ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1206.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1206.)

 Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват. – Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944)

 9 mar. 1987

НАДЮША ЩАСТЛИВКА*

  – Името ми е Вера (от Вяра), обаче не си харесвам името. Да бях умряла, когато съм била много малка, сега нямаше никой да страда, защото мама и тате нямаше сега да се развеждат, просто понеже никога нямаше да им се налага да се оженят. Сестра ми Надя също нямаше да я има и да ме притеснява, защото я виждам как едвам диша и има бронхопневмония, и след половин час ми се налага да я водя на деветия етаж и една съседка там да й бие инжекция. Но като има нещо да става, то си става, каквото и да прави човек. Много ми е самотно, а вън като че ли отново започва да вали онзи неприятен февруарски дъжд, и като изгася за миг лампата и надникна иззад пердето, улиците са пусти, няма никой, асфалтът долу на паркинга лъщи като полиран, а пък колите блестят като чисто нови.

  Поне както в други неделни вечери момчетата да се бяха събрали под козирката на нашия вход Б, и пак да подрънкваха на китари, но и тях ги няма никакви, запилели са се някъде с другите момичета и изобщо... Обаче това е друга тема, както казва нашата госпожа Венедикова по български.

  Била съм само на два дена, когато баба ми Вичка от Добруджа дошла със сестра си Петрана, за да ме погледне. Погледнали ме, оставили си даровете неразопаковани на масата и веднага си тръгнали с нощния влак за Варна, пък после с рейса – за Балчик и Тригорци, за да каже на съседките от Тригорци, че мене няма да ме бъде и въобще, започнала да се подготвя за телеграмата от Пловдив, с която щели да й съобщят, че съм си отишла от този свят. Ами толкова съм била мъничка и синя-посиняла, нямала съм сили дори да плача. Пъпната ми връв се била омотала два пъти около шията ми, та лекарят казал: Цяло чудо е, че туй бебе се измъкнало благополучно на белия свят.

  Имам спомен как в леката кола на пловдивския ми дядо Кирил тате ми подаде едно вързопче с нещо, което шаваше отвътре. И като отгърнах розовото одеалце, за пръв път видях сестра ми. И така съм се разкрещяла от радост, че едвам ме успокоили, да не би да уплаша бебето. Крещяла съм, и сълзичките ми се стичали по бузите: "Кака... кака... кака! Аз съм кака!" Ами тя си беше толкова сладка, едното й оченце затворено, другото се кокори. И си кротува хубавелката. Усетих дъха й – лекичък като въздишка на котенце. Обаче ми я взеха, издърпаха ми я от ръцете и отидоха да се снимат, а пък ний останахме с дядо в колата... А пък дядо само си мълчеше, гледаше през стъклото право пред себе си и аз си седях самичка на задната седалка. Защото ний с него нищо не си говорихме тогава. 

  Една зима имахме папагалчета в клетка, хранехме ги и тате отваряше вратичката, а те летяха из стаята, и като дойде пролетта и навън всичко се раззелени и разцъфтя в различни цветове, те започнаха да се блъскат в прозореца, защото и те са глупавички като другите птичета. И веднъж, като останахме пак сами с Надя, отворих вратата към южната тераса и без да се усетя, женската, която беше зелена и много по-красива, взе, че излетя и кацна върху тела за пране да си подрежда перцата. Толкова красиво беше разперила крилата си, които заблестяха на слънцето, че няма никога да забравя онзи миг. А мъжкият, който бе по-грозен и се беше целият проскубал горкият, джиджикаше отвътре, все не успяваше да уцели изхода: блъскаше се в стъклата и се свличаше на пода, и разперил крила, дишаше-дишаше с широко разтворена човчица и ме гледаше учуден като човек. След седмица умря от мъка. А пък хранилките бяха пълни с просо. И го погребахме двете с Надя долу – на поляната под южната тераса. Издълбахме му гробче на поляната и го покрихме отвътре с клечици и пухчета. Много плаках за него.

