ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (915.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (915.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

 

    11 mar. 1992

ГУМБА-ЛУМБА ОБЕДИНИТЕЛ*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Навръх 20 май е празникът на училището ни, носещо славното име на онзи герой от Австралийската джунгла, който обединил племената на човекоядците, известни под името туну-ту с племената на вегетарианците, известни под името мугу-му; тази смес каращисал (смесил) с безобидното племе на паупапите, като сетне обединил туну-ту, мугу-му и паупапите с премръзнало ескимоско племе от Антарктика, известно днес с името кликсилукси. За историческото кръвосмешение благодарните местни жители го нарекли Обединител. Гумба-Лумба повел така сдружените аборигени срещу кротките и безобидни заможни британски туристи, търсачи на силни усещания. Чрез фучене на камъни и буци пръст освободителната тълпа дотам изнервила издокараните енглиш-екскурзианти, че ги принудила да си стегнат куфарите, да си купят еднопосочен билет за Мъгливия Албион, както е другото й име на Англия, и повече да не помислят и през ум да не им мине да се връщат в Тъмна Австралия. Както ни учи марксистката теория, освободени били подтиснатите аборигени. От що подтиснати, един Карл Маркс знае.

  Най-подтиснати от стеклите се обстоятелства, струва ми се, поели великодушните горди колонизатори, особено след като генът на хомофагите (човекоядците) у туну-ту се събудил във вените им и туземците ритуално изпапали препечен на тих огън своя покровител от Камарата на лордовете в Британския сенат на Нейно Величество г-жа Кралицата преподобния сър Джак Олрайт, на пловдивски уличен жаргон, демек: Джак Готиния, напълнен с ориз и сварен в екзотични билки и подправки: индийско орехче, кимион, бахар, куркума и кориандър. Онези дами и господа, които съчиняват, опрели лакти в махагоновото си университетско бюро, Историята на човешката цивилизация, заописват ли патаклама нейде на майната си по планетата ни, все ще докарат нещата дотам, че народът, племето, туземното население се бие за свобода и щастие. А дали освобождаваните не са вадени от родна кал, за да ги забият в батака, е отделна тема. Нормално тъй наречените "освободители" освобождават нещастнициите от земята и националните си богатства туземци. Освободените народи, пак според марксическата теория, обикновено от радиото, вестника, напоследък: и от телевизора, узнават, че са освободени. Което значи, че най-свободно оттук-насетне вече ще могат да изразяват признателност, възхищение, благоговение, гореща обич към новите Герои на деня, на епохата, най-вече вярност към президентите или кралете на държавата освободител, като скандират по площадите бойки фрази, веят чистак новичкия национален байряк, горят портрета и катурват, трошат, тържествено пращат за скрап огромните бронзови и чугунени статуи на досегашния си дългогодишен вожд на племето. Появява се и там някой Венко Марковски да наниже серия от дитирамби за победителите. 

  Минават години, животът си тече, поема пак по извечния древен коловоз от изгрева към залеза на отделната човешката участ, единствено датата на националния празник се сменя. Ако до вчера е бил Девети септември, например, отсега нататък ще да бъде Десети ноември. Нали! То е изключително важно да се знае особено от журналистите.

  Благодарности за Гумба-Лумба! А 20 май стана ден и на нашата свобода от тегавите часове по математика, когато се налага да решаваме разни квадратни и обли корени и цели коренища от цифри и символи, да се пита човек от какъв зор и с каква цел. И ето вече месец подир Великден репетираме по три часа всеки делник. След това поне две седмици ще си отдъхваме от празника и ще го обсъждаме. Като се добавят веселията в чест на Солунските двама братя, Деня на детенцето, Деня на умъртвените за честта и славата на Отечеството, вижда се: от Великден насетне се проточват велики дни на долче фар ниенте (сладко безделие, както казват италианците), ухае на свобода, яко лъха на ваканция.

  Заради празника чистим класните стаи, бършем прахоляка и пренареждаме разните му там учебни кабинети, хранилища и лаборатории. Изпират се тежките тъмнозелени плюшени пердета от директорския кабинет. Трием циничните рисунки и надписи по первазите и дограмата. Бачкатори сменят строшените стъкла, ремонтират изкъртени панти, сменят порцелановите мивки с чугунени, кенефите варосват, затапват мишите гнезда из цялата четириетажна училищна сграда. Хем сме на школо, хем си се шляем кой с кофа, кой с парцал, кой с метла, кой с ръце в джобовете, и си я караме супер.

