ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (972.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (972.)

  Случва се понякога да объркаме любовта към Бога с дивното плътско привличане, което – строго погледнато, пак си е Божа работа. А Господ си знае работата, твърдят неслучайно мъдрите хора от дълбока древност. – Аноним (1947)

  07 uli 1999

ЛЮБОВ ДО ПОЛУДА

Из ръкописа "Историйките на ученика Ламски"     

  Огромният транспортен пътнически самолет прелиташе на десет хиляди метра над Адриатическото крайбрежие в посока Триест-Венеция-Рим. От летището на Сараево към пътниците с бохчи и мюсюлмански такенца се присъедини група бошнаци, която изпълни с глъч салона, та на моменти дори четирите мощни двигателя не се чуваха. Сред ръкомахащата гмеж от умирисани на праз и кисела пот хорица се присъединиха и две католишки кюрета – едното бе аскет, слязъл сякаш от средновековна статуя: с грубо издялани скули, строго пристиснати устни и гъсти бухалски вежди, другото бе двайсетинагодишен възмургав, розовобузест, но с меланхолични печални очи, сини като метличина, същински красавец. В тоз небесен полет участваше и наша културна делегация, съставена от безлични оклюмали чиновници, самодоволни новобогаташи, две късо подстригани изключително грозновати журналистки от столичен седмичник, по-грозни и от Жана д'Арк, зализан мазен травестит – представител на модна агенция, двайсетина хористки от провинциален академичен хор, трима провинциални пишман писатели, лит. критик, двечки позастарели позавяхнали поетеси. Сред тях като алено мънисто върху седефено белия булченски гердан се мъдреше и вечният Тутуруткин. Тутуруткин леко похъркваше и мустаците му мърдаха като пиявички, демек, спеше.

  Хористките – по на двайсет-двайсет и пет, и други, по-възрастни – по на четирийсет, петдесет и повече години, заничаха през илюминаторите, въодушевени, притихнали, очаровани от гледката, която се разстилаше долу, под облаците. Сред хористките е и героинята на тази историйка, да я наречем Фани, макар много да ми се ще да я кръстя по името на онази библейска грешница, която юдеите пожелали да убият с камъни, но богочовекът Иисус ги възпрял. Такива шарени-марени и турлю-гювеч делегации Нова България разпраща по всичките посоки на света. В тях непременно все ще се набута я някой Тутуруткин, я дружина ачик просяци, маскирали се като финансисти. От името на Българската нация тези просяци шетат с паничка из офисите на могъщите Западни компании, за да се върнат в опосканата наша България с порция трохи или поредния заем, който и правнуците на днешния доверчив българин ще изплащат с фантастични лихви.

  По време на полета, който траял около седем часа, с продължителни или по-кратки престои на транзитно летище, пасажерите от двата салона успели да се опознаят, да обменят приказка, да понаучат един от друг и един за друг туй-онуй, а пък неколцина щастливци – и нещо повече...

  Още от качването му в Сараево Фани устреми очи към младото кюре. В черното си расо то й се стори одухотворен и странен млад мъж, а бялата лентичка на якичката го правеше, направо казано, божествен в нейните очи. На няколко пъти улови мекия му поглед на млад самец и кръвта й завираше, докато той, свенливо изчервен, свеждаше глава: Muy jovencito, muy quaro, y muy santo*.

  – Погледни го, мила! – сбута грубичко с лакът приятелката си. – Не е ли чудесен? Ух, направо ще го изхрускам!
  – Чудесен, обаче е католишки чернокапец, от най-ревностните слуги на Църквата! – равнодушно рече цоцоланата, солистка на дамския провинциален хор към местния Дом на профсъюзите. – Религиозният обет към тяхната вяра, драга, им забранява да се докосват до жена. Бият тайно чекии на провала, ако още не знаеш.
  – Чела съм...
  – Е, тогава радвай му се, побленувай, но не си въобразявай! То все едно сладолед през джам да ближеш.

