В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)*
12 uni 1987
АСЯ
Глава ІII
Забелязали ли сте как пролетта прави първите си плахи
стъпки още към самия край на февруари, макар да се е случвало възцаряването й да
се проточи някоя година чак до първите дни на май? През 1972 г. използвах
всеки свободен час, да изляза ако не в Добруджанското плато, то из околностите
на Гурково. Имаше тогава в южния край на селото млада, преди година или две садена елова горичка и бе чудeсно, като обърна лице към слънцето, да се
заслушам в непресекващия добруджански вятър, свистящ в младите елови иглички. Заешки
следи като момино герданче прорязват снега, хванал тънка корица, а на вълни-на
вълни от селото наедно с мирис на оборски тор и горени дръвца долитат крясъците
на селските гъски. Сойка току кацне върху храст наблизо, любопитно завърти
главица, разлюлее клонче, сипне се като брашънце ситен снежец, а тя вече отлита
и в кристално бистрия въздух чувам как, отдалечавайки се, заглъхва едва
доловимо свистене от крилата й.
Имах си любими местенца из околността. При изоставеното
турско гробище отсам Брястово (някогашното Тартамуш), обраснало с ниски криви
дървета и непроходим гъсталак от бурени и храсти, мога на воля да си мисля
за преходността на живота или да се изпълвам със самочувствие, че ех! – може и да
не съм вечен, но съдбата си ще контролирам като професионален водач на тежък камион, когато натоварен с ценния си товар, пъпли по криволичещ каменист стръмен
планински улей. Отвъд пътя срещу гробището като гнойна пъпка в добруджанската
шир се издига бетонен бункер с тесни хоризонтални прорези – от тези бункери до
1940 година граничната ни войска държи под обстрел пътя Балчик-Каварна; за мен
застиналият военен бункер си бе атракция, страховито съоръжение от миналото,
макар и изгубило стойност. От вътрешността на бункера кърът изглежда изпълнен с
опасност, която е в състояние изненадващо да те атакува, и то беше вълнуващо,
неочаквано за мен преживяване.
От срещуположния край над Гурково имаше рехава горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече селце Поляна. В онази ранна пролет на 1972 година, тук бяха останали три-четири постройки, и те самотно
стърчаха сред изсъхналите и затрупани от преспите къпинаци. Отвисокото, през утринната мъглица, с часове стоях да гледам дворовете, улиците, покривите на
Гурковските къщи, да долавям звука от черковната камбанка в прихлупения и
затова пък уютен за мен в онези дни февруарски хоризонт.
По-нататък, покрай шосето за село Вранино, населено с
руснаци староверци, вляво подир леко заоблено нагорнище лежеше умиращото село
Македонка, където живееха двама самотници: над осемдесетгодишните дядо Гьорги и
баба Донка. Всичко като да му бе наред на това селце – къщите, дамовете
(както тук наричат оборите), дуварите, редени по типичния за този край начин:
от варовикови късове, в които личат мидени черупки. Пътечките между запустелите
дворове не бяха още съвсем заличени – само че там се разхождаха вече единствено гарги,
свраки и диви зайци, които тук ровеха за корени и за изостанали грудки от самораслеците
в незасяваните от години някогашни бахчи. Веднъж в късен зимен подиробяд
потропах по портичката на двамата старци и в моя чест те заклаха пиле, отсипаха
ми в дълбока порцеланова чаша от възкиселото домашно добруджанско винце и с адаша
пушихме от евтините му цигари. Бе приятно топличко и тъжно. Животът,
оголен във величествената си естественост и простота, нашепваше вълшебни или жестоки приказки
за отминалите времена, когато тук вряло и кипяло от глъч, когато веселие и грижи
отеквали в отдавна задрямалите постройки. Селото се рушеше като напусната от
любов идея.
Мълча, слушам изтънелите гласове на двамата съпрузи, които
се крепяха един друг като изгубили се невръстни деца в непроходим лес,
поправяха се – това не беше баш тъй, ами беше инак, пресичат се един друг, или
ту единият-ту другият, подхващат все една и съща, сякаш без начало, без
край приказка за безвъзвратно отлетелите млади години. Какво било, когато
правили общото стопанство, или колко струвал литър газ или литър шарлан през
войната и даскалът румънец ги пердашел с тънка пръчица по главата и раменете, чуел
ли ги да си приказват на своя роден български език, с каква надменност се отнасяли към
българските деца румънските чиновници, пък и чокоите (заможни земевладелци), макар инак да
не били лоши хора (?!), как еди коя си зима се случила дотам върла, та чак морето
замръзнало; и за сол и брашно, вместо с каруци, мъжете от Македонка цепели до Каварна през морето с конските си шейни по леда.
Пешком по скърцащия под обущата ми пресен, пръхкав сняг се
прибирах в Гурково, обхванат от сладка леност. Хапвам надве-натри в училищния
стол и пак се затворя в изстиналата бекярска (ергенска) квартира, зъзнейки не
от постоянния добруджански мразовит ветрец, а от егоизма и самотността у
24-годишен мъж в разцвета на силите и на мераците си.
Вечер, след часовете ми по български, руски и френски в
училището, сядал съм с местните момци в някоя къща да пийна кафенце от
джезве, разбира се, и водна чаша със слабичкото им винце, както и да чуя с
тях все едни и същи шлагери от надраните стари грамофонни плочи. Бяхме
неопитни и млади, и вътрешно изпънати като струна от напрегнатост, че нещо ей сега
и тук непременно трябва да се случи. Момичетата си мълчат или хихикат
предизвикателно, пък ние – млади мъжкари, правим се на заети в делови разговор, от
който сякаш зависи светът. Повече от поизраслите девойчета на селото идваха, смутени и изрисувани, накипрени и свенливи. Дотегна ми всичко това, така
затаено, и научих момчетата да въртят празна бутилка на пода, и късметлията за
пет минути да се усамоти в съседната тъмна стая, да се целува и натиска на тъмно с
някое от момичетата, което гърлото на бутилката му е посочило. Съживиха се,
очите им, а най-вече очите на момичетата, светнаха...
