ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (617.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (617.)

  В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  18 uni 1987.

 АСЯ

   Глава ІII (продължение 3) 

  Следван от сюрия сополиви циганчета, като лалугер в дупка се вмъквам в селската кръчма, пред която рейсът тъкмо вдига пушилка, обръщайки муцуна в посока Балчик. Брадясали неколцина с измършавял вид, в тъмносини или зеленикави дочени дрехи, под които се подава домашно плетен вълнен пуловер, нещо тук се препират, надигат чаша с възкиселата им слаба ракия. Поръчвам си набързо един след друг три големи коняка, които са всъщност най-обикновено бренди. Очаквам да зърна иззад наплютия осран от мухи прозорец на кръчмата момичето, на което само преди час тържествено бях обещал, че ще се оженим.

  Най-сетне се появи. Очите й са подпухнали, зачервени. Зарязах брендито, изскочих навън.

  – Какво стана?

  – У дома е ад!

  – Баща ти...?

  – Ха! Той като се прибере от работа, какво ли още има да става!

  – Значи, тръгваме!

  – Къде ще ходим?!

  Тристата грама евтино бренди ме изпълват с храброст и решителност; обявих:

  – Отиваме в Македонка. Ще преспим у едни хора, после ще му мислим.

  За наш късмет, по яко разбития междуселски път на излизане вече от Тригорци, на километър след крайната му ръждива табела ни застига вехт запорожец; мъжага към трийсетинагодишен, без да пита-разпитва, ни откара след 4 км. до съседно Гурково*.

  Седнали сме покрай рехавата горичка над Гурково. Под нас всички са се прикътали по къщята, уличните лампи потреперват както мъниста на лъскава огърлица. Колесен трактор с две ремаркета на верев се изнизва от нивите; фаровете му шарят в тъмното като зъркели на подплашен човек; ремаркетата му подскачат и тракат все по-далече и по-далече, изчезва с дрънчене на празно тенеке между селските черупчести зидове. И отново тишина, ама такава мъртвешка тишина, че ушите ми пищят. От заснежения кър долита резливият мразовит лъх на постоянния добруджански ветрец; ето че зашушна приспивно тихо в оголелите клони на салкъменото дръвче, под което сме се сврели.

  Току зад мекото възвишение, по което се катери нагоре, насред платото изровеният от дъждове и трактори асфалтиран отдавна някога си път за Каварна, на километър-два трябва да е умиращото селце Македонка. Гори огънче там в огнището, а и ухае на влажни дръвца и неизтупвани от години вехти завивки. Дали си струва да безпокоим двамата над осемдесетгодишни старци, мисля си.

  – Отдъхна ли си?

  – Подбиха ми се петите. С тези високи токове из калния камънак…

  Разтривам посинелите й премръзнали длани, милото лице, гърба й, да се стопли.

  – Да се връщаме, а! Какво ще кажеш? – моли ме жалостиво.

  – Ами онзи с чифтето...?

  – Нищо няма да ти направи.

  – Че какво толкова съм му сторил! Нали ще се женим?

  – Нанагорно ще им дойде. Есента правиха сватба на сестра ми.

  – Без сватба! – отсичам.

  – Нищо не разбираш. На село не е като в града.

  Унило поемаме назад. Наближаваме вече къщата до каменната черква срещу двора на училището и се сещам: ами да, защо ли да не отидем у Петков! Съвсем близичко е. Ще му обясня, акъл ще ми даде какво да сторя.

  Минаваме по пътечка, настлана с базалтови плочки; сухите клечораци из следите от цветни лехи под тънката ледена корица и снежеца подсказват, че стопанката обича да се занимава с градинката. Почуквам по стъклото на салончето. И никой. Откъм двора на съседите залая куче. Бодро като лекоатлет изкачвам няколко стъпала и хлопам по входната порта. От дъното на салончето се открехва врата, плисва светлинка, мъжки силует виждам. Виждам самия Петков... Дясната му ръка държи пред гърди пръстите на лявата му ръка; усмихва ми се приветливо, съвсем не като директор на училище:

  – О-хо! Ама това ти ли си, и как да повярвам? Хайде влизай, какво чакаш!

