ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (971.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (971.)

  Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце. – Из Притчи Соломонови, Библия  

   08 uni 1999

КОКОШКИТЕ НА ХЕМИНГУЕЙ

  Тук нищо не се проверява, няма критерии. Често посредствеността бива увенчана с лаври, докато геният претърпява редица поражения. Вашите творчески мъки?! Мъчат се и графоманите. Твърдят, че Достоевски пишел бързо и лесно. Да? Имате да кажете нещо свое! Всеки е убеден, че има да разкаже нещо свое. Почти всичките ми познати, които не са писатели, са дълбоко и искрено убедени, че не са станали писатели само поради липсата на време. Казимеж Брандис*, "Писма до г-жа Z.", изд. 1980, стр. 75

  "Ще вземем здравото яйце и ще го скрием в леко перверзната черупка – читателят ще го лапне, подмамен от черупката, и ето че идеята ни ще попадне незабелязано в корема му! Така започнаха Стайнбек, Колдуел и Дос Пасос, така започнаха по-късно Фаст, Малц и пр., така започнаха след войната Уолфърт, Майлър (вероятно е Артър Милър, бел.м., tisss), Хайм... Така много години преди това започнаха Джек Лондон и Ъптон Синклер." Вж. Атанас Славов**, "Под сянката на Фордовия мит", издателство Народна младеж от 1963 г., стр. 68
 

  Българската ни държава след Освобождението не успява да изгради нравствена основа. От времето на Елин-Пелиновия Андрешко политическите партии, движения и държавна администрация у нас са скарани с човека от народа – едно говорят, друго вършат, лъжат безогледно, бързо се главозамайват, крадат на поразия, по върховете на народното представителство изтласкват специално подбрани полуграмотни и яко невежи събратя по душа и по манталитет на Ст.Л.Костовия г-н Големанов, глумят се просташки над интелигентния стопанин; вместо да разчитат на неговото съдействие, закрилят закоравелия вагабонтин, целуват блажено ръка на всеки по-силен от тях, и това, разбира се, наричат дипломация.

  Лицемерието като да е задължителна черта на изкачващия се тъпак в йерархията. Журналистиката джафка, общо взето, като мило пале около богатите софри: вместо да гради национално самочувствие у българина чрез нравствени реални критерии в общественото съзнание, заела се е да занимава публиката с идиотщините на тънка прослойка отчайващо противни маргинали, слабост са й картини и сюжети, в които Злото е всепобеждаващо. Единичните прояви на трезва, уравновесена оценка ни се показват като дело на чудаци не от мира сего – някакви там бели врани извън ятото самодоволни консуматори на мърша. Ако не си с лешоядите, приемат те за враг и в двата им лагера – син или червен; девизът на йезуитите и партайците "Който не е с нас, е против нас" никога не е преставал да им бъде водещото начало за последните сто и четирийсет години обществен живот у нас.

  До вчера се люспеха, а и днес прочистват стройните си партийни редици от врага с партиен билет. Но и то не е нещо ново. По този начин са управлявали далеч преди тях и Стефан Стамболов, Александър Стамболийски. Тогава защо са тези гърчове? Не е ли подозрителността им присъща на тайните, затворени за простия народ общности, на клановете – дивна подозрителност, роила се първом изпод византийските златни кубета на Източната ортодоксия, но заимствала стил и от сицилианската мафия! Как е възможно нация, вървяща в стъпките на Първостроителя апостол Павел, да е дотам безпомощна пред посредствеността и вандализма на орките! Как от толкова прибрана и уравновесена нация на бял свят се е пръкнала в изобилие толкова чистосърдечна простотия? Дали не сме въздигнали Левски, като пример за характер, именно защото не ни е присъщо да сме като него! Дали настояването да бъде обожествен Апостола не иде в отглас от всеобщата наша гузна съвест и печалното убеждение, че в никакъв случай не можем да сме като Апостола, че Васил Левски е коренно различен от нас?

  Честно съревнование, достолепие в състезания между идеи! Какво е това? Сякаш никога не сме го разбирали. Българското Народно събрание го ползват обикновено като средство за прекършване на опонента, за омачкване на всичко, което малко от малко намирисва на достойнство и идея. Народно събрание ли имаме или си имаме партизанско сборище? Всеки случай, сигурно е, че народният избраник не защитава обикновения народ, ами партийния си бос. Партийното делене вместо ползи нанася непоправими беди. Докога? Докато всички, родени в робство, измрем ли! А може би докато не заплетем пак нишка от корените на националното ни Възраждане, където – колкото и неопитност да имало, надделява родолюбието, почитта към отечеството, към общността в българщината, т.е. към човечността: знаем да воюваме, но знаем и да си помагаме в беда.

  Мастит автор, когото ни представят за храбър човек, емигрирал през 1975 г., за да избегне девет години комунистически затвор, и от 1984 г. гражданин на САЩ, издал повече от четирийсет тома белетристика, поезия, изкуствознание, пък и с теория на литературата и фантастика, автор на трилогия за дейността на Учителя Петър Дънов, публикува тези дни най-популярният вестник у нас в статия*** под разгромяващото заглавие "Разсмърдяхте се". Но какво ни предлага този защитник на демокрацията и на онеправданите в България? "Започвам – пише той – с една забележка към Тончо Жечев (...) че трябва да се вслушаме в Достоевски, който е казал, че моралът е най-важното, и значи, оттам трябва да се започне. Само че Фьодор Михайлич не е казал това." Следва "правилното" тълкуване какво собствено имал предвид любимият на сливенския автор Фьодор Михайлович, изпъстрено с хитроумни пасажи: "Колкото и да е надарен един ремсист дивдядовец (Тончо Жечев е родом от с. Дивдядово, днес квартал на Шумен – бел.м., tisss), той никога няма да долови точно какво ни е казвал титанът на православието от Санкт Петербург";

  "...кухо, блядо (алюзия за руската дума "блядь" за пропаднала жена, курва), постно; как да реагираш на тази плоскотия, освен с "големи яйца!" Което си казва всеки в тази държава, който е допълзял до парите";
 "Аз обаче също съм българин, макар че не съм селянин, и си мечтая моят приятел кебапчията-сергиджия да влети в телевизионните ви и в държавните ви Съвети като Исус в храма, да ви задрънка с тиган номер осем по главите, защото..."

