ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (478.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (478.)

Изящество и печал, ето това е Ханс Кристиан Андерсен – Кралят на приказките. Ала сред най-чаровните му сюжети е история за любовта между Храбрия окуцял оловен войник и Малката хартиена балерина от играчките на момченце, живяло преди поне 200 години. Ето ви моя си лична, ама типично пловдивска версия на тази скандинавска приказка!

    21.11.2007. ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК

  Живееше някога, преди много-много години в покрайнините на Пловдив отсам жп-линията, която пресича шосето закъм Пещера, един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам, понеже всичко у него бе пепелявосиво, занемарено и тъжно като оловния покрив на Джумая-джамия, най-големия ислямски храм в този град, строен върху руините и върху яките зидове на "Света Богородица" – древна християнска базилика. Всъщност този човек беше пенсиониран по инвалидност, и съм си мислел: сякаш от времето на Балканските войни. Дървената му протеза в свежите летни утрини, когато минаваше край нашата къща на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет, значи. И ние, дечурлигата, се кривяхме като маймунки зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка и крещейки: "Раз-дваас-триис, на място сприссс!" Това го дразнеше, а ние си умирахме от кеф, когато спираше, обръщаше се, гледаше ни с печалните си очи и ни се заканваше с пръст. Тогава подхващахме да крещим: "Ей, шиник! От теб вече не става войник. Защото кратуната ти е крива и на нея каска вече не й отива". Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, едва ли би могъл да ни настигне с този дървен крак. Човекът поклащаше глава, па поемаше по затъналата в прахоляк и конски фъшкии улица, като ядовито си мърмореше под нос; най-вероятно ще да ни е псувал на майка.

  Раснахме свободни и диви, същински безпризорни деца. Джендем тепе, поолющената Държавна болница, Моргата, пясъчните островчета по река Марица, старите пусти Тютюневи складове, в паяжини и миши барабонки потъналите таванчета и мазета на едноетажните бедни къщурки, строени безразборно веднага след онова голямо Чирпанско земетресение от 1928 година*, овощните градини от двете страни на шосето за село Мечкюр**, а и бахчите в покрайнините на града бяха нашето дивно хлапашко царство. Раснахме горди, диви, недосегаеми. Водехме кървави битки с хлапаците от съседните махали, зорко пазехме собствената родна територия, та на някакъв кекав дъртак ли ще му цепим басма! Респектираха ни единствено по-силните от нас, възмъжалите батковци, и естествено тежките шамари на нашите бащи и дядовци. 

  Към 1955 година този инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който държеше бакалничка в съседната Македонска махала, обитаваше стайче под стълбището, допълваше оскъдната си инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех край пътя за Коматево. Понякога в събота срещу неделя, пък и особено в душните летни вечери, чувахме го да пее. Но той пееше само когато беше пийнал. Освен дето пееше доста фалшиво, та и нищо не му се разбираше, гласът му – пресипнал и глух, излизаше като из смачкана медна бурия. Че какво добро да очакваш от човек с такъв дрезгав глас!

  По онова време от Родопите заприиждаха помаци. Част от тях си бяха зидари и изкопчии, хващаха се по строителството на големите заводи в Южния край на Пловдив, край шосето за Куклен и Асеновград. Такъв един кюнлия от селото Хвойна се засели в съборетината срещу бакалничката, доведе помакинята и двете си дъщери, от които по-голямата си беше вече мома за женене – с голям крив нос и уста с редки зъби, ала по-малката, 15-годишната Гюлтен, направо си беше хубавица. Пеехме ние по онова време цинична песничка:
                         Ходил ли си, бако на Луната,

                         ебал ли си на попа дъщерята,
                         бъркал ли си с пръст
                         в дебелия й гъз
                         да видиш ко-о-олко е тлъст?

