ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (689.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (689.)

  Да не са илюзиите и любовта, животът е суета и печал, много печал. – Аноним (1947)

    1 maj 2008

ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ*

Той доплува до разбрицаната класна стая,
пусна чугунена котва, наду тревожно сирена
и рече:
"Деца!
Днес ще вземем за възхищението.
Урокът е тъй труден, че ще ме намразите,
ако почна да обяснявам. Ето защо..."

И размаха криле,
просто изхвърча през прозореца.

Възнасяйки се над училището
с присъщата му тъпота, посредственост и ред,
над крайния градски квартал
с присъщите му боклуци, унижения и мизерии,
лъщеше умно плешивият му череп.

А децата ръкопляскаха,
тропаха с нозе,
крещяха въодушевени, крещяха в екстаз:

"Урр-ра-ааа, свободен! Свободен!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 avg. 2021

–––

* Своенравно и предизвикателно, много си го обичам това рошаво гардже, това творение. Бях палаво хлапе и другарката Попова (майка ми и баща ми я наричаха госпожа Попова), класната ми от първи до четвърти клас, почти всеки ден намираше за какво да ме изправи до стената, с костеливи пръсти да ми прищипне яко и извърти ухото, а веднъж от яд си строши показалката, че не успя да ме цапардоса през дланите, понеже си дръпнах ръчичките зад гърба в последния миг. За назидание нареди ми да предам на баща ми дърводелеца да й изработи нова показалка. И татко естествено изпълни заповедта, без да каже лоша дума срещу училището. Освен че отнесох поредния пердах, дето много съм го изложил пред "госпожата", тържествено заяви: "Сега, като те светне, ръчичките ще ти отнесе, така яка съм я направил, това са шест ката пресован шперплат, сине. И да не забравиш, като поднесеш точилката на госпожата, да й се извиниш от мое име".

На тази женица – Дора Попова, помня и досега тънките синкави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите старчески петънца, побелялата й силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия й глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме зад гърба ми на родителските срещи за успехи в ученето, но не пропускала да се оплаква. Рекла на майка ми: "Това ми е последният випуск, но да знаете, само от вашия Гьорги ми побеля косата. След родителска среща майка ми винаги си идеше с подпухнали очи и разплакана, и как нито веднъж не изрече дума за училището или срещу госпожа Попова! Напротив, дружно ме пердашеха двамата с баща ми, попивах обичайните им упреци: "Само ни излагаш, от теб стока няма да стане" или "Боже, на кого се е метнал, ний в нашия род такъв чешит нямаме!" и пр.

   От училищните години при Попова, а и по-късно, вече в прогимназията и гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си (много солидна в собствените ми очи) причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм като затворник от пандиза, като войник от шрапнелите и куршумите на фронта, като осъден на смърт от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички наоколо са забили нос в тетрадката и скрибуцат ли, скрибуцат с писалка – ай, каква тръпка беше то! Напомня ми силно за Любовта. Изобщо, ако ме попитате, Любовта и Свободата не мога да си представя разделени, драги съвременни майки и татковци, както и мили колеги учители; казвам го като човек с четирийсет и една години и четири месеца педагогически стаж зад гърба си и разбира се, понатрупан опит.

  Много зависи кой е учителят на малчугана ти, особено първите даскали са важни; защото децата масово подражават на техния стил във всичко, за което даже и няма да се сетите. В паралелки, където класната е доносник на шефа, хлапетата масово доносничат с блеснали оченца и смятат това за нещо нормално, за което очакват и похвала. Училището днес е бъкано с ренегати и мижитурки, особено напоследък! Преди по-опитните даскали успявахме в средния и горния курс да пооправим нещата... Преподавал съм в паралелки, където момченцата до такава степен са ме копирали, че правело впечатление и на колегите ми. Говореха: Ами той така ги омайва, че не можем да ги познаем, започват да приличат на Бояджиев. Пишех на черната дъска и с дясна, и с лявата ръка, и ела виж – половината паралелка хлапаци прописали с двете ръце. Шоу!

