ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1203.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1203.)

  Тук нищо не се проверява, няма критерии. Често посредствеността бива увенчана с лаври, докато геният претърпява редица поражения. Вашите творчески мъки?! Мъчат се и графоманите. Твърдят, че Достоевски пишел бързо и лесно. Да? Имате да кажете нещо свое? Всеки е убеден, че има да разкаже нещо свое. Почти всичките ми познати, които не са писатели, са дълбоко и искрено убедени, че не са станали писатели, само поради липсата на време. – Казимеж Брандис*, "Писма до г-жа Z.", изд. 1980, стр. 75

  8 uni 1999

КОКОШКИТЕ НА ХЕМИНГУЕЙ

  "Ще вземем здравото яйце и ще го скрием в леко перверзната черупка – читателят ще го лапне, подмамен от черупката, и ето че идеята ни ще попадне незабелязано в корема му! Така започнаха Стайнбек, Колдуел и Дос Пасос, така започнаха по-късно Фаст, Малц и пр., така започнаха след войната Уолфърт, Майлър (вероятно е Артър Милър, бел.м., tisss), Хайм... Така много години преди това започнаха Джек Лондон и Ъптон Синклер." То е пасаж от студията на младия Атанас Славов** "Под сянката на Фордовия мит", в масов тираж на издателство "Народна младеж" от 1963 г., стр. 68.
 

  Българската ни държава след Освобождението едва успява да изгради нравствена основа. От времето на Елин-Пелиновия Андрешко политическите партии, движения и държавна администрация у нас са скарани с човека от народа: едно приказват, друго вършат, лъжат безогледно, бързо се главозамайват, крадат на поразия, по върховете на народното представителство избутват специално подбрани полуграмотни или яко невежи събратя по душа и манталитет на Ст.Л.Костовия министър Големанов, глумят се просташки над интелигентния прилежен стопанин, вместо да разчитат на неговото съдействие, закрилят закоравелия вагабонтин, цункат лапа на всеки по-силен от тях и това, разбира се, за тях е цел на тънка политическа дипломация с дебелашкия лаф на Алековия Бай Ганьо, на мераклията: "Ех, да ти пипна аз тебе Солунската митница и не ми трябва много: две години, две години само да ме оставят управител или оценител на митницата!"

 Лицемерието като да е задължителна черта на изкачващия се простак в йерархията. Журналистиката джафка, общо взето, като декоративно пале покрай богатите софри и наместо да гради самочувствие у българина чрез нравствени изисквания в общите ни дела, занимава ни ежедневно с кощунства сред прослойка отчайващо нагли персони, докопали се до власт, велика слабост са й сюжети, където Злото е всепобеждаващо. Единични прояви на трезва, уравновесена оценка ни се показват като дело на чудаци не от мира сего, някакви си там бели врани извън ятото самодоволни консуматори на мърша. Ако не си с лешоядите, смятат те за враг и в двата им лагера, син или червен. Девизът на йезуитската инквизиция и на партайците: "Който не е с нас, е против нас!" не е преставал да е водещо начало за последните 145 години обществен живот у нас.

  До вчера се люспеха, днес още прочистват стройните си партийни редици от врага с партиен билет. Но и то не е нещо ново. По този начин са управлявали далеч преди тях и Стефан Стамболов, и Александър Стамболийски... Тогава що са тези гърчове? Не е ли подозрителността присъща на тайните и затворени за простия народ общности, на мафиотските кланове с дивна подозрителност, роила се първом изпод византийските кубета на Източната ортодоксия, ала заимствала стил от сицилианската мафия! Как е възможно нация, вървяща плътно в стъпките на Първостроителя апостол Павел, да е толкова безпомощна пред посредствеността и вандализма? Как от толкова прибрана, уравновесена нация на бял свят се пръква толкова продажна, алчна простотия? Дали не сме въздигнали Апостола Левски, като пример за характер, именно защото не ни е присъщо да сме като него! Дали настояването да бъде обожествен Апостола не иде в отглас от гузна представа, че българинът в никакъв случай не може да е безкористен, Васил Левски е различен от нас?! Да монтираме иконата му в олтара и да лекуваме с топовни салюти, фойерверки и високопарни речи малодушието, болната си съвест? 