  Подир декларация колко цени своя връстник Тончо Жечев (1929-2000) – "чел съм го, възхищавал съм се от нещата му, кръв съм лял (Айййй!), когато живеех в Щатите, да бъде сред първите четирима българи – гости на Вашингтон... Той е голям българист, писател и философ" – та след тази уводна декларация Великият автор на статията в "Труд" изповедно изключително скромно продължава: "Пиша ги тези редове, понеже обичам демокрацията. Искам да защитя това, което е истинска демокрация". (Хе-хе!)
Финал на статията със смърдящото й заглавие: "...Всъщност, цялата работа е много проста: в САЩ, както и в Западна Европа, властта наистина е от народа и за народа"

  Ех, рекох си, защо ли тази стилистика нещо не ме възхищава? А човекът нали казва нещата каквито са! Обаче, според мосю Жан-Батист Молиер (1622-1673): и лицемерът Тартюф рецитира от сцената единствено верни неща. Така изразен, демократизмът у хлевоустия автор от Сливен, дори респектът му към Тончо от Дивдядово, защо някак не съответстват, не ми се връзват обясненията му в любов с жарките му призиви за саморазправа. И усъмнил се веднъж и в сливенския чешит, и в предизвикателната му честност ли, що ли? – познат някак ми се провижда иззад мъглата на десетилетията. Ча-а-акай-чакай-чакай! Ами този образ ми е вече известен. Паметта е жестока работа! Спомням си, някога като блед гимназист, срещал съм му името, направил ми е силно впечатление, даже съм си купил в онези тогавашни години на оскъдица книжлето му от поредицата "Млади приятели на изкуството" с показателното й заглавийце "Под сянката на Фордовия мит" – едно от книжлетата, с помощта на които любопитно съм заничал към интересуващите ме по онова време североамерикански автори класици, по препоръка на Никола Джоков – Джоката (1934-2000), първият ми учител в писането: в стиховете, разказите, вестникарството. И ето какво през онази далечна 1963 г. съм си подчертал, написано от въпросния сливенски тарикат Атанас Славов за носителя на престижната Нобелова награда за литература Ърнест Хемингуей (1899-1961): "Може да го видите по чехли, полугол, с отпуснато, тлъсто и вкиснато тяло на алкохолик, да храни своите кокошки". Вж. Атанас Славов, вж. цит.съч., стр. 21.

  В този "бир парче" агитационен партайски сборник на идеологическата секция към издателството на Комсомола, предназначен като за пъпчиви нашенчета, т.нар. млади приятели на изкуството, 33-годишният по онова време Атанас Славов е нанизал гадни фрази не единствено за автора на антивоенния бестселър "Сбогом на оръжията", но и за Ъптон Синклер, Ърскин Колдуел, Джон Стайнбек и Артър Милър, който е назован красиво и гнусно "нихилист". Отрекъл гневният соц-агитатор тотално може би и най-престижната ежегодна премия за литература и публицистика в САЩ и Западния свят – "Пулицър", както и дузина автори и литературни сдружения на Северна Америка.

  Зачетох се пак в написаното от Атанас Славов, но 36 години по-късно. Виждам как другарят, или ако ви е по-приятно – господин Славов, вадил с пълни ведра сведения и квалификации за прогнилия капитализъм от статиите на някоя си Елена Романова и някой си Пьотр Павленко – двама анджък прогресивни съветски другари от ерата на Йосиф Висарьонович. Такива ми ти работи, читателю драги, както гласяла рубриката на габровлията Трифон Кунев Бояджиев (1880-1954), Ситни-дребни като... камилчета!

  Любопитно ми стана откога Ърнест Хемингуей е изпитвал слабост към кокошките... Въобразявал съм си, че доста живо ме е занимавала темата за живота му, но такава слабост към кокошките не съм подозирал у боксиращия се Хемингуей. И този факт обаче си намери обяснението как Атанас Славов е стигнал дотук... Когато превеждал прилежно от руските първоизвори, сливенският "баш-компилатор, по тупан пущина", самообявил се за ярък борец срещу американските "писатели ренегати" по негов си тертип превел руската думица "кошки" (котки, котараци, котаци, писанки, писенца) на родния си познат български език като "кокошки". Та и този факт си дойде на мястото, понеже Хемингуей наистина имал слабост към котешкия род – от африкански лъвове до домашните кротко мъркащи своенравни същества.

  Е, питам след тази моя екскурзия до миналото: Кому да вярвам? На някогашния 33-годишен агитпроп на болшевишката идея и всепобеждаващия марксизъм-ленинизъм, или на 69-годишния приятно узрял академик, все така гневен, но нахъсан защитник на Западната демокрация, комуто се приискало с тиган нумеро восемь, зает от приятеля му кебапчията, да задрънка опонентите си по кухата им кратуна! Ако откривам нещо непроменено в цялата галиматия около професора и виден демократ Атанас Славов, то е до болка познатия стил на гневно отрицание – стил, представен от политически маймуни и пишман-философи, от фенове на т.нар. европейски духовни ценности, но всъщност повлиян от яростта на пролет-култовщината на "Великия Октомври". 

  Е, па ние така сме си и научени – колкото по-невъздържано се зъбиш "напук врагу, напук и вам, идиоти", толкова си по демократ! И ето завъртя се Виенското колело на живота, и тъй доживяхме маргинали с манталитет на първосигнално партайгеносе да бранят демокрацията, да ни ориентират кое как е в обществения живот, в политиката. Както е известно, всеки е в правото си да се променя, случва се някога поради онези познати "грешки на растежа" да се завърти като ветропоказател над старата опушена кебапчийница БКП, пак естествено според посоката, в която духа вятърът. И нали има свещеното право да се развива и като общественик, публицист, писател, политически анализатор и дегустатор, автор на гастрономически сборник за прилежната домакиня "Традиционна българска кухня", пък най-вече като философ-психолог, фен на Петър Дънов. От всеки картоф – философ! 