  Както всяка година, шефът сменя охлузеното сетре и вехтите шаячни гащи с костюм в модна кройка, че и с папийонка. Вече не притичва дебнешком както ловец из храсти, а ходи тържествено, плавно като същински държавник или ценен кадър на общината. Появяват се къдрави изрусени репортерки от местното частно телевизионно студио, кой знае що наречено гръмко Пловдивска обществена телевизия. Художникът Атанас Килифарски – Ди Начо, идва пак да нареди във фоайето на втория етаж към шефския корпус старите си безценни картини, които от четвърт век насам преснимат за драгия телезрител. Духовият състав на училищната фанфарна музика репетира държавния химн, и понеже госпожицата ни по музика си е мацка отвсякъде: муцунка, дупе, цици, телеводещият Живко Пантелейков само от нея взема интервю за успехите в ученето и спорта. Печен е бате Живко, знае от коя да вземе най-свежа информация, нали! Както самодивите на Христо Ботев, покрай училищния ни шеф пърхат трите му помощник-шефки. Спре ли се той, тутакси го наобикалят и се радват на всяка негова завършена мисъл, изобщо проявяват уважение. Всяка пролет шефът дава интервю колко славно си живеем, как се готвим за живота и покоряваме върхове в науката. Основната идея е, че султан и рая в държавата му много се тачат и прочие. Почти е вярно... Нищо, че крещя в коридора на две прислужнички от гетото Столипиново, че му хабили топлата вода. Понеже мазали с паркетол пода в една класна стая, за се да почистят от вонята, умили си косите на чешмата между двете ученически тоалетни на втория етаж. Та ето говореше им той уж бащински, но с пяна на уста:

  – Училището ми не е кенеф. Горещата вода пари струва. Солено ще ви излезе тази ваша баня по никое време, без да сте ме питали. – Подрипваше изнервен с юмручета пред гърди, сякаш циганките бяха извършили опит за въоръжен военен преврат.

  Два дена преди празника в училището ни се появиха съмнителни тъмни субекти от Посолството на кралство Муравабанга. С тъмни слънчеви очила, омотани в кабели и със слушалка, пъхната в ухото, тези съмнителни персони заничаха по ъглите, душат тук и там... за експлозив може би. Държавицата им от стотина островчета е в южното полушарие. Трътляви и ситни, муравабангите си чуруликат очевидно нещо важно на птичия си език. Училищният дърводелец провеси прания чаршаф на екзотичното им кралство с три оплезени тъмнозелени дракона върху пижамено розово-бяло райенце. Националният герой на муравабангите е патрон на нашето най-многолюдно общинско училище. Малкото му име е Кха-кхра Чънцън, което ще рече "Славен син на небесната дъга". Изрисуван е на бял кон, със сабя, дваж по-голяма от Сина на дъгата и коня му.

 Имаме си и музей на четвъртия етаж, където незаменимият Гумба-Лумба, изработен от восък, тел и бяла гъша перушина, в бойните си одежди и кралски отличия събира прахоляк цяла години в заключения музей и никой не го поглежда. Наближи ли обаче празникът, минат отгоре му с влажен парцал и с прахосмукачка изчистят космическия прах от образа му, пък хайде заповядай, любувай му се, народе, и вий, тв-репортери!

