ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (914.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (914.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947) 

    10 mar. 1992

ГОРКАТА РОЗАЛИЯ*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Розалия – новата приятелка на леля ми Гица, вчера ни беше на гости и се повтори историйката с лелиния кандидат-жених. Розалия, която умеела някога си да свири на виола, е капризно и елементарно същество; предполагам, единствената й радост е да скръсти ръце върху подпухнали телеса и да се оплаква с обилно стичащи се по двете й бузи и месеста брадичка сълзи колко несправедливо е пренебрегната тя от живота. Нажалени, следим как поема храна, с която петима бихме изкарали поне седмица. При това не спира да хленчи как зле й били червата, но докторите... ах, докторите, паднеш ли им в лапите на докторите, ще ти отунзат (оберат) паричките за околосветски круиз.

И друг път Розалия ни е навестявала, но сега – в качеството й на първа дружка, не се държи като кучка в чуждия двор, ами меле с пълна уста, настоява за това или онова с претенциите на личност, на която сме крайно задължени.

  За разлика от леля, Розалия не е стара мома – има си мъж, за когото не пропуска да напомни, че е селянин и жалка личност. Страхува се от него и го ненавижда, тъй като й натяквал да не се излежава с третата поредица "31 любовни романа" на издателска къща "Хермес" на Стойо Вартоломеев от Чоба**, село на четирийсетина километра от Пловдив, ами да грабне мотиката, па да се развърти из бахчата с картофи, че поради дъждовете колорадският бръмбар – дамазлък от Щатите, тези дни яко се е наплодил. Налагало се да се прави на болна, та не може да му прости, че й разваля прекрасното мнение за нея си, като чедо, създадено за изкуство и философско творчество, а не да върти мотика из бахчите на съпруга край Брезово. Без дори да подозира, въпросният я принуждавал най-безогледно като крадлива циганка да го мами и да се преструва.

  – Айде де – присвива сочни, розови като у негър устни, напомпани с ботокс, – шъ му копам аз картофите! Пазарът е заринат с македонски и немски картофи.

  Мъжът й, някой си г-н Асен Стойчев, шеф на фабрика за чорапи и памучен трикотаж с хубавото име фабрика "Заря на комунизма", обновена след Десети ноември с името "Заря на демокрацията", безропотно мъкне на гърба си, по-точно тя се покатерила на гърба му да цица от кяра и далаверите с чорапи и долно бельо за оредяващата родна армия (гащи, потници, камизолки за под униформата на боеца). С леля се помнят още от Пазаджишкия институт за детски учителки и след това в Шуменския педагогически институт, когато с пищови се явили на изпит по начална педагогика при бъдещия топ- депутат от СДС и председател на парламента слънцеобразния Александър Йорданов. Сега Розалия учи глухарите, както нарича децата от местното училище за глухонеми, да пеят. Как ви се струва! Но това са чудесата на родната просвета в славните години на победилата демокрация: немите пеят съвършено, слепите виждат като орли.

  За няколко часа Розалия омете яденето у дома. Излапа тенджерата с боба и супника с кюфтенца и сърмичките по гръцки. Няколко пъти Гица й пълни копанката с пържени картофки, питка й омеси, яйца й вари, после й опържи и гъбки печурки с краве масло, кашкавал и зехтин. На два пъти й бърка айрян: отначало със сол, после и със захар. От каймата в хладилника й забърка супа топчета с ориз и две люти татарски кюфтета. Докато мляска, гостенката не спира да се оплаква. Спомена между воплите, че видиш ли, кюфтенцата най-добре пасват на доматен сос, в който плуват стръкчета кервиз и лук, ама не стар лук, а нежните перца на пресния зеленчук. Най-после около пет часа надвечер двете отидоха на концерт. А когато леля се завърна от концерта и я попитах как са били онези парчета в си-бемол-диез и фа-бемол, рече, че от тежкото дишане на Розалия друго не успяла да чуе освен тъпана и контрабаса. Впрочем, ето как леля ми представи нещата.

  В препълнената, кажи-речи, до откат Концертна зала на някогашния Партиен дом на БКП/БСП снобите седят траурно строги. Лъха на шикозни ухания. Дамите веят ефирни японски ветрилца, а от официалната ложа кметът Спас Гърмидолски в компанията на кметицата Донка и двете си неомъжени още балдъзи нехайно помахва на този и онзи, които верноподанно го съзерцават откъм галерията. То не ти е онази спартанска жизн на Гробокопачите на Капитала, а новичкият ни хайлайф, не образи от повестта "Как се каляваше стоманата" на охтичавия Николай Островски, ами каймакът и глазурата на Нова България, не простодушни фенове на лигавия Дони, състав "Ритон" и Йорданка Христова, а порядъчни ценители на Бах, Хайдн, Хендел, Шопен, семейство Щраусови. Розалия обаче им разказала играта.

