ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (256.)
Любомир Мантов Манатарков, цял живот чиновник, плаха душа, девета дупка на кавала в областното гарнизонно счетоводство, видял две и двеста от спекулата на нисши и висши шапкари, въпреки всичко съхранил се доверчив и неопетнен, макар че и подир пенсионирането продължи да доизносва ремонтирани войнишки обуща, а жена му леля Райна търпеливо кърпеше и правеше красив реприз на зелените му ведомствени чорапи с пришити допълнително отвътре ластичета... Та същият този Любомир, когото колежките от счетоводството зад гърба на подбив зовяха Люпчо-Глюпчо, страстно бленуваше, че Духът на благородството най-сетне ще надвие над човешката алчност, наглост и простотия, скришом пописваше разкази и стихчета за бледолики хубави жени, до уши затрупан в папките с прозаични калкулации върху приходи-разходи на такиви ми ти жалки неща, като износени войнишки патъци на година, патрони, снаряди и ремонтирани мъжки гащи. С мижавата си чиновническа пенсийка, вече в епохата на баш-демокрацията и на нафукания парвенюшки девиз "Времето е наше!" полека-лека сам взе да се напомпва и той със самочувствие на свободен съвестен, честен и храбър гражданин, доживял най-после своето време.
На младини любеше комунизма заради хубавичкия лозунг "Свобода, братство, равенство". Подир Славния Девети (септември 1944 г.) се ужаси, като видя какви золуми, какви предателства спрямо България и българите натвориха за 45 години власт последователите на Маркс и Ленин, та яко наплашен, мижитурски проживя следващите години. Не бяха година, не бяха две! И тъй наречената демокрация го разочарова. Чувствителното му сърце се свиваше при всеки повей на бандитизма, възгордяването и наглостта у новите управници. Ама какво да се прави, като тъй е устроена човешката душа – надеждата и меракът последни си отиват. И ето значи, на стари години взе да се вре из средите на пишещите братя и сестри, отвътре да ги оглежда тези среди, да се удивява над пръкналите се чистак новички литературни гении на нацията, които – за разлика от него, си нямаха скрупули, тупаха се в гърди, кресливо прогласяваха любовта си към Америка и Европейските духовни ценности, осребряваха и позлатяваха тази своя нова любов и си пренастроиха лирата. Като в онази рубрика от вестника на господина с брадата на Маркс и луличката на Йосиф Висарьонич, корифея Стефан Продев, те приветстваха многострадална България с възгласа на всяко парвеню под слънцето "Ний пак сме тук!" – макар че всъщност никога не са си тръгвали от българския политически живот.
На младини любеше комунизма заради хубавичкия лозунг "Свобода, братство, равенство". Подир Славния Девети (септември 1944 г.) се ужаси, като видя какви золуми, какви предателства спрямо България и българите натвориха за 45 години власт последователите на Маркс и Ленин, та яко наплашен, мижитурски проживя следващите години. Не бяха година, не бяха две! И тъй наречената демокрация го разочарова. Чувствителното му сърце се свиваше при всеки повей на бандитизма, възгордяването и наглостта у новите управници. Ама какво да се прави, като тъй е устроена човешката душа – надеждата и меракът последни си отиват. И ето значи, на стари години взе да се вре из средите на пишещите братя и сестри, отвътре да ги оглежда тези среди, да се удивява над пръкналите се чистак новички литературни гении на нацията, които – за разлика от него, си нямаха скрупули, тупаха се в гърди, кресливо прогласяваха любовта си към Америка и Европейските духовни ценности, осребряваха и позлатяваха тази своя нова любов и си пренастроиха лирата. Като в онази рубрика от вестника на господина с брадата на Маркс и луличката на Йосиф Висарьонич, корифея Стефан Продев, те приветстваха многострадална България с възгласа на всяко парвеню под слънцето "Ний пак сме тук!" – макар че всъщност никога не са си тръгвали от българския политически живот.
Докато се усетят Любомир и останалите простосмъртни, някогашните най-верни рожби на Априлската линия на Партията с голямото "П", поснишили се в първите месеци подир вътрешнопартийния им преврат, лека-полека изпълзяха из вили и крайградски дворци и се обявиха за баш-дисиденти, свиха гнездо по висините на обществената йерархия, възвърнаха си осанката и жестовете на господари на деня, заклатиха отново показалец към доверчивия народ, самообявявайки се за духовни негови пастири и апостоли на демокрацията, вечеряли с Господ Бог. И ето го бай ви Любчо току пред редакторското бюро на такъв един пожизнен тръбач на Истини от последна инстанция, пред господин Тутуруткин, гения, живия класик, чийто писания зубкат азбукарчетата направо от читанката.
