ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1175.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1175.)

  При натиск, резултатът е според материала: един се смалява, почва да бълва змии и гущери, друг израства висо-око, но понякога се пречупва. Мъдростта на тревата ли? Да не позволиш да те пречупят, тарикати да те уподобят на себе си. – Аноним (1947)

  25 dec. 2014 

РАЗГОВОРИ С МАРИЕТА Н.

  Мариета: – Желая ти през тази година по-малко главоболия и най-вече: да напишеш книгите, които отлагаш. Нека духът да тече свободно и силно през тебе. И стига с тези американци.

 tisss: – Напоследък на път за Гребната база минавам с велосипеда край ресторантче току под пешеходния мост на Марица, дето съм си харесал да седнем на чаша кафе.

 Мариета: – Тази година, ако е рекъл Господ, ще го направим. Прочети "Възвишение" на Милен Русков. Мисля, че ще ти хареса.

 tisss: – Ъхъм! Непременно ще ми хареса. Искам и аз да съм толкова убеден.

 Мариета: – Защото си предубеден, прекалено огнената ти зодия не ти оставя шанс... Ко да прайш! Миналата година на 24 май бях по центъра и се видях с всички колеги, во главе със Светицата (Светийка), Дончо (Тенев) и Манчева (Диана, станала е тройна, но си е същата). Наложи ми се да замина 20 дни по-рано внезапно и много неприятно; моите останаха докрая в Пловдив. Та таз година ще си компенсирам, ако е писано де. Да не се заричам!

  tisss: – OK.

  26 dec. 2014  

  tisss: – Видях къс от препоръчаното четиво. "Мера според мера" сякаш. Е, харно! 

  Мариета: – А-а-а, видя ли, тоз човек ми хареса, тоз човек е от твоята кръвна група. Мрази всякакви награди и хич не вярва на издателства. (Следват цитати от романа.)

- И туй, дето вървим от град на град й е много на Българията! – казах аз. – Че и Левски да търсим отгоре на туй. Как да го намерим? Него все го няма.

- Чиляк право ще рече, измислили го тоз Левский – отвърна Асенчо. – Ей на, вървиш, гледаш: никъде няма и помен от него. Ще си речеш: тоз не може да е българин. Няма го в таз страна, в милое отечество – рече Асенчо и поклати глава, и изплю костилката на една слива, после додаде: - Тъй е, щот ся скрил. И е прав чилякът. Ако ся не крие, мамичката ще му разгонят я турците, я българите. (Цитат от друго място.)

- Тоз Дядо Юван ми иде на някой клон да го обеся! – рекох аз.

- Ти на клон не мож’ го обеси – възрази Асенчо и поклати глава. – Ще ся счупи клонът.

- Теб ще та обеся тогаз! – викам му.

- Мен по може – съгласи ся Асенчо. – Но защо?

- Задето ни нахули тоз порочний кон!

- За толкоз ми стигнаха спестяванийцата – рече тъй хладно някак Асенчо. – И нищо му няма, добър си е той!

- А защо тогаз не върви? – казах аз.

- Ще тръгне той – отвърна Асенчо. – Само да си земе сулука добитакът... Нему е може бити приятно тъй от време на време да спира, па и да ся оглежда. Знаеш ли го що му минава през умът? (Цитат от трето място.)

"И тъй мине ся не мине, гледаш двама ся сбият, пък после ся окаже, че нямало защо. Но те кат'ся сбият, вече има защо."

