ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (853.)
10 uni. 1987
Известно време тъгувах по София – за разкоша да се движа из широките й площади, улици, булеварди, да си представям, че стоките, изложени зад блеснали с ярки цветове витрини, а и екзотичните ястия в ресторантите от лукс категория чакат не някой друг, а точно мен. Е, не, това, разбира се, не е истинската причина; София ни предоставя свободата да бъдем мислено поне каймака на обществото, интелектуален елит, възможността да съдим за случващото се тук и по света може би с най-точната мярка за България. Да се съизмерваш с останалия пъстър свят, с останалите стари световни столици, без да съзнаваш драмата на собственото си живуркане, наистина си е твърде опияняващо. Помня как до късно нощем, сврели се в задушни студентски таванчета и мазета, сме оспорвали Федерико Фелини, Джеймс Джойс, Франц Кафка, Албер Камю, Жан-Пол Сартр или Томас Бекет, а и как сме въздигали до небесата някой смахнат поет на отминали времена. Като библиотекар, съвместяващ службата си на старши радио-релеен механик в ракетния дивизион край Хасково, например, бях се увлякъл по… Пърси Биш Шели (1792-1822), по онези странни стихове, преливащи от екзотични имена на цветя и някакви си неподозирани досега от мен небесни чувства. Помня как с лакомо любопитство и страст следяхме развитието на нашия вътрешнополитически живот, как съпоставяхме всяко родно движение в духовността с онова, което се случва в другите държави на континента. А любовта, ами плътската, романтичната, отчайващата и обнадеждаващата Любов?! Тя получаваше намордник още в студентските читални. Сещахме се за нея в столовата на университета или вечер, когато сред трамвайния грохот, душните изпарения и живописните многолюдни улици мимоходом току ни стрелне с поглед предизвикателно хубава жена с разкошна плът.
Приятел от Сливен, 32-годишният по онова време Марио (Марин му беше името, а ни заклеваше да му казваме Марио)… та този образ преживяваше сантиментален роман с възрастна преподавателка от Университета – жена с име, което буди респект в обществото на студенцията. Следващият пък сред приятелите ми, студентът по история Митко Папазов от Ямбол, си бе изработил списък с възможно най-най-подробни особености (вкус, любим филм, мелодия, женски капризи и пр.) у стотина щерки все на най-висшите държавни чиновници, министри и генерали, и целеустремено заделяше по някоя пара настрана от мижавата си студентска стипендия, че да може да отведе евентуалния обект на огнените си чувства в тузарско заведение.
О, не! Не това търсех. Открил бях Вера Ботева, момиче от първи курс по Руска филология, дошло от старозагорските села в София – с блестящите й тъмни бакъреночервени, дълги до раменете коси, светлосини очи и чар, който ме разтърсваше, щом я срещнех из коридорите в огромния хамбар на Университета. Написах в нейна чест разказ за безнадеждно влюбване – "Мекият бял сняг", по мотив на флорентинеца от ХII век Гуидо Кавалканти:
Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух,
ведрината небесна, когато изгрява зората,
и това е нищо
пред красотата на моята мила.
Четох й разказа си в празната аудитория вдясно от голямото централно фоайе след парадния вход на Университета; от притеснение гласът ми бе толкова гъгнив, че и сам не можех да се позная: ех, толкова плах, толкова отчайващо непохватен се виждах. Момичето повдигна рамене, усмихна ми се съчувствено, присви устни, без дума да рече, и си отиде. Валеше сняг, истински сняг онази вечер; по улицата лъщяха още незамръзнали локви и старичък тъмносин мерцедес до уши ме изпръска със снежна вода и кал, докато слизах, загърнал се до уши, от Университетската библиотека към булевард Руски. Стори ми се, мернах я с пламтящите й бакъреночервени коси и сини очи да ме гледа учудена, а мустакат арабин, обгърнал я през рамо, ми се хилеше иззад волана. И оттогава намразих мъжете с мустаци.
