ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (990.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (990.)

 

  Търсят Бог на небето, в черквата и манастира, в килията на монаха, а Бог е в самите нас. И най-чудното е, че от него не можеш да се скриеш, когато сториш някоя нелепост или тръгнеш, възгордял се, по света като паметник на самия себе си, забравил, че си само случаен гостенин в хармонично устроения дом на Вселената. – Аноним (1947) 

  31 oct. 2014

ЕСЕТО, КОЕТО ТАКА И НЕ НАПИСАХ

  Tодор Ряпов: – Какво ще рече "опричник" на български език?

  tisss: – На 3 декември 1564 г. Иван Грозни напуска Москва, като отмъква със себе си хазната, царската библиотека, иконите, регалиите (символите на властта) и заедно с приближените си се настанява в селцето Коломенское, където престоял едва няколко седмици. После се мести в град Александров, където на 3 януари 1565 г. се отказва от трона, като сълзливо обявява, че причина за толкова ужасна жертва от негова страна е недоволството на болярите, войводите и църковния клир. На 5 януари при г-н Иван Грозни дотичва делегация, оглавявана от архиепископа Пимен, която убеждава царя да се върне на престола. Когато през февруари 1565 г. царят Иван Грозни се връща в Москва, предприема жестоки мерки срещу "изменниците", конфискува имотите им и създава т.нар. опричнина. 

  През 1565 г. същият Иван IV Грозни определя част от територията на Русия за земя под прекия му контрол, без намеса на аристократите при управление на въпросните области. Опричнината обхваща около 1/3 от страната, вкл. най-богатите й земеделски райони, част от Москва и няколко от по-големите градове на онази Русия. Областите, които великодушно оставил под контрола на аристокрацията, са назовани земшчина. Опричнината вече управляват служители на царя, наричани опричници. И точно тези служители облагат населението с данъци, подтискат всяка съпротива с жестокост. В резултат на това обширни райони на Русия се превръщат в пустош, значителна част от жителите им предпочита да се изсели, което води до спад в държавните приходи.

  "Опричници", худ. Н.В.Неврев – eпизод преди екзекуцията на болярина Фьодоров, обвинен от Иван Грозни, че се канел да му седне на трона.

  T.Р.: – Чета, че някой си Игор Стрелков бил опричник на Путин.

  tisss: – Опричник в случая ще да рече кандидат да заеме ролята на Владимир Путин в днешна Русия. В 1573 г. Иван Грозни премахва опричнината и екзекутира неколцина от видните опричници, а малко по-късно свенливо твърди, че опричнина никога не е съществувала.*

  T.Р.: – А музиката къде е? 
     
  tisss: – През януари 1998 или 1999 г. по повод годишнината от появата на местния ни младежки вестник (5 ян. 1959) седнахме на втория етаж в ресторанта на пловдивския хотел "Лайпциг" бивши и настоящи колеги от "Комсомолска искра". И там по поръчка на Георги Яков (1941-2007) – бивш главен редактор, а тогава вече шеф на Общинското предприятие "Фотография" (после му стана собственик), младият Румян Шишманов – фоторепортер на вестника, ни засне върху няколко цветни фотоленти. След седмица Яков ми се обажда по телефона да отида в офиса му в сградата срещу Чифте баня да си получа приготвените лично за мен (!) фотографии от въпросната сбирка. И докато точим лаф-мухабет, Гошо – Бог да го прости! – вмъкна ей тази фразичка: "А жена ми, като разглеждаше снимките, ми каза, че имаш вид на типичния разночинец". Нищо не рекох. Че още не знаех що е "разночинец". A oказа се ето какво било! 

1999 г. Георги Яков и аз – разночинецът (?!), в ресторант "Лайпциг".

  Разночинци – междусъсловна категория от населението в Русия през XVIII-XIX век, състояща се от откъснали се из социалната си среда духовници, занаятчии, дребни търговци, селяни, чиновници, обеднели дворяни. От 1840 г. нататък са влияели върху развоя на обществения и културния живот в Русия и тъй се обособяват като основен социален слой при зараждането на новата интелигенция.**

  Преди да се оженят, жена му на Гошо Венета, заемаше в ОСИК*** миниатюрна както кибритена кутийка канцелария над Спортния магазин срещу пловдивския "Дет-Маг" заедно с бъдещата "Майка Тереза", т.е. Божана Апостолова Преподобна, настоящия собственик на издателска къща "Жанет-45", поетеса, меценат на позакъсали млади и недотам млади поети. "Мила ми Венетo" по онова време си бе хубавица, клюкареха по неин адрес завистниците и честолюбивите пловдивски михлюзи, дето по цял ден киснеха на чаша евтина ракия в култовото кръчме "Кристал", че му кръшкала на Гошо с далеч по-млади мъжкари. Ама от некадърници с претенция какво ли друго да чуеш!