  Тази и други наши песнички, пълни с цинизми, бяха бойните ни сигнали, мнозина псувахме не по-зле от каруцарите покрай рампата на Сточна гара, ходехме целите в рани, с охлузени колене, или както се казваше тогава, с пукната глава. Биехме се с тукати (с юмруци), с камъни или с тояги. Всеки уважаващ себе си хлапак притежаваше жилка (софийските хлапаци, дето с гордост сами се наричат "копелета", й казват "прашка", а за пазарджиклии жилката е "разпинялка"), та всеки уважаващ себе си пловдивски хлапак от крайните махали се упражняваше да забива войнишки нож от пет крачки в някой дънер или в изсъхнала овча кожа. Джендема, или както го кръстиха благо-благо комунистите Младежки хълм, и до днеска знам наизуст – къде са дърветата с какули, дивите дюли, трънкосливките, рехавите бадемови горички, сгушени сред скалите, по-едрите глогинови храсти и по-сочните шипки, бъзовите дървета, гарванският лук, полянките, където се натискат тайно мераклиите с местните леки жени или девойчета, изворчето с едвам цъцрещата водица, забранените местенца, дето с триметрова сопа дебне пъдарят бай Петър, баща на мой съученик в отделенията.

  Лудницата, моргата с трупове за дисекция и уличните помияри, с които правеха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, дуварът с бетонирани най-горе натрошени стъкла от бутилки, който ловко прескачахме, за да се промъкнем гратис до киносалона на болницата, да се прехласнем за кой ли път във филмите "Бродяга", "Два акра земя", "Господин 420", по така любимия ни тъмен актьор Радж Капур, индийска версия на Чарли Чаплин, с неговата два пъти по-любима Рита – онази знойна индийска циганка с червена точка насред челото, смолисти коси и очи черни и сластни като лятна нощ. Такъв ни беше животът, такава и романтиката! Нямаше тайни за нас, хлапаците от онези години! Нас ни пердашеха за всяка пакост, хем понякога и ей тъй, профилактично. Учеха ни да бъдем мъже не по шарени картинки и чрез поучителни беседи в пансион за разглезени благородни девици. В начеващия да се изпълва с пришълци от околните планински махали и села от полето на Тракия наш роден Пловдив обръщението към новопокръстения гражданин "Ей, Селски!" или просто "Ей, Сельо!" си бе сред най-най-обидните прозвища. Но Боже мой, когато от горния край на улица "Цар Иван-Шишман" се задаваше тази нежна Гюлтен, стаявахме се, ставахме кротки като млада ръж, безобидни като агнета, нищо, че сме я мислили за туркиня, за чужда вяра, и по-зле: че е от помаклъка. Криехме се иззад дъсчените тараби, за да проследим с лакоми очи как царствено пристъпя тя, самата Любов, елмазено късче от представата за неземно щастие. Леле-е, каква хубавица беше тази Гюлтен!

  На плаца сред военното поделение зад Македонската махала, дето още си е в подножието на Джендем тепе, всяка вечер строяваха войниците за проверка, по няколко пъти всеки чист Божи ден ечи войнишка тръба, по Пещерско шосе непрестанно бучат с вериги, с грохот на желязо танкове, танкети, оръдия, зелени камиони с муниции. Маршируват ротите на път към градската Чифте-баня. Маршируваме с тях и ние, бойките хлапаци от бедняшките махали, подскачаме наравно с тях и всеки от нас страстно си мечтае кога най-сетне ще заякне и порасне, и ще доживее да стане войник.

  Ала Гюлтен преобърна всичко това – мнозина започнаха да се държат като отнесени, сякаш ударени от гръм, щом я зърнеха да се задава. И най-странното бе, че сред отнесените се оказа и Оловния. И понеже дворчето на онези помаци беше срещу прозорчето на инвалида, рано сутринта или по всяко време на деня, щом хубавицата се явяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с ръце дървения си крак, и я съзерцаваше като сокол. Усетихме и у него онази всеобща наша момчешка слабост, ревниво го дебнехме, ала той нищо не правеше. Тя обаче като че само заради него шета напред-назад по онова дворче, кичи се с розово венче, простира си прането, влиза-излиза от къщи, все намира нещо там да върши из лехите с разсада, с марулите, доматите и фасула. Беше изпонавързала червени, сини, бели, жълти парцалчета по асмата, като че ли само за негова радост.

  Що не ходеше на училище, не мога да кажа. Майка й и голямата й сестра Грозницата работеха в тютюневите складове, баща й копаше за основите, носеше тухлите, бъркаше бетон и ковеше кофраж по строежите на новите заводи, а пък нея бяха оставили да им шета у дома – да опере и сготви, да ги изпраща и посреща.