  Честно съревнование, достолепие в състезания между идеи? Какво е това? Сякаш никога не сме го разбирали. Българското Народно събрание го ползват обикновено като средство за прекършване на опонента, за омаскаряване на всичко, което малко от малко намирисва на достойнство, не на слугинаж. Народно събрание ли имаме или партизанско сборище! Всеки случай, ясно е, че у нас народният избраник не защитава нацията, а партийния си бос. Партийното деление, вместо ползи, нанася непоправими беди. Докато всички, родени в робство, измрем ли? А може би докато не заплетем пак нишка от корените на българското ни Възраждане, където, колкото и неопитност да е имало, надделява родолюбие, любов към отечеството и общността на българщината, т.е. към човечността. Че умеем да воюваме, но знаем и да си помагаме в беда.

  Мастит автор, когото ми представят за храбър човек – емигрирал през 1975 г., за да избегне девет години комунистически затвор, от 1984 г., вече като гражданин на САЩ, издал над четирийсет тома белетристика, поезия, изкуствознание, фантастика, теория на литературата, автор на трилогия за дейността на Петър Дънов, публикува тези дни в най-популярния вестник у нас цял чаршаф статия*** под разгромяващото заглавие "РАЗСМЪРДЯХТЕ СЕ". Какво предлага защитникът на демокрацията и онеправданите в България? "Започвам – пише той – с една забележка към Тончо Жечев (...) че трябва да се вслушаме в Достоевски, който е казал, че моралът е най-важното и значи, оттам трябва да се започне. Само че Фьодор Михайлич не е казал това." Следва правилното очевидно тълкуване какво аджеба имал да ни каже любимият на академика от Сливен Фьодор Михайлович, изпъстрено с иронични пасажи от типа: "Колкото и да е надарен един ремсист дивдядовец (проф. Тончо Жечев е родом от с. Дивдядово, днес квартал на Шумен – бел.м., tisss), той никога няма да долови точно какво ни е казвал титанът на православието от Санкт Петербург"; "кухо, блядо (алюзия за руската дума "блядь" за пропаднала жена, курва – бел.м.), постно; как да реагираш на тази плоскотия, освен с "големи яйца!" Което си казва всеки в тази държава, който е допълзял до парите...";

"Аз обаче също съм българин, макар че не съм селянин (?!) и си мечтая моят приятел кебапчията-сергиджия да влети в телевизионните ви и в държавните ви Съвети като Исус в храма, да ви задрънка с тиган номер осем по главите, защото..."

  След декларация колко цени своя връстник Тончо Жечев (1929-2000) – "чел съм го, възхищавал съм се от нещата му, кръв съм лял (Айййй!), когато живеех в Щатите, да бъде сред първите четирима българи – гости на Вашингтон... Той е голям българист, писател и философ" – та след тази уводна декларация Великият автор на статията в "Труд" изповедно изключително скромно продължава: "Пиша ги тези редове, понеже обичам демокрацията. Искам да защитя това, което е истинска демокрация". (Хе-хе!) Финалът на статията със смърдящото заглавие: "...Всъщност, цялата работа е много проста: в САЩ, както и в Западна Европа, властта наистина е от народа и за народа".

