ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (983.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (983.)

   Новата – независима, алтернативна телевизия трябва да се стреми към високо ниво на обективност, професионализъм и възприемчивост (...) С появата на независимата местна телевизия зрителят ще има много повече възможност да удовлетвори своята потребност от информация и сам да открива отговорите на актуалните въпроси. (...) В САЩ, където действа многопартийната система, едно или друго явление се осветяват чрез разни подходи, предоставяйки ни възможността сами да си правим изводите. – Елизабет Такър, сп. "Нюзуик", септ. 1990 г.

   09 noe. 1990

ВЕСТНИК "ДЕМОКРАТИЧЕСКО ЗНАМЕ" 

  Доскоро шеташе между нас един, който с действията си ми подсказва, че едно е да говориш медени приказки за демокрация, демократизъм и демократично управление, виж – опрат ли работите до личния интерес, т.нар. "демократ" по стръв и амбиция да вреди може успешно да се сравнява с праведните наши комунисти. За вестника става дума. Тягостно е да си припомням изтеклите месеци от излизането на първия брой на вестник "Демократическо знаме", макар в горчилката да има и доста светли моменти. Все пак, обективно погледнато, какво значение имат моите тревоги и неприятности за света; нали вестникът живее, и дано продължи да живее и когато нас няма да ни има.

  Да, ама не! Много дълго съм си мълчал, дълго съм си забранявал да говоря по тази тема, защото и аз съм възпитаван през тоталитаризма и военния комунизъм, който от детството, та и досега все едно и също ми е набивал в съзнанието: Незаменими хора няма, Какво тук значи някаква си личност?! И крачех в строя, "безимен твой войник", но вече не в някакъв войнишки строй, а сред онези, които първи вдигнаха глас срещу мракобесието по време на "зрелия" соц. И тъй като се радвах – сред общата еуфория, предоверих ли се, що ли... на едни учтиви приятни хора, които интелигентно говореха за тоталитаризма и за "зова на новото време". Сърбяха ме ръцете за вестник – девет години какви ли не идеи съм захващал в тази насока, и ето, рекох си, сега е моментът, това са хората, това е общото ни дело. Та седнах край компютъра със специалист* от фирма "Комвариант" и четирийсет и осем часа (той твърди, че били 51) не станахме, докато не измътихме графичното и всякакво там друго оформление на първия брой. Регистрирането, обезпечаването на печатна база, необходимите материали за печата осигури Спас Гърневски (1953)** – той, заедно с Теодор Димитров (1951-2007)***, знае най-добре как се почна тази работа. Между другото, Теди се беше зарекъл, че за един следобед ще направи на домашния си компютър графиките на осемте страници, ама след като двамата се борихме до късно с макета само на първа страница, точно в три и половина след полунощ вдигна белия байрак... Все пак и това бе нещо, защото беше първият ни опит, пък за опит не се плаща, нали! Макар че с Теди платихме с една нощ безсъние. Не знам как е било по-сетне при него (потъна за осем месеца в свой личен бизнес), за мен то бе началото на низ безсънни нощи, отпърво – с макетите, после – с набора и лепенето, а още по-после – с дертовете за материали, за сътрудници и пр.

  Докато се печеше първият брой, бяхме двама-трима. Напоследък Спас ми припомня приказка, която тогава съм му я казвал: "Спасе, докато е трудно, ще сме сами, но като потръгне работата, ще видиш колко народ ще се завърти наоколо!" Казал съм го с яд, може би в момент на отчаяние, и за моя жалост, съм познал. Когато от рото-машината потекоха първите бройки с качествен отпечатък, отнякъде се появи луксозна бутилка шампанско, появи се и сума ти народ, и всички искрено се радвахме. Един изпрати за фотоапарат, и ето днес, подир толкова месеци на недоразумения, подлости зад гърба ми, кавгаджийско крещене и открити заплахи, че ще ми запалят къщата – всичко като похват на един единствен сред нас, след всичко изтърпяно, гледам тази фотография, на която сме четиримата – Илия Кожухаров (1949), Арон Амар (1949), Спас Гърневски (1953) и аз (1947). Готина фотография, честичко я поглеждах до някое си време, после престана да ме вълнува.****

  Откъде се замъти водата, та нали толкова чист беше ручеят при извора! Започна се привидно с нещо съвсем дребно: някой не искаше в брой 2. да се появи репродукция на рекламна фотография с полуголо момиче; и този някой доведе още двама и почна обсада, която трая цели четири часа. Четири часа в най-усилното ми време през деня, заради които работихме с Янко от фирма "Комвариант" четири нощни часа. Тези хора са страшни! – рекох си... Бяха надонесли около две хиляди страници луксозни цветни списания "Плейбой" и пр., уговаряха специално за целта с някакъв фотограф актова фотография (после тя пак се появи като предложение за следващия ни брой); ходиха напред-назад из Пловдив, въртяха някакви телефони, леле-леле-леле! Поне сто пъти изкачваха стълбището до третия етаж, до компютъра, слизаха, пак се връщаха! И най-тъпото – никой от прясно изпечените естети хабер си нямаше от неписаните правила, на които се подчинява вестникът.