  На летището в Триест, докато си похапваха хотдог, диригентът на дамския хор Агоп Префърцунян успя да побъбри на немски с възрастното кюре, и като ловък арменец, установи, че тези двама се гласят за аудиенция при Негово светейшество главата на Римокатолическата църква, привилегия за много, ама особено ревностни служители на католицизма.
  – Избрани сме измежду хиляда и седемстотин монаси в Хърватско. Братът Йосип е осемнайсетгодишен, но Негово Високопреосвещенство пожелал да го види лично, да разговарят на четири очи... Има вероятност брат Йосип да бъде въздигнат в по-горен сан. Предстои му блестяща кариера и ние в мъжкия ни манастир сме горди с крепката му всеотдайност към Светата Божия невяста, нашата честна, предостойна Църква.

  – Доста млад е наистина – кимна диригентът. – Не е ли твърде млад и зелен, че да го хвалите толкоз?
  – Въвел е в Христовата вяра стотици мюсюлмани-бошнаци.
  – Фиу-у! – подсвирна Агоп, български арменец с присъщи за етноса си жизнелюбие, ум и прозорливост. – Не е ли все тая пред Корана ли се молиш или пред Евангелието! Светът е едно голямо село, господине, нима не знаете! А сега вече имаме и Интернет, джиесеми, сателитна комуникация...

  – Братко – усмихна се ледено отецът, – едва ли знаете колко пагубен за душата им е ислямът. Кажат ли Аллах, тия хорица забравят и род, и родина. А войната ги направи още по-твърдоглави.
  – Значи, казвате, вашият брат Йосип успял с твърдоглавите бошнаци...
  – Viribus unitis** – кимна отецът и се вторачи в памучните облачета под крилото на самолета, с което даде на любознателния Агоп да разбере, че темата е приключена.

  След половин час боингът набираше скорост по пистата, за да поеме към Венеция-Цюрих-Милано, и докато корпусът му яко вибрираше, Фани успя да докара работите дотам, че младичкият йезуит вече не само седеше в креслото до нея, но и се захвана прилежно да й обясни кой кръг на Ада е отреден за грешниците, които: несъзнателно макар, са пренебрегнали Господ и препоръките Му за достоен живот сред греховете.
Беседата си водеше според високия стил на теософията, поясненията – на развален сърбо-хърватско-словенско-полско-чешко-руско-български, тоест, ползваше всички онези прастари думи и фрази, които са понятни за славянското море на Европейския континент. Фани пък попиваше не толкоз обясненията, колкото тъжния лъх на евтин одеколон за след бръснене, от най-евтините бръснарски мазила.

  – Извините меня – хвърли му лъстив поглед, – а въй с что бричите ся? Я слъйхала, что "Жилет" и "Уилкинсън" лучше всех, не ли?!
  – Ах, госпожице, ви существо земное – нажали се той и тя видя, че наистина тъгува.
  – А въй что! Ета нехарашо может бъйт според вами?!

  Той прихвана ръката й над лакътя и тя полекичка склони главица върху рамото му. Засмърдя й остро на нафталин.
  – А можна ета мъй с вами паправит?!
  – Разумем... разумем... – задъха се той, целият поруменя.
  – Ами тогава?!  

  – Ми сме овде на десет илядо метара више земле, ви присутност Богу не сечате?!

  – Сечам, сечам... И що, като го усещам!

  В най-предната част на салона между други двама пасажери в този момент течеше сладък мухабет на немски.
  – При нас в Хърватска някои затворници от инат с игла и рибарска корда си зашиват устата, предпочитат от глад да умрат.
  – Не може да бъде! Но това е жестоко, много жестоко. Ужасно, господине, разберете. При вас изглежда задържаните нещастници ги третирате по-строго от допустимото.
  – Ех, господине, тия хора не са за жалене... Те са мародерствали, когато нашите си напущаха домовете, бягайки от сръбските танкове и артилерия.
  – А религията? А всемирната Любов? А посланията на апостол Павел?!
  – Но при нас е война, господине. Вие какво очаквате!

  И тук мухабетът се запече.

  Отзад другите двама вече бяха преминали на "ти". Зад високите облегалки както в уютно гнезденце палавата Фани му позволи скришом да й надзърне в деколтето, дето розовееше нежна плът, а ореолът около зърното й мамеше ли, мамеше. Синеокият се разтрепери: крие ръце в черното си расо, криви очи тъй неестествено, чак я разсмя.
  – Я сейчас пайехала в тоалетну – надигна се. – Како кавалер и как сущий мужчина не сакаш ли пайехат са мной?