  Когато бях във втори клас, госпожата ни заръча да носим бронз и мед, че да отлеят бюст на Патрона на училището ни от метал, който да се монтира върху мраморен къс, дотъркалян чак от Гърция чак училищния двор. И тъй... един помъкнал тавичка, друг мъкне хаванче, трети понесли кутия гаечни ключове, четвърти влачат родопски кози и овчи хлопки. Къде отиде този метал! Самоук ентусиаст, пандизчия от областния ни затвор, изчука върху парче сиенит от Бунарджика лика на Димитър Благоев, както си е бил с брада и мустаци, и обяви впоследствие, че този е именно прероденият Гумба. Тъй му се явил отначало в лика на дядо му Ставракис, сгазен по-лани от сутрешната мотриса за Хисаря и Карлово, когато пиян се кандилкал между релсите върху стария немски железен мост над Марица. Каменното изображение на сгазения бай Ставракис плаши дечурлигата, оладжак краси фоайето пред султанските покои на нашия султан. Сивее истуканът между чаршафа с онези оплезени три тъмнозелени дракона върху пижаменото знаме, от една страна, и родния наш трикольор, умно маскиран зад три метра висок фикус, а върху скалата от Бунарджика издълбани и бронзирани лъщят в жълто думи от фраза, изчуруликана от Гумба в миг на космическо просветление, кога го посетили духовете на племето кликсилукси: "На вас меча си завещавам, а сърцето си – на Свободата". Без свобода, закъде сме, това си е нещо като Отче наш, дето си на Небето и ни наблюдаваш какви ги вършим върху грешната наша мила планета.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 11 mar. 2022

Илюстрации:

- Прототип на любим вожд за племето.

- Българинът мре за екзотични острови.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора. 

** За съжаление, училището получава за патрон не кого да е, а персона, която конюнктурата предполага от най-високото място във властта и дипломацията у нас. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (914.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (914.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947) 

    10 mar. 1992

ГОРКАТА РОЗАЛИЯ*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Розалия – новата приятелка на леля ми Гица, вчера ни беше на гости и се повтори историйката с лелиния кандидат-жених. Розалия, която умеела някога си да свири на виола, е капризно и елементарно същество; предполагам, единствената й радост е да скръсти ръце върху подпухнали телеса и да се оплаква с обилно стичащи се по двете й бузи и месеста брадичка сълзи колко несправедливо е пренебрегната тя от живота. Нажалени, следим как поема храна, с която петима бихме изкарали поне седмица. При това не спира да хленчи как зле й били червата, но докторите... ах, докторите, паднеш ли им в лапите на докторите, ще ти отунзат (оберат) паричките за околосветски круиз.

И друг път Розалия ни е навестявала, но сега – в качеството й на първа дружка, не се държи като кучка в чуждия двор, ами меле с пълна уста, настоява за това или онова с претенциите на личност, на която сме крайно задължени.

  За разлика от леля, Розалия не е стара мома – има си мъж, за когото не пропуска да напомни, че е селянин и жалка личност. Страхува се от него и го ненавижда, тъй като й натяквал да не се излежава с третата поредица "31 любовни романа" на издателска къща "Хермес" на Стойо Вартоломеев от Чоба**, село на четирийсетина километра от Пловдив, ами да грабне мотиката, па да се развърти из бахчата с картофи, че поради дъждовете колорадският бръмбар – дамазлък от Щатите, тези дни яко се е наплодил. Налагало се да се прави на болна, та не може да му прости, че й разваля прекрасното мнение за нея си, като чедо, създадено за изкуство и философско творчество, а не да върти мотика из бахчите на съпруга край Брезово. Без дори да подозира, въпросният я принуждавал най-безогледно като крадлива циганка да го мами и да се преструва.

  – Айде де – присвива сочни, розови като у негър устни, напомпани с ботокс, – шъ му копам аз картофите! Пазарът е заринат с македонски и немски картофи.

  Мъжът й, някой си г-н Асен Стойчев, шеф на фабрика за чорапи и памучен трикотаж с хубавото име фабрика "Заря на комунизма", обновена след Десети ноември с името "Заря на демокрацията", безропотно мъкне на гърба си, по-точно тя се покатерила на гърба му да цица от кяра и далаверите с чорапи и долно бельо за оредяващата родна армия (гащи, потници, камизолки за под униформата на боеца). С леля се помнят още от Пазаджишкия институт за детски учителки и след това в Шуменския педагогически институт, когато с пищови се явили на изпит по начална педагогика при бъдещия топ- депутат от СДС и председател на парламента слънцеобразния Александър Йорданов. Сега Розалия учи глухарите, както нарича децата от местното училище за глухонеми, да пеят. Как ви се струва! Но това са чудесата на родната просвета в славните години на победилата демокрация: немите пеят съвършено, слепите виждат като орли.