  До третия брой два пъти писмено и много пъти устно поставях въпроса да се уреди щатът и банковата сметка на вестник "Демократическо знаме". Отговаряше ми се ей-тъй, с апломб: "О да, разбира се, ама това не е толкова лесна работа. Ти какво, да не би да ни нямаш доверие?!" След третия брой поставих въпроса ултимативно, и онзи, на когото трябваше да имам, пък и за мой срам! – до едно време имах доверие, реши, че известен период вестникът няма да излиза, защото времето е едно такова никакво, и какво ще стане с обединението на Демократическата партия не е твърде ясно... нека поизчакаме. Брой 3. се появи с дата 7 юни, брой 4. с дата 28 юли. Между тези две дати предложих на приятели от управата на Демократическа парти – Пловдив, като тема за размишление, някой друг да си турят главен редактор. Просто длъжен бях да проверя какво мислят отсреща. Пък отсреща действията бяха недвусмислени. Без мое знание уреждат среща с трима напористи любители в журналистиката. Спас ми казва часа и мястото на срещата. Отиваме двамата със Спас, и разваляме за момента подготвения сценарий да бъдат назначени тримата новоизлюпени вестникари с трудов договор по за три месеца и заплата от по 300 лв. месечно, плюс хонорарите*****.

 Пред мен тържествено се обявява, че вестникът няма да се печата без мое знание и докато отсъствам от Пловдив; обаче – още на втория ден след разговора, тримата са назначени при споменатите вече условия. В разстояние само на двайсетина дни така се появяват броевете 4., 5., 6. и 7., с които – като главен редактор, нямам нищо общо, независимо че името ми е сред имената на новоназначените трима. За сметка на това, вестникът се беше обзавел с "Политически директор", префасонирано по-късно в по-сдържаното "Директор". Сдобил се бе вестникът и с Касиер-счетоводител, една доста симпатична студентка по Българска филология, пред която очевидно лежи дълъг път през дебрите на учрежденските математики. Гледах грешките – графични, правописни и всякакви, в оставения за работа в печатницата брой 5. и откривах, че онова, което с толкова труд и старание дотук беше постигнато, с лека ръка се разваля. Нарушена бе концепцията за графичното оформление, липсва логото на Демократическата партия, свалили бяха и девиза над "главата" на вестника: "Истината има спокойно сърце" на Уилям Шекспир (1564-1616), монтираните снимки дублираха илюстративен материал, ползван от друг вестник тези дни, личи по сходството на обекта и гледната точка.

  Ами не, то не е обвинение към хората, които са правили четирите броя на вестника. Явно е, толкова могли! Обърнах се към членовете на Издателския съвет инж. Симеон Доминов, Арон Амар, Спас Гърневски, стария адвокат Димитър Кожухаров наново да бъде преправен макетът, уточнени – назначенията. Нямаше го Директорът и съгласно мнението на първите трима, плюс стария Димитър Кожухаров, реших да не създавам проблеми със себе си, макар всъщност да ставаше дума за проблемите във вестника. После какво се случи ли? После тримата зад гърба ми назначени сами си отидоха.

  Спирам дотук. Тонът ми вероятно е прекалено личен, но пред мен са броевете от 8. до 17., които подготвях за печат почти абсолютно сам. Росито (Арусяк Агопян, 1952) ми помагаше при коригирането, стоя дни и нощи над компютъра, носила е макетите и ръкописите за набора до печатницата и обратно. И името на Катя Кунчева – момичето, което прави първоначалния набор на компютъра – и нейното име липсва в карето на редакционния екип... Това сме! Двамата с госпожица Агопян не сме вземали хонорар, не сме вземали заплата. Избран бях на Национален форум на същата Демократическа партия, основана в Пловдив, която г-н Стефан Савов (1924-2000) успя да съсипе, но и ние от Пловдив по онова време сме били доверчиви палета с наивната представа, че демокрацията ще сложи най-сетне край на възгордяването, пренебрежението, изобщо на струпеите в човешката природа. Онзи, който доскоро се държеше като собственик и стопанин на вестника, преди няколко седмици някъде около полунощ се задъхваше край Централната жп-гара в Пловдив с физиономия, озарена от вдъхновение: "Аз, аз съм причина да не вземеш ни стотинка досега. Ти си комунистическа подлога". Тупва се с длан по гърдите, мило усмихнат. Само че просто нямах желание за спор. Вестник "Демократическо знаме", който невероятно бързо се харчеше, търсен по павилионите за вестници и списания или чрез ръчните разпродажби не само в големите български градове, но и в чужбина, бе – макар за къс период от 19 май 1990 до 26 февруари 1991 година, временно постижение на демократично пренастройваща се България, не и на първосигнално квакащите кресльовци, които похватно пъргаво окупираха медийното пространство на Отечеството, за да ни разпиляват като нация по план на Биг Брадър, и разбира се, в името на свободата, демокрацията, европейските духовни ценности. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 may 2022

Илюстрации:

 - Брой I на политическия вестник "Демократическо знаме"

- Стр. I на вестник "Московские новости" от 19 авг. 1990 г.

–––

* Двуметровият Янко Янков, бивш партиен секретар на ДСО "Тютюнева промишленост", Пловдив, син на известния основател на Катедрата по микробиология и имунология към ВМИ в Пловдив проф. Елисей Янев (1906-1988), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%B9_%D0%AF%D0%BD%D0%B5%D0%B2 

** Прелитащият после от партия в партия "поет" на всяка дружинка, която дойде на власт Спас Гърневски (1953).

*** Теодор Димитров (1951-2007), вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Eks-predsedatel-na-obshtinskiya-suvet-v-Plovdiv-zagina-v-Gurciya-25949. 