  Зашушукаха из махалата за тези двама: уж нищо не правят, пък влязоха в очите на дъртите жени. А покрай клюкарките захванаха и мъжете да се заглеждат, да се кашлят в хоремага: "А бре, Нефелния що все кисне като ударен от гръм на стълбата? А онази пикла, кво тъй му се кипри, кво като мряна все пред зъркелите му играй?!" Стигнаха приказките и до ушите на бакалина, брат му на Оловния; пък на бакалина не му е все тази какво си шушукат комшиите, нали са му мющерии – купуват, търговийката от това зависи. И започнаха кавги в доскоро тихата като манастир къща – ама не кавги като фронт между враждуващи равностойни армии, а бръмчи само гласът на бакалина, на пискливата му жена и двамата им сина здравеняци. Кълнат, люто пустосват някой да вземе да си седне най-сетне на задника.

  И едно утро в големия пороен дъжд през ноември Оловния натовари на триколесна зарзаватчийска тарга оскъдната си покъщнина и повече не го видяхме. Много дъжд, много вода се изля оттогава...

  Веднъж, като ходих да почистя гроба на баща ми, мярнах съмахленец от онези приказните хлапашки години. От лаф на лаф, с половинка гроздова заплеснахме се. Питам го: Какво стана с онази, хубавелката? "А-а, Гюлтен ли! – веднага се досети. – Омъжиха я за един от техните. Ама му избягала, че бая лошо я млател." А Оловния – питам, – с него що стана? "Тук някъде трябва да му е гробът" – рече. И от нямай какво, тръгнахме да го търсим този гроб. И го открихме в буренака. На две крачки от татковия гроб върху килнат избелял сиенитен къс слънцето и дъждовете почти бяха изличили името на мъртвеца – Михо. Имаше и още нещо издълбано в камъка, което лишеите бяха покрили. Онзи приятел разчопли, докато си палех цигарата. "Ей! – викна ми разтревожен. – Ела-ела!" Най-долу светлееше: От Гюлтен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 17 fev. 2021

–––

* Чирпанското земетресение в 11:20 на 14 април 1928 година, Велика събота, е с магнитуд 6,8 по Скалата на Рихтер и епицентър на около 8 km северозападно от Чирпан. На 18 април вечерта следва нов трус с подобен магнитуд и епицентър близо до Поповица, Пловдивско.

** Мечкюр, днешният Прослав, квартал на Пловдив. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (477.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (477.)

  14.11.2011. СЪНУВАМ БАЩА МИ (ВМ. ПОСЛЕСЛОВ)

  – Хипотезата за построяването на египетските пирамиди може за някого да изглежда парадоксална, но за друг тя да е напълно обоснована. Съгласен съм за вредността от сляпата вяра, но не по-малко вредно ми се струва сляпото неверие. (Светозар)

  – Мен ако питаш, когато си силен и в съгласие със себе си, няма да те пренебрегват. Може би само тук-там някой ще те понамразва. (joke)

  – Стана ми люто в носа и солено в очите. Иначе нямам знания да коментирам. (jiva)

  Към Светозар: Благодарности за репликата! Потопих се в окултното и езотериката, които сте показали върху личната си страница, и да Ви кажа: ако извънземните са тук някъде, вероятно ще им е нужен доста хумор да ни приемат насериозно. Имам си мои размишления по тази тема, свои преживелици, бих казал, но ТАМ е доста мразовито и страшновато, за да пренебрегвам наивността и очарованието на живия живот, където пчели бръмчат, момичетата си търсят мъж, а в съседния двор една котка снощи роди три здрави котенца... Бъдете здрав!

 Към jiva: Сънувам баща ми, който си отиде през 1983 г. Идва си като човек, който се е трудил усърдно; посрещам го в дом, дето живеем двамата, и му казвам: "Няма вече да я караме само на постно, ще имаме на четири-пет дни и месо на масата; виж, купих климатик, пералня, вече сме с алуминиева дограма, не със старата жигула, а с порше, обзавели сме се с куп електронни боклуци". А той: с онази негова си Исусова кротост, с очи само ми се усмихва. Разтъпкахме се снощи с един съсед тук из квартала, пихме бира в кръчмето зад кварталното пазарче. Слушам какви ги реди. После го оставих да се прибере при майка си и поспрях до компания картоиграчи. Леле, как безкрило тече животът! Заяждат се на дребно, демонстрират сила, а като се вгледаш, пилят си само нервите; дали ще е белот или са кавги в парламента, ужасно вони на посредственост. Какво отличава рожбите на същите тези тепегьози! Май единствено липсата на умора. Децата им по същия начин воюват за надмощие помежду си, кресливи и невъзпитани. И във властта: с отработени обноски и морен глас дефилират "народни закрилници", а деформирана от грандоманията муцуна занича иззад всяка човеколюбива уж маска.

