ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (654.)
Истинският характер на човек се разкрива в дребните нещица, когато той престава да следи за себе си. Състраданието е основа на морала.*
Където и да отида, винаги ме следва едно куче, което се нарича Его!**
ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО
XI-XII.1999.
Сънувам... От какви пластове на подсъзнателното се появява фигурката на бившата ми съпруга; без лице, а като докосване – присъствие на силно угрижен, притеснен човек. Носим своите четири пакета край пресичащи се железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове непрестанно профучават в двете посоки. Малко преди една жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност, хвърлям двата си тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината лъщи незасъхнала кал, наскоро е валяло. Жена ми тъкмо домъква своите две вързопчета и се колебаем дали да клекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе в ниското... когато съглеждам търчащ с фенера си към нас иззад завоя някакъв омазан с машинно масло железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с набъбващ грохот израства силуетът на многотонна жп-машина...
И се будя... Шест часът, часовникът пиука да ставам. Какво щеше да се случи по-нататък, как тъй, защо сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на онази, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си: освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с присъствието й в миналия мой живот? Какви послания извират към мен от дълбините на подсъзнанието? Имат ли те значение за днес или за близкото утре? Наивни, глупави въпроси! Като плътна плюшена завеса е бъдещето; не че ме плаши, но уют не съзирам отвъд настоящето – неясни мрачни зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи муцуна в стръмен каменист бряг.
Предпочитам екшъни, в които моите Добри надделяват над Злодея. Тук и сега обаче не знам кои са добри. Знам само, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъците на света и отвращението замъгля мозъка му. И това кому е нужно!? В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на енергия за творчество.
Волфганг Борхерт (1921-1947). Завърнал се изтощен и болен от войната; умира съвсем млад в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил тук, насред Тракия, в мърлявия, неизтрил кръвта и сълзите след англо-американските варварски бомбардировки мой обичан и ненавиждан Пловдив.
Волфганг Борхерт***
Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението им от мизерно цветче, поникнало по чудо между камъните край затворническото каре за разходки, този разказ на родения в мъгливия северен Хамбург Волфганг Борхерт ми иде наум, когато чета пасаж от "Светът като воля и представа", завършена от гениалния Артур Шопенхауер, когато е бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво казва:
Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците,
по бойните полета или в местата за изпълнение на екзекуции, ако види всички тъмни обиталища на нищетата, където тя се крие от хладния поглед на любопитните, той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове.
Артур Шопенхауер (1788-1860)
Съпоставям 30-годишния (през 1818) Шопенхауер с 26-годишния (през 1947) Борхерт –
Бих искал да съм фар в нощта и вятъра –
за дребни и големи риби,
за всяка лодка –
а пък самият аз
съм кораб във беда!
И какво се получава от тази съпоставка??? И какво се получава от тази съпоставка? – питам. Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изходна точка. Изстраданият оптимизъм, ето кое ме възхищава.
Противна е слабост, маскираща се с копринените одежди на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман с любимия Адриан Леверкюн и прочие. Земята, населявана от мъже и жени с български обичаи, нрав, манталитет, традиции, поверия, минало, реч, все ни праща сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива, дами и господа заможни негодяи!
Село Пейково – нейде в Странджанския балкан, си построило параклис. И понеже по онова време – преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, а пък на всичко отгоре било и в пределите на Турция, каненият за освещаването наш поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, хич и не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, напомнящи владишко облекло, един от своите: турили му вместо калимявка бакърен котел на главата, връчили му железен дилаф наместо владишкия жезъл, наметнали го с груб козяк вместо епитрахил. И така на 12 септември 1912 година, баш на народния празник Малката Богородица, с веселие, с глъч, с хора и ръченици, с песни параклисът бил по народному осветен не пред клира, а пред Бога и света.
Каква е тази духовна сила! Има ли власт и мизерия да я спре?