– Добър ден, господин Тутуруткин!
– Добър ти ден. – Изпълнен с подозрения: – Вий кой бехти?
– Добър ден, господин Тутуруткин!
– Добър ти ден. – Изпълнен с подозрения: – Вий кой бехти?
– Нося тук един ръкопис. Ако може...
Тутуруткин тъкмо чете вестника на седесарите "Демокрация", толкова е занят, че хъмка, шава с пръсти, като пара да брои.
– Кхха-кхха-а! – кашля се Манатарков. – Едни записки нося за изминалите години... Ако може, едно око да им хвърлите.
– Тъй-тъ-ъй! – извива очи Светилото. – Че остай ги де! – Към побелелия подпрял се на бастуна си човечец: – Споменчета, значи! Какви са тез спомени?
– То... спомени да ги нарека, но са неща лично преживени.
– Тъй! – измерва госта отдолу-нагоре: – Е, харно, бе! Ама мен тук кой ли не ми се влачи, всякви идат, шъ знаеш, и всяко напиня да го печатаме. А тва пари иска, шъ знайш, и не става тъй бърже: мъж го искам, сега го искам... Нали!
– Много съм слушал за вас – мънка гостът.
Тутуруткин сдипля "Демокрация"-та, запокитва вестника върху купчината прастари вестници, дискретно се прозява, затуля с длан открилата се под мустаките му паст:
Тутуруткин тъкмо чете вестника на седесарите "Демокрация", толкова е занят, че хъмка, шава с пръсти, като пара да брои.
– Кхха-кхха-а! – кашля се Манатарков. – Едни записки нося за изминалите години... Ако може, едно око да им хвърлите.
– Тъй-тъ-ъй! – извива очи Светилото. – Че остай ги де! – Към побелелия подпрял се на бастуна си човечец: – Споменчета, значи! Какви са тез спомени?
– То... спомени да ги нарека, но са неща лично преживени.
– Тъй! – измерва госта отдолу-нагоре: – Е, харно, бе! Ама мен тук кой ли не ми се влачи, всякви идат, шъ знаеш, и всяко напиня да го печатаме. А тва пари иска, шъ знайш, и не става тъй бърже: мъж го искам, сега го искам... Нали!
– Много съм слушал за вас – мънка гостът.
Тутуруткин сдипля "Демокрация"-та, запокитва вестника върху купчината прастари вестници, дискретно се прозява, затуля с длан открилата се под мустаките му паст:
– Ко ши кайш за идната седмица по туй време?
– Трудно изкачвам стълбите, господине. Нозете, знаете...
– Стълбите, кайш. Ми тогаз няма да се катериш, ве. Таз ваджия търчане иска, щом веднъж си се напнал! – Схваща все пак, че пред него стои почитател, и не толкова наперено продължава: – Слез доле, изчакай ме. Имам аз тук да свърша една много важна работа и после поемаме към гарата. – Подсмихва се, видът му говори: "Бе, ще ти дам аз да ме разбереш", но процежда: – Шъ вървим с теб, шъ хортуваме за твойте споменчета. А? Правилно ли се изразявам?
– Трудно изкачвам стълбите, господине. Нозете, знаете...
– Стълбите, кайш. Ми тогаз няма да се катериш, ве. Таз ваджия търчане иска, щом веднъж си се напнал! – Схваща все пак, че пред него стои почитател, и не толкова наперено продължава: – Слез доле, изчакай ме. Имам аз тук да свърша една много важна работа и после поемаме към гарата. – Подсмихва се, видът му говори: "Бе, ще ти дам аз да ме разбереш", но процежда: – Шъ вървим с теб, шъ хортуваме за твойте споменчета. А? Правилно ли се изразявам?
Три четвърти час Манатарков вися покрай охлузената метална порта на местното издателство. Нозете му под коленете отекоха като попревтасал козунак, ала дочака редактора Тутуруткин, че даже и му се зарадва като малко дете. Тук му е мястото да отбележим, че важната работа си беше всъщност голяма работа, която класикът на Родната класическа литература свърши, усамотявайки се клекнал в кенефа между етажите. И вече олекнал, разтоварил се като бетоновоз, Тутуруткин запрепуска по пловдивската Главна улица. Току избърза напред, спре се, застане с ръце разперени, сбрани в лактите, реве като африкански лъв, че да го чуе повече народ, вайка се:
– А-а-айде бе, господин Любчо! Айде, бе! Докога шъ ми се влачиш? О-оф, оф-оф, що ли си взех беля аз с теб!