**** Депутатите в VII Велико народно събрание кръстиха вестника "хубавото Знаме", и понеже пленарните дебати се излъчваха на живо по Националната телевизия, най-добра реклама за този самотен първи политически вестник, започнат с дарения от членове на Демократическата партия от няколко села край Пловдив, после бързо набиращ популярност, не само се самоиздържаше, а и носеше приходи. Само за пример, първият брой в тираж 40 хил.екз. се изчерпа за около ден – ден и половина. В кулоарите на Народното събрание всеизвестният Стефан Продев пред съпартиеца си от БСП писателя Георги Алексиев казал за вестника нещо, което Алексиев цитира пред депутата от Демократическата партия от Пловдив Венцеслав Бъчваров: "Това е единственият опозиционен вестник в България, който се прави на ниво". 

***** Учителската ми месечна заплата през 1990 г. бе 170 лв., които допълвах като шофьор на частно такси, та по едно и също време освен училищните ми занятия, грижите около вестника и обикновено нощното каране на такси бяха нещо, заради което Вера и Надя – двете ми щерки на самотен баща, кажи-речи, раснаха сами. С жигулата, в която горя баща ми, разнасях по павилионите на Пловдив, Пазарджик, а и разпращах от Централната пловдивска жп-гара по влака стотици свезки от по 200 екз. на всеки брой до големите областни градове. Наех ученици срещу комисионна от 40% да продават вестника по пловдивските улици и магазини, като приходи-разходи отчитах в най-обикновена ученическа тетрадка. Започнат с дарения от около 1200 лв., от всеки нов брой приходите бяха до 4 400 лв. По банковата сметка, която открих в "Балканбанк", общата сума в касата на вестника нарасна до 72 000 лв. при цена 3 лв за американски долар, като спесимент (право да разполага с парите) имах единствено аз, и от тази сума наетата през януари 1991 г. бивша касиерка на пловдивския Радио-телевизионен център Златка Каламова изплати дължимите месечни възнаграждения и хонорари. Какво стана с остатъка от парите в банковата сметка ли? Комисия зад гърба ми, за която дори не съм бил уведомен, решавала какво да прави с парите в "Балканбанк". Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (982.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (982.) 

 "Пристигнахме благополучно. Времето тук е лошо... Една страшна новина – Данко е починал на 14 май, няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина". – Ася (1952-2017)

  07 jan. 2007

 ЗАЕШКО СЪРЦЕ

    1.

  Тежката артилерия в нашата национална литературна критика обича да се занимава с автори доказани, утвърдени и преутвърдени. Това, естествено, не е зле – нали чрез по-известните имена в литературната ни история съхраняваме самочувствието си на цивилизована нация... По-друго си е неколцина оперативно пишещи редници вече да са огласили Откритието на деня, т.е. да са рискували. И отначало плахо, много плахо, озъртайки се като лисица в курник, сетне все по-гръмко адепти, демиурзи и корифеи, персони с научна титла проф., доц., ст.ас., чл.-кор., д-р на науките насочват четящия все още народ към новопоявилото се върху националния ни пейзаж небесно светило. Светилото изхвърча из мрака на първичния хаос – следват критически опуси, студия, монография, яко патетични проникновения в психологията и подтекста, философски трактати, етнографски зарисовки, тълкувания на идеалните структури и вселенската хармония между новичкия гений и небесните сфери. Какво има под писаното: два-три пласта фундаментални прозрения за живота, човешката трагикомедия и обществения прогрес, за връзката между движението на континенталните плочи и поредния цикъл любовни сонети за родното на пойета село Три могили, за връзката между поредната литературна сензация, космическите лъчения от Отвъдното и тибетските монаси.

  Примери дал Бог! Иде ми на ум как генералите в литературната теория откриха един Йовков – същия Йордан Йовков, когото през 1932 г. (вж. брой 4. на сп. "Звезда") т.нар. прогресивна критическа мисъл начело с Георги Бакалов (1873-1939) заклеймила като буржоазен автор, а кръг още по-прогресивни (?!) вече след славния Девети (ІХ.1944 г.) – сред тях и т.нар. "живи класици", като Георги Караславов, Цветан Минков и Людмил Стоянов – сториха нужното Йовковите текстове да бъдат изхвърлени от читанките и христоматиите. Последният от тази "света троица" – Людмил Стоянов (1866-1973), в книгата "Пътят на махалото" се бе изразил категорично: В България "тази офанзивна литература с явен фашистки лайтмотив има за родоначалник хрисимия благочестив християнин Йордан Йовков".

  Грешки на растежа, както по-сетне обясняваха този случай пак същите литературни свахи от университета. Разказвала ми е моята преподавателка в Университета проф. Розалия Ликова (1922-2010) през 1971 г. какви страхове след Девети септември брала, какви унижения от страна на хора, като Пантелей Зарев (1911-1997) и пр. само заради споменаването, че Йордан Йовков е писател от общоевропейска величина и че става дума за християнската цивилизация с център Европейския материк. Не че други не са разсъждавали като Розалия Ликова, участничка в съпротивителното движение срещу фашизма в България – не им стискало да се изправят очи в очи пред партийната рота на Йовковите отрицатели: марксисти-ленинци.