– О-о-ох, да ми падне Гинчето! – провиква се розовобузест тъпанар в полумрака на гостната, където се бяхме скупчили, – такъв ще й
изпукам зад врата! Леле, Гинче-е-е, Гинче... Само да ми паднеш, Гинче!
Всички желаеха едно и също, а им беше неловко да го
изразят; нежността негласно приемаха за слабост откъм мъжката страна; държаха
се шеговито уж, пък просташки цинично, грубо. Нямах този дерт, но сърцето ми бе
хладно: наблюдавах ги, изучавах ги, раздвоен между снизхождение и
интелигентската ирония на роден в големия град.
Най-истинските, само мои си часове бяха горе, в кабинета по
литература на втория етаж, когато учениците вече са се разпилели по къщите.
Седях в бързо изстиващия учебен кабинет, зад плътните тъмносини завеси и дращех
печални стихове, докато върху новичкия училищен стерео-грамофон
"Еurophone" се върти дългосвирещата плоча "Литургиите" на
руснака П. Чайковски с онази катедрална дълбоко изстрадана човечност. Така
нанизах две дузини стихотворения, от които лъхаше безнадеждност. Откъде това
настроение? Може би от стаеното желание да съм нужен на някого? Ама не, не на
учениците, не и на двама или трима авери от селото. Този "някой"
трябваше да е сдържано умно момиче, а не глупава напращяла дунда, която квака
от ъгъла, за да привлече внимание, че да я дръпна в тъмната стая, да я нацелувам и мачкам като пламтяща от животинско желание свежа плът.
Поне два пъти всяка седмица в салона на селския културен дом прожектираха кино. Филмовите ленти пристигаха в метални кутии и шофьорите на
междуградския рейс ги оставяха на спирката, така че, ако киномеханикът –
възнисичък, набит и ячък момък, закъснее да ги прибере, гурковските момчетии понасяха лъскавите тенекиени кутии с поредния филм към кино-кабинката му,
запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от театралната сцена и с
блъсканици, закачки, смях си заемаха местата. Често пъти салонът бе почти
празен, а на последните редове се сгушваха по няколко любовни двойки, и докато
трае прожекцията, оттам долита цъкане на слънчогледово семе, въздишки,
възклицания, нерядко: звучна плесница, следвана от диво кикотене.
Обикновено сядам сам на един и същи стол вляво в
някой от по-задните редове, не толкова назад, че да не преча на влюбените, но
не най-отзад, та те да не ме разсейват. После до мен започна да сяда Данко,
който като да се усещаше длъжен да ми обясни кое момиче как се казва, с кого от
мъжкарите си е имала вземане-даване; но това той правеше, мисля си сега, не за
да ми угоди, а вероятно му е било неловко, че нямахме за какво да бъбрим. Не бе
свикнал с моя нрав – мълчанието очевидно го гнетеше, но започнеше ли филмът, съсредоточаваше
се върху екрана и тогава чувствах до себе си присъствието на този сдържан,
появил се изневиделица срамежлив приятел.
След филма нахълтвахме в кабинката на киномеханика и там на
силно разхлопан, лепкав от мръсни пръсти древен магнетофон слушахме пак онези
до болка познати парчета от поочуканите грамофонни плочи – съставите
"Мънго Джери", "Бийтълс", "Ролингстоунс"...
Появяваха се по някое време и няколко непознати момичета, които се държаха
дръзко и шумно, като да са си у дома: фамилиарничат с механика, сядат му в
скута, галят го, прегръщат го, като че ли на драго сърце приемаха циничните му
задевки и циничните вицове с вид, който казваше: Ох, ние още колко работи
знаем! А мъжкарите ги обарват оттук и оттам, карат ги да се изчервяват, попощипват
ги, черпят ги с цигари, хващат да ги дразнят, че нищо, ама хептен нищичко не
разбират от "онези работи", защото са още бая зелени и глупави, имат
още много фурни хляб да изядат, докато станат мацки като онези мацета, дето се
кълчотят по телевизора само по цици.
Излизаме от задимената кино-кабина, мълча си, а Данко току
въздъхне:
– Такива сме си ние, брат ми! Ама ти не им забелязвай.
– Че какво ли пък да им забелязвам – отвръщам уклончиво, –
всичко си им е най-нормално! – И както си крачим по внезапно опустялата
притихнала улица насред село към вдовишката къщурка на майка му, хващаме се да
обсъждаме току-що изгледания филм. Майка му, леля Керанка, все го чакаше и
чакаше, и чакаше, и чакаше... Без дума да рече, отхлупи тенджерата, и
кухничката се изпълни с аромат на прясно сготвено.
Веднъж подир киното Данко извади снопче опърпани листове от стара ученическа тетрадка
голям формат и при мъждивата светлинка над кухненската маса, замляна в трохи и
фасове от цигарите ни, чете свои стихове, в които имаше непонятна за мен, но
близка, твърде позната печал по мудно отлитащите дни на луди кроежи. Потрай, успокоявам го, ще дойде пролетта, сетне и нашето лято ще дойде и ще хукнем към
плажовете край морето; на всяка цена ще отскочим до Русалка, френския курорт
зад Каварна, дето не допущали българи, ще поразгледаме и поразучим как там си живеят френските момичета, па ще си отмъкнем по едничка като
агънце-багънце, както вълк мята плячка на гръб.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 15 maj 2022
Рисунката
долу:
-
"Похищение на Левкиповите щерки",
(1617), Рубенс (1577-1640)**
–––
* От Папа Теди се учех да пиша
сбито, да не се впускам в излишни подробности, за да може онзи, който
евентуално ще чете текста, да разполага със свободата сам да доработи
пропуснатите детайли, като ги вземе от собствения си преживян опит и
наблюдения.