  И дядо си отиде така, за една седмица. Само че тогава ние с Надя сме били на село, в Добруджа. И като се върнахме през есента за училище, тате ни заведе край реката и ни разказа какво се случило и как дядо горял сам самичък в колата, понеже не можал да излезе, докато си обгарял точно на паркинга зад милиционерския блок в съседния жилищен район Тракия. Обаче това е още по-тъжна история и сега не ми се ще да ви я разправям. Сънувах го после доста често и все такъв един весел, приказлив. Пък той беше много мълчалив. Дори когато горял в колата, пак си мълчал! Кой го знае защо, в сънищата ми все ми се усмихва, отваря онзи негов шкаф, дето държеше специално за нас с Надя бонбони, фъстъци, бадеми, и ми тика в ръцете стотинки или цели левчета.

  Чувам как сестра ми кашля в съседната стая и ми е малко криво, че не мога заради нея да поизляза, да се разходя с другите деца от блока. Ама такъв мрачен ден е днес, голям студ и киша! Сестра ми се прави на непукистка, каза ми, че най-приятното нещо за нея било да й бият инжекция. Нас двете тате ни научи, когато много ни боли, да се усмихваме, да се смеем, да се смеем като луди. И по-леко става. И е истина. Спомням си, като бях в детската градина, дойдоха да ни бият гама-глобулин. И аз бях спокойна, най-спокойната, най-веселата. И съм се смеела, когато сестрата взела да си приготвя спринцовката, и после вече не помня... Защото съм се свлякла. И леличката казала на тате, че съм се държала странно, за пръв път й се случило да види как някой се смее от страх.

  Щастливка е нашата Надюша! Вчера вечерта, когато се гушехме двете в леглото на мама и тате и чакахме някой от тях двамата да ни звънне по телефона или пък да се хлопне вратата в антрето, и тогава сестра ми каза, че много се радва, дето е болна от такава сериозна болест, защото сега всички ще се грижат за нея и ще й угаждат, а пък тя ще си лежи като кралица в леглото на топличко и ще се глези.

  Ако се интересувате как изглеждаме ние със сестра ми, тя е русичка и със сини очи. В добруджанското село на баба ми говорели, че била същинска майка ни в детските й години. Пък аз приличам на тате, казват: одрала съм му била кожата. Те и двамата са ни добри, ама не се разбират. Да имаше някаква сила, да реши вместо тях въпросите, дето не успяват да решат заедно, щеше да бъде прекрасно. Ама изглежда няма такава сила, или ако я има, тази сила е решила да се разделят, и сега ние с Надя не можем да решим кой ни е по-мил. Защото и за двамата еднакво се притесняваме, където и да се намират, макар че за тези работи избягваме да си говорим. Съдба, какво да се прави!

  А вън така вали, сякаш някой плаче и сълзичките му се стичат по прозореца.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 9 mar. 2023

Илюстрации:

- Знаем ли що е нещастно детство!

- Децата са по-умни от родителите. 

–––

* Из сюжети от действителността. "Може би не ми носи нищо. Искам тате и мама да се съберат, но както винаги няма да се сбъдне“, пише Валентина. И добавя, че обича Дядо Коледа, защото той е единственият, който я разбира. Пощенските служители, назначени да изпратят отговор до децата от името на щедрия старец, признават, че някои послания ги трогват до сълзи. Вж.https://lupa.bg/news/zaradi-mama-i-tati-momichence-ot-plovdiv-se-otkazva-ot-podaraci-za-koleda_91262news.html?fbclid=IwAR0t7SI2kgCR4nb103TnaSYuD33lwQGg9R-ie0k4iqBTN96pHYaw6lFTeHo

   Действителните Вера, която не си харесва името, и дяволитата й сестра Надя. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1205.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1205.)