  Някога имахме респект към учителя; писал съм как беше по време на моето детство. Бях палаво хлапе и как нито веднъж не чух родителите ми да кажат лоша дума срещу учител или срещу училището; напротив, ядях пердах, след като ме бяха наказвали в училище. Баща ми, който учил до трети клас, посегашному – до седми клас на училището в Харманли, имаше респект към учителя; да не говоря за майка ми, която в ученичеството й, според мен, си е била абсолютна читанка.

  След родителска среща ме пердашеха – понякога двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението един друг се нараняват, и си мисля напоследък, че от ранно детство у мен се е развил т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявах се за тях, свит в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата – у майка ми, и шперплатова лентичка – у баща ми) скимтях: първо от унижение, че ме бият, и второ – че ги обичах, та се молех дано не се самонаранят един-друг заради мен.

  Вероятно съм бил хипер-активно хлапе и юноша; истината бе, че постоянно се въртях на чина, приказвах, разсейвах и другите деца, дърпах момиченцата пред мен за плитките, разплитах им панделките или правех гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешир по черната дъска. Спомням си, от пети до седми клас имахме млада учителка по физика с големи цици, една мощна такава, та й викахме Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела виж какво се случи! Децата не гледат нея, ами се зверят в мен и се кикотят – че се кривя и се правя на клоун. И тогава тя дойде, яко ме оскуба и позеленяла от ярост, ми кресна: "Ей Скицо, я, марш в коридора!" От което повече ме заболя, от това нейно "Ей, Скицо".

  Години по-късно отивам в някогашното мое училище, ама вече като вестникар в "Комсомолска искра", и то основал и завеждащ отдел Образование, срещам пак Дизела. Говорим си сладки приказки и между другото споменавам, че съм й бил ученик. Бе много учудена: "Не-е, не сте ми бил ученик, с онзи Гьорги вие нямате нищо общо. Други мои ученици може и да съм ги забравила, но онзи Гьорги си го спомням". И писах хубави работи за нея после във вестник "Комсомолска искра", че момците от шести-седми клас през всички  епохи няма как да не са се заглеждали по сочни цици с щръкнали зърна изпод рехавата дамска одежда.

   "Живей като обикновен човек и бъди благословен!" ми е водещо начало от ранното детство. Помня, имахме час на класа, когато всеки хлапак трябваше да разкаже какъв си мечтае да стане, когато порасне. Класната ни стая в VI-a клас тутакси се изпълни с естрадни певци и певици, балерини, инженери, факири с футболната топка, археолози, мореплаватели, храбри огнеборци в пожарната команда, министри, капитани на кораби... Пита ме госпожа класната: "Ти, Гьорги, що мълчиш, нямаш ли мечта?" Отговарям: Мечтая да стана свиневъд, другарко Харалампиева. И пак в края на седмицата – на поредната й среща с родителите, Хърла (Харалампиева) се оплакала, че съм й провалил старателно подготвения урок. Бел. м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (688.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (688.)

  Да не са илюзиите и любовта, животът е суета и печал, много печал. – Аноним (1947)

    13 uli sep. 1997

МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

   Бил съм като че по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то беше покрито с непроницаем пласт от свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов, тринайсет години по-възрастен от мен, май имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-нежен, макар известен и вероятно далечe повече преживял. За пръв път това нещо усетих в хотелчето насред Стоб край град Рила, когато местна жрица на културата, на изкуството и любовта се лепеше по мен, докато Мишо я следваше по пети, без да обръща капка внимание на прехласнатия от нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец. Още поне пет случая ме водят до този извод.

 1. Когато младичък поет, горе-долу на моя възраст, му лепеше тапетите в антрето и кухничката, пък тъкмо бях долетял с жигулата си от Пловдив да побъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е не особено драго да го видя в ролята на ухажвана особа.

 2. Навръх Архангеловден от 1985 г., именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да предположа дори, че му е празник – и когато в следобеда се обадиха едва само двама от многото му уж приятели по телефона да му честитят и някъде към девет вечерта внезапно в унилата обстановка, докато жена му Антоанета се мотаеше из другите стаи и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да разнообразим компанията", та по същия онзи телефон говори с някого, и след някакви си десетина минути на вратата цъфна Юлия*. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами че ние вече се познаваме". 