  Зад гърба ми се гуши момичето.

  – Не съм сам. Запознайте се! – избутвам моята дама. Тя срамежливо приклопи очи.

  – Влизайте де. Влизайте да се посгреете, че като ви гледам… – клати глава Никола Петков, присвил устни, а в зъркелите му не чета ласкави неща по мой адрес. – И не се събувайте. Ей сега жената ще сложи нещо за хапване.

  За секунди оставаме насаме отвън двамата с математика. Ася е при сдържаната му мълчалива половинка, а училищният шеф очевидно има нещо да ме пита, обаче явно затруднява го оформянето на въпрос. Без всякакви въпроси видът му е красноречив. Милият тактичен, разсъдлив, готин Никола Петков, пришълец и той в Гурково, ама не от нафуканата София или от моя горделив Пловдив, а нейде откъм Плевенските села, или вятърът го довял в Добруджа дявол знае откъде с жена и двама момчурляка!

  – Ще се женя – измърморих, втренчил съм се в него.

  – Това е много съдбоносно решение... Даваш ли си сметка?!

  – Давам си сметка.

  – Сигурен ли си, че момичето е подходящо за теб?

  – Сигурен съм.

  – Това е за цял живот, помисли си. Хубавичко си помисли!

  Прекъсвам го, че усещам: въртим в кръг, от който той сам няма да излезе:

  – Ще ми станеш ли кум?

  – А ти как мислиш! – перна ме здраво, тъй ме излумка по гърба, чак ме заболя.

  Влизаме при жените ухилени; да речеш, бъбрили сме си вън медени приказчици.

  Същата вечер около десет и половина с две леки коли: москвича на Петков и зазка, се промъкваме край ямите по изровения път към задрямалото от старост и беднотия село Тригорци, някогашното Джеферли ючорман (трите гори на Джефер). Напред сме двамата с Ася в колата на Петков, след нас е компания подпийнали мъже, сред които църен манго с нездравия вид на гърмян заек, но и с мазните ориенталски фасони на обръгнал артист по природа. Успял съм, между другото, да се преоблека; и вместо в развлечения черен студентски костюм с протрито дъно и залъскани колена и лакти, шит по поръчка, скъп спомен от първите ми месеци в снобска София, накипрен съм в светли бежови панталони с модна кройка, в ярка розова риза с висока яка, копринена вратовръзка с флорални мотиви: на цветенца, според тогавашната хипи-мода, сако конфекция, ала по последна мода, скосено отпред като фрак на джентълмен, и бежов шлифер с коланче, пагони, билюк копчета – изделие на френската модна индустрия; и цялата тази пищна менажерия – покачена върху вишнево–червени кожени сръбски патъци с два пръста подметка и катарами от лят метал – и те естествено яркочервени на цвят, с тегло поне четвърт килограм всяка.

  Моята дама ме разглежда с натрапчив интерес.

  И тъй, изправяме се ние осмина под звездното късномартенско небе на Добруджа, мангото разтегля виолетови устни в широка усмивка, зъбите му лъсват в тъмнината, прокарва лък върху струните на цигулката; подхваща нещо веселичко, игриво, напук на нафунелите ни от студ и притеснение физиономии, противно на страдалческия ми вид на гражданин четвърто поколение от Перущица, Харманли, Пазарджик и Пловдив.

  Подигна се перденцето. Мерна се лице с ококорени очи. Сякаш там нещо изтрополя. Заскърца подът, къщицата цяла внезапно като да се затресе, загърмя; едва ли не чух керемидите на покрива как се размърдаха. Показа се женица някъде на около средна възраст, нисичка, набита; и после още една, по-възрастна: едра, снажна, белокоса. А! Ето го и него! Този ще да е бащата; само дето не носи оръжие в лапите. Може пък да му стана симпатичен, като ме опознае по-отблизо? Кой знае!