  Сред перфидните форми на унижение е да те смятат за наивен и глупав, след като мълчаливо си приел кощунствата. Не разбират нацията, защото са се пръкнали като хищни плевели в плодна нива. А нивата помни. – Аноним (1947)

 8 mar. 2023

ЕТИКА НА ДОСТОЙНСТВОТО (1.) 

  Вакханалия на словоблудството чрез високопарна реч в стила на партиен секретар от годините на соца. Цитат от 1 март 2023.: "Обичащи България граждани, съзнавате ли, че сме длъжни да подкрепим обединението ПП "Продължаваме промяната" – ПП "Демократична България"?" 

  Съвсем убедено и съзнателно аз смятам, че обединените реформаторски и демократични сили могат да извършат тази съдбовно важна за страната и народа работа – оздравяване на българската политика и вдъхване на живот на непрокопсалата заради коварствата на мафията млада българска демокрация. По тази причина, излишно е да го казвам, аз ще подкрепя с гласа си обединението ПРОДЪЛЖАВАМЕ ПРОМЯНАТА - ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ. Призовавам всички, които искат България да стане най-сетне нормална, демократична, благоденстваща европейска държава, да сторят същото – да подкрепят с гласа си обединените демократични и реформаторски сили. Това е вярното и разумно решение, драги граждани, избиратели, сънародници. С това си кратко обръщение инициирам подготвянето на апел от страна на ОБЩНОСТТА НА НЕБЕЗРАЗЛИЧНИТЕ ГРАЖДАНИ, с който да призовем всички българи, които не са безразлични към бъдещето на своите деца и внуци, към съдбата на свидното ни отечество, да подкрепят с гласа си истински сериозните и демократично мислещи, твърдо и доказано антимафиотски политици от обединението ПРОДЪЛЖАВАМЕ ПРОМЯНАТА - ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ. Толкова засега от мен. Да живей демократична, добре уредена, европейска и просперираща България! Имаме шанс да спрем настъплението на злотворните мафиотски, проруски, антиевропейски и антибългарски партии!*

  МЕДИЕН ОБРАЗ

  Христо Иванов, по-известен като Бойкикиев или с прякора си Маджото, заявил по адрес на (…), че бил "калинка". (…) Потомъкът на видни комунисти, членове на БКП, семейни приятели на Доган, (…) днес се изявява като голям демократ. Толкова ли е късоглед (…), че не може да прочете собствената си биографията на юрист – празна!  Единственото, което пише в нея, са два реда. Първият: прекратено е разрешителното му за адвокат заради нарушения. Вторият ред: че по милост стана министър на Бойко Борисов със смешните проценти на крупна коалиция от партии, едва додрапала да влезе в Народното събрание. И то далеч не благодарение на неизвестния Бойкикиев, а на автентичната някога десница. Но и там се провали набързо както с адвокатурата, та чак съсипа и коалицията, и кабинета. Та точно Бойкикиев да говори за обслужване, е още по-нахално, тъй като през цялата си "кариера" той всъщност е калинка на разни соросоидни организации, пуснали пипала у нас, за да проникнат в съдебната система. От кратката му биографична справка става ясно, че от 1996 до 2002 г. работи като координатор по проекти в областта на съдебната реформа под шапката на чужди НПО-та. От 2002 до 2006 г. е (...) консултант по проекти на международни институции, разбирайте пак НПО-та (…). И така дълги години все под шапката на различни чужди организации, Маджото е глобяван нееднократно, а после и лишен от адвокатските си права, които не подновява. (…) Още по-скандално е, че Бойкикиев става министър на правосъдието без ни един ден трудов стаж в родната Темида или въобще в областта на правото, като изключим ред доклади, удобни и по поръчка на чужди интереси. (…) Важното е да припомним на Христо Иванов, че цял живот трябва да е благодарен на Бойко Борисов, че го назначи за правосъден министър…**

  Следва

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 8 mar. 2023

Илюстрации:

- Дързост и красота на път към властта.

