ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (494.) Ако жените управляваха света, изобщо нямаше да водим войни, а само интензивни преговори. – Робин Уилямс (1951-2014)
18.06.2016. КИШАВ ДЕН
Колегата – в безупречно изпрана и изгладена снежнобяла работна манта, най-после напусна канцеларията с вид, като че кой знае колко му се работи, и двете най-после останаха сами. Възпълничката, около четирийсетгодишна, с чипо носле като копче и боядисани в антрацитено черно коси, скочи да спусне райбера. Щрак! Обърна се, па пооправи с два пръста блузката над циците, докато сядаше откъм отсрещния край на масивното бюро, отрупано с папки-папки-папки. Другата, около трийсетинагодишна, с миловидно личице и вече попрошарени силно скъсени коси в прическа а ла гарсон, в това време старателно ниже с тънко подострено моливче цифри в огромен като тава тефтер. Вдигна главица, усмихна й се:
– Разправяй!
– Ще си сварим кафенце, нали? – рече Копчето. И без да дочака отговор, завъртя широкия си ханш около оста му, коленичи, мушна се на четири крака под рафтовете на огромния шкаф, и той замлян с папки, разпоредби, указания и книжа от всякакъв вид, плод на дългогодишната им работа.
– Твоичкият отлетя ли вече? – осведоми се по-младичката, без да вдига муцунка от таблицата, върху която бродираше все същите безкрайни колонки от цифри.
– Замина.
– И?
– Нищо. Нали съм ти казвала, това негово Коми ще му изяде главата. Кола, та кола; като че колата е най-важното!
– Кое? – Събеседничката й явно не разбира за какво става дума.
– Бяга – поясни Копчето. – Не го свърта у дома. Едва изтрая четирите дни, докато си уредят наследството. Сестра му, и тя е една... – Направи гнуслива физиономия. – И не видях да жалят по баща си. От хорски срам макар, сълзица да бе отронила идиотката! Ей така, мила, хвърлиха мъртвеца в дупката на Рогошките гробища* и изприпкаха да видят какво им е оставил, че да си го поделят.
– Смяташ, че в неговото Коми си има някоя?!
– Откъде да го знам! Мълчи-пухти, можеш ли да разбереш какво му е в ума?
– А инак в леглото как е? – делово се осведоми по-младата, все тъй забучила нос в колонките от цифри, които, прехапала език, прилежно дращи.
Мълчание. Водата в джезвето завира. По тенекето пред прозореца им зачукаха едри дъждовни капки. Кани се здраво да вали. От време на време долу изръмжава мощен дизелов двигател, чува се как гумите на тежките машини разплискват редичката кал в заводския двор. Там долу някъде сред громолящите туловища на пътностроителните машини мяука котенце: мяу-мяу... мяу. Кафенцето вече е сипано, над порцелановите чашки се вие ароматно облаче. Изуха ботушките, качиха нозе върху бюрото, запалиха от любимите си цигари "Фемина".
– Бо-о-оже господи, защо е така устроен животът! – внезапно взе да се размазва по-възрастната. – Блъскаш като смахнат, жениш се, деца раждаш, отглеждаш ги, купуваш апартамент, дом обзавеждаш, трепериш прашинка върху новичкия килим да не падне, прозорците да са измити, цветята в саксиите ти да не вехнат и котката да е нахранена, и вместо всичко да ти е наред, и когато уж всичко вече ти е наред...
– Ще се върне, не се тревожи! Къде ще ходи! – опитва се да я утеши по-младата.
– По дяволите да върви! Там да си стои, защо изобщо му трябваше да се връща! Ти не разбираш ли, че...
– Разбирам!
– Помниш ли, мила, миналото лято с онзи разбрицан трабант как двете обикаляхме курортите край моренцето, как като просяци заничахме покрай скъпите заведения на Слънчев бряг? Хората живеят, миличка, а ние с нашите палави дечица, като две вехти кръпки, пришити върху онзи лукс. Полички, блузки, пръстенчета, обеци, парфюмчета, мазилца... уж всичкото ни е наред, уж и ние сме както другите, и пак нещастни, ах, пак нещастни... – Разхълца се. Рони сълзички и сълзите й като дъждовни капки се стичат по бузите.