  Като главен редактор на "Комсомолска искра", Георги Яков за мен си бе идеалният кофти характер и досадник; а далеч по-късно го видях в златисто-розова светлина – влюбен до полуда в пловдивското "Льоко, Льоко-о, що злагаш нас, сиганти, Льоко"; май че и в управата на местното ни футболно дружество "Локомотив" беше известно време.

  Днес от рано сутринта си губя времето с две манджи, a от седем до дванайсет в ума ми се върти есе на тема "Чувството за справедливост"... И сега ме наболява главата, че се разочаровах от себе си: домързя ме да си седна на задника и да запиша текста с епизоди из живота ни от четири-петгодишната ми възраст, та досега.

  Т.Р.: – Изпрати музика и сядай да го възстановиш.
                           

Май 1966 г. Тодор Ряпов – студент във ВИХВП-Пловдив.

  tisss: – Както съм обяснявал някога на чаровната Re., имам усещането, че канал от информация се отваря току над кратуната ми... понякога – в най-неподходящ момент. И ако не се отзова на предизвикателството да седна и запиша това послание "свише", започва да ми се гади. До утре сутрин, ако не ми избледнеят картинките в ума, може и да го запиша.

  Т.Р.: – Също като Мохамед, който получавал указания от архангел Гавраил; нали и мюсюлманският пророк Мохамед получавал подобни гърчове и съновидения?!

  tisss: – Даже му осигурих мото на това есе, заради което съм си отворил до чашата с кафе сборника "Фрагменти" на Атанас Далчев (1904-1878), да го препиша дословно това мото****. Вкратце звучи ей така: "Човекът, обладан от чувство за справедливост, е чудовище за своите приятели и най-близки хора".

  Т.Р.: – Дерзай!

  tisss: – Вчера сутринта по Нова ТВ имаше интересно (за мен) предаване – разговор in live как се изграждала психиката у човека от най-ранната му детска възраст (докъм 4 г.). Имаше дори онагледяване на смисловите връзки, които в онази крехка възраст се образуват в съзнанието, и оттам, значи, за през целия ни живот. И си размишлявам напоследък: Защо от най-ранното си детство, та до юношеската ми възраст нощем в тъмното си представях епизоди от фронта, където се е сражавал баща ми (генетична информация може би?!), макар моят мълчалив баща дърводелец хич да не обичаше да говори за фронта и винаги като с ченгел съм му вадил думите, а и самоотвержено съм се наливал с неговата домашна ракия с цел да изкопча нещо из преживяното от 22-годишния харманлиец, редник картечар на фронта срещу нацистите.

  Април 1966 г. Бойният състав на радио-релейката: шофьорът редник Ангелов от Северозападна България, началникът младши сержантът Николов от Вършец, или Николчо, досущ по модел от "Маминото детенце" на Любен Каравелов, че бе като същинска ученичка, и моя милост – все още редник, единственият там филибелия сред осемдесет войничета от цяла България, плюс рояка от фатмаци и офицери в ракетния ни дивизион край Хасково.

  Майка ми пазарджиклийката била "голяма читанка", зубрачка, накъсо казано. Беше ми втръснало да я слушам да ми обяснява какво ли не, да ме поучава. Окупирала ме бе до ІІІ клас, докато се отървах от нейното опекунство, че най-сетне, слава на Бога! – я приеха в елмонтажа на пловдивския "Електроапаратурен завод". Инак, докато като детска учителка заместваше този и онзи по за месец или два из детските градини на града, като квачка пиленце от четиригодишен ме влaчеше все със себе си. Та сега си мисля, че писането ще да ми е наследствена слабост от нея, от склонността й да чете. Нейният калпав "дар", досега само неприятности ми е носил, та израснах саможивец, който се бори с нормалната момчешка склонност към сбивания, щуротии, пакости. А пък от България навън нос не съм подавал, и не защото няма да ми е интересно, ами ще ми изсъхнат мушкатата на балкончето, докато ме няма. Жестока драма, нали?

