ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (481.)
31.10.2000. ДУХЪТ НА ШАМПИОНА
Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, което обичаше да плюе, като уцелваше от пет метра монетка на перваза за тебешира към черната дъска. През междучасията се обзалагахме по на двайсет и пет стотинки, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме с него сити, весели, доволни, понеже все някой изгубил облога с нас притичваше да ни купи или козуначена кифла с орехов пълнеж, или баничка със зеле, спанак или извара, докато помръкналите кибици от училището завистливо обсъждаха невероятния му талант. Та бил съм му нещо и като мениджър, както е сега хубавичката чужда дума, мамка им на янките, дето от всичко правят пари!
По онова никакво следвоенно време купешката ароматна хамериканска джвачка за прочистване и заздравяване на венците още не ни беше известна. Намирахме разни нещица за дъвчене, но днешната "Орбит без захар" или па турската дъвка "Турбо" за нас, някогашните хлапаци от 1956-1960 година, би била разкош. Ами че ние пъхахме в уста какъв ли не боклук: восък от църковни свещи, парче асфалт (викахме му дзифт), най-занемарените и мразещи себе си пък гвачеха картон, но който е пробвал, знае, че сдъвканата вестникарска хартия и картонът са противна на вкус. По-добре да дъвчеш шепичка слънчоглед, чийто смлени люспи образуват приятно на вкус боцкащо кюспе: хем дъвчеш, хем изсмукваш като пиявица сока с вкус на шарлан, докато се образува плътна хапка колкото кокоше яйце.
Все в онова мътно време седмичният вестник за хумор и сатира на ЦеКа на БеКаПе "Стършел" печаташе картинките на партизанин карикатурист с изразителното именце Теню Пиндарев-Чук (молот по рускаму язъйку) и същият този смешник партизанинът Теню Пиндарев ни представяше газираната лимонада на янките "Кока-кола" за твърд алкохол, а моряците на Шестия американски флот в Средиземно море – за отрепки и побойници без капка възпитание и социалистически морал. В репортажа си от Италия наш известен много уважаван другар – писателят на любимата за всички прогресивни хора по света Държавна сигурност Павел Вежинов, ни описа в обширен репортаж как, след като на техния си самолетоносач се накъркали до козирката с "Кока-кола", банда пехотинци от Шестия американски флот потрошили витрините на местен италиански бар, вилнеели в чудесния общински парк на Палермо, вирнали краката на порядъчни местни скромни девойки, после отказали да им платят, и като венец на всичките тези магарии, отишли пред къщата на Негово светейшество папа някой си Инокентий II или Онуфрий XII, не помня кой по ред, до ранни зори деряли гърло с откровено цинични империалистически песни, като освен господин папата, псували и самия Исус и майка му на Исус, демек, псували и Божията майка.
Струва ми се, че като че още оттогава, от онази славна епоха на идеологическата ни схватка със световния империализъм бе и първият рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът, див американски морски пехотинец, си изхрачил дъвката на сто и четирийсет фута, наши си към трийсетина метра и кусур разстояние, както пресметнахме върху черната дъска на някогашния VI-а клас на пловдивското ни училище "Александър Димитров – Сашо", нелегален, убит по царско време току през две улички над училището ни в схватка с полицията. Личното постижение на това мое приятелче бледнееше пред рекорда на онзи моряк янки, но като се вземе предвид, че нашето момче беше едва на тринайсет, и значи – независимо от пълния му с цвайки* бележник, а може би точно поради това обстоятелство, животът тепърва се отваряше пред него, очертаваше му се примамлива кариера в най-новата модерна дисциплина на световното спортно майсторство.
И нашият човек естествено се амбицира. Докато подир училището ние бродехме по прашните улички на онзи наш следвоенен Пловдив, въртяхме пумпали за бъзгун или играехме на джамини (стъклени топчета) и на стотинки, целехме с жилка или с дълъг сарък (прът) брулехме недозрелите афъзки и зелени кайсии по чуждите дворове, той не си губеше времето, а тренираше в задния двор на спретнатата им бедна къщурка – обстрелваше с плюнки дзифт кирпичения дувар на съседа хлебар Бай Цвятко. Ами че в онези славни години на соц.строителството на живота нов асфалтът беше новост в пътното строителство. Пътят Пловдив-Пазарджик, например, преди да го асфалтират, беше покрит с бетонни плочи, отлети на място, а тонове дзифт бачкьори вече топяха в Асфалтовата база край стария Хайван-пазар отвъд моста на Марица над островчето Адата зад Панаирното градче, та влачехме откъм Асфалтовата база огромни парчета от миризливата чернилка специално за нашия бъдещ световен шампион, който щеше да им набие чемберите на морските пехотинци от Шестия американски флот.