– Не съм ти казала... – подхваща по-младата, като издухва към ниския таван струйка цигарен дим. – Малко съм хлътнала по един...
– Ами Румен Дуков окончателно ли го отряза? Щяхте да се жените, като се разведе с онази стара чанта...
– Журналист! – прави се, че не е чула. – Ама вече не е журналист, съкратили го били за някаква статия в онзи негов вестник. Голям смешник! Все намира повод над какво да се посмеем, майтап да си бие. И не че казва кой знае що, ама каквото и да каже, все весело излиза.
– Женен???
– Не! Всъщност, да... Обаче в момента се развежда. Има ги две дъщерички.
– Ти си луда! – извика по-възрастната, ококорила неестествено очи. – Ще ти тръсне двете си хлапенца, и като ги знаеш какви са мъжете, ха после върви се оправяй! Но те на майката ще ги дадат, няма как да не ги дадат на майката, щом са момиченца.
– Знам ли! Жена му ги зарязала, хукнала била уж с някакъв доскорошен пандизчия, а Моичкия се шегува: при нея, казва, ще му е по-добре отколкото в затвора.
– Ама че образ! Онази никаквица от добро ли ще го зареже? Че кой бяга от доброто!
– Знам ли! Не знам, разбира се. Ама ми е хубаво с него.
– Мъжете са гадна пасмина – извъртя зъркели в посока заводския двор Копчето.
И в това, че се умълча, пак имаше куп обвинения към всички мъже по света. Зарея поглед навън, там, където Родопите на хоризонта полека-лека изплуваха от мъглите. Дъждът като да бе отминал. От надвисналите облаци като прозрачно гроздово зърно едва-едва розовее слънцето.
– Питам се напоследък защо живеем. Заради това ли? – Посочи папките. – Или за да родим едни нещастници като нас, дето ще повтарят нашите грешки и които даже едно благодаря няма да ти кажат, па са и вирнали празните си кратуни, ама утре ще газят и те кал като нас, като нас ще се лутат в своя скучен живот като муха в паяжина?
– Но аз не помня да съм била по-щастлива, мила! – кротко й се усмихна другата.
– Разправяй!
– Ще си сварим кафенце, нали? – рече Копчето. И без да дочака отговор, завъртя широкия си ханш около оста му, коленичи, мушна се на четири крака под рафтовете на огромния шкаф, и той замлян с папки, разпоредби, указания и книжа от всякакъв вид, плод на дългогодишната им работа.
– Твоичкият отлетя ли вече? – осведоми се по-младичката, без да вдига муцунка от таблицата, върху която бродираше все същите безкрайни колонки от цифри.
– Замина.
– И?
– Нищо. Нали съм ти казвала, това негово Коми ще му изяде главата. Кола, та кола; като че колата е най-важното!
– Кое? – Събеседничката й явно не разбира за какво става дума.
– Бяга – поясни Копчето. – Не го свърта у дома. Едва изтрая четирите дни, докато си уредят наследството. Сестра му, и тя е една... – Направи гнуслива физиономия. – И не видях да жалят по баща си. От хорски срам макар, сълзица да бе отронила идиотката! Ей така, мила, хвърлиха мъртвеца в дупката на Рогошките гробища* и изприпкаха да видят какво им е оставил, че да си го поделят.
– Смяташ, че в неговото Коми си има някоя?!
– Откъде да го знам! Мълчи-пухти, можеш ли да разбереш какво му е в ума?
– А инак в леглото как е? – делово се осведоми по-младата, все тъй забучила нос в колонките от цифри, които, прехапала език, прилежно дращи.