  Тоалетната бе в опашката на самолета, та докато се провираха между двете редици седалки, колежките й вирят палец или с два пръста – знака на победата, изпровождат тези двама с коварни, окуражителни погледи. Естествено в случая палецът не е знак на пребоядисал се комунист или доносник, нито е знакът на римски велможа, склонен да помилва живота на жестоко наранения на сцената гладиатор, а е по-близо до жеста на стопаджийка или на магистрална жрица, която – заголила бедро към препускащите бясно диви мъжкари, дискретно им прави предложение: "Ще ме качиш ли, жребецо?"

  Поне три пъти стигнаха до края. На три пъти тя учтиво го отстраняваше от себе си и клякаше да се подмие, а той я съзерцаваше потресен, че точно в такъв важен момент, когато според висшата теософия би трябвало да се чувства омърсен и жалък, нищо подобно не усеща, ами напротив, чува ангелски хорал в най-дълбокото на душата си. И Фани го гушва гальовна, оставя го да й се любува, да прокарва пръсти по тялото й и да пие от устните й, застанал сякаш покрай величествения олтар в чест на вярата в Бог, пред неочаквано оживялата мраморна Дева Мария; после като разгонен животно отново се впива в нея, причинява й болка, но тя го трае. С тънка усмивчица слуша как разгоненият жребец мучи нещо на майчиния си диалект нейде в албанските чукари, и никак, ама никак не му се ядоса, че кажи-речи, цялата отгоре додолу я олигави.

  По това време възрастното кюре притеснено обхожда с внимателен взор салона за евтината по-долна класа пасажери и бързо-бързо мрънка молитви на латински...

  Сред дълбоките фотьойли в чакалнята за транзитни пътници на цюрихското летище докато Фани отпиваше глътки силно кафе, младият последовател на Игнаций Лойола й предложи веднага да се оженят в цюрихската община, а сетне да уговори с колегата ритуална венчавка, да узаконят и пред Бог тази внезапна, по никое време избликнала греховна плътска любов.
  – Дарагой, милъй мой Йоско – изгледа го Фани с лукаво женско любопитство, – мая работа да делает изкуство, на гряз земле с ногами мои да буду ходит. А тъй, дарагой, не нада с меньой кариеру и жизню да сасъйпаешся.
  – Кохам те! Сакам те! Я очен люблю тебя! Их либе дих! Ай лав ю! Жьо т’ем! О, аморе мио! – шепне той в екстаз, милва й ръката и предано се взира в очите й на дяволица, благоговее като пред Света Богородица, все едно е коленичил пред папата или дори пред разпнатия Иисус Христос. 

  Бавничко приближи старото кюре.

  – Комен зи! – рече на младия йезуит. Докато го отвеждаше като провинил се ученик по-далеч от Фани, чак при пилотската кабина в предната част на самолета, обърна се към зяпачите:
  – Я, юбер ден зееленфриден, зер гут. Зер гут, них фар, майне херен!***

  От Цюрих нататък, през Милано, та чак до Римското летище възрастният неотлъчно и плътно съпровождаше своя разтерзан колега, отваряше му пътечка сред шаренията и сред нескончаемата глъч на тълпата или седеше, плътно наведен над него: нещо му шепнеше твърдо и настойчиво. Много нарядко дискретно обаче отправяше бърз като светкавица пред пролетна буря поглед към пухкавата хористка, докато последната –весела, разхубавена, не преставаше да се кикоти с дружките си. 

  – И аз знам подобна... – рече Манчо, като изслушаха мълчаливо поучителния разказ на кондуктора Вичо и дълго цъкаха с език. – А вий чували ли сте за монаха Разпопов! Твърд съм – викал Ристю Разпопов, – глух съм за дяволските изкушения и съблазън. Жената е чрево адово. Молитви си баел против мерак. Добре! Обаче явява се гъркиня една в селото Куклен, хубавица за чудо и приказ; покрай портите на мъжкия манастир "Козма и Дамян" моли монаха да я преведе до съседно село. Таман превалили баира, камъче й влязло в сандала. Рекла да се изуе там, дето поляната дъхти на омайниче, а от прекършените клони бисерна мъзга капе, наложило се и чорапогащника да смъкне. Зърва клетият Ристю голичко женско, вчепкват се двамца баш там, на тучната морава и… сетне хвърля расото, запокитил в храстите и калимявката дори и хукнал, моля ви се, държавната ни Българо-гръцка граница нелегално и незаконно да преминава.