  До антракта двете с Гица се кипрели сред отбраното общество на Пловдив и почти се слели с "ентилегенцията". Но след антракта лелината дружка станала неспокойна: заскърцала със зъби, запръхтяла като необязден кон.

  – И защо туй пръхтене? – зашептя Гица. – Понеже пърдеше, Ванчо. Ай, как пърдеше мръсницата! Опитваше се да прикрие онез конфузни звуци. Звуков камуфлаж, обаче как ще прикриеш нещо, произтичащо от ферментиралия зрял боб в тумбака, прикрива ли се такова нещо? Как ще го маскираш, а!

  Накъсо, от един момент насетне Градската концертна зала завоняла на леш и склад за кисело зеле, ама не кога киселото зеле е свежо и хрупка, а когато превтаса и е вече за изхвърляне. Разпоредителите се изпотрепали да отварят широко вратите накръст, за да проветрят, но от епицентъра на залата Розалия пръскала серни зловония, та по някое време гастролиращият трети диригент на Виенската опера, унгарски евреин, по-австриец и от световно известния Херберт фон Караян, преживял какви ли не чудеса в кариерата си, вдигнал диригентската си палка, направил кръгом, извадил кърпичка от малкото джобче на фрака си, и като си затулил носа, размахал показалец, втренчен в Розалия. Оттам-нататък снобите изгубили интерес към Бах, Хайдн, Хендел-Мендел, Щраусови и компания, жадно заследили опитите на горката Розалия да се държи що-годе естествено, демек, скромно и незабележимо.

  – Ауу! – накланяла се дискретно към леля. – Някой сякаш се е насрал, мила. Усещаш ли как смърди?

  ...Дойде си тате от хлебозавода, начумери се, замърмори:

  – Значи, заради вашето шоу аз гладен да лягам! 

  – Що гладен, бе! – рече сестра му Гица. – Има чубрица. Я извърти си една циганска баница за чудо и приказ, пийни си чай от лавандула и сладко-сладко ще спинкаш.

  – Виж какво – строго рече мама, – друг път, като ще ни идва туй чудо у дома, казвай да скътаме кое-що.

  – Пък е в духовна криза – окуми се Гица, прекръсти се, па се усмихна: – Хем не беше уж гладна... 

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 10 mar. 2022

Илюстрации:

- Прототип на Розалия.

- Херберт фон Караян***.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора.

** Вж. https://www.marica.bg/samo-v-marica/intervyuta/stojo-vartolomeev-knigata-she-q-ima-dokato-ima-chovechestvo

***Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B5%D1%80%D1%82_%D1%84%D0%BE%D0%BD_%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%B0%D1%8F%D0%BD Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (913.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (913.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947) 

    09 mar. 1992

ВИКТОР ЗНАЧИ ПОБЕДИТЕЛ*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Вече се бяхме отказали от запорожеца. Обсъждаме как Тотю да си върне парите от онзи човек, когато звънецът на входната врата пропя и две мощни туловища пъргаво нахлуха в антрето, заливайки ни с възторжено цвилене:

  – Ле-ле-е! Е-ех! И-их! Значи, лек автонобил. Е, браво, браво, туй да се чува. Порасна ви работата, бре-ей... Хм! Ама така се радваме за вас... У-уф, така ви се радваме!

  – Редно е да почерпите. Автонобил се не купува всеки ден, я! Нова ли е колата? Ами каква марка е?

  – Ейй, на туй му се вика ашколсун, надвили сте си на масрафа. Много се радваме на туй ваше щастие. Пък то наште мъжкари само карти им дай да пляскат, само табла им дай да тракат и да се оплакват. Туй се вика мъж, мари! Прибран чиляк. На, глей го как се е погрижил за своите. А наште михлюзи... Уф!!!

  – И каква е колата? Нещо специално ще да е, ах вие!

  – Ах, вие! – подемаха една от друга. – Ай, че потайни сте били! Ау, какви сте ни само скромни и пестеливи!

  – И никой не разбра, глей ги ти! Изведнъж хоп-па-лачко, ама че сюрприз, автонобил! Видиш ли, ма? А ний...