– Не мога, господине, не мога бърже – шепне бившият интендантски служител, па запъхтян, клатейки белокосата си кратуна като кираджийски кон, изпъва врат, тъпа-тъпа милият, потропва с бастуна и поема нагоре към старата турска джамия.
– А-а-айде бе, господин Любчо! Айде, бе! Докога шъ ми се влачиш? О-оф, оф-оф, що ли си взех беля аз с теб!
– Не мога, господине, не мога бърже – шепне бившият интендантски служител, па запъхтян, клатейки белокосата си кратуна като кираджийски кон, изпъва врат, тъпа-тъпа милият, потропва с бастуна и поема нагоре към старата турска джамия.
Превзеха баира. Редакторът поспира край зидовете на джамията (християнски храм преди векове), където художници и занаятчии излагат красоти, от креватна живопис и дрънкулки от пластмаса и цам до правено с вдъхновение платно с маслени бои.
– Напинят да ма изографисат, обаче не са давам – оглежда се зорко. – Парил съм са, та... Издокара ме хубостник един с двете очи върху бузата. Остави туй, левият зъркел ми го изтипоса син, десния – пембе. Пък аз съм си кафявоочък, ей виж! Очинките ми са лешникови като у бенгалски тигър. – Кокори се. Предвзето като гръцка кокона сви устни. След което разви възгледите си върху проблема за художниците-модернисти:
– И колкото по-шантаво, повече му се радват. Да им се не начудиш! Видял ли си ти онез жени разклечени на Пикасо? Ами че такваз разклечена аз и в леглото си не съм виждал. Туй Модиляни, Мастрояни, Навухудоносор Дали, Кандински, Бжежински, Репичков, Баршиковский-Маршиковский. Има една там "Закуска на полянка", чия па беше, изфирясало ми от ума кой я беше наплескал, обаче на мен ми харесва. Голи-голенички двенки, ама ей тъй на, как ги е мама родила.
Чеше се зад ухо. Клати показалец към скупчилите се над кофа разпалени дръвца пишман-модернисти, които, нафунели от студ, мязат на онези, дето ровят по кофите, нежели на художници:
– Двенки, ей тъй на! Дибидюс голички в езерце се плацикат. Третата, и тя голичка сред официално издокараните господа. Разкошшш! Ама тъй ги нацицорила онез бели ненки! И талийката й... Ох, мама-а!
– Не е "Закуска на полянка", а "Пикник край Париж"* – обажда се чорлав дългуч със залъскани, изтумбени на коленете панталони и рехава козя брадица.
– Тъй-тъй! Вий по ги знайте тез! – махва пренебрежително Тутуруткин, изплюва се към наредените за продан хубости, па повлича сащисания си спътник по-нататък из чаршията. – Живеят си тва французите, е-ей! А парижанките! Ами Париж... столицата на разврата и на европейските духовни ценности... Уж-ж-жас!
– Напинят да ма изографисат, обаче не са давам – оглежда се зорко. – Парил съм са, та... Издокара ме хубостник един с двете очи върху бузата. Остави туй, левият зъркел ми го изтипоса син, десния – пембе. Пък аз съм си кафявоочък, ей виж! Очинките ми са лешникови като у бенгалски тигър. – Кокори се. Предвзето като гръцка кокона сви устни. След което разви възгледите си върху проблема за художниците-модернисти:
– И колкото по-шантаво, повече му се радват. Да им се не начудиш! Видял ли си ти онез жени разклечени на Пикасо? Ами че такваз разклечена аз и в леглото си не съм виждал. Туй Модиляни, Мастрояни, Навухудоносор Дали, Кандински, Бжежински, Репичков, Баршиковский-Маршиковский. Има една там "Закуска на полянка", чия па беше, изфирясало ми от ума кой я беше наплескал, обаче на мен ми харесва. Голи-голенички двенки, ама ей тъй на, как ги е мама родила.
Чеше се зад ухо. Клати показалец към скупчилите се над кофа разпалени дръвца пишман-модернисти, които, нафунели от студ, мязат на онези, дето ровят по кофите, нежели на художници:
– Двенки, ей тъй на! Дибидюс голички в езерце се плацикат. Третата, и тя голичка сред официално издокараните господа. Разкошшш! Ама тъй ги нацицорила онез бели ненки! И талийката й... Ох, мама-а!