  Едвам се отървал от граничните власти. Простили му, като чули, че било от любов. Но старият игумен дядо Инокентий не му прости – наложил му два месеца строг пост: на вода, четвъртинка хлебец и молитва. За таквизи работици, драги, не съм сигурен и молитвата дали помага, ама огладнее ли му задникът и ушите му светнат ли от глад, няма как да не забрави тез пусти опустели дяволски мераци, ами си речете "Пази ме, Боже Господи, и ти, Пресвета Богородичке, на мене, грешния, това да не се случва!"

  – Айде, бе-е! – наежиха се мъжкарите. – Тоз грях кой го не желай!

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 08 maj 2022

По действителен случай. Графиката: от автора. 

___

* (исп.) Много младичък, много хубав и много свят.

** (лат.) С общи усилия.

*** (нем.) Да, за душевния мир, много добре. Много добре, нали така, господа! Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (971.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (971.)

  Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце. – Из Притчи Соломонови, Библия  

   08 uni 1999

КОКОШКИТЕ НА ХЕМИНГУЕЙ

  Тук нищо не се проверява, няма критерии. Често посредствеността бива увенчана с лаври, докато геният претърпява редица поражения. Вашите творчески мъки?! Мъчат се и графоманите. Твърдят, че Достоевски пишел бързо и лесно. Да? Имате да кажете нещо свое! Всеки е убеден, че има да разкаже нещо свое. Почти всичките ми познати, които не са писатели, са дълбоко и искрено убедени, че не са станали писатели само поради липсата на време. Казимеж Брандис*, "Писма до г-жа Z.", изд. 1980, стр. 75

  "Ще вземем здравото яйце и ще го скрием в леко перверзната черупка – читателят ще го лапне, подмамен от черупката, и ето че идеята ни ще попадне незабелязано в корема му! Така започнаха Стайнбек, Колдуел и Дос Пасос, така започнаха по-късно Фаст, Малц и пр., така започнаха след войната Уолфърт, Майлър (вероятно е Артър Милър, бел.м., tisss), Хайм... Така много години преди това започнаха Джек Лондон и Ъптон Синклер." Вж. Атанас Славов**, "Под сянката на Фордовия мит", издателство Народна младеж от 1963 г., стр. 68
 

  Българската ни държава след Освобождението не успява да изгради нравствена основа. От времето на Елин-Пелиновия Андрешко политическите партии, движения и държавна администрация у нас са скарани с човека от народа – едно говорят, друго вършат, лъжат безогледно, бързо се главозамайват, крадат на поразия, по върховете на народното представителство изтласкват специално подбрани полуграмотни и яко невежи събратя по душа и по манталитет на Ст.Л.Костовия г-н Големанов, глумят се просташки над интелигентния стопанин; вместо да разчитат на неговото съдействие, закрилят закоравелия вагабонтин, целуват блажено ръка на всеки по-силен от тях, и това, разбира се, наричат дипломация.

  Лицемерието като да е задължителна черта на изкачващия се тъпак в йерархията. Журналистиката джафка, общо взето, като мило пале около богатите софри: вместо да гради национално самочувствие у българина чрез нравствени реални критерии в общественото съзнание, заела се е да занимава публиката с идиотщините на тънка прослойка отчайващо противни маргинали, слабост са й картини и сюжети, в които Злото е всепобеждаващо. Единичните прояви на трезва, уравновесена оценка ни се показват като дело на чудаци не от мира сего – някакви там бели врани извън ятото самодоволни консуматори на мърша. Ако не си с лешоядите, приемат те за враг и в двата им лагера – син или червен; девизът на йезуитите и партайците "Който не е с нас, е против нас" никога не е преставал да им бъде водещото начало за последните сто и четирийсет години обществен живот у нас.