Колко лениво тече времето, мислех си като десетгодишен хлапак вечер в леглото и останал сам в тъмното, кога ли най-сетне ще стана голям! О, как бързо отлетяха тези години, мисля си вечер в леглото и останал сам в тъмното. Всеки случай, самотата е присъща и на хлапака, и на стареца, нали? – Аноним (1947)*
04 sep. 2005
ГЕРОИТЕ или СЕДЯХ НА МАСАТА САМ
Завръщане – това е Историята. Завръщането успокоява, пренарежда стойностите. В спомена и горчилките са лечебна сила; преодолели сме тези горчилки, следователно подтекстът е, че мисията ни продължава, така че има защо да продължим да живеем. Важното предстои, потруди се да го постигнеш, въоръжи се с настойчивост по пътя, който си поел, но и със смирение! Отдаваме почести на Успеха, а Пораженията са по-важни, бих казал: много по-важни – защото в тях са големите поуки. Застрашени сме обаче да затънем в блатото на някое славно поражение; затова прави изводите си и бягай от излишни мъдрувания! "Само това намерих – твърди Еклисиаст (гл. 7, ст. 29), – че Бог направил човека прав*, ала човеците се впуснали в много мъдрувания."
Млада жена с бебешка количка съглеждам от южната си тераса, и се замислих: тази майка с бебчето долу, вървейки по улицата, е много по-нужна от мен, мъдруващия с писало в ръка пред своя бележник. Такива съпоставяния непрекъснато трябва сами да си вършим, че имат свойството да ни отрезвяват... "Елои, елои, лама сабахтани!" (Боже, Боже, що си ме оставил!) – думи на разпнатия Иисус**. В преломни моменти от живота си подобна фраза кой ли не е изричал, обърнал очите към представата си за Свръхсила в Небесата над нас. Другото име на тази Свръхсила е съвест, или още по-точно казано: нравственост.
Относно стила на изразяване: чрез дела, чрез изречено, чрез писано слово, жестове и пр. "Добро нещо е солта; но ако солта стане безсолна, вие с какво ще я подправите? Имайте в себе си сол, и мир имайте помежду си" – от евангелието***. – Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено и да знаете как да отговаряте всекиму." Например, мисля си: защо трябва да нападам онези двама, които приех за приятели, а те ме подлъгаха да си загробя книгата? Защо да ги нападам и съдя! Нали за всекиго от нас делата му най-силно свидетелстват?
В поезията има омая, която се излъчва от съчетаването на думите, но не от самите думи, а от нещо едва доловимо, и по-точно казано: от тишината между думите.
...Какво вълнуващо преживяване, каква разкошна рамка са косите за твоето лице, Любима! И не зная захласът откъде ли иде в този ден...
(От текста ми "Дуенде");
...Най-после с теб! Тъй нежна е нощта, на своя трон Луна щастлива свети... Но долу не поглежда тя – небесен дъх, в треви и мъх оплетен, едва неясен зрак насам довее...
(Джон Кийтс, от "Нежна е нощта");
...И тъй, с лице във капки, тъй млада, лека, свежа, изтича и се хвърли в ръцете на младежа, укрил се в един вход. И аз видях отсреща прегръдката ви нежна, целувката гореща... Макар за миг видени, макар и отдалече, щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече...
(Жак Превер, от "Барбара").
Великите умове и личности на човешката ни цивилизация присъстват между нас в строго закована възраст. Христо Ботев изглежда петдесетгодишен, всъщност загива в двайсет и деветата си година. Сократ изпива чашата с отвара от бучиниш (отрова), когато е на седемдесет и две, но в представите ми е около четирийсет и петгодишен, може би заради стила му на общуване – заядлив, подигравателен в своята дяволита ирония към опонента.Гай Юлий Цезар бил съсечен в петдесет и шестата си година, а Октавиан Август живее седемдесет и седем години, но в представите ми Цезар е кой знае защо по-възрастен от едва възмъжалия Октавиан Август. Александър Велики е отровен, когато е трийсет и тригодишен, на каквато възраст бил и разпнатият Иисус, а Данте Алигиери приема трийсет и третата година за средата на живота... Излиза, че за флорентиеца Данте човешкият живот се изразходва като енергия до шейсет и шестата година. После какво следва, какво идва след шейсет и шестата година великият Данте не ни е казал. Френсис Бейкън умира 61-годишен. Лудвиг ван Бетховен живее 57. Наш Петко Рачов Славейков – 68. Джовани Бокачо – 62. Свети Тома Аквински, когото живо си го представям как върви, без да ги мачка, по цветята в идеално подредени Райски градини, си отива от грешния ни свят 49-годишен. Ами Платон! На Платон годините му са 80. На тази възраст издъхва и Имануел Кант. Рене Декарт приключва земния си път едва 54-годишен. Свети Августин – на 76. Георг Фридрих Хегел – на 61. Аристотел – на 62. Джордано Бруно – на 52. Свети Иван Рилски до седемдесетата си година живее в пещера, в т.нар. Рилска обител; роден е през 876 г., издъхва на 18 август 946 г. След две седмици е 18 август, а това защо ли ми е да знам?! Години по-късно на тази дата ще се роди моят внук Борислав от по-малката ми дъщеря Надя.****
Борис Ненков Ангелов (Борис Дявола), дядо ми по майчина линия, е роден в 1900 г. Умира 72-годишен. Били две деца: Борис и Мария. Името Борис вероятно е в чест на първородния син на княз Фердинанд, обявил се за цар на 22 септември 1908 г. Синът на Фердинанд е бъдещият Цар на всички българи Борис ІІІ, роден през 1897 г. И каква ли еуфория движи нашите хора в онази далечна 1900 година! Бащата Ненко по-първо кръщава с името Борис, и чак сетне следва традицията да кръщава на родителите си, в случая – кръстил втората – женската рожба, на майка си Мария от Калугерово.