 От двете дебелани думица не успяваме да кажем: ахкат, охкат, уфкат, разтапят се от умиление; от приказките им чак ми се гади, но на Гица шоуто на мазнярките очевидно доставя върховна наслада. Наля им по коняче, цокнаха си те конячето; после, като ги оглеждаше снизходително изпод вежди, наша Гица тежко-тежко, цял Филип Боков, ги отведе до изхода:

  – Всеки сега може кола да купи, не е като преди. Какво беше то! Двайсе години трай, Гуджо. Внесеш парата, сетне чакаш ред да ти дойде... Само няма да се притеснявате! Кой по-рано, кой по-късно, всеки ще се уреди. Демокрация сме, ще се уредите и вий.

  Без да подозират, натрапничките обърнаха нещата в полза на заза и Тотю отбръмча да докара така неочаквано порасналия в очите на общественото мнение звяр. Колата се оказа тъмносиня бая очукана бракма с по една петолъчка на вратите. Досегашният й стопанин Лазар Кичуков в еуфорията, че най-сетне се куртулисал, сбира бюрото на районната партийна организация на БКП/БСП в Кичук-париж и някогашните ремсисти-трезвеници тъй се насвяткали, че видели сметката на Тотювата заплата, Лазар Кичука даже отворил нов борч. Желаехме или не, туй чудо на руския технически гений стана наше притежание, или както много скоро се оказа: станахме му заложници, мъченици и роби. Кога сутрин тате пали запорожеца, вдига се гюрултия, сякаш целият Десантен въртолетен полк към Втора българска армия се изнася на учебно занятие пред нашия жилищен блок.

  – Е-ей, мамка му! – коси се съседът Рангел Пършинга от първия етаж на съседния А вход. – Като го подгряваш на смукач, поне не му извъртай задника към нашта спалня, че ти го форсираш, кефиш се в тенекиената си которка с тез топовни изстрели, а ний с жената подрипваме като гърмяни диви зайци в постелята и сексът вече хич не спори.

  Докато чарковете в търбуха му се сработят, а маслото в двигателя му докато загрее, това чудо на техниката от епохата на Великия Сталин така гърми, трещи и пука, че да бе новото общинското гробище отсам, а не отвъд реката и покрай пътя за крадливото село Рогош**, умрелите поротно да са се вдигнали от гробовете си и да са се упътили към място злачно, тихо и спокойно, както се пее в старите градски любовни шлагери.

  И ето че един ден, и ний като бели хора, се отправихме на излет със зазката. Леля и мама се шегуват, докато на четири лапи допълзяха до задната седалка. Седнах между двете, а сестра ми Юлия цъфна, разбира се, до шофьора сред чанти, кошница с ядене и одеала, както и кашончето с котарака Мики. Под седалката й бяха бидонът за вода и дървена кутия, направо казано, сандък за инструменти и резервни части.

  – Без тия дреболии нийде да не мърдаш! – заклел го бившият собственик и партиен секретар Лазар Кичуков от Кичук-париж.

  Сандъкът лъщи от грес и отработена смазка, тежък е като чугунена печка "Балкан" и е пълен с какво ли не... За всеки случай – понеже нищо се не знае, вътре има клъбце с с канап, пирони и топче лозарска тел. Въжето за теглене е намотано върху двата рога на предната броня – дебело колкото врата ми, то би издърпало и параход на морския бряг. Онези, които до завчера ходеха повяхнали от завист, сега с разведрени лица ни наблюдават зорко как се щураме край заза, докато да се надиплим и успокоим вътре. Тенекиения мустанг кръстихме Виктор, което значи Победител – Виктор е символ на непобедимата Червена армия, на най-прогресивната мисъл и всичко умно, блестящо и славно, демек, комунистическо и съветско. Виктор е чешит по характер. В ясни дни пали леко, бързо и силно загрява, та за охлаждане в слънчево време се налага да се обдухва, което ще рече да се движи със зейнал заден капак над двигателя. Ако ли пък денят се случи дъждовен, с ниска купеста облачност и увисне мъгла над Тракийското равно поле, електрическата му система блокира и може да бъде приведен в движение само с усилията на всички пасажери. Скупчваме се с мама, леля ми, четиригодишната Юлка като мравки около торен бръмбар. Бута и сам шофьорът, докато тази рожба на прогреса набере добра инерция. Тогава Тотю се мята като цирков атлет, за да включи на трета... На първа или втора предавка, ако зацепи, както е набрал инерция, одма ще му се изронят зъбчатките.