  Ех, рекох си, защо ли тази стилистика нещо не ме възхищава? А човекът нали казва нещата, както ги вижда! Но според мосю Жан-Батист Молиер (1622-1673): и лицемерът Тартюф рецитира от сцената на общественото единствено верни неща... Така изразен, демократизмът у хлевоустия академик от Сливен, пък дори и респектът му към Тончо от Дивдядово, защо ли някак хич не съответстват, не ми се връзват обясненията му в любов с жарките призиви за саморазправа чрез онзи тиган на господин кебапчията. И усъмнил се веднъж и в сливенския чешит, и в предизвикателната му честност ли, що ли? – познат ми се провижда иззад мъглата на десетилетията. Ча-а-акай-чакай-чакай! Ами че този образ ненагледен вече ми е известен. Паметта, дами и господа, е жестока работа! Спомням си, някога, като блед гимназист, срещал съм му името, направил ми е впечатление, даже съм си купил в тогавашните години на оскъдица книжлето му от поредицата "Млади приятели на изкуството" с показателно заглавийце "Под сянката на Фордовия мит" – едно от книжлетата, с помощта на които любопитно съм заничал към живо интересуващите ме по онова време североамерикански автори класици, по препоръка на Никола Джоков – Джоката (1934-2000), първият ми учител в писането: в стиховете, разказите, вестникарството. И ето какво през онази далечна 1963 г. съм си подчертал с червен молив, написано от въпросния сливенски тарикат Атанас Славов за носителя на престижната Нобелова награда за литература Ърнест Хемингуей (1899-1961): "Може да го видите по чехли, полугол, с отпуснато, тлъсто и вкиснато тяло на алкохолик, да храни своите кокошки". Вж. Атанас Славов, цит.съч., стр. 21.

  В сглобения от фрагменти (парчета), заети от съветския печат агитационен сборник на мощната идеологическа секция към издателството на ДКМС, предназначен като за пъпчиви нашенчета, демек, за млади приятели на изкуството, 33-годишният по онова време Атанас Славов е нанизал ядни фрази не единствено за автора на антивоенния роман, за бестселъра "Сбогом на оръжията", но и за Ъптон Синклер, Ърскин Колдуел, Джон Стайнбек, Артър Милър, когото назовава красиво и гнусно "нихилист". Отрекъл разгорещилият се нашенски соц-агитатор тотално и най-престижната годишна премия за литература и публицистика в САЩ и Западния свят "Пулицър", отрекъл накуп още дузина автори и литературни сдружения на Северна Америка.

  Зачетох се пак в написаното от Атанас Славов, ама 36 години по-късно. Виждам как другарят, или ако не ви е приятно – господин Славов, вадил с пълни ведра сведения и квалификации за прогнилия капитализъм от статиите на някоя си Елена Романова и някой си Пьотр Павленко – двамца анджък прогресивни съветски другари от ерата на Йосиф Висарьонович. Такива ми ти работи, читателю драги, както гласяла рубриката на габровлията Трифон Кунев Бояджиев (1880-1954), Ситни-дребни като... камилчета!

  Любопитно ми стана: откога па Ърнест Хемингуей изпитвал слабост към кокошките. Въобразявал съм си, че най-подробно ме е занимавала темата за живота му, а такава слабост към кокошките, не бях подозирал у боксиращия се 190-сантиметров янки сър Хемингуей. Та и този факт си намери обяснението как нашият Атанас Славов стигнал дотук. Когато превеждал най-прилежно от съветските първоизвори, сливенският баш-компилатор, самообявил се за ярък борец срещу американските "писатели-ренегати" по негов си тертип превел руската дума "кошки" (за котки, котараци, котаци, писанки, писета) на родния български език като "кокошки". Та и този факт си дойде на мястото, понеже Хемингуей наистина имал слабост към котешкия род от африканските лъвове до своенравни мъркащи. Та питам след тази екскурзия до миналото: Кому да вярвам? На някогашния 33-годишен агитпропчик на болшевишката идея и на всепобеждаващия марксизъм-ленинизъм, или на 69-годишния видимо узрял академик – все така гневен, но сега нахъсан защитник на Западната демокрация, комуто силно му се приискало с тиган нумеро восемь, зает от авера кебапчията, да задрънка опонента по вражеската червена комунистическа кратуна! Ако открих нещо непроменено в цялата галиматия около професора, академик и виден демократ Атанас Славов, то е до болка познатия стил на разюздано отрицание – стил, представен от политически маймуни и пишман-философи, от фенове на т.нар. европейски духовни ценности, но повлиян от яростта на пролет-култовщината на "Великия Октомври".