- "Два весьолъйх друга и фасул чорбой." 

–––

* Копи-пейст от блога на водещия седмично политическо предаване по Пловдивската обществена телевизия, високопарно обявено като висока трибуна за философски и психологически дискусии.

** Текст от сайта ПИК от 6 май 2021 г. Не съм привърженик на стила на ПИК, затова замених с многоточия пасажи с неуважителен тон. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1204.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1204.)

   Една от перфидните форми на унижението е да те смятат за наивен и глупав, след като мълчаливо си приел кощунствата им. Те просто не разбират тази нация, защото са се пръкнали като хищни плевели в плодна нива. А нивата помни. – Аноним (1947)

  13 jan. 2014

ТРЕВАТА Я КОСЯТ, И ПАК РАСТЕ*

Тревата я косят, и пак расте.
И триж по-остра, жилава тя става,
но стъпи ли крачето на дете,
тя майчина милувка е тогава.

Вий газите тревата, господа
и дами от елитните етажи,
но няма да оставите следа –
народът няма никога да каже...

Косихте я из корен. Е, добре,
земята преорахте с остри нокти.
Тревата как ли ще ви разбере,
че хора сте, ужасно кофти?

С финес или с вандалски бяс –
бетоновоз срещу тревата,
изляхте си омразата над нас:
"Разделяй и владей!" – познато.

Тревата я косят, и пак расте.
Но кой ли ще я защити такава –
наивна като мъничко дете,
което доверчиво ви прощава?

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 7 mar. 2023  

Илюстрации:

- Убеден в силата на тревата.

- Децата, тях поне да опазим!

–––

* На мълчаливия как да му отнемат думата! Негласуващите, отвратените от представленията с трошене на паметници, мълчаливите, дето вече не гледат телевизия, са всъщност проблем на политическия лъже-елит у нас. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1203.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1203.)

  Тук нищо не се проверява, няма критерии. Често посредствеността бива увенчана с лаври, докато геният претърпява редица поражения. Вашите творчески мъки?! Мъчат се и графоманите. Твърдят, че Достоевски пишел бързо и лесно. Да? Имате да кажете нещо свое? Всеки е убеден, че има да разкаже нещо свое. Почти всичките ми познати, които не са писатели, са дълбоко и искрено убедени, че не са станали писатели, само поради липсата на време. – Казимеж Брандис*, "Писма до г-жа Z.", изд. 1980, стр. 75

  8 uni 1999

КОКОШКИТЕ НА ХЕМИНГУЕЙ

  "Ще вземем здравото яйце и ще го скрием в леко перверзната черупка – читателят ще го лапне, подмамен от черупката, и ето че идеята ни ще попадне незабелязано в корема му! Така започнаха Стайнбек, Колдуел и Дос Пасос, така започнаха по-късно Фаст, Малц и пр., така започнаха след войната Уолфърт, Майлър (вероятно е Артър Милър, бел.м., tisss), Хайм... Така много години преди това започнаха Джек Лондон и Ъптон Синклер." То е пасаж от студията на младия Атанас Славов** "Под сянката на Фордовия мит", в масов тираж на издателство "Народна младеж" от 1963 г., стр. 68.
 

  Българската ни държава след Освобождението едва успява да изгради нравствена основа. От времето на Елин-Пелиновия Андрешко политическите партии, движения и държавна администрация у нас са скарани с човека от народа: едно приказват, друго вършат, лъжат безогледно, бързо се главозамайват, крадат на поразия, по върховете на народното представителство избутват специално подбрани полуграмотни или яко невежи събратя по душа и манталитет на Ст.Л.Костовия министър Големанов, глумят се просташки над интелигентния прилежен стопанин, вместо да разчитат на неговото съдействие, закрилят закоравелия вагабонтин, цункат лапа на всеки по-силен от тях и това, разбира се, за тях е цел на тънка политическа дипломация с дебелашкия лаф на Алековия Бай Ганьо, на мераклията: "Ех, да ти пипна аз тебе Солунската митница и не ми трябва много: две години, две години само да ме оставят управител или оценител на митницата!"