"Дяволът фаща най-лесно человека, кога ся отчае. Той си търси отчаяни хора, че най- лесно ги впримчва, а ги и предпочита. Затуй и прави такива неща по света, че да сее отчаяние, защото си търси отчаяни хора. Пък като ги фане, те на свой ред правят тъй, че сеят още отчаяние, и така без край, порочний кръг... А отчаяний человек най-лесно пада в мрежите на дявола, понеже си мисли, че е прав, съвестта му е чиста. И с чиста съвест прави дяволски неща. Дяволът, ще да речеш, фаща человека с много неща, и действително е тъй – фаща го с алчност, с гордост, и прочия, ама отчаяний человек е негов пророк и любимец. Понеже съвестта му чиста, умът му трезв, и има в него една безстрашна решителност, дето ни в алчния, нито в гордия има. Тоз е на дявола ангел-вестител. И сие е страшен капан! Дяволска работа, дет ся вика! Че дяволът не е никак прост! Инак би бил Глигор Македонецът, не дяволът. А иди обяснявай туй на Асенча, или на человека, кога е отчаян. Той не вярва!" (Милен Русков, "Възвишение")*

  12 jan. 2015 

  tisss: – Мариета, стилистиката на твоя любим автор Милен Русков не ти ли напомня образа на Левски в четиричасов игрален филм, където Апостола яко псува, държи се като побойник? Или вярваш, че изкуство може да се гради и върху опростачване, а не върху човеколюбие? Решително не ми е симпатичен този твой любимец. Поздрави от крайния квартал на Пловдив!**

  Мариета: – Занимавам се с болници. Не мога да пиша в момента. Ще ти отговоря довечера, като се прибера.

 tisss: – "Българската история – митове и употреби", Емил Джасим.*** 

 

  13 jan. 2015 

  

  Мариета: – Здравей! Минавам директно към въпроса ти, не знам колко време имам. Какъвто и филм да е за Левски, хората все няма да го харесат, защото светеца всеки го възприема според своя критерий за святост. Не това е важното в случая. Важното е, че аз и ти не сме гледали филма. Едва ли си бил на премиерата му в НДК на 18.02. Освен това, и доколкото те познавам, не би дал 15 лв. за книга на автор, когото много хора цитират (между другото – също без да са го чели) и са го издали в омразното ти издателство, че и ти го навират в очите: "Прочети, прочети!" Чунким, ти друга работа си нямаш, само прехвалени книги на автори, дето разправят, че се псували в книгите им като каруцари. Че и едно келеме сценарий по него направило, па даже го и играли в тукашния театър, па даже навсякъде хората го харесали. Реклама, санким. И театър, хайде холан. Книга на Милен Русков някой си... Псувало се грозно в книгата му. Не че съм я чел, ама съм попрочел нещичко. Написано от един идиот, повторено от двама, напопържано от трети… и ето ти го Общественото мнение. В интернет, дет сал живей целокупното българско и не толкоз българско население, отчасти народ.

  Ако е за псувните и стилистиката, и ний можем: "Ходил ли си, бако, на Луната?"**** Та без да си чел "Възвишение", без да си гледал филма за Васил Левски, държиш да ме захапеш по тема, която ми е болна: защото аз съм от онези, от родоотстъпниците, дето заради тях сме на тоя хал. Ако си бяха тука седели гадовете...

  Мразя обаче повече от всичко друго повърхностното притичване на босо по всички възможни теми на света само заради репченето. Ние, видиш ли, имаме мнение. А пък мнението е като задника. Всеки го има, но не всеки си го показва.

  Едните ми роднини и познати се развиват духовно (естествено в интернет) и държат да информират цял свят докъде са стигнали, колко хора им дишат праха. Как само те разбират накъде върви този свят. Другите друсат яко гюбеци, въртят зъркели покрай пълни маси, щракат с пръсти и си правят оглушки за парите, които им заехме преди година от чисто човеколюбие, не че на нас ни стигаха тогава. Та ние разчитахме точно на тези пари, но дадохме от нямането си. Единственият нормален – 84-годишният ми баща, гледа новините и се пали, и се ядосва, после ми диктува читателски мнения до вестник "Десант". Във всеки брой му ги публикуват, опрели са до него...