  За няколко часа Розалия омете яденето у дома. Излапа тенджерата с боба и супника с кюфтенца и сърмичките по гръцки. Няколко пъти Гица й пълни копанката с пържени картофки, питка й омеси, яйца й вари, после й опържи и гъбки печурки с краве масло, кашкавал и зехтин. На два пъти й бърка айрян: отначало със сол, после и със захар. От каймата в хладилника й забърка супа топчета с ориз и две люти татарски кюфтета. Докато мляска, гостенката не спира да се оплаква. Спомена между воплите, че видиш ли, кюфтенцата най-добре пасват на доматен сос, в който плуват стръкчета кервиз и лук, ама не стар лук, а нежните перца на пресния зеленчук. Най-после около пет часа надвечер двете отидоха на концерт. А когато леля се завърна от концерта и я попитах как са били онези парчета в си-бемол-диез и фа-бемол, рече, че от тежкото дишане на Розалия друго не успяла да чуе освен тъпана и контрабаса. Впрочем, ето как леля ми представи нещата.

  В препълнената, кажи-речи, до откат Концертна зала на някогашния Партиен дом на БКП/БСП снобите седят траурно строги. Лъха на шикозни ухания. Дамите веят ефирни японски ветрилца, а от официалната ложа кметът Спас Гърмидолски в компанията на кметицата Донка и двете си неомъжени още балдъзи нехайно помахва на този и онзи, които верноподанно го съзерцават откъм галерията. То не ти е онази спартанска жизн на Гробокопачите на Капитала, а новичкият ни хайлайф, не образи от повестта "Как се каляваше стоманата" на охтичавия Николай Островски, ами каймакът и глазурата на Нова България, не простодушни фенове на лигавия Дони, състав "Ритон" и Йорданка Христова, а порядъчни ценители на Бах, Хайдн, Хендел, Шопен, семейство Щраусови. Розалия обаче им разказала играта.

  До антракта двете с Гица се кипрели сред отбраното общество на Пловдив и почти се слели с "ентилегенцията". Но след антракта лелината дружка станала неспокойна: заскърцала със зъби, запръхтяла като необязден кон.

  – И защо туй пръхтене? – зашептя Гица. – Понеже пърдеше, Ванчо. Ай, как пърдеше мръсницата! Опитваше се да прикрие онез конфузни звуци. Звуков камуфлаж, обаче как ще прикриеш нещо, произтичащо от ферментиралия зрял боб в тумбака, прикрива ли се такова нещо? Как ще го маскираш, а!

  Накъсо, от един момент насетне Градската концертна зала завоняла на леш и склад за кисело зеле, ама не кога киселото зеле е свежо и хрупка, а когато превтаса и е вече за изхвърляне. Разпоредителите се изпотрепали да отварят широко вратите накръст, за да проветрят, но от епицентъра на залата Розалия пръскала серни зловония, та по някое време гастролиращият трети диригент на Виенската опера, унгарски евреин, по-австриец и от световно известния Херберт фон Караян, преживял какви ли не чудеса в кариерата си, вдигнал диригентската си палка, направил кръгом, извадил кърпичка от малкото джобче на фрака си, и като си затулил носа, размахал показалец, втренчен в Розалия. Оттам-нататък снобите изгубили интерес към Бах, Хайдн, Хендел-Мендел, Щраусови и компания, жадно заследили опитите на горката Розалия да се държи що-годе естествено, демек, скромно и незабележимо.

  – Ауу! – накланяла се дискретно към леля. – Някой сякаш се е насрал, мила. Усещаш ли как смърди?

  ...Дойде си тате от хлебозавода, начумери се, замърмори:

  – Значи, заради вашето шоу аз гладен да лягам! 

  – Що гладен, бе! – рече сестра му Гица. – Има чубрица. Я извърти си една циганска баница за чудо и приказ, пийни си чай от лавандула и сладко-сладко ще спинкаш.

  – Виж какво – строго рече мама, – друг път, като ще ни идва туй чудо у дома, казвай да скътаме кое-що.

  – Пък е в духовна криза – окуми се Гица, прекръсти се, па се усмихна: – Хем не беше уж гладна... 

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 10 mar. 2022

Илюстрации:

- Прототип на Розалия.

- Херберт фон Караян***.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора.