– Не е "Закуска на полянка", а "Пикник край Париж"* – обажда се чорлав дългуч със залъскани, изтумбени на коленете панталони и рехава козя брадица.
– Тъй-тъй! Вий по ги знайте тез! – махва пренебрежително Тутуруткин, изплюва се към наредените за продан хубости, па повлича сащисания си спътник по-нататък из чаршията. – Живеят си тва французите, е-ей! А парижанките! Ами Париж... столицата на разврата и на европейските духовни ценности... Уж-ж-жас!
Насреща им народ, кафенета, витрини, сергии, ухае на бира, на кебапчета, пуканки, захарен памук. Току от тълпата лениво влачещи се хора с посивели лица се отдели някой, па задъхан от вълнение, с две ръце грабне десницата на живия класик, попита нещо, колкото да изрази близост. Ала Тутуруткин го тупне по гърба, процеди някаква попържня, отпрати го:
– Хай моля ти се, оди си по пътя! Не ме занимавай с глупости!
Тутуруткин беше сред четиристотинте народни избраници във Великото ни народно събрание. Като присадил се към една от нароилите се като манатарки подир юнски дъжд антикомунистически партии, всеобщата еуфория го върна отново по върховете на общественото внимание и на управлението. Заради магарешкия му инат обаче, па и заради вродената му простотия и заиграване с Лукановата власт новата му партия му плю под опашката. Натириха го като кирлив пес и комунистическа подлога, като мекере и за късо време Трендю, както му беше прякорът от юношеските му години в махалицата край местната Пивоварна Каменица, увисна между народа и властта. Ала потайните тъмни приятелства в двете крайности на политическата шарения останаха. Щом една или друга политическа сила излезе в опозиция, търсят го като обигран в коварните политически схватки, дялан камък, крайъгълен камък. Каквото и да беше извършил преди, ползва се с предимство, че тарикатлъците му го правят симпатичен на нашия българин. Новоизлюпените неопитни лидери пък затуй му имат страха.
Любомир Манатарков мига-мига, омагьосан сред водовъртежа, който го всмука и усука около Тутуруткин. Опитва се да е спокоен и незабележим. Подпрян на бастуна, съзерцава театрото на великия фокусник. Какво ли са спомените на божа кравичка пред блясъка на гения! Нищо. Ей го, задава се насреща доскорошният министър на финансите**, Боже мой! И доскорошният министър протяга ръка да се здрависва с Тутуруткин. Иззидан сякаш от кирпич, с хладината, с излъчването на дебел турски дувар, лицето му не лице, а гьон-сурат. Към Тутуруткин обаче същото това лице е игриво, топи се от сладост. Трендю изтиква слисания Манатарков пред себе си и ги реди такива едни разтърсващи думи:
– Запознай се, моля! Наш верен привърженик. Таквиз ми ти честни българи крепко следват справедливата ни демократическа кауза, нашата политическа линия. Няма да им се даваме на онез вагабонти, я! Ний сме Градът на Синята крепост.
Манатарков плахо докосва дувара, сеща ръката си в лепкава хладна длан. Сърцето му тупа-тупа от вълнение. Докоснал се е до самата Нова История. Името му на този, дето му се изправил насреща, в Летописите на Демократична България с едри златни букви е вече записано. Поеха после към Бинго-зала "Балкан". За мравуняка на Синята крепост тази стара зала, дом на дяволските съблазни за лесна печалба, е по-известна от сградата на общината, та при вида на общинския сенат Тутуруткин важен довърши темата за художниците:
Манатарков плахо докосва дувара, сеща ръката си в лепкава хладна длан. Сърцето му тупа-тупа от вълнение. Докоснал се е до самата Нова История. Името му на този, дето му се изправил насреща, в Летописите на Демократична България с едри златни букви е вече записано. Поеха после към Бинго-зала "Балкан". За мравуняка на Синята крепост тази стара зала, дом на дяволските съблазни за лесна печалба, е по-известна от сградата на общината, та при вида на общинския сенат Тутуруткин важен довърши темата за художниците:
– С тез маймуняци рошави да споря не ща. Черни ми се видят. Фукари, ама голям го вадят. Ай сега, да побъбрим за твойте споменченченца! – И го покани обстойно да му разправи обемистият ръкопис какво съдържа. И понеже Манатарков възрази: да се прочете трябва, не може така накратко, редакторът отсече: – Шъ ги дегустирам... Ама шъ отседнем в ресторанта на гарата. Кат те гледам кво си се нарамил, па бая нещо си нацвъкал! А то четене иска. Хич не си мислил как ше се чете, а? Много нещо бе, драги!
