ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (931.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (931.)

 Оказва се, че бивши възпитаници на висшите школи за демагогия в СССР и потомци на бившата номенклатура са най-яростни агитатори срещу Русия. Чудно как се случва това точно в днешна България. – Аноним (1947)

   30 maj 2008

ДОСТОЙНИ ДОНОСНИЦИ-ДЕМОКРАТИ

 

  Следвайки мечтата си за собствена мебелна работилничка, 24-годишен, бъдещият ми баща се явил на изпит, въз основа на който придобива тъй лелеяното Майсторско свидетелство. Документа във варакосана рамка и зад стъкло окачи на най-лично място едва през 1966 година над старичкия дърводелски тезгях в избената стаичка срещу черквата "Свети Георги" на улица "Янко Сакъзов" 28, в стария пловдивски район Мараша, която беше обзавел в течение на години с целия набор от сечива и приспособления за занаята си, сбирани оттук и оттам. Денем работи в местното държавно мебелно предприятие "Напредък", като бачкатор с най-висок VІІ разряд квалификация, вечерно време в делниците и цял ден в събота и неделя слиза в избената стаичка, в неговата светая светих, умирисана на талаш, туткал и на неговата си пот.

  С нисък таван и закнижени прозорчета към улицата и двора на къщата, това стайче беше неговата лична победа, начин да надмогне оскъдицата, вечния недоимък, заради който ранното ми детство и юношеството ми минаха по чужди къщи, като хлапак, навикван от хазяи. На три пъти ни се наложи да пренасяме оскъдната си покъщнина от квартира на квартира: от втория етаж на улица "Захари Стоянов" 17 към мрачната изба на "Ниш" 4, от избата на улица "Ниш" към първия етаж на улица "Люлебургаз" 17 в квартал Инвалиден. Само израсналият под наем и под капризния взор на невежи надменни хазяи в еснафския град може наживо да си представи униженията по всякакъв повод, често и без повод, с които се налага да свиква синът на бедните-пришълци от Пазарджик и Харманли в Пловдив.

  И тъй, моят баща най-после се видя и той стопанин на имот. Подреди от десетилетие събираните инструменти в мечтаната своя работилничка. В стройни редици висяха маткап (ръчна дрелка), всякакви видове рендета, длета, пили, клещи, чукове, стяги, ножове, цикли, триони, бичкия, кутии с гвоздеи, болтове и видии, специални шаблони за заоблените детайли на някогашната виенска мода шкафове, ракли, т.нар. кантонерки, гардероби, холови маси, нощни шкафчета, семейни спални, които се канеше тук да изработва. Над тезгяха бе монтирал стелажи за разните видове фурнир: от орех, дъб, птичи явор, махагон, палисандър, ясен и пр. Като в аптека тук имаше разни течности и прахове: пемза, ленено масло, лак, шеллак, байц, безир, ацетон, бронз, калъпчета туткал. Освен тях – очукано медно котле (дълбоки два съда един в друг) за стопяване на блокчетата туткал в гъста лепкава каша, газов примус, ел.ютия за подлепване на фурнира, топчета стари вестници, приспособления за изработване на плоскости от чамови летви, пъхнати като сандвич и слепени между шперплатови два листа, че още нямаше, не бяха измислили още ни фазер, нито талашит.

  Обзема ме трепет пред този документ, вълнува ме правописът от време, когато не съм бил роден, с изхвърлените от Българската ни древна азбука краесловен ер и ятова гласна, и току ме хванат дяволите, когато се сетя за фразичката на правоверен партиец – колегата* от пловдивския седмичник "Комсомолска искра", към двамата стереотипери в старата печатница на улица "Кракра" Пешо Пуловера и Митето Митничаря: "Защо го защитавате Бояджиев! Баща му – частник". "Баща му частник", туй то! За достойната рожба на БКП това трябваше да значи вражески елемент, неясен, тъмен субект. Аз ли не зная подтекста на през зъби подхвърлената фразичка от типичен навлек в журналистиката, един от т.нар. "парашутисти", спуснати отгоре (назначен с протекция на Дража Вълчева, по онова време любима жена на Тодор Живков, първи секретар на местния Окръжен комитет на БКП) да творят праведна, разбирай – партийна, поръчкова журналистика! Назначението в радио, телевизия, вестник, списание за такива едва-едва прохождащи в журналистиката "спецове" си беше пар екселанс синекурна длъжност, така че всяка редакция по онова време бе обзаведена, имаше си по неколцина ушенца и очи на местната партийна власт. И те слухтяха, рядко публикуваха, пък задачата им се свеждаше преди всичко да следят предложеният от колегата текст да съответства на "правилната" партийна линия.