  Еле па ние тъй сме си и научени – колкото по-невъздържано се зъбиш "напук врагу, напук и вам, идиоти", толкова си по-як демократ! И ето завъртя се Виенското колело на живота, доживяхме маргинали с манталитет на първосигнално партайгеносе да ни бранят демокрацията, да ни ориентират кое как е в обществения живот, в политиката. Както е известно, всеки е в правото си да се променя. Случва се някога поради онези познати до болка "грешки на растежа" да се завърти като ветропоказател над старата опушена кебапчийница на БКП, ДПС, ГЕРБ, СДС, БСП и Продължаваме промяната, пак естествено според посоката, в която духа вятърът... Нали всеки има свещеното право да се развива не само по акъл и мускули, но и като общественик, публицист, писател, политически анализатор, изследовател за влиянието на леката жена и незадоволения напращял политик върху демокрацията у нас и пр.! 

  Да поставиш диагноза е три четвърти свършена работа. Критика на властта – ами че това е в услуга на управлението! Защо ли не разбират простичката истина, все ровят, търсят врагове и там, дето ги няма! Българите пак ще се оправим, и няма как да не се оправим; само да внимаваме кой и как чете евангелието, как се изживява в позата на Иисус. Фанатикът – вари го - печи го, си остава фанатик, каквито и клетви за вярност да изрича, както и да се усмихва от телевизионния екран с гримасата на нежна акула.

Ученият глупак е по-голям глупак от невежия глупак!****

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 6 маr. 2023

Илюстрации:

- Академикът Атанас Славов от Сливен.
- Влюбен в кокошките Ърнест Хемингуей.

___
* Kazimierz Brandys (1916-2000), автор от най-висока проба в модерната европейска есеистика.
** Атанас Славов, родом от Сливен (1930-2010), се изявява по Радиостанциите Свободна Европа и ББС (1978). Работил по проблеми на източноевропейските култури в Център "Удроу Уилсън"- Вашингтон (1979)., инструктор по Български език в Държавния департамент на САЩ - Вашингтон (1980-1983) и в Центъра за езикови научни изследвания в щата Мериленд (1983) Радиосценарист, редактор, диктор в Радио Гласът на Америка (1980-1990). Автор на стихотворения, фантастика, изкуствоведски изследвания и пр. За него ласкаво са се изказвали световноизвестни писатели. След като напуска България (1976), се заема да пише мемоарите си, на които дължи известността си на Запад. Написани на английски, те първо звучат на български, четени от автора в 52 седмични емисии на Радио "Свободна Европа" под надслов "Пътеки под магистралите“ (1978-1979). По-късно излизат на български под заглавието "С трева обрасли" в парижкото издателство "Пеев & Попов" (1983). През 1986 г. пълният вариант на мемоарите му се явява на английски (изд. "Оксидентъл прес"- Вашингтон) под заглавие "With The Precision of Baths". В книгата си пресъздава политическата и културна атмосфера в България по време на соца, и основно по тази причина през 1986 г. му е отсъдена премията Legerete International Writers Union Book за отлично съчинена автобиография.   Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB_%D0%B8_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3)

  Статията му "Разсмърдяхте се", наред с книгата му за прилежната домакиня в кухнята, е нищожна част от огромно по обем екзотично творчество. След "кокошките на янкито Ърнест Хемингуей" последователят на Петър Дънов, прави епохалното откритие, че Америка балансирала с десни (републикански) операции за ухажване на етническата шлака (?!) в България, на бившите болшевики и наследниците им. Това е част от личната визия на г-н професора за чувствата на САЩ към България (в. "24 часа" от 6.ІХ.1999 г., стр. 13 от статията на Кристин Димитрова "Ромите към Ботев, а ние към Европа" за т.нар. "латентен расизъм" у българина).
*** Вж. вестник. "Труд" от 26.VІІІ.1999 г., стр. 10.

**** Ученият глупак е по-голям глупак от невежия глупак! – Молиер (1622-1673). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1202.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1202.)  

