ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (941.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (941.)

  Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително леко! Тънкостта обаче е да разбереш защо са толкова нагли ония, които те дразнят. – Аноним (1947)

  25 apr. 2005

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (3.)  

Не изобличавай кощунника.*

  Ден първи от Страстната седмица за Иисус, когото с възгласите "Осанна!" тълпите приветстват, качен върху магаренце при влизането Му в Йерусалим, а четири дни по-късно крещят "Да бъде разпнат!" и така принуждават Пилат Понтийски, прокуратор на Юдея, ритуално да си мие пред света ръцете от кръвта на Иисус... Оттогава "измивам си ръцете" вече над две хиляди години ехти над стълпотворения от наивници, когато демагог реши да измие от себе си отговорността и прехвърли личната си вина върху невежествената креслива сган, тълпяща се в нозете му – ситуация, емблема за всеки, докоснал се до Известността и Славата. Ето затова, ако в слънчев или дъждовен сив понеделник тълпата те въздига, бъди нащрек каква беда те грози, човече яко суетен. Непостоянна, преходна е любовта на т.нар. народни маси, или на изискано наречения електорат. Вождът, в понеделник обкичван с венци и празнични песнопения, честичко бива кощунствено изритан по-късно от същите горещи хвалители и последователи. И най-странното в човешката ни природа е, че именно най-преданите апологети и слуги обикновено са в първите редици на ентусиазираните съдници, същите онези, които с подпухнало от злост лице си дерат ризата на площада, посипват си кратуната с пепел и настояват за най-жестокото наказание от името на полъгания народ... Кому да вярва евентуалният въздигнат в облаците от изблик на всенародна любов вероятно е голям проблем, страшен проблем! Да се бои преди всичко от най-приближените, мисля си.

  И ми иде наум аналогичен случай с възпитаник на Ленинградския висш марксически институт за кадри на философията и психологията, пред очи са ми най-разпалените и видимо най-гневящи се на соца и комунизма членове на новосформирани движения и партии от бивши мекерета на властта – от преподобния старши асистент Иван Костов в Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ) до анонимния, но самоотвержен до 10 ноември 1989 г. квартален, селски, заводски или университетски доносник, когото виждам в предавания у нас от екрана на коя ли не родна телевизия.

  Снощи по телевизията въртяха публицистичен филм на ББС за синчето на Филип II Македонски – Александър, когото майката – четвъртата жена на Филип II, Олимпиада, нахъсва от невръстно детенце. Александър Велики – съсипал не само своя живот, но и променил цивилизационната еволюция на човечеството, включително до наши дни. Гений във военната стратегия и тактика, нищожество в личния си живот, приключен едва на 32 години. Та ето ключови два персонажа за размишлениe над умението да се живее, първия – в човеколюбие, другия – под знака на стръвта към набези, под знака на маниакална злост, от идиотското желание да властва над света.

ЕНТЕЛЕКТОАЛЦИ...

  Химичката днес нахокала учителката по български Мариета Николова пред колеги в учителската стая. От какъв зор?** В дневника на класа химичката написала "не учебен ден" грешно, вместо правилното "неучебен ден", а нещастницата Николова проявила наглостта в часа си по Българска граматика да поправи грешката, па и да я обясни на учениците си, без да подозира, че седмичната програмка в дневника не е написана от ученик, който бърка граматиката, а от класната, т.е. от химичката Цветанка Ганзурова.
  – Кой ти дава правото да ми подронваш авторитета, ма-а! – крещяла извън кожа от ярост химичката, и тъй да се каже, навряла в кучи гъз притеснителната радетелка за правилна българска реч омайна, сладка.
 
  Минути след скандала се разминавам с накокошинената възрастна дама. Тя цялата излъчва електричество, химически бойни отровни вещества. Намразила беше в онзи момент вероятно всички българици по света, та ме изпепели с поглед и ми изсъска:
  – Знам аз, зна-а-ам кой им пуска фитилите на младите колеги! Знам аз защо младите колежки нос са навирили и не си знаят мястото в колектива.

