преподавателите ми в Софийския университет), отричайки се от обожаваните си Карл Маркс, Ленин–Сталин и проч., все същите до техния любим Десети ноември 1989 г. праведници или праволинейни партайци не спряха да произвеждат версии на същата болшевишка: колкото идеална, толкова човеконенавистна Философия на омразата: Всяко разсъждение според представите за етика е ритуал, заклеване пред олтара на човеколюбието; ала в действителност едва ли има по-ловка и по-жизнена манипулация на множества ентусиазирани наивни сънародници. Значи, докато гръмогласно от трибуната и пред камерите политикът отрича социализма, като практика и форма, отстъпникът (дисидент) си е пак цял в комунизма, понеже фанатизмът му се просмуква сред нас вече не от един извор, политбюро, от една Москва и един вожд, а от нароилите се партии и кресливи малочислени партийки, един файтон членска маса от роднини и приятели, които приемаме за демократи.

  Демократични ли? Ой, какви подмолни боричкания за лидерство! Какви гнусни сцени с подмяна на протоколи, с огласяване на срамни истини за този и онзи! И в крайна сметка, с редки изключения оказва се, че новите политически формации и професионалните им говорители, анализатори, вещи социолози, антрополози (?!) и топ-оценители все са оглавявани от чиновници на бившата Държавна сигурност или от възпитаници на висша партийна школа за демагози в СССР или България. "Верните синове и дъщери на народа" с приятни за ухото и душата наименования и романтични платформи – Евролевица, Движение за права и свободи, Съюз на демократичните сили, Демократическата партия на сина на царски министър г-н Стефан Савов, Радикал-демократическа партийка на проф. Елка Константинова от Шуменския интитут за детски учителки, обновената свежа и преустроена БСП, чието име бе присвоено, понеже през 1990 г. в родния политически живот имаше официално регистрирана съвсем различна политическа формация под това име, докато партайците на старата БКП все още се водеха членове на Столетницата.

 Чуя ли някой да се тресе от гняв, да бълва зли думи, хищно да напада това или онова – казвам си: Този е само партаец. Вирусът на чумата откъм ХХ век у него е проникнал тъй дълбоко, че човекът с по бесовски изпулените очи плаши, преди още уста да е отворил. Но какво ли значи "комунизъм" за изскубналия от себе си семенца на маниакалната злост? Комунизъм е всяка подмяна на човеколюбието с фанатизъм. Комунистът-апологет на властта винаги се бори за благото на цялото човечество, изтръгвайки човешкото. Любовта заменя с безпределна вярност към Партията (с главна буква), то се изразява в скандиране на лозунги по площадите и в сянката на паметници от Миналото, в огнени речи, громящи врага. Без образа на врага той просто не може да съществува, става несъстоятелно присъствието му в обществения разговор. "Свобода, равенство, братство!" е любимият лозунг, удобен от всякакви гледни точки за камуфлажа. Истината се затулва с вестник, с радио- и телевизионни предавания, пренасища се с Ниагарски водопад от новини за всичко друго, само не за наистина същественото тук и сега... Същественото се премълчава, както практикуват медиите, обслужващи властта. За Украйна или за влияние на чуждата дипломация при съсипване и разграбване на цели държави, за разпространяване на подробности за всякакъв род изстъпления и страхотии.

  Този тип организация неизменно е подривна сила срещу правото на отделния човек да взема самостоятелни решения по съвест или да твори извън стройните редици на фанатизираните правоверни "най-достойни". Партаецът по манталитет се тресе от амбицията да преформулира естествените приоритети на човешката ни общност, като пробва да преобърне с главата надолу дори самата Природа***. Това е схематизъм, изведен до водещ принцип за напредък. Претенция, огласена още с Комунистическия манифест през далечната 1848 г. в провинциален немски вестник. Маркс проектира планетата ни като концлагер с камери за подслушване, денонощно наблюдение и строга полицейска охрана все в името на Свободата и Прогреса. Образцов Big Brother в екстаза на усъвършенстващата се електроника, когато всяка мислеща тръстика е следена какво пише, какво говори, как мисли и какво сънува. Цялата дивотия е в девиза "Партията никога не греши". Например, "люспенето" или кампанията за "врага с партиен билет" след първите еуфорични месеци подир основаването на Съюза на демократичните сили нима не бе в стил на типичния за партаеца в БКП мотив?! "Аз знам, аз вярвам, че си права,/ когато съгрешиш дори!" (от "Към Партията", стих на Христо Радевски). Може би "Лидер на световния хуманизъм" за световния полицай е по-малко красноречива табела!

  Класическата философска творба "Д-р Фаустус" във формата на муден роман представлява обширно есе на границата между пъстрите художествени жанрове и философската струя в публицистиката. Това тук е сюжет, но и размишление за участта на таланта при модерната американизирана цивилизация. Чрез внушения на художествения стил Томас Ман по библейски притчово предупреждава: Преди да сме си изяснили механизма на неандерталщините у нас, идеята за европейска общност си остава блян не само за протестантския и за католическия свят.