  До вчера се люспеха, а и днес прочистват стройните си партийни редици от врага с партиен билет. Но и то не е нещо ново. По този начин са управлявали далеч преди тях и Стефан Стамболов, Александър Стамболийски. Тогава защо са тези гърчове? Не е ли подозрителността им присъща на тайните, затворени за простия народ общности, на клановете – дивна подозрителност, роила се първом изпод византийските златни кубета на Източната ортодоксия, но заимствала стил и от сицилианската мафия! Как е възможно нация, вървяща в стъпките на Първостроителя апостол Павел, да е дотам безпомощна пред посредствеността и вандализма на орките! Как от толкова прибрана и уравновесена нация на бял свят се е пръкнала в изобилие толкова чистосърдечна простотия? Дали не сме въздигнали Левски, като пример за характер, именно защото не ни е присъщо да сме като него! Дали настояването да бъде обожествен Апостола не иде в отглас от всеобщата наша гузна съвест и печалното убеждение, че в никакъв случай не можем да сме като Апостола, че Васил Левски е коренно различен от нас?

  Честно съревнование, достолепие в състезания между идеи! Какво е това? Сякаш никога не сме го разбирали. Българското Народно събрание го ползват обикновено като средство за прекършване на опонента, за омачкване на всичко, което малко от малко намирисва на достойнство и идея. Народно събрание ли имаме или си имаме партизанско сборище? Всеки случай, сигурно е, че народният избраник не защитава обикновения народ, ами партийния си бос. Партийното делене вместо ползи нанася непоправими беди. Докога? Докато всички, родени в робство, измрем ли! А може би докато не заплетем пак нишка от корените на националното ни Възраждане, където – колкото и неопитност да имало, надделява родолюбието, почитта към отечеството, към общността в българщината, т.е. към човечността: знаем да воюваме, но знаем и да си помагаме в беда.

  Мастит автор, когото ни представят за храбър човек, емигрирал през 1975 г., за да избегне девет години комунистически затвор, и от 1984 г. гражданин на САЩ, издал повече от четирийсет тома белетристика, поезия, изкуствознание, пък и с теория на литературата и фантастика, автор на трилогия за дейността на Учителя Петър Дънов, публикува тези дни най-популярният вестник у нас в статия*** под разгромяващото заглавие "Разсмърдяхте се". Но какво ни предлага този защитник на демокрацията и на онеправданите в България? "Започвам – пише той – с една забележка към Тончо Жечев (...) че трябва да се вслушаме в Достоевски, който е казал, че моралът е най-важното, и значи, оттам трябва да се започне. Само че Фьодор Михайлич не е казал това." Следва "правилното" тълкуване какво собствено имал предвид любимият на сливенския автор Фьодор Михайлович, изпъстрено с хитроумни пасажи: "Колкото и да е надарен един ремсист дивдядовец (Тончо Жечев е родом от с. Дивдядово, днес квартал на Шумен – бел.м., tisss), той никога няма да долови точно какво ни е казвал титанът на православието от Санкт Петербург";

  "...кухо, блядо (алюзия за руската дума "блядь" за пропаднала жена, курва), постно; как да реагираш на тази плоскотия, освен с "големи яйца!" Което си казва всеки в тази държава, който е допълзял до парите";
 "Аз обаче също съм българин, макар че не съм селянин, и си мечтая моят приятел кебапчията-сергиджия да влети в телевизионните ви и в държавните ви Съвети като Исус в храма, да ви задрънка с тиган номер осем по главите, защото..."

  Подир декларация колко цени своя връстник Тончо Жечев (1929-2000) – "чел съм го, възхищавал съм се от нещата му, кръв съм лял (Айййй!), когато живеех в Щатите, да бъде сред първите четирима българи – гости на Вашингтон... Той е голям българист, писател и философ" – та след тази уводна декларация Великият автор на статията в "Труд" изповедно изключително скромно продължава: "Пиша ги тези редове, понеже обичам демокрацията. Искам да защитя това, което е истинска демокрация". (Хе-хе!)
Финал на статията със смърдящото й заглавие: "...Всъщност, цялата работа е много проста: в САЩ, както и в Западна Европа, властта наистина е от народа и за народа"