  Първо баща ми изработи мебели за пазарджишките ни роднини (лелите ми Василка и Виолета, вуйчо ми Любен), сетне и за нас. Като се захвана с третата или четвърта поръчка, явиха се изневиделица една неделна утрин строги двамина чиновници от общината и изпоналепиха върху касата на вратата към работилничката в мазето лентички с печата на Пловдивската местна управа, запечатаха стайчето, забраниха да работи вкъщи, вързаха му ръцете, убиха му мерака да се види замогнал се стопанин с труда си, с майсторлъка си. Чудна държава беше онази България от 1965-1970-та, но не съм чувал баща ми да хленчи, да се оплаква, да се вайка. Дип нарядко, само когато пийнеше вечер неговите петдесет-сто грама домашна ракия, току ще въздъхне: "Е-ех, Надке! Ех, мойто момиче, да живеехме нейде в друга държава, нямаше стотинки да броим! В онази чужбина трудолюбив ли си, казват, ценят те". И толкоз, немногословна му беше тъгата.**

  Пък аз, синът на дърводелеца, попаднал като че ли съвсем случайно в онова гнезденце на мамини и таткови рожби и внуци на т.нар. "активни борци против фашизма и капитализма", нямаше как да не разбера колко честит и заможен можеш да си в България на рабфаковците: само трябва да преклониш глава, да се впишеш, да кършиш гръб пред любезните на вид защитници на "правата линия". Партията, внушаваха ни от най-ранно детство, е вся и всьо, ти зависиш от нея във всички сфери на живота от люлката до гроба. Напредваха не най-работливите, съвестните; кариера в службата и обществото и тогава, както и днес, правеха самозванци, които показно се горещят в защита на Партията "от врага" и се изживяват като елита на нацията. Себе си самозванците гордо назоваваха най-верните и най-достойни синове и щерки на народа. Човекът с партиен билет, според представата им за подредба на света, винаги крачи най-отпред, еталон е за кучешка преданост към партийния монарх или висш партиен чиновник в местната йерархия.

  И като обърна очи към днес разпореждащите се с властта в моята бедна България, независимо към коя синя, оранжева, червена, лилава партийна люпилня за тарикати се числят, какво да видя?! Виждам тълпа праведни партайци, просто за една нощ преобразили се от доносници на Държавна сигурност в кресливи и нагли, яростни най-първи демократи, философи, анализатори, психолози, антрополози, наблюдатели, самозвани експерти по европейските духовни ценности. Виждам новоизлюпени от все същото змийско гнездо на бивши "най-верни и достойни" персони в държавата. Този прелестен пир на пошлост, нихилизъм към Българското, разгулният им стил на живот, нехайство, показното пренебрежение към неписаните закони на нравствеността, дивният парад на политически сламени чучела, ограбване на нацията, толериране на маргиналите от гетата си е пак тяхно дело. Каквито и заклинания да изричат, мисията на живота им сякаш е да съсипят и онова оцеляло до днес мъждеещо национално достойнство, което предците им от висшата партийна и стопанска номенклатура не успяха да унищожат у българина. Дали на шега или сериозно, един от моите приятели, Бог да го прости и мир на грешната му душа, известен някога поет от редичката на т.нар. Априлско поколение, помня го как по швейковски се изцепи, фиркан, в публичното пространство на онази наша България: "Може да съм курвар, обаче съм верен на Партията".***

