Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)
30 apr. 1992
ПРЕМЕЖДИЕ С КОНЯ НАПОЛЕОН*
Летопис на славно минало преди окончателния крах
Какъв пък е този кон, ще речете. Ами Наполеон е осакатено животно, счупил крак по време на състезание и понеже по правилник следвало да го застрелят, както в такива случаи се постъпва, спасява го шофьор на камион, с който отвеждали в скотобойната обречените на умъртвяване животни. Купил го уж суджук да си направи от Наполеон,. Човекът, сигурен съм, и сега гледа жребеца като писано яйчице в родното си село, за него било без значение, че конят нито му оре, ни му тегли каруцата... Впрочем, за това как съдбата ни събра наедно с коня се говори в тази историйка.
Пърпорим си ние към Созопол, пътят – гладък като филия с масло, стръмен, но пък с плавни завои. Катерим се със зор, спускаме се с кеф, но и неизвестността ни държи нащрек. Мама подхваща галено, като гали плешивото теме на нашия водач на МПС** и сякаш му показва в този момент, че го харесва точно такъв, какъвто си е:
– Па ти се не увличай, Тотко. Тъй, дръж умерена бързина... Карай кротко, че да се не утрепем след някой завой следващия път. Зарежи ги леваците! С фукльовците, мили, не се състезавай, че техните коли за по-друга порода хора са правени: за човек звучи гордо са правени. А пък ний сме си най-обикновени като типовия хляб, миличък.
– По-кротко – отглася хлебарят, – каеш, по-кротко да карам. А падне ли ни скоростта, има да пъхтим като костенурки по баира. – И натиска педала за газта до дупка, "газ до ламарината", както е лафът между пловдивчани, и Виктор цял се тресе като трескав с висока температура и сред облак от сажда, който облак от сажда фукльовците подире ни пробиват с могъщите си прожектори, и изпреварвайки ни, заничат озадачени какво ли се е случило. Сякаш не сме в малолитражка, а в една от онези унгарски душегубки, които от десетилетия тровят Пловдив. Не знам по-отровно бръмчило от тези икаруси. Не знам унгарците в какви машини пътуват из милата си Унгария, ала подозирам, че с нещо сме ги обидили на чест и решили хептен да ни затрият. С какво ли ще да сме им докривели, дали пък не е стара рана от епохата на Австро-Унгарската империя? Дали някога и тях българският войник не ги е пердашил по физиономията горда? Ей такива ми се мотаят в ума, мислено изпращам клетви към пъргавите капиталистически коли – издокарани, капковидни, стреловидни, яко ритнати отзад, здраво настъпани отпред, с двигател, който шушне тихичко като морски бриз, а с мощта на океански танкер. Ние пък наопъки: бръмчим мощно, а силицата ни – колкото ефирен бриз.
Първата от низ стръмнини тенекиеният мустанг изкатери пъргаво както моторница, втората леко го задъха, на третата задъхването се задълбочи, насред четвъртата взе да кашля, след петата почна яко да кашля и да се дави както тютюнджия-астматик, на шестата – също, на седмата припука, припатка, изстреля последен артилерийски залп и спря. Когато крайбрежният солен ветрец разнесе пушека, изведнъж открихме колко звездно е небето над нас, как звездното небе спокойно ни наблюдава сякаш, а откъм храстите наоколо се обаждат нощни птичета, и даже в търбуха на Виктор дочувах как жужат комарите, които на рояци облитаха тъмнината. И понеже въженцето за ръчната спирачка на заза си е нужно за ей такива сюблимни моменти от тенекиения му живот, а въженцето хлебарят заряза нейде сред равна Тракия, с волни криволичения и почти от темето на хълма поемаме изпървом лениво, а все по-пъргаво после, на заден ход, докато се паркираме в мочурлив дол току насред ромолящ ручей.
Гица се размърда в ъгъла зад брат си, звучно се прозя:
– Ей, Фитипалди! Щастливи и доволни, вече сме в Хонолулу, а?