** Вж. https://www.marica.bg/samo-v-marica/intervyuta/stojo-vartolomeev-knigata-she-q-ima-dokato-ima-chovechestvo

***Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B5%D1%80%D1%82_%D1%84%D0%BE%D0%BD_%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%B0%D1%8F%D0%BD Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (913.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (913.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947) 

    09 mar. 1992

ВИКТОР ЗНАЧИ ПОБЕДИТЕЛ*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Вече се бяхме отказали от запорожеца. Обсъждаме как Тотю да си върне парите от онзи човек, когато звънецът на входната врата пропя и две мощни туловища пъргаво нахлуха в антрето, заливайки ни с възторжено цвилене:

  – Ле-ле-е! Е-ех! И-их! Значи, лек автонобил. Е, браво, браво, туй да се чува. Порасна ви работата, бре-ей... Хм! Ама така се радваме за вас... У-уф, така ви се радваме!

  – Редно е да почерпите. Автонобил се не купува всеки ден, я! Нова ли е колата? Ами каква марка е?

  – Ейй, на туй му се вика ашколсун, надвили сте си на масрафа. Много се радваме на туй ваше щастие. Пък то наште мъжкари само карти им дай да пляскат, само табла им дай да тракат и да се оплакват. Туй се вика мъж, мари! Прибран чиляк. На, глей го как се е погрижил за своите. А наште михлюзи... Уф!!!

  – И каква е колата? Нещо специално ще да е, ах вие!

  – Ах, вие! – подемаха една от друга. – Ай, че потайни сте били! Ау, какви сте ни само скромни и пестеливи!

  – И никой не разбра, глей ги ти! Изведнъж хоп-па-лачко, ама че сюрприз, автонобил! Видиш ли, ма? А ний...

 От двете дебелани думица не успяваме да кажем: ахкат, охкат, уфкат, разтапят се от умиление; от приказките им чак ми се гади, но на Гица шоуто на мазнярките очевидно доставя върховна наслада. Наля им по коняче, цокнаха си те конячето; после, като ги оглеждаше снизходително изпод вежди, наша Гица тежко-тежко, цял Филип Боков, ги отведе до изхода:

  – Всеки сега може кола да купи, не е като преди. Какво беше то! Двайсе години трай, Гуджо. Внесеш парата, сетне чакаш ред да ти дойде... Само няма да се притеснявате! Кой по-рано, кой по-късно, всеки ще се уреди. Демокрация сме, ще се уредите и вий.

  Без да подозират, натрапничките обърнаха нещата в полза на заза и Тотю отбръмча да докара така неочаквано порасналия в очите на общественото мнение звяр. Колата се оказа тъмносиня бая очукана бракма с по една петолъчка на вратите. Досегашният й стопанин Лазар Кичуков в еуфорията, че най-сетне се куртулисал, сбира бюрото на районната партийна организация на БКП/БСП в Кичук-париж и някогашните ремсисти-трезвеници тъй се насвяткали, че видели сметката на Тотювата заплата, Лазар Кичука даже отворил нов борч. Желаехме или не, туй чудо на руския технически гений стана наше притежание, или както много скоро се оказа: станахме му заложници, мъченици и роби. Кога сутрин тате пали запорожеца, вдига се гюрултия, сякаш целият Десантен въртолетен полк към Втора българска армия се изнася на учебно занятие пред нашия жилищен блок.

  – Е-ей, мамка му! – коси се съседът Рангел Пършинга от първия етаж на съседния А вход. – Като го подгряваш на смукач, поне не му извъртай задника към нашта спалня, че ти го форсираш, кефиш се в тенекиената си которка с тез топовни изстрели, а ний с жената подрипваме като гърмяни диви зайци в постелята и сексът вече хич не спори.

  Докато чарковете в търбуха му се сработят, а маслото в двигателя му докато загрее, това чудо на техниката от епохата на Великия Сталин така гърми, трещи и пука, че да бе новото общинското гробище отсам, а не отвъд реката и покрай пътя за крадливото село Рогош**, умрелите поротно да са се вдигнали от гробовете си и да са се упътили към място злачно, тихо и спокойно, както се пее в старите градски любовни шлагери.