  Пиша това не да омаловажа вече по-късните детайлни анализи върху творчеството и житейската драма на големия български писател Йовков; дяволчето у мен обаче се вълнува от неудобния въпрос "За прохождащите автори кой има храбростта и честта да се застъпи, да им се зарадва, да им помогне да израстат и духом да укрепнат, да ги разтълкува благонамерено, да ги проектира в бъдещото им развитие като изразители на националната ни самобитност и култура?" Приятно е да редиш назидателни слова към неизвестни автори, гнусливо да се мусиш от позицията на вечерял с месиите на поредната модна линия; триж по-готино е да вадиш като нова петолевка, да развяваш името на автор, утвърден вече в Литературния пантеон на България. При всичкото ми уважение към "тежкоартилеристите" в литературната критика и теория, не мога да не любопитствам не от мое име, а вече от делничното битие на простосмъртен българин по род и възпитание: Спря ли да ражда Българската литературна нива? За малцината (което е нормално) талантливи автори сред нестройни редици приждащи графомани къде са литературните ни светила и авторитети от ранга на един Висарион Белински, да речем, или от ранга на Владимир Василев (1883-1963), ако ще говорим за нашия си вътрешен Български духовен пейзаж?

  Мога да посоча – ако още не е станало ясно – и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров десетилетие подир разстрела. Макар че рискува живота си пред същата онази Червена химера за световното щастие под дулото на автомата, именно своите някак странно не бързаха да признаят за поет Вапцаров, ами изчакаха знак от отсрещния ъгъл на Европа, откъм честолюбива Испания – която пък го оцени заради испанския му цикъл стихотворения за Гражданската война там. Ако го нямало този цикъл, дали биха го забелязали? И отговор не ми е нужен. Онези умеят да хранят националното си самочувствие, дори като хвалят човек на изкуството от друга нация.

  Ценяха го Никола Вапцаров простите българи от допотопни фабрики и канцеларии, рецитираха въодушевени изстраданата му човечна лирика далече преди официално поетът Вапцаров да бъде свише посочен и въведен с тържествена партийна литургия и нимбата на праведник в школските христоматии и в часовете по литература. Подир половин век, когато се завъртя отново Виенското колело на властта и панаирджиите в политиката преосмислиха обстоятелствата, и понеже вятърът рязко се преобърна, хайде отново познавачи и литературни мекерета се разпъргавиха да отрекат поезията на Вапцаров, ей тъй, заради адета на чистак новите демагози от СДС и прочие десни партии с демократични имена и чугунен електорат от вечни праведници на поредния партиен клан, деспот, фюрер, командир.

  През лятото на 1982 г. един, който отблизо познавал Пеньо Пенев* (Димитър Жутев от Пловдив), ми говореше как възприемали Поета на строящия се социализъм т.нар. отговорни фактори: "Имаха го за развейпрах, Гошо. Ами че той си ходеше с джобове, натъпкани със стихове, и топче стари вестници под мишница. Спре те насред улицата и захваща да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Съвсем не го вземаха насериозно. Трябваше да си тури край на живота, че да почнат да го гледат с други очи, изведнъж откриха, че бил голяма работа".

  В ракетния дивизион над Хасково, където служих през 1965-1967, имахме дребничък доста заядлив старши сержант; войниците го бяхме кръстили Микса за неприятния му характер. Микс по гръцки ще рече "слуз" на български; та бившият димитровградски милиционер имаше адета, като ни види запътили се към библиотеката в поделението или към заличката за шах, да ни насмете под рисувания портрет на Пеньо Пенев над входа към залата с шах и моникс, да потрие длани, да се поизпъчи, па да рече: "Е-ех, колко пердах е изял ей от тия две! Колко съм му мачкал кокалите на тоз перчемлия!" Гледайте какво е било, ако не ви е безразлично какво става днес и как ще е утре, при положение че престижната, т.е. сериозната, съвестна литературна критика не спре да се разхожда като оракул с поглед в облаците и не излезе из омагьосания кръг на вече утвърденото. Когато бил жив, мълчали, спотайвали се; споминал се – изтрепват се да го хвалят... по тупан пущина! Храброст ли им липсвала или били слепи?

    2.

  Из писмо отпреди двайсетина години: "Привет от студената земя на Добруджа! (...) Радвам се, че си спомняш за мен. Прав си, като твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. (...) При мен нещата се развиват нормално. На село – почти пасторална картина: старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. Често пътувам до Варна, Балчик, Толбухин, голяма част от времето си прекарвам там... Пращам ти две стихотворения. Ще чакам да ми пишеш. Бъди здрав и талантлив! Село Гурково. Йордан Кръчмаров".

  Първата и последната фраза днес – в началото на 2001 г.**, ми звучат разтърсващо: Данко (Йордан Кръчмаров) си отиде от нас в мразовитата пролет на 1986 г. Петнайсет години оттогава чувам този привет от студената земя на Добруджа и онова несекващо "бъди здрав и талантлив" от останалия завинаги на 38 години мил приятел ме следва изпод лепкавия чернозем на гурковското селско гробище. За същия човек години по-късно чета яки хвалебствия в претенциозния вестник "Литературен форум": любезна дама, любителка на "стихчета" се бе превъзбудила на тема Великият поет на Златна Добруджа, изпаднала беше във френезия – обичайно състояние на пишещите за този род издания. Тези дни започнах да проумявам, че добре устроилите се във властта и в материалното чиновници от медиите са заинтересовани ние, поколението на 40-50-60-70-годишните, да не разкажем на днешните млади какво е било. Препоръчително е занимателно да се описва или как народът пъшкал в изнемога под комунистическата тирания (линия в мемоаристиката на тъмносините манипулатори), или – напротив, как хубавичко, как задружно сме си живеели, как краставиците били по пет за лев и всяко лято чичо Вичо с москвича водел по за две седмици домочадието на море за 15 лева живкови (модна линия за червения агитпропчик от високотиражните вестници "Труд", "Стандарт", "24 часа"). Удобни сме им именно антагонистично настръхнали: крайното "ляво" срещу крайното "дясно" и – обратно.