Пак в онези славни години се появиха и оригиналните комунистически лозунги "Ние строим пътя – пътят строи нас!", "Сей, земледелецо, сега му е времето!" и "Във всеки дом говедо, а пък у нас две!" Общинската управа на Пловдив здраво се беше заела с разхубавяването на града. Из тесните криви сокаци лете посред облаци сажда и воня на дизелова нафта бръмчаха префасонирани древни молотовки, продукция на Завод "имени Молотова", с монтиран отзад кокетен кафез, та пловдивчани и пловдивчанки се носеха както ято ярки-носачки родайланд и легхорн с по-дребни пилци и с дъртите мисири по линиите на местния общински автотранспорт. В Цар-Симеоновата градина гърмеше по празници духовата музика на местния Офицерски клуб и ние, хлапетиите от махалите под Джендем тепе и Бунарджика ходехме там да предизвикваме скомина у музикантите духачи от местния гарнизон. Скомина знаете ли какво е... Ако не знаете, да ви обясня! Вземаш лимон и го ръфаш, изправил се пред наперения фатмак, докато от флигорната му потече стомашен сок, и кажи-речи, целият духов оркестър се юрне да те гони, както си е с лъскавите бурии и тромби на рамо или пред гърди. Ей на това му се казва скомина.
Предвидливи бяха някогашните общинари: монтирали бяха по сградите из центъра на Пловдив червени, сини, зелени и жълтеникави емайлирани табелки с приветливи, подканящи надписи, като да кажем: "Не гази тревата – тя е твоя!" и ценни напътствия: "Плюенето по тротоара е белег на ниска култура, културният пловдивчанин не плюе" или категоричното: "Храченето – абсолютно забранено!" Само дето не се бяха сетили да добавят след удивителната: "Стреля се на месо със стъклена вата, свинска четина и бертолетова сол", което се случваше в крайградските бахчи (зеленчукови градини).
Как гост на Пловдив пред тези родни чудесии да не реши, че кеф за всеки майничка е да точи лиги и сополи, да се секне и да храчи, да сере и да пикае по улиците. Пък не беше тъй! Всички ние, някогашни пловдивчани, си плюехме най-нормално, ни повече, нито по-малко от жителите на който и да било друг град на Европа. Налагаше се обаче да докажем на света, че сме нова порода човеци, а именно "Човек – това звучи гордо" – демек, човек от социалистически тип, нищо че "Филибето, майна", винаги си е било неделима част от занемарения миризлив, лайнян Ориент, силно запуснато сметище с останки от Древността, боклукчийска кофа, кенеф насред Тракийската низина посред рояци бръмчащи в пряк и преносен смисъл конски мухи-месарки и комари, лакоми за човешка кръв колкото гладно врабче за трохи.
И тогава ние – хлапаците на Пловдив, негово бъдеще и надежда, се къпехме и сами се учехме чисто голи да плуваме, да ловим риба или да пием вода направо от същата тази лениво влачеща се през града Марица сред зелени, сини, виолетови и възрозови нечистотии, доплували от хартиената фабрика на Белово или от фабриката за кибрит в Костенец, от отходни септични канали и ями на Пазарджик, барабар с мазна помия и цялата отврат, която около дузина села изливаха направо в коритото й.
Ето че дойде най-сетне моментът да напиша и за Цариградски. Цариградски бе най-личен сред талисманите на Пловдив, наред с кроткия смахнат Милю – същия Милю, за когото легенди се носеха за огромното му кересте**, любовник, нежен мераклия за застарели местни актриси, както и за чешитлъците на силно известния с люспестата си кожа бачо Анго Шарана от Кичукпариж, или Данката Чекиджията от Сарай-къра, на ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря от махалата подножието на Джендем-тепе и още две дузини повече или по-малко известни днес любимци на някогашната местна бохема. Цариградски можеше да го срещнеш в най-върлия февруарски мраз и в най-убийствената тукашна августовска жега неизменно в неговата светложълта памучна фланелка, с къси кожени тиролски панталонки с еделвайс върху тирантите им, в три-четвърти едро плетени снежно-бели чорапи до коленете, с пискюл и в туристически обуща, със сламена широкопола капела, нехайно преметната на гърба, с провесено пред гърдите му портативно радиоапаратче "Ехо" – велико постижение на родната ни соц.електроника, което едва ловеше две плюс една наши радио-станции на средните вълни, обаче стабилно ковеше Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.
