Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)
ЦЕЛУВКАТА*
Прибра се от работа във фирмата, и като се повъртя из стаите, реши, преди да се е преоблякла, да се качи десетина етажа по-горе до съседка, която беше на същия хал – две дечица, пазаруване, готвене, чистене, пране, и мъж, който всяка минута, когато е по-свободен, гледа да е сред компания с приятели и все е някъде наоколо, ама извън дома. И понеже й бе дошла до гуша пустата му женска самотия на прилежна съпруга, поне ще покани съседката Радка на кафенце с по чашка фин ликьор, ако нейничкият, разбира се, случайно не е заседнал срещу телевизора заради поредния футболен мач или състезание за някаква си много специална и безсмислена от женска гледна точка лъскава награда. Та излезе от къщи, както си бе гримирана и прочие, и висна да чака на площадката пред асансьорите... Цън-цън – автоматичната тенекиена врата изпъхтя и почти безшумно се отмести. Вътре в асансьорната клетка – метър на метър и нещо, полуобърнат, с лице към изхода, стоеше тъмнокос някакъв висок мъж в спортно яке. Не му обърна внимание, само попита:
– За кой етаж сте? Щото аз съм за четиринайсетия.
Обаче отговор не последва, и тя решително натисна бутона. А в момента, след като вратата се затвори, усети, че тук нещо трябва да се случи. Ей тъй, с шесто или седмо чувство, което вероятно само младите и по-хубавичките жени притежават. Хвърли му небрежен, хем доста дискретен поглед през рамо. Онзи в този миг също я гледаше, та очите им се засрещнаха. Млад. Всеки случай, поне седем–осем години по-млад от нея едва възмъжал довчерашен юноша. Прилично облечен – с марков пуловер, джинси и прочие, ако не се брои якенцето. Някакво черно възкъсичко кожено яке, бронирано с огромни катарами и твърде голяма яка. Кимна й, като не сваляше очи от нея. Стана й неудобно, че някак особено я гледа в устата, Боже мой! Защо я гледа в устата? Какво толкова има във формата на устните й. Усмихна й се, пристъпи, нещо хищно имаше в държането му; и всичко това само за секунди, докато асансьорът лети нагоре. "О не, господинчо!" – рече си наум и му обърна гръб. Малко рязко наистина му обърна гръб, но... В следващия миг усети нещо хладно да опира в шията й. Нож, Боже господи!!!
– Не се притеснявайте, моля ви! – рече й. Обаче май не беше молба: ръката с ножа трепереше; ама не беше и заповед, по-скоро бе като вик за помощ. Дали убийците не страдат заедно с жертвата?!
Би трябвало да крещи, да се втурне объркана – да направи опит да се съпротивява, но не, усети само, че коленете й омекват.
– Какво ти има бе, момче? – тури длан на гърдите му, пред сърцето. – Болен ли си?
Междувременно асансьорът бе спрял на четиринайсетия етаж и вратата му почти безшумно се плъзна встрани, отвори се, после пак се затвори и тъй двамата останаха неподвижни с очи един в друг. Фиксираше го отблизичко с длан върху гърдите му, не смееше да мръдне. И ръката с ножа лекичко се поотпусна:
– Пръстена... Сваляй пръстена!
– А, не! Годежния пръстен няма да ти дам – чу решителния си глас, сама от себе си изненадана.
Той пак опря ножа върху нежната й кожа под брадичката... Загледа го в очите, и той извърна глава; чу омекналия му глас:
– Хубава си! Много си хубава!
– Знам – впери се в него.
Той натисна бутона за двайсет и втория етаж, кабинката пак се затресе и се понесе нагоре. Спря. Вратата се отвори и затвори. Стояха един до друг, тя – прелъстителна, със зачервени страни и блестящи от вълнение очи, сложила длан на гърдите му, той – обгърнал я тъй изотзад, неопитен, но физически излъчващ самочувствие на младо мъжко животно. Рече й:
– Целуни ме.
– Защо?
– Целуни ме! Хайде целуни ме.
– Не! – И посегна към таблото със светещите бутони. Той я превари и хвана ръката й в китката, обърна я с лице към себе си. И понеже залитна, тя се опря... какво ти, баш си полегна върху него, докато той непохватно се опитваше да я целуне.
– Никога ли не си се целувал? – Пусна я. Тогава тя продължи насмешливо: – Как ще принудиш насила една жена да те целува? Как?!
– Ще ми покажеш.
– Сбъркал си адреса! – пристъпи към затворената врата, но той й препречи пътя:
– Няма да те пусна.
– Не се ли страхуваш, че ще ни видят?
Не й отговори, обаче ножът, опрян върху шията й, се отдръпна. Тя примига няколко пъти, поизправи се, чак гърдите й щръкнаха:
– Добре! Само че махни ножа... Дай... Дай ми този нож! – Посегна и издърпа ножа от ръката му: – Така-а! Значи, първо искаме златото, после целувки...?