  Наглостта и невежеството царуват, отвори ли им се възможност. Така преди години, през пролетта на 1990 г., когато тъкмо създадохме първата синдикална секция към КТ "Подкрепа" между 120-те учители в училището ни с 2 400 ученици, пресрещат ме пред административното крило двечки. Пенка Кръчмарова, родом от село Старо Железаре, дотогава поне десетина години несменяем профпредседател в казионния профсъюз, сръга с лакът дружката си Цвета Иванова, по онова време зам.-шеф по учебната част: "Виж го ма, Цвето! Ей го главатаря им на анархистите. Всички сме другари и другарки, само той, моля ти се, Цвето, само той господин. – И заби показалец в стомаха ми: – А бе, господине, защо ти е още една профорганизация? За да разцепиш колектива ли?!"

  Първият епизод с химичката ми напомни история с цитат от Вазов – на четири реда текст: общо шест правописни и пунктуационни грешки, обесен... не Вазов, а цитатът с червени букви, афиш над главата ми, рисуван върху луксозен кадастрон. Нямало кой да ми каже, че цитата го е рисувала лично колегата Йоана Георгиева, завършила тоже благополучно специалността Българска филология, и то не в някакъв провинциален институт, ами в Софийския университет, та използвах афиша й за нагледно пособие в час по Българска граматика с тогавашните ми седмокласници за илюстрация как дори и доброто намерение може да бъде съсипано от недоглеждане. С двамата ми набори, пловдивските живописци Александър Филев и Христо Стойчев, и със Стефан Лютов и Кирчо Цифкански по онова "жестоко време" в Панаирното градче майтап си биех, че правописните им грешки висят по калканите на Пловдив с пъстрите надписи, халтура тип Ден година храни, нацвъкана из Пловдив заради Международния мострен панаир.

  И пак от онези еуфорични времена: на границата между соца и лъже-демокрацията, ми се мотае в ума тежък случай на даскал рабфаковец, някогашният партиен секретар в квартала ни и официален доносник Атанас Стойков, който като във вица за Гарабед Шпионина не се и криеше: гордееше се, че Партията му е гласувала доверие да служи на правата вяра. На въпросния Атанас Стойков специална глава отделих в ръкописа "Историйките на ученика Ламски". Тъй да се каже, Наско нахлу през Парадния вход в сюжета, дойде си от реалния живот в книгата ми; дори си наложих да посъкратя част от фантастичните простотии на този велик образ на типичния рабфаковец, понеже се появи опасността читателят да го приеме за подигравка с Българския учител. Описах едно към едно как преподава – заканите с юмрук, крясъците му, войнишкия рапорт в началото на всеки учебен час, плюс усилията да прикрие отчайващото си невежество в сферата на наука, която преподаваше със сатанинско вдъхновение, разбирай: чрез вдъхване на страх и паника у учениците, а и сред колегите учители, с присъщите за духовен плебей магарешки инат и отмъстителност до ламарината, до победен край, до гроб. Подобен тип чешит през живота си дотук съм виждал в лицето на неколцина, тръгнали да си отмъщават, без да си дават сметка, че злобата никога не е решение.   

  БЕЛЕЖКА от 14 януари 2014

  Ако можеш, заобиколи или прескочи калната локва, и си свиркай! Не искаш ли, това вече е участ. Нарекох си фирмата от 1994 г. "Гарван", като имах предвид, че Гарванът се храни с мърша. Това му е призванието: да пази света на нормалните от навлеци, от жалки самозванци. За да унижат българина, Азис бяха изтипосали шест месеца срещу Лобното място на Левски. Шест месеца огромен цветен афиш върху фасадата на 30 м срещу Паметника Левски показвала любовно надупения страдащ Азис с надписа: "Как боли!" – реклама на бленуваната от Васил Левски "чиста и свята република"... Хиляди столичани в течение на месеци минавали край рекламата на чалга-иконата за днешна България, надупена срещу лобното място на Апостола, по-вероятно любувайки се на полегналия Азис***.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 2 apr. 2022

Илюстрации:

- Духовността изкачва своята Голгота непременно по Виа Долороса.

- "О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш!" 

___
* Из Притчи Соломонови, IX-8. Автентичният текст: "Не изобличавай кощунника, за да те не намрази".
** От въведението на Паисий към История славянобългарска: "О неразумний и юроде, поради что се срамиш да се назовеш българин?" 