  Да поставиш диагноза е три четвърти свършена работа. Критика на властта, ами че това е в услуга на управлението! Защо не разбират простичката истина, а все ровят, търсят си врагове и там, дето ги няма! И си мисля: Честният човек е спокоен, че нали по себе си мери; докато нахъсаният "борец за демокрация" тръпне за съдбата на тази или онази партия, този или онзи партиен шмекер, и няма как да знае собственият му народ в каква беда е до шия. За воюващото Добро съм. Знам, че българите пак ще се оправим някой ден, и няма как да не се оправим; само трябва да внимаваме кой и как чете евангелието, как се изживява в позата на Иисус. Партаецът – вари го-печи го, си остава фанатик и партаец, каквито и клетви да изрича, колкото и лъчезарно да ни се кемери от телевизионния екран, да ни се усмихва с гримасата на нежна акула.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 07 маj 2022

Илюстрации:
- Известният любимец на "кокошките" Ърнест Хемингуей.

- Жан-Батист Молиер, признатият гений на сарказма****.

___
* Kazimierz Brandys (1916-2000), полски интелектуалец, автор от най-висока проба в модерната европейска есеистика.
** Атанас Славов е родом от Сливен (1930-2010). Автор на свободна практика, изявявал се някога си и по Радио Свободна Европа, и по BBC (Лондон) през 1978 г. Работил е по проблемите на източноевропейските култури към Центъра "Удроу Уилсън"- Вашингтон през 1979 г., инструктор по Български език в Държавния департамент на САЩ - Вашингтон, през 1980-1983 г. и в Центъра за езикови научни изследвания в щата Мериленд през 1983 г. Радиосценарист, редактор, диктор в Радио "Гласът на Америка" през 1980-1990 г. Автор на стихотворения, фантастика, изкуствоведски изследвания и прочие. За него ласкаво се изказват световноизвестни писатели. След напускане на България (1976) почва да пише мемоарите си, на които до голяма степен дължи известността си на Запад. Написани на английски, но първо звучат на български, четени от самия автор в 52 седмични предавания по Радио "Свободна Европа" под надслова "Пътеки под магистралите“ (1978-1979). По-късно излизат на български със заглавието "С трева обрасли" в парижкото издателство "Пеев & Попов" (1983). През 1986 г. пълният вариант на мемоарите му се явява на английски (изд. "Оксидентъл прес"- Вашингтон) със заглавие "With The Precision of Baths". В книгата си г-н Славов пресъздава политическата и културната атмосфера в България по време на соца и по тази основна причина през 1986 г. му е присъдена премията Legerete International Writers Union Book за отлично съчинената автобиография. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB_%D0%B8_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3)

  Статията му "Разсмърдяхте се", наред с книгата му за прилежната домакиня в кухнята, е нищожна част от огромно по обем екзотично творчество. След "кокошките на янкито Ърнест Хемингуей" последователят на Петър Дънов, прави епохалното откритие, че Америка балансирала с десни (републикански) операции за ухажване на етническата шлака (?!) в България, на бившите болшевики и наследниците им. Това е част от личната визия на г-н професора за чувствата на САЩ към България (в. "24 часа" от 6.ІХ.1999 г., стр. 13 от статията на Кристин Димитрова "Ромите към Ботев, а ние към Европа" за т.нар. "латентен расизъм" у българина).
*** Вж. вестник. "Труд" от 26.VІІІ.1999 г., стр. 10.

**** Ученият глупак е по-голям глупак от невежия глупак – Молиер. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (970.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (970.)

  Хората имат високо мнение за всички онези, които се издигат бързо в живота, макар в природата нищо да не се издига толкова бързо, както праха, плявата и перушината. – Джордж Г. Байрон (22.I.1788 – 19.IV.1824)

  06 maj 2004

СВИНСКА СВАТБА

Из ръкописа "Историйките на ученика Ламски"

  Хем е като миналата зима, хем нещо различно във въздуха се носи. Съседът Тошко Кутсуза по Еньовден отпраши с тайфа бачкатори за Дойчланд (Германия) и се прибра за православния наш Великден от града Дюселдорф на Майната си с ново новеничко ауди, приклекнало от дарове за домочадието. Докато тук едва сме оцелявали, в онази хладна чужбина с труда си Тошето Кутсуза за по-малко дори от година беше спечелил толкова, колкото тук не би сбрал за целия си мизерен живот на потомствен селянин. Тези дни в детската градина, където работи сестрата на баща ми Тотю леля ми Гица, от Бразилия си дойде за Коледа бившата им даскалица по цигулка Сашка. Та дошла си Сашка за Коледа и пак ще заминава, въпреки носталгията по България. Колегите й тук я гледали като враг на гърмящата чалга, а хлапенцата от Рио де Жанейро с любов я чакали да се появи и крещели до небесата от възторг. Говорела, че по груби сметки с честен труд и сред уважение само за шест месеца Отвъд океана постигнала толкоз, колкото в милата наша България би постигнала за двайсет и пет години усилен труд в унижение, при положение че не яде, дрехи не купува, ходи боса или с налъми и най- редовно си плаща всичките ни безумни такси, данъци, застраховки, осигуровки и пр.

  Снощи мама ни разправи за нейната приятелка рускиня Наташка Морозова, с която от ученички двайсет години писма са си писали. Малък съм бил, но все пак помня как една сутрин Наташа от Белая Калитва маршируваше из къщи: въси вежди, бърчи нос, бръмчи недоволна:
  – Свайо жилище у вас есть... О-хо-хо, и собственная кухня... И в кухню вода есть... И туалетна не для всех на етажей, а только для вас... Буржуи натуральнъйе! Въй уже не "пролетарий, всех стран соединяйтесь", въй капиталистические волки. Я вам искрено сожалею. Ета плоха, очень плоха!

  – Че кое му е плохото? – засегна се мама.

  И Морозова й обясни: кофти войник на Световната революция е онзи, който си има дом. Собственикът на дом със собствена кухня и собствен кенеф с баня зле се бори за Световното щастие, няма как да стане Нов човек, понеже домът, кухнята, кенефът и банята му пречат, възпрепятстват го. Вместо храбро да се хвърля в бой с врага, той мисли как да си смени дюшемето, дограмата, керемидите, мокета и фаянса в кенефа.