  Приеха ни... Не ни подгониха с камъни и дърве, а и не насъскаха зли песове срещу нашата агитка; и оръжие не извадиха. Опънаха снежнобяла колосана покривка върху голямата кухненска маса в горния кат на къщата, заприказваха ме изпървом тихичко, изтежко, сетне все по-гръмко. Питат нещо, отговарям; пак ме питат, пак им отговарям: откъде съм, чий съм, как мисля да я карам занапред. Милият Петков, изтрепа се да ме хвали! По някое време нещо захванаха да ми обясняват и все не успявам да вникна в обясненията. Измъчват ме не приказките им, преливащи от учтивост, а внимателните, бих казал – хладни, безстрастни, погледи на мълчаливия й баща, онзи с чифтето. И всичките ми щуротии, и цялата ми подривна нелегална дейност покрай дъщеря му в съзнанието на този сдържан, явно доста попрепатил през живота си човек можеше да получи късичко определение през зъби: Ябанджия**! Ябанджийска му работа!

  Тъй е! Как никой не вярва на ябанджията, на пришълците от далечни краища, които ветровете довяват тук, насред Добруджа, в това Тригорци, с непоносимата им суетня, фасони и предприемчивост без покритие. Само че точно по онова време смътно съм се досещал какви ли беди съм в състояние да стоваря върху плещите на тези кротки отрудени хора, които до вчера ни съм познавал, нито са ме интересували.

  Седя си, значи, кротичко до моята годеница... понеже това театро вече прерасна в годеж, то си беше годеж; боцвам си по парченце краставичка, пийвам от възкиселата им добруджанска ракия, иде ми да се попротегна, да се прозея, вежливо да попитам: Извинете, ама къде ще спя тази нощ? Сам ли ще спя?

  На сутринта бъдещата ми тъща толкова била очарована, че споделяла иззад плета с комшийките – селянки с яки мазолести длани, печени в тези най-човешки работици, в тънкостите на взаимоотношения мъж турски султан и жена робиня. Та онази, която евентуално можеше да ми стане тъща, ей тъй вкратце обобщила впечатленията си:

   – Яви ни се вкъщи на Селимчето брат близнак. Ай тъй на му мяза!

  За пояснение, Селимчето е ючормански (тригорски) манго с главица като кратунка за баня, с лъскава зализана черна косица и вечно пиян – все някому люто се заканва, някому взема мярката и все яде пердах като магаре, мъчи жена си Фатме и седемте си шавливи джеремета, длъжник е, кажи-речи, на половината Тригорци и всички тук са наясно, че докато е жив, няма как да си изплати борчовете, нито вересиите.

    Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 06 uni 2021

Илюстрации:

- Черквата в добруджанското село Гурково.

- Виртуозът Венци Т. е досущ онзи цигулар.

___
* Вж. http://www.desant.net/show-news/23361/ Гяур-кьой, където турчин не смеел да замръкне.

** Чужденец (от тур.); употребява се с пренебрежителен или презрителен смисъл. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (616.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (616.)

 ...Свещеникът е офицер Христов, боец в първите окопи, посланик на Бога в земята на сенките и избраник, комуто е поверена тайнствената грижа за попечителството на душите на смъртните. Той не е просто човек, а Божи човек. Христос му е вдъхнал дарове чрез тайнството на свещеничеството, които са единствени и уникални, но три от тях се отнасят към всички Негови служители: 1) дарът на любовта; 2) дарът на прозорливостта; 3) дарът на утешението. И всеки ще отговаря пред Него, основателя на Светата църква и щедър дароподател, дали е заровил тези дарове в земята или ги е преумножил. Свещеникът е икона Христова. Човешка, на моменти твърде човешка, но икона Божия – наранена, несъвършена, недовършена, но Негова: всяка дума, жест, дори мълчанието слага печат върху всичко и всички във видимия и невидимия свят.