  Къде сте, трудолюбиви честни българи! Сеем гадното си настроение, където и да се появим, където и да ни допуснат да се разпореждаме – ей такова тягостно мълчание! Нито с курвенска чалга, нито с лумкащи тъпани и пискливи зурни ще го заобиколиш. Съпругът на моя позната й рекъл озадачен: "Има добри хора, ще знаеш, мила. Има ги, срещат се чат-пат, колкото знак да ни дадат, че животът в България не е толкоз гадна работа!" Пошлостта от нашата мила България обаче мощно бълва смърдящи талази.

  Чудесният инак като актьор Коста Цонев – усетил се парламентарен тигър в своите седемдесет лазарника, към девойче от телевизията, което пратили да го интервюира във фоайето на Народното събрание, се обръща с игрива задявка към камерата: "Ех, какъв мъж бях едно време! Тогава да ми се беше явила, не микрофон, моето момиче, друго нещо щях да ти дам да ми подържиш в ръка".

  Оказва се, Историята имала и друга – невидима или премълчана, но много по-важна за нас, българите, страна. Пари и сексуални палавници, имоти, далавери, длъжности, самохвалства – ей това движи Простащината. "Пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци"... Туй "московци" като па се замени с "Лос-Анжелесци", и всичко бир-таман си на място. Има ли друг народ, така устремен да избяга от себе си!

  По националната телевизия представят нашумелия със скандалните си изпълнения писател Христо Стоянов, рядко нагъл тип, родом от Габрово, жител на Смолян, автор на унизителни сюжети за родопчаните-мохамедани; самоуверен грубиян, габровлията разправя как за проблеми с разпространението на неговите книги съдил Българската държава в Страсбург и ни в клин-ни в ръкав, за да блесне с ерудицията си, именитият плодовит писател на гнусотии за Апостола Васил Левски и майка му на Левски, Иисус бил копеле и проч., неочаквано изтърси фразичката: "Пайетам можна и не будеш, ама гражданинам бъйт абъязан". Па с навирен показалец и с дълбока въздишка допълни: "Както казваше великият Лермонтов".*

  Смейте се, мила! Това ще да му е илачът за лютото в носа и соленото в очите – да се посмеем над духовния урод.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 fev. 2021

Илюстрации:

- Местността Юндола, Родопите. Баща ми на 50 г. 

- Любимецът на тв-екрана Христо Стоянов (1956).

___

* "Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан" – фрагмент от поемата "Пред парадния вход" на руския поет Николай А. Некрасов (1821-1878). В артистичния свят има една категория тарикати, за които скандалът е най-добрата реклама, бих нарекъл феномена "Синдромът на Волен Сидеров" – колкото си по-нагъл, отчайващо невъзпитан и явен простак, толкова по-високо те ценят и уважават у нас. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (476.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (476.)

  Когато си под натиск от посредствеността, опитваш се да не биеш в очи, за да не плашиш хората. Ти си нещо като дръвче, което расте във водата. Можеш да се приспособиш тъй, че по-скоро да се разклоняваш, отколкото да растеш нагоре, и си оставаш по-дълго време незабелязан. Понякога се случва обаче нивото да намалее и когато езерото стане твърде плитко, ти просто стърчиш. Страхувам се, че днес нивото на посредствеността у нас е станало твърде ниско, което означава, че очакванията за нормалност са твърде ниски.*

  01.11.2011. ПИРОВИТЕ ПОБЕДИ НА ПОСРЕДСТВЕНОСТТА 

  Посредствеността възприемаме като недостатък на творческа енергия, недостиг, прикрит зад високо заявени претенции и официални документи, отличия от нагласени конкурси, университетски или каквито и да е титли – архонт, масон, министър, председател на Народното събрание. Празнични салюти обрамчват кариерата на напористия зловещ, но и смешен образ: снимка пред знамето, потупване пред строя, връчване на отличия, салют, ода, възторжено ура от сганта под пиедестала Му и прочие финтифлюшки и драперии на суетата. И посред всичката врява току лъсне нечистото Му долно бельо и подпетените Му патъци, нахлузени на босия крак. Гледаме нехайно към чешита, но у нас точно тази Недостатъчност върши огромни поразии, допълзявайки до върховете на държавата и във всички сфери на живота в днешна България.