Чаровната Мария, когато е била едва 16-17-годишна, изкушила наперените чапкъни от съседните на Калугерово мюсюлмански махалици да се явят в дома й, въпреки че била вече омъжена за Ангел, кмета на селището, при това и с шестмесечно сукалче на ръце. В онези времена, между другото, някои рожби сучели, докато сами се не отбият от майчината нянка. Димчо Дебелянов (1887-1916), например, до 12-годишен, когато се прибирал от училище и заварвал майка си сред комшийките от махалата надвечер на приказки, викал я зад портата... да сучи. И онези жени приемали това, макар ситничко да се кискали в шепи. Нали имаме стара приказка за момъка, що сукал двайсет и пет години. Този Динчо (както му е асъл името) навярно затова и ще да е станал юнак над юнаците. Много мляко, много нещо издоил от майчината гръд! Гъвкава като копринен конец е, но и алегорично звучи темата за "майчиното мляко"сред нас, българите.
Невена (1899-1963) баба ми от Перущенския ми корен, имала по-голям брат Гълъб и сестрица по-малка на име Цвета. Тази леля на майка ми я помня с веселите й оченца: винаги усмихната, вгледана сякаш в нещо много важно вътре в себе си. Гълъб е най-големият. Невена е втората рожба на Гочо и Спаса от Хаджитрендафиловия заможен род, изклан от придошлия нахъсан башибозук, слязъл от Родопите след въстанието на перущенци от Април 1876 г.
"Героите са омесени от все същото тесто, ала притежават способността да правят избор с духовна уравновесеност и трезв самоконтрол" – мисъл на Джек Лондон (1876-1916). Стефан Стамболов (1854-1895) е посечен от двама идиоти с кавалерийски саби. Клан-недоклан сред София. Представям си мястото, точно срещу входа на сегашния Театър на армията, или както е там сега името. Бил 41-годишен. Жена му Поликсени е с цяла глава по-едра от него, преживявала любовен роман с учителя на дъщерите им. Стамболов бил дребен на ръст, мургав и набит, а тя била едра жена, ръст над среден, с големи тъмни очи и сдържана, прибрана, ама говорът й... Говорела на пресекулки, с къси изрази, прекъсвани от бая длъжки паузи.
Големият държавник (най-великият, който моята България помни) имал адет с 16-годишни момета да се търкаля из храстите край някогашна София... Безскрупулен в личния си живот, още от 12-годишен търновският хлапак е очарован от калофереца Христо Ботйов, шест години по-възрастен и също така склонен да се възторгва, па и физически да се наслаждава на женските прелести, когато задирял знойно жените с еротични писъмца. Някаква си Цура, някаква пищна сръбкиня се мярва по някое си време из кореспонденцията на великия ни национален поет и вестникар. Само дето не се кипрел, че е поет, ами изрично напомня, че е газетарин (вестникар, демек).
Изобщо, мъжката сексуална енергия като че ли е неотделима част от структурата на характера у големите духовни личности.И друго досега ми прави впечатление: за да постигне нещо в този свят, у всеки като че ли без изключение откривам нещо свръх, лудост на желанието да отидеш докрай, да не спираш насред път и да не се окайваш, когато носиш кръста си към Голгота над своя Свещен град Йерусалим – Йерусалим, чийто жители ще те съпровождат с плач и любопитство, докато жив те разпват, а пък сетне всеки от тези люде ще се прибере в къщата си при яденето, пиенето и челядта, огрян от вътрешна светлинка, че точно това не се случило с него. Човешки работи!
10 avg. 2005
От пет и половина съм кацнал на компютъра. Ръкописът "Порто Фино" като че най-сетне ме хвана: изпитах тръпка на влюбен. В сферата на любовните авантюри обаче при мен е суша. Сърцето е ловец – слухти и дебне, търси, вглежда се в женския свят наоколо; ала онези, които ме изкушават, вероятно са в друг свят, в друго измерение, та ги не виждам. Врачката Люба от Първенец миналия октомври ми предрече, че по-продължителна връзка повече няма да имам. Полечка кървя. Удържам постигнатото дотук, но атавистичният глад за романтична сексуална вакханалия не престава. Може ли да си пълноценен творец, ако не си мъж (или жена) в сексуалния смисъл?!
И къде е това момиче, не го съзирам. Обзет съм от амбицията да видя отпечатани в книга двата ръкописа: "Историйките на ученика Ламски" (както е пълното заглавие на тези 496 страници с анекдотични сюжети) и сборника с игриво-печален текст в мерена реч "Порто Фино" (Последно Пристанище).Всичките ми усилия, цялото ми внимание е в тази посока, и надявам се – като награда, ще се появи едва тогава Тя – голямата и неосъществена мечта за вълнуващата с чара и интелекта си изкусителна Ева.
Четири лястовици на около метър-метър и половина от походната маса, която съм разпънал на балкончето, си подреждат перцата. Тези дни България преживя няколко големи наводнения. Марица изпълни бреговете почти до вътрешните предпазни диги на 300 метра от жилищните ни блокове, но вече се отдръпва полека-лека в старото си леговище. Въпреки порутените кирпичени къщурки на циганите и въпреки отнесените пътища, рушнати мостове и разбутани жп-линии, животът отново поема по обичайния си древен талвег. От само себе си упорито и смирено някак раните от опустошението заздравяват. Велик си, Живот!