На него – грешния, страстния и недостойния, но избрания, са връчени ключовете за рая, ангели и демони му се подчиняват, той "свързва" и "развързва", благославя или отминава. Самото му присъствие тук е проповед за живите, призив към човеците за връщане към Отца, напомняне за идване на себе си и изправление на криволичещите пътеки пред вечно лутащия се човек. Отговорността на свещеника е страшна! Той е като мост между Земята и Небето, между материалното и духа. Затова и изискванията към него са високи. Защото от онзи, комуто много е дадено, много и ще се изисква...* 

  Uni 2006.

 ИНТЕРМЕДИЯ** 

    

     Uma Rojo: 

  – От няколко дни насам ставам сутрин, правя си кафето с малко мляко и сядам пред компютъра с Вашата "Ася". Проверявам понякога и през деня дали не сте публикувал някоя глава екстра и очаквам следната утрин с кафето. Благодаря за хубавото време, което ми донесохте с "Ася"! 

    17 окт. 2006 г., 16,37 ч.

    tisss:

  – Отношението с читателя ми е абсолютна мъгла, ама не съм го обмислял досега от позицията на автор, и не като екстра към сутрешното Ви кафе, изкушавам се да опиша как минава ден от хиляди най-обикновени дни, които подир по-малко от десет месеца ще закръглят шейсетте години в живота на един простосмъртен пловдивчанин, който – въпреки учтивите реверанси на г-жа Съдбата, не си е показвал носа досега навън от България, а с малки изключения, може да се каже – и извън родния му град Пловдив.
Тъй захванах вчера надвечер отговора си към Вас, но бях уморен и леко разочарован от деня, в който, като връх на низ неприятности, през последните ми два учебни часа, пети и шести, "моите" десетокласници ми показаха презрението си. Горчиво усещане, че съм излишен и досадник, който опитва да им говори за Шекспир и за раздвоението у печалния датски принц Хамлет. "Ха-ха-а-амлет! Какво ни интересува вашият Хамлет, господине? Нима смятате, че ще си губим времето да четем тази гадост!"

  Прекрасно е днешното ни Българско училище! Който не е бил учител в класна стая с трийсетина живи дяволчета, няма как да разбере колко благородно и каква романтика е да си учител в ерата на чалгата и палавите Митю Пищова, Ути Бъчваров и Лорд Бул. Обяснявам думата "отец" – че носи смисъла на духовен баща, а племето ми отглася с цинична реплика от скеч на любимия им актьор Краси Радков (1971), къс от "Шоуто на Слави". И пак смях и дивно веселие с всичко, което някога – и не само за нас, ами и за родители, дядовци е било с респект обкръжено. Ай, какво чудно поколение се задава!
Що ли Ви занимавам? Вероятно отговорът е простичкото: Сам не пожелаеш ли, и Бог от Небесата да слезе, няма да се научиш. В този смисъл поднасяте ми дар, който едва ли съзнавате как обнадеждава в такъв момент... Да-а, преживяването на чужда драма, усещане, че буца ти засяда в гърлото, сълзичка ти напира в окото, е много човешко и изключително ценно усещане; значи, някаква си там чужда участ, чужда нелепа съдба става частица от твоя личен живот, нещо толкова човешко във все по-нечовешкия ни супер-модерен, просташки нагъл, груб, лаком и все по-претенциозен и циничен свят!

  Желая здраве! Първи читател сте, който поглежда към новелата "Ася" с внимание и ме зарадвахте.

    18 окт. 2006 г., 08,00 ч.

