ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (586.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (586.)

Продължение на Голямото завещание от 1972 година

 ЕПИТАФИЯ 

 510 г. след Франсоа Вийон

LXVII

В земята скелетът му гние,
не в гробница с изсъхнали цветя,
бил някой си там Бояджиев
и в нищо с нещо не блестя;
със смях, с раззината уста
издъхна, без да е герой,
бе просто смъртен за света
и простосмъртен легна той.

LXVIII

Под плочата лежи нещастен
трупът му, кротък най-подир,
гризат го червеи ужасни,
и тялото му кротко гний –
за корените весел пир,
очите му – най-сетне сити!
Духът му – в блесналата шир,
и дявол знай къде се скита.

LXIX

Белеят костите отвън,
учуден черепът му зее,
косите бухнали са сън,
и ветрове из тях не веят.
Тук птички весело не пеят,
тук всеки писък е замрял,
дори и слънце тук не грее,
но лепне превъзходна кал.

LXX

Приживе скитал до насита,
безумно влюбен, той мечтал –
каквото в този свят изпита,
и ти ще го изпиташ сам;
светец не бе, ни поп, ни крал,
ала пък губеше без мяра.
Плюй върху гроба му без жал
и просто бързо се разкарай!

ЗА СМЪРТТА

LXXI

Уви, суетна, пищна слава
угнива в гробници и пръст,
чела, окичвани със лаври,
днес кичи гробищният кръст,
не виждаш ли как в този тлъст
и ненаситен чернозем
до нищия изпъва ръст
и някой с титли украсен!

LXXII

Смъртта е дама неприлична:
отнема всичко наведнъж
и всичко, дето ти е лично –
лежат под цъфналата ръж
на любовта ту знатен мъж,
ту знойната жена, ала защо
най-есенният кротък дъжд
расте от някое блато?

LXXIII

Огромен странен кръговрат,
ти шеметно ни тласкаш в тоз
тревожен и забързан свят:
роден, издъхнал – тънък мост,
по който тичаш, Земна злост!
Покой на мъртвите, но знам,
орачът крачи – ведър, прост,
и хвърля плодни семена...

LXXIV

И тук е моят оптимизъм:
макар и в своя край жесток,
с ирония добра навлизай
на мъртвите в леса дълбок –
те пазят не един урок
за самозванеца зелен
горчив, стипчив, но нужен сок
за кълна, лудо устремен.

LXXV

И досега си мисля често
как дядо ми, прострян в пръстта,
заровил нос, изглеждал весел,
раззинал челюст пред Смъртта.
Това е трайната черта
на Майчиния род, на нас –
раззинал до уши уста,
ухилен и в коварен час.

LXXVI

На баба ми Невена искам
да посветя мил, нежен стих,
че по душа ми беше близка,
хем весела, с характер тих,
сърдечна, жизнена такава
 с излъчване на доброта.
Сълза от мен тя заслужава
в горчивата си самота.*

LXXVII

И друга тук ще спомена
с косички, сплетени на кок,
петима сина таз жена

дарила беше със живот.
Старешки, с архаичен слог
от нея помня куп писма...
Без близък влезе и без Бог
край Лом** в коравата земя.

LXXVIII

От мъж, чието име нося –
чиновник беден и миньор,
бих искал с няколко въпроса
да разбера как, с колко зор
мъжът успява да е горд,
дори измамен и проклет***,
но ето, следващият спор
очаква неспокойно ред.

СПОР ЗА ГОРДОСТТА

LXXIX

Съдбата картите размесва,
кокетка дърта и без срам,
Иван погубва в неизвестност,
Петкан въздига като храм;
до днес нечестно не играх
с валето, дамата и попа,
но виждам – козовете сбрал,
по масата друг някой хлопа.

LXXX

И му разтварят – срамота,
сто крепости широко порти,
Ахил подлага му пета,
Офелия тресат я вопли,
а ти със зъби си се вкопчил
в парче земя за своя пай –
заменя с горест гордостта си
беднякът, и това се знай!