Вчера рано подир обяд наминах към училището, пихме кафе за десетина минути в барчето срещу училищната сграда с колежка от началните учителки. Нямахме какво да си кажем, просто бяхме разумни, учтиви двама, мъж и млада жена, колеги и нищо повече. Като й звънна джиесема, заприготвя се. Извади огледалце, червило, кутийка руж, миниатюрна четчица за туш. Обяви, че ще дойдат да я вземат с лека кола откъм другия вход на училищния двор, и си тръгна. Обърнах се гърбом да не гледам как се отдалечава. Не знам защо го сторих: обърнах пластмасовия стол с гръб към улицата, към училищния двор, към такситата срещу кафенето и към целия шарен свят.
Седях сам край масата с поизпразнената порцеланова чашка кафе и всичко като да бе най-нормално, съвсем в реда на нещата. Такива като мен стотици и хиляди мъже и жени самотни са седели и пак ще седят край някоя маса в някое мърляво кафене или изискан ресторант с идиотски неприятния въпрос "Аз какво правя тук?"Изгорих още една цигара, допих кафенцето и поех към къщи, към любимата госпожица Китайската роза, при милите приятелчета – отглеждащите шумната си челяд врабци и лястовици, към моята пещера, обител или мъжки манастир и при компютъра, кажи-речи, досами леглото ми в спалнята. Защо ли реших, че и тази нощ непременно ще сънувам цветни сънища, нещо, което отдавна не ми се е случвало! Къде ли е онзи нетърпелив хлапак!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 14 maj 2022
–––
* В смисъл: правилен, годен да се справя сам в живота.
** Евангелие от Марко, гл. 9, ст. 50.
*** Ап. Павел до колосяни, гл. 4, ст. 6.
**** Внукът Борислав е в единайсетата си година днес, в 2019 г. Бел.м., tisss.
Дали нещо се е случило, ако никой не го помни? – Аноним (1947)*
26.09.2000. ТЕНЕКИЕНИЯТ БАРАБАН
Ключ за подхода към темите в "Младите хищници" е сборникът стихове "Кардиф", опит да представя съчетаването на Аполоновото разсъдъчно начало с Дионисиевата вакханалия на страстите. Уравновесеността, като смирение пред събитията – от една страна, и от друга – бушуващите като очевидности на битието, бесове. Обсъждайки настоящето, принуждавани сме да отправяме доверчив взор към оскъдни исторически сведения за Българското народностно минало, и то не изолирайки го, а поставяйки го в контекста на християнската идея в двехилядигодишната европейска и световна цивилизация. Ако се гордея, че съм българин, и не защото съм българин (т.е. нещо особено отличаващо ме от другите етноси), а защото моята родна история е допълваща и съществена – според мен – част от Голямата обща история на Балканския полуостров, детайл от културата и традициите на Средиземноморието, на жизнерадостния приветлив Юг – за разлика от навъсения разсъдъчно хладен, умозрителен Север. Дори умозрителността сред нас, живеещите на Балканите, носи соления лъх на гостолюбиви морски брегове, на слънчеви тучни поляни и на наивна съзерцателност, присъщи на Античността. Лесни сме за завладяване, а непосилно трудно е да ни държи в подчинение каквато и да е върховна власт. Повече склонни сме да отхвърлим и да отречем, отколкото да се съгласим. Ала защо ли да смятам, че това ни е недостатък?
Творческото начало винаги се корени в отрицание – което вероятно не ще да са разбрали дори духовните ни водачи – писатели и политици от последните 200 години след монаха Паисий. Отрицавайки, българинът – като народностен характер, освен реплика срещу рутината на религията и на установеното статукво, е зов, призив, апел, подтик към градивното съзнание. Лишени от своя държава, продължили сме в течение на 482 години подчиненост външна, т.е. материална, с ревност да обграждаме мечтата си за свят на хармония, за разбирателство от духовен тип. Това, което наричат овчедушие, всъщност е повърхността – форма; само не и слабост, а качество, че сами себе си ние, българите, може би единствени в света, който познавам, сме най-върлите на себе си отрицатели. Фактът, че този наш самокритицизъм не ни е погубил, какво трябва да ни говори?
Елементарният и посредственият се пази прашинка да не падне върху лъскавото му самолюбие, та с това издава колко притеснен е милият да не разберат какъв е в действителност. Това, питам, може ли да се рече за преобладаващия типично Български нрав?
11 oct. 2000
Нужна е доста посредственост, за да изречеш: "Аз съм гениален!" и да се показваш в обществото като паметник на самия себе си, светъл образ на тариката сред нашенците, които любопитно се навъртат покрай всяка власт. И как високопарно звучи кресливият, а нищо не казващ пасаж! Ето напомпано с показността си творение на гръмката фраза. Преди някакви двайсетина години по повод тази толкова ярко посредствена работа съм си отбелязал в полето отстрани: "Твърде патетично, за да му повярвам".
На свободата верен рицар – ще прекосявам своя век със устрема висок на птица и със размаха на човек. Изгнаниците ще повторя със всички болки и мечти. Със всички ветрове ще споря, гласът ми в мрака ще кънти.
За да приключи със сакралното вричане:
…ще звъннат огнените струни и гневно ще отронят звук. В един тържествен Втори юни ще вдигнат яростно юмрук и устните ми ще потръпнат чрез думичката: С в о б о д а! И ако живите не тръгнат, аз мъртвите ще поведа.