 Лицемерието като да е задължителна черта на изкачващия се простак в йерархията. Журналистиката джафка, общо взето, като декоративно пале покрай богатите софри и наместо да гради самочувствие у българина чрез нравствени изисквания в общите ни дела, занимава ни ежедневно с кощунства сред прослойка отчайващо нагли персони, докопали се до власт, велика слабост са й сюжети, където Злото е всепобеждаващо. Единични прояви на трезва, уравновесена оценка ни се показват като дело на чудаци не от мира сего, някакви си там бели врани извън ятото самодоволни консуматори на мърша. Ако не си с лешоядите, смятат те за враг и в двата им лагера, син или червен. Девизът на йезуитската инквизиция и на партайците: "Който не е с нас, е против нас!" не е преставал да е водещо начало за последните 145 години обществен живот у нас.

  До вчера се люспеха, днес още прочистват стройните си партийни редици от врага с партиен билет. Но и то не е нещо ново. По този начин са управлявали далеч преди тях и Стефан Стамболов, и Александър Стамболийски... Тогава що са тези гърчове? Не е ли подозрителността присъща на тайните и затворени за простия народ общности, на мафиотските кланове с дивна подозрителност, роила се първом изпод византийските кубета на Източната ортодоксия, ала заимствала стил от сицилианската мафия! Как е възможно нация, вървяща плътно в стъпките на Първостроителя апостол Павел, да е толкова безпомощна пред посредствеността и вандализма? Как от толкова прибрана, уравновесена нация на бял свят се пръква толкова продажна, алчна простотия? Дали не сме въздигнали Апостола Левски, като пример за характер, именно защото не ни е присъщо да сме като него! Дали настояването да бъде обожествен Апостола не иде в отглас от гузна представа, че българинът в никакъв случай не може да е безкористен, Васил Левски е различен от нас?! Да монтираме иконата му в олтара и да лекуваме с топовни салюти, фойерверки и високопарни речи малодушието, болната си съвест? 

  Честно съревнование, достолепие в състезания между идеи? Какво е това? Сякаш никога не сме го разбирали. Българското Народно събрание го ползват обикновено като средство за прекършване на опонента, за омаскаряване на всичко, което малко от малко намирисва на достойнство, не на слугинаж. Народно събрание ли имаме или партизанско сборище! Всеки случай, ясно е, че у нас народният избраник не защитава нацията, а партийния си бос. Партийното деление, вместо ползи, нанася непоправими беди. Докато всички, родени в робство, измрем ли? А може би докато не заплетем пак нишка от корените на българското ни Възраждане, където, колкото и неопитност да е имало, надделява родолюбие, любов към отечеството и общността на българщината, т.е. към човечността. Че умеем да воюваме, но знаем и да си помагаме в беда.

  Мастит автор, когото ми представят за храбър човек – емигрирал през 1975 г., за да избегне девет години комунистически затвор, от 1984 г., вече като гражданин на САЩ, издал над четирийсет тома белетристика, поезия, изкуствознание, фантастика, теория на литературата, автор на трилогия за дейността на Петър Дънов, публикува тези дни в най-популярния вестник у нас цял чаршаф статия*** под разгромяващото заглавие "РАЗСМЪРДЯХТЕ СЕ". Какво предлага защитникът на демокрацията и онеправданите в България? "Започвам – пише той – с една забележка към Тончо Жечев (...) че трябва да се вслушаме в Достоевски, който е казал, че моралът е най-важното и значи, оттам трябва да се започне. Само че Фьодор Михайлич не е казал това." Следва правилното очевидно тълкуване какво аджеба имал да ни каже любимият на академика от Сливен Фьодор Михайлович, изпъстрено с иронични пасажи от типа: "Колкото и да е надарен един ремсист дивдядовец (проф. Тончо Жечев е родом от с. Дивдядово, днес квартал на Шумен – бел.м., tisss), той никога няма да долови точно какво ни е казвал титанът на православието от Санкт Петербург"; "кухо, блядо (алюзия за руската дума "блядь" за пропаднала жена, курва – бел.м.), постно; как да реагираш на тази плоскотия, освен с "големи яйца!" Което си казва всеки в тази държава, който е допълзял до парите...";