Когато по Тодор-Живково време манастирите, черквите, параклисчетата наоколо из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страхове от някой симпатичен и начетен партиен доносник, единствено това местенце сякаш напук продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия онзи езически и древнотракийски, и полу-религиозен християнски "владика". Сънувала жена от рода извор с лековита вода, снежнобяла кобилка, в дълбока черна локва затънала... И кобилката се преобразила в русо момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н.
Там сторили градежа.
Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни, какъв е този креслив жабешки концерт от насилващи се да ни се докажат? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се налага да се перчим, да се правим на велики. Величието е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла – и като че винаги е била такава, но българското пак оцелява, и даже по-жилаво става, госпожи и господа, колкото по-нищи духом са политиците пред строгото обществено мнение на народа ни.
Бих искал да съм фар в нощта и вятъра –
за дребни и големи риби,
за всяка лодка –
а пък самият аз
съм кораб във беда!
И какво се получава от тази съпоставка??? И какво се получава от тази съпоставка? – питам. Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изходна точка. Изстраданият оптимизъм, ето кое ме възхищава.
Противна е слабост, маскираща се с копринените одежди на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман с любимия Адриан Леверкюн и прочие. Земята, населявана от мъже и жени с български обичаи, нрав, манталитет, традиции, поверия, минало, реч, все ни праща сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива, дами и господа заможни негодяи!
Село Пейково – нейде в Странджанския балкан, си построило параклис. И понеже по онова време – преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, а пък на всичко отгоре било и в пределите на Турция, каненият за освещаването наш поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, хич и не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, напомнящи владишко облекло, един от своите: турили му вместо калимявка бакърен котел на главата, връчили му железен дилаф наместо владишкия жезъл, наметнали го с груб козяк вместо епитрахил. И така на 12 септември 1912 година, баш на народния празник Малката Богородица, с веселие, с глъч, с хора и ръченици, с песни параклисът бил по народному осветен не пред клира, а пред Бога и света.
Каква е тази духовна сила! Има ли власт и мизерия да я спре?
Когато по Тодор-Живково време манастирите, черквите, параклисчетата наоколо из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страхове от някой симпатичен и начетен партиен доносник, единствено това местенце сякаш напук продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия онзи езически и древнотракийски, и полу-религиозен християнски "владика". Сънувала жена от рода извор с лековита вода, снежнобяла кобилка, в дълбока черна локва затънала... И кобилката се преобразила в русо момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н.
Там сторили градежа.
Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни, какъв е този креслив жабешки концерт от насилващи се да ни се докажат? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се налага да се перчим, да се правим на велики. Величието е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла – и като че винаги е била такава, но българското пак оцелява, и даже по-жилаво става, госпожи и господа, колкото по-нищи духом са политиците пред строгото обществено мнение на народа ни.
20.10.2010 12:57 [Re: tisss]
Ellia
– Мислите ти направо скачат, Тиссс... Политиката е вид доминиране (рафинирано), войната – също, макар на друго, по-грубо ниво. Тези двете нямат нищо общо с любовта, нито има нещо свещено в тях, колкото и да се обличат в свещени одежди. Представите за Добро и Зло, Хармония и Хаос могат да бъдат подвеждащи, спомни си колко кръв се е проляла в името на "свободата, равенството, братството". Даже средство за екзекуции е измислено, за да въдворява представата на едни хора за свободата, равенството и братството. Нищо ново под слънцето.
"Страхът е основен инстинкт и много бързо средство за постигане на цели в сравнение с Любовта" (Фром). А Любовта е откровение, опит, ако щеш – дори мъдрост, но няма нищо общо с политиката или с политиката на религиите, без значение коя религия имаме предвид.