LXXXI

Синът на Робов – Валентин,
синът на Зарев – Владимир****
и тъй нататък всеки син
на някой властен и с пари
не се коси, ни се мори.

А ти не се равнявай с тях,
не ставаш и за чеп дори –
глупак ли си, да будиш смях?

LXXXII

Надути, подли, недоволни,
струи ненавист всеки ред
на тези патетично болни
писател, философ, поет,
а нямаш даже ни куплет,

ни ода във "Септември",
от "Пламък" гонен, неприет,
та зарежи я тази тема!

LXXXIII

За "Пулс" да не говорим. Виж,
как пишат автори с пера
в нахакан стил ала Мъглиж –
работника наричат брат,
   и с възгласи "напред, ура"
възпяват, бият се в гърди...
У парвенюто дириш срам,
защо ги споменаваш ти?

LXXXIV

– Смири се. – Думи не губи!
– Поспри – Не, никого не чакам.
– Главата си в стени не бий.
– Чекръкът на Историята трака.
– Затъваш в сплин и с двата крака.
– Но нищо калпаво не скрих.
– Описвай себе си, не мрака.
– Треперя цял във този стих.

БАЛАДА

По дяволите, Франсоа Вийон!
Знам, не подхожда този тон
на бръчките ти некрасиви
сред толкова глупаци диви.
Защо тъй стенеш и кълнеш?
Самотник нейде ще се свреш
и никой няма да си спомня
за твоята сълза любовна.
И под плешивия ти лоб,
Поете, ще копаят гроб
и ще те бесят из горите,
и на площада наглеците.

По дяволите, Франсоа Вийон,
не ни подхожда гневен тон.

LXXXV

О нежност, колко си ми нужна,
как скъп – докосналият лъх

от вечер южна теменужна,
с луна – опънат златен лък,
с река, в която ромолят
звезди, дълбоко потопени,
и ставаш плът от тази плът,
разбит на късчета от време!

LXXXVI

А колко неуместно е това,
подобно реквием звучи –
сантиментални траурни слова
на млад глупак, невежа чист!
Къде е поривът лъчист,
реката бистра де е днес;
но тишината в теб квичи –

 болезнено премръзнал пес.

LXXXVII

За теб седемдесет и втора
горчиви хапки отреди –
със себе си да се пребориш
тъй както никога преди;
сега – и криво да седиш,
дали около теб е чисто,
макар високо да гради
това, което беше низко?*****

LXXXVIII

На всички веселяци днес,
творци, живеещи охолно –
ни пукнат грош е всяка чест,
щом любовта погубва подло.
Играе шутът важна роля,
че със поуки е богат
 върху човешката неволя  
в двуличния суетен свят.

LXXXIX

Фасонът, модният костюм,
виното, сластните жени
и пурата от скъп тютюн –
не може туй да не плени
младежа с румени страни,
но Боже, колко мъка има
в човека, страстите сменил
с разсъдък, хладен като зима!

ЖЕНЕНИЯТ МЪЖ

Ако за нея не шумя на глас,
сам не въртя опечален ръце
и не изпадам във екстаз
с нагърчено от жал лице –
ще кажете, че без сърце
живея в безнадежден хлад...
Макар без опит, доста млад,
готов съм и да споря с вас:
щом – беден, с нея съм богат,
нима не я обичам аз!

Година мина от тогаз,
едва ли помня всичко днес:
обиди, караници, мраз,
редица месеци без вест;
горчилката е като пес –
изриташ го, той пак търчи
към теб с невесели очи,
но съм готов да споря с вас:
щом с нея виждам се щастлив,
нима не я обичам аз!

Видях я във тревожен час,
ех, в осми месец и с корем;
реших, поканих я у нас,
 а тя склони да дойде с мен.
Жената е добър ярем
за мъж, опасно вироглав.
Сега се питам, бях ли прав,
но пак готов със всички вас
да водя спор суров и здрав –
нима не я обичам аз!