  Захвани се с една работа, пък ела и поглеж как, при вероятност за успех, Посредствеността се изправя в цялото си величие пред теб! Оплака ми се преди години мс Ангелина Зекова**, докато въртим сред Гребния канал на пловдивската Гребна база, че тя – като инженер по машинно оборудване в хранително-вкусовата промишленост, изобретила хипоидна предавка от качествено нов тип и трима университетски велможи с научни титли, сред които и тогавашният ректор на Висшия институт по хранително-вкусова промишленост в Пловдив някой си доц. Танчев, с когото сутрин от шест и половина до седем и половина всеки делник плувах за здраве в басейна на института, учтиво я уговаряли: "Никога не ще допуснем изобретението ти до патентоване, не приемеш ли, че сме ръководен екип на научната ти разработка". Великодушно предложили да се пише като подизпълнител... демек, техническо лице, изработило прототип на замисленото от тримата титуловани корифеи изобретение.

  А може би Посредствеността е необходимото зло! Злото, без което не се осъществява нито една смела идея? И това зло идва като изпитание, като проверка за издръжливостта и за увереността в твоето лично дело.

  Случайно ли самовлюбена гарга изскочи из кръчмите на моя роден град за да попречи да си видя отпечатан ръкописът "Историйките на ученика Ламски"? Неслучайно, разбира се. Обградих с внимание селския тарикат, дадох му всичко, което си пожела, но не толкоз лакомия за лесна печалба откривам в издевателството му, колкото завистта на човек, който не може да запълни със съдържание формата на автор. За тази форма милият бе работил над три десетилетия, макар и това не прикрива истината, че нищо съществено не е създал, че усилията му са били показност и присвояване на нещо, което не му принадлежи, въздух под налягане.

  Когато остарелият като обикновен чиновник Петър Петров*** издаде на собствени разноски осемте си великолепни разказа, "велики" писатели и литературни критици на Пловдив го обявиха за графоман и подценяваха този наивник, унижаваха го, изнудваха го. Знам лично от болнавия Петър Петров за изнудване, на което го подложили двама любимци на местната публика, автори, пришълци от Ямбол и Пазарджик, с инициали Д.Т. и Т.Б.

  Литературата ни днес е изпълнена с имена на "творци". Тези образи на претенциозността литературни критици а la Светлозар Игов**** лъскат до блясък, за да заемат мястото на истински стойностното. Кичът обявяват за чисто злато, варакосана имитация ти навират в очите за шедьовър*****.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 fev. 2021

Илюстрации:

- Любимият електорат на тук управляващите.

- Пловдив от седемдесетте години на ХХ век.

–––

* Вж. http://lydblog.wordpress.com/2008/02/24/mediocrity-pressure/

** Най-добрата сред гребците на единичен каяк пловдивчанки в гребните регати около 1967 г.

*** Които нямат ориентир за оценка за изкуството, а оценките им са според конюнктурата.

**** Вж.https://www.teenproblem.net/a/6-lubopitno/23733-valentina-marinova-po-stypkite-na-dk-k-rouling/#13181409394621&if_height=91. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (475.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (475.)

  На трийсетте прекрачил прага, преглътнал всякакъв позор – мъдрец ли! Шапката ме стяга, че върху моя кръгозор оказа яростен надзор отец Тибо. – Из т.нар. "Голямо завещание" от 1461 г. на Франсоа Вийон (1431-1463 г. и следите му се губят) 

  13.10.2004. ВЪВЕДЕНИЕ* 

  Познанието дори на един единствен човек между нас включва познание за цялото човечество. Биографията на всеки тук, взета сама по себе си, всъщност е биография на фрагмент от живота на цивилизацията. Нямаме друг толкова услужлив образ пред себе си, който да представи колко силно сме зависими едни от други, до каква степен как влюбването, разочарованието, смъртта на някого, за когото дори не си подозирал до последния момент, ти влияе, и после се чудиш: защо нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно точно днес!