  Онзи мазен идиот, който прилежно уведомил властта, че баща ми след работния ден в държавното мебелно предприятие "Напредък" слиза да поработи в стайчето покрай охлузения от старост дърводелски тезгях с инструменти тип сбирщайн под позлатеното с фалшив варак Майсторско свидетелство от 1946 година, бе свършил услуга на властта: отбелязал в характеристиката за най-малкия син на бедния бирник от махалицата им в Харманли: "Аполитичен, не участва в мероприятията на Отечествения фронт и Партията". Дребно сиво човече с плашливи очички и днес ми е представата за старателния доносник на Държавна сигурност, каквито са били и Иво Инджев (1955), и Кеворк Кеворкян (1944), и ред други хора от бранша****; в моя случай беше съседът ни зад оградата – някой си Панчо, съчинил за пловдивската Държавна сигурност словесен портрет на баща ми като аполитичен. Именно това "аполитичен" прочел и назначеният с протекцията на Дража Вълчева (1930-2016) колега, когото днес в родния ми град превъзнасят като един от най-свестните журналисти в културната столица на България и Европа, еталон за висока етика и публицистично майсторство.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 mar. 2022*****

Илюстрации: 

- Лятото на 1945 г., eдва върнал се от фронта.

- 1980, пред зидовете на Бачковския манастир.

–––

* Георги Петров (1944), еталон за младите колеги в най-многотиражната трибуна за манипулации в цяла Южна България, вестник  "Марица", доскоро зам.-главен редактор на местния всекидневник. В същия стил е изреченото от въпросната икона на местната журналистика, че концлагеристите по време на соца били отрепки, провалени личности, тъй че си заслужили участта и униженията.

** Идва ми наум преустроил се "философ-психолог" с диплома от Ленинградския университет за демагози, на когото от години тук е предоставена трибуна от екрана на Пловдивската обществена телевизия да сее ненавист и самохвалства, осем години не спира да хленчи, че го прогонили от образователната система за некадърност, и да се бие в гърди, че е пръв демократ и отстоява т.нар. европейски духовни ценности. Цитиран е как пред гостуваща в Пловдивския университет делегация от преподаватели в СССР по време на соца храбро заявил: "Колегите от партийната организация напоследък доста си позволяват, не е зле да им посвиете юздите".   

*** Михаил Берберов (1934-1988), поет, но и зам.партиен секретар на СБП. 

**** Вж. https://blitz.bg/article/2156 & https://reporter.blog.bg/novini/2008/11/28/kevorkian-pisal-sreshtu-dimitri-ivanov-algafari-donasial-za-.259909 

***** След смъртта на баща ми коравата любима щерка на пазарджиклията Борис Дявола, майка ми, при тази мелодия ронеше сълзи, мелодията й напомняла какъв мъж бил мълчаливият дърводелец. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (930.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (930.)

 Ирландците пият бира/ в кръчмите на Шанон,/ и който от бира разбира,/ няма да забрави Шанон... – Никола Инджов (1935)*

   07 apr. 2016

 ШАНОН 

Не, никога няма да видя Шанон,

с ирландци да пия ледена бира,

понеже не знам по кой ли закон

съпругът ти вече не се и нервира.

Пък защо ли да ходя в Шанон,

когато с теб не обичаме бира,

но който разбира онзи Шанон,

навярно добре ме разбира.

Изпукал последния си патрон,

ни спомен дори не намирам,

припомня ли си онзи Шанон,
вече нищо не ми и сервира.

Любовта отдавна стопи се; 

забравихме онзи далечен Шанон 

пред чаша кафе, не пред бира,

знойна – ти, аз – в зимен балтон.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 mar. 2022

––––

* По стих на Никола Инджов (1935-2020), 

вж. https://liternet.bg/publish9/nindzhov/index.html Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (929.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (929.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

 

   30 apr. 1992

 ПРЕМЕЖДИЕ С КОНЯ НАПОЛЕОН*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Какъв пък е този кон, ще речете. Ами Наполеон е осакатено животно, счупил крак по време на състезание и понеже по правилник следвало да го застрелят, както в такива случаи се постъпва, спасява го шофьор на камион, с който отвеждали в скотобойната обречените на умъртвяване животни. Купил го уж суджук да си направи от Наполеон,. Човекът, сигурен съм, и сега гледа жребеца като писано яйчице в родното си село, за него било без значение, че конят нито му оре, ни му тегли каруцата... Впрочем, за това как съдбата ни събра наедно с коня се говори в тази историйка.