*** Преди години предизвикателен билборд на Азис срещу паметника на Левски в столицата бе свален по разпореждане на тогавашния главен секретар на МВР Бойко Борисов. "Какво да направя аз, че точно там са го обесили?" – попита Азис вече столичния кмет Бойко Борисов. Обидената фолк-звезда рекламираше по онова време новия си макси-сингъл "Как боли". "Нямам нищо против Азис" – опрадаваше се клетият Бойко Борисов, а иконата, любимецът на нацията отвърна: "Не мога да се сърдя на един толкова хубав мъж". Вж. https://www.dnes.bg/zvezdi/2007/11/20/svaliha-grydta-na-azis.43964  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (940.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (940.)

  Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително леко! Тънкостта обаче е да разбереш защо са толкова нагли онези, които те дразнят. – Аноним (1947)

  14 maj 2001

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (2.)  

Qued antea fuit impetus nunc ratio est*

  
  "Колкото е по-развита рефлексията, толкова по-умело тя успява да се овладее"** Отвращава просташкият маниер да изтъкват своето, като унижават и демонизират опонента, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Ето, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! И не виждам начин да се съглася с него – не долюбвам простака, пък ако ще да ми се явява и в образа не на писателя Хайтов, ами на султан Абдул Хамид Великолепни... "Интересното винаги съдържа рефлексия към себе си, така в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя творец. Младото момиче..." и пр. Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното момиче изглежда многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятното за едно младо момиче е да получи свобода, но и да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човек, който притежава развито естетическо чувство, винаги ще намери, че момиче, което е невинно в дълбокия или истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."***

  Тази страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. "Диви разкази" са сред най-доброто в съвременната ни Българска проза, и това е авторът сред съвременните ни български писатели, когото поставям най-високо; възможно ли е в лудешкия натиск, макар да има основания за Радой Ралин, писателят Николай Хайтов да се проявява като елементарен тип, когато е автор на блестяща белетристика?! А защо да не! "Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл дар на свободата. Такива средства ползват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче дотам, че личните му желания да бъдат изричани от момичето, той е и си остава абсолютен некадърник. Не бих завидял на неговата наслада".**** Отнесени към художествената литература и публицистиката, тези еротомански редове у Сьорен Киркегор откриват корена на моето дразнене от адета у големия Хайтов безмилостно да налага мнението си, като с авторитета, с таланта си мачка далеч по-нежни и далеч не толкова злостни в самолюбието си характери. А може би вече е дошло времето и така тачен, но и така обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман бъде поставен на точното му място в националната ни менажерия от шаячни, с аромат на възкисела байганьовска пот характери. Кой съм, да го съдя! Българин съм, нищо повече. И като простосмъртен, а мога ли да си позволя да слизам до неговото ниво?! Казват: когато Дяволът реши да изрита някого в слабините, рита го не с копитото, ами с човешкия си крак. Изкушен съм да докарам до бяс. В такъв случай този тип самовлюбени са моята слабост, обичам ги както котка си пада по мишленца или както окото зад микроскопа внимателно изучава спазмите, реакциите на прищипнатия жабешки мускул.

  От една страна, Николай Хайтов е незаобиколима личност сред творците на моята България, самороден талант. Възхищавали са ме някои от текстовете в сборника със записки "Вълшебното огледало", легенди и истории от Родопския край, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който сериал залепяше някогашната България за телевизора, епичните му изследвания за кощунствата на идиоти с костите на Левски. От друга страна, липсата на чисто академична култура – въпреки че Николай Хайтов официално е академик, липсата на онзи тип цивилизованост – леко скучноват, малко досадно приветлив, все пак предпоставка за интелигенти дебати по важни за нацията дела. Та това качество у него си е чиста проба липса на възпитание, Боже мой!

  Хайтов не идва на голо място, нито е първи в тази форма на безогледно отрицание. Мнозинство от големите личности в Най-новата Българска история са хора именно от този сорт, личности наедро скроени, с едри щрихи, със замах: Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски. И как губят тези мили родни фигури пред личности с по-друг душевен строй, като например Климент Охридски, ученик на Константин-Кирил, Патриарх Евтимий, Пайсий Хилендарски, Софроний Врачански, Васил Кунчев-Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, Борис ІІІ, акад. Михаил Арнаудов, Иван Башев – някогашния външен министър на онази България, когото убиха на Витоша. Едните стоят предизвикателно героично. На вторите като да са им любими сенчестите места; у тях откривам далеч повече духовност, и именно те ме зареждат с оптимизъм и вяра за България.