 Фанатизмът, лицемерието, грандоманията, алчността на обявилите се за лидери на прогреса, изживяващи се като разпоредители в държавата с тържествуващата им посредственост, крясъкът от множеството на площада "Да бъде разпнат!" още не са осветени. И Ренесансът у нас не е приключил, не сме още прекрачили отвъд Средновековието в себе си. Томас Ман обсъжда Германия и участта й на унижена нация, но всъщност обсъжда Западна Европа и нейната участ. Извън вниманието му на автор и мъдрец са Азия, Близкият Изток, Африка, Латинска Америка, Русия, Източна Европа, Балканите. Чета "Д-р Фаустус", а в ума ми е плътната прегръдка на масовия българин както с Руското културно великолепие, тъй и с мракобесие, полъхващо откъм Болшевишка Русия. Двете антагонистично настроени една към друга Русии няма как, като българи, да не ни вълнуват. Българската книжовност и култура от Х-ХІІ век е стимул за подвига на Русия в духовността. Оттам родството ни с тази велика източноправославна нация от хора сърдечни и широко скроени.

  Стр. 181: "...онова крепко простодушие (…), необходимо на артиста". Главното, прозорливото, то непременно е изтеглено отсам показността; на вид то е плътно, сивее; мислят го за плахо и свенливо, а то е прибрано в себе си, жестоко, твърдо и самостоятелно – един строг и категоричен свръх-Аз. Образно казано, като лафа за българския инат: "Той ще ми каже на мене! – И гюф, три метра встрани".

  Стр. 183. По повод пасаж, внушено от прозата на Томас Ман. Пародията е важна съставна част на изкуството; в противен случай – при отсъствието й, изкуството губи интелектуалната си енергия, представя ни се като нещо фукливо, надменно, назидателно, скучновато и самодоволно. Пародията, самоиронията е изместване на фокуса: непосветената публика отначало по инерция продължава да приема с подобаваща сериозност ситуацията, образа, идеята, докато иззад кулисите с все по-нарастваща интензивност към притихналия тъмен салон полита кискане, смях, лудешки кикот. Това е освежителен душ, втурване в игривото. Това е празник на интелекта. "Ах, дяволе! Сетих се какъв номер си ни погодил!" Следва побутване, шеговито размахване на показалец, струи светлинка помежду ви. Затова високите постижения в изкуството нашепват за детето у всеки от нас – "Животът е игра. Не се възприемай твърде насериозно. Стига скованост, присъща на манекените зад политическата и търговската витрина!" Това е обляната от слънце жизнелюбива Флоренция на духа, Ренесансът на съвместния ни живот в световна общност от благонамерени една към друга любознателни нации.

  Стр. 223; Рюдигер Шилдкнап: "може би над трийсетте, пише стихове в свободен размер, критични статии, къси разкази в стегната проза, превежда от английски –(стр. 225), извънредно, дори по детински весел, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор, висок и широкоплещест, с тесни бедра и дълги нозе, ръцете му са изящни, с дълги аристократични пръсти (…) и цялата му осанка изобщо бе тъй неоспоримо джентълменска"… (стр. 226-227). За себе си като читател решавам, че хер Томас Ман ползва за модел масовата представа за филмов герой от епоха на сладникави романтични истории преди Голямата депресия през 1929 година, или препратка към трагичния "Великият Гетсби" на янкито Джон Фицджералд, когото Ърнест Хемингуей насмешливо описва в посмъртно публикувания шедьовър на възпоменателната литература "Безкраен празник". Което трябва да ни занимава.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 30 uli 2023

Илюстрации:

- 1990 г., Началото на края. Самозванци.****

- Как ли жабите да се усетят, че ги сваряват! 

___
* Т.нар. дисиденти,, което означава отклонили се от правата вяра на Партията. Вж. https://e-vestnik.bg/21904/kak-beshe-sazdaden-sds-i-kakvo-stana-posle-25-godini-ot-osnovavaneto/
** Акад. Владимир Георгиев, вж. https://nauka.bg/akademik-vladimir-georgiev-1908-1986-nakar/.

*** По времето на Сталин в болшевишка Русия са разработвани планове да се обърне течението на Волга, цели народности са били прехвърляни в безлюдните области на Сибир (татари, евреи, доста от кавказките племена и етноси). 

**** Трибуна на една от първите партийни предизборни агитки в Пловдив: Стоян Ганев от Пазарджик (1955-2013), Михаил Неделчев (1942), Елка Константинова (1932-2023), Стефан Савов (1924-2000), Николай Слатински (1956), Асен Мичковски (1955), персони, за чиято кариера в медиите има огромно количество материал за размишление. Бел.м., tisss.