– Пристигнали! – рече мама. – Не сме в Хонолулу, а в Занзибар.
– Колко ли е часът? – говори си Тотю. Пална клечица кибрит, часовника си гледа. – Въх, майчице! То станало полунощ. Вече сме утре. – Извърна се, изгледа ни: – Ний с Виктор сме дотук.
До заранта дремем в колата. Около три след полунощ като мравки тикаме Виктор до дървено мостче над запътилия се към морето ручей. Зъзнем в най-сънливото време на денонощието. Отначало Тотю се перчи:
– Поизстине ли звярът, продължаваме!
Звярът изстина, хептен се вледени и не дава знак, че ще продължим. Чакаме утрото. Току някой изскочи вън да раздвижи крайници, па освежен от влажния дъх на морето преди Созопол, мушне се пак в тенекиената которка. Поне Ричард Груев не се изпика в колата, със скимтене напомняше кога да го изведа. Най-интересен бе тате. Доста му се насъбра и като че ли нещо превъртя у него. Ту се окайва, че не му върви в живота, понеже е българин, ту преливащ от самочувствие рече: "Велик е българският войник, няма кой да ни спре". Да не било тъмно, отдавна да е отстранил повредата, пекне ли обаче слънчице, ще видим ние какво ще стори и ще спрем да се чумрим. Обгръща ни мъгла. Пълзи над дола с дъх на угнила шума и водорасли, сякаш Онази с косата е тук някъде, съвсем наблизо. И тогава тате излезе, събу си обущата, и останал по чорапи, му дръпна една ръченица от Родопите или от Тракия... Скача спънато, кърши рамена, крак въз крак мята, щрака с пръсти, хвърля ръце пред очи: ха наляво, ха надясно, все едно брашно пресява, подвиква:
– Иху-у! Иха-а! Ай сега! Ух-ух! Дай... Дай, мамка му!
Леля ме гушна, долепи буза, разхълца се:
– Туй е брат ми, Ванчо. Обичам го тоз мой брат, че е дивак, че е такъв, какъвто си е. Баровците се правят на патриоти, Ванчо, ама са янкеседжии. А той е асъл българин.
– Пука им на баровците! – рече мама. Будна беше, внимателно следеше танцуващия. Сухи й бяха очите... сухи и трескави.
...Малко преди пет омазан в говежди тор камион с одрямали бабки, тръгнали тютюн да берат, ни изтегли до билото на баира. Пожелаха ни приятно пътуване шофьорът и бабките. Бабките развяваха бели забрадки, докато да се скрият зад обраслия с тръни рид, зад следващия завой по пътя на юг от Бургас, към Созопол и дявол го знае къде.
– Ей сега ще запали... Пускам го по инерция, докато набере скорост, освобождавам амбреажа – сам си бъбри тате.
И взе, че наистина запали. Изкачи пет баира и половина, па повтори снощния номер.
Сврени този път в каменист пресъхнал дол, чакаме... Кого? Братята от приказката. С два удара на теслата те се избавили от Неволята. На нас обаче ни е нужен механик, не дървар. Мислил съм си... Нищо не е случайно на този свят. Има Добра сила, която се явява пред нас в трудни моменти. Да бяха ми казали, че тази сила иде сред мародери и алчни самозванци, нямаше да повярвам. Мислел съм си, че между Доброто и Злото як зид има, китайска петхилядикилометрова крепостна стена дели едното от другото, а то... Задава се по пътя откъм Бургас очукана и старичка, пенсионирана от военните толупи тъмнозелена немска ифа, пърпори бистро; в каросерията й, моля ви се – кон. Шофьорът, оперен чичко с редки зъби и гъст мустак, спря току до нас, иде усмихнат:
– Как е, колега?... Не ще ли пущината! Я, да надзърна какво й е на колицата. – Седна зад волана, врътна ключа, взе да натиска един по един педалите. Размисли, прехапа устни, па рече: – Слушай! Я, да те откарам до наше село. Ей го де е... Две крачки път. Там ще видим що за дявол ви е налетял.