  Ето "Вечеря" от този малко известния добруджански поет Йордан Кръчмаров. 

На масата – гръбнак от риба.
Вода и хляб. И сол.
Щурецът тихичко засвирва
с цигулката под селския ми трон.
Разчупвам хляба... Тихо шепна
молитвата на моя род –
за здраве, дъжд, за есен светла, 
за честен хляб. И за живот.

  Честният никога не е бил удобен за конюнктурата, още повече – ако това е човек с талант. За да го забележи, обаче, стратегическата далекобойна критическа мисъл, ще й се наложи да рискува: че за нея слизането сред обикновени българи не е престижна работа, пък и властта – дори когато приканва: "По-близо до народа!" – се интересува от този електорат само месец-два преди изборите. Накъсо, талантливия трудничко го вместват в канона, в изградения за удобство на рутинерите тъп шаблон за оценяване. Предполагам, рутинерите си имат шаблончета, подобни на онези, с които яйчарите на село мерят кокошите яйца. А талантливото е грапаво, по това и се отличава: повече е повод за дразнения, отколкото за съзерцания. Талантливото пари, тупти неспокойно, пърха като уловена в ръце дива птица. Спомнете си "Албатросът"*** на прокълнатия Шарл Бодлер (1821-1867).

Поетът е събрат на княза на ятата,
сред бурите се носи над прашки и мълви;
насила тук свален – сред гмежа на тълпата, –
крилата исполински му пречат да върви.

  Талантливото не е за угода, а за равносметки... То е в разрив с вчесаните послушни умове, удря не там, където му сочат лъстивите съветници. Видели ли сте стойностен автор да хвали властници! Творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен и да рискуваш за другите. Дори в заблужденията си тези особени хора са искрени, горди, упорити до изнемога. Да ги нямаше такива, каквито ги знаем, колко ли невежество и пошлост биха се киприли със златоткана царска мантия наоколо!

    3.

  Поради ред обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Като измрат всички, дето са го виждали и познавали на живо, тогава нещата си идват на мястото: суетата отлетяла, останали да се подмятат само дрипи от напомпания фалшив образ. С двайсетте си миниатюрни стихотворения неизвестният приживе Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мен е далече по-значима стойност в лириката от трудолюбивия и неуморен Иван Николов, родом нейде си от хасковските села. Днес и двамата са мъртви физически, но духом Данко Кръчмаров стои къде-къде по-високо от някогашния широко известен на публиката, тачен у нас и в чужбина поет, преводач и редактор Иван. Литературна награда на името на Данко Кръчмаров, доколкото ми е известно, има учредена от Добричкия писателски кръжец. Парична премия в памет на Иван Николов ежегодно от десетилетия насам предоставя пловдивската бизнес-дама и любителка в поезията Божана Апостолова (1945). И кое от тези отличия е по-ценно? Иван Николов умееше да се пласира, а и притежаваше връзки в литературните среди; Данко Кръчмаров бе разхвърлян както в личния си живот, тъй и от техническа гледна точка в стиховете си. И въпреки това... И въпреки това!

  Литературната буболечка Петко Рачов от Търново (вж. П. Зарев, "Панорама на бълг. литература", т. І, изд. 1966; с. 171 и нататък), всеотдайно, искрено влюбен в България и всичко българско, пише през 70-те години на ХІХ в. милозлива поема – "Изворът на Белоногата". Общественото пространство в тъкмо изскокнала из робството България е изпълнено с неговите вестници, надежди, сборници, задевки, хленчения, възторзи. Стига до депутат в Учредителното народно събрание, народен трибун. Обичан. Ценен и хулен, и широко известен, въздиган и пренебрегван. Без съмнение Бай Петко е сред предтечите на Българските върхове в литературата и публицистиката. А споменатата поема е ненадмината по хубост, изящество и виртуозност и досега у нас. Тогава защо пристрастията ми са не към Петко Рачов Славейков, а към други автори! Дали заради аромата на пот и шаяк от всичката му родолюбива дейност на първостроител? "След обилна – по селски – вечеря..." е стих на поета Иван Николов (1937-1991). Така начева едно от вероятно хилядите му стихотворения. "Легнал съм между щурците..." – тъй се открива цикълът "Цялото ми богатство" на Данко Кръчмаров в издадения през 1985 г. от Варненското издателство сборник, обединяващ около дузина поети, кой от кого по-неизвестни (вж. сб. "Общежитие", наричан на шега "Братска гробница"). Но това тук е поезия, това е Данко! И си мисля: Между тези двамата Йордан Кръчмаров е големият, не трудолюбивият Иван Николов. Но защо ли да ги деля! – като и двамата са орачи на Българската литературна нива, и по-точно, Иван е орачът на нивата, а Данко – пилето над полето.