  И тате разправи за неколцина яки борци за Световно щастие. Такъв един нов човек, Герой на социалистическия труд, дотолкова се вживял в марксизЪма-ленинизЪма, че като дошли от софийската телевизия репортерчета и г-жа съпругата му стрина Пенка Дочовица – главен оператор по хигиената, демек проста чистачка в канцелариите на текезесето*, припнала да предупреди, докато мъжо й се изтягал на диванчето у дома:
  – Дочо, евиха се (дойдоха) в селсъветя госкье (гости) от София ентервю шти земат.
  – Ай, мамицата им! – почесал се Дочо. – Шъ я видим язека таз работа, те само да ми доат! Жа ги опраам яз!

  Наобикалят го с три микрофона и камера издокарани момци и моми, лампа му свети в зъркелите, мажат го с крем фон дю тен и муцуната му пудрят, решат му фандъците по кратуната, а милият се надига барабар с фотьойла, в който се заклещил, че силно му задебелял задникът като местен началник:
  – Шо шма вапцате, ва? Ква е таз бръснарница по никое време?
  – Ще ти вземаме интервю, байчо Дойчине.
  – А-а! – рекъл идиотът. – Мен ентирвуту си ми требе. Ай, одете си, холан, маайте ми се от чотурата, докат не съм побарал некоя кюския, некой по-ячък сап!

Философският образ на демократична България

  Друга история, за т.нар. герои от епохата на развитото у нас соц. общество. Тези па чешити едвам се не издавили, след като отворили аварийния шлюз на язовира, за да си напълнят тигана с толстолоб и бял амур. Отнесла ги триметровата водна стихия барабар с бараката, двете моторетки, гъдулката и тигана, а вестникът с партиен патос отразил героизма им в борбата за световно щастие. Та какъв им бил подвигът? Че не рушнали хептен стометровата язовирна стена, барем околията надолу по реката да се издави до крак. То кой ли в днешна България е уварден от чудатости! Веднъж тате се захвана да ме научи как да споря културно, като човек от сой, с правилно домашно възпитание:
  – Ще ти дам жив пример, драги Иване, как споря с моя уважаван господин началник и как споря с моите тъпи брашнари, дето са ми подчинени и ги водя на отчет.

  Дотолкова се вживя и се превъзнесе, че урокът се изроди в скандал и впоследствие от културен спор с благородна чисто учебна цел приключи от негова страна с шутове, блъскане на вратите, строшено огледало от съдрания му папук, с който не успя да ме уцели, китка кръвосмразяващи псувни, каруцарски закани, сред които най-изисканата беше: "Ще го лиша от наследство тоя келеш!"

  Било е и инак. Взе ме с него веднъж за риба, макар той никога да не е бил рибар. Из пътя мрънкаше, че в хлебозавода пак му отрязали премията. Стигнахме реката и той рече: "Ванчо, тук стой, сине", па прецапа на отсрещния бряг и по някое време лекият пловдивски ветрец взе да довява сочни псувни и попържни... Прокле всичко живо от шефа на хлебозавода Моню Кавгаджиев до Президента на Републиката Бате Пешо**. Дали подозираше колко добра дикция има и колко ясно го чувам?!

  Вичо снощи описа друг чешит безподобен, борец за правда и свобода. "Политиците ни лицемерни щял да смачка, щял да им го нацепи той" – бъбрели за този див Трайко Китанчев унизените от демокрацията, радвали му се те, разчитали на Трайко, но какво се оказало! Оказало се, Китанчев не умее две думи накръст да върже, камо ли наглец да притесни. Бил изключително храбър, готов дибидюс гол в женската баня да влезе.

  – От съчетанието на тези две изключително мъжки качества "храбър и глупав" най се плаша – обади се и мама. – Като е кръгъл простак, какво значи храбър, що ще рече талантлив?!

  За митове и за легенди се заприказваха, за измишльотини, в които Ванка Глупака в сюблимния момент става цар Иван Грозни и с калъчката си разбива стотина печени Александър Божковци, на ламята Иван Костов одма й реже и трите глави, с които за кроткия народ Иван Костов се превърна в образ на далаверата.

  – А любимият ми генерал*** дари патлак и цуна мухабетчията от вестниците, дето с юмруци налетя върху младо полицайче на пост – рече Гица. – Чудя се що генералът дари боен патлак на скулптора****. Дали за да гърми любимият му скулптор на воля и по други колеги полицаи на пост, вместо да ги бъхта с юмруци. Нещастният служител на закона, който е подчинен на шефа на полицията, може ли да е срещу Отличника на Мултигруп, мухабетчията с дебела като циганско лайно пура и чаша виски? Хайде де, как стават тез работи, възможно ли е в нормална държава това да се случи? В какви славни времена живеем, а!

  Пак по Коледа пред блока ни с луксозен джип докараха шопара Хектор. Натиснаха го мъжете да го колят, а пък на Хектор животът му е мил, та им се отскубна и три-четири пъти обиколи блока, следван от глутницата мъже с ножове, мотики и сопи. И сред тях бързонога досущ както Ахил Богоравний тича и една запетайка, баш касапинът Минчо Вазелинчето. Квичи 150-килограмовия Хектор, грухти, хвърля се като бенгалски тигър сред древните коли на паркинга. Само ножът, дето му стърчи от гушата и се поклаща, напомня, че не е той хищникът, ами е жертвата. Свинска му съдба! Котка да беше, пък да отърка опашка в патъците на господин стопанина, любовно да помърка в скута на Биг Брадър, че да е осигурен до дълбоки старини, но не би. Прасе или мутра, правят му ихтибар, евала му правят, отстъпват му, копанката му винаги догоре със свински благини пълна, докато друг, по-див нерез от него, не му светне шейсет грама олово в зурлата лакома. 

  Тъй е то! Решил дребосъкът, че е Месия, изпратен сред нас в дар от Небесата, па се издува-издува-изду-у-у-ва като детско балонче със свирка-пищялка от селски панаир. Драмата му, Боже мой, е че вместо велика личност, народът открива у него ухилената гримаса на посредствеността и грандоманията.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 06 maj 2022

Илюстрации:

- Царят и неговата вярна дружина, посрещната с ентусиазъм.