Огледа двайсет и четирите сергии на Муравей Радев пред Централната пловдивска поща и се разнежи, посочи внушителната сграда на местния Военен клуб:
– Кво барче има отдоле, да знайш! Щу сливовица се е изкъркало, щу булки са ми се натискали! Па знойни тез офицерските булки! Има стайче, в плюш и кърмъзъ кадифе тапицирано, и там оле-оле, да не ти разправям, че още свят ми се вие. Обичкам ги по-пълнички. Обичкам ай тъй на, аз тях да ги щипя, да ги щипя, да ги щипя, а те да ми се кършат и кискат, миличките. Страхотно! Имах там две Цецки, Муцинка-Пуцинка, Лина, Катина, Елвирра, Маринелла, Огнянчето. Бо-о-оже, кви поетеси... ква плът! Буквално пиявици, драги мой. Инак стихчетата им бледи, ма па как ми се натискат завалийките! И аз кво? Да не съм от гранит! Да не съм паметника Альоша!
Минаха и заминаха покрай местната Градска библиотека. Тутуруткин отбеляза:
– Кат пукна, тук ше ми диктисат паметника от бронз, шъ видиш! – Веднага обаче се поправи: – Хе-хе, как шъ видиш, кат шъ си гиберясал, изгнил в Гробищата на Рогошко шосе!
В сладки приказки унесени, наближават Централната жп-гара и там, в отсечката за кръговото движение, оранжево такси замалко да обърка реда кой кога ще се окаже в общинското гробище. Дотам се бе унесъл Трендю, че в последния миг пъргаво като козле отскочи, та шофьорът, грубиян с ориенталска хубост и мустаци като у Панайот Хитов, мелодично като пловдивския гневен владика отец Николай го изпсува яко на майка. Когато прилежният Манатарков дотропка с бастуна си до отсрещния тротоар, завари Трендю блед като пран чаршаф, но литературният корифей бързо се окопити:
– Видя ли, а! Искаше да ме сгази. Щеше да ти се наложи да папаш варено жито. Те... ами те и Алеко тъй бастисаха!
– С куршум! – уточни белокосият.
– Да де, ма и то не е случайно. Случайно няма в тоя свят. Откъртено парче тухла да те фрасне по кратуната, не е случайно. – Разгорещи се: – Та затуй живей, драги, греби с пълни шепи, мама му стара. И от всичко опитай. Щот днеска припкаме кат аслани, а утре сме патъците напред. Панимайш?
И понеже вече нахлуваха в покоите на яко одимения гаров ресторант, отведнъж се усети като у дома си, избра си най-личното място в залата, придърпа мазната книга с менюто, подвикна към келнера:
– Альо-оу, маладец! Таваришч! Иди-ка меньой. Иди, иди сюда, пажалуста!
Манатарков замижа, като го чу какво поръчва.
– Телешко вретено с гъбки печурки. Агнешки ребърца в лют доматен сос със ситно нарязан кервиз. Ордьовър фламбе. Филенце от студено веяна скумрия, обаче да не е тлъста скумрията. Пържени картофки с кетчуп. Руска салата. Капама от пилешко бяло месце. Бутилка "Каберне совиньон" за вкус, плюс бутилка "Карловски мискет", а ако няма "Карловски мискет", може и "Брезовски димят". Сто грама шотландско виски за разширяване на вените и паничка овче сиренце за подобрение на храносмилането.
Уви, нямаха от изисканото "Балантайнс", за което бая припираше, та се задоволи с даскалското меко уиски "Тичърс". Към твърдата огнена вода добави ситно нарязани пресни краставички в изкиснато кисело мляко с магданоз и черен пипер, триста грама лешник и бадеми меланж; за капак варени яйчица, поръсени леко с кимион, кокос, и по негово предложение: с лют червен пипер.
– Кръв от жалва нямат – хвана да си запрята ръкавите. Пожела по-голяма салфетка, която затъкна под брадичката като лигавник. – Кръв от жалва ти пил ли си? Жабешки бутчета пане с кашкавалец? – Съзря сащисания бивш счетоводител: – Ти-и, да речем, например, сега кво шъ си поръчаш? – Млясна, поприглади мустак, врътна крайчетата на мустака и те щръкнаха към тавана, докато келнерът записваше целия поменик.
