Знам колко е трудно сам себе си да разбереш, но всеки случай – ако си непостоянен или нетърпелив, повече ще страдаш. Любовта се нуждае от свобода, за да гори ведро и красиво. Човек живее най-много със себе си и в себе си. – Аноним (1947)
23 sep. 2009
ХРАМ НА ДОСТОЙНСТВОТО
Великолепен ден, възхождащ в светлина... В омая – хоризонтът свеж, от слънцето окъпан, и ти – в зеленина липа, пред мен като жена, която на сърцето ми до болка си ми скъпа... Здравейте, птици, в празничната синева или над облаци, от делничната врява скрити, така щастлив съм, че ви има на света, очите ми да теглите нагоре, към звездите! Благодаря ти, черквице! С камбанния си звън о, как от мен очистващ кротко бесовете диви, и аз съм пак момченцето от онзи хубав сън, където всички хора сме добри и тъй красиви!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 24 jan. 2022
Илюстрации:
- Черквата "Свети Георги" в Мараша*.
- С моята Вера, когато беше мъничка.
–––
* Двете ми дъщерички – Вера и Надя, през първите си седем години раснаха в триетажната къща точно срещу християнския храм "Свети Георги" в стария пловдивски район Мараша. Черквата с тревожното си излъчване влезе и в текста "Познато и топло", писан, когато следвах в Софийския университет. Мисля си, че за българин – правнук на два заможни български рода, дали кървави жертви в Априлското въстание от 1876 година, при това и пловдивчанин, – по аристократизъм на духа парвенюшка София, заради снобизма и склонността да предателстват у властващите, винаги ще си остава в сянката на диамантена броеница от български селища с висок дух, едно от които е моят роден Пловдив. Вж. https://plovdivnow.bg/plovdiv/dve-chudotvorni-ikoni-pazi-hramat-sv-georgi-plovdiv-2148 Бел.м.,tisss.
Няма микроскоп с такова увеличение, като очите на човек, любуващ се на себе си. – Алекс. Поуп (1688-1744)* Спокоен гледам в бъдещето ази... – Иван Вазов (1850-1921)**
12 jan. 2022
НЕГРАМОТНО СЪРЦЕ
Valentina Йотова (1963):
– Тази глупост, която постваш, откъде я изрови, вече два месеца обикаля фейса, абсолютно анонимна, как ви раждат главите такива простотии, синът ми учи медицина! Утре с какви очи ще погледнеш лекаря, който се бори за живота ти!
tisss (1947):
– Този, когото споменавате, няма да има как да го погледна в очите, защото ще съм умрял от страх, госпожо. Нали това е целта на занятието?
Valentina:
– Какво занятие бе, момче, не ме е страх, но действам разумно. А с такива текстове се насажда страх у хората и те дори не смеят да търсят медицинска помощ. Колко ли хора ще си отидат само заради такива текстове!
tisss:
– Беше тя! Откакто лекарят се превърна в едноличен търговец, а клиниката – в търговско предприятие, няма как да не ме е страх.
Valentina:
– Какви ли не глупости изчетох и теории на конспирацията... Аре, стига с това "едноличен търговец"! Ти нямаш ли личен лекар. Аз имам. И си е читав. И никога не ме е превръщал в стока. Лекарят е призвание, не е професия. Утре, като те заболи зъб, иди на налбантин. Толкова плиткоумни де се извъдихте, че еша си нямате! Даже мои приятели ми твърдяха, че ни пръскали с графен...
tisss:
– Правите ми комплимент вероятно! Да, аз съм типичният плиткоумен българин, но съм жив, госпожо.
Valentina:
– И аз съм жива, нали? И майка ми... а тя е с тромбоза на синусовия нерв. Дори не си напъвате мозъците да отделите истината от неистината. Около мене много хора преболедуваха и благодарение на лекарските грижи се върнаха от онзи свят. Много!
tisss:
– Да Ви е жива и здрава майка Ви още дълги години! Не си напъвам мозъка, просто живо се интересувам.