Не каза "бараката, бракмата, таралясника, которката" и други, подходящи за случая, имена, а любовно се изрази: "колицата". Каква ти колица бе, драги! Това чудо мечтата ни опапа... Избутахме болника до ифата, която беше с повдигаща се отзад платформа, и Виктор се оказа редом до коня Наполеон. Тогава не му знаехме името на този кон. И значи, диплим се ние в тенекиения толум, мустакатият хлопна резето на капака, тури Юлия в кабината отпред до себе си и подкара. След има-няма километър сви вдясно и гледай ти картина!
Мъдрим се ние във Виктор. Виктор се поклаща като кютюк в каросерията на ифата, край нас – куцият Наполеон. Ричард Груев лае, та се къса, жребецът пръхти, цвили, Юлка ни маха с ръчица. Така нахълтахме в бедняшко селце с чудното име Веселие.***
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 24 mar. 2022
Илюстрации:
- Няма по-благородно животно от коня.
- Квартал Мараша, с баща ми на двора.
___
* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора, сред които и някои заемки от американския сериал "Семейство Симпсън".
** Моторно превозно средство.
*** Авторът се кълне, че всичко описано по-горе е видяно през очите на 11-годишен хлапак. Бел.м., tisss.
Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)
29 apr. 1992
КАТАСТРОФА*
Летопис на славно минало преди окончателния крах
Хубав град е Бургас. Виждал съм го, едва петгодишен, с чичо Ваклин. Ала как да го видя в десет преди полунощ! От този град още усещам воня на мазут, сушена риба и курешки, които буквално валят от небето, наедно с кресливите крясъци на лакомите всеядни гларуси. Почернелите хлъзгави от корабна слузеста помия камъни по брега в околностите на Бургас как мога да забравя? На излизане от Бургас тъкмо да свием рязко по магистралата за Созопол, могъщи фарове на луксозни коли ни заслепяват и се плъзгат със свистене край нас: фиу-у-у. Красивите им мощни туловища като акули изчезват в океана на нощта... Пърпорим си като самотна моторница на беден рибар и ето че Виктор поема по стръмнините на юг. Отминаваме ален фенер и алени стрелки върху тенеке, които указват, че местната управа баш в този усилен сезон за пътуване се запретнала да ремонтира пътя. И понеже лампите едва мъждеят, пък фаровете на нашия мустанг създават съвсем повърхностна представа какво е пред нас, да свием вляво, както разпореждаха алените стрелки, означава да се бухнем с главата напред в Неизвестността, нашият Фитипалди сви наляво и...
Ето, значи, какво последва. Сякаш корабът "Титаник" с неговите високи до звездите комини и предизвикателен, креслив лукс се опита да ни смачка. Сякаш американският самолетоносач "Нимиц" изплува из небитието пред самотния ни сал на изненадани и уплашени до смърт корабокрушенци. Тате вдигна длан пред очи, нещо остро застърга под нас, нещо ни вдигна, друскането отведнъж престана, макар Виктор да продължи да пърпори с познатия звук и дрънчене на въртящи се разхлопани чаркове зад гърба ни. Боже мой, дали това не е Раят?
– Най-после и ний да се носим плавно и меко като всички нормални хора по света! – обади се леля обнадеждена.
– Е да, тук асфалтът е гладък, правен като за паралии. Най-сетне и ний да намажем покрай чужденците. Гледай ти как хубавко си се возим.
– Возите се вий... Бръмчим на място – обяви тате.
– Че как тъй? – ококориха се двете.
Рекох да погледна навън, а той изрева като Боримечката:
– Иване! Не мърдай... Ако ти е мил животът.
– Че що да не мърда, бе! – сопна му се Гица.