 После се качихме с разкошната Юлия на по-горния етаж да варим ужким чай, един от шестнайсетте чешита прекрасен вносен чай, който тя имала, и подир час и половина,  а може би подир преминали като международен експрес два бързи часа, след като ни чай, ни дявол, някъде около полунощ, чувам гласа на Мишо в слушалката: "Решавай къде ще спиш тази нощ! Не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше се понапил; запъти се към терасата пред хола им, пък там като прожектор, по-точно: като лице на знойна млада жена над Витоша светеше огромната розова месечина; и като ръкомахаше почти театрално, с ръждив тенекиен глас Мишо заговори на Месечината за дивата човешка неблагодарност. Е, много добре разбирах кого има предвид, за кого говори, ама не взех да се извинявам... Само го успокоявах с гузен, затова пък звънлив, преливащ от кеф и щастие глас, че нищо, ама нищичко не се е случило, за което си струва да се тревожи, че там, един етаж над същия хол като хола в неговия апартамент, сме обсъждали единствено стихове, картини, изкуство и въобще, бъбрили сме, демек, само за изкуство, приказвали сме с дяволитата Юлия – едно от най-сладките момичета на випуска ни в университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (1947)**, която чудесна картина Юлия наскоро била купила за триста лева, представяш ли си, за толкова пари: триста лева, а пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак и с краката наопъки да я обърне, и на едната страна да я сложиш да полегне, и на друга страна, пак не стои зле на стената над диванчето в хола, и това, значи, може да я изпълва само с гордост, че успяла да придобие тази толкова ценна цапаница на великия мой авер и връстник!

  А Мишо, като ме изслуша най-внимателно, привел едното си ухо към мен, продължи прекъснатия от мен монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб да не пукне от глад, а първата му работа, като се налапа, е да ти захапе ръката". После, заекващ и хълцукащ от изпития коняк и като взе, та посочи розовобузата месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждясал глас: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А пък аз съм трансцедента-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!"

  Като се прибрах следващия ден у дома в крайния квартал на Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в българския език: ега си, па що ли ще рече "трансцендентален". Тъй де, "социален поет", което инак не стои зле, дали да не го приема за обида, при положение че не ми е възможно да съм трасцендентален?***

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите помежду ни Мишо не криеше неприязненото си чувство. Реши, че именно моя милост трябва да произнесе надгробното печално слово в чест на баща му, въпреки че неговият баща ми бе почти непознат. И тогава там – в пловдивските централни гробища край големия булевард, по който като фугасни снаряди префучаваха в огромните си прашасяли мерцедеси с ханъмата, бебчетата, дечицата и внуците си турските гастарбайтери, пренатоварени с всякакъв багаж и с домашна техника втора употреба от заможната Западна Европа на път към своята любима бедна Анадола, пред трийсетината непознати с интелигентно-печалните им дежурни физиономии рекох няколко приказки – за следите в росата, по която току-що е отминал човек, които росни следи изчезват в хубавия слънчев ден на слънчева древна Тракия както се топят спомените по отишлия си от живота. Но... – на това място замълчах като артист, затаил ехидна усмивчица заради клишето, което му предстои да изрече: ...но остават децата на този отишъл си от нас човек, в чиито дела отишлият си продължава да живее.

 4. На маса насред кафенето на СБП, прословутия им Съюз на българските писатели, на улица Ангел Кънчев № 5 в София, когато пред петима-шестима зяпнали го в устата поклонници, начеващи уж, ама пък не дотам млади поети, Мишо – доста фиркан, заби показалец в гърдите ми и, като с другата лапа ме гушна, посегна и да ме тупа по рамо (единствен от цялата тържествена компания не пиех, че жигулата си я бях паркирал в улиците наблизичко, покрай Американското посолство – на пъпа на София, че даже и имах наглостта да уговоря постовия – височък млад момък в новичка милиционерска униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула): "Виждате ли го ей тоя тук! – сочи ме Мишо. – Виждам го от трибуната на Писателския съюз, млад и красив, да сече с думи като с меч".