  Напоследък отвътре ми идва да поотдалечавам от себе си хора – роднини, близки... Развивам таз дарба от няколко години насам и все си мисля, че ми е най-българската черта. Така че не бих се учудила, ако решиш, че съм вече отявлен родоотстъпник или поканадчена простакеса. Накратко, когато има ясни и точни критерии за сравняване, съм съгласна да спорим дали за Милен Русков, или... Човековидният соросоид Емил Джасим не искам да го коментирам... Повръща ми се от самовлюбени, разхвалвани у нас усърдни манипулатори.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 jan. 2023

Илюстрации:

- Eстествената хубост не търпи имитации!

  - С Надя, по-малката от двете ми дъщери.

–––

* http://milenruskov.litclub.bg/vuzvishenie.html

** Превърнахме Левски в комерс! www.lentata.com

*** https://www.youtube.com/watch?v=oFIyR7ntWZM

**** Вж. ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1157.), бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1174.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1174.)

  При натиск, резултатът е според материала: един се смалява, почва да бълва змии и гущери, друг израства висо-око, но понякога се пречупва. Мъдростта на тревата ли? Да не позволиш да те пречупят, да те уподобят на себе си. – Аноним (1947)

  4 noe. 1971 

КОСЕНАТА ТРЕВА

Боли ли я косената трева?
Нима я чухме някога да плаче?
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат!

Минава нощ, минават ден и два –
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева,
онази, дето рязаха до корен.

Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче
и казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!*

   15 mar. 2001 

ЗА СТОРЕНОТО ОТ ЛЮБОВ

  Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези половинчато речени-недоизречени извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно да е, живеех повече с илюзии и сънища моя живот; когато треперя от слабостите си, тогава (разбирам след време) съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя съдба и участ, че не ме оставяш глупаво да се плъзгам по повърхността! Преди доста години, по време на моята девственост, съчиних в университетската читалня стихотворение, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека да е тъй, докато съм жив, докато дишам.

  Не обичам театралния грим по муцуната; знае ли публиката, например, че гримът на актьора е яко засилен, грубо и едро нанесен, именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон?... Великолепието не е в категоричните театрални монолози, а в нюансите и близостта между сърцата, в преливанията между истина и лъжа, вярно и невярно. Разпнат, чувствал съм се по-близо до божественото. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват рев и сълзи, гърчове, порой думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в такъв момент – и това е силната позиция за такъв момент; всичко останало – хленч, рев и сълзи, обвинения наляво и надясно, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как и сам да си простиш по-късно, ако наистина държиш на себе си и не се заблуждаваш, че си нещо по-особено, ако приемаш себе си с уважение, ала без да се главозамайваш.

  Обвинявали са ме и че съм монолитен** – че в стиховете си твърде самоуверено се изразявам, че доста надценявам своето "аз", че в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели, че не владея умението плавно да изживявам завоите на живота. Тъй е, но и не точно така. С ръка на сърце мога да кажа: онези, които са ми създавали притеснения, винаги ги чувствам по-близки. Да крещя на висок глас, че ми е добре, когато кървя, това ли очакват? То ли е решението на проблема? Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си – на всички българи, които в страданието си живеем по-интензивно и често сме принудени очи в очи със себе си да смиряваме обзелото ни вълнение. Боли ли я косената трева?! Боли я, разбира се. Но там, където е било наранено, тревата най-разкошно избуява, цъфти, излъчва аромат на свобода. Този е изворът на непресъхващ оптимизъм за нашата унижена от навлеци България.

  Да попоглеждам, да заничам любопитно зад гърба и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд днешното отчаяние – то е такава авантюра, Боже мой! Никой не може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Толкова разкошно е утрото! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да имам когото и да било. Не ми трябват трохи от чужда трапеза. Аз съм си такъв, какъвто съм, предпочитам да съм в съответствие със собствената си природа. Това мое предпочитание отхвърля всякакви половинчати решения, постъпки. И се оттеглям днес от моето вчера не като еретик, а по-плътно с бога, когото сме си измислили как ни обича именно понеже сме греховни, преходни, непостоянни.