  За съвсем кратичко сме тук, в най-добрия случай 90-100 години – колкото да усетим Вселената край нас и у нас. Безпристрастно (нелицеприятно по руски език) погледнат, животът е печал и финалът му си е винаги един и същ, ама пък толкова е романтично да съзнаваш, че хем си грешен, и въпреки това, и все пак ламтиш за още и още, и още, докато шепа гробищна пръст засити очите. – Аноним (1947)

  15 avg. 2014

СПОР С УЧИТЕЛИТЕ ПО ФИЗИКА 

Значи, вие твърдите, че е нежива

водата, която край нас се излива,
че Реката, която е също вода,
че Дъждът, който вали над града,
над селца и градини,
над оазиси сочни, над сухи пустини,
че Дъждът, който и снощи валя,
няма ни тяло, нито крила,
и е само супа от молекули...!
 
Значи ли това, че още не сте чули
как Дъждът по плочници и тротоари
цяла нощ и цял ден с нас разговаря
и от ужасно просмукващата се влага
нещо печално в сърцето поляга?
И Облакът, който от езерото се вдига,
нима трябва да е записал на книга
посланието, че нещата неодушевени
са само наглед безжизнени, мъртви,
само привидно застинали, неми
и че човекът е божествен именно с това,
да проумява недоизречените им,
но чудесно внушени велики слова!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 4 mar. 2023

Илюстрации:

- Как да натрупаш опит, без да си изгазил локвата!

- Мисля си понякога за гледната точка на хлапето.

–––

* От ръкописа за сб. "Порто Фино", самиздат (1994), голяма работа, че сборникът никога няма да види бял свят! Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1201.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1201.) 

    Не казвам, че моята България е 

    повече достойна от други отечества.
    И не отреждам за Тракия място по-високо 

    от множество земи по света. (...)   

    Тя може да бъде поробвана и оскърбявана, 

    но – Боже мой! –
    пак да си остане Тракия – 

    хилядолетно туптящо сърце,
    колкото открито, толкова и непристъпно.* 

   26 sep. 2002

 ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ

  "Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всякакви обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в неговата родина, талантът го задължава да намери, където може."** (В евангелието това нещо е казано образно – говори се за светилника, който не ни е даден да го държим под одъра.) "И тогава по ирония на съдбата Сталин беше този, който спаси романа на Шолохов*** от унищожение, от гнева на предшественици на квадратните момченца в "Литературен фронт".**** На такова квадратно момченце от "Литературен фронт" имах удоволствие да се дивя в разстояние на три и половина часа миналия неделен ден. Светлозар Игов! Впрочем, професор, д-р и пр. на науките, носител на отличителни и престижни знаци у нас Светлозар Игов... Имах неясна, най-обща представа за силно пробивен човек; оказа се, че и това определение надхвърля истината. Действителният проф. Светлозар Игов ме очарова. Приемал съм го за нещо самодоволно и свежо, а се оказа въздух под налягане с аромат на мокро пиле.

  Запознах се днес в училищната ни библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден на 30 януари 1945 г. в село Радуил, Софийско. Пиперливи задевки се носят из околните селища за жителите на село Радуил, научавам от колегата Ангел Грънчаров (1959), негов кажи-речи земляк. Дипломирал се по славянска филология в Софийския университет "Климент Охридски" през 1966 г. Специализирал сетне в Белград, Загреб вероятно аспирантура (1967-1968). Едва на 24-25-години (1969-1970), и вече редактор в трибуната на казионния Съюз на българските писатели в."Литературен фронт", после в сп. "Съвременник" (1971), в Института по изкуствознание при БАН (1976)... Автор на сборника "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 г. Боже мой, такава кариера можех да имам и аз! Ала като се сравнявам с професора, кефя се, че не съм сбъркал. Какъв ли тъпоъгълник, какво ли квадратно момченце да съм станал, изкачвайки се в кариерата на оценител, следващ модните течения в партийната соц.-конфекция! Пред очите ми е полският автор на "Писма до г-жа Z." Казимеж Брандис (1916-2000)*****, за сравнение на артистична и вълнуваща публицистика с впечатления от жизнения и самовлюбен мой почти връстник Светлозар Игов.      