  Ех, рекох си, защо ли тази стилистика нещо не ме възхищава? А човекът нали казва нещата каквито са! Обаче, според мосю Жан-Батист Молиер (1622-1673): и лицемерът Тартюф рецитира от сцената единствено верни неща. Така изразен, демократизмът у хлевоустия автор от Сливен, дори респектът му към Тончо от Дивдядово, защо някак не съответстват, не ми се връзват обясненията му в любов с жарките му призиви за саморазправа. И усъмнил се веднъж и в сливенския чешит, и в предизвикателната му честност ли, що ли? – познат някак ми се провижда иззад мъглата на десетилетията. Ча-а-акай-чакай-чакай! Ами този образ ми е вече известен. Паметта е жестока работа! Спомням си, някога като блед гимназист, срещал съм му името, направил ми е силно впечатление, даже съм си купил в онези тогавашни години на оскъдица книжлето му от поредицата "Млади приятели на изкуството" с показателното й заглавийце "Под сянката на Фордовия мит" – едно от книжлетата, с помощта на които любопитно съм заничал към интересуващите ме по онова време североамерикански автори класици, по препоръка на Никола Джоков – Джоката (1934-2000), първият ми учител в писането: в стиховете, разказите, вестникарството. И ето какво през онази далечна 1963 г. съм си подчертал, написано от въпросния сливенски тарикат Атанас Славов за носителя на престижната Нобелова награда за литература Ърнест Хемингуей (1899-1961): "Може да го видите по чехли, полугол, с отпуснато, тлъсто и вкиснато тяло на алкохолик, да храни своите кокошки". Вж. Атанас Славов, вж. цит.съч., стр. 21.

  В този "бир парче" агитационен партайски сборник на идеологическата секция към издателството на Комсомола, предназначен като за пъпчиви нашенчета, т.нар. млади приятели на изкуството, 33-годишният по онова време Атанас Славов е нанизал гадни фрази не единствено за автора на антивоенния бестселър "Сбогом на оръжията", но и за Ъптон Синклер, Ърскин Колдуел, Джон Стайнбек и Артър Милър, който е назован красиво и гнусно "нихилист". Отрекъл гневният соц-агитатор тотално може би и най-престижната ежегодна премия за литература и публицистика в САЩ и Западния свят – "Пулицър", както и дузина автори и литературни сдружения на Северна Америка.

  Зачетох се пак в написаното от Атанас Славов, но 36 години по-късно. Виждам как другарят, или ако ви е по-приятно – господин Славов, вадил с пълни ведра сведения и квалификации за прогнилия капитализъм от статиите на някоя си Елена Романова и някой си Пьотр Павленко – двама анджък прогресивни съветски другари от ерата на Йосиф Висарьонович. Такива ми ти работи, читателю драги, както гласяла рубриката на габровлията Трифон Кунев Бояджиев (1880-1954), Ситни-дребни като... камилчета!

  Любопитно ми стана откога Ърнест Хемингуей е изпитвал слабост към кокошките... Въобразявал съм си, че доста живо ме е занимавала темата за живота му, но такава слабост към кокошките не съм подозирал у боксиращия се Хемингуей. И този факт обаче си намери обяснението как Атанас Славов е стигнал дотук... Когато превеждал прилежно от руските първоизвори, сливенският "баш-компилатор, по тупан пущина", самообявил се за ярък борец срещу американските "писатели ренегати" по негов си тертип превел руската думица "кошки" (котки, котараци, котаци, писанки, писенца) на родния си познат български език като "кокошки". Та и този факт си дойде на мястото, понеже Хемингуей наистина имал слабост към котешкия род – от африкански лъвове до домашните кротко мъркащи своенравни същества.

  Е, питам след тази моя екскурзия до миналото: Кому да вярвам? На някогашния 33-годишен агитпроп на болшевишката идея и всепобеждаващия марксизъм-ленинизъм, или на 69-годишния приятно узрял академик, все така гневен, но нахъсан защитник на Западната демокрация, комуто се приискало с тиган нумеро восемь, зает от приятеля му кебапчията, да задрънка опонентите си по кухата им кратуна! Ако откривам нещо непроменено в цялата галиматия около професора и виден демократ Атанас Славов, то е до болка познатия стил на гневно отрицание – стил, представен от политически маймуни и пишман-философи, от фенове на т.нар. европейски духовни ценности, но всъщност повлиян от яростта на пролет-култовщината на "Великия Октомври". 