Valentina:
– От какво се интересувате, в нета бъка от лъжлива информация, как я познавате!
tisss:
– Като всяка информация засичате от поне три независими един от друг източника. Принципно положение!
Valentina:
– И как преценяваш трите НЕЗАВИСИМИ източника?
tisss:
– Драго ми е да обсъждам тази тема с Вас, госпожо. Независимите източници не са всичко най-важно, а каква дейност върши сивото Ви вещество. Наглата манипулация винаги е едностранчива, като крие каква е противоположната позиция. Това се случва очевадно днес в нашите медии.
Valentina:
– Аз нямам телевизор и не гледам новинарски емисии. Просто се моли да не ти се наложи наистина да имаш нужда от медицинска помощ.
tisss:
– На моето джипи (общопрактикуващ личен лекар), която е готин човек, заявих още при първата ни среща, че ще й се наложи да се занимава с мен,едва когато се наложи да ми пише смъртния акт. Отговорът й беше, че това точно не е нейно задължение. И си останахме с уважение един към друг. Лекарства не употребявам.
Valentina:
– Едва ли съзнаваш колко си смешен!
tisss:
– Смешен, разбира се. Но жив.
Valentina:
– Ма, и много други са живи, аз да не би да съм призрак?
tisss:
– Смятам да живея дълго. А кой какво казал-рекъл, разбира се, че ме интересува, но решенията си ги вземам сам за себе си.
Valentina:
– Ами тогава защо ми ги натрапваш, м? Живей си, както искаш, но не ме въвличай, моля!
tisss:
– И най-съвършеният лекар не може да знае повече от Вас самата какво точно Ви е. Толкова е просто! Стига да умеете да се вслушвате в себе си.
Valentina:
– Казах да не ми се натрапваш, а представа нямаш колко знам. Разговорът приключи!
Няма по-разкошен дар от любовта между мъж и жена, но колко горчилка има там на дъното на страстта, която разкъсва сърцето ти на късове и ти иде да сложиш край на живота си, когато внезапно откриеш, че тя те е напуснала. – Аноним (1947)
22 jan. 1992
НИЩО ПОДОБНО
Докато тя казва: Не трябва, не трябва! – в прегръдките мигом той просто я грабва, той я хвърля объркана право в леглото и после се хвърля самичък, защото – дето се вика, хормонът го чука, или казано просто, хич не му пука какво ще си кажат другите гости... А другите гости не са никак прости, разбират я: всъщност, казва "Не бива", отчаяно влюбена и толкоз щастлива, че вече ще бъде направо кощунство да спрат това негово диво безумство. И те се измъкват на пръсти с усмивка в съседната стая на кротка разпивка, преди да поемат по свойте пътеки, и всеки – със своите грижи нелеки, без да съзира под мрачния свод нещо подобно в своя скучен живот.
До четиринайсетата си година детенцето е кошница, пълна с дарове и таланти. От средата, в която расте, зависи дали от него ще израсне талантлив човек или слепец, който на висок глас хленчи и усмърдява света и живота на другите. – Аноним (1947)
21 jan. 2022
МОЯТА МИЛИЦИЯ МЕ ПАЗИ
Бил съм в VII клас на пловдивското училище "Сашо Димитров", когато през лятната ваканция хлапаците от махалата прекарвахме по цял ден на някогашния Градски плаж – отдавна изтърбушен с четирите си басейна заради разширението на Гребния канал. Имаше дни, когато сред гъмжилото от сърцат млад народ на плажа просто не можеше да се разминеш. Тук се играеше футбол на малки вратички, а пък и по полянките край четирите басейна, по разхвърляния изваден от Марица пясък човек място не може да си намери. Мокри, само по бански, редяхме се на опашка за изобретените в Пловдив, "принцеси" (препечена кайма с настърган кашкавал върху филия хляб) от по само 25 стотинки, с две "принцески", и си се наял; или да наредите с приятел по пет клечки в пясъка на 3-4 метра един от друг и с каменна плочка от реката да водите сражение до победен край, т.е. до последна клечка. Имаше шумни весели дни – на конкурса "Мис и мистър най-красиво и хармонично тяло", когато барабите от крайните ни пловдивски махали обсаждаха платформата, монтирана на метър над земята, по която като патка в кълчища се мотаеха героините на деня. Спомням си Росица Русева – леко бездарна по онова време млада актриса от Пловдивския драматичен театър, за която някой от кибиците мераклии под дървената платформа се изрева по повод чудно налетите й в онова славно време цици: "Ай-й, Росе, колко изразителни очи имаш!" Помня си и как край лехата с цветята положиха двайсетинагодишен удавник и опитваха сред плътна тълпа от зяпачи да го съживят, уви! – откараха трупа с линейката на "Бърза помощ". Тук се организираха случайни или уговорени срещи с някое вече узряло за секс моме, играеше се на "джагите" (маса с пластмасови човечета в синьо и червено, движени с лостове по футболното поле от зелено сукно, за да уцелят с метална сачма вратата на вражеския тим.