  T.Р.: – Нали за теб всичко е игра около теб?

  tisss: – Eто с какво смятах да започна това есе... От петгодишен (1952 г.) майка ми ме пращаше да нося на баща ми обяда и парче хляб от мрачната дълбока изба на улица "Ниш" 4 (пресечка на булевард Пещерско шосе в подножието на Джендем тепе) чак в мебелната работилница на Иван Радичев на ул. "Франклин Рузвелт" 10, в пресечката срещу сегашния Дом на културата "Борис Христов". И когато баща ми вече бе калфа, имаше там двама чираци, които майтап си биеха с висок кокаляв циганин – Васил се казваше, ходеше с дълъг до петите оръфан балтон, но имаше благо лице и все такъв един наплашен, като да са го гърмели някога, докато е крадял, като типичен манго.

  1953 г., в униформа на забавачката с бродиран от майка ми монограм "ГБ".

  И веднъж по обяд, докато се въртя покрай тезгясите и ровя за трупчета из талаша в работилницата, онези двама зевзеци хванаха да крещят по мангото, че бил откраднал нещо си, а бе, липсва, значи, няма как, само циганин може да го е свил... И онзи човек мига-мига на парцали, кълне се в чаветата си, че о не, не би си позволил такова нещо. Слушам, гледам го – а човекът се бие в гърди, наляха му се със сълзи очите. Спуснах се първо срещу онези двамата тарикати да го отбранявам, пък те се хилят, намигат си един на друг. Спуснах се тогава срещу баща ми, блъскам го с юмручета в корема този мой баща дърводелец (дотам можех да му стигна) и рева с всичката си силица: "Защо не го защити, а! Защо само стоиш и си мълчиш?" 

  Любопитно ми е дали усетът ни за справедливост, за редно и нередно е рефлекс, с който човек се ражда, или този усет се придобива чрез възпитание?! Защото от над трийсетгодишната ми дотук даскалска практика съм се налюбувал на мили на мама и тате дечица от ІV, та до ХІ-ХІІ клас, и всяко пръкнало се в този наш свят вече готово да лъже, да граби, завършен подлец, лицемер, измамник, доносник, мекере и предател.

  T.Р.: – Май си е по рождение, но после човек може и да го загуби. Според мен.

  tisss: – Всеки човек след тригодишната си възраст дели света на "мое" и "чуждо". С други думи, израстваме отначало именно като егоисти. Егоизмът си е просто част от човешката ни природа, основната част, и иде оттам, където са ни бесовете, жизнената енергия. А знаеш ли какво е любовта! Любов е да пренебрегваш себе си заради някой друг. Ей това е великолепието на Христовото учение...

  T.Р.: – Израснал съм в многочленно семейство, нямаше "мое" и "твое", и не съм бил егоист, поне според мен.

  tisss: – Кога посредствена гад тръгне да си изгражда властта и славата, да си храни самолюбието чрез унижения и жестоки думи, лъжа и издевателства към някой човек, нали точно усетът за справедливост (който, според мен, е феномен на цивилизацията ни) те вдига на бунт, на въстание – и тръгваш да се биеш понякога на живот и смърт, за да защитаваш когото и да било, независимо че подлецът, гадът може да те съсипе и унищожи. Едва ли петгодишен хлапак, когото родителите му най-сурово пердашат заради сторени пакости, държат го под ключ в избата, докато са на работа шест дни в седмицата, ще да знае. Откъде тогава ще му е ясно що е справедливост! А? Откъде? Това си мисля... Може пък да ни е вродена представата за Добро и Зло, за редно или нередно. И оттам ми идва на ум, че възгордяването, лицемерието – все замаскирани като филантропия, така познатото ни самодоволство и лакомията за влияние и власт са от малодушие, от липсата на духовна енергия. Оттам ще да са и предателствата, и милите уж, а всъщност ужасни самохвалства на чужд гръб и за чужда сметка; понеже са гавра с доверчивия човек отсреща.

  19-годишен стар кокал с мустак (рехав мъх) и фасон на ефрейтор от ракетен дивизион край Хасково.