  Пърпорим си ние към Созопол, пътят – гладък като филия с масло, стръмен, но пък с плавни завои. Катерим се със зор, спускаме се с кеф, но и неизвестността ни държи нащрек. Мама подхваща галено, като гали плешивото теме на нашия водач на МПС** и сякаш му показва в този момент, че го харесва точно такъв, какъвто си е:

  – Па ти се не увличай, Тотко. Тъй, дръж умерена бързина... Карай кротко, че да се не утрепем след някой завой следващия път. Зарежи ги леваците! С фукльовците, мили, не се състезавай, че техните коли за по-друга порода хора са правени: за човек звучи гордо са правени. А пък ний сме си най-обикновени като типовия хляб, миличък. 

  – По-кротко – отглася хлебарят, – каеш, по-кротко да карам. А падне ли ни скоростта, има да пъхтим като костенурки по баира. – И натиска педала за газта до дупка, "газ до ламарината", както е лафът между пловдивчани, и Виктор цял се тресе като трескав с висока температура и сред облак от сажда, който облак от сажда фукльовците подире ни пробиват с могъщите си прожектори, и изпреварвайки ни, заничат озадачени какво ли се е случило. Сякаш не сме в малолитражка, а в една от онези унгарски душегубки, които от десетилетия тровят Пловдив. Не знам по-отровно бръмчило от тези икаруси. Не знам унгарците в какви машини пътуват из милата си Унгария, ала подозирам, че с нещо сме ги обидили на чест и решили хептен да ни затрият. С какво ли ще да сме им докривели, дали пък не е стара рана от епохата на Австро-Унгарската империя? Дали някога и тях българският войник не ги е пердашил по физиономията горда? Ей такива ми се мотаят в ума, мислено изпращам клетви към пъргавите капиталистически коли – издокарани, капковидни, стреловидни, яко ритнати отзад, здраво настъпани отпред, с двигател, който шушне тихичко като морски бриз, а с мощта на океански танкер. Ние пък наопъки: бръмчим мощно, а силицата ни – колкото ефирен бриз.

  Първата от низ стръмнини тенекиеният мустанг изкатери пъргаво както моторница, втората леко го задъха, на третата задъхването се задълбочи, насред четвъртата взе да кашля, след петата почна яко да кашля и да се дави както тютюнджия-астматик, на шестата – също, на седмата припука, припатка, изстреля последен артилерийски залп и спря. Когато крайбрежният солен ветрец разнесе пушека, изведнъж открихме колко звездно е небето над нас, как звездното небе спокойно ни наблюдава сякаш, а откъм храстите наоколо се обаждат нощни птичета, и даже в търбуха на Виктор дочувах как жужат комарите, които на рояци облитаха тъмнината. И понеже въженцето за ръчната спирачка на заза си е нужно за ей такива сюблимни моменти от тенекиения му живот, а въженцето хлебарят заряза нейде сред равна Тракия, с волни криволичения и почти от темето на хълма поемаме изпървом лениво, а все по-пъргаво после, на заден ход, докато се паркираме в мочурлив дол току насред ромолящ ручей.

  

  Гица се размърда в ъгъла зад брат си, звучно се прозя:

  – Ей, Фитипалди! Щастливи и доволни, вече сме в Хонолулу, а?

  – Пристигнали! – рече мама. – Не сме в Хонолулу, а в Занзибар.

  – Колко ли е часът? – говори си Тотю. Пална клечица кибрит, часовника си гледа. – Въх, майчице! То станало полунощ. Вече сме утре. – Извърна се, изгледа ни: – Ний с Виктор сме дотук.

  До заранта дремем в колата. Около три след полунощ като мравки тикаме Виктор до дървено мостче над запътилия се към морето ручей. Зъзнем в най-сънливото време на денонощието. Отначало Тотю се перчи:

  – Поизстине ли звярът, продължаваме!