22.10.2010 06:42 [Re: Ellia]
tisss
– Не ми се влиза в спор заради самия спор с бла-бла-бла, например – за фрагмент от репликата Ви, който си позволих да подчертая. И Ерих Фром не Ви спасява от назидателност – уви! – въпреки симпатиите ми към Вас, Еllia – Страхът е основен инстинкт и много бързо средство за постигане на цели в сравнение с Любовта.****
28.12.2010 11:41 [Re: tisss]
Deux-lo-Volti
– Изключителен текст! Изключителен човек! Въпреки че – както казваше Борис Димовски, не върви да ръсиш със захар това, което е мед... У мен мантрата "морал в политиката" избуя в цялата си нелепост. Ще се опитам (в почит към автора на текста) да приложа свое оригинално тълкувание...
И ето че в последна сметка политическото е най-често израз на човешка "воля за власт" (това е терминът), т.е. за тщеславие, самодоволство, притежание и пр., стремеж, безумно-авантюристичен или планомерно-последователен, да векуваш върху трона на посредствена, абсолютистка порядъчност. И току бях импулсиран да обявя любимия си автор Ницше за суетно озлобен кресльо на посредствеността и да изхвърля от главата си и от рафтовете си всичките му книги. Ницше – който сякаш обявява Христовата любов за твърде човешка. Ницше – който като че ли е петимен да подвежда едни фанатично възгордяващи си дребни душици. Както се и сбъдна. Твърде рядко политическото е било всъщност "воля към мощ". Автентичният Der Wille zur Macht (воля за мощ), нежели терминологичният превод, и не само превод, но и схващане. Политическото, като иманентно състояние на растеж. Да, политическото като социална сърцевина на творческия порив, на любовта. И политическото, като равностойната по индивидуална сила алтернатива за личността. Това помоему е истинският Ницше: "Градете си къщите по склоновете на Везувий".
Настоящият автор е хуманист и едва ли би приел възгледа на една неблагоговееща към героизма и саможертвата политическа естетика – макар един по-скоро романтично-историографски, отколкото утопичен възглед – да се възхищаваш не на Сократ, а на ученика му Алкивиад. Но той (авторът) в текста си допуска, дори провокира към подобен възглед, към подобен прочит, към подобно "неразбиращо разбиране".
29.12.2010 10:45 [Re: Deux-lo-Volti]tisss
– Благодаря! Трогателно, но много моля "не затискай муцуната на вола, кога вършее" (в ответ на хубавичките Ви слова за текста ми), Deux-lo-Volti. Похвалата разстройва ритъма ми на живот. Понеже съм обикновен уличен музикант, образно казано, да попитам и заради клетия Алкивиад*****: Ами Вие какво ще пиете? След този панегирик (славослов), какво да почерпя? 
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 13 uli 2021–––* Фридрих Ницше (1844-1900), филолог и философ, пише за морал, религия, култура и пр.*** Роденият през 1921 г. В. Борхерт е почти връстник на баща ми Кирил (1922-1983), възможно е да са стреляли един срещу друг от двете страни на фронта, както на плажа край с. Китен през лятото на 1961 г. случайно стана ясно с австриеца Кампъл Винцент от Виена, с когото, оказа се, че си допадат, като мъже, надживели в младостта си Голямата световна касапница, когато милиони млади мъже стреляли едни срещу други, движени преди всичко от омраза, страх и от инстинкта си за оцеляване.
**** Текстът на трите предходни части от това есе под надслов "Щом любов нямам..." е печатан в бр. 12 от 2000 г. в пловдивския вестник "Арт-клуб" с редактор Тодор Биков (1956-2016).
***** Алкивиад (450-404 г.пр.Хр.) – атински политик, оратор, възпитаник на
Перикъл, ученик и любовник на Сократ, противоречива личност, некадърен
военачалник. Бел.м., tisss.
Ellia
– Мислите ти направо скачат, Тиссс... Политиката е вид доминиране (рафинирано), войната – също, макар на друго, по-грубо ниво. Тези двете нямат нищо общо с любовта, нито има нещо свещено в тях, колкото и да се обличат в свещени одежди. Представите за Добро и Зло, Хармония и Хаос могат да бъдат подвеждащи, спомни си колко кръв се е проляла в името на "свободата, равенството, братството". Даже средство за екзекуции е измислено, за да въдворява представата на едни хора за свободата, равенството и братството. Нищо ново под слънцето.