   Uma Rojo:

  – Малко по-голяма съм от Вашите десетокласници, но в не дотам далечното минало едва ли съм се различавала много от тях. И дори сама да не съм го съзнавала тогава, учителите ми по литература оставиха дълбока следа у мен, та сред мъглата от всички науки, с които са ни занимавали някога в гимназията, литературата е която ме изгради като четящ, търсещ, мислещ, говорещ или пишещ човек. Обаче до тази истина докато стигна, време ми трябваше, както и някоя и друга житейска буря. Тъй че трудът Ви не е напразен. Една неотдавнашна десетокласничка Ви го казва.

  А "Ася" далеч не е притурка към кафето ми. Съжалявам, ако така Ви е прозвучало. Не съм от типа "вестник, кафе, цигара" за уплътняване на точно тази част от деня, и сутрешното кафе е малка вселена за мен, много моя си, много лична. А сега там влезе да вълнува и Ася. Докосна ме. Аз Ви чета. Хубав и усмихнат ден желая!  

  Послепис: Тук, където живея, учениците се обръщат към учителите си с малките им имена. Това съвсем не ги прави по-малки дяволи и понякога драскат грозни думи по оградите на учителите си. 

   18 окт. 2006 г., 11,30 ч.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 05 uni 2021

Илюстрацията долу:

- 1972. Пътят към Тригорци край т.нар. пояси в Добруджа.

–––

* "И ще ви наблюдават хиляди очи", вж. https://www.pravoslavie.bg/%d0%b5%d1%81%d0%b5%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d0%ba%d0%b0/%d0%b8-%d1%89%d0%b5-%d0%b2%d0%b8-%d0%bd%d0%b0%d0%b1%d0%bb%d1%8e%d0%b4%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d1%82-%d1%85%d0%b8%d0%bb%d1%8f%d0%b4%d0%b8-%d0%be%d1%87%d0%b8/

** Част от представлението, когато актьорът (режисьорът, авторът) излиза от ролята си и се изправя пред публиката, за да й каже в прав текст нещо съществено. Не е академично, а лично тълкувание на термина "интермедия". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (615.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (615.)

 В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  16 uni 1987.

 АСЯ

   Глава ІII (продължение 2) 

  На 8 март надвечер Ася е в квартирата ми... Опитвам се да разпаля някак суровите цепеници в изобщо досега непалената печка. Дъхът ни се превръща в облачета пара. Потропване чувам по прозореца на стаята. Излизам. Почти се сблъсквам с директора на училището математика Никола Петков.

  – Хайде бе, човек! Всички отдавна сме се събрали... Знаеш, мъжете сме малцинство в училище. – Вижда моята гостенка, вижда ролковия училищен магнетофон, отмъкнат от кабинета ми по литература. Стъписан отстъпва крачка назад: – Ама кажи, че такава била работата! Е, аз да тръгвам, че онези там ме чакат.

  – Познава ли те? – притварям много внимателно вратата зад гърба си.

  – Не знам – напрегната е като пружина, – може и да ме познава. Тук всички се знаят.

  Не желае да я гледам гола, докато се любим. В тъмното очилата й с висок диоптър, с дебели рогови рамки отразяват игриви пламъчета от разгорелия се огън в печката. Когато я усетих, силно възбудена, как се отпусна под мен, скочих от леглото, запалих лампата, смъкнах й очилата. И насреща ми блеснаха две много, ама много ококорени и сърдити чудесни сини очи.

  – Я...! Ти си била хубава!

  Не, то съвсем не беше комплимент. Наистина едва сега усетих колко е хубава с това леко вирнато носле, с полудетската си брадичка, с нежния русоляв мъх по горната й устна, с ореола от пшеничено русите й разпилени върху възглавницата коси.

  – Угаси лампата!

  – О-о не! Няма да угася лампата.

  – Моля те!!!

  – Не! – И тогава за пръв път май се любихме съвсем на светло. Леле, какъв разкош!