  След каскадата поемаме към околностите на града. Излитаме за първи път, та и не знаем още мизериите на Виктор. Отначало той се държи сговорчиво: с малко бутане запали. Не кашля. Не киха. Не пука. Скоростите му не се самоизключват автоматично. Носим си се по пътя в облак сажда. Бучим, бръмчим, друскаме се, тръскаме се, обаче напредваме с трийсетина километра в час – доста прилична скорост все пак. Дузина велосипедисти в светлосини фирмени екипи на местния цех за маратонки "Ромика" умно ни огледаха, отминавайки напред в далечината. Любувам се на номерата отзад върху фланелките им... Лазар Кичуков казал на тате: "Внимавай с динамиката. Зазът е като юмрук, но трябва много да се внимава: да не би ти да изядеш юмрука". Тъй че спазваме този ценен съвет, пък аз лениво броя изпреварващите ни капиталистически лимузини.

  Един астрономически час с Виктор ви стига, за да се почувствате извънземен. Леля раздаде памук да си затъкнем ушите, но от друскането отърваване няма. Прежълтели сме като болни от хепатит.

  – Ти гордост нямаш ли си, бре? – крещи Тотю през рамо, приведен, вкопчил се с две ръце в кормилото. – И тая кола ще те откара там, дето ще те отвей мерцедесът.

  За честта на Виктор обаче, ако мерцедесът едва-едва подушва горивото и лети като вихър, хем без димна следа, само с тихичкия звук на отдалечаващ се болид "фю-юй", нашият вихрогон гълта кофи бензин и масло като ламя и произвежда антрацитеночер пушек. Дочуете ли жужене на муха в паяжина и едновременно забележите ли катранен облак на хоризонта, сигурен да сте – след минути срещу вас гордо ще препатка руски ЗАЗ, върхът на най-прогресивната мисъл под слънцето. За да изстине звярът, преди да поемем по завоите към хижа Здравец над Пловдив, спираме до ледени три чучура в подножието на стръмнините и серпантините. Пихме водица, поехме си солук и то се знае – мигом се усетихме гладни, измъкнахме кошницата... Като хапнахме, тате откри, че зазката не ще повече никъде да ходи. Заинати се, и туй то. Обърнахме я с муцуната към къра, но тя киха, кашля, къчове хвърля. Е, че как се тика с пълен тумбак! Някак от само себе си, след като Гица отправи горещи молби към Господ Бог и заплаши, че ще Го прокълне, най-случайно двигателят взе, че запали – и ние веднага се нахвърляхме потни и въодушевени в тенекиения търбух на Виктор. 

  Тате посочи града, разпрострял се под нас, красив като полегнала древна гола мома в следобедната мараня, и бодро рече:

  – Тъй и тъй сме с лице към дома, хай да не завивам в обратна посока, че ми се види магистралата нещо тясна на туй никакво място. Да се прибираме, докато е още светло и докато звярът се движи!

  – Ама нали поехме към хижата, там да преспим? – възпротиви се мама.

  – Бе, поехме, ама знам ли каква мизерия може да ни погоди таз пущина! Представи си, мила Ленче ле, лунна нощ, гроздове от звезди и жуженето на настървени за кръв рояци комари. И каква наслада ще е, мила моя, да слушаме квакането на хиляди жаби откъм мочурищата. Жабите дали баш сега не са в любовния си период?! 

 

  – И аз туй викам. Да се прибираме! – разкрещя се Гица. От вибрациите и бученето на двигателя тя, горката, макар и със затапени уши, хептем бе оглушала.

  Прибираме се росни-росни. И за да не злорадстват излишно комшиите, влязохме в заплескана сладкарничка на две преки от нашия блок и седяхме там "ча-а-ак до мрак", както се пее в песента за двете момчета, дето като жребчета скачали из река Марица. Докато ние с Юлия се издувахме от боза и пасти, леля и мама обсъдиха прическите и грима на жените наоколо, пък хлебарят Тотю се зае да изучи устройството, и по-точно запалителната система на зазката. Бърка до лакти и рамена в задника на Виктор, вади някакви джаджи от вътрешността на звяра, лъска ги с парцал и шкуртка, цъка весел с език, пак ги връща на място. Обеща ни тате, като опознае по-изтънко тази техника, да ни откара до моренцето някой ден. Ур-р-ра! Виктор е истинска авантюра. Какво значи това ли? Авантюра, братлета, е да предприемеш нещо храбро и решително, без да си наясно какво ще последва – например, да пикаеш върху оголен кабел, по който тече трифазен ток. Или както гласи нашенският лаф: да си сложиш главата в торбата.