Къде ще води мъртъвците дявол знае, обаче звучи и бойко, и кухо като тенекиено детско барабанче. Ала не дразни ли повече от възгордяването "скромността", по-точно казано: скромниченето като поза на стремящия се към обществено внимание, лицемерно приклопил клепки, с приведени раменца и сведена кратуна! От двата типа артистичен характер първият ми е по-симпатичен, че ме предпазва от илюзии спрямо героическата си персона. Едно чудесно стихотворение има този сякаш винаги напомпан автор, и то ми звучи както сълза на покаяние – "Балада за момичето от село", присъстващо и в по-предишния сборник на автора от село Рогош, Пловдивско**, бих го включвал във всяка антология на съвременната ни българска лирика. Жалко! Някой идиот му е внушил на поета, че плоските тенекиени стихове по-добре го представят. А достатъчно е да се сравнят двете споменати работи, за се усетим живото дихание, драмата в едното, и тенекиеният грандомански брътвеж при другото.
Човеколюбивото, като качество, би следвало да е уравновесено, а не угоднически наклонено към общественото внимание. Вдъхновителите почти непременно са оказващи в прекалена степен натиск да излезем от собствения си ритъм и възгледи; претенциите им са спрямо личното ни право на избор. Ето, в този смисъл вдъхновителите са сред главните ограничители спрямо свободата на човека и личността, независимо за чия кауза призовават. Категорично съм за обръщането на човека към собствената глъбина (доколкото я има), стане ли дума за избор на това или онова!
Изпитвам доверие и стремеж към генетично заложената у всекиго от нас позитивна енергия и стремеж към творчество. Да би надделявало Злото, човечеството отдавна да се е самоизтребило. Да, отрязъци от Великата човешка драма са били и пак ще се режисират от Злото, но то е само докато се активира положителната духовна енергия, обновяваща представите ни за живота и Вселената вътре в нас. Актът на творчество е не когато авторът си пише творбата, а в онзи най-случаен миг, когато читателят влиза в интелектуално съприкосновение с нея. Библията лежа четири години в библиотеката ми, след като я купих, и навярно стотици и хиляда години, след като текстовете й са били написани, за мен обаче тази Велика поема за Доброто и Злото стана върховен творчески акт именно по време, когато захванах да я чета и доработвам в съзнанието си на простосмъртен, съпоставяйки я с изводи от собствения си опит. Който твори, той вече е извинен за дързостта и за странностите си; в негова чест ходатайстват творбите му, особено когато ни подтикват към диалог със собствената ни любопитна и строга съвест.
Добрички, възпитани, или гневни, нахъсани, а не създават диалог! Е, кое им е доброто! От друга страна, и гръмките назидателни стихове нито свидетелстват за човечност, нито осмислят драмата на собствения ни живот. Магарешкият трън за мен е разкошен именно с бодлите си и с най-нежното може би цветче на света, срамежливо заничащо както момино оченце иззад настръхналите тръни и нокти.
12 oct. 2000
Оптимист – това е човек, на когото току-що му е изгоряла къщата, а той се радва, че успял да спаси невредим фикуса от стаята си. Песимизмът у Шопенхауер (както ми го представя Исак Паси***) ми се вижда позьорски, пресилен. Мога да го приема единствено като детайл, като реплика, ала в никакъв случай – за основа на философски, т.е. обобщен възглед. Така понякога на събрание, скача някой щур курназлия, зареден като автомат калашников с лошото си настроение; в смрадта, която посява около себе си, съзирам обаче именно творческия импулс; глупаво е елементарно да го оспорваш – защото личното му право за свобода на избора, на волята, на мнението (колкото и парадоксално наглед!) е и свободата ни на избор, на воля и пр. Имам слабост към подобен род кавгаджии, може би понеже въображението ми ги проектира като версия на утрешните апостоли на християнската нежност. Дори позиращи, те внасят живец да се отстоява не отвращението, а съпричастието и възхитата от човека. Когато домът ти е бил опожарен и съсипан, естествено е да откриваш смисъл дори в радостта, че ти оцелял фикусът от дома. Странно, но е толкова човешко!
Отзвук от детството – предпочитам екшъните, в които Доброто ченге надделява над злодеите; макар наивен, този модел ми е необходим и мил: вдъхва ми оптимизъм. Тъй че мизантропията у Шопенхауер не ме притеснява особено; продължавам да си живея с илюзията, че няма как малко преди финала, а може би подир моята физическа смърт – Доброто отново ще тържествува върху Сцената на живота. Безпочвен оптимизъм ли ще наречете това?! Ами това е необходимият като кислород за огъня оптимизъм, за да продължа да живея. Човекът, озлобен и в червата си, сам си подписва смъртната присъда, сам си ръфа плътта. Кому е нужно това! В песимистичната философия на отчаянието не откривам толкова отчаяние, колкото недоимък на енергия за творчество. Не го ли доказва участта на Шопенхауер, останал докрая в ролята на Савел Разбойника.
Волфганг Борхерт****, завърнал се изтощен и болен от войната, умира 26-годишен в базелска клиника (в Швейцария), малко след като съм се родил; издъхва на 20 ноември 1947 г. Разказът му "Жълтурчето" за група млади затворници, сред които разцъфтява любовта и възхищението от мизерно цветче, поникнало из грубите камъни на затворническото каре за разходки, този разказ на родения в Хамбург В. Борхерт ми иде наум, докато чета пасаж от "Светът като воля и представа" на А. Шопенхауер (1788-1860), завършена като философски трактат в 1818 г., когато Артур Шопенхауер е 30-годишен. Ето Шопенхауер какво казва:
"Ако и най-закоравелият оптимист премине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, дето тя се крие от хладния взор на любопитните, той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове".