  И ето че един ден, и ний като бели хора, се отправихме на излет със зазката. Леля и мама се шегуват, докато на четири лапи допълзяха до задната седалка. Седнах между двете, а сестра ми Юлия цъфна, разбира се, до шофьора сред чанти, кошница с ядене и одеала, както и кашончето с котарака Мики. Под седалката й бяха бидонът за вода и дървена кутия, направо казано, сандък за инструменти и резервни части.

  – Без тия дреболии нийде да не мърдаш! – заклел го бившият собственик и партиен секретар Лазар Кичуков от Кичук-париж.

  Сандъкът лъщи от грес и отработена смазка, тежък е като чугунена печка "Балкан" и е пълен с какво ли не... За всеки случай – понеже нищо се не знае, вътре има клъбце с с канап, пирони и топче лозарска тел. Въжето за теглене е намотано върху двата рога на предната броня – дебело колкото врата ми, то би издърпало и параход на морския бряг. Онези, които до завчера ходеха повяхнали от завист, сега с разведрени лица ни наблюдават зорко как се щураме край заза, докато да се надиплим и успокоим вътре. Тенекиения мустанг кръстихме Виктор, което значи Победител – Виктор е символ на непобедимата Червена армия, на най-прогресивната мисъл и всичко умно, блестящо и славно, демек, комунистическо и съветско. Виктор е чешит по характер. В ясни дни пали леко, бързо и силно загрява, та за охлаждане в слънчево време се налага да се обдухва, което ще рече да се движи със зейнал заден капак над двигателя. Ако ли пък денят се случи дъждовен, с ниска купеста облачност и увисне мъгла над Тракийското равно поле, електрическата му система блокира и може да бъде приведен в движение само с усилията на всички пасажери. Скупчваме се с мама, леля ми, четиригодишната Юлка като мравки около торен бръмбар. Бута и сам шофьорът, докато тази рожба на прогреса набере добра инерция. Тогава Тотю се мята като цирков атлет, за да включи на трета... На първа или втора предавка, ако зацепи, както е набрал инерция, одма ще му се изронят зъбчатките.

  След каскадата поемаме към околностите на града. Излитаме за първи път, та и не знаем още мизериите на Виктор. Отначало той се държи сговорчиво: с малко бутане запали. Не кашля. Не киха. Не пука. Скоростите му не се самоизключват автоматично. Носим си се по пътя в облак сажда. Бучим, бръмчим, друскаме се, тръскаме се, обаче напредваме с трийсетина километра в час – доста прилична скорост все пак. Дузина велосипедисти в светлосини фирмени екипи на местния цех за маратонки "Ромика" умно ни огледаха, отминавайки напред в далечината. Любувам се на номерата отзад върху фланелките им... Лазар Кичуков казал на тате: "Внимавай с динамиката. Зазът е като юмрук, но трябва много да се внимава: да не би ти да изядеш юмрука". Тъй че спазваме този ценен съвет, пък аз лениво броя изпреварващите ни капиталистически лимузини.

  Един астрономически час с Виктор ви стига, за да се почувствате извънземен. Леля раздаде памук да си затъкнем ушите, но от друскането отърваване няма. Прежълтели сме като болни от хепатит.

  – Ти гордост нямаш ли си, бре? – крещи Тотю през рамо, приведен, вкопчил се с две ръце в кормилото. – И тая кола ще те откара там, дето ще те отвей мерцедесът.

  За честта на Виктор обаче, ако мерцедесът едва-едва подушва горивото и лети като вихър, хем без димна следа, само с тихичкия звук на отдалечаващ се болид "фю-юй", нашият вихрогон гълта кофи бензин и масло като ламя и произвежда антрацитеночер пушек. Дочуете ли жужене на муха в паяжина и едновременно забележите ли катранен облак на хоризонта, сигурен да сте – след минути срещу вас гордо ще препатка руски ЗАЗ, върхът на най-прогресивната мисъл под слънцето. За да изстине звярът, преди да поемем по завоите към хижа Здравец над Пловдив, спираме до ледени три чучура в подножието на стръмнините и серпантините. Пихме водица, поехме си солук и то се знае – мигом се усетихме гладни, измъкнахме кошницата... Като хапнахме, тате откри, че зазката не ще повече никъде да ходи. Заинати се, и туй то. Обърнахме я с муцуната към къра, но тя киха, кашля, къчове хвърля. Е, че как се тика с пълен тумбак! Някак от само себе си, след като Гица отправи горещи молби към Господ Бог и заплаши, че ще Го прокълне, най-случайно двигателят взе, че запали – и ние веднага се нахвърляхме потни и въодушевени в тенекиения търбух на Виктор. 