  19 maj 2001

  

  На днешния ден слезе от печатарските машини на пловдивската Полиграфия брой първи на строго политическия вестник "Демократическо знаме"... Тщеславието ми настоява, че 19 май ми е личен празник. Вестникът беше сред най-първите различни издания в пост-социалистическа България. Като основател, главен редактор, опитвах да въведа уравновесения тон на писане още съвсем в началото на развихрящия се Пир на посредствеността*****, когато подир мъртвешкото шептене от трийсет и двете години власт на БКП започнаха едно подир друго да падат табутата и националното медийно пространство взе да се изпълва с кресливите речи и призиви за мъст, което десетилетия по-късно ще се изясни, било начин бившите мекерета и доносниците на Държавна сигурност и властта да се докажат като първи демократи пред доверчивия народ. Никой като да не подозираше, че именно фанатичната "справедлива" ненавист иде от стила на говорене и писане в бившата партайска ерзац-журналистика. Замъти се бързичко информационното пространство и помогна на палачите и мародерите да се преоблекат и обновят, да се изваят пред наивните нас – потресени от наглостта, да се изваят в образи на родолюбиви професионалисти и първите, ако не и единствени истински демократи и антикомунисти в Републиката.

  Вече уморените силно застарели партийни величия и шефове от годините на соца отстъпиха място на младите хищници, помогнаха им да се вградят в едва оформящия се политически, банков и стопански елит, да понатрупат първоначалния си кредит от доверие сред въодушевения, обхванат от велики очаквания народ. Спомените около правенето на вестника и сега ми носят куп горчиви послания, ала и известна гордост пред себе си, че още в първите еуфорични месеци на Демокрацията от края на 1989 и цялата 1990 г. съм налучквал кое-що от ловката манипулация, на която обикновеният българин бе подложен. Вълкът козината си мени, а нрава никога! В материален битов план съм си същият, докато услужливи някогашни приятели и съмишленици: Теодор Димитров, Спас Гърневски, Златка Русева, Христо Марков, Андрей Захариев, членове на онази най-първа за България Демократическа партия с централа в Пловдив – сега разбирам! – гледали преди всичко себе си да уредят в парвенюшкия лъже-елит.

  Дали са успели да се впишат по върховете на държавата не е съществено. Важното е, че се представяли за едно, а били нещо съвсем друго... Можеш ли да си щастлив в бягство от себе си! Ето защо извършилите компромис с нравственото се ограждат с монолитни крепостни зидове, копаят ров между своите затворени тайни общества и нацията, притесняват ги естествените човешки взаимоотношения. Когато пък тръгнат из множеството, когато излязат от луксозните си обиталища да говорят с обикновени граждани на Републиката, това е мероприятие – шествие, театър на популизма, и пак фалш, фалш и суета... Питал съм се преди, например, защо естрадната глезла Бисер Киров (1942-2016) силно ми напомня на екс-президента Петър Стоянов (1952), т.нар. от мазните пловдивски майнички Бате Петьо. Актьорът Георги Мамалев правеше фурор на представленията си с репликата: "Бисер Киров – целият в бяло, целият в зъби!"

  Дребни мизерии съпровождаха политическия вестник "Демократическо знаме" от раждането му, та до мига, в който ми писна да обикалям с жигулата си, натъпкана със снопове от най-пресния брой, и реших да го спра. Но вестникът изразяваше моя стил, манталитет, лична философия, независимо колцина и доколко разнопосочни са били авторите и сътрудниците ми от България и от чужбина. Доколкото съм могъл, пазил съм на не един от авторите личното му достойнство: дотам, че да бъда заподозрян в мекошавост. Фразичката "комунистическа подлога" как да забравя?! Чух я по повод интервю с човек от "вражеския лагер", журналиста Георги Найденов, бивш областен кореспондент на БТА в Пловдив. Така стояха нещата в действителността: нормално, разбира се, и вината, съзнавам, си е у мен. Но това няма как да ми развали празника. Имам повод да празнувам, че си останах, какъвто съм.