Съпоставям 30-годишния (в 1818) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947) Борхерт:
"Бих искал да съм фар в нощта и вятъра – за дребни и големи риби, за всяка лодка, а пък самият аз съм кораб в беда!" –
И какво се получава от тази съпоставка! Против твърдението на Артур Шопенхауер – жизнелюбието е най-силно и най-остро се чувства именно в най-мрачните подземия на изпитанията; страданието просто акумулира оптимизма като мечта, вяра и отправна точка. Край вратите на затворите мирисът на свободата е най-свеж. Изстраданият оптимизъм – ето кое ме възхищава. Волфганг Борхерт би могъл да ми е баща: роден е през 1921 г.; през 1922 г. е роден баща ми дърводелецът – най-малкият от петимата харманлийски братя Бояджиеви. Двамата, Волфганг Борхерт и баща ми, са се сражавали от противоположните окопи на една и съща война, една фронтова линия ги деляла. Това е! Не понасям оправдания и хленч пред жестокостите на съдбата; изобщо, противна ми е слабост, маскираща се с рицарските доспехи на песимизма, пък дори и представена в изящен стил сред аплодисментите на духовни титани като Томас Ман***** и пр.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ:
14 oct. 2000
Твърде оскъдно е всичко, което знам за Зигмунд Фройд (1856-1939). Което напипвам в сферата на подсъзнателното, дотук са основно моите лични наблюдения и изводи, резултат на любителски и професионални занимания (основно с литература и публицистика). Но още в началните абзаци от статията за Зигмунд Фройд*, откривам повод да си помисля за информацията, т.е. за Истината или Божественото около нашия разумен, логически устроен материален свят, от което всеки би могъл да изтегля познание, вплитайки го в разни форми с материал, заимстван от личния си опит. В бележка към сборника си "Кардиф" на стр. 95 съм отбелязал: "Отсъствието на разума и логиката, на целенасочения подход е нишката, свързваща тук изложените работи. В древни епохи на лириката гледали като на вид магически заклинания". Аналогична е репликата на Зигмунд Фройд, прекъснал оратора, възхваляващ го по случай 70-годишнината му: "Преди мен поетите и философите откриха несъзнаваното. А онова, което аз открих, е научният метод, с който несъзнаваното може да бъде изследвано".
Защо надушвам плесен, сякаш влизам в старо тресавище? Палавото любопитство не се ли заиграва с Нещо, криещо разрушителна мощ! Не е ли това част от опасните и болезнени Истини за човека и човечеството, заключени зад седем огнени печата, споменати в Апокалипсиса, т.е. в Откровението на ап. Йоан?
15 oct. 2000
Българската земя, населявана от човеци с Български бит, манталитет, обичаи, традиции, минало, реч… все ни дава сигнали да не униваме и да не хленчим. Народ се лесно не затрива! Селяните от с. Пейково нейде в Странджанския балкан си построили параклис, и понеже по онова време – преди около осемдесет години, селото им не се и казвало Пейково, пък било и в пределите на Османската империя, поканеният за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, та не се явил. И тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишко облекло, един от своите ячки овчари, турили му вместо попска калимявка бакърен съд на главата, връчили му простичък железен дилаф вместо владишки жезъл, наметнали го с груботъкан козяк вместо с копринен епитрахил. И така на 12 септември 1912 г., баш навръх християнския празник Малката Богородица с буйно веселие, с буйни песни и кръшни хора покрай обща трапеза параклисът бил по народному осветен... и не пред клира, а пред Бога и света. Каква е тази сила? Има ли власт и мизерия да я спре!
Когато по Тодор-Живково време християнските манастири, черквици и параклиси в областта били изоставени, разграбени и досъсипани поради нехайство или притеснение от надъхан някой усърден партиен доносник, единствено това свидно местенце продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия онзи полуезически-полурелигиозен някогашен владика. Сънувала млада жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала. Пък кобилката се преобразила в момиченце, то пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н, и т.н. Доплака ми се, докато го преписвам на компютъра. Та там сторили градежа, който сънят на младата българка им подсказал.
Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни! Какъв е този жабешки концерт от насилващи да се докажат: от лъжливи политици до мастити поети?! Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че не се налага да се перчим – величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратително подла, и тя май винаги си е била такава, но Българщината и Българското пак оцеляват, дами и господа европейци – колкото по-нищи духом са политиците ни и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа.
Извор, па тресавище, па бяла кобилка затънала, а то – дете момиче, то пък Малката Богородичка. От какви дебри на подсъзнателното се явяват тези образи в сънищата именно сред най-жестоките изпитания? Ровне ли човек, ще изкара на видело някой знак, някой важен нишан, че коренът ни Български и Тракийски надълбоко е, жизнен е, от осем хилядолетия не е пресъхвал, нещо говори, за нещо настоява, стига да има кой да се вслуша в послания, просмукващи се от Небесата към нас, живите.**
17 oct. 2000
"Любов въпреки всичко" от Явор Яворин, избрано – както го чета на корицата между двете графики: мъж и профил на млада жена. Вчера в кафенето почти си изпросих книжлето от поета и той ми го надписа: "На Г. Б. с приятелски чувства! Автора". Подаряването на собствен сборник лирика, още повече – на книга, издадена на свои разноски в тези наши разломни години, е ритуал, нещо по-особено като жест. Такива жестове сродяват пишещия с четящата публика. Личният ми проблем в случая е как да поднеса възраженията си за "стихове", които нямат нищо общо с поетическото изкуство. Значи, нека уважим пишещия заради чудесното намерение да сътворява образи на любовта, но и да му дам повод да се взре в книгата си: през своите пристрастни, разбира се, и претенциозни странични мнения за литературата, стила, литературните й достойнства. Отбелязвам си зрънца поезия, които ми се нравят заради съчетанието между образ и философска находка:
Обичана жена да те пороби. В подобен улов има улов (стр. 4).
Не искам той да е затворник. Любим е всичко, ала не съпруг (стр. 13).
Смрачава се без теб, Любов далечна (стр. 16).