  Около час г-н професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и везира чалманлия. "Концептуално", "субординация" и пр. подобни термини – горди чуждици, ми прелитаха край ушите, за да осъзная вероятно какъв лъв е. Стана ми неудобно за него, та го изръгах по някое време с лакътя в ребрата. Дяволчето у мен се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Ванка Глупака с професора до мен: "Ами не е ли поема за любовта? За любовта нищо не спомена. Каква е тази субординация! Където е любов, везирът слиза при робинята, или издига робинята при себе си. Или – според теб****** в любовта сме като в казармата, имаме субординация?!"

  Все пак, да не го съдя! Ей такива едни си ги мисля. Бързам, пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е да бъркам... Ще се радвам спецът на разбора да излезе стойностен. Толкова години се правя на балък, та май е естествено честолюбието ми да се разбръмчи сърдито: Альоу, Умника! Виждаш ли къде можеше да си! Но оттук ми иде самочувствието да си река: Гледай си работата, Жорес*******! Всичко ти е наред.

  Игов двайсетина пъти поне употреби термина "концептуално", и уж прелюбопитен и объркан в тези сложни и замотани като свински черва научни тълкувания, зинах – че какво толкова му харесал терминът концептуално, та ми вади очите с тъпия синоним на българската дума "основно"? Ама не! Концептуално звучи някак бамбашка, хептен научно. Попитах професор Игов къде му е центърът, оста на неговата мерна системка за оценяване коя творба е стойностна и коя – не. Разгледа ме, стори ми, се изненадан. Не се разсърди, та си рекох: Веднага схвана. "Ами, всяка творба или автор оценявам според контекста, според стила и епохата. За всеки случай – различно". Възможно да не бяха точно тези думите, но в този смисъл бе отговорът.

  – И все пак – продължавам, – коя ти е Полярната звезда, точката в Космоса, според която се ориентираш? Ще го кажа по-образно: Къде върху картата на Европа и върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът, с който си сверяваш мерната система?

  Огледа ме от патъците до щръкналия ми на всички посоки перчем. Озадачен ли бе, що ли! И опитах да го успокоя: 

  – Ето, говоря интуитивно. Твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Неапол и Рим, но не е и Франция. А може би е Германия? Е, не! Не е Германия. Всеки случай, на запад от България е твоята точка за ориентиране, поне интуитивно ей така те усещам. Къде ти е центърът, Полярната звезда, а? Къде си сверяваш мерките и теглилките? 

  И той рече тогава:
  – Да-да, малко пò на запад от България е, в онази тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско. Там, където християнският Запад се среща с ислямския Изток. 

  Логично би следвало да го питам защо не е България, но не попитах. Спрях се, да не би да се засегне. Говорѝ като дългосвиреща грамофонна плоча около час и нещо как и колко сме изостанали от Западна Европа, та духовното развитие на българите било пострадало страшно много от разни исторически и ред други обстоятелства.

  – Нищо ново не чухме дотук – рекох. Освен професор Игов, в миниатюрната гостна у изпълняващия длъжността кмет на Стария Пловдив бяхме трима филолози: двама гимназиални преподаватели (аз и Георги Башиянов********), и домакинът на мижавата панелка издателят от рицарското (според него), а крадливо село Рогош, Пловдивско Тодор Чонов (1945), дето се води бир парче редактор на едничката ми стихосбирчица в Пловдивското родно храбро издателство "Христо Г. Данов. Та продължих: – Дотук минусите добре си ги знаем. Набили са ни ги вече в кратуните... Но ти кажи това наше изоставане от Запада какви предимства, какви ползи ни носи!

  Отмина с мълчание тъжния въпрос. Час по сетне, когато седяхме навън, в близкото кръчме насред пловдивския жилищен комплекс Тракия същите четирима, обърна се и рече с човешки, не с тенекиения си глас на всепризнато университетско светило: 

  – Да, наистина, това изоставане може да ни носи и някои предимства. Заслужава да се помисли. Ето, виждаш ли, не съм ти забравил въпроса.