  Звярът изстина, хептен се вледени и не дава знак, че ще продължим. Чакаме утрото. Току някой изскочи вън да раздвижи крайници, па освежен от влажния дъх на морето преди Созопол, мушне се пак в тенекиената которка. Поне Ричард Груев не се изпика в колата, със скимтене напомняше кога да го изведа. Най-интересен бе тате. Доста му се насъбра и като че ли нещо превъртя у него. Ту се окайва, че не му върви в живота, понеже е българин, ту преливащ от самочувствие рече: "Велик е българският войник, няма кой да ни спре". Да не било тъмно, отдавна да е отстранил повредата, пекне ли обаче слънчице, ще видим ние какво ще стори и ще спрем да се чумрим. Обгръща ни мъгла. Пълзи над дола с дъх на угнила шума и водорасли, сякаш Онази с косата е тук някъде, съвсем наблизо. И тогава тате излезе, събу си обущата, и останал по чорапи, му дръпна една ръченица от Родопите или от Тракия... Скача спънато, кърши рамена, крак въз крак мята, щрака с пръсти, хвърля ръце пред очи: ха наляво, ха надясно, все едно брашно пресява, подвиква:

  – Иху-у! Иха-а! Ай сега! Ух-ух! Дай... Дай, мамка му!

  Леля ме гушна, долепи буза, разхълца се:

  – Туй е брат ми, Ванчо. Обичам го тоз мой брат, че е дивак, че е такъв, какъвто си е. Баровците се правят на патриоти, Ванчо, ама са янкеседжии. А той е асъл българин.

  – Пука им на баровците! – рече мама. Будна беше, внимателно следеше танцуващия. Сухи й бяха очите... сухи и трескави. 

  ...Малко преди пет омазан в говежди тор камион с одрямали бабки, тръгнали тютюн да берат, ни изтегли до билото на баира. Пожелаха ни приятно пътуване шофьорът и бабките. Бабките развяваха бели забрадки, докато да се скрият зад обраслия с тръни рид, зад следващия завой по пътя на юг от Бургас, към Созопол и дявол го знае къде.

  – Ей сега ще запали... Пускам го по инерция, докато набере скорост, освобождавам амбреажа – сам си бъбри тате. 

  И взе, че наистина запали. Изкачи пет баира и половина, па повтори снощния номер.

  Сврени този път в каменист пресъхнал дол, чакаме... Кого? Братята от приказката. С два удара на теслата те се избавили от Неволята. На нас обаче ни е нужен механик, не дървар. Мислил съм си... Нищо не е случайно на този свят. Има Добра сила, която се явява пред нас в трудни моменти. Да бяха ми казали, че тази сила иде сред мародери и алчни самозванци, нямаше да повярвам. Мислел съм си, че между Доброто и Злото як зид има, китайска петхилядикилометрова крепостна стена дели едното от другото, а то... Задава се по пътя откъм Бургас очукана и старичка, пенсионирана от военните толупи тъмнозелена немска ифа, пърпори бистро; в каросерията й, моля ви се – кон. Шофьорът, оперен чичко с редки зъби и гъст мустак, спря току до нас, иде усмихнат:

  – Как е, колега?... Не ще ли пущината! Я, да надзърна какво й е на колицата. – Седна зад волана, врътна ключа, взе да натиска един по един педалите. Размисли, прехапа устни, па рече: – Слушай! Я, да те откарам до наше село. Ей го де е... Две крачки път. Там ще видим що за дявол ви е налетял.

  Не каза "бараката, бракмата, таралясника, которката" и други, подходящи за случая, имена, а любовно се изрази: "колицата". Каква ти колица бе, драги! Това чудо мечтата ни опапа... Избутахме болника до ифата, която беше с повдигаща се отзад платформа, и Виктор се оказа редом до коня Наполеон. Тогава не му знаехме името на този кон. И значи, диплим се ние в тенекиения толум, мустакатият хлопна резето на капака, тури Юлия в кабината отпред до себе си и подкара. След има-няма километър сви вдясно и гледай ти картина!

  Мъдрим се ние във Виктор. Виктор се поклаща като кютюк в каросерията на ифата, край нас – куцият Наполеон. Ричард Груев лае, та се къса, жребецът пръхти, цвили, Юлка ни маха с ръчица. Така нахълтахме в бедняшко селце с чудното име Веселие.***

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 mar. 2022

Илюстрации:

- Няма по-благородно животно от коня.

- Квартал Мараша, с баща ми на двора.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора, сред които и някои заемки от американския сериал "Семейство Симпсън".

** Моторно превозно средство.

*** Авторът се кълне, че всичко описано по-горе е видяно през очите на 11-годишен хлапак. Бел.м., tisss.