  Мили татко! Дърводелецо, Мълчаливецо, да можеше да ме зърнеш отнякъде! Нали не съм те разочаровал? Защо да казвам, че това за мен бе повече от заклеване: няма как на своето семе предател да стана. Огъвай се, тревице жилава, доземи се огъвай, но си длъжна да продължиш този стил на уравновесеност, отдръпнат в себе си, и пак със самоирония и ирония към света – стил, зададен от Великите наши първоучители на България и на християнската ни хилядолетна цивилизация.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 1 apr. 2022

Илюстрации:

- Сьорен Киркегор (1813-1855), пръв философ на екзистенциализма.

- Черквата в преустроената от цар Иван-Асен II през 1231 г. крепост.

___
* (Лат.) Където преди са царували диви страсти, сега цари разумът.
** Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя", с. 62.
*** Цит.съч., с. 113.
**** Цит.съч., с. 151.
***** Нейчо Неев (1948), от 1990 до 1993 г. член на Координационния съвет на СДС, през 1992-1993 г. министър на транспорта и зам.министър-председател на Министерския съвет в правителството на проф. Любен Беров, Нейчо Неев е автор на крилатата фраза "Ега ти държавата, щом аз съм й вицепремиер!" 

Бел.м. tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (939.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (939.)

  Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително леко! Тънкостта обаче е да разбереш защо са толкова нагли онези, които ни дразнят. – Аноним (1947)

  12 maj 2001

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)

  Може би има щастливи изключения, ала те, според мен, са само изключения, които потвърждават наложилата се през последните десетина години идилия в горния курс на Българското училище. Днес там царува безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, но не възпроизвеждащият папагалски чужди, заимствани пози чиновник – даскал сред 15-19-годишните българи, е последното оцеляло усилие да се удържи достойнството на личността в България. Младите едва ли ще проумеят какви унижения съпровождат учителското ни поприще в години на всеобщ хаос в държавата; липсва им опитът, дори сянка от старание им липсва, за да усетят тази лична драма. Те са свежи, напористи, с добро самочувствие – и в това не би имало нищо лошо, да не беше тази великолепна младежка жизненост отлята в бронзови гротескни форми на наглостта и липсата на домашно възпитание.

  Вилнее злобна гавра с учителя. Мога да изреждам случаи, и не единствено от моята педагогическа практика, но и от време, когато съм бил ученик в една от пловдивските гимназии, когато беше в реда на нещата в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, и то препълнени с ученици. Ама защо е тъй, учителите ли са причина? Дали нацията ни поначало е невъзпитана и цинична спрямо всичко духовно?! Не желая да обвинявам младите: младите и у нас следват модела на поведение, който обществото на нашето поколение българи задава. Вижте какви хъшлашки схватки се водят по родните наши медии! Нарушаването – но не мимолетното, случайно нарушаване, а стремителното, целенасочено разрушаване на всякакви неписани закони на благоприличието сред двехилядигодишната ни християнска православна цивилизация, се приема днес у нас за тържество на егоизма и самодоволството. За уравновесеност, за най-елементарно уважение към човека и смирение като че вече не може да се говори. Говорителите от името на вечерялия с бога се роят, те изземват все повече пространство в общността на Българската нация.  

  Обричаме днешното си най-младо поколение български младежи да бере в бъдеще същите плодове на неандерталщини, от които толкоз сме страдали като нация. Имам си моите възражения на мислещия срещу недомлъвките на Симеон Сакскобурготски, ала чувствам: масовият българин веднага, за някакви само два месеца от появата му на политическата сцена, го обгради с доверчивостта на народ наивен и яко наплашен от безскрупулните ни политици, от безгръбначните ни интелектуалци. Потресени сме от себе си, и как да го признаем с ясни покаяния, като сме упорити, като сме раснали в лапите на лицемерстващи партийни вождове! Сочеха ни партизаните, като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите след 9 септември 1944 г. партизани с много малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и фалшивите легенди; а ако все пак бяха стойностни личности, държаха ги по-далеч от пряката власт, ползваха ги за първа отбранителна траншея за подчинение на СССР.