  Според парадоксална хипотеза, египетските пирамиди са изградени не с физическо, а с психическо едновременно съсредоточаване на стотици, може би хиляди човешки същества върху мястото, откъдето да се повдигне 4-5-тонен каменен паралелепипед, и така хиляди базалтови паралелепипеди един по един се отправяли към полагащото им се в мощната обща пирамида разположение.

  Действително Космосът е Нещото, достойно да съзерцава пирамидите. А има други неща, и по-сърцераздирателно звучащи, и едно от тях е собственото ни въображение, в което, подозирам, участва божественото, богът (ако го има).

  Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите поколения човеци. Дори и не подозирали какъв дар пренасят тези някогашни живи. И ние като тях продължаваме пътя на облаците от познание, без да проумяваме колко необходима за човечеството и за света информация пренасяме на гърба си. Е, да, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме по нещичко, да го добавим към вече разкодираните енергии, които просвредляват хаотичния ни, сякаш мравешки свят, който се боричка сам със себе си, т.е. със своите бесове.

  Не, не ми е присърце сляпата Вяра, Аксиомата, която ни помага да разберем самите себе си. Присъствието на Свръхразум над главата ми ме изпълва с бунт, точно когато трезво, смирено искам себе си да огледам, но с моите си очи, а не през очите на Друг, който ни наблюдава от Великия космос. И като зная до каква степен сме беззащитни, отбелязвам си: в материалната уязвимост е духовната ни сила.

  Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви мъки и какви премеждия, докато изведеш флотилията си от бели океански платноходи из фиордите на невежеството в откритите слънчеви простори на познанието; и нищо не те застрахова, нищо не ти се притичва на помощ, нищо човеколюбиво и по майчински не кърши ръце заради теб – ти си сам, толкова беден и толкова щастлив, че ръката ти може да изписва послания, важни за шест или осем милиарда такива самотни души като теб самия.

  Наричат това нещо "призвание", "да откриеш бог у себе си" или "откровение", но не е измислена все още точната формула на таланта. А всеки, който има малко от малко усет, го усеща, но не успяваме да го определим и да го назовем точно, да го оковем в златна рамка; и това е чудесно като Любовта.

  Как ще почувстваш любовта, ако никога не си бил наранен! В кървенето на сърцето блясва Тя в цялото си великолепие. Но дали съвършеното не се съдържа във факта, че сме създадени несъвършени, т.е. вечно стремящи се? Ужасно е и е прекрасно, че Вселената няма край и че човешкото въображение е свободно да моделира картини и образи на непонятното, без да се притеснява от издигнатите около нас непробиваеми стени и издълбани ровове, пълни с отчаяние от крайното познание на света и живота.

  За мен християнската религия не е ни основа, нито предел – може да ме съпътства, да ме държи за ръчица за известно време, докато сам проходя, а после... После да се връщам към нея като в майчиния дом, за да й разказвам за подвизите и страданията си. Тогава защо толкова силно желаят да ме ограничават с религия! Че и без техните напътствени, тревожни, назидаващи погледи аз пак съм си неин син! Но не, те искат доказателства за вярност. Наивници! Това е най-тъпият начин да захвана съзнателно да ги пренебрегвам.

  Та ето какво! Любовта и Свободата са сестри; биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм и аз желая да се обръщам към този дом на Иисус Спасителя, когато наистина ми е нужно – не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения.

  Поставиха птицата в изящна клетка и се чудят, че забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с необходимостта, драмата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача, гранични стълбове да отмества с пот на чело.

  Не, това не е от тщеславие! Самовлюбен ли ще наречете запретналия ръкави да оре угарта! Не отчитат, правят се, че не забелязват очевидното: той откривателства не за себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, присъди да му отправят, да понася оскъдицата на собствения си мизерен и простодушен стил на живеене. Ала пък вижте посредственото, убогото, кекавото в какъв разкош ни се представя – то са еполети и накити, белези на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри. Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никого освен зъзнеща, тракаща със зъби притеснена и гола мизерна душица.

  Не мисля, че Иисус точно такива имал предвид, когато е поемал Пътя към Голгота. Над богочовека откривам звездния небосклон, само не купол на богато изографисана черква. Какво значение, че те пренебрегвали, като си силен и в съгласие със себе си! Същественото, основното е да изнесеш не себе си, а личния си опит и наблюдения да изнесеш; пък ще дойде и часът за прочит, ако е важно написаното.