  Е, па ние така сме си и научени – колкото по-невъздържано се зъбиш "напук врагу, напук и вам, идиоти", толкова си по демократ! И ето завъртя се Виенското колело на живота, и тъй доживяхме маргинали с манталитет на първосигнално партайгеносе да бранят демокрацията, да ни ориентират кое как е в обществения живот, в политиката. Както е известно, всеки е в правото си да се променя, случва се някога поради онези познати "грешки на растежа" да се завърти като ветропоказател над старата опушена кебапчийница БКП, пак естествено според посоката, в която духа вятърът. И нали има свещеното право да се развива и като общественик, публицист, писател, политически анализатор и дегустатор, автор на гастрономически сборник за прилежната домакиня "Традиционна българска кухня", пък най-вече като философ-психолог, фен на Петър Дънов. От всеки картоф – философ! 

  Да поставиш диагноза е три четвърти свършена работа. Критика на властта, ами че това е в услуга на управлението! Защо не разбират простичката истина, а все ровят, търсят си врагове и там, дето ги няма! И си мисля: Честният човек е спокоен, че нали по себе си мери; докато нахъсаният "борец за демокрация" тръпне за съдбата на тази или онази партия, този или онзи партиен шмекер, и няма как да знае собственият му народ в каква беда е до шия. За воюващото Добро съм. Знам, че българите пак ще се оправим някой ден, и няма как да не се оправим; само трябва да внимаваме кой и как чете евангелието, как се изживява в позата на Иисус. Партаецът – вари го-печи го, си остава фанатик и партаец, каквито и клетви да изрича, колкото и лъчезарно да ни се кемери от телевизионния екран, да ни се усмихва с гримасата на нежна акула.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 07 маj 2022

Илюстрации:
- Известният любимец на "кокошките" Ърнест Хемингуей.

- Жан-Батист Молиер, признатият гений на сарказма****.

___
* Kazimierz Brandys (1916-2000), полски интелектуалец, автор от най-висока проба в модерната европейска есеистика.
** Атанас Славов е родом от Сливен (1930-2010). Автор на свободна практика, изявявал се някога си и по Радио Свободна Европа, и по BBC (Лондон) през 1978 г. Работил е по проблемите на източноевропейските култури към Центъра "Удроу Уилсън"- Вашингтон през 1979 г., инструктор по Български език в Държавния департамент на САЩ - Вашингтон, през 1980-1983 г. и в Центъра за езикови научни изследвания в щата Мериленд през 1983 г. Радиосценарист, редактор, диктор в Радио "Гласът на Америка" през 1980-1990 г. Автор на стихотворения, фантастика, изкуствоведски изследвания и прочие. За него ласкаво се изказват световноизвестни писатели. След напускане на България (1976) почва да пише мемоарите си, на които до голяма степен дължи известността си на Запад. Написани на английски, но първо звучат на български, четени от самия автор в 52 седмични предавания по Радио "Свободна Европа" под надслова "Пътеки под магистралите“ (1978-1979). По-късно излизат на български със заглавието "С трева обрасли" в парижкото издателство "Пеев & Попов" (1983). През 1986 г. пълният вариант на мемоарите му се явява на английски (изд. "Оксидентъл прес"- Вашингтон) със заглавие "With The Precision of Baths". В книгата си г-н Славов пресъздава политическата и културната атмосфера в България по време на соца и по тази основна причина през 1986 г. му е присъдена премията Legerete International Writers Union Book за отлично съчинената автобиография. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB_%D0%B8_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3)

  Статията му "Разсмърдяхте се", наред с книгата му за прилежната домакиня в кухнята, е нищожна част от огромно по обем екзотично творчество. След "кокошките на янкито Ърнест Хемингуей" последователят на Петър Дънов, прави епохалното откритие, че Америка балансирала с десни (републикански) операции за ухажване на етническата шлака (?!) в България, на бившите болшевики и наследниците им. Това е част от личната визия на г-н професора за чувствата на САЩ към България (в. "24 часа" от 6.ІХ.1999 г., стр. 13 от статията на Кристин Димитрова "Ромите към Ботев, а ние към Европа" за т.нар. "латентен расизъм" у българина).
*** Вж. вестник. "Труд" от 26.VІІІ.1999 г., стр. 10.

**** Ученият глупак е по-голям глупак от невежия глупак – Молиер. Бел.м., tisss.