  Завръщаме се към корените на своето, обаче сме объркани. Какъв вой от бесове се надигна, как най-отвратителната тиня шупна на повърхността и ни замъгля зрението! И за всичко това ни отмъщават идещите след нас. Те нямат романтичните ни илюзии, липсва им и добрият пример. А ние не можем да сме пример за тях; пример за тях са Николета Лозанова, Митю Пищова, Фънки, Лорд Бул, и ми е тягостно за всеки Учител, когото невежествената тълпа от напористи млади вандали с шеги и проклятия разпва на кръст, докато бленува как някой отвън долита на бял кон да ни оправя батаците.

  Българското училище днес смърди на нравствен разврат. Не съм си и представял толкова пренебрежение, толкова нехайство към възпитанието и правилата, събрани на едно място. Лицемерието по Живково време не вонеше толкова! Днес да си учител в прекия смисъл на понятието вече е героизъм. Критериите от миналото са отречени; по камбанарии и минарета джуджета на духа и палячовци днес възвестяват закона на джунглата, цитират внимателно планираната отвън нравствена разруха в държавата, кой знае от какъв зор наричана демокрация, а това всъщност е власт на непукизма и алчността. В този ред ето текст, писан вчера в четвъртия и петия учебен час, докато готвех табло със снимки, от време когато Училището ни изглеждаше (поне отстрани) мечтания Храм на науката и възпитанието.

ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

Което е било, си е отишло,
и все пак в нас е още живо то –
навярно спомените са излишни
като варак, подобен на злато.

Училище, с теб бавничко стареем:
звучат различно детските ята,
ала учител просто е идея –
учителят не може да е стар!

Науката е храм и плодна нива –
да се погледнем честно във очи:
животът е една голяма книга
и школското звънче докрай ечи.

  Налепих едрите цветни фотографии от 1983-85 г. с оживени, ведри лица на учители и ученици, с Българското знаме, в униформи (всяко училище с различна униформа), фанфарна музика, светнали от слънце класни стаи; по средата с флумастер нанизах текста, писан за срещата надвечер с бивши випускници. Каниха ме и не отидох. Какво да им река, пък и що ли! Нали и сам не си падам по назидателни слова!

    13 maj 2001

  Съсед чат-пат ми гостува: играем шах, кафе пием или чай, понякога – бира, бъбрим за вестници, политици, за известни писатели и пр. Някога той – Георги Въргов, родом от Златоград, но с родов корен нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред бачкьорите в завода. Гласът му е плътен, изразителен – мъжки глас, който внушава респект. Казва: "Не ми е удобно пред жената и сина, но остана ли самичък вкъщи, пак си ги казвам ония любими някогашни стихотворения. Не съм забравил, прави ми кеф добрата поезия, Пеньо Пенев или Георги Джагаров, например".

 

  От тема на тема, захващаме спор за отношенията между български двама писатели, Николай Хайтов и Радой Ралин. И понеже е ревностен почитател на Хайтовите статии във вестник "Нова Зора", Гошо се горещи срещу Радой Ралин: как може Радой Ралин да е бил до такава степен безскрупулен, все в този ред на мисли. Опитвам да обясня, че не прави чест, че не е достойно писател с авторитет, какъвто е Николай Хайтов, да слиза толкова ниско в лакърдиите, с който се появява пред публика.

  – Лошият тон – говоря на приятеля шахматист – подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да върши интелигентен човек; за глупака може, но за писател, не писарушка, е недопустимо по кавгаджийски да влиза в какъвто и да било спор.

  – А защо не! – инати се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето, аз, например, бая време съм вярвал на Радой Ралин, на написаното от него, слушал съм как хубаво говори за демокрация, за права и свободи. А всичко у него било двуличие! Ами че Радой Ралин куп гадости е извършил! Да не беше Николай Хайтов, тия неща откъде бих ги научил? Не ми говори повече, моля ти се, ами че Радой Ралин бил много подъл човек!