  Ала защо да дебна мига, когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам около масата си Сократ като жив човек. Но той дори не си правил труд да записва, просто говорел, сочил и подреждал в разговорен, човеколюбив стил същественото, което открай време е отвъд хоризонта на видимите повърхности.

  Дали са го приемали или отхвърляли с възмущение, не ми е ясно, но го осъдили на смърт заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили го. И си представям как самодоволно потривали длани екзекуторите, пък народът или по-точно казано, простодушната тълпа пяла дитирамби, хвалебствени поеми на местния тиран: "Ола-ола, няма го вече Смутителя, светът ни отново си е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш насъщен".

  Цели триста години шепнешком се препредава изреченото от Сократ. Триста години креяло християнството след разпването на Иисус. Ето, значи, в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото! Струва ми се, над триста години след смъртта на Омир са записвани и 27-те хиляди стиха на "Илиадата", родена по кръстопътищата на Древна Елада.

  Триста години били необходими, докато да се открие заровеното съкровище, това са дванайсет поколения на един човешки род – заслужава да се спомене факта пред обвиняващите в тщеславие, на които творецът непрекъснато разбърква представите им и ги предизвиква от невежество да подскачат в креслата си.

  Огюст Роден – създавайки поръчана от общинската управа на френския град Тулон групова скулптура на достойната отговорност да си гражданин, отначало е извайвал детайлно голите тела и едва после ги загръщал в платно с шеметната прецизност на твореца. Е, напразни усилия, ще кажете; защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш! Замислим ли се, обаче, как ли да отречем: за да е вярно на повърхността, маскираното, скритото под нея трябва да отговаря на Истината за човека и живота.

  Епигонът не проумява таланта... наподобява го! – И като резултат, изчезва магията, внушението липсва. Колко самотен е човекът, пожелал да чуе посланията на тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и клоните на дървото, или със стрелкащи се храбри албатроси да насели хоризонта над разбушувалото се море!

  Елементарното, посредствеността... те винаги се движат маршово, в стегнат строй – веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с кърваво-червени букви. Но това не е Празник, а фалш, заместващ откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над тях. Та и как да не откриеш изнурените под бича, унижените да демонстрират привързаност и съпричастие към самозванеца негодяй!

  Уморително е тъй да се живее.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 fev. 2021

Илюстрации:

- Записващият "Дневника", Август 1970 г.

- Всяка нация се нуждае от своя Сократ.

–––

* Текстът е записван по автобусните спирки на Пловдив, докато съм очаквал да ме наеме някой като частен таксиметров шофьор по времето, когато съм бил извън моите учителски занимания в класната стая. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (474.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (474.)

 На трийсетте прекрачил прага, преглътнах всякакъв позор. Мъдрец ли? Шапката ме стяга, че върху моя кръгозор упражни нелек надзор отец Тибо... – Из т.нар. "Голямото завещание" от 1461 г. на Франсоа Вийон (1431-1463 и следите му се губят) 

  02.01.2017. 

ЛЕЖИ В ЛЕГЛОТО МИ, ТЪРКАЛЯ СЕ

Лежи в леглото ми, търкаля се,

мърмори, че непоносим съм бил,

пред нейните приятелки представя ме

за мрачен тип, що майка би убил.

Кафе приготвям, дарове пак нося й –

кафето, манджата ми буламач били,

готов съм да лакирам даже ноктите,

с които драска ме и много ме боли.

Цветя й нося в кошница – замеря ме;

марули, моркови, вино, дори кюфтета

желала би – говори ми уверено,

и тичам да ги купя. Тъй проклета

и хубава... ужасно! О, Боже Господи,

защо наказваш ме с такава проклетия,

къде сгреших, че сякаш на карфица

съм пеперуда, жалък молец, от ония

досадници край всяка хубавица?

И няма празници за мен! От щастие 

едва ли вече мога да се отърва, 

опротивях на себе си и на приятели,

и пак не знам от нея грях по-сладък,

по-желан. А торен бръмбар ме нарича

и киска се ехидно до припадък.

Глупак ли съм, че силно я обичам? 

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 fev. 2021