  Ирония ли бе, шегичка… или 100% Мишова фанфаронщина?

 5. Кога двамата с "дървения" Иван Сарандев в редакционното стайче на някогашния вестник "Народна култура", вестник на Тодор Абазов или на бай Иван Руж, обсъждаха угрижени най-приятелски, дали си струва риска да замина да ставам даскал в някакво си Гурково край Балчик, в непознатата ми онази Добруджа и подир мнението на Иван, че не бива все пак да оставам даскал повече от една година, ами че даскалуването си е въртене на грамофонна плоча, демек, смърт за литературния талант, ей на! – гледай Йовков (Пак някакво там тяхно театро!), – Мишо отсече: "Остави го! Да върви. Той сам си знае какви ги върши. Имам чувството, че зад гърба му стоят мно-ого хора"... Става този мухабет в светая светих на соц. културата, там – на третия етаж над столичното кино "Култура" в дъждовната есен на далечната 1971 година.

  Е, никой не е ми бил зад гърба тогава, ни тогава, нито по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега, след половин век, започвам да го разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагическа памет на Българския ми корен, от изкланите до крак през Април 1876 мои предци в заможния стар Хаджи-Трендафилов род на разграбена, опожарена, превърната от главорезите нахъсан башибозук в купища руини Перущица до петима братя сърцати млади българи и четирите им сестрици от Керемидовия род (керемидарна накрай селото имали). Керемидови са от старите четири рода, избягали от ислямски кланета в някогашната столица Търново, за да дигнат подир кирпичената мизерна къщурка заедно със забегнали други българи мъжкия християнски манастир "Свети Никола" в полите на Средна гора, над цъцрещата в ниското Тополница, след като дом си устроили, веднага сетне вдигнали храм над селище с многозначителното име... Калугерово. Що за хора били? Дали не са били калугери от Старата българска столица на България! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 9 avg. 2021

Илюстрацията долу: 

Младият Михаил Берберов (1934-1988)

____

* По онова време Юлия, чието име всъщност е Румяна, промених го съзнателно, предполагам: читателят ще се досети защо, в Софийския университет водеше курс от лекции по Украйнска литература; каза ми, че е омъжена за унгарец, на когото не му допаднала София, та предпочел да живее при майка си в неговата Унгария и тъй си живеели двамата съпрузи, като през два-три месеца си ходели на гости ту в София, ту в Будапеща. 

** Владимир Щербак (1947): "Художник с душа на философ, концептуалист. С диплом от Гърция и отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив, рисува картини, в които сблъсква реалното с фантастичното и духовното с материално. Магьосникът с четка рисува Дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, за десерт залива творбата си с хумористични настроения..." Вж. целия красив панегирик за този превелик художник на моя роден град Пловдив:

https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html

*** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието, демек, недостижим за простосмъртния артист, според внушението на великия ми приятел заралия (от Стара Загора), пресадил се в София. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (687.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (687.)

  Да не са илюзиите и любовта, животът е суета и печал, много печал. – Аноним (1947)

    18 sep. 1972

ХАМЛЕТ*

В ръката си тъй както шпага
държиш чадър срещу дъжда,
 а Есента над теб протяга
коси, червени от ръжда

и улиците с таен трепет
са сякаш паднали жени,
а ти си Хамлет, т.е. грешен –
съперниците погледни!

Ще можеш ли да се пребориш?
Те – сенки, ти – опасно жив...
и е нищожна твойта гордост,
съблечена в порой лъжи.

Мой Хамлет, ний сме обкръжени
от духове на мъртъвци,
витаят техните съмнения
в апартаменти и дворци.

Нима ще молим за пощада?
Напред, приятелю. Напред!
Земята е безумно млада,
но Дания не е във ред.

Да бъдем или не? Чуй, охкат
превитите ни рамена –
тежат им кръстове страхотни
от героични времена.