  Бе бая словоохотлив. Припомни ни там, край шоличките с горещо свинско шкембе, какво бил написал, как партийната (комунистическа) критика го фиксирала кофти под око. В мухабета почти не участвах. Тримата се нахраниха доволно. Пих половин бира. Между другото, похвали се с мазна от шкембе-чорбата уста, че написал добър роман:

  – Най-добрият роман в съвременната литература – подметна; явно се кефеше.
  – Как се казва романът ти? – попитах.
  – "Елените". Готино заглавие, а? – отговори в чудесно настроение. 

  Станаха и поеха към квартирата на Чонов от рицарското село, а пък аз се прибрах с жигулата. Минах край пазарчето в нашия яко занемарен за разлика от жк Тракия краен квартал, минах и край изтърбушения РУМ "Изгрев", паркирах жигулата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото. От изпушените сто цигари и от кафетата този ден, и от изпитата възтопла бира усещах се леко замаян, а пък странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна знаех моя отговор. Ах, само дано да не съм ядосал професора! – мина ми през ум в просъница... Но това беше миналата неделя. Днес се зарових в книгата му – сборник вестникарски статии, уж есета под надслов "Грозните патета" – продукт на издателство "Български писател" от 1989 г. Не ми хареса стилът му. Суховат, пък и претенциозен ми се видя... Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; можеше да сме приятели, ако се поизчисти от суетата и самодоволството на ухажван университетски професор, свикнал да му се радват, да го четкат нежно по косъма.

  27 sep. 2002

  Вълнуващи преживявания доставя четенето. Пожелах си настоящата ми есеистична хронография да се чете със същия интерес и вълнение, които ми донесе сборникът с есета на Георги Марков – Джери "Когато часовниците са спрели", издаден в мътната и еуфорична за нас, българите, 1991 г. Светлозар Игов – обект на предишните наброски, разбира се, е част от огромния партиен механизъм за смазването на талантите или за приспособяването на тези таланти според нуждите на комунистическата партокрация в някогашна България. Такива обаятелни като него самовлюбени суетни врани, бяха притегателна стръв за неопитни млади автори. Неусетно за младостта, манипулираха в името на партийната права линия и готвеха следващата вълна напористи наивници, които да славят марксизма-ленинизма, без да съзнават античовешката му сърцевина.

  Не един и двама от някогашните ми връстници неусетно се бяха превърнали в "глас на т.нар. партийна съвест", поласкани, привлечени от височайше внимание, печатани и приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя? Нали сам бях почти до четирийсетата година в плен на илюзията за Свобода, Равенство, Братство (чрез любовта) от средата на Х век, т.е. от епохата на богомилите. В единственото мое почетено от медийна врява книжле "Сутрин рано" (1983) имам и такива верноподанни на пръв поглед, а всъщност заклинателни редове; за "болшевики" става дума, ама не болшевики са в тези редове, а сме ние, моето поколение млади българи, целите тук:

    Но всъщност болшевики мъртви няма!
    Те все така безшумно ще вървят
    през обръчи, засади и куршуми,
    ще минат всеки път и кръстопът
    и в днешното ще бъдат помежду ни.

  Може би различното в моя случай е, че плътно бях привързан към средата, в която се бях родил и в която се бях учил да мисля и да възприемам нещата около нас. Тази родна стихия на съпротивата ме зарежда с мерак да пиша и досега – нищо че нерядко жестоко ми се е надсмивала, или още по-зле, не ми е обръщала капка внимание. Имал съм шанс, че властници не са ме галили като симпатично мамино хлапенце. Ай, колко лесно биха ме превърнали в суетен, самовлюбен агитпропчик и "наше момче", което окичват с хвалби като циганско дайре. Споменах циганско дайре, с пискюли и звънци украсено, в текст, където заради изкушения дявол знае от що академик Тончо Жечев (1929-2000) – член на жури в един очевадно нагласен литературен конкурс, обсъждах роман на авторката от Перник Здравка Евтимова (1959)!

  Впрочем, де ли е селцето Радуил? Ще ми се да го зърна върху картата на България. Има село Радуй, Пернишко, ама Радуил, Софийско няма на моята пътна карта. Трябва да е сладко, кипро, занемарено селце с мирис на оборски тор, на непрана овча вълна, на горени дръвца, печени чушки и лютеница, варена на двора, с ухание на дюли и на дъсчен селски под, търкан с турска керемида, и ярко червено нацъфтяло мушкато по прозорците. Всеки случай не е в земите на Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 3 mar. 2023

Илюстрации:

- Г-н Игов от високо ценените оценители.