Вали и грей, и пак съм сам:
един улегнал тъжен ням,
понасям своя кръст голям
и тя над мен оказва власт,
дете прегърнала със плам.
Дори грехът й да не знам,
нима не я обичам аз!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 

Plovdiv, edited by 15 maj 2021

Илюстрации:

- Животът – като яздене на велосипед.

- Май 1970 г. С колеги край ез. Ариана.

___
* Невена от по-стария перущенски род Хаджи-Трендафилови, по-голямата щерка на Георги (Гочо). Когато беряла вече душа, притискала лице в коравата длан на дядо ми и през хрипове шептяла: "Не ме оставяй, Борьо, не ми се мре". Надвечер жените от околните къщи на пазарджишката улица "Тунджа" се сбираха на приказка, като всяка си носеше столче пред нашата порта, където дядо беше сковал пейка. Надсмиваше се над геройствата и хвалбите на Борис Дявола с ехидна задявка: "Ръц, Боби!" Толкова се настрадала с него, та по някое време носела в пазвата си кожена торбичка с отрова. Като първи, седем години единствен неин внук, ако не съм бил с дядо ми нейде по кърищата край Пазарджик, все покрай нея съм се въртял. И как ни веднъж не чух да му каже дума напреки. В последните си години бе станала кожа и кости. Такава я помня.

** Майка на петима сина, от които най-малкият е баща ми – капризната Динка (Господинка) от Харманли, е заровена от служител към старопиталището край Лом; за белег гробарят турил речен камък, че не се явил нито един от синове, снахи, внуци (сред които и пишещият). Най-бедните били в махалата, макар мъжът й (дядо ми Георги) да бил държавен чиновник, бирник. Строго се държала с петте си сина. А когато се ражда последният, водят при нея бездетно семейство, заможни хора от Бургас, да осиновят бебето (моя баща), а Динка – още лехуса (до двайсетия ден след раждането), се понадигнала гневна: "Туй дете само през трупа ми ще излезе оттук. Когато изпраща любимия си 22-годишен Кирил на фронта през зимата на 1945 г., дала му евтина шарена хартиена иконка на Господ, която той носил над сърцето си.

*** Три години преди да се пенсионира, дребният данъчен чиновник гарантира кредит на свой авер, и онзи, като не изплащал вноските, дядо ми зарязва чиновничеството и слиза в мините край Златоград да изплати чуждия заем. Изплати заема и скоро след това се спомина. Заклевал петимата си сина по-далече да стоят от политиката. "Политиката – говорил им,– е работа за провалените. Честният мъж си гледа занаята, дома, семейството и с политика не се занимава". И синовете му като да го послушали. Полковник някой си, шеф в пловдивското ОУ на МВР през 1976 г. крещял срещу майка ми и баща ми, че фронтовакът Кирил Бояджиев е аполитичен, понеже квартален доносник от район Мараша бил докладвал: "Кирил Бояджиев не участва в  акциите за мир, срещу империализма, поднасяне на венци и събиране на парцали, старо желязо и хартия".

**** Някогашни мои колеги, студенти от Филологическия факултет в СУ "Климент Охридски", 1967-1971 г.

***** Човекът хич не искаше да го оженят, та и впрягането в брачния хомот при него бе съпроводено с вой, тръшкане, биене на кратуната в стена, къчове, сцени на гняв, следвани от сцени на горещо разкаяние. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (585.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (585.)

Продължение на Голямото завещание от 1972 година

XLIX

Лети животът час след час
ту с бяла риза или в креп,
това, което казвам аз,
не бива да умре у теб;
доброто вино без мезе
не струва пукната пара –
ти, мой връстнико, малко взе,
вземи си още, грях не грях.

