ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (571.)
...онова спокойствие, което обзема хората, щом разберат, че – колкото и зле да им изглежда положението, няма абсолютно никаква причина то да не продължи да се влошава.
7 sep.-31 dec. 2014. НА ПОЛЗУ РОДУ*
Проф. д-р Мария Радева, родена на 30 септ. 1943 г. в с. Обединение, В.-Търновско, дипломирала се по специалността История и философия в Софийския университет "Кл. Охридски", води курсовете по методика на обучението по История и Българска културна политика през ХІХ–ХХ в. при Историческия и Философския факултет на СУ, както и в Шуменския университет "Константин Преславски" (1993-2004). Работила е върху проекти на ФАР (1996-1998) и Съвета на Европа (2000-2004). Участвала в екип за съставяне на учебните програми по "История и цивилизация" и "Човек и общество". Съавторка при писане на над четиридесет учебници и учебни помагала за днешното Българско училище. Според учебника й, предназначен за деца от ІІІ клас "Човекът и обществото", "Левски е заловен от полицията" и... толкоз.
Днешното хлапе уважава полицията, уж тъй трябва да е в условията на демокрация. Та Левски ще да е крадец, насилник или наркодилър, щом полицията... Па защо да се обяснява, че е заловен от... османската полиция! "Априлското въстание продължило кратко и потушено бързо, избити са хиляди мъже, жени, деца" и... точка.
Ама от кого било потушено, а защо се вдигнали нашите българи на въстание, няма какво да се обяснява. Баташкото клане, разбира се, е пропуснато. Защо ли? Логиката е: Което не го пише в Историята, то не е било. Няма Батак, няма клане!
"Цар Симеон водил продължителни войни с Византия, но те (войните на нашия цар Симеон Велики) не оставили трайни следи в Българското минало".
Трайни следи в съзнанието на днешния млад гражданин на България не може друг да оставя освен великото дерби между двата гранда за Българския футболен съюз на вечния Боби Михайлов ФК "Левски" и ЦСКА. Има си ред, приоритети в Историята!
Пловдив, 2 септември 2014 година
Изумителна е способността на един народ да забравя какво му се е случило, кой му е бил враг, кой му е помогнал и дал кръв, за да живеем днес в европейска държава и демокрация. Пишем по фейсбук-стените шегички КОЙ? Знаем ли кой ден сме днес! А шегичките – и те едва след напомняне в новинарските сайтове, че днес честваме 129 години от Съединението на България.
Не ни е проблем да цитираме датите на Берлинския конгрес или на създаването на комитетите "Съединение". Нито да сме енциклопедия на историческите факти, макар някои факти да се налага да ги помним. Въпросът е дали усещаме пулса на нацията, дали ценим родовата си памет? Понеже в родовата ни памет е закодирана Историята. (Боже мой, Българската ни история как хептен не ни е важна напоследък вследствие усилията на група от университетски светила, обслужващи чудесния план на велика една чужда администрация! – бел.м., tisss).
Идете в Батак... Посред бял ден ще видите, че в черквицата "Св. Неделя" няма жива душа. Там има кости. Има сух кладенец, дълбан с нокти и фиби от майките, обсадени наред с хиляди батачани от башибозука и сетне в черковния двор клани на дръвник. Майките, като вода не открили, навлажнявали устенцата на бебчетата си с олиото от кандилцата, а по-насетне и с кръвта на умиращите.
Тази Гробница на човечността днес пустее насред Батак. Няма ги българите да се поклонят пред тази смърт. Във вътрешността на черквата – цитат от кореспонденция на Джанюариъс Макгахан, американския свидетел, разказал на света за зверствата. И тогава, както това и днес, особено днес, държавата управляват слуги на надменен чужденец. Кореспондентът Макгахан влиза в черковния двор заради труповете на три хиляди с куршум убити или със сатър заклани на дръвник прости българи; това са те, трите хиляди мъртъвци, то е Баташкото клане, за което днес, скъпи съотечественици, коскоджа ми ти професори по Родна история спорят дали това е било, след като го е имало всъщност "човеколюбивото" Османско присъствие. Та ето що американският журналист Макгахан записал: "Това беше ужасяващо зрелище, което ще ни преследва цял живот. Къдрави главици, смазани с камък в разкапващата се маса, краче колкото пръста ми, върху което плътта, преди да се разложи, изсъхнала е от адската жега; и бебешките ръчички: протегнати; бебчетата: застинали в смъртта, учудени от блясъка на ятагана или от окървавените ръце на убиеца; дечица – издъхнали сред писъците на ужас; момичета, погинали в ридания и молба за милост; майки, издъхнали в сетно усилие да заслонят с тяло детенцето си. Лежат тук заедно, разпадащи се в пихтиеста воняща маса, замлъкнали завинаги".