Ала очите ти стаени
блестят в прииждащия дъжд
и виждам те, стоиш през мене –
един провинциален мъж.

Назрява полунощ. Дванайсет
предутринно ще отзвучи.
Последният тролей отнася
мъже с угаснали очи.

Край ъгъла пулсира още
повреденият светофар.
Край стълбището живи мощи
напомнят детрониран цар.

И ти си тук със свойта шпага,
но тя е всъщност жалък щит,
към който най-добре приляга
подлец със преуспяващ вид.

Мой Хамлет, истината туй е –
живееш твърде кратко в нас,
шуми с безброй студени струи
Голямата вода и аз

в ръката си, подобно шпага,
държа чадър срещу дъжда;
над Пловдив, над Европа ляга
кафява есенна ръжда.

А утре кой ли ще те среща?
По кръстопътищата, знам –
горят момци със кръв гореща
и шпагите им светят там.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 9 avg. 2021

–––

* От сб. "Сутрин рано". Текстът е от предесента на 1972 г., когато тъкмо бях напуснал учителстването си в Добруджа и сътрудничех за оскъдни хонарари на три от редакциите в Радио Пловдив: "ЛИК" с водещия Киркор Папазян (1936-1993), "Младежка редакция" с водеща Пенка Калинкова (1946-2020) и в редакцията "Икономика и време" с водеща г-жа съпругата на местния шеф на "Балкантурист" Елена Чакалова (1932?), пишех есета, фейлетони или репортажи за областния партиен ежедневник "Отечествен глас" и младежкия седмичен вестник "Комсомолска искра", преди Петър Анастасов (1942) да ме назначи на щат в самия край на годината. "Улиците с таен трепет" са пловдивският булевард Руски и уличките, които го пресичат срещу подножието на Бунарджика, второто по височина тепе в Пловдив. "Назрява полунощ..." – това е площадът пред Джумаята, под който площад години по-късно се оказа Римският стадион. "Стълбището..." води към култовото някога кафене "Кристал". Писан е този текст непосредствено след поемата "Стая", която имаше май по-голям успех и на която поради собствената ми немарливост така и не отидох до канцелариите на Радио София да си прибера хонорара от радио-предаването "Поетична дъга", водено от поетесата Рада Александрова (1943). Десетина години се мъчих над "Хамлет" и все нещо ме дразнеше в текста, може би патетичната поза. Затова пък, докато жена му Антоанета се бе завряла в някоя от съседните стаи, Михаил Берберов (1934-1988) го чете с тържествен и много траурен глас на свещи в хола на апартамента им, хем в присъствие на Румяна – знойна някогашна моя състудентка – по онова време преподавател по Украинска литература в Университета, омъжена за унгарец, Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (686.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (686.)

  Да не са илюзиите и любовта, животът е суета и печал, много печал. – Аноним (1947)

    31 dec. 1967/1968

ПЛЕТИВОТО

Дебелата жена плете чорапи

под цъфнало дърво.

От синьото небе спокойно капят

лъчи – като жито. 

От ведрината с вик се втурват

безброй деца по птичи път.

По възвишенията пъплят

годините, потънали във пот.

 

Дебелата жена плете чорапи.

Чорапи... цял живот!

И все около нея скачат

неражданите й деца. 

А радостно и неусетно,

накуцвайки, дотичва Старостта.

Мъжът оставя стария велосипед

върху дървата, в двора наредени,

и казва:

– По дяволите твоите чорапи!

По дяволите твоите чорапи!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 avg. 2021

–––

* От сб. "Сутрин рано" (1983). Текстът е от зимата на 1967-1968 г., когато живеех като студент, тъкмо излязъл от казармата, в сутерена на едноетажна къща у гласовити хазяи, едни шопи в кв. Герена, на ул."Георги Гачев" № 20. У съседите цял ден по двора шеташе със запретнати ръкави и една дебеланка. Тема са безплодните усилия да сътвориш нещо, с такава идея го писах в една от трите читални на Университета или на масата в мазето на шопите. Бел.м.,tisss.