Цариградски за мен и до днес си остава наша, пловдивска версия на доктор Рийо от романа на Албер Камю "Чумата". Винаги учтив, любезен, сдържан и доброжелателен, този специален човек, незнайна как оказал се сред нас, обикаляше големите улици и булевардите на града да чисти общинските му плювалници. Освен споменатите вече пъстри емайлирани табелки, градската управа бе монтирала над тротоара край всяка автобусна спирка около метър висок, вапцан с тревисто-зелена блажна боя и по един чугунен истукан, който представяше типично филибелийския градски плювалник. От комуналната служба по чистотата Цариградски го бяха обзавели с дръгливо конче и каручка с монтирана шперплатова кабинка, където наред с пет-шест казана за боклук се лашкаше поцинкована кофа с гасена хлорна вар. Имат много здраве от мен всички, които смятат, че почистването на плювалници е неприятна, гадна, печална участ; бих ги посъветвал да погледат как си върши работата Цариградски, да проумеят, че няма кофти работа, ако човек съвестно върши нужното с уважение към себе си и света.
Не, не съм чул някой да му се надсмива, да му се подиграва. И най-лютите помежду нас, най-пиперливите подигравчии са замирали в респект пред благородната фигура на този ветеран от войните с провинциалната ни пошлост, наглост, невежество, гнус и лошотия. Почистването на плювалник той бе превърнал в свещенодействие. Орляк хлапета го следвахме по петите. Минувачите поспираха да погледат как Цариградски с мерак, кеф и майсторлък си върши работата. Извади от мизерното си шперплатово фургонче яркооранжеви гумени ръкавици, наниже ги чак до лактите, и като изтръска боклука от казана, хлопне му капака, па ловко забърше (дезинфекцира) отвътре, а и отвън плювалника с метличка, топната в онази поцинкована кофа с хлорната вар.
Къде се изгуби тази рядка птица! Чух историята за неговата смърт***, и тя е толкова романтична, колкото е романтичен вероятно целият му прилежен живот на бедняк, но интелигентен човек, надраснал Прованса. Обърна ли се към моето мило детство, той си е пак там – крехък и нежен, фин като речна тръстика в мочурище край река Марица, благороден, учтив и дружелюбен – човек, какъвто тук сред нашите местни кавгаджии, заселили се в Пловдив от кол и въже в най-ужасни времена, вие трудно ще срещнете. Трополят копитцата на кончето, полюшва се полекичка шперплатовото му фургонче, писука транзисторното му радио, провесено на кожено коланче върху гърдите, чувам пак един от онези стари наивни любовни шлагери на някогашния мой Пловдив, които ехтяха от Цар-Симеоновата градина до крайните махали на града, приютили бежанци от кървавите войни на Балканите и мохамедани от помашките села в Родопите. "Бона сера, сеньорита, бона сера" (Добър вечер, мила госпожице, добър вечер), "Темпико, Темпико... Темпико е в Мексико, чуден край дале-е-еч оттук, ня-я-якъде на юг", "Чи-и-ико от Порто Рико", както и умилния шлагер на Петър Ступел за "малката креолка от Венецуела", която ни дошла на гости тук заради някакъв си международен фестивал.
Понякога си мисля, че детството е приказен сън. В този приказен сън има вещици и чудовища, разбира се, ала има и чудесни герои. Момченцето, което съм бил, с лакомо любопитство продължава да се удивява на живота и мизериите на моя мил Пловдив. Загине ли у мен това ненаиграло се, ненарадвало се хлапе, сигурен съм – това ще е и моята физическа смърт.
Навярно вече нервничите и се питате какво стана с онова амбицирано приятелче от някогашния VI-а клас на пловдивското Основно училище "Сашо Димитров", училище, точно срещу парадния вход на старата поолющена Държавна болница, да-а, същата болница с лудницата и с моргата под южните склонове на Джендем тепе. Милият, той тренираше две години с надеждицата да съзре някой слънчев ден записано името си, пък макар и сред подгласниците на шампиона дългобоен плювач на дъвка, и като не успя да преодолее онези трийсетина метра далекобойност, вече съвсем на финала в осми клас, когато целият ни випуск хлапаци, строени по конец, прясно къпани, високо подстригани, при което ушите на момците щръкват като дръжките на супник, чакаме в юнската лятна жега да ни връчат заветното свидетелство, че сме завършили Основно образование, та – като не успя да се класира при шампионите по плюене, ми пошепна като на най-близък приятел: "Не мога повече! Толкова са ми възможностите! Само да не се изпуснеш пред другите, че да не захванат да ми се присмиват". И аз, разбира се, обещах: до гроб да пазя тази негова момчешка унизителна тайна.