Какво ли само нямаше тук! Цялата шарения, суета и сексуални мераци се струпваше на това късче благословена пловдивска земя. Помня как по някое време – вече около 1966-1968 година, на същия любим плаж се появиха френски, белгийски, холандски и русоляви скандинавци хипита: дългокоси, мръсни, направо мърляви, в окъсаните им джинси, с огромна раница на гръб като костенурки защъкаха из моя роден Пловдив, изтягаха се по пловдивската Главна, серяха и пикаеха в храстите на Цар-Симеоновата градска градина. Спомням си и как предизвикателно се целуваха, обарваха и гушкаха със своите мърляви момичета на ръба на юношеския басейн и как ние – хлапаците от махалата, ги зяпаме като кацнали сред нас извънземни. Педерастията още не беше на мода; тя много по-късно се появи и разцъфтя.
От всичката идилична суетня изплува от мъглата на изтеклия вече над половин век "мицът", Милиционерът, Негово величество Простакът в униформа сред голите тела на Пловдивския градски плаж. Кеси си мицът потен край детските люлки (боядисана триметрова дъска, монтирана да се клати като везна върху желязна шина на половин метър над земята), върти си той лъскаво метално синджирче в пълна милиционерска униформа, с полувлажна от пот милиционерска фуражка: явно пратили са го да кеси на плажа по служба, милият охранява плажа, демек. Бил съм в VII клас (1960 г.), както по-горе споменах, и тъкмо взех да го съжалявам, че му е толкова кофти и службата, и орисията, гледам го, обхванат от хлапашко състрадание, но мицът, както си въртеше синджирчето наляво и надясно: "Имам да вземам, нямам да давам!" – така злобно ме шибна с металната си въртележка, че не само силно ме заболя, ами ми се и доплака, че е толкова нещастен идиотът.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 21 jan. 2022
Илюстрации:
- Малкото Анче*, аз и Васето на летен лагер.
- Народът яде, а народната милиция го пази**.
–––
* Малкото Анче, т.е. Ангел Христозов (1947), ми е съученик от основното училище. Тримата – той, Дибеша или възпълничкият Петър Дончев Калчев, и аз, в VI-VII клас образувахме някакъв вид театрална трупа за празници на училището и други веселия. За празника на училище "Сашо Димитров" в салона на кино "Гео Милев" по-ячки батковци отнасяха от физкултурния ни салон три-четири тюфлека в железничарското кино, само за да можем, според моя сценарий на палав шестокласник да се търкаляме, премятаме през глава и да се гоним и заливаме от кикот по театралната сцена пред хихикащото множество от съученици и строги учители с кисела усмивка. Малкото Анче, чиято майка била някога самодейна актриса, единствен между нас тримата стана актьор, и още помня, афишите по пловдивската Главна за спектакъла на Пловдивския драматичен театър само с двама актьори (млад мъж и млада жена) "Пейката" ме изпълваха с гордост и кеф, че ето на! – и ний сме дали нещо на света... без да си направя труд да отида на представлението, за което хубави работи се изписаха. Ей това нехайство подир завършека на някоя работа си ми е визитната картичка и до днес. Тъй де, след като си свършил работата, що да се тупаш в гърди: "Альооу, някой още да не ме е забелязал?!" Отминаваш по-нататък и си свиркаш с уста – други велики дела те очакват, че Негово сиятелство Животът е кратък, доста кратък. Снимката е правена от професионален фотограф занаятчия, който два дена по-късно честно ни я донесе в плик – 3 броя, които си бяхме предплатили по левче едната. Става това на стръмната поляна над пътя, минаващ по средата на някогашните Панагюрски колонии, през лятото на 1959 г.