  Втората година, от есента на 1966 до уволнението ми в началото на октомври 1967 г. "зачислиха ми" двама новобранци, селянчета от дълбокия северен прованс, за които казарменият живот се оказа Райската градина – облекло, патъци, лапачка, спане, хем всичко ти безплатно (за разлика от мен – четвърто поколение гражданин), бързичко се приспособиха. Единият, който щеше да ме замести след моето уволнение, си беше типичен натегач нейде от Врачанските селца, другият – от още по-дълбокия прованс: Михайловградско, сегашното Монтанa. Казваше се този вторият Тончо Тонев. И като новооглашен началник, ефрейтор – "зъл тиранин" в релейката Р-401М, захванал бях, като типичен градски гамен, майтап да си бия с тези диви селянчета, особен кеф ми бе да "действам" (да се гавря) с новобранеца Тонев – омачкан такъв един, изсулен, не Български войник, ами жалка карикатура, дето униформата му виси омачкана като на строшена закачалка, кокаляв, подгърбен, вечно омазан, ухаещ на манджа и на мръсни партенки, все нещо му виси или се влачи я след патъците, я от дрехата му, и с вид на доверчив наивник, демек. Не стъпя напето като мъж, ами си сурка краката.

  Изтегнал съм се аз, Наше величество Ефрейторът Бояджиев, както варен кренвирш съм се опънал върху едно от двете диванчета, които си бяха два сандъка, натъпкани с огромните акумулаторни блокове на радио-релейката, и идва да ме смени за обяда редник Тончо Тонев. Дежурен съм – значи, на поcт. Шега ли е?! Oсигурявам връзката на дивизиона ни в покрайнините на държавата с големите шефове в ПВО и ВВС към Втора Българска армия. Вмъква се, значи, ухаещ на кисела пот, на лук, чесън и яхния моичкият редник Тонев. Вмъкна се като лалугер в дупка, па рече и той, милият, да се разположи на съседното диванче. Няма "Добър ден", няма "Здрасти", няма "Другарю ефрррейторррр, рррразрррррешете да остана!" 

  Леле-е-е, че като се разфучах! "Новобранка, къде така!!! Я излез и по устав да ми се представиш. Аз тук началник ли съм, или съм ти лукова глава!" И този кротушко, този тих момък, навикнал да го действат старите пушки, вместо да ми се завърти на пета и за мой кеф както балерина от операта да ми изпълни неговото нескопосно "кръ-гом", да излезе, па да се върне, па чинно да ми се представи и да ми рапортува, както е по Строевия устав (уставите за хармоничен и честит живот в казармата, между другото, по мое време бяха пет или шест), взе, та ми се озъби: ще се бие, демек. 

  А бе, какво повече да ти река, Тодаре! Настръхна насреща ми това селянче. И подир минута и две, след кратка схватка и след като с шутове го гоних чак до цветната леха пред радио-релейката, пред моята както всички мазно и със завист я наричаха "Вила Цонка", усетих отведнъж какви ги върша. Седя си, аз, значи, размишлявам; не ми се и лежи повече на диванчето, стомахът ми курка. Хем гладен, хем в свирепо настроение. И така, както си размишлявам, внезапно като стрела в сърцето ме прониза ето такава една: "Мамицата ти-и!!! Мамка ти ефрейторска гадина гадна, мръсна, подла, мамицата ти, Бояджиев! Аййй, че си говедо! Защо прогони селянчето?"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 30 maj 2022

Илюстрации: 

- Върба Чавдарова (1929-2022), Иван Стойчев (1938), Емил Калъчев (1932-2013), Е. Крусева (1935), Георги К. Бояджиев (1947), Г. Яков (1940-2010), Николай Заяков (1940-2012).: 

       - "Прозорецът" – живопис на Златю Бояджиев (1903-1976).

___
*Вж. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0
**Вж. http://www.znam.bg/com/action/showArticle;jsessionid=E0CAD9898FED9D0C57B26F102E9BEE58?encID=1&article=4285647624
*** ОСИК – окръжен съвет за изкуство и култура. В ОСИК и още низ подобни злачни местенца на някогашната синекура Партията-ръководителка назначаваше обикновено мили рожби и властни булки на местни лъвове или "тайните" любовници на лъвовете.
**** Цитатите са всъщност два: 1) За писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище. и 2)Талантливият човек е неприятен. Вж. с. 61 и 57, Атанас Далчев – "Фрагменти", изд. Български писател, 1967. Моята си версия за мoтo на ненаписаното есе по ми допада. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (989.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (989.)