    4. 

  Данко живееше сам с майка си. Баща му починал, когато синът бил още момчурляк. Сестра му Дора завършваше гимназия във Варна. Така че Данко бе опора и надежда на майка си. Не я видях майка му ни веднъж в друго освен в черно. Израснал на село, той си пишеше стиховете, без да следва образци и канон, а естествено, както птичето пее. Имаше доста приятели сред моряците от Варна, Балчик, Каварна, и особено сред рибарите по таляните от Тузлата край Балчик, та чак до нос Калиакра. Бяха отрудени, грубовати на вид, гръмогласни или мълчаливи, но широко скроени характери. Без да е бил рибар, приемаха го за свой – без сантименталности, ей тъй, като че допреди час заедно са изтегляли натежалите със сафрид рибарски мрежи от морето.

  Веднъж на връщане от Варна, помня, скачахме целия ден по камъните край брега от курорта Златните пясъци до курорта Албена. Февруари. Студено, мъгливо. Надвечер се изправихме пред мътна вада, която лениво се провираше из високи сухи тръстики. Рекичката Батова. Не се осмелихме да я прескочим, та излязохме на шосето. Спряхме такси, което се прибираше от Варна. Стотина метра по нанагорнището заек се замята между фаровете на таксито, последва глух удар и в дрезгавината, при светлината на късите светлини, зад телцето с потръпващи спазматично меки лапички Данко вдигна от прахоляка покрай пътя нещо пулсиращо – сърчицето на заека, летял до преди миг  като стрела пред очите ни. И не бих повярвал, че – отделено от тялото, сърцето може да продължи да пулсира, но това видях лично в онзи мразовит февруари на 1972 г.

  След среща с читатели в някакво салонче, както ми разправиха, крачейки с приятел в центъра на Толбухин (дн. Добрич), Данко внезапно се свлича на тротоара. Сърцето му се пръснало – не издържало вълнението. Вероятно е бил щастлив в края на своя несретен сирашки живот да усети капчица признание от най-истинските си читатели...
Малко подир това щеше да се заговори за нежната му и драматична лирика. Ала сега пред мен е цветната картичка с пристанището на Балчик и силозите зад кея. Текстът върху гърба на картичката от 1986 г. говори повече от всякакви критически анализи. Ей го текста, излязъл изпод ръката на някогашно дяволито добруджанско момиче, от майката на щерките ми, която е родственица по линия на баща му Димо Кръчмаров:
  "Пристигнахме благополучно. Времето е лошо... Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина".

    БЕЛЕЖКА:

  Част от този текст вече съм огласил. Оставих повторенията, тъй като става дума за монолитна цялост – есето "Заешко сърце", с образи, ритъм на речта и едва прикрити лични пристрастия. Някогашното момиче, с чийто текст приключвам, навършва днес своите 54****. Пътищата ни се разделиха; Данко стана причина някога да се съберем като мъж и жена, а кръгло 18 години след развода Данко като че единствен остана да ме връща към миналото и спомена за онези луди-луди добруджански години. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 maj 2022

___
* Вж. http://www.plovdivmedia.com/107810.html
** Февруари 2001 г., когато е писана тази част от текста.
*** Вж. "Трима френски поети", изд. 1978, сгр. 17, превод на Кирил Кадийски.
**** 3 септ. 2006 г., когато за пръв път е публикуван текстъг. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (981.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (981.) 

 Често съпругът не познава жена си. За да разцъфти с всичкия си чар, тя трябва да усеща, че е обичана със своите странности, настроения и капризи. – Аноним (1947)*

  23 mar. 2016

 ТИ СИ РОЗА...

Ти си роза, ти си крем

и съвсем не си за мен,

ала пак седя, седя

и със пръстчето следа

по прозореца чертая,

в плен на чар и на омая.

 

Мила моя, любовта

изведнъж ме връхлетя;

що със себе си да сторя,

тъй обикновен сред хора,

подир теб които тичат

и кълнат се, че обичат?

 

Себе си да прокълна,

че ми завъртя ума –

да зарежа всичко, всичко

и да литна като птичка

по-далеч оттук и ням

да се утешавам сам, 

че каквото и да сторя,

съм един от всички хора,

а пък ти си ми една,

ала си на друг жена?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 maj 2022

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (980.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (980.) 

 В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)*

  12 uni 1987

 АСЯ

   Глава ІII 

   Забелязали ли сте как пролетта прави първите си плахи стъпки още към самия край на февруари, макар да се е случвало възцаряването й да се проточи някоя година чак до първите дни на май? През 1972 г. използвах всеки свободен час, да изляза ако не в Добруджанското плато, то из околностите на Гурково. Имаше тогава в южния край на селото млада, преди година или две садена елова горичка и бе чудeсно, като обърна лице към слънцето, да се заслушам в непресекващия добруджански вятър, свистящ в младите елови иглички. Заешки следи като момино герданче прорязват снега, хванал тънка корица, а на вълни-на вълни от селото наедно с мирис на оборски тор и горени дръвца долитат крясъците на селските гъски. Сойка току кацне върху храст наблизо, любопитно завърти главица, разлюлее клонче, сипне се като брашънце ситен снежец, а тя вече отлита и в кристално бистрия въздух чувам как, отдалечавайки се, заглъхва едва доловимо свистене от крилата й.