  Рано на следната утрин се разделяме. Заничам иззад перденцето да погледам как се отдалечава, как притеснена прекосява площада пред сградата на общинската управа, застлан с онези техни добруджански неизменно черупчести плочи. Отиваше у леля си в горния край на Гурково. В четвъртък, знам, нямам занятия. Четвъртък ми е денят за проверка на писмените работи. Ами сега? Целия безкраен четвъртък какво ще правя? Опитвам да пресметна след колко часа ще я видя отново.

  Продължаваме тайно да се срещаме. И Данко, най-близкият ми човек в това село, не е посветен в тайната ни. Инак за останалия свят съм си все същият саможивец, който веднъж седмично като някой смахнат се скита из къра, гони Михаля. Години по-късно ще узная как местните ме мислели за ненаред с ума, дето бродя, според тях, безцелно из горските пояси и съседните изоставени села, други пък – повечето жени, бъбрели: "Това младичкото даскалче женено ще да е, не се усуква около нашите моми. Къде ли му е женичката, сигур го чака да се върне от гурбет".

  На 25 март 1972 г. – събота надвечер, отново е при мен. В неделя два пъти излизам, като заключвам синеоката си гостенка сама в студената ергенска стаичка: първия път ходих до кръчмата за бутилка евтино вино и пакет с горещи кюфтета; втория път – за бисквити от сладкарницата, пред чието стълбище преди месец Данко ни запозна.

  Лежим. Похапваме. Бъбрим ей тъй, по мъничко. До миналото лято учила във Варна, завършила някакъв си там варненски техникум по вътрешна архитектура, ама сега си търси работа не по специалността; след кратък курс за администраторки вероятно ще стане рецепционистка. Имала по-голяма сестра, която се е омъжила миналата година; баба й Анаста (Анастасия, на която била кръстена, майка на майка й) живеела и тя при тях, всички се радват на мъничката Рeни (Радостина) – бебчето на кака й Дешка, която задочно следва медицина; майка й работи на полето с жените от Тригорци, пък баща й товари зърно или изкуствен тор. Голям бил родът й: в Толбухин (Добрич), Каварна, Варна, Балчик из околните села, като например близкото до Тригорци село Дъбрава.

  Наближава пет след обяд, настава миг за притеснения. Великодушно я успокоявам:

  – Била си у леля ти Петрана, нали тъй! Какво има тук за чудене? Всичко ти е наред.

  – Знаеш ли баща ми колко е лош!

  – Не знам.

  – Ако усетят къде ходя, ще ме спукат...

  – Хайде сега! Няма да те спукат. 

  – Лесно ти е на теб!

  – Тогава да дойда и аз?!

  – Само това остава!... И тогава вече баща ми ще извади чифтето...

  – Толкова ли е страшен?

  – Не е страшен, ама не знам какво ще направи.

  – Тогава идвам с теб!

  – Не!

  – Ти ли ще ми кажеш?!

  – Стой си тук! Сама ще се оправя някак.

  – Ще се тревожа за теб.

  През рамо, като да е силно учудена:

  – Тъй ли? А че ти не се тревожи.

  – Що-о-о?

  – Ей тъй на! Сама ще се оправя някак. Мама и баба ще помърморят, ще помърморят, пък ще им мине.

  Стана да си върви. Попивам я с очи... как се облича, как си сресва косите, присвила вежди. Домиля ми. Прегърнах я, посегнах да я погаля:

  – Искаш ли да се оженим?

  Спря да се реше. Стои, вперила в мен като снайперист, както онзи ирландския готин полицай искрящо сините си очи*:

  – А ти искаш ли?

  – Ще въртя стотинка. Покаже ли яски, идвам да те изпратя до твоето Тригорци; а ако покаже торки**, ще те изпратя само до спирката на варненския автобус за Тригорци.

  Бъркам в джоба, избирам лъскавичко, съвсем новичко 10 стотинки. Вече сме вън от дворчето край черквата, сами сме срещу площада и не се крием, насред Гурково сме.

  – Това "да", това "не" – показвам й.