  Следва  

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 09 mar. 2022

Илюстрация:

- Върхът на научно-техническия прогрес.

- Поетът зарзаватчия от селото Рогош***.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора. 

** Някога рогошките юнаци обрали търговски керван, и за да заличат следите от зулумлука, избили до крак керванджиите. След години случайно минаващи през Рогош турци съзрели нагиздилите се с техните пафти и накити местни моми рогошлийки. Последвало грозно отмъщение: някогашното Рогош е затрито напълно и разгонено из кърищата на Тракия. 

*** Вж. https://paralel42.com/8772/todor-chonov/ & https://www.marica.bg/balgariq/chonov-chupi-rekord-sled-rekord-s-domat-nad-1-kilo Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (912.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (912.)

  Едва ли има по-капризен, но и по-верен барометър от интуицията у младата жена. Момичета, независимо от възрастта, за мъжете вие сте изкушението, което ни води все напред през изпитните и болестите на времето. Благословени да сте! – Аноним (1947) 

    07 avg. 2012

СЛУЧАЙНИ УЛИЧНИ МУЗИКАНТИ

 

Каза, че не си стъпвала във Париж –
Париж, който е Безкраен празник*.
По Сена като свещ се топиш,
а ревнивият Искър силуета ти пази.

С тихата гордост на уличен музикант,
се сливам с тълпата от минувачи;
за тях съм просто един дилетант,
за мен което то нищо не значи.

От ритъм и тръпка стъпала ще скова,
ще ми дариш папийонка синя на точки
и от картина на Париж в синева,
като хлапета в небето ще скочим.

Ние с теб сме живи, това запомни,
случайни улични музиканти.
Този свят е чудесен и мил за едни,
за мъртвите други – живот на аванта.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 08 mar. 2022

–––

* Книга на американския писател Ърнест Хемингуей (1899-1961), издадена посмъртно от третата му съпруга  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (911.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (911.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947) 

    07 mar. 1992

ТРЕТИ И ПОСЛЕДЕН ИЗЛЕТ С ВИКТОР

  Само любовта ще спаси света. Полицията трябва да се уважава, но и да се... обича. Зарадвани, че Виктор е отново сред нас, като в легендата за блудния син, която Гица ни прочeте снощи на глас от Библията, в неделя сутрин с леген и кофа се курдисахме на слънчице пред блока да дразним съседите. Една работа – ако няма кому да лазиш по нервите, не спори. Издухме транзисторчето с тиролски напеви, че наоколо нашите българи единствено състав "Гумените кратуни" и яко напълнелия Азис слушат. Да не са Гумените кратуни и цицорестата Сашка, слушаме Ванко Едно, онзи тъп симпатяга с врътнатия каскет, дето пращал биячи в Италия да трошат кокалите на проституиращи български момичета, че слабо работили за личната му банкова сметка. Съседите яко обичат и Милко Калайджиев. Голямо сърце е мустакатият Милко: "Я, елате, пиленца на батко, да ви го дам сладко-сладко! На почит се радва и женственият Азис, наред с ръмжащите брадясали до пъпа гарги от бандата на Мано Карамболата.

  Тиролски мотивчета не обичали... А трябва. Та слушаме тиролски тири-ли-ли, тири-ли-лю, ойла-рипий, лари-ли-лю-ю. Тиролската музика поне не ръси намеци за чукане, шибане, клецане, пуцане, лашкане, пръсване на анус, цепване на дънки, нокаутиране, изпадане в безпомощно състояние вследствие любовна мъка и прекаляване с ракия, наркотици и хамерикански питиета. За разлика от нас, които врим и кипим в гърнето с лютия боб на Балканския полуостров, швейцарците са и бледи, и безобидни. Личи по песните им. При нас тирилюкането им върви само в детските ясли... От детската ясла насетне българчето го учат на висшия пилотаж в сложния български нрав – хем да се кълнеш в баща и майка колко си праведен, чист и честен, хем да лъжеш като влашки копанарин; както партиен секретар да бленуваш за ред, пък да твориш хаос; да си зъл и груб като баща си, но и досадно натрапничав като майка си. Та... слушахме тиролски напеви. Липсваха ми само шапка с гъше перо, кожени къси запретнати гащи с кожени жълти тиранти и ален пискюл от двете страни под джобовете.