Сега, далеч отвъд петдесетте усилни години, които ни делят от онзи ден, мисля си: ами че и момчешките тайни имат давност, нали! Достатъчно съм си държал езика зад зъбите с тази велика и срамна за всеки тук истински сърцат мъж българин тайна! Ето, издадох го. И се чувствам като новороден, чувствам как изведнъж май ми олеква, все едно воденичен камък ми е паднал от раменете. Какво пък, възможно е приятелят ми да не си видял името вписано в златните тефтери на световния спорт; за всички нас обаче, които го познаваме, той пак ще си остане "Най-добрият състезател на света. А пък за да не ви залюти и да ви се насълзят очите, ще добавя и нещо по-весело.
През онова далечно лято на 1960 година, когато приключвахме VIII клас, съседът на моя приятел – Бай Цвятко Фурнаджийски или Цвятко Хамериканчето, получи някакви пари, наследени от бате си Спиро, хвърлил топа и гушнал букета нейде на майната си в далечна Америка; и според предписанията на местната общинска управа, с част от наследството Бай Цвятко наема харни майстори да укрепят и измажат супер-модерно фасадата на кирпичената дядова къщурка. Нека видят комшиите! Да се пукат от яд, че в този горд кирпичен палат не перекенде****, ами тертиплия нашенец, много уважаван стопанин, баш-паралия тъдява живее. Укрепили и измазали харните майстори зидари отпред и отстрани къщурката без проблеми. Когато обаче захванали да клепат отзаде, откъм гърба, хоросанът взел да се рони, не ще и не ще да залепне за стария кирпичен дувар. Гледат, чудят му се, чешат се и там, дето не ги сърби: "Брях, дейба и таз крива нива врачанска, какво е туй чудо!" Па си отнасят маламашките и мистриите, чуковете и таргите гузни, ядосани, гневни. Задната част на къщата след двегодишните усилени тренировки на моя приятел се оказала просмукана от асфалтовите плювки. "Ми че то си няма нужда от хоросан – отсякъл инженерът Бойко Ватев от районната ни община, – цялата таз кочина, Бай Цвятко, при едно ма-а-алко по-ячко землетресение ще да се катурне барабар с комина, балкончето, верандата и стълбището, а ей тоз там отлично импрегниран с асфалт дувар няма как да не оцелей!"
Който не вярва, нека провери. Сред новопостроените пет- и повече-етажни замъци, точно на адрес: Пловдив, улица "Пещерско шосе" № 34 се кипри стар дувар на кат и половина. Ако ли пък е краят на пролетта и някое хлапе зорко не ви следи, можете да се промъкнете в дворчето и да си напълните пазвата с афъзки. Сливи ранозрейки са, леко киселеят, но освежават и ще ви доставят истинско удоволствие, при положение че нямате кариес или някоя пломба не ви се е разхлопала.
Между другото, тези дни самозабравил се политически тарикат, крадец от общински поръчки, който не си знае парите като човек на сегашната власт, и си вдигна огромен хотел с краденото баш върху пъпа на Пловдив, го уцелиха с куршумче от 60 (шейсет) стотинки и после най-тържествено общинарите, воглаве с господин кмета и господин министъра на строежите и асфалтовите ни пътища, го изпроводиха с духовата музика на местния оцелял по чудо гарнизон (Армия може вече да си нямаме, остана ни обаче духовият оркестър!) до кокетно подреденото ново-новеничко общинско гробище край шосето за селото Рогош. И разбира се, че всички ние, съмахленци и приятелите му на тариката от онова социалистическо гадно време, когато и той бе беден като църковна мишка, скришом тържествувахме, а за протокола и света уж най-жестоко скърбяхме и ронехме сълзи, и трите Български национални телевизии зарязаха турските сериали и девет дни въртяха репортаж "относно великата загуба за Майка България", в който репортаж културтрегерът на Пловдив и баш летописец госпожа Калинкова твърди, че името му оставало с тлъсти златни букви записано в историята на най-древното живо селище на континента... Та така! Пък най-тъжното – този, дето не си знаеше парите, го опуцали с най-обикновено преправено чифте за 120 (сто и двайсет) лева, с куршумче от някакви си девет грама, което в магазина за боеприпаси и ловни такъми зад хотел "Тримонциум", както отбелязах вече, струва само някакви си 60 (шейсет) стотинки.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 20 fev. 2021
–––
* В VI клас започнахме да изучаваме западен език по избор, та от немския език бе прехвърчала и до нас версия на думата двойка, наред с "цафара" – другото име на кофти оценка, заради която ядяхме пердах от суровите ни бащи.
** Полов член (на жаргон).
*** Според градската мълва, издъхнал в миг на върховно щастие в леглото на млада знойна чужда съпруга.
**** Занемарен имот, в преносен смисъл: човек, занемарил се, изоставил се. Бел.м., tisss.