  Горещи се, нервира се, та се чудя – леле, какви непоправими беди може да създаде персона, която не успява да се държи на нивото на дарения й свише талант или усет! Значимият писател, артистът е духовен учител на нацията. На учителя не е позволено да говори невъздържано, да се явява чорлав в обществото и с изпулени от ненавист зъркели, колкото и за праведен да се смята. Не са ли именно в злостната разпаленост натискът, манипулацията над всички нас. "Истината носи спокойно сърце" – настоява Уилям Шекспир (1564-1616). За да си съставя мое лично мнение, нужно ми е вътрешно равновесие, само не и някой с юмрук и с назидателните си гневни речи да блъска по вътрешните мои везни. За мен този вид злост е посегателство, изземване на основно лично право.*

  В японското общество сред разтерзана и обезверена Япония веднага след Втората световна война неслучайно водеща става идеята, че възпитанието на една нация се започва от възпитанието на възпитателите. Не ме вълнува прав ли е Николай Хайтов и доколко е с Истината. Не ме вълнува и дали пък Радой Ралин му е дал достатъчно поводи да говори така срещу личността му – важното, за мен, е, че стойностни автори в Българското духовно пространство се сриват пред учудените ми от изненада очи. Защо в България всеки едва издрапал над нивото на простосмъртните се изживява в ролята на вечерял с Бога? Ако това не е дива простотия, обзета от грандомания (така присъщи на Глупостта), какво друго ще да е! Резултат от тези упражнения е, че никой никого не слуша, всеки живее сам със своята велика, неоспорима, крайна – и именно затова жалка "истина". На простака всичко му е пределно ясно и той кипи от мерак да раздава присъди.

    БЕЛЕЖКА от 7 януари 2007 г.:

  Разговорихме се вчера с отец Иван Георгиев** от пловдивския храм "Св.св. Кирил и Методий" и с още двама българи на пет-шест метра от ямата, която циганите гробари тъкмо засипваха и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението бе завършил, отецът бе изприказвал упокойното си слово за смисъла на човешкия живот, за нравствеността, която е висша санкция и промисъл, с красив баритон бе изпял черковното си песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната ми чинка Катерина от Устово минаваха за Последно сбогом. На двайсетина метра оттук тъкмо ми бяха посочили гроба на всеизвестния от Тодор-Живково време пловдивски архитект Боян Чинков***, издъхнал 2002 г., и едвам бях разчел цифрите върху плочата, където са имената и на родителите му. Та значи, Ангел – пръв приятел на братовчед ми Георги Атанасов Бояджиев (1943), подхвана, че се били събрали тук, край пресния гроб, все някогашни хлапаци от Кючук-париж, а отецът, към 55-годишен, достолепен, някак по патриаршески побелял мъж, внезапно рече: "Бе, това днешното младо поколение е отчайващо посредствено в сравнение с нас и с нашите родители. Влезте в Интернет да видите какви идиотщини ръсят днес младите! Нищо свято няма за тях, с всичко се гаврят, на всичко се подиграват. Към никого не изпитват уважение". Мислех полечка да му възразя; но като чух и другите двама – 69-годишният Ангел и 52-годишният Стефан, какви ги редят, рекох само, че ми е добре известна младежта, понеже преподавам на 15-18-годишни българчета, па стиснах език зад зъбите, да не изпусна и аз някоя попържня за "калпавите млади". 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 mar. 2022 

___

* Популистът винаги говори само онова, което желае да чуе народът, и ще познаете, че пред вас е тарикат  манипулатор по изпулените зъркели и гневните речи, с които като зловещ гений се явява в общественото пространство. Затова не изпитвам състрадание, нито симпатия към злостни персони, които с микрофон в ръка ми крещят в ухото колко силно са загрижени за моето душевно здраве и за демокрацията в България и по света. На подобни "будни съвести" – като първо следвоенно поколение, се нагледахме и наслушахме по времето на соца. Днес това обикновено са или бивши доносници на Държавна сигурност, или рожби на някогашната управляваща червена номенклатура, или ренегати – вечните парвенюта около всяка партия, когато тя е на власт.   

** Отец Иван Георгиев (1950-2007) почина внезапно на 11 септ. с.г. (вж. https://dveri.bg/3akrk). 
*** Арх. Боян Чинков (1899-1979) (вж. http://www.librarysm.com/chinkov.html); говореха в Пловдив, че за него лично се застъпил пред някогашните ни управници Шарл дьо Гол (1900-1979). Инак другарите одма да са го пъхнали в концлагер, или по-лошото – да са му светили маслото.