Замина си, и Пловдив опустя*** (стр. 18).
Не може никой никого да съди, щом някой влюбил се е силно, лудо (стр. 19).
Един божествен малък карнавал, по който още споменът гори (стр. 22).
Една жена като самотна чапла. С примамващ тен и подивяла плът... (стр. 29).
Катунът на моите чувства... (стр. 36).
Любов назаем няма... (стр. 51).
...богат на обич и на болка, на блатен присмех... (стр. 53).
Останалото е удобно и доста лесно за отричане, но не ми се говори за това, и не заради сантиментални причини, а понеже съм пристрастен към онзи скъп и рядък тип сериозни диалози, където за изкуството се говори добронамерено, с великата представа колко трудно е да го сътвориш, да го огласиш пред света, раздвоен между личното си тщеславие и риска да бъдеш охулен от нечие гръмогласно високомерие.
Обсажда ни кич, представящ ни се за изкуство. Ако безпомощността се бронираше преди с т.нар. партийност чрез сръчно римуване и ритмуване на гръмки строфи, громящи еснафа или дявол знае кой враг на Партията, днес тази неспособност за творчество се поднася като стил, разчупващ оковите на правила и мерки, осветени от зараждането на цивилизацията ни, та до днешното време за "велики" подвизи. Някогашните бойки поети избледняха, състариха се и се сбръчкаха, погрозняха и престанаха да се правят на чудаци, да изригват жарките си крилати фрази. Някогашните ни любимци в Театъра на суетата! Чувам гласовете им – уравновесени, най-после спокойни, човешки. Ала стари мяхове с изветряло и слабо вино са те... Умълчаха се, одрямаха се, и не лирика, а пространни интервюта или трийсетина реда за седмичната рубрика във Вестник за пенсионера, това чета от някогашни горди романтични артисти на моето поколение четящи българи. А другите, къде са другите? Честно казано, те са си тук, но какво правим ние! Бързаме да ги изкушим да турят пак театралните доспехи на рицарството. Не е ли по-готино да ги видим каквито са, и без предвземки и без онези вехти Ботевски красни пози с двуостра тънка сабля в ръка!
28 oct. 2000
Искали да ме видят, леле! И защо, по каква причина!? Да придобиели визуална представа що за птица е авторът на тези тук опуси... Пука ми, разбира се! О-о-ох, как гали тщеславието таквози ми ти искане! Е, бива; тогава кажете, че съм зает, ангажиран по-изискано звучи, непрекъснато пътувам извън България, макар да не съм напускал бетонния си кафез от три години насам, от 50-годишнината, която празнувах в компания на чаровницата Re. и семейство Ряпови край морето в обраснало с бурен и магарешки тръни напуснато от заможните курортисти летовище отвъд Созопол. Кажете им, ако продължават да настояват, че имам дълга козя брадица и щръкнали уши, крив нос, силно окосмен, и съм ситен на ръст, воня по-зле и от пор, имам копита обаче вместо нозе, и съм с рога "под шапката широкопола"****. В моя случай видът ми ще развали илюзията за онова, което публиката би желала да узнае. Удари я с юмрук между очите тази нафукана снобска публика – и вместо да ти се ядоса, тя ще процвили от възторг. Голямата манипулация или очароването не е в скрупульозно натрупване на детайли от "истина", а в ироничното, и хем подхвърлено уж нехайно. Ами че ти, простосмъртни, за тях си Иисус: що са ти два тона паламуд, когато по-заситени ще са, ако ги нахраниш с две риби цаца!
"Кагот" от френски език означава: лицемерен набожен тип, а пък "Die schoene Seele" на немски език ще рече: красива душа. Задължително ли е поетът да е съчетание от тези две начала? Доста му се дразнех на Мигел де Унамуно (1864-1936), както го представя проф. Исак Паси (1928-2010) в книгата си. В крайна сметка, оказа се, че Мигел де Унамуно, баск по кръв, испанец по самочувствие, е писал нещо, което между другото вече съм написал някъде в есетата от темата "Въведение" – в частта, озаглавена "Младите хищници"... Ето го това общо!
"Да – пише Мигел де Унамуно, – аз съм испанец, испанец по рождение, по възпитание, по тяло, по дух, по език, та дори и по професия и занятие. Преди и над всичко аз съм испанец. Моят испанизъм е моята религия, а Небето, в което искам да вярвам, е една Божествена и вечна Испания, моят бог е испански Бог, богът на нашия спасител Дон Кихот, един бог, който мисли на испански и пак на испански е казал: Да бъде светлина! И словото му бе испанско...***** Какъв комплекс за малоценност у клетия дон Мигел! Мечтае да испанизира Европа, да я превърне в нещо повече духовно, отколкото материално. Та отново си помислих изреченото вече по-горе: Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че поне не ни се налага да се големеем пред света. Величието ни е в унижението, на което сме подложени. Да, държавата ни е отвратително подла, каквато тя винаги си е била, а Българското все пак оцелява... даже по-жилаво става, колкото по-нищи духом и продажни са управниците и политиците ни тук.
****** Имам предвид романът на Т. Ман "Д-р Фаустус".
ПРОДЪЛЖЕНИЕ:
* И. Паси, "Философията на живота", стр. 217-260. ** Епизодът с освещаването преписвам от вече цитираното есе във в. "Арт-клуб" от дек. 2000 г. *** Напомни ми фраза от Френсис Скот Кей Фицджералд (1896-1940): "Когато излезе от гарата, Ню Йорк му се видя странно пуст", с. 8 от сб. разкази "Диамант колкото хотел "Риц", бълг. изд. 1991 г. **** Фраза от едноименното ключово стихотворение в сб. "Кардиф". ***** И. Паси, цит. съч., с. 313. Бел.м., tisss.
.jpg)
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