"Аз обаче също съм българин, макар че не съм селянин (?!) и си мечтая моят приятел кебапчията-сергиджия да влети в телевизионните ви и в държавните ви Съвети като Исус в храма, да ви задрънка с тиган номер осем по главите, защото..."

  След декларация колко цени своя връстник Тончо Жечев (1929-2000) – "чел съм го, възхищавал съм се от нещата му, кръв съм лял (Айййй!), когато живеех в Щатите, да бъде сред първите четирима българи – гости на Вашингтон... Той е голям българист, писател и философ" – та след тази уводна декларация Великият автор на статията в "Труд" изповедно изключително скромно продължава: "Пиша ги тези редове, понеже обичам демокрацията. Искам да защитя това, което е истинска демокрация". (Хе-хе!) Финалът на статията със смърдящото заглавие: "...Всъщност, цялата работа е много проста: в САЩ, както и в Западна Европа, властта наистина е от народа и за народа".

  Ех, рекох си, защо ли тази стилистика нещо не ме възхищава? А човекът нали казва нещата, както ги вижда! Но според мосю Жан-Батист Молиер (1622-1673): и лицемерът Тартюф рецитира от сцената на общественото единствено верни неща... Така изразен, демократизмът у хлевоустия академик от Сливен, пък дори и респектът му към Тончо от Дивдядово, защо ли някак хич не съответстват, не ми се връзват обясненията му в любов с жарките призиви за саморазправа чрез онзи тиган на господин кебапчията. И усъмнил се веднъж и в сливенския чешит, и в предизвикателната му честност ли, що ли? – познат ми се провижда иззад мъглата на десетилетията. Ча-а-акай-чакай-чакай! Ами че този образ ненагледен вече ми е известен. Паметта, дами и господа, е жестока работа! Спомням си, някога, като блед гимназист, срещал съм му името, направил ми е впечатление, даже съм си купил в тогавашните години на оскъдица книжлето му от поредицата "Млади приятели на изкуството" с показателно заглавийце "Под сянката на Фордовия мит" – едно от книжлетата, с помощта на които любопитно съм заничал към живо интересуващите ме по онова време североамерикански автори класици, по препоръка на Никола Джоков – Джоката (1934-2000), първият ми учител в писането: в стиховете, разказите, вестникарството. И ето какво през онази далечна 1963 г. съм си подчертал с червен молив, написано от въпросния сливенски тарикат Атанас Славов за носителя на престижната Нобелова награда за литература Ърнест Хемингуей (1899-1961): "Може да го видите по чехли, полугол, с отпуснато, тлъсто и вкиснато тяло на алкохолик, да храни своите кокошки". Вж. Атанас Славов, цит.съч., стр. 21.

  В сглобения от фрагменти (парчета), заети от съветския печат агитационен сборник на мощната идеологическа секция към издателството на ДКМС, предназначен като за пъпчиви нашенчета, демек, за млади приятели на изкуството, 33-годишният по онова време Атанас Славов е нанизал ядни фрази не единствено за автора на антивоенния роман, за бестселъра "Сбогом на оръжията", но и за Ъптон Синклер, Ърскин Колдуел, Джон Стайнбек, Артър Милър, когото назовава красиво и гнусно "нихилист". Отрекъл разгорещилият се нашенски соц-агитатор тотално и най-престижната годишна премия за литература и публицистика в САЩ и Западния свят "Пулицър", отрекъл накуп още дузина автори и литературни сдружения на Северна Америка.