    Един от неговите безбройни анекдотични случаи. Уговорил се в мекичарницата срещу пловдивската Централна жп-гара, че плаща цялата им сутрешна продукция, излязъл и се провикнал: "Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са на вересия!" Че като се юрне онзи ми ти народ, ще се изпотрепе. Блъсканица, олелия до бога, кавги. Чак на гарата се чува. Изнервени, чорлави, злостни... натискали се обичайните кротки до онзи ден клиенти към авантата. Някои па се редили по четири-пет пъти и пак се натискат, пак с шамари, колена и лакти, със зъби и нокти към мекиците и бозата напират. Появил се и милиционер ред да въведе; взел си и той от безплатните вкусни мекички, посръбва си от бозичката, с пълна уста пита: "Ти-и сеа, другарьо Чинков... по къв повод, що черпиш?" Ахитектът отвърнал, ама по-височко, че повече кибици да чуят: "Ей така ще сме, другарю старши, при комунизма, на всеки според потребностите, и хем без пари, хем колкото му душа иска!"

    Друга история. В магазина за обувки срещу някогашния НарМаг на пловдивската Главна (търговска улица в центъра), в най-многолюдната блъсканица избира си арх. Чинков обувки, обръща ги, опипва подметката и все недоволен. "Какви ги желаете?" – пита го продавачката. "С по-големшки грайфери – рекъл, па се обръща към кибиците: – На тези тук грайферите им плитки. В комунизма по мед и масло ще ходим, та да не се пързалям!" Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (938.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (938.)

  Отстрани погледнато, мъжките приятелства най-често са свързани с яко надпиване, добро похапване в някоя долнопробна кръчма или ресторант, където сервитьорката е хубаво момиче, свири тиха музика и обзавеждането е като за изискани господа. Ала всъщност истинското мъжко приятелство е грубичко побутване помежду, налютява и пари като добре овкусената (за изнежения отвратителна на вид) шкембе-чорба с оцет, чесън и едросмлян лют червен пипер. И точно в това е неговата здравина в критични ситуации от живота – съзнаваш, че тези ехидничащи грубовати негодници винаги ще са налице, имаш ли нужда от здраво рамо. – Аноним (1947)

  16 dec. 2007

ОДА ЗА ШКЕМБЕ-ЧОРБАТА

Шкембе-чорбата била кофти мода,
съвсем просташка, гадна при това;
но лек е тя – храната на народа
за махмурлук и цепеща глава.

За лев и двайсет* с два самуна хлебец
на топличко в кварталното кръчме
престава да ти пука, че си беден,
и гледаш към живота с поглед смел.

Отваря се чудесна лакърдия
с притоплен от лютивото корем,
пък жулнеш ли му и една ракия,
България харесва ти съвсем.

Зад потната оплескана витрина
калта лъщи в златисти светлини;
пари сбереш ли и за чаша вино,
принцеси стават грозните жени.

Седим посред задевки и копнежи,
какво, че вън фъртуната фучи –
накацали по Нос Добра надежда,
пак страстно греят нашите очи.

Компанията ни е здрава, мъжка;
цинични вицове един реди,
от кухнята се носи дъх на пръжки
и киска се готвачът като див,

женицата зад шублера се свива,
поруменяла милата от свян –
и в този миг е толкова красива,
че всеки си я пожелава сам...

Да, знам изисканите ресторанти
за личности възвишени и с вкус,
но тез персони пак са на аванта
и от бедняка много ги е гнус.

Докато радва ни шкембе-чорбата,
в България си струва да си жив –
с мераците, с лъжи и тъй нататък
народът ни е приказно щастлив.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 mar. 2022

Илюстрации:

- Авторът (в средата) между приятели в любимото кафене.

- Капитан далечно плаване се става в дълбоки бурни води.

–––

* Порция шкембе-чорба в циганската Аджесън-махала насред столицата на културата Пловдив отдавна не е лев и двайсет, а напоследък 3,50 лв.; в ресторант "Въча" на 20 км. оттук, в село Йоаким-Груево, вече 2,70 лв. Като студент в София през 1967-1971 г., струваше 0,07 лв. шоличката. Само порция зрял боб беше по-скъпа – 0,11 лв., като хлябът не се плащаше, яж хляб колкото щеш. Бел. м., tisss.