  Подхвърлям ловко монетата, докато я завъртам с палеца си, оставям я да падне на черупчестия плочник с морските миди; удари се тя с весело звънтене, изтърколи се и гледам, лежи си върху черупките, лъщи с цифрата "10" нагоре.

  – Ще се оженим. Стотинката показа.

  – Ча-а-акай! Завърти я сега и за мен.

  Втория път резултатът е същият. Тя обаче настоява:

  – Завърти я пак. Пък каквото покаже, то ще е!

  Трети път блесна над нас монетката, блъсна се в плочника, подскочи веднъж-дваж, завъртя се и се изтърколи точно пред нозете ни с цифрата "10" нагоре. Изненадани от внезапно обзелата ни хазартна треска, стоим втрещени; лъщи неумолимо цифрата 10, което е яски на моя пловдивски уличен жаргон, а ези, според официалните софийски езиковеди, накъсо казано, означава "да".

  – Само до спирката! – шепне ми, докато се мъкнем през площада с черупките покрай общината, край сладкарницата с тиквената чорба, кръчмата и спортна зала "Славия".

  – Край! – обявявам тържествуващ. – Вече е решено.

  – Оле-ле-е, какви ли неприятности ще ми докараш! – изхълца, поема си дъх.

  С широк артистичен жест на лявата ръка, и при това, от дън душа възмутен:

  – Още не ме познаваш, но като ме опознаеш...*** Нека опита някой само да те барне!

  – Уф! – притеснено. – Нашите ще ме спукат.

  – Споко! Няма да те спукат. Аз ще те пазя!

  Докато чакаме варненския рейс за Тригорци, няколко пъти ме фиксира с яркосините си очи иззад дебелите рамки на очила с висок диоптър:

  – Може и да не ме изпращаш... – говори ми тихичко.

  Най-сетне рейсът от Варна през Балчик изплува в бързо смрачаващия се хоризонт. Повечето пътници слязоха; единствено ние с нея се качихме, тъй че над прашасалите седалки подскачаме дружно четири километра из изровен като от артилерия и бомби, гранати и шрапнели междуселски макадам: неколцината миризливи шумни манговци, мило бабе с огромна плетена кошница и ние. Попивам пейзажа зад мътните стъкла на автобуса с особеното усещане, че съм пъхнал ръка дълбоко в пазвата на Добруджа, която е здрава червенобуза селянка; ама толкова надълбоко съм си пъхнал ръката, че вече няма как да я измъкна. Е, да става, каквото ще! Alea iacta est****. Момичето до мен зиморничаво се е сгушило, не разговаряме.

     Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 04 uni 2021

___

* Алюзия за реплика от разказа на Селинджър "Устата ми хубава – очите ми зелени", където аналогичният пасаж звучи по следния начин: "Прошареният пак погледна наляво, този път високо, само не към младата жена, която сега го наблюдаваше като някакъв млад, синеок ирландски полицай". По онова време, едва 24-годишен, не можех просто да се отлепя от прозата на Джеръм Селинджър; чрез четирипистовия училищен магнетофон "Грундиг" бях записал кънтри-мелодия, та докато звучи, четях на моите осмокласници епизоди от "Спасителят в ръжта". 

** Яски и торки за пловдивчанина е това, което софиянци зоват ези и тура; в други краища на България съм чувал и варианта стотинка и герб. Употребява се фразата при игра на пари не само сред хлапаци; понякога едра сума за секунди сменя притежателя си само понеже монетата се оказва паднала с герба или цифрата нагоре.  

*** Лаф на наглия тъпанар в австро-унгарската армия подпоручик Дуб, литературен образ на чеха Ярослав Хашек (1883-1923) от романа му "Приключенията на добрия войник Швейк..."

**** "Зарът е хвърлен", според легендата, е казал Цезар при започването на Гражданската война в Древния Рим през 49 г. пр.Хр., синоним на израза "Жребият е хвърлен", нещата са решени от боговете и няма място за колебание. Бел.м., tisss.