"Страхът е основен инстинкт и много бързо средство за постигане на цели в сравнение с Любовта" (Фром). А Любовта е откровение, опит, ако щеш – дори мъдрост, но няма нищо общо с политиката или с политиката на религиите, без значение коя религия имаме предвид.
22.10.2010 06:42 [Re: Ellia]
tisss
28.12.2010 11:41 [Re: tisss]
Deux-lo-Volti
И ето че в последна сметка политическото е най-често израз на човешка "воля за власт" (това е терминът), т.е. за тщеславие, самодоволство, притежание и пр., стремеж, безумно-авантюристичен или планомерно-последователен, да векуваш върху трона на посредствена, абсолютистка порядъчност. И току бях импулсиран да обявя любимия си автор Ницше за суетно озлобен кресльо на посредствеността и да изхвърля от главата си и от рафтовете си всичките му книги. Ницше – който сякаш обявява Христовата любов за твърде човешка. Ницше – който като че ли е петимен да подвежда едни фанатично възгордяващи си дребни душици. Както се и сбъдна. Твърде рядко политическото е било всъщност "воля към мощ". Автентичният Der Wille zur Macht (воля за мощ), нежели терминологичният превод, и не само превод, но и схващане. Политическото, като иманентно състояние на растеж. Да, политическото като социална сърцевина на творческия порив, на любовта. И политическото, като равностойната по индивидуална сила алтернатива за личността. Това помоему е истинският Ницше: "Градете си къщите по склоновете на Везувий".
Настоящият автор е хуманист и едва ли би приел възгледа на една неблагоговееща към героизма и саможертвата политическа естетика – макар един по-скоро романтично-историографски, отколкото утопичен възглед – да се възхищаваш не на Сократ, а на ученика му Алкивиад. Но той (авторът) в текста си допуска, дори провокира към подобен възглед, към подобен прочит, към подобно "неразбиращо разбиране".
29.12.2010 10:45 [Re: Deux-lo-Volti]
tisss
– Благодаря! Трогателно, но много моля "не затискай муцуната на вола, кога вършее" (в ответ на хубавичките Ви слова за текста ми), Deux-lo-Volti. Похвалата разстройва ритъма ми на живот. Понеже съм обикновен уличен музикант, образно казано, да попитам и заради клетия Алкивиад*****: Ами Вие какво ще пиете? След този панегирик (славослов), какво да почерпя?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 13 uli 2021
–––
* Фридрих Ницше (1844-1900), филолог и философ, пише за морал, религия, култура и пр.
*** Роденият през 1921 г. В. Борхерт е почти връстник на баща ми Кирил (1922-1983), възможно е да са стреляли един срещу друг от двете страни на фронта, както на плажа край с. Китен през лятото на 1961 г. случайно стана ясно с австриеца Кампъл Винцент от Виена, с когото, оказа се, че си допадат, като мъже, надживели в младостта си Голямата световна касапница, когато милиони млади мъже стреляли едни срещу други, движени преди всичко от омраза, страх и от инстинкта си за оцеляване.
**** Текстът на трите предходни части от това есе под надслов "Щом любов нямам..." е печатан в бр. 12 от 2000 г. в пловдивския вестник "Арт-клуб" с редактор Тодор Биков (1956-2016).
**** Текстът на трите предходни части от това есе под надслов "Щом любов нямам..." е печатан в бр. 12 от 2000 г. в пловдивския вестник "Арт-клуб" с редактор Тодор Биков (1956-2016).
***** Алкивиад (450-404 г.пр.Хр.) – атински политик, оратор, възпитаник на
Перикъл, ученик и любовник на Сократ, противоречива личност, некадърен
военачалник. Бел.м., tisss.
.jpg)