Когато за първи път легнах с жена, бях вече в трети курс. Това стана ей така. Заседяхме се до късно в квартирата на моята колежка Н. След като няколко часа до видиотяване бяхме чели и се опитвах да й обяснявам от моите сбити записки за предстоящия изпит, тя захвана да ми ги говори за годеника си студент по медицина такива едни... Зъбите му били напукани, предстояло му да се дипломира и си пишел в момента дипломната работа при тате и мамчето в Казанлък. Свикнала с него, обаче не й се искало още да се омъжва, че и деца да ражда; можели да й се явят и други кандидати. После подхвана темата "секс"; накрая се зае с пръсти да ми покаже какво сама измислила, като гледала "пози" (тъй рече) в пъстроцветно лъскаво шведско списание. Правех се на Овчарчето Калитко, уж хич не разбирам, тъй че – зачервена, разчорлена, вероятно отвратена и от себе си, нареди ми да се изтегна по гръб в леглото й, и започна да се катери по мен и да ми диша в ухото. Не беше хубава, а и не позволяваше да я целувам. "Нека поне в това да си му остана вярна на моичкия" – дъха ми в ухото с глезен гласец. И после наистина се омъжи за онзи, когото така и не видях, пък и драмата му никак не ме интересуваше.
– Решил е скъпо да си продаде кожата – подкачаха ме мометата от курса. А една от тях, с такова странно име – Калудка от Ямболските села, като се пробва да ме целуне, а пък изненадан се дръпнах и опитът се провали, ми изсъска в тъмното: – Ти наяссссно ли сссси какво исссскаш от жените!
Историята с Лиляна беше и тя странна, ала логична. Лиляна беше някога момичето на мой приятел. "Лиляна, моя любов разпиляна" – бъбреше той за своето момиче. Пътувахме няколко пъти на автостоп до Пловдив с нея, настояваше да идва с мен по сбирките на студентския кръжец от бъдещи и почти утвърдени вече млади пишещи "Димчо Дебелянов", зад опашката на коня пред Народното събрание, на третия етаж на Студентския дом на културата, където в четвъртък вечер се сбираха враждуващи помежду си, основно поети, и по-малко автори на проза, запознах я веднага с момците от бедняшката ни компания и постепенно станахме близки. Но и не дотам. Спомням си я застанала пред вратата на студентската менза, много ярко, та чак яростно гримирана, със сплетени на миши плитчици черни косици, в бонбонено розов шлифер като в облак захарен памук, тъжна, хем много тъжна; обаче не отидох тогава при нея. Бяхме се скарали люто предната вечер, беше ми се показала злобна, твърде зла и пред себе си, помня, се заклех повече никога да не се виждаме. Разбира се, че се виждахме, но в тези тънки взаимоотношения млад мъж-гореща млада жена прехвърлиш ли някаква много тъничка граница на търпимост, сърцето окаменява.
Имаше момиче в I курс по Българска филология, което ходеше цялото в черно, с буйна рижава коса, сплетена като дебела плитка и метната върху раменете й. Онази нейна искряща коса, полюляващите се бедра и походка на млада хищница, плюс косите погледи, с които явно ме предизвикваше, ми правеха бая силно впечатление. Около нея вечно кръжаха като улични песове помияри сонм елитни мъжкари: Николай Стоянов – по това време млад белетрист, последовател на яко нашумелия прозаик Кольо Николов; поетът, а по-късно мастит литературен критик и университетско светило, поклонник на Френските прокълнати поети и мой съгражданин Владимир Янев, който в мартенска или априлска една привечер дойде пред вратите на университетската менза и тихичко, но повелително ми рече: "Кирилов*, Валя иска да се запознаете. Ей я там отсреща. До павилиона за вестници". – И аз какво трябва да направя? – наивно попитах. – "Да не се правиш на марсианец! Само трябва да пресечеш трамвайните линии и да подадеш ръка" – изръмжа ми Владко. И тогава прекосих улицата с трамвайните й линии, конвоиран от пратеника, и стиснах меката ръчица на Валентина Р. Докато се срещахме с Валя Р. винаги надвечер и винаги подир вечерята в мензата, как пък ни за миг не ме напусна усещането, че много внимателно съм наблюдаван и съзерцаван от минимум дузина явни и тайни ухажори на Червенокосата. В гимназията тя активно се тренирала по Туристическо ориентиране, тъй че увлечението ми по нейния чар и моминска прелест се отразяваше преди всичко на подбитите ми от дълго ходене пети. Хвърлям се вечер на леглото, изнемощял от очакване кога, ах, Боже мой! Кога най-после Валя ще ми позволи да я целуна по плътните розови устни. И това, разбира се, се случи най-сетне през една, като че ли специално подбрана пролетна вечер, докато звездите светеха от радост над нас, а ние седяхме на прясно боядисана зелена пейка в същата онази Градска градина срещу Софийския детски куклен театър, встрани зад някогашното Посолство на Чехословакия и се преструвахме на романтични натури. И не ми направи кой знае какво впечатление целувката й; може пък да се заблуждавам, но нещо пресметливо имаше дори в начина й на Валя да се целува страстно.