– Лошо, ах, леле-е-е, втасахме я!
– Лошо ли? – рече мама. – Много е приятно, биля!
Кацнали бяхме баш върху сдвоената мантинела, зад която еднопосочната бургаска улица от изхода на града става многолентова магистрала в двете посоки. Преди да се начудим на това положение обаче, мама и Гица се скупчиха откъм страната на тате да любопитстват защо Фитипалди тъй загадъчно и с недомлъвки говори, и тенекиеният Виктор, изгубил равновесие или вътрешна хармония, плавно се прекатури на пътя и вирна четирите си колелета срещу звездното августовско небе.
Първа се окопити Юлка, откопчи се от лапите на Ричард Груев... Изпопадали бяхме един върху друг като зрели смокини. Сестра ми пълзи около Тотю, а Тотю – прикован към шофьорската седалка като Прометей пред онази скала в Кавказ, върти зъркели и следи четиригодишната си щерка, изгубил обичайната си склонност да говори, много да говори, особено в карък моменти.
– Татенце, защо не падаш?
– Ремъка... Откопчей ми ремъка! Откопчей го дяволския ремък – измуча гъгниво, – че кръвта ми навлиза в главата.
– Акълът му идва – хладно се обади мама. – Аслъ в таз празна кратуна... – Мама се е оправила вече с гравитацията, мърмори под нос: – На ти ера на космическите полети!
Като голям торен бръмбар по гръб, хлебарят шава с четирите си крачка, неспособен да се обърне с лице към коравата действителност, към седалката, демек... Ровичкане падна, докато уцелим къде точно отстрани и кое точно червено бутонче да натиснем. Хеле и той се изтърколи върху прясно положения, все още недотам изстинал асфалт.
Освен каки без гащи, магистралата някак странно ми пустее два часа преди полунощ. Встрани сме от Панаира на суетата с разните му там Азисовци, Милко Калайджиевци, Николетки Лозановки, въобще, изключителни хора от екстра класа, с които вестници и цветни списания са винаги на първа линия, но зяпачи все пак вече се трупат. Идват празнични, любознателни, жадни за новини, коват спирачки – юрват се на висок глас да ни окайват, ала кесят отстрана, сеир гледат. Разперил вратите като сокол в полет, Виктор е герой от екшън. Вързопите са го опазили от поражения, но не остана ред да се нарадваме, понеже замириса на бензин и тате взе да танцува като нестинарка: две напред, една назад. Удря се по челото, кляка-става:
– Бензинът тече! Ой-ой-ой, ще се запалим, ще изгорим!
Виу-виу... Лети кола на местната бургаска "Спешна помощ". Двама с бели престилки като самодивите на поета Ботев и с лица като на касапи, разбутват тълпата от кибици.
– Къде са труповете? – въодушевен, рече явно по-пъргавият, по-нисичкият бързак.
– Трупове йок! – рапортува Гица. – Всички сме си живи и здрави. Колата само малко се попрекатури.
– Ай, стига, беее! – нажали се оня. – Ранени няма ли?
Сякаш очакваше черва разпилени и глави като зелки да се търкалят. Ето че се появи и тъмносиня джипка с жълта лентичка и синьо бурканче от кисело мляко на покрива. И откъм джипката към нас, полюшвайки бедра, идва униформена и цицореста самата Василиса Прекрасна (или момата от дуета "Ритон", ритонката, ако повече ви харесва).
– Отнесоха ли водача на возилото? – осведоми се делово.
Водачът на возилото отмери пет гвардейски крачки пред строя на зяпачите, зае поза "Мирно" с брадичка, опряна в гърдите. За оформяне на полицейския протокол досущ като в диалог от разказ на писателя Хемингуей последва изключително строг разпит.
– Кога се насмука?