- Полярната ми звезда при оценяването. 

___
* От сб. "Кардиф" (1997), 100 стр. самиздат, тираж 300 екз.

Младият Светлозар Игов (1945)

** Георги Марков, цит.съч., стр. 15. & https://kultura.bg/web/%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%87%D0%B0%D1%8F%D1%82-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BB%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D1%80-%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D0%B2-%D0%B8-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D1%81/ Без да се замисля, никога не изписвам научните звания на Светлозар Игов пред името му. Самò по себе си името е достатъчно. Литературен университет. Културна институция. Светъл и красив ум. Помня го от началото на 80-те. Къдрокос момък с излъчване на възторжен юноша. Вече известен като един от най-талантливите млади критици. Помня първите му стойностни книги, като млад научен сътрудник в Института за литература. Това бе ново, непознато до този момент мислене за литературна история (...) "Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам/ през себе си нощта". Този стих е не само конгениално въплъщение на прочутия "обективен корелатив" на Т.С.Елиът, модел на поетическата оптика на Далчев, което е прозрение на младия Игов още от най-ранните му текстове за поета. Далчев вижда през стъклото не просто Нощта, той я вижда "през себе си". И още: "себе си вижда през нощта". Това е знаков образ – обрáт в поетическата оптика, който се превръща в теоретически субстрат. (...) го превръща в метафора на методологическата си теза за херменевтичния обрат: "Херменевтичният обрат представя цялостно обръщане на смислообразуващата посока от възприемащия към творбата и от творбата към автора. Авторът вече е разбиран не само като родител и създател на творбата си, а и като рожба и продукт на творбата". Чета този супер-хипер-турбо-екстра турлю-гювеч от термини във вестник "Култура" Или както бе лафът на колегата ми от "Комсомолска искра" Николай Галов (1943-1993), с когото деляхме една и съща редакционна стая шест години, ега си и словесната чекия!

*** Става дума за романа "Тихият Дон".

**** Вж. стр. 18 от цит.съч. на Георги Марков. 

Казимеж Брандис (1916-2000)

***** Дотам есеистиката на поляка ме беше превзела и омагьосала, че шестте километра пеш през полето между добруджанските села Гурково и Тригорци през лятото на 1980 г. съм ги преминал неусетно, четейки текстовете на Брандис от тази книга, току-що купена от Варна, понесена в магнетичната все още непозната за мен Добруджа. Ето два пасажа от "Писма до г-жа Z.", да усетите магичното в действително артистичната есеистика на един от най-блестящите европейски и световни артисти на словото "Смятате ли се за добър човек, госпожо? Какво мислите за себе си преди да заспите? Колко пъти сте оказвали съпротива на дявола? Делите ли хората на добри и лоши, или мислите, че има само добри и лоши положения? – са въпросите от моята анкета. Днес всичко може да се проучи с помощта на анкети. Най-малкото три пъти годишно получавам анкети по литературни въпроси с обредния въпрос: Над какво работите? Отговорих веднъж: "Над себе си" и отговорът ми беше сметнат за несериозен, та ми се наложи да го променя" (цит.съч., с. 157) и "Ала литературата никога не е била добре възпитана. Понякога поставя огледало точно срещу човешкото лице и показва на притежателя му една от вечните тайни – човека. Онова същество, успяло след хиляди години да се изтръгне от Земното притегляне, все по-често си повдига крайчеца на шапката пред огледалото, с дълбокомъдрения въпрос "Извинете, собствено с кого си имам работа?" (стр.158).  

****** На "ти", в ролята на любознателен наивник.

******* Жорес за състуденти в Софийския университет, випуск 1967-1971 г. 

********Вж. https://kultura.bg/web/%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%8F%D1%82-%D0%B5-%D0%B1%D0%B0%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%8F/ Бел.м., tisss.