- Бат Пешо Президента, според шефа на артистите у нас*****.

___
* От ТКЗС – абревиатура за Трудово-кооперативно земеделско стопанство, каквито имаше, кажи-речи, във всяко българско село в епохата на "победилия социализъм".
** Петър Стоянов (1952) – закъсал адвокат по бракоразводните дела, известен сред пловдивските зевзеци с прозвището Пешо Петолевката, най-неочаквано дори и за самия себе си оказал се президент на "чиста и свята република" България (22.I.1997 – 22.I.2002), тоже: пръв приятел на семейство Бил и Хилари Клинтън.

*** Бойко Борисов (1959) – по онова време главен секретар в МВР. Вж. http://handguns.g00net.org/Docs/Doc-Pwg_Wejdi.htm

**** Вежди Рашидов (1951) – скулптор любимец на Мултигруп, назначен по-късно за министър на културата в кабинетите на Бойко Борисов, известни в най-новата Българска история като Борисов I и Борисов II. Вж. 

http://www.btv.bg/article/588-Politsay_sas_schupen_nos_sled_skandal_s_Vejdi_Rashidov_i_Emil_Dodov.html По случая била образувана преписка в V районно управление на МВР в София. Полицаят имал медицинско от клиниката Пирогов. "Не съм посягал към Рашидов", твърди пред БТВ младият сержант от МВР Венцислав Павлов.“Помолих да смъкне стъклото на колата. Не ми обърна внимание и се мотаеше вътре. Казах, че при това положение ще се наложи да му вдигнем колата с паяк. Каза ми да му се махам от колата, защото ще ме пребие. Отидох при него (някой си Додов) и той ме блъсна". Отрече да е удрял Додов. Според полицая, аверът на Вежди Додов го е държал за ръце, за да може бай Вежди спокойно да си го напердаши. След пердаха, за десерт, и Додов извъртял, нагласил за удобство полицайчето и здраво го излумкал. "Кръвта по главата му (на митичния Додов) е от моя нос", добавя сержантът. От V районно са категорични: свидетелските показания на очевидци, както и записите от камерите на общината доказват, че младият полицай не лъже. През 2003 г. Вежди Рашидов (1951) бе награден с боен патлак от МВР лично, по препоръка на главния секретар ген. Бойко Борисов. Отличието му се дава за безвъзмездната жертва на скулптора-побойник към МВР и за позицията му България първа да се отзове с декларация против световния тероризъм. Вж. http://www.mediapool.bg/vezhdi-rashidov-stava-pocheten-grazhdanin-na-sofiya-news222946.html: 

***** Роденият в родния град на Васил Левски актьор... с тежест в "обществото" Христо Мутафчиев (1969), вж.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE_%D0%9C%D1%83%D1%82%D0%B0%D1%84%D1%87%D0%B8%D0%B5%D0%B2 . Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (969.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (969.)

Човекът, за разлика от животните и птиците, живее повече с илюзиите си отколкото с реалността. Убийте му илюзиите, душата му започва да съхне, надъхайте го с гняв и омраза, унищожили сте духа му, вярата му в доброто, като основа на света. Цел на всяка власт е да ни ограничи дотолкова, че да престанем да мечтаем. – Аноним (1947)

  27 mar. 1970

РОЗОВА ПАНДЕЛКА*

  За младия мъж, изтегнал се в крайно неудобна поза, със задник, хлътнал в дупката между две пружини на стария разнебитен фотьойл и единия крак положен на бюрото с пишещата машинка, а другия – върху рамката на прозореца, този ден бе от многото изпълнени с отегчение дни напоследък. Тъкмо разглеждаше лекето върху ризата от снощната сантиментална вечер с до болка втръснало му дългоного същество върху дебелите персийски килими на хотел "Ню Отани", опитвашше се за кой ли път – да си пренареди мислите в поносим вид.

  – Много пушиш, момченце-е, много пиеш! – озъби се на отражението в огледалото. Държеше нащърбения къс стъкло, сякаш е пълен с бълхи помияр, който на всичкото отгоре помахва дружелюбно с рунтавата си опашка и ти я завира в устата. – И имаш развален седми ляв горен. Идеален кариес. Ех, едно нещо да е идеално у теб, и ей на, шибана съдба! – продължи да се терзае, задълбал с нокти вляво от носа по-едрата от двете появили се гнойни пъпки.

  Девет часът вечерта, чиновническият свят отдавна е изпълзял от хилядите офиси и канцеларии и човек, ако не е седнал в някой разкошен ресторант или тихо квартално кръчме, най-малкото би трябвало да се прозява срещу телевизора у дома. Бе една от първите пролетни вечери на март, въздухът ухае омайващо и подканя към авантюри, мераци просто висят във въздуха, обаче в стайчето, преградено с талашит от трите страни и запълнено с рулони вестникарска хартия, вони на спарено, чак се не диша.
Този ден личният състав на треторазрядното столично вестниче почива и чистачката естествено я няма, поне да почисти фасовете от пълните пепелници, да не говорим, че някой трябваше да открехне прозореца. Огромната сграда тъне в мрак. И четирите етажа по-горе пустеят, портиерът вечеря сухоежбина в кабинката си, а ето телефонът в бардака звъни като на пожар, но младият мъж дотам съсредоточено се е заел да си изстисква пъпки, изкривил неестесвено очи, че даже не реагира. В края на краищата, трябваше да прекъсне заниманието, ядосан, че някой, най-вероятно от сътрудниците на вестника, дотолкова се натиска да бъбри по телефона с редакцията точно сега.

  Протегна се, доколкото можа от неудобното положение, но не успя от първия път да достигне до апарата, който звънеше на поразия. Поседя, унило размишлявайки какви действия да предприеме срещу тази аларма, без да вдига задник от трона, но понеже мозъкът му нищо не измъти, пак се зае с пъпките, приведен над огледалото. Минаха десетина минути, а пожарната команда върху затрупаното с какви ли не хартии бюро не престава да наддава вой. Най-сетне младият мъж се накани да стане. Тъкмо дигна слушалката, и отсреща затвориха. Почувствал се като хлапак, на когото са обещавали захарен памук, самотният обитател на редакцията натисна с пръст вилката и затвори телефона и завъртя шайбата. Докато набере цифрите обаче желанието да разговаря се изпари и захлопна слушалката, взе да рови из джобовете си, изкара сплескан пакет цигари от най-евтините и си запали една.