"Огледахме вътре черквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата беше с доста нисък покрив, поддържан от тежки, неравномерно разположени сводове, които доколко можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото висок човек да стои изправен под тях. Това, що видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържи поглед. Огромно количество частично обгорели тела, овъглени, почернели останки, натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правеха го да изглежда още по-мрачен, като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи такъв ужас. Отвърнахме погледа си, замаяни и се заклатушкахме навън от този дом на страшната напаст, щастливи да се озовем отново навън. Обиколихме из селото и видяхме все същото отново и отново, поне над сто пъти. Скелети на мъже с прилепнали по тях дрехи и висяща плът, гниещи заедно, главите на жени, чиято коса се въргаля в прах, кости на деца и пеленачета разхвърляни. На едно място показаха ни къща, където двадесет души били изгорени заедно; на друго – десетина момичета изклани до едно, след като се крили, изобилно свидетелство за което са останалите кости. Навсякъде – ужас подир ужас..."
Според свидетелство на Макгахан, османлиите насила вкарват някои от селяните в черквата, която подир това била запалена, а останалите живи са измъчвани да кажат къде са скрили ценностите си. Oт общо седем хиляди население оцелелите са около две хиляди. По негови изчисления, петдесет и осем селища в България са разрушени, пет манастира са изравнени със земята и общо петнадесет хиляди души са изклани.
Да се забрави, съветват ни мъдро от чужбина. Колко му е! Да се махне от учебника по Българска история, да премълчим, че да се не плашат децата. Какво благородство, а! Мнозина днес изпитват неудобство от думата "родолюбие". Да не излезе, че сме в противоречие с бла-бла-бла. Всяко споменаване на трагичното минало и мъчениците ни медиите и политиците превърнаха в големи приказки, в куха патетика, в разказ за наивници по изборите. Не смеем да си честитим празника! Новоизлюпил се политик – Николай Бареков (1972) го рече по националната телевизия днес: "Hий не празнуваме Съединението, ние го честваме". От телевизора драматично днес ме зоват: "Дни като този нека не остават в календара на българина само дни за плюскане и пиене".
И що от това, като според Западния стандарт за обслужващи нации не ни се полага да помним. Държим се у дома, в Отечеството си като чужденци, които изпитват срам от Миналото. Срамуваме се, че предците ни са били насилвани като животни, бесени, клани, драни живи, живи горени, живи заравяни и с камъни доубивани, и вече анджак цивилизовано и в тон с препоръките отвън, наричаме половин хилядолетие история "присъствие", да не би подразним комшиите зад дувара, ама пък и да не ни броят в цивилизована Европа и САЩ за тъпаци, дето пет века търпели безропотно. Да не би да изглеждаме неуместни с нашите си български празници, традиции, имена, родова памет! Само за да сме нещо ай по-така, по терк, от чужбина копиран. Всичкото ни бир таман, само това остана, и сме жуст***! Всичката Мара втасала, само не се сресала!
Инак, има ли французин да не брои себе си достоен наследник на Великата френска история! Има ли чужденец да не се бие в гърди заради величието на своята държава! Ние обаче не сме като тях. Да се гордеем? Само това не. В никакъв случай; не помним защо се налага да имаме национална гордост, самочувствие не ни трябва. Останал ни е солук (дъх по турски) колко да се присмеем на България и съотечествениците си.
Дали да не помислим какъв би бил животът ни, ако в онази 1885 година момците на смятания от мнозина умни нашенци за глупав Чардафон (Продан Тишков****) не бяха тръгнали да свалят чуждата власт в Източна Румелия... ами просто биха измислили анекдот, виц, майтап, шарж, песничка на някой майтапчия срещу властта... И дотам:
Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана,
механите са нам тесни.*****
Йе-йе! Развод ми дай!******
Не смея да коментирам, освен и сам себе си да попитам: Не сме ли духовни палета пред онези несретни наши предци? Някога казвах на баща ми, завърнал се в Пловдив с Орден за храброст от Втората световна война: Не мога да те стигна, защото си бил в голямата касапница. Какво обаче бих рекъл на изклания мой род по майчина линия от Перущица или за посичането насред мегдана в Калугерово на довлечения от чапкъни ранен Ангел Керемидов, един от Хвърковатата чета на Бенковски през май на 1876 г., за когото неговият авер в четата Тома Сираков от Калугерово документира: "Ангел бе момък храбър, решителен".*******