Мълчание. Водата в джезвето завира. По тенекето пред прозореца им зачукаха едри дъждовни капки. Кани се здраво да вали. От време на време долу изръмжава мощен дизелов двигател, чува се как гумите на тежките машини разплискват редичката кал в заводския двор. Там долу някъде сред громолящите туловища на пътностроителните машини мяука котенце: мяу-мяу... мяу. Кафенцето вече е сипано, над порцелановите чашки се вие ароматно облаче. Изуха ботушките, качиха нозе върху бюрото, запалиха от любимите си цигари "Фемина".
– Бо-о-оже господи, защо е така устроен животът! – внезапно взе да се размазва по-възрастната. – Блъскаш като смахнат, жениш се, деца раждаш, отглеждаш ги, купуваш апартамент, дом обзавеждаш, трепериш прашинка върху новичкия килим да не падне, прозорците да са измити, цветята в саксиите ти да не вехнат и котката да е нахранена, и вместо всичко да ти е наред, и когато уж всичко вече ти е наред...
– Ще се върне, не се тревожи! Къде ще ходи! – опитва се да я утеши по-младата.
– По дяволите да върви! Там да си стои, защо изобщо му трябваше да се връща! Ти не разбираш ли, че...
– Разбирам!
– Помниш ли, мила, миналото лято с онзи разбрицан трабант как двете обикаляхме курортите край моренцето, как като просяци заничахме покрай скъпите заведения на Слънчев бряг? Хората живеят, миличка, а ние с нашите палави дечица, като две вехти кръпки, пришити върху онзи лукс. Полички, блузки, пръстенчета, обеци, парфюмчета, мазилца... уж всичкото ни е наред, уж и ние сме както другите, и пак нещастни, ах, пак нещастни... – Разхълца се. Рони сълзички и сълзите й като дъждовни капки се стичат по бузите.
– Не съм ти казала... – подхваща по-младата, като издухва към ниския таван струйка цигарен дим. – Малко съм хлътнала по един...
– Ами Румен Дуков окончателно ли го отряза? Щяхте да се жените, като се разведе с онази стара чанта...
– Журналист! – прави се, че не е чула. – Ама вече не е журналист, съкратили го били за някаква статия в онзи негов вестник. Голям смешник! Все намира повод над какво да се посмеем, майтап да си бие. И не че казва кой знае що, ама каквото и да каже, все весело излиза.
– Женен???
– Не! Всъщност, да... Обаче в момента се развежда. Има ги две дъщерички.
– Ти си луда! – извика по-възрастната, ококорила неестествено очи. – Ще ти тръсне двете си хлапенца, и като ги знаеш какви са мъжете, ха после върви се оправяй! Но те на майката ще ги дадат, няма как да не ги дадат на майката, щом са момиченца.
– Знам ли! Жена му ги зарязала, хукнала била уж с някакъв доскорошен пандизчия, а Моичкия се шегува: при нея, казва, ще му е по-добре отколкото в затвора.
– Ама че образ! Онази никаквица от добро ли ще го зареже? Че кой бяга от доброто!
– Знам ли! Не знам, разбира се. Ама ми е хубаво с него.
– Мъжете са гадна пасмина – извъртя зъркели в посока заводския двор Копчето.
И в това, че се умълча, пак имаше куп обвинения към всички мъже по света. Зарея поглед навън, там, където Родопите на хоризонта полека-лека изплуваха от мъглите. Дъждът като да бе отминал. От надвисналите облаци като прозрачно гроздово зърно едва-едва розовее слънцето.
– Питам се напоследък защо живеем. Заради това ли? – Посочи папките. – Или за да родим едни нещастници като нас, дето ще повтарят нашите грешки и които даже едно благодаря няма да ти кажат, па са и вирнали празните си кратуни, ама утре ще газят и те кал като нас, като нас ще се лутат в своя скучен живот като муха в паяжина?
– Но аз не помня да съм била по-щастлива, мила! – кротко й се усмихна другата.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 1 mar. 2021
____
* Новото общинско гробище край Рогошко шосе, срещу бившия Екарисаж на Пловдив. Бел.м., tisss.
* Новото общинско гробище край Рогошко шосе, срещу бившия Екарисаж на Пловдив. Бел.м., tisss.