  Девет часът. Тате помпи спадащите на три дни гуми. Мама, грабнала парцал, напоен с оцет, чисти стъклата. Леля блъска с тупалка постелките. С крив пирон Юлия чопли дупка в изгнилия тенекиен задник на Виктор, но тате не я вижда. Една дупка в повече сред толкова ръжда и пробойни едва се забелязва. Нашият тъмносин мустанг е бит с артилерия сякаш. Изкривен ле-е-еко наляво. Едината му пружина омекнала. Таванът – къдрав от сопите на бахчеванджиите от Коматево. (Впрочем, препоръчаното писъмце до мама пратила Людмила, която, оказа се, внезапно разлюбила Гарабед Шпионина.) Над лявото задно колело зее вдлъбнатина с формата на подкова. Кон може би да го е ритнал. Десният фар е без стъкло. И понеже задните му гуми са от предните колелета на трактор Беларус, видът на Виктор говори, че е машина, в състояние да премине и оттам, където и всъдеход би забоксувал. Алените петолъчки върху двете му врати са надрани с пирон – дело на демократ, който по този начин доказал, че е антикомунист.

  Милият тенекиен мустанг! Нима очуканият стар пехотинец сред хергелето блестящи нови-новенички скъпи возила не заслужава малко обич и съчувствие? Изкъпахме го, подсушихме го. Гица домъкна пакет гранясала лой и лъсна той под слънчевите лъчи от свинската мас като селски пехливанин. Когато вече привършвахме, Националната радиостанция "Христо Ботев" тъкмо отбеляза точно дванайсет по обяд и авторитетен мъжествен глас начена да чете осведомителния бюлетин на Българското национално радио. Съобщиха ни какво се случило в другия край на света, а това, което става под носа ни, храбро премълчаха. Нищо не чухме за стачкуващите пети месец кожухари от приватизираната лани фабрика, която е на километър от нашия блок, но подробно ни осведомиха за стачката на испански фермери, която продължила, представяте ли си, цели пет часа. Дрогиран осмокласник в нашето училище се хвърли от двайсетия етаж на отсрещния жилищен блок и след ден тълпа деца гледаше в потрес как го заравяха в нашето общинско гробище, а не открих ни един учител, ни един журналист наоколо. У съседите болен дядо се обеси, че парите не му стигали лекарствата да си купува – Радиото дума не обели. Ама виж, милионер футболист си навехнал палеца на левия крак, трагичната вест радиото и националните телевизии я преразказват за осми път през последните дни. Загуба велика за Българската нация!

  За успокоение след разтърсващата новина, че футболиста яко го болял кракът, от студиото на националната радиостанция ни пуснаха да чуем "Облаче ле бяло, де си ми летяло". Предвид цялата въпросна драматургия измъкнах от килера прояденото от молци Българско знаме, с градинарска тел го вързах към окастрен кол за домати и саръка пъхнах в дупка откъм задника на зазката. Ей, че напет изведнъж стана Виктор с огромните си две петолъчки, изрисувани с ръждив пирон върху вратите! Същинско автомобилче от панаирджийска въртележка.

  Нали го знаете стария лаф "Моим да пейм фалшиво, обаче пейм с чувство!" Ей това бе накиченият с байряка на България наш ненагледен Виктор. Оставихме нагиздения хубавец на шарена сянка, па отърчахме да хапнем надве-натри. И сетне се втурнахме да не пропуснем разкошния февруарски ден, да се погреем на слънчице. Че беше ни писнало от митинги, шествия, стачки, палежи на обществени сгради, самоубийства, от крадци с благовидна физиономия, паразити, данъчни чиновници, подкупени полицаи, инкасаторки за ток и вода, възкисели и отровни продавачки по магазините, заядливи контрольори по автобусите, барикади от изкъртените павета, гладни и стъпаловидни стачки, стачкуващи затворници, партии с примамливи имена и лозунги, от градове на Истината (направени от парцаля) и дворци на Лъжата (градени от мрамор и гранит), от политолози, които всичко ще ти обяснят – дори и защо нищичко досега не са познали, продажни журналисти, които се представят за апостоли на истината, учени историци от някоя хамериканска фондация за промиване на мозък с шербет и мед, политици с лъчезарна усмивка на хищник от телевизионния ни екран, мародери от най-различен калибър, лицемери – хора с две, три или четири лица, паплач от банкери и охранени кредитни милионери със спортна фигура, кресливи просяци по улиците, побойници и лентяи, живеещи на наш гръб, тарикати, парламентарни цаци и едър рогат добитък от пръкналите се нови партии, разни животни от секса и чалгата, устати невежи с титла професор и академик, джудже-шоумен в роля на двуметров колос на Българския дух, политическа балерина и статист в Парламента на България, мародерстваща сган по градските улици, невръстни деца проститутки по магистралите, банда изнудвачи над немощни старци по селата, покровителствана от най-високо място в държавата.