  Зачетох се пак в написаното от Атанас Славов, ама 36 години по-късно. Виждам как другарят, или ако не ви е приятно – господин Славов, вадил с пълни ведра сведения и квалификации за прогнилия капитализъм от статиите на някоя си Елена Романова и някой си Пьотр Павленко – двамца анджък прогресивни съветски другари от ерата на Йосиф Висарьонович. Такива ми ти работи, читателю драги, както гласяла рубриката на габровлията Трифон Кунев Бояджиев (1880-1954), Ситни-дребни като... камилчета!

  Любопитно ми стана: откога па Ърнест Хемингуей изпитвал слабост към кокошките. Въобразявал съм си, че най-подробно ме е занимавала темата за живота му, а такава слабост към кокошките, не бях подозирал у боксиращия се 190-сантиметров янки сър Хемингуей. Та и този факт си намери обяснението как нашият Атанас Славов стигнал дотук. Когато превеждал най-прилежно от съветските първоизвори, сливенският баш-компилатор, самообявил се за ярък борец срещу американските "писатели-ренегати" по негов си тертип превел руската дума "кошки" (за котки, котараци, котаци, писанки, писета) на родния български език като "кокошки". Та и този факт си дойде на мястото, понеже Хемингуей наистина имал слабост към котешкия род от африканските лъвове до своенравни мъркащи. Та питам след тази екскурзия до миналото: Кому да вярвам? На някогашния 33-годишен агитпропчик на болшевишката идея и на всепобеждаващия марксизъм-ленинизъм, или на 69-годишния видимо узрял академик – все така гневен, но сега нахъсан защитник на Западната демокрация, комуто силно му се приискало с тиган нумеро восемь, зает от авера кебапчията, да задрънка опонента по вражеската червена комунистическа кратуна! Ако открих нещо непроменено в цялата галиматия около професора, академик и виден демократ Атанас Славов, то е до болка познатия стил на разюздано отрицание – стил, представен от политически маймуни и пишман-философи, от фенове на т.нар. европейски духовни ценности, но повлиян от яростта на пролет-култовщината на "Великия Октомври".

  Еле па ние тъй сме си и научени – колкото по-невъздържано се зъбиш "напук врагу, напук и вам, идиоти", толкова си по-як демократ! И ето завъртя се Виенското колело на живота, доживяхме маргинали с манталитет на първосигнално партайгеносе да ни бранят демокрацията, да ни ориентират кое как е в обществения живот, в политиката. Както е известно, всеки е в правото си да се променя. Случва се някога поради онези познати до болка "грешки на растежа" да се завърти като ветропоказател над старата опушена кебапчийница на БКП, ДПС, ГЕРБ, СДС, БСП и Продължаваме промяната, пак естествено според посоката, в която духа вятърът... Нали всеки има свещеното право да се развива не само по акъл и мускули, но и като общественик, публицист, писател, политически анализатор, изследовател за влиянието на леката жена и незадоволения напращял политик върху демокрацията у нас и пр.! 

  Да поставиш диагноза е три четвърти свършена работа. Критика на властта – ами че това е в услуга на управлението! Защо ли не разбират простичката истина, все ровят, търсят врагове и там, дето ги няма! Българите пак ще се оправим, и няма как да не се оправим; само да внимаваме кой и как чете евангелието, как се изживява в позата на Иисус. Фанатикът – вари го - печи го, си остава фанатик, каквито и клетви за вярност да изрича, както и да се усмихва от телевизионния екран с гримасата на нежна акула.

Ученият глупак е по-голям глупак от невежия глупак!****

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 6 маr. 2023

Илюстрации:

- Академикът Атанас Славов от Сливен.
- Влюбен в кокошките Ърнест Хемингуей.