Бе я прихванал около кръста, та бедрата им плътно се допираха. Гледаше я с такъв екзалтиран вид! Тя постави свободната си ръка на рамото му, отпусна главица назад с полуотворени устни, но пък със здраво затворени очи. И понеже той като че ли още се суетеше, колебаеше се, опря ножа в гърба му, полекичка го боцна и му се усмихна иронично, дяволито:
– Ей! Сега пък какво ти стана?
– Не мога така.
– А-а-а! Виждаш ли – рече победоносно и му подаде ножа. – Я си прибери туй чудо!
Когато той сгъна и прибра оръжието в джоба на коженото си якенце, тя обви шията му с две ръце и така страстно прилепи устните си върху неговите устни на брадясал млад мъж, че ако най-случайно нещастната съседка, или не дай си, Боже, законният й съпруг видеше какво става тук, щеше да хлъцне от изненада и веднага да изтърчи до някоя местна адвокатска кантора около Четвъртък-пазара да се развежда.
Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)
УНИЖЕНИЕ*
Когато дойдоха да
отведат мъжа й, тя переше, ръцете й до лактите бяха в сапунена пяна. Пред
портичката беше спряла полицейска джипка, а от покрива на къщата им се стичаше
снежна вода. Видя го да излиза с едно съвсем овехтяло кожено якенце – той, който толкова
държи на облеклото, с което тръгва всеки Божи ден по своите мъжки дела.
Прекосиха дворчето, портичката жалостиво изхлипа, хлопна се веднъж вратата на
полицейската машина отпред и потеглиха. "Ей сега ще се върна!" – каза
й. Това "ей сега" се проточи цяла година. Ама тогава тя беше много
млада, детенцето им току-що прохождаше, денят бе ярък, слънчев и ветрецът край
Марица разлюшкваше големите мокри белоснежни чаршафи.
Имаше бадемови очи, косата й беше до средата
на гърба – дълга и тъмна, блестяща като коприна; кожата – мургава, а устните –
малко тъжни, като у човек с нелек живот. Преди да се омъжи, ходеше редовно на
градския стадион и отбелязваше там някакви постижения във високия скок; на
тренировките биеше с лекота съперничките, защото бе грациозна, пъргава, силна като млада антилопа. Липсваше й обаче онова, което тук наричат спортна злоба, и май затова губеше в решителните моменти. Поплакваше си встрани, по-далеч от спортната
площадка, усамотила се зад храстите, забравена дори от приятелките.
Година или две, преди да се омъжи, надвечер
посещаваше залата за спортни танци. Веднъж с партньора й спечелиха второ място, а после той се ожени за най-веселото момиче в отбора. Продължиха да
тренират, но когато и тя скоротечно се омъжи едва месец след това, онзи, който й
стана съпруг, по мъжки отсече: никакви танци, никакви състезания по висок скок. И тя си
остана вкъщи. После пък колелото на живота така я завъртя, че постиженията във
високия скок, успехите във валса и в испанските танга, отличните бележки в
зрелостното й свидетелство – всичко, всичко избледня. Нощем, когато
си мислеше понякога, струваше й се сякаш онзи живот не беше го живяла тя, а някоя друга – не винаги весела, обаче жизнена, изпълнена с планове и мечти.
Той работеше нещо, някакви модели от кожа
и сребро, а понякога и злато. Моделите му се харесваха където трябва и това се
отразяваше и на материалното положение в семейството. Успехите му го изстреляха дотам, че на някаква си национална изложба в София в стъклена витринка с неговото
име разположиха цяла колекция от бижутата му. Въобще, името му се разчу и тя искрено
се гордееше, че жените лудеят по обеци и колиета, диадеми и пръстенчета,
изработени по негови проекти. Да-а, ето какво нещо е истинският мъж, успешният мъж!
Странно, но защо той не обсъждаше с нея своите великолепни идеи, нима не
забелязва, че тя изгаря от желание да му предложи нещо свое – детайл, нещо
дребничко макар, но с отпечатъка на нейната печална, сдържана и всеотдайна природа?
Постепенно, ден подир ден, месец подир месец
нещата се промениха дотолкова, че той просто разцъфтя и придоби самочувствие; парите какво ли не правят! – докато тя заприлича на врабче около своя пъстър и прелестен паун. Паунът взе да се заседява повече пред огледалото: по около два
часа траеше тоалетът му, за козметиката, която употребяваше, си беше отделил
цял шкаф. Ставаше от леглото чак по обяд, капризен и раздразнителен. За току-що
изпраната риза, която смятал днес да облече, вдигаше врява, псуваше,
размахваше юмрук. Все по-често се връщаше посреднощ с компания; кръшният смях
на момичетата и боботенето на приятелите му мачкаха изнуреното й от
всекидневната домакинска работа сърце. И врабчето подреждаше масата, палеше ароматните свещи в хола, доливаше коняка, уискито, ликьора или вермута в чаши от купения наскоро
кристален сервиз – истински кристал, а не долнопробна стъклария. Опитваше се
понякога да му каже и нещо за себе си, но отзвукът бе водопад от укори, съвети,
наставления.