– Не съм смукал. Даже пловдивска бира не съм кусвал.**
– Ракия? – мръщи се онази ми ти знойна хубавица, опитва да си придаде изражение гьон-сурат, типично за служител в КАТ, излязъл на лов за нарушители на Правилника, а не й отива, че не е студенокръвно красива кака, ами е и миловидна.
– Само чешмяна вода.
– Как я докара дотук! – отпусна се Василиса. – Тоз цирк да не е случаен! – обърна се към кибиците и разпореди: – Я, четирима по-ячки! Обърнете таралясника. – А пък ти – фиксира нашия Фитипалди както хищна змия хипнотизира полско мишле, преди да го клъвне, – ще дойдеш да изясним някои неща, да видим каква каша си забъркал и къде си нарушил Правилника и Закона, и защо съм принудена да ти съставя акт.
Четвърт час двамата, Василиса Прекрасна и нашият мишок, нещо важно си говорят; тя усилено жестикулира, ходи назад-напред, дефилира пред него с циците, задника си и прочие, а той уставно изпълнява командите "Глава по фронта наляво" и "Глава по фронта надясно", според нейното шетане... Диалога им развали младичкият сержант, който изпиваше шефката си лейтенант с лъстивия взор на отритнат сладострастник... Като поднесе на хлебаря за подпис прилежно оформения акт за някъкви си там сто и петдесет лева, сержантът мераклия му намигна с уважение:
– За пръв път й се случва да няма жертви. Шокирана е, ши знайш!
На което нашият Емерсон Фитипалди с блясък в очите отвърна:
– Винаги има първи път... Нататък и на двама ви ще стане лесно.
После седна, сложи си проклетия колан, врътна ключа, и Виктор мигновено взе, че запали, да му се не надяваш. Летим с нормални за звяра трийсетина километра в час под грозд от звезди. Чудна романтична нощ. Изоставяме лекомисления весел Бургас. Сега тате се поокашля и ужасно фалшиво подхвана песничка на трудоваците от онази славна епоха, когато да си трудовак, значи: или си арменец, или циганин, или помак, а да те изпратят граничар било за връх на сладоледа. Та когато трудоваците наливали основите на социализма, дълбали тунели, вдигали яки язовирни стени и прокарвали пътища под девиза на червените политкомисари "Ние строим пътя, пътят строи нас", момците трудоваци ей такива и други подобни цинични песнички вечер си пеели:
На гръцката граница-а дренките узре-ели,
а пък граничарите-е путки не видели.
Хоп-троп, Дойне ле-е...! Ох, байова-ата!
Грам путка, метър уй, три кила таша-аци.
Обърна се към мама и към сестра си, умилен ги загледа.
– Недей ми се кокори като смахнат, ами пътя си дръж, че да не ни сполети пак някоя мизерия! – смъмри го Гица, я той продължи някакъв свой вътрешен спор:
– Какво знаят те? Това не ти е кекав мерцедес. Това е съветска материална част, по-точно, казашка, чудо от Запорожието. – И като се загледа в задаващата се насреща ни страховита височина, тревожно подвикна: – Дий, Викторе! Дий, миличък!***
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 23 mar. 2022
Илюстрации:
- Моминската хубост е израз на Божествената любов.
- Блажени са бедните, че тяхно е царството небесно.
___
* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора, сред които и някои заемки от американския сериал "Семейство Симпсън".
** За пловдивската бира Каменица разказват следния действителен случай... Спира катаджия откъм южния изход на Тунела в Пловдив местен някой си, и преди да му връчи духалката за алкохол, пита го: Пил ли си? И онзи честно си признава: Пил съм... Какво си пил?... Бира... Каква беше бирата... Бира Каменица... Иди се изпикай зад павилиончето, ей ти на документите... С пловдивска бира няма как да се напиеш. Виж, да беше Шуменско пиво, година колата ти на трупчета щеше да стои.
*** Авторът се кълне, че всичко описано по-горе е видяно през очите на 11-годишен хлапак. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (930.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.png)
.jpg)
.png)
.jpg)
.jpg)