Играехме често една интелектуална игра, нейно изобретение: опитваме се да открием най-подходящото, най-романтичното определение за някой от заобикалящите ни предмети. Например Луната. На какво ли ми прилича Луната? Ами дъждът? Дъждът с мека човка кълве керемидите по покрива, пък Луната напомня прозрачно гроздово зърно. Второто вече бях срещал у гръцкия поет, роден в Египет – Константинос Кавафис (1863-1933), но се престорих на стреснат, трогнат, очарован. С нея бяхме почти щастливи. Тя правеше смели проекти за бъдещето ни в, общо взето, безразличната към нас София. Кой знае от какъв зор, сравняваше се ядно с младата поетеса Живка Балтаджиева от родния й град, току-що издала първа стихосбирка. Естествено двамата с Валя точно тогава бяхме най-доброто, което светът е успял някога изобщо да види, от кал и от Божието дихание сътворено.
Когато дойде времето да се разделим, рекох: Много си приличаме, за да сме истински, ама наистина щастливи заедно. И тя веднага се съгласи. Е, да, плътта здраво ни е привличала, но самият факт, че сме били до такава степен умозрителни, подсказва, че в сърцата ни е имало неразтопен лед и амбиция, типична за провинциалистите не само у нас, а както е навсякъде по света. Защо ли си мисля, че Любовта ненавижда амбициозния глупак!
Месец преди да се сбогувам със снобска София преживях краткотрайно увлечение по щура и нехайна хубавелка от Пазарджик. Славка по цял ден се излежаваше в неоправеното си леговище в неподредената си квартира, между другото, четеше май за изпити, сервираше ми кафе и чай с пържени картофи. Съквартирантката й беше грозна, изключително грозна, но мила по нрав и според мен, доста умна: искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато ще кажа Чао! на София. С много добро сърце бе тази Елен, а може би Еленка – боготвореше фотографа Иво Хаджимишев, опитваше се да се прави на аристократка и поне по маниери, изпипваше сякаш нещата.
Веднъж в квартирата им нахълта весела и много шумна компания: две полупияни момичета и четирима мъжаги. Двамата от мъжете хлътнаха в съседната стая с едната от двете, която беше малко повече пияна и все се заливаше от смях; после и третият идиот се присъедини към тях – мушна се в онази стая, откъдето до нас с пържените ни картофи долитаха сочни целувки, пръхтене, неясен шум от борба върху разбрицан креват, неясни прошепнати възклицания от кеф, мучене; четвъртият господинчо с крина колкото голяма тенджера, кръстоса крак върху крак и върху покрития със зацапана дамаска фотьойл ни демонстрираше – на мен и трите дами край мен, как фино се реже пурата със специална машинка, как се овлажнява с език, прокаран ле-е-екичко отдолу, и чак тогава се пали, като се засмуква, ама не както цигара, защото ще ти дойде нагорно, та затова не тъй силно.
В един мрачен дъждовен ден, зъзнещ и мокър до кости, се простих със също като мен зъзнещо и мокро до кости мило същество с полепнали по бледите й бузки влажни косици; просто нищо не се бе случило между нас, нямаше и какво по-интересно вече да си кажем, накъсо – зодиите ни не си схождаха. Измъкнах се от подлеза откъм езерото Ариана зад Орлов мост и си помахахме отдалече: Чао, скъпи!... Чао, скъпа!