  Имах си любими местенца из околността. При изоставеното турско гробище отсам Брястово (някогашното Тартамуш), обраснало с ниски криви дървета и непроходим гъсталак от бурени и храсти, мога на воля да си мисля за преходността на живота или да се изпълвам със самочувствие, че ех! – може и да не съм вечен, но съдбата си ще контролирам като професионален водач на тежък камион, когато натоварен с ценния си товар, пъпли по криволичещ каменист стръмен планински улей. Отвъд пътя срещу гробището като гнойна пъпка в добруджанската шир се издига бетонен бункер с тесни хоризонтални прорези – от тези бункери до 1940 година граничната ни войска държи под обстрел пътя Балчик-Каварна; за мен застиналият военен бункер си бе атракция, страховито съоръжение от миналото, макар и изгубило стойност. От вътрешността на бункера кърът изглежда изпълнен с опасност, която е в състояние изненадващо да те атакува, и то беше вълнуващо, неочаквано за мен преживяване.

  От срещуположния край над Гурково имаше рехава горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече селце Поляна. В онази ранна пролет на 1972 година, тук бяха останали три-четири постройки, и те самотно стърчаха сред изсъхналите и затрупани от преспите къпинаци. Отвисокото, през утринната мъглица, с часове стоях да гледам дворовете, улиците, покривите на Гурковските къщи, да долавям звука от черковната камбанка в прихлупения и затова пък уютен за мен в онези дни февруарски хоризонт.

  По-нататък, покрай шосето за село Вранино, населено с руснаци староверци, вляво подир леко заоблено нагорнище лежеше умиращото село Македонка, където живееха двама самотници: над осемдесетгодишните дядо Гьорги и баба Донка. Всичко като да му бе наред на това селце – къщите, дамовете (както тук наричат оборите), дуварите, редени по типичния за този край начин: от варовикови късове, в които личат мидени черупки. Пътечките между запустелите дворове не бяха още съвсем заличени – само че там се разхождаха вече единствено гарги, свраки и диви зайци, които тук ровеха за корени и за изостанали грудки от самораслеците в незасяваните от години някогашни бахчи. Веднъж в късен зимен подиробяд потропах по портичката на двамата старци и в моя чест те заклаха пиле, отсипаха ми в дълбока порцеланова чаша от възкиселото домашно добруджанско винце и с адаша пушихме от евтините му цигари. Бе приятно топличко и тъжно. Животът, оголен във величествената си естественост и простота, нашепваше вълшебни или жестоки приказки за отминалите времена, когато тук вряло и кипяло от глъч, когато веселие и грижи отеквали в отдавна задрямалите постройки. Селото се рушеше като напусната от любов идея.

  Мълча, слушам изтънелите гласове на двамата съпрузи, които се крепяха един друг като изгубили се невръстни деца в непроходим лес, поправяха се – това не беше баш тъй, ами беше инак, пресичат се един друг, или ту единият-ту другият, подхващат все една и съща, сякаш без начало, без край приказка за безвъзвратно отлетелите млади години. Какво било, когато правили общото стопанство, или колко струвал литър газ или литър шарлан през войната и даскалът румънец ги пердашел с тънка пръчица по главата и раменете, чуел ли ги да си приказват на своя роден български език, с каква надменност се отнасяли към българските деца румънските чиновници, пък и чокоите (заможни земевладелци), макар инак да не били лоши хора (?!), как еди коя си зима се случила дотам върла, та чак морето замръзнало; и за сол и брашно, вместо с каруци, мъжете от Македонка цепели до Каварна през морето с конските си шейни по леда.

  Пешком по скърцащия под обущата ми пресен, пръхкав сняг се прибирах в Гурково, обхванат от сладка леност. Хапвам надве-натри в училищния стол и пак се затворя в изстиналата бекярска (ергенска) квартира, зъзнейки не от постоянния добруджански мразовит ветрец, а от егоизма и самотността у 24-годишен мъж в разцвета на силите и на мераците си.

  Вечер, след часовете ми по български, руски и френски в училището, сядал съм с местните момци в някоя къща да пийна кафенце от джезве, разбира се, и водна чаша със слабичкото им винце, както и да чуя с тях все едни и същи шлагери от надраните стари грамофонни плочи. Бяхме неопитни и млади, и вътрешно изпънати като струна от напрегнатост, че нещо ей сега и тук непременно трябва да се случи. Момичетата си мълчат или хихикат предизвикателно, пък ние – млади мъжкари, правим се на заети в делови разговор, от който сякаш зависи светът. Повече от поизраслите девойчета на селото идваха, смутени и изрисувани, накипрени и свенливи. Дотегна ми всичко това, така затаено, и научих момчетата да въртят празна бутилка на пода, и късметлията за пет минути да се усамоти в съседната тъмна стая, да се целува и натиска на тъмно с някое от момичетата, което гърлото на бутилката му е посочило. Съживиха се, очите им, а най-вече очите на момичетата, светнаха...

  – О-о-ох, да ми падне Гинчето! – провиква се розовобузест тъпанар в полумрака на гостната, където се бяхме скупчили, – такъв ще й изпукам зад врата! Леле, Гинче-е-е, Гинче... Само да ми паднеш, Гинче!

  Всички желаеха едно и също, а им беше неловко да го изразят; нежността негласно приемаха за слабост откъм мъжката страна; държаха се шеговито уж, пък просташки цинично, грубо. Нямах този дерт, но сърцето ми бе хладно: наблюдавах ги, изучавах ги, раздвоен между снизхождение и интелигентската ирония на роден в големия град.