** Задачата му е – Като се напие Народът, да не вземе да се сбие, или някой аджамия, опиянен от изпитото край мезето и свинската карантия винце и домашна ракия, като се изпусне и изпсува на майка Народната власт или – не дай, Боже! – партийния княз, Човекът на реда и закона тутакси да отведе нещастника в най-близкия участък на МВР, където неколцина бойки служители усърдно да го посъветват, и така да му избият от кратуната неприятните мисли, и по този начин му внушат крепка вяра в БКП и в утрешния светъл ден за цялото прогресивно човечество. Бел.м., tisss.
До четиринайсетата си година детенцето е кошница, пълна с дарове и таланти. От средата, в която расте, зависи дали от него ще израсне талантлив човек или слепец, който на висок глас хленчи и усмърдява света и живота на другите. – Аноним (1947)
02 mar. 1994
КЪМ ДЕЦАТА
Невръстният едва ли знае как важно е да се мечтае. Ала мечтите искат грижи: какво ги грее, що ги движи. Налага ни се да узнаем как важно е да се мечтае, как с четирите свои лапи да цапаш новите чорапи. То си е част и от нещата, с които идем на земята – дори и кучето го може. И някой идва ред да сложи: да сее ум уж, да почисти света от мислите лъчисти. С мечти по-свежо се живее, човек му иде да запее. И нека шетат под небето глупаци разни, разни псета! И псето си изисква грижи – какво го грее, що го движи! Най-злобното животно, казват, човекът е, щом лъже, мрази, нещастен, притеснява всички: цветя, животни, риби, птички, безмилостен, руши, убива човешката ни съпротива, съвсем невинни, беззащитни. Не зная друг, по-ненаситен! Добре е малкият да знае, че лошият и не мечтае, и нищо колко е имотен, от него няма по-самотен. Бленува слава и награди, но нищ е онзи, който граби, все тая колко бил имотен – от него няма по-самотен.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 20 jan. 2022
Илюстрации:
- Свикнах с тъмнината в онази изба*.
- С Чечо край Марица в слънчев ден.
–––
* Израснах, кажи-речи, до осмата си година сам и заключен в онази тъмна изба – девет стъпала в земята, която беше жилището ни на пловдивската улица "Ниш" № 4. Оттам вероятно за мен полумракът, тъмното не са враждебни, в тях се чувствам като в уютна прегръдка, че мога да мечтая на воля и не завися от никой друг освен от моето си въображение и от книгите, които от петгодишен четях: Полски народни приказки за Броиряпа – владетеля на Карконошките планини, или с Холандските народни приказки за Петер Каменното сърце и нежните, крехки, ала много добрички приказни горски елфи, които живеят в клоните на елхичките.
Вътрешните пространства, пейзажът на душата придобива вълшебен характер, когато си мъничък, силно уязвим, изолиран от света на възрастните. Научих се да мечтая вероятно в онази изба, и сега уверен мога да река с ръка на сърцето: Продукт съм на онази моя усамотеност, която е крайно необходима на човека, пожелае ли да узнае странностите на човешката ни природа, без да губи ориентир за хармония и хаос, от който преднамерено се възползват всички онези, които винаги са готови да те разочароват. Бел.м., tisss.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
.jpg)
.jpg)