Колега от курса, Борко се казваше – фукаше се, че спечелил на покер японски часовник "Сейко" (четири и половина месечни заплати на баща ми майстор-мебелист VII разряд в пловдивския "Напредък"), завлече ме да поиграем бридж. Не понасям авантюри от този род, но там, в мизерна студентска квартира зад кръчмата "Грозд" впечатление ми направи тип, чието хищно безразличие и ловкостта в играта на покер съответстваше странно на модната кройка на скъпия му сребрист костюм; и изобщо, от него се излъчваше самочувствието на голяма клечка. Около 45-годишен, женен, с две дечица, имал история с 19-годишната лъчезарна Татяна от курса, момиче от влиятелната по онова време фамилия Беличовски. Та тъй темата за прелюбодеянието влезе и в моето съзнание. Татяна стоеше като теменужка в саксия до своя мил, топеше се от нежност, докато онзи с каменно лице ни обираше париците. Изгоря и на Борко японският "Сейко".
Стоях понякога по час и повече на спирката на автобус 72 срещу Орлов мост. Хладният есенен софийски вятър гонеше сухите листа по тротоара, пръскаше ги, събираше ги пак на купчинки. Вдигах яката на възширочкия си евтин костюм, и пъхнал ръцете дълбоко в джобовете, поемах пеш към следващата спирка, към другия ъгъл на някогашния булевард "Клемент Готвалд", там, дето каналът на Перловска река се пъха под моста, върху който громолят трамваи, свистят тролейбуси, обслужващи Подуенската жп-гара. Зад канала отсреща по всяко време на денонощието бе отворена евтина шкембеджийница. Влизам, поръчвам двойна супа, добавя повече люто и харно си похапвам. Ама някакви омърлявени физиономии гълчат откъм съседните маси: мъж с омазано от машинно масло бяло карирано сако и вид на стар каруцар думка с юмрук под носа на възпълничко бабе в униформа на комунална служба; друга – суха като чироз, лелка брои в шепа стотинки и смърка със сополиво носле… Мен това съвсем не ме притеснявате, тези хора не ги усещах чужди, сред тях се чувствах някак уютно, можех да си мисля за мои си нещица, залепил лице за стъклото.
После се мятах в автобус 72 и той ме изкачваше над жп-гара Подуяне, в квартал Слатински редут. Там някога било военно укрепление, но времето бе заличило траншеите, окопите, насипите, проходите между тях. Вмъквах се в стайчето си на улица "Петър Митов" № 8, преоблека се в стар удобен анцуг и се пъхна под завивките с някоя скучновата книга с богат подтекст, да речем – "Д-р Фаустус" или "Вълшебната планина" на Томас Ман. Така пестях от парите за отопление. Да запаля печката не си позволявах, скъпо удоволствие щеше да ми излезе. Имах си котлонче, на което сутрин варях чай, препичах филийки типов хляб и ги мажех с мас, като между другото и греех премръзналите си пръсти. Мръсното бельо подреждах в обемисти стари кашони и веднъж месечно или на два месеца ги изпращах по пощата до нашите в Пловдив; получавах си дрехите прани, изгладени, дъхащи на евтин сапун след седмица с късичко писъмце с почерка на майка ми: "Ние сме добре. Платихме първите вноски за жилището. Как вървят изпитите?"