  Най-истинските, само мои си часове бяха горе, в кабинета по литература на втория етаж, когато учениците вече са се разпилели по къщите. Седях в бързо изстиващия учебен кабинет, зад плътните тъмносини завеси и дращех печални стихове, докато върху новичкия училищен стерео-грамофон "Еurophone" се върти дългосвирещата плоча "Литургиите" на руснака П. Чайковски с онази катедрална дълбоко изстрадана човечност. Така нанизах две дузини стихотворения, от които лъхаше безнадеждност. Откъде това настроение? Може би от стаеното желание да съм нужен на някого? Ама не, не на учениците, не и на двама или трима авери от селото. Този "някой" трябваше да е сдържано умно момиче, а не глупава напращяла дунда, която квака от ъгъла, за да привлече внимание, че да я дръпна в тъмната стая, да я нацелувам и мачкам като пламтяща от животинско желание свежа плът.

  Поне два пъти всяка седмица в салона на селския културен дом прожектираха кино. Филмовите ленти пристигаха в метални кутии и шофьорите на междуградския рейс ги оставяха на спирката, така че, ако киномеханикът – възнисичък, набит и ячък момък, закъснее да ги прибере, гурковските момчетии понасяха лъскавите тенекиени кутии с поредния филм към кино-кабинката му, запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от театралната сцена и с блъсканици, закачки, смях си заемаха местата. Често пъти салонът бе почти празен, а на последните редове се сгушваха по няколко любовни двойки, и докато трае прожекцията, оттам долита цъкане на слънчогледово семе, въздишки, възклицания, нерядко: звучна плесница, следвана от диво кикотене.

  Обикновено сядам сам на един и същи стол вляво в някой от по-задните редове, не толкова назад, че да не преча на влюбените, но не най-отзад, та те да не ме разсейват. После до мен започна да сяда Данко, който като да се усещаше длъжен да ми обясни кое момиче как се казва, с кого от мъжкарите си е имала вземане-даване; но това той правеше, мисля си сега, не за да ми угоди, а вероятно му е било неловко, че нямахме за какво да бъбрим. Не бе свикнал с моя нрав – мълчанието очевидно го гнетеше, но започнеше ли филмът, съсредоточаваше се върху екрана и тогава чувствах до себе си присъствието на този сдържан, появил се изневиделица срамежлив приятел.

  След филма нахълтвахме в кабинката на киномеханика и там на силно разхлопан, лепкав от мръсни пръсти древен магнетофон слушахме пак онези до болка познати парчета от поочуканите грамофонни плочи – съставите "Мънго Джери", "Бийтълс", "Ролингстоунс"... Появяваха се по някое време и няколко непознати момичета, които се държаха дръзко и шумно, като да са си у дома: фамилиарничат с механика, сядат му в скута, галят го, прегръщат го, като че ли на драго сърце приемаха циничните му задевки и циничните вицове с вид, който казваше: Ох, ние още колко работи знаем! А мъжкарите ги обарват оттук и оттам, карат ги да се изчервяват, попощипват ги, черпят ги с цигари, хващат да ги дразнят, че нищо, ама хептен нищичко не разбират от "онези работи", защото са още бая зелени и глупави, имат още много фурни хляб да изядат, докато станат мацки като онези мацета, дето се кълчотят по телевизора само по цици.

  Излизаме от задимената кино-кабина, мълча си, а Данко току въздъхне:

  – Такива сме си ние, брат ми! Ама ти не им забелязвай.

  – Че какво ли пък да им забелязвам – отвръщам уклончиво, – всичко си им е най-нормално! – И както си крачим по внезапно опустялата притихнала улица насред село към вдовишката къщурка на майка му, хващаме се да обсъждаме току-що изгледания филм. Майка му, леля Керанка, все го чакаше и чакаше, и чакаше, и чакаше... Без дума да рече, отхлупи тенджерата, и кухничката се изпълни с аромат на прясно сготвено.

  Веднъж подир киното Данко извади снопче опърпани листове от стара ученическа тетрадка голям формат и при мъждивата светлинка над кухненската маса, замляна в трохи и фасове от цигарите ни, чете свои стихове, в които имаше непонятна за мен, но близка, твърде позната печал по мудно отлитащите дни на луди кроежи. Потрай, успокоявам го, ще дойде пролетта, сетне и нашето лято ще дойде и ще хукнем към плажовете край морето; на всяка цена ще отскочим до Русалка, френския курорт зад Каварна, дето не допущали българи, ще поразгледаме и поразучим как там си живеят френските момичета, па ще си отмъкнем по едничка като агънце-багънце, както вълк мята плячка на гръб.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 15 maj 2022

Рисунката долу:

- "Похищение на Левкиповите щерки", (1617), Рубенс (1577-1640)** 

–––

* От Папа Теди се учех да пиша сбито, да не се впускам в излишни подробности, за да може онзи, който евентуално ще чете текста, да разполага със свободата сам да доработи пропуснатите детайли, като ги вземе от собствения си преживян опит и наблюдения.

** Вж. https://nemelianov.ru/bg/pozdravleniya/docherei-levkippa-pohishchenie-docherei-levkippa-pohishchenie-docherei-levkippa--/ Бел.м., tisss.