  Тате посочи града, разпрострял се под нас, красив като полегнала древна гола мома в следобедната мараня, и бодро рече:

  – Тъй и тъй сме с лице към дома, хай да не завивам в обратна посока, че ми се види магистралата нещо тясна на туй никакво място. Да се прибираме, докато е още светло и докато звярът се движи!

  – Ама нали поехме към хижата, там да преспим? – възпротиви се мама.

  – Бе, поехме, ама знам ли каква мизерия може да ни погоди таз пущина! Представи си, мила Ленче ле, лунна нощ, гроздове от звезди и жуженето на настървени за кръв рояци комари. И каква наслада ще е, мила моя, да слушаме квакането на хиляди жаби откъм мочурищата. Жабите дали баш сега не са в любовния си период?! 

 

  – И аз туй викам. Да се прибираме! – разкрещя се Гица. От вибрациите и бученето на двигателя тя, горката, макар и със затапени уши, хептем бе оглушала.

  Прибираме се росни-росни. И за да не злорадстват излишно комшиите, влязохме в заплескана сладкарничка на две преки от нашия блок и седяхме там "ча-а-ак до мрак", както се пее в песента за двете момчета, дето като жребчета скачали из река Марица. Докато ние с Юлия се издувахме от боза и пасти, леля и мама обсъдиха прическите и грима на жените наоколо, пък хлебарят Тотю се зае да изучи устройството, и по-точно запалителната система на зазката. Бърка до лакти и рамена в задника на Виктор, вади някакви джаджи от вътрешността на звяра, лъска ги с парцал и шкуртка, цъка весел с език, пак ги връща на място. Обеща ни тате, като опознае по-изтънко тази техника, да ни откара до моренцето някой ден. Ур-р-ра! Виктор е истинска авантюра. Какво значи това ли? Авантюра, братлета, е да предприемеш нещо храбро и решително, без да си наясно какво ще последва – например, да пикаеш върху оголен кабел, по който тече трифазен ток. Или както гласи нашенският лаф: да си сложиш главата в торбата.

  Следва  

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 09 mar. 2022

Илюстрация:

- Върхът на научно-техническия прогрес.

- Поетът зарзаватчия от селото Рогош***.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора. 

** Някога рогошките юнаци обрали търговски керван, и за да заличат следите от зулумлука, избили до крак керванджиите. След години случайно минаващи през Рогош турци съзрели нагиздилите се с техните пафти и накити местни моми рогошлийки. Последвало грозно отмъщение: някогашното Рогош е затрито напълно и разгонено из кърищата на Тракия. 

*** Вж. https://paralel42.com/8772/todor-chonov/ & https://www.marica.bg/balgariq/chonov-chupi-rekord-sled-rekord-s-domat-nad-1-kilo Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (912.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (912.)

  Едва ли има по-капризен, но и по-верен барометър от интуицията у младата жена. Момичета, независимо от възрастта, за мъжете вие сте изкушението, което ни води все напред през изпитните и болестите на времето. Благословени да сте! – Аноним (1947) 

    07 avg. 2012

СЛУЧАЙНИ УЛИЧНИ МУЗИКАНТИ

 

Каза, че не си стъпвала във Париж –
Париж, който е Безкраен празник*.
По Сена като свещ се топиш,
а ревнивият Искър силуета ти пази.

С тихата гордост на уличен музикант,
се сливам с тълпата от минувачи;
за тях съм просто един дилетант,
за мен което то нищо не значи.

От ритъм и тръпка стъпала ще скова,
ще ми дариш папийонка синя на точки
и от картина на Париж в синева,
като хлапета в небето ще скочим.

Ние с теб сме живи, това запомни,
случайни улични музиканти.
Този свят е чудесен и мил за едни,
за мъртвите други – живот на аванта.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 08 mar. 2022

–––

* Книга на американския писател Ърнест Хемингуей (1899-1961), издадена посмъртно от третата му съпруга  Бел.м., tisss.