Животът ми всъщност преминаваше по четири или по пет часа дневно в аудиториите на Университета, още толкова – в някоя читалня, най-често: в голямата Университетска библиотека. Там, в тишината сред полумрак, зад високите до тавана прозорци, покрай плътно запълнените с книги лавици, вслушвайки се на моменти във воя на софийския леден вятър, който мете листата, разлюшква клоните на дивите кестени по булевард Руски, можех на воля да си мечтая за бъдещето – да се пренасям в облените от слънце речни долини на Италия и Южна Франция, да изкачвам острите зъбери на Алпите, да се дивя на кристалните езера на Швейцария, Италия и Австрия, да страдам с героите на Достоевски, да се възторгвам от спокойната, но и пълна с тревожно очакване атмосфера в Тургеневи новели и разкази, да бродя подир влюбчивия, жизнелюбив и весело циничен Джовани Бокачо, с Франческо Петрарка да възпявам хубостта на недостижимата, може би и затова толкова силно желана омъжена Лаура, да слизам в Дантевия "Ад" с Данте и неговия водач Вергилий, да се удивявам покрай Гьотевия Фауст над човека, живота и морала. Пак в тази читалня зачетох първата книга на Йордан Радичков и ме учуди колко тя е бездарно написана, колко оскъдна представа дава за могъщия талант на Радичков. Там с велико нетърпение разгръщах и стиховете на Сен-Джон Перс, и нищо не разбрах: отблъскващ ми се видя претенциозният му стил, да не говоря за любимия на мнозина Томас С. Елиът – триж по-скучен, да не кажа противен – избръщолевени с апломб безсмислици с претенция за възвишена философска лирика.
За всичко това тъгувах като заточеник през първите седмици и месеци подир пристигането ми в Добруджа, земята, която не познавах и от която се смущавах и лекичко май се боях. Лятото си беше отишло, а есента бе струпала цели купища погрознели, окаляни мъртви листа в запуснатата отдавна градина покрай селското читалище, където след училище вечер момета от осми клас ходеха да се целуват с грубоватите местни ергени. Минавах по опустялата улица, бутвах вратата на кръчмата и край вечно с вода заления тезгях си поръчвах водка; отнасях си чашата на маса току до прозореца и зяпах навън в бързо падащия добруджански здрач. Към шест надвечер от Варна, от Балчик или от курорта Албена се дотътряше автобусът, обслужващ селата наоколо; на тумби-на тумби, зачервени от студа, от автобуса се изсипваха оживени и сякаш вечно заети в приказки хора, които бързо се разпиляваха в мрака по дворовете.
Не всякога обаче беше приятно да се седи в кръчмата им. Там вонеше на стара манджа, на евтино кръчмарско вино и ракия, разговорите неизменно се водеха на висок глас, а и леко усещах, че присъствието ми тук сковава родителите на моите ученици – прекалено любезно се държаха тези доста по-възрастни от мен небръснати мъже с големи лапи и нависнали вежди. Тъй че обикновено заобикалях кръчмата, отивах да погледам как момците играят тенис в салона на местния селски клуб "Славия". Но пък там пък не всяка вечер се играеше.
– Кого чакате? – попитах момичето, което вече половин час бавничко се разхожда или умислено стои под ситно ръмящия дъждец край спирката и от време на време поглежда часовничето си.
– Автобусът закъснява, чакам братовчед ми да се прибере от Балчик – каза тя, но не ми се стори притеснена.
Качихме се в сладкарничката на втория етаж над кръчмата и храбро пих сок с вкус на престояла тиква под неодобрителните погледи на пълничко момче с едва покарала рехава брадица и в не по ръста му ватенка, което топлеше задник до мъждящата печка. Дамата на масата ми не се и докосна до чашата с тиквената чорба, учтиво ме поизчака да приключа с пиенето и веднага обяви, че бърза да си ходи.
Подир седмица моят местен приятел Данко пред входа на същата онази сладкарница, на площадката при стълбището към заведението с тиквения деликатес, ме представи на две нафунели от студа млади момета в дълги до петите палта, чудесна конфекция, с еднакъв десен и абсолютно една и съща модна кройка: "Тази е Таня!" – Здрависваме се. – "А тази е Асито!" – Навежда се ухилен, благоразположен, тъй че и приятелката й Таня да чуе: – "Много е лесна, горката".
Ася беше момичето с очилата с доста голям диоптър, с което имах чест да разговарям на спирката и да пия чаша нектар с вкус на тиква: слабичка, грозничка, едно от хилядите скучни глуповати момета и невзрачни млади жени, всяка от които като че очаква своя Принц на бял кон да се появи на хоризонта и да я направи принцеса.
Следва
––
.jpg)