L

Живей под синьото небе,
обичай себе си без страх,
че грижа щом те погребе,
ще се забрави твоят прах.
Пропадай в пристъпи на смях,
до безсъзнание люби,
опитай всичко, грях не грях,
в безличност време не губи.

LI

На другите съвети даваш,
а себе си не виждаш ти:
единственото твое право –
умри с отворени очи.
Марица в Пловдив не бучи,
спокойна е като царица,
макар че в кока й стърчи
опашката на мъртва птица.

LII

На Пловдив задника си завещавам,
и на Марица – босия си крак,
та с обич да ме споменават,
а не като свидлив простак.
На Низината със мерак
разпенено море обричам
и връх Памир, потънал в сняг,
защото жега не обичам.

LIII

На хората с издути устни
дарявам верността си аз –
дано им служи най-изкусно
до сетния им жалък час.
На Джонгов* ловкия в захлас,
от мъдростта му очарован,
най-честен, печен адвокат,
дарявам зъб. Не е отровен.

LIV

С известност, с титли е богат
и пак е драг, макар и строг,
за стълбище до Онзи свят
ще сключим може би облог.
Това да им е за урок
на мила майка и баща!
Не казвам, че е демагог.
И да ме моли, пак не ща.

LV

На Марко Марков**, уж поет,
дарявам патешко перо
да пише с него всеки ред;
дано да бъде за добро.
А на Илия Зайков** – рог,
да се навира по-напред
и може би в най-кратък срок
за него ще говорят вред.

LVI

На Владко Янев** – одеяло,
та кърпеното да смени,
че много тъпо се излага,
при толкоз вино и жени.
Да не пропусна – кожени
и меки ръкавици за Мария**,
за репортажите тревожни
й завещавам и ютия.

LVII

Ех, те известни са поети,
но аз безимен ще умра;
над мене ореол не свети,
и ангел нямам, ни звезда.
Защо ли сякаш ги коря –
врабец не може да е славей
ни в готин час, нито в беда;
затуй, Поезийо, прощавай!

LVIII

С теб любехме се дни и нощи
 и в дръзката ти сила вярвах,
от всички влюбени най-лоша
непостоянна като вятър.
И не от всеки свирка става,
на свирката свирач е нужен,
свирача друг го направлява
наградата да си заслужи.

LIX

А щом капризен ставам вече
и губя вкус дори към хляба,
и все по-често зъзна вечер,
стомахът ми къркори гладен,
и щом усещам полъх хладен
с три ката дрехи зле навлечен,
макар и млад, уви, ще трябва

да завещая мойте вещи.

КЪМ ФРАНСОА ВИЙОН

– И тъй, брат Франсоа, кажи ми,
на двадесет и четири години,
по-глупав ли съм от преди?
– Глава да блъскаш във стени,
това ли ти е по вкуса?
– Бих искал, знаеш, да пробия.
– Кратуната ти е зелена,
а подлизурко ще се вмъкне
през процепа като хлебарка.
– Признание не търся, знаеш!
– Тогава на какво ли се надяваш?
– Честолюбив и син на дърводелец,
ковчегът ми поне ще е безплатно.
– На Онзи свят!?
– Не, в този свят.
– Това от мен си го научил –
"Умирам? Не! Борбата продължава".
– Да бъде тъй, ти както казваш!

LX

На Ема*** – пръстена от злато,
обичах я не на шега
и тя отвърна ми богато.
На Дида*** – плюшен бял пегас,
на скромност знак, но и сега
насън чат-пат я споменавам,
умислен плюя от брега
и с образа й се прощавам.

LXI

И за Джендем тепе скърбя;
на него – милото ми детство,
петте тояги по гърба,
циничните хлапашки песни.
Ако това е неуместно,
любовен бяс му пожелавам
на коцкар стар с момиче лесно.****
Наистина, ужасна слава!