Ех, каква сила си ти, любов! Ама дали ще може някой някога да обясни болката на оскърбените и унижените заради любов? Пък и
да обясни, нима ще промени нещата?! Чудна направа е човекът, още по-чудна е
любовта, която го кара да се самоизтезава и погубва. Междувременно, ей така, от само
себе си се роди детето. Пък родителите на пауна тръгнаха да се развеждат на
стари години. А пък брат му пожъна доста успехи, като музикант в естрадната
музика. А пък дърветата до старата къща низ от пролети цъфтяха и прецъфтяваха,
изпълвайки глухата крайречна уличка с вълнуващ аромат. Въртеше се колелото на
живота й, въртеше се и поскърцваше чат-пат като макара на стар занемарен кладенец,
от който никой вече не черпи вода. И кофата се спуска все по-дълбоко и все
по-често покрай вода за пране или пиене загребва мътилки и тиня.
Постоя той към година където не трябваше,
успя и там да се уреди между капките – не затвор, курорт караше: разбира се –
не даром, а заради умението си да рисува... и излезе. Излезе три пъти по-егоист,
по-хитър, по-печен и по-напорист в желанията си. Завъртя му главата една от
онези лъскави свраки с лъскавите им оченца, и врабчето започна да го отегчава.
Какво пък, човешко е да не ти е скъпо онова, което получаваш даром! И сам уреди
развода им. Заведе я един мартенски следобед при адвокатката си, направиха подялбата, остави й детето,
остави й хубавите и горчивите спомени от младостта им и си я върна на родителите
й. Здравей-здрасти и сбогом, мила моя!
Седяхме в кишав мартенски ден
с това врабче в кварталното кафене. Обичам да си пия кафенцето с две лъжички захар, защото
инак ми нагарча; пък ми се ще горчивото и сладкото да са поравно. Тя обаче
предпочиташе да й е горчиво кафето. Седеше си срещу мен с рано прошарили се коси,
отпиваше бавно, мълчеше и аз, почти увлечен по нея, внезапно си помислих, че тя все още си го обича, та и може би мен вече ми е време да се прибера у дома и трезво да премисля своя живот и моите мъжки мераци.
Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)
МАЙКА МИ
Ако те нямаше в сумрака на живота, в чашата на утринния здрач – една студентка кафявоока пред вратите на Девети*, объркана от четене на книги за принцове с мазолести ръце...
Ако те нямаше наивна и гореща между Пазарджик, баща ми и света на кухненските прибори, на купища пране в неделя сред облаци от синка и сапун...
Ако те нямаше в бедняшките квартири, в заводските ръждясали дворове, край тъжните освирепели гари на нашите провинциални грижи...
Ако те нямаше ревниво нежна към моите несбъднати успехи, към моите неслучили геройства, към моите световни грешки...
Ако те нямаше, какво би била Тракия, какво – Марица с пясъците топли и тези неуютни редове!
Бих ходил разпокъсан, зъл, наплашен, един човек без нерви, без покъщнина, бих пил отровни сокове от всичко, което мъчи плахото сърце.
Мамо... Какво ли щях да нарека тогава с името Надежда, ако те нямаше?**
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 13 mar. 2021
Илюстрации:
- 1942 г. Пазарджик, майка ми, когато е 17-годишна.
- 1955 г., с мама и тате в Чепино, пред ез. Клептуза.
–––
* 9.IX.1944 г., начало на публични съдебни процеси и екзекуции в следвоенна България.
** От сб. "Кардиф", самиздат, 300 екз. 1998 г. Бел.м., tisss.
Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)*
ТРАКТАТ ЗА ЛЮБОВТА
– Защо, попитах, ме обичаш, като дори не ме докосваш? ...Страстта по-здраво ме оплита, когато в себе си я нося!
– Защо, по дяволите, даже не смееш и да ме погледнеш? ...Защото ми е триж по-важно да те усещам цяла в мене.
– А ти нима не се досещаш, че друг мъж вече ме целува? ...Жена! Когото и да срещаш, чудесно е, че ме вълнуваш.
– И не ревнуваш, и не страдаш, като твърдиш, че ме обичаш? ...Да, стига ми и таз награда, че лекичко по мен заничаш.
– Мераци бол, ръцете – празни, а хубостта е ден до пладне. ...Ний всичките сме хора разни и повечето ходим жадни.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 11 mar. 2021
–––
* Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми (1207-1273) е персийски поет и суфистки мистик. Мевляна значи водач. Преподавал философия, религия, право. Пишел и стихове.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
.jpg)
.jpg)