    Богатството е наказание. Богатият е окован, бедният е свободен. – Аноним (1947)

   08 dec. 2012

СТУДЕНТСКА МАНСАРДА 

В мансарда бедна с поглед устремен
към звездното небе над гнила капандура,
откривах Господ вперил се във мен
и чувствах се пленен от всички щури

идеи за охолен и честит живот,
за слава и оптимистични драми –
Адам от глина под едно дърво,
преди да влезе Ева във съня му.

Там свети му котлончето-фенер
и топли той премръзналите пръсти
с коричка хлебец, мас и лют пипер,
консерва копърка и лук две връзки!

Къде отлитнахте, бедняшки дни
на топличко във Старата читалня?
По Витошка виелица фучи,
а Невски се издига катедрално

и аз пак в мензата: на стар фасул,
чорбица редичка с ошав от сливи,
но щом с чорба тумбакът съм издул,
жените ми изглеждат тъй красиви!

И зъзнейки макар, от крак на крак
очаквам край Орлов мост автобуса,
внезапно в бързо падащия мрак
прострелва ме с очи девойче русо.

Ще я сънувам после цяла нощ,
увит до вежди в древно одеало,
и тъй: Животът никак не е лош! –
ще си река пред късче огледало,

докато с тъпия бръснач в ръка
на сутринта муцуната си бръсна;
Животът не е лош – пак ще река,
но ад го правят помислите мръсни.

Така наивен, жизнен, окрилен,
по Руски ще се смеся със тълпата,
която грош не дала би за мен,
освен да ме обърше през устата.

Ех, бедни дни, как липсвате ми днес
с болежки бол и бръчки по челото –
човек узнава колко е злочест,
постигне ли мечтите си в живота!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 27 maj 2022

Илюстрации:

- Снимка от лятото на 1982 г.

- Снимка от лятото на 1970 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (988.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (988.)

  Животът е по-силен от Смъртта, моля те не забравяй това, не допускай тъгата или озлоблението да ти отнемат правото и честта да живееш живота си такъв, какъвто ти е даден! – Аноним (1947)

  05 avg. 2008

ТРАУРНА ЧЕРВЕНА РОКЛЯ

На една жена умираше мъжът й,
с две думи казано, душа береше,
а тя бе млада,
тя цъфтеше
и при шивача беше ходила два пъти,
за да й вземе мерките,
да й приготви
една хем траурна и хем прилична рокля.

Не търпя запуснати жени,
но този случай си е показателен
и Господи, направо назидателен
за драмата на онзи господин,
който – лежейки в брачното си ложе,
навярно си е въобразявал, че умре ли,
съпругата до него ще положи
живота си сред китки и дантели.

...За трети път тя при шивача тича
и на шивача сръчен позволява
сам
да
я
съблича,
за да й вземе мерките по-точно,
естествено съвсем непорочно.

И там, в ателието, 

останали самички

сред купчината блузки,

костюмчета, полички,

пред старото опушено искрящо огледало,

като видя шивачът това изящно тяло,

обърка всички мерки и грижите си сиви,

иглите и конците, шаблончетата криви.

И спусна се,
извади
от дъното на скрина
една такава рокля –
червена,
от коприна,
чак до петите дълга,
с дълбоко деколте.
И седем денонощия мериха я те.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 25 maj 2022

–––

* Месец, преди да издъхне съпругът й, младата ни съседка с три невръстни хлапета ходеше при местен пловдивски моден шивач, за да й подготви траурното облекло, с което щеше да изпрати бащата на рожбите си от Ритуалната зала в общинското ни гробище към Отвъдното. Това е действителен случай, повод за текста по-горе. Всеки Божи ден, докато мъжът й агонизираше горе, тя слизаше в кухничката у дома, и за да могат на воля да си поплачат с жена ми, отивах при съпруга й, който от мъж в разцвета на силите си се бе стопил до сух скелет. Веднъж тя ме попита: "Какво си говорите с моя Васко, че го намирам със светнали очи и в настроение, въпреки болките?" Казах й: За какво си бъбрим ли... Ами бъбрим си за жени и за секс. Когато свалиха ковчега с изстиналото му тяло пред входа на блока, съседите сложиха до главата му тесте карти за белот (бе освен бракониер по околните рибарници, където върлуваше нощем, още и хазартен играч за пари, както и разказвач на цинични вицове) и аудиокасета с любимите му гръцки песни и мелодии. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (987.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (987.)