  В същия момент на другия край на големия град симпатична млада дама води тънки преговори с майчето за някакви пет лева, които… е, не са кой знае каква сума, но пък когато ги няма, човек не би могъл да пие малко ликьорче в луксозна обстановка, нито да пуши нещо по-така. Запретнала края на полите на яркорозовата си пола с дълбока цепка отстрани, кажи-речи, до кръста, младата дама като амазонка беше възседнала стола тъй, че бедрата й се откриваха, което пък дразнеше майчето.

  – Да не беше тате в Швейцария – заподсмърча младата дама, но беше прекъсната от майка си, възрастна накокошинена дама (видът й идеше от прическата, не от лицето, масивно като диван от епохата на Австро-Унгарската империя; та госпожата зина и не затвори уста доста време, на което щерка й отвърна със стиснати устни, въплъщение на фразата "Убий простака с мълчание!"

  Назряваше кавга. И за какво! За мизерни някакви си пет лева.

  – Татянче, мама, в гроба ще ме вкараш – примирено рече госпожата.
  – Тате да не беше в Цюрих… – разхълца се Татянчето и скри лице в шепи.
  Това очевидно впечатли възрастната дама и тя се зае да утешава дъщеря си, която не желаеше друго от света, освен тези мизерни пет лева. И ги получи, както хълцаше уж, а в действителност се хилотеше диво в шепи. Когато слизаше по стълбището на луксозното жилище, построено от баща й, висш чиновник в Президентството, Татяна рязко се обърна, и като откри, че майчето я следи с поглед на сокол иззад тюлените завеси, яростно се изплези. В следния миг тъмнината я обгърна, а двайсетина стъпки зад ъгъла русоляв мъжкар отвори вратата на розово бентли. Без думица да рече, тя се намести върху седалката до него, докато русолявият включи стартера, двигателят замърка и мощната машина, като се плъзгаше безшумно, ги понесе по булеварда към центъра на града. На кръстовището зад Орлов мост бентлито едва не връхлетя върху странно същество в женска дреха, което се придвижваше с помощта на две патерици; с миловидно женско личице и гротескно разкривено от природата тяло, то сви покрай Перловска река в посока Военната академия.
  – Уф – въздъхна Миряна, като видя гърбавата.
  – Какво има? – осведоми се мъжът.

  Отговор не последва. Минути по-късно тези двама седят на диван в бара на хотела, където е отседнал той – късо подстриган блондин с розови бузи, дори симпатичен, да не се брои квадратната челюст, внасяща нещо първично към общо взето нахаканото интелигентното лице.
  – Вървят ли нещата, Томчо? – рече Татяна между две глътки от конячето, и тъй като събеседникът й май не я чу, понеже се бе вперил в изхода на хотела, или не желаеше да й дава обяснения, седеше заврял глава между раменете. Истината беше жалка, ако трябваше да говори как му вървят работите.

  Том, когото на подбив приятелите наричат Джоунса, колкото и странно да беше, се явяваше литературен консултант на щат в проспериращо столично издателство, чат-пат пробутва за телевизията сценарий за някое шоу, като да кажем онова с противния Христо Сираков "Милионер си търси съпруга" или набиращото огромен интерес сред драгите теле-зрители "Игри на късмета" с Румен Луканов, цвъкано с реклама на паста за зъби "Блендамед", чудотворни хапчета за оросяване на мозъка, лепило "Кортега" за ченета, мазила с изключителни качества да изпъват дълбоки бръчки, сапун, гащи, автомобилни гуми, показни клипчета за добрата домакиня с Ути Бъчваров, както и с прословутата Леля Мара, която предпочитала евтиния прах за пране, който смърди на теменужки, пред праха от най-престижна марка. Човек на изгодата, играч в личните връзки, Джоунса трета седмица ухажва Татянчето чрез бентлито на братовчеда Тони Говедото от Каспичан, както и с неособено високите хонорари от халтура по медиите, успява да закрепи приказната им идилия. Татянчето пък го цени, защото не е изнежен тъпанар на мама и тате и въпреки оскъдицата, в която тъне, създава покрай себе си впечатление, че е заможен колкото Бъкингамския принц. Цени го за галантността и за жестовете му. Като млада жена, харесваше й да усеща как я поглъща с разногледите си очи, бъбри за френска поезия, графика, живопис, за клюки от софийската опера и балет, накъсо, всичко от репертоара на типичния софийски сноб, който чудесно знае, че е сноб, но не се преструва и крие, ами се гордее с това.

  Оставяме тези двама в престижния столичен бар, за да надзърнем към онази, която преди минути розовото бентли щеше да удари на кръстовище след Орлов мост, току срещу Военната академия. Кръц-кръц-кръц разнася се с нея в тъмнината. Наближава десет часът и под едва започналите да се разлистват кестени по булевард Руски вече се прегръщат любовни двойки. "Обичам те" – казва той. "И аз" – отвръща тя, гушнала го през кръста, докато при внезапен прилив на мъжественост той реши да я отведе в квартирата си, в квартирата на студент приятел или в мансарда, която дели с вечно сънливия си съквартирант бачкьор или едва начеващ университетски преподавател. Всичко това гърбавата знае, защото е човек с фантазия, и колкото и недъгава, е едва на двайсет и няколко, полъхът на Пролетта кара и нейното сърчице да тръпне пред нещо, заложено от природата у всекиго от нас. А влюбените, когато се разминават с вечно съпровождащото я кръц-кръц-кръц на дървените й патерици, си пожелават нещо хубаво. Нали казват: видиш ли поп, коминочистач, или гърбушко, пожелай си нещо, че да ти се сбъдне мечтата.

  Пенсионера-портиер в канторката на университета тази нощ сън не го лови. Лежи в светлинката на газената лампа, че токът преди час кой знае защо спря, лежи и смята доходите от пенсийката и от службата в сграда, чието име даже не го интересува. Чук-чук – откънтява стъклото, та с пъшкане, кашляйки, се измушва от дървения нар, пули се в обляното от лунна светлина преддверие. Иззад стъклото съзира нещо, подобно на вързопче, само че по сламенорусите коси, разпилени върху раменцата, разбира, че това е младо момиче, може би фея. Отключва старецът, пита:
  – Зашо в туй време, госпо… – Спира: – О-о, Ванче-Капитанче! Какво те води насам?