___
* Kazimierz Brandys (1916-2000), автор от най-висока проба в модерната европейска есеистика.
** Атанас Славов, родом от Сливен (1930-2010), се изявява по Радиостанциите Свободна Европа и ББС (1978). Работил по проблеми на източноевропейските култури в Център "Удроу Уилсън"- Вашингтон (1979)., инструктор по Български език в Държавния департамент на САЩ - Вашингтон (1980-1983) и в Центъра за езикови научни изследвания в щата Мериленд (1983) Радиосценарист, редактор, диктор в Радио Гласът на Америка (1980-1990). Автор на стихотворения, фантастика, изкуствоведски изследвания и пр. За него ласкаво са се изказвали световноизвестни писатели. След като напуска България (1976), се заема да пише мемоарите си, на които дължи известността си на Запад. Написани на английски, те първо звучат на български, четени от автора в 52 седмични емисии на Радио "Свободна Европа" под надслов "Пътеки под магистралите“ (1978-1979). По-късно излизат на български под заглавието "С трева обрасли" в парижкото издателство "Пеев & Попов" (1983). През 1986 г. пълният вариант на мемоарите му се явява на английски (изд. "Оксидентъл прес"- Вашингтон) под заглавие "With The Precision of Baths". В книгата си пресъздава политическата и културна атмосфера в България по време на соца, и основно по тази причина през 1986 г. му е отсъдена премията Legerete International Writers Union Book за отлично съчинена автобиография.   Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB_%D0%B8_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3)

  Статията му "Разсмърдяхте се", наред с книгата му за прилежната домакиня в кухнята, е нищожна част от огромно по обем екзотично творчество. След "кокошките на янкито Ърнест Хемингуей" последователят на Петър Дънов, прави епохалното откритие, че Америка балансирала с десни (републикански) операции за ухажване на етническата шлака (?!) в България, на бившите болшевики и наследниците им. Това е част от личната визия на г-н професора за чувствата на САЩ към България (в. "24 часа" от 6.ІХ.1999 г., стр. 13 от статията на Кристин Димитрова "Ромите към Ботев, а ние към Европа" за т.нар. "латентен расизъм" у българина).
*** Вж. вестник. "Труд" от 26.VІІІ.1999 г., стр. 10.

**** Ученият глупак е по-голям глупак от невежия глупак! – Молиер (1622-1673). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1202.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1202.)  

  За съвсем кратичко сме тук, в най-добрия случай 90-100 години – колкото да усетим Вселената край нас и у нас. Безпристрастно (нелицеприятно по руски език) погледнат, животът е печал и финалът му си е винаги един и същ, ама пък толкова е романтично да съзнаваш, че хем си грешен, и въпреки това, и все пак ламтиш за още и още, и още, докато шепа гробищна пръст засити очите. – Аноним (1947)

  15 avg. 2014

СПОР С УЧИТЕЛИТЕ ПО ФИЗИКА 

Значи, вие твърдите, че е нежива

водата, която край нас се излива,
че Реката, която е също вода,
че Дъждът, който вали над града,
над селца и градини,
над оазиси сочни, над сухи пустини,
че Дъждът, който и снощи валя,
няма ни тяло, нито крила,
и е само супа от молекули...!
 
Значи ли това, че още не сте чули
как Дъждът по плочници и тротоари
цяла нощ и цял ден с нас разговаря
и от ужасно просмукващата се влага
нещо печално в сърцето поляга?
И Облакът, който от езерото се вдига,
нима трябва да е записал на книга
посланието, че нещата неодушевени
са само наглед безжизнени, мъртви,
само привидно застинали, неми
и че човекът е божествен именно с това,
да проумява недоизречените им,
но чудесно внушени велики слова!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 4 mar. 2023

Илюстрации:

- Как да натрупаш опит, без да си изгазил локвата!

- Мисля си понякога за гледната точка на хлапето.

–––

* От ръкописа за сб. "Порто Фино", самиздат (1994), голяма работа, че сборникът никога няма да види бял свят! Бел.м., tisss.