   Жестоките драми са част от живота, най-съкровените чувства не се крещят с цяло гърло на площада, а са в сухите очи и липсата на думи. – Аноним (1947)

 

  02 noe. 1980

СЛУЧАЙНО ЖЕНА  

Тя първа посреща навън раздавача,

когато пристига с куп вести за нас;

когато мъртвеца отнасят, тя плаче,

косите си скуби и пада в несвяст.*

От всички по-умна и най-досетлива,

тя страшните тайни на всички жени

събира, изстисква, вари и прелива

и само на себе си не измени.

Смехът й кънти по-висок от тавана,

на всяка трапеза e гостенка тя,

а после в леглото, самотна и няма,

нещастно поплаква си късно в нощта.

И ето, изчезна – отведе я някой,

досада нелепа у всички расте –

но ето, все още скърбя за жената,

която тъй бързо забравиха те. 

Пловдив - най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 maj 2022

___

* През лятото на 1980 г., в трийсетата си година, издъхна в леглото си съседът Васил Новев – веселяк и мухабетчия, сирак от Харманли. Съседката до техния апартамент в блока ни, чийто мъж беше обръснал мъртвеца в банята им, когато изнасяха ковчега на Васко, от площадка между по-горните етажи внезапно взе да крещи и да си скуби косите: "Васко, на кого ни оставяш, Васко!". За нея написах горния текст, който извадих от старите си папки. Всъщност, то е спомен за жена, която – като няма личен живот, преживява съседските драми. По повод смъртта на Васко бе и още един текст: "Траурна червена рокля". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (986.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (986.)

   Ще умра в Париж при хладен дъжд проливен/ във сив, навъсен ден, за който си припомням. – Сесар Вайехо (1892-1938), из поемата "Камък чер върху камък бял"

 

  09 uni 2001*

ДОНОС НА КРАЛСКИЯ ШУТ

– Защо фанфарите не свирят?
Херолдите помайват ли се, що ли?
Над крепостните кули знамената
защо не виждаме красиво да плющят?

Кралю, защо е хофмаршалът,
нима не е то цяло светотатство
слугините в сеното да задява,
зарязал преките си задължения,
и то в такъв сюблимен миг?

Придворните поети къркат на провала
ракия, вино, прясна медовина,
отворили са ей таквиз гърла,
омръзнаха на всички тук хвалби
по-ловък кой бил, по-изкусен
при писане на пошли мадригали.

Къде са поетичните канцони?
Но не! – от ситост се оригват,
изпущат газове гръмовно
и целият дворец, Кралю,
на сяра и на водород ухай.

А кой ще среща Дон Фернандо?
Достойни ли сме ний изобщо
да оценим това достойнство,
което тъй ни сполетя?

Свинарките се изнапили,
накипрени в носии пъстри,
но за какъв ли дявол бяха
с ужасното си квакане кресливо
и наглата цинична реч?
Дали успяхме да замажем
едно ужасно впечатление?

Сега какво ще каже Дон Фернандо?
О Боже, толкоз лъчезарен,
той просто се топи от щастие!

Кралю, донасям Ви надлежно:
аз погледа му проследих и
 коленопреклонно най-смирено моля
да споделите мойта мъка.

О, бедната инфанта! О богове!
О триж от нея по-многострадален аз!
И цялата ни кралска инфантерия
не би могла с възторжено "Ура!",
"Да живей Фернандо!" и прочие възгласи
подобни лицемерия да скрие –
как той я съзерцаваше като орел,
а тя примираше като гугутка плаха,

като да бяха двамата сами, Кралю, 

а ний останалите, струпани накуп –
подробности случайни от пейзажа.

Кралю! Аз знам, че той е героичен,
от знатен род, и властен при това.
Какво съм аз пред него, да! –
един куцукащ застарял врабец.
Природата ме е създала
мухи да лапам, жито да крада,
чат-пат троха от чуждо блюдо:
нали това ми дава основание
да бъда Ваш придворен шут!

Уви, сърце и шутовете имат,
и туй сърце боли не на шега.