  Ванче-Капитанче мълчешком се промъква покрай него и от коридора на огромната сграда отехтява познатото кръц-кръц-кръц. Портиерът я познава, затова удря ключа на вратата и се прибира в канторката си. В крайна сметка, нали! – щом Ванчето идва в десет вечерта, може да е също тъй редно посещение; има защо; още повече – това е Ванче-Капитанче, дето пише разкази за красиви и силни хора, Ванчето, дето е кротка и тиха като едва покарала ръж.

  Тази нощ самотният млад мъж, който бе обърнал гръб на света, беше се затворил в редакцията на студентската многотиражка, си има посещение. Вътре е мръсно като в бардак, но дамата с патериците се държи като аристократка, както същинска лейди.
  – Извинете, нали нямате нищо против да ползвам телефона?
  – Да, да – рече с пренебрежителен жест, като се питаше кой вятър довя Ванчето по време, когато той лично не желае да вижда жива душа наоколо.

  А Ванчето се изкатери по дървения стол като по скеле, изправи се, стъпила върху седалката, и като придърпа телефонния апарат, положи го върху стола, слезе пак на пода, повдигна се на пръсти, гушна с две ръчички апарата и го отнесе при рулоните хартия за утрешния брой. Седна в крайчеца, зиморничаво се загърна, постла носна кърпичка върху коленете си и завъртя шайбата на апарата, както й бе в скута. Въртя тъй замислена, набира доста номера, но никъде май нямаше късмет. Младият мъж я стрелка все по-ядно, гледа я лошо през рамо, както се е забил като гвоздей помежду разтегнатите пружини, съжалява, че не се е досетил да залости вратата. Хайде върви сега се оправяй с тази странна любителка на нощните авантюри през март!

  – Ах, Митя-Митенка, привет! – чу възторженият тихичък глас на Ванчето. Приведена над телефона, стиснала с двете си ръце несъразмерната за ръста й слушалка, тя се оживи: – Чудни, невероятни работи, ще знаеш, Митенка! Отде да знам, може би е от това, че... Ами, не-не! Не съм искала да кажа такова нещо... Просто едвам, ама едвам те открих. Ей-й-й, ама пък и ти нещо съвсем се изгуби напоследък, признай. Какво-о? Търсил си ме! Че аз къде ще да съм била?!

  По всичко изглеждаше, че чешитът отсреща е голям шегаджия – мисли си неволният свидетел на среднощната олелия по телефонната мрежа. Иронична усмивчица цъфти на лицето му, усеща нужда да скочи и намери цигара от бюрата на колегите вестникари Надигна се, разкърши гръб като атлет, зае се да претърси кътчетата, дето може да открие тютюн. Уви, издирванията му нямаха успех, та с гнусливо изражение разрови купчина фасове, избра по-недопушен, поизглади го с пръст, запали и блажен се изтегна гърбом към гостенката. Тъй де, на всеки пълнолетен гражданин на нашата република се полагат чат-пат и такива наслаждения. А гостенката му, вкопчила се в телефона, очевидно е в разгара на романтична история, която се вихри някъде край… Боже мой!... Край Одеса.

  – И излизаме късно вечер в белите си летни костюми да се разхождаме по брега на залива. Аз съм боса, в копринена рокля с гол гръб и дълбоко деколте. Да-а, виждам твоята приказна вила, представям си я, все едно и аз съм там. Виждам и крепостта на възвишението, и онези тъмнозелени борове. Помниш ли? А, Митя?... И се разхождаме под ръка по алеята край брега. О! А колко едри са звездите над Одеса... Стоим, значи, ние двамата с теб на брега, Митя. Това е обрасъл с тръстика бряг, има дюни. Хващаш ме за ръка и ме водиш сред пясъчните хълмове. И се отпускаме на пясъка. Събличаш дрехите си, тръгваш към морето. Помниш ли морето, миличък!... А аз стоя на високия бряг сред тръстиките гола-голеничка и те чакам да излезеш от водата. Устните ми са изпръхнали, болят. Ами че ти много лошо се целуваш, дяволе, тъй да знаеш. А пък не бива тъй. На сутринта, щом хоризонтът над морето зарозовее, ние се връщаме мокри и уморени. В хотела всички спят. Раничко е. Пазачът в къщурката на двора, и той спи. Гледаме го как ни отваря вратата и се прозява. Прекосяваме алеята с цветята. Да-а! И после в хотелската стая още два пъти, миличък, ти ми се нахвърляш. А че аз как да ти откажа, мили, нали и аз те желая...!

  Настава пауза. Майтапчията отсреща като че ли също има какво да добави. Младият мъж допушва трети фас, и още преди да е догорял, без да се гнуси, рови с треперещи пръсти из купчината фасове. Еврика! Открива цяла-целеничка цигарка, пречупена на две, пооглажда я, притиска скъсаното между палеца и показалеца, сладко припалва.

  – О-о, той пееше така хубаво в онези звездни вечери! Винаги съм си падала по Том Джоунс. Не се занасяй, миличък, аз преди всичко теб обичам. Миличък-моичък, как е възможно изобщо да ти мине през ум, че... Не ме карай да ти го казвам! Сам трябва да се досетиш какви са ми чувствата към теб, нали? Да, бе, да! Сестрински... ама съвсем сестрински!... Обичам, значи, да си седя с теб в опразнения глух ресторант край брега на морето. Да чувам тътена на вълните, а хотелът да гърми и хем да ни е страшничко, хем и ужасно приятно, че сме заедно. Питаш, какво обичам... Ами-и, обичам-обичам... Обичам вкуса на кафето след сън...