  Бягахме, бягахме и бягахме от тази гад, която всичко е облазила. И къде да отидем!Забихме из Балкана роден наш, към Бачковския манастир, място злачно и спокойно, отдадено на радостта да живееш в съгласие с природата и Бог. Поне този манастир не е правен от мутри, преустроили се на бизнесмени, граден е половин хилядолетие преди комунистите и духовните им днешни събратя седесари от пъкъла да изпъплят върху многострадалната родна Българска земя. Пред обкованата от шестнайсети век манастирска порта ни посрещнаха стачкуващи... попове. Хората в черно са обсадили манастира баш като вражеска ислямска орда. Надигат тенекиените канчета с греяна ракия, оченцата им святкат като да са вълча глутница. Закрещяха насрещу ни:

  – Не ви щем комуниста Максим! Максим е агент на ДеСе. Искаме си Пимен! – крещи глутницата на хората в черно.
  – Ами вий?... Вий за кого от двата синода сте, господа? – надвеси се над хъхрещия Виктор розовобузо старче с козя брадица, па посегна да ни прекръсти.

  – Ний ли?... – Поне минута тате го гледаше, зинал уста. Без дума да рече, изфорсира газта, завъртя с ярост волана, та чернокапецът отскочи като да го бе треснал Божият гняв; с пукот и посред облак сажда се заспускахме по павирания скат под манастира.

  – Само безбожниците псуват и ругаят – обади се леля ми Гица, щом зад нас остана и Бачковският манастир, и селото Бачково, докато се мятаме ха наляво, ха надясно по завоите край бистра планинска речица.

  Тръскаме се по пътя закъм Асеновград: трима на задната седалка – аз, леля и мама, а тате и Юлия – отпред, барабар с големия сандък за резервни части и кучето Ричо с любимата парцалена кукла на побягналия от нас Мики. Ако още е жив, какво ли прави котаракът Мики, край коя ли чужда кухня пришива ситни котешки тегелчета, усуква се като опитен политик?

  – Защо кълнеш, бре! – обади се пак леля към брат си. – Защо кълнеш? Не бива да се кълне и да се псува, мръсотии да се казват. Нали сме кротки християни, честни хора!

  – Не псувам бе, Гиче, не кълна. Пея си. .

  – Яд те е, че не палнахме свещица пред манастирските икони, не виждам ли аз!

  Кой знае какво му се въртеше из ума! Пъплим сред сажда и пукотевица по пътя към Тракийското равно поле. Следваше да се напъхаме в тунел, когато тате рязко намали, сви наляво и за всеобща радост внезапно се озоваваме насред полянка в дъното на тихо дере. Речица безименна сънливо се провира с приспивно клокочене уж, а канари колкото къща дотъркаляла кой знае кога и как... Паркираме сред мочурище.

  – Излизай, весела команда-а! – бодро извика тате.

  Разтъпкваме се низ боклуците, който явно водите довлекли: вехти милиционерски куртки, разпрани войнишки патъци от епохата на соца, хотелски одеала, жълтясали и лайняни болнични чаршафи, изтърбушени дюшеци, куп възглавници и цели юргани просмукани от мазут, пот и урина, сплескани цинкови тенджери, пробити стоманени каски, куци столове без един или без два крака, прогнили пружини за легла, парчета турски керемиди и хоросан, поломени дървени рамки от врати и прозорци. И всичко това – минирано, ако разбирате какво казвам, като пиша "минирано". Минирано у нас наричаме онова, което е оплескано с лайна. Да речеш, милион задници месеци наред здраво се потрудили да съсипят всяка тревица, която успявала да си отвори път към светлинката, да се измуши над гнусотиите на този многострадален народ, сред който всеки втори гори от желание да те измами – точно теб, бедния, да те унижи, да ти се изсмее дръзко в очите и зад гърба, да се фука как ловко те измамил, сред този народ от грубовати хора, които хайдука славят като герой и му завиждат зарад богатството, а честния наричат ахмак и будала.

  – Татенце, що не зарежем Виктор сред разбрицаните столове и осраните дюшеци? – рекох, без да се замисля.
  Хлебарят ме загледа, като че слизах по тънък сребърен лъч от марсиански кораб в небесата над Родопите, като да ме виждаше за пръв път. Пресъхна ми гърлото. Щеше ми се да го отхапя този мой език и никога повече да не ям с него, нито да говоря.