Кралю, мечтая щастие за дъщеря Ви.
Те лика и прилика са си с Дон Фернандо
и сигурно ще имат здравички деца –
ще се наплоди кралската Ви челяд
и тронът ще е триж по-лъчезарен,
край Вас сияйни щом застанат
инфантата и гордият жених.

И аз от свойто ъгълче какво да сторя –
ще докуцукам някак до обора,
под керемидите му там ще се завра,
ще попърхам, 
ще поцвърча зиморничаво
сред родна пърчовина с мирис на фъшкия,
докато някак се успокоя...

И после пак крилца разперил,
ще полетя да питам, 
трижди по-грижовен:
Защо фанфарите не свирят звънко
и знамената поради каква причина тъпа
над крепостните кули громко не плющят?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 23 maj 2022

–––

* Поводът е ситуация, когато по моето момиче се унесе дипломат от латиноамериканска държава с немска или австрийска фамилия. Пазя си визитката му, която влюбеният до уши Ерих й връчил, докато се заричал да се отнася с нея като с аристократка и рисувал с думи картина на мечтата си: По парфюм само, тя да му изпълни насаме концерт на новичък бял роял в зала, която той щял да построи в нейна чест. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (985.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (985.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Шекспир (1564-1616) 

  22 uli 2009*

ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН

Декември се изниза сред празничната врява.

Не сняг, а скреж сребрее по крехките ели

и Градската градина отново е такава,

каквато си я знаем от детството, нали!

На припек изпълзели покрай Централна поща,

чешити и серсеми, и старчета дори

за футбол злостно спорят, на слънчице се пощят

и толкова са гневни, от тях хвърчат искри.

Врабците – нафунели, и гургулици сиви

навъртат се тъдява за някоя троха.

Художник шари важен, разгънал си статива.

Куп селянки гневят се на цветната леха.

Какви цветя сред зима! – ала одумват кротко,

че тез де... гражданята, земята не ценят...

Минава автобусът. И изгладняла котка

като стрела се втурне сред онзи свят пернат.

По "Гладстон"** се задава с каручка Цариградски***

в тиролски сив момчешки къс кожен панталон,

на шията увесил транзисторно бръмкало

с ужасно лоши вести, дошли чак от Сайгон.

Рояк хлапаци дръзки подскача и се киска,

и гледа завистливо как с жестове на граф

човекът там с метличка плювалниците чисти

и няма по-обичан от него в този град.

Сега ще седнем с тебе на ъгъла в кафето

и аз ще грея влюбен – същински Жо Дасен,

и пак ще търся, мила, у себе си хлапето,

което се усмихва, щом грееш ти пред мен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 maj 2022

___

* Рожден ден на баща ми Дърводелеца-мебелист. Като научил, че му се родил син, чиракът наел файтон, и седнал на капрата до файтонджията, прекосил пловдивската Главна улица, държал в ръка шише вино и пеел. Нещо, което никак не мога да си представя за този много мълчалив човек, пришълец в Пловдив от Харманли, когото никога не съм чул да пее. Беше строг, жестоко ме е пердашил за сторени пакости, така че ме изненада, когато на рождения си ден, 40 дни преди да издъхне обгорен, черен като негър, в столичната клиника "Пирогов", ни прегърна мен и жена ми, която органически не можеше да понася и с нея не говореше.

** Улица "Гладстон” свързва моето основно училище "Александър Димитров - Сашо" (днес ОУ "Антим І") чрез подлеза под Централната градска поща в края на Главната търговска улица с черквата "Света Петка", откъдето започва булевард "Цариградско шосе" в Пловдив.

*** В някогашния Пловдив сред неколцина талисмани – чешити, специални хора, приятели на дечурлигата, незлоблив и широко скроен характер. Независимо от незавидната му длъжност "Хигиенист по уличните плювалници", знатни кралски особи в представите ми бледнеят пред финеса, с който този мил аристократ на духа обслужваше уличните плювалници с боядисана в отровно-зелено каручка с дръгливо конче, в огромните си гумени чизми, с дълги до лактите оранжеви гумени ръкавици, в кожени къси тиролски панталонки с тиранти, върху които се кипреше избродиран еделвайс сред препаската на гърдите, в яркожълта памучна фланелка с къс ръкав, транзисторно радио "Ехо", плюс сламена капела, артистично метната на гръб. Бел.м., tisss.