  Усмихва се с поглед, обърнат навътре в себе си, та младият отшелник, любител на фасове, както се е полуизвърнал да я наблюдава през рамо, дотам се е отнесъл, че огънчето гори пръстите му. Тръсва ръка, захвърля недопушения фас в пепелника, и гледайки крадешком неканената бъбрива телефонна терористка, изведнъж решава, че наистина изглежда хубавичка от такъв ракурс, особено при лунно осветление... А онази, която възрастният портиер нарече Ванче-Капитанче, продължава подхваната кой знае как фраза:
  – ...Обичам, разбира се, и вода. Знаеш ли къде е най-пивка водата? А, мили! Знаеш? Или не знаеш?... Е, как може да не се досещаш? Да, аз съм твоето момиче, не е нужно да го повтаряш. Разбира се от само себе си. Ами че водата в пустинята е най-сладка, миличък, понеже в пустинята човек е най-жаден. Така-така, сам си се досетил... Точно тъй, мили. Жаждата прави едно или друго на този побъркан свят прекрасно.

  Пое си дъх. Гърдичките й се издуха, както беше подпряла брадичката си с юмруче. Изхлипа. Сълзичка се търкулна по бузата:
  – Обичам водата, когато съм жадна. И въздуха също обичам, особено лекия ветрец. Не ставай смешен, миличък. Да-да, защото... кой знае защо, ние не можем без глътка въздух повече от няколко минути, а пък въздухът е като свободата, миличък моичък. Свободата, това е самият въздух. И да се усещам свободна, и да се усещам нужна на някого. Помниш ли Одеса? Дявол те взел, продължавай. Високите борове в цветята, и тях, разбира се, обичаме. И ние... О не, аз… аз си тръгвам. Тръгвам си. Не бива и не мога повече, не мога, не мога повече да издържам. Късно е. Не ме разубеждавай. Ето, затварям телефона и край!

  Стана тъй неочаквано, че младият мъж едва не глътна фаса, задави се, та и чак се закашля. А Ванчето бърши носле с кърпичка. Довлече телефонния апарат, дигна го с двете си ръце над глава като гира този апарат и го положи внимателно върху бюрото, извини се за безпокойството, рече лека нощ и излезе.

  След няма и минута пожарната команда в телефона пак се раззвъня.
  – Скъпи, можеш ли да ми обясниш защо цяла вечност ми даваш заето? – обажда се леко подпийнала дама. – Никаквецо! Длъжна ли съм да се въртя наоколо само да ти припомня, че ми дължиш петдесет кинта. Петдесеттачка, глупако, дето ми е ужасссно нужна веднага! Криеш ли ми се в онази дупка, в онзи ваш кокошарник, а?

  – Ама поча...

  – Не ти ща смахнатите оправдания. Знам какъв си лъжец и гадняр и как си измислил пак да ме метнеш, обаче...

  Възползва се от паузата, че отсреща дамата тъкмо се разкашля: дявол знае какви ги върши, повръща ли, защо се дави... и в скороговорка успя само да каже:
  – Да знаеш, сакато едно… да го съжалиш, ми окупира телефона, не го остави заради някой си Митя от Одеса. Плюс това вързала си розова панделка. И да ти кажа ли, тази нейна панделка, особено панделката. Ега ти! Смешницата ме простреля с розовата си панделка, направо ме хвърли в оркестъра...

  – Какъв Митя от Одеса бе, идиот!? – изпищя гласът от слушалката.
  – Знам ли! – Почеса се изнервен, разрани изстисканите пъпки, дръпна ръка, загледа си нокътя. Върху нокътя му имаше кръв. – Уф! – чеше се зад ухо. – Май се е влюбила. Ега ти сюрприза, ега ти изненадата, ай сиктир!

  – Идвам. И да не си мръднал оттам! Стой там, където си! – бойко отсече гласът.
  – Моля те, само не сега! – разкрещя се и той.

  Но отсреща бяха затворили линията и пиукащите сигнали от телефонната слушалка огласяха тишината. Поседя ням, неподвижен, повъртя слушалката в ръце, захвърли я върху вилката на апарата. Тази нощ ток няма, няма и да пуснат. Аварията ще да е яка; утрешните вестници с гробарски шрифт ще турят радостната вест на първа страница наред с пресни най-свежи новини за последните трупове на ахмаци по магистралата София-Пловдив. Младият пройдоха няма и намерение да отваря на когото и да било. Врътна ключа и се настани отново на изтъбушения си трон. Приятно му е да седи сам в празната канцелария на първия етаж на огромната сграда, да съзерцава как луната се провира из бухлати бледорозови облачета. Таи надеждица, че портиерът, няма да допусне друг да припари до неговата светая светих баш по това време. (По-късно се оказа, че вратата на редакцията не се заключвала. Езичето на бравата изскача, както му се полага, но пакостлива ръчица изкривила металната планка на касата, което ще рече, че всеки можеше да влети как и когато му скимне при пушача на фасове.

  Никой до сутринта не се появи.

  Минути подир полунощ розово бентли зле удари пресичащата булевард Руски Ваня Ефтимова, 22-годишна, неомъжена, завършила преди две години руска филология в Софийския университет, автор на неиздаден ръкопис за сборник романтични разкази, която никога не беше стъпвала в Одеса, не бе показвала нос извън София, дори не се беше отдалечавала от квартала край Докторската градина, зад Народната библиотека.
Потърпевшата издъхна, без да дойде в съзнание. Опитала се по диагонал да прекоси кръстовището на Орлов мост. При сблъсъка една от патериците й откриха на двайсет метра и трийсет сантиметра разстояние върху асфалта, току под единия от орлите.

  – Интересссс-но! Интересничко – цвъкна гъста плюнка през зъби младичкият напет следовател, докато с пластмасова клечка разбъркваше захарта в първото си за деня сутрешно кафенце. – Тъпчилещов! Ей, Иване, чуваш ли какво казвам? Я, запиши и таз дреболия в протоколя. Важно е... Дяволът се крие в детайлите, ако не знаеш!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 03 maj 2022

–––

* Авторът настоява, че текстът по-горе е почти документален, с някои преувеличения, разбира се, както се полага за подсилване на ефекта при този тип лични спомени от преживяното през студентските му години, когато през 1969-1970 г. заемаше щатната длъжност коректор и стилов редактор към вестник "Софийски университет". Ванчето също е реална личност, а катастрофата е абсолютна измислица. Бел.м., tisss.