  – Невъзможно е! – рече незлобливо хлебарят, па ме погали. – Виктор и тази хубава полянка, сине... – С жест на стопанин открай-докрай посочи сметището, в което бяхме нагазили като щъркели в миризливо жабешко блато, – това е животът, сине... нашият мил живот е това.
  – Ами виолетовите крави, тате... върху хубавия швейцарски шоколад... те в Рая ли са, виолетовите швейцарски крави в Рая ли пасат? Пък са си най-обикновени говеда!

  Ала той или не ме чу, или се направи, че не ме чува. И тогава си помислих за Онова момиче от сънищата... Някакъв купон. Щастливи хора на щастливо място. И всички в чисти, нови дрехи облечени, лъхащи на свежо, учтиви, благонамерени един към друг, състрадателни, следващи не показно Десетте Божи заповеди. И си казах: Ами че да!... Онази, дето не е дошла на купона, вероятно е единственото на света момиче, заради което съм си мил главата и съм дошъл с мерак. Обаче момичето ми го няма, и не го е имало, няма и да дойде. Пресекли са му пътя за насам. В ледената мъгла с аромат на екарисаж зли типове са го отклонили в съвсем друга посока. И сега аз какво да правя! Изобщо, струва ли си да се живее? Дали да не се откажа от купона, поне да не гледам самодоволни просташки физиономии на самонарекли се народни любимци. Стана ми душно и страшно, и адски студено. Наистина, приятелчета, доплака ми се.

  Това бе последното ни пътуване с Виктор. Малко преди да влезем в нашия запуснат и занемарен краен работнически квартал на Пловдив и докато прекосявахме огромна колкото Панчаревското езеро локва от помия (някой беше прал чергите), хлътнахме в триметрова шахта. Засмърдя на изгоряла смазка, двигателят тежко и глухо въздъхна, разтърси се от конвулсия, изхлипа и замря. После дойде автокран. Изкараха каквото беше останало от тенекиения мустанг, изтърбушиха го и го захвърлиха пред блока.
  – Е, беше тя! – рече мама късно вечерта, докато миеше паниците. – Навозихме се.
  – Навозихме се – рече тате.
  – За толкова парици толкова, Тотко! – усмихва се леля ми Гица. – Макар че малко те поизвозиха, де... Ама следващия път...
  – Следващия път в никакъв случай вече няма да е запорожец, ами ще е мерцедес, в краен случай порше карера 911 – огледа ни Тотю, сякаш ангел му шепти в ухото.

  Какво се случи по-нататък ли? Около месец от грохналата зазка изчезваше ту едно, ту друго. Първо местните апаши от циганското гето му отмъкнаха седалките, после му отскубнаха вратите, колелетата му отнесоха и по дребните части от двигателя, сетне – и по-едрите, а като заваляха есенните тракийски дъждове, в ръждясалата коруба се засели кьорава ситна кучка (камък я уцелил в окото) с три игриви и весели пальока.

  Мародерите от близкото гето до такава степен онагляха, че взеха да псуват тате що позволил друг да отмъкне това или онова от Виктор. Завъртяха се тези пришълци от гетото Столипиново като глутница хиени около агонизиращо животно. Когато остана единствено ръждивият оглозган скелет на тъмносиния мустанг, появиха се трима яки манговци с магарешка каручка, и без кой знае колко да се церемонят, помъчиха трупа му да метнат върху дъските. Като не успяха така, домъкнаха голяма секира, търнокоп и каменарски чук... и го разсякоха на части. Това беше краят на тенекиения му живот.

  Междувременно някой отрови кучката и около месец носехме остатъци от ядене на трите поотрасли пальока, докато два от тях поеха към съседните махали. Остана тук последният – рошав и неугледен, ала весел, игрив. И този Рошко стана улично псе за чудо и приказ, докато едно утро през хубавия месец май Митю Чомпала – тарторът на местните пияндета, не му тегли ножа, одра му кожухчето, вътрешностите му хвърли на котките, напълни с ориз и лук телцето и в глинена тавичка отнесе Рошко на фурна. После цяла нощ пияндетата от блока се наливаха с вино и ракия, а покрай тях всички любители на чалга от блоковете наоколо слушаха как Азис страда за Вечната любов.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 07 mar. 2022

Илюстрации:

- Собственици на Нова България.

- Ред и дисциплина са му майката.

–––

* Случилото се е взето пряко от реалността.

 

 

Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора, заемки от сериала "Семейство Симпсън". Бел.м., tisss.