  16 mar. 2001

  Защо да сочим грозното у човека като единствен начин, като единственото средство да се замисли, та сам да се поправя? Колкото и благонамерени да сме, същият човек е логично да си рече: "Какви са ми на мен тези тук поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват чрез моята мъка и за моя сметка?" И си мисля, че със злото у човека да се справяме, ако наистина искаме да му помогнем, по-честният, начин е, като му сочим добрите постъпки и похвалим добрите неща у грешния, но и с подсказването: колко жалко е гърнето мед да съсипваш заради лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме всички почти), та ако насреща ти е нормален готин човек, той сам ще се досети или поне няма да приеме подсещането за натиск, за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и солидни основания да имаш да го съдиш. 

  Събуждам се преди час и пред очите ми са грозни постъпки на мои колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за кое е редно и кое – нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми господин прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле... хептен се затули с черни облаци хоризонтът. Та взех да подхващам от другия край нещата. Казвам си: "Този е всъщност добър човек; я виж, деца храни, облича, трепери им; та ако обстоятелствата не го притискали до стената, е незлоблива душа; гадостта му не произтича от неговия стил; сторена е от невежество, от моментна немарливост, може би от страх или малодушие. И за да уравновеси смачканото си самочувствие, решил сам да приспи свой затаен комплекс за малоценност. Ами да – мисля си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат тъй отвратително. Ами че да! Да съм извършил някаква подлост, това си е заболяване, вирус, проникнал в мен. Какво ще ми е нужно тогава – да ме бият с възмущението си ли? Или да ме погледне някой с майчинските грижовни очи, в които виждам как страда, че съм станал толкова отвратително зъл?"

  Аз – човекът, по природа не съм лош. Замислен съм от Твореца (има ли Го или не, е друг въпрос) като благородно същество. Злото е предателство и отстъпление от мен си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с пълни шепи. Понякога си мисля, че бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх Монт Еверест: всичко украсява с чар и аромат на пролет, тегли ме към Небесата. Който обича, той е повече склонен да се смирява, да страда, да прости със замълчаване. Покаянието е друга тема. Но чуя ли, видя ли някой да скубе косите си и да се посипва с пепел на площада, ясно ми е – любов няма у такъв, той сега е по-нищ, по-жалък от нас, понеже бесува: крещи обвинения – за да не се види неговото; бесове го връхлетели и го изкушават да дивее с подпухнала, с погрозняла от ненавист душа.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 jan. 2023

Илюстрации:

- Посланието на тревата да усетиш...

- Детенцето е най-близо до звездите.

___
* Дванайсетте реда са в отговор на разни неблагополучия, меко казано, мои и на семейството ми, след като жена ми Ася в усилие да намери каква да е редовна работа в родния ми град съвсем се беше отчаяла. Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, но все пак живеехме, макар и не безопасно – Ася се трови два пъти. Поетът Михаил Берберов на именния си ден през далечната 1979 г. пожела да му посветя този текст, а жена ми Ася (1952-2017) се сърдеше, защото "то си е баш на нас посветено", както ме убеждаваше. Видяха бял свят днайсетте реда едва чрез сборника "Сутрин рано", изд. 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". 

Михаил Берберов (1934-1988)

** Свилен Панков (1955-1989), "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас" от 28.VІІІ.1983 г., и Катя Митова (1956), "Далече от поезията", вестник "Литературен фронт" от 7.VІ.1984 г., която написа: "Лирическият аз в тези стихотворения е монолитен и единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, светът около него е или черен (...), или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия - със снизхождение" и проч. Авторката на тези редове днес живее в Чикаго, професор по литература, уважавана твърде интелигентна госпожа в обществото на българи-емигранти; не обича да й напомнят за период, когато обслужва ЦК на БКП в литературната критиката, и по-конкретно: указанията на поета Георги Джагаров, до когото лично бях изпратил книжлето си "Сутрин рано" и вероятно съвсем случайно отзивът на госпожица Катя Митова долетя дни по-късно на трета страница на в. "Литературен фронт" под рязко критична рецензия за поета Михаил Берберов, който пред сестра си Петя ме нарече свой духовен брат. Бел.м., tisss.