LXII

На улица Люлебургаз
походката си смешна давам,
там всички бяха срещу нас
и ходел съм като в жарава*****.
В гимназията бях тогава,
мустаци смятах да си пусна,
бях щур като свещена крава,
пленен от романтични чувства.

LXIII

Румяна, Пенка, Валентина,
къде сте - що сте в този миг,
по-стари с хиляди години?
Не чувам шепот, нито вик,
къде е свежият ви лик –
наивник бил съм, ала днес
не бих се писал мъченик
на строгата фамилна чест.

LXIV

Лицето ви старее бавно
 и панделки отдавна няма,
отнесла ги е най-безславно
скучната семейна драма.
Край вас дочувам Мамо, Мамо! –
а сякаш снощи – ученички,
с повдигнато нагоре рамо
съм гъгнел: Много те обичам!

LXV

На вас с усмивка завещавам
морава с рунтава овца,
в Отвъдното щом се отправя,
да блеят вашите сърца.
Оставям ви и се виня,
простете ми, но нямам сили
в ковьорчетата за стена
да видя образите мили.

LXVI

Отида ли си някой ден,
да бъде тихичко, без яд –
за обич щом си бил роден,
противно е да сееш смрад.
За тебе никой съм, о Град,
но ти за мене си вселена.

Дано си жизнен, жилав, млад,

какъвто и да си за мене!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 maj 2021

Илюстрации:
- Царственият месец август, когато съм родeн.
- В сиво-синя манта 5-годишен, в забавачката. 

___

* Запрян Джонгов - съсед, стар пловдивски адвокат, бил е депутат след 9.IX.1944 г. до краха на Никола-Петковистите. Разправял ми е как колянце до колянце си седели с Трайчо Костов в Народното събрание. Държеше се надменно с моите родители, а мен на няколко пъти ме кани да му гостувам в неговото родно село Пъдарско, на 30 км. северно от Пловдив.

** Неколцина връстници по повод подхвърлени лафове: Марко Марков (1945), чийто корен е от с. Павелско в Родопите, Илия Зайков (1944-2011) от с. Брестник, Мария Широколийска (1946) и Владимир Янев (1950) от Пловдив, по онова време (през 1972 г.) многообещаващи млади пловдивски поети. 

*** Сантиментални авантюри. 

**** Бях кацнал върху темето на Джендем тепе, най-горе върху триангулачния знак – 4-метрова пирамида, и крещях с пълно гърло "Урррра-а!", и там с двуметрова сопа ме "сурвака" бай Петър, баща на мой съученик в пети клас. Пъдаря предизвикали дивите ми крясъци, а длъжността му била да не допуска никого в онази зона. Намърдали се бяхме с две години по-големия момък зад табелата "Строго забранено! Стреля се без предупреждение"; Бай Петър метна сопата първо по Ванчо Музата (Иван Фъргов, 1945-2018) и не успя да го уцели; ами аз къде да бягам, като кожухчето си бях проснал току под пирамидата. Като не успя да пипне Ванчо, опрян върху сопата си, страшният едър мъж ме изчака треперещ и уплашен да сляза от пирамидата и значи там, с пердаха си отървах милото кожухче. Джендем тепе бе детското ни царство, което деляхме с бойките нагли хлапаци и побойници от съседната, т.нар. Македонската махала. Но и разни мъже водеха тук съвсем млади напращели за любов знойни момичета и дърти проститутки да ги любят из храсталаците.

***** Понеже и тук, както и докато обитавахме две от четирите стаи в избата на улица "Ниш" № 4, сме били бедни наематели, хазяите Дърварови и съседите от околните къщи ни гледаха извисоко. Пренебрежението осезаемо витаеше над дома ни в онази изба и навсякъде, където сме живели с моите родители в Пловдив. Затова и отношението ми към Пловдив е двузначно – ненавиждам надменността във всякаква форма, тъй че знам какво значи да си хлапе, което живее в чужда къща и е вечно навиквано от хазяите. Бел.м., tisss.