– Сода – измънка Манатарков.
Тутуруткин подпря буза с трите пръста: палец, показалец и среден, повдигна очила като оксиженист на чело, извъртя зъркели, явно разочарован, замърмори:
– Телешко вретено с гъбки печурки. Агнешки ребърца в лют доматен сос със ситно нарязан кервиз. Ордьовър фламбе. Филенце от студено веяна скумрия, обаче да не е тлъста скумрията. Пържени картофки с кетчуп. Руска салата. Капама от пилешко бяло месце. Бутилка "Каберне совиньон" за вкус, плюс бутилка "Карловски мискет", а ако няма "Карловски мискет", може и "Брезовски димят". Сто грама шотландско виски за разширяване на вените и паничка овче сиренце за подобрение на храносмилането.
Уви, нямаха от изисканото "Балантайнс", за което бая припираше, та се задоволи с даскалското меко уиски "Тичърс". Към твърдата огнена вода добави ситно нарязани пресни краставички в изкиснато кисело мляко с магданоз и черен пипер, триста грама лешник и бадеми меланж; за капак варени яйчица, поръсени леко с кимион, кокос, и по негово предложение: с лют червен пипер.
– Кръв от жалва нямат – хвана да си запрята ръкавите. Пожела по-голяма салфетка, която затъкна под брадичката като лигавник. – Кръв от жалва ти пил ли си? Жабешки бутчета пане с кашкавалец? – Съзря сащисания бивш счетоводител: – Ти-и, да речем, например, сега кво шъ си поръчаш? – Млясна, поприглади мустак, врътна крайчетата на мустака и те щръкнаха към тавана, докато келнерът записваше целия поменик.
– Сода – измънка Манатарков.
Тутуруткин подпря буза с трите пръста: палец, показалец и среден, повдигна очила като оксиженист на чело, извъртя зъркели, явно разочарован, замърмори:
– Тъй мизерно бива ли в тез хубави сладки наши годинки? Ама то не може тъй!
– Може.
– Че как?
– Стомахът, господине. Язвата... Гастритът... Камъни в жлъчката... Една содичка ще ми дойде добре, че ми пресъхна устата. – Гладен си беше милият. Ой, как му идеше и той да си поръча поне пилешка кълка или крилце на грил! Но пенсийката му мънинка, не позволява.
– Че как?
– Стомахът, господине. Язвата... Гастритът... Камъни в жлъчката... Една содичка ще ми дойде добре, че ми пресъхна устата. – Гладен си беше милият. Ой, как му идеше и той да си поръча поне пилешка кълка или крилце на грил! Но пенсийката му мънинка, не позволява.
– Не се стискай, бе-е! – тупа го Тутуруткин по гърба. – Еднъж се живей, шъ знайш. Я, отпусни я таз душа мравешка!
Запълни се масата им открай-докрай. Блюдата се точеха като на конвейер едно по друго. Кухнята на гаровия ресторант тази вечер сякаш само за тяхната маса работи. Лично управителят на ресторанта дойде да палне спирта под паницата за фламбето, а жениците от кухненския персонал се скупчиха зад шублера, да гледат как мъжът със сталинския мустак като сюнгер омита посудата, а и със залъче дообира грижовно остатъците. Изопната докрай струна у бедния Манатарков като внезапно да се скъса. Както притихнал следи змеят отпреде му как хищно лапа, дъвче, мляска, фучи, сърба, хруска, грухти, оригва се, диша, хъхри, въздиша, пърди, някогашният счетоводител трепна като ужилен.
– Що да не ми попрочетеш от ръкописчето*** – предложи Тутуруткин, – така и така не хапваш? Докато ям, шъ слушам. Ушите ми да не са затъкнати, я! Ай, чети!
– Не бива тъй, господине. Нахранете се, пък сетне.
– А бе-е, чети... Чети, ти казвам!
Ароматното бяло винце, омешано с шотландско уиски, правеше артиста натрапчив и своенравен. Пери показалец под носа на сътрапезника си, бетер ветропоказател се върти, търси съдействие, понеже кой го знае защо решава, че е останал недоразбран. Подгъна устничка, нажали се, посегна да се изсекне в покривката. Залитна. Изсули се под масата. Загледа отдолу-нагоре Манатарков... И тъй прилепил молитвено дланите си като богомолец, коленичил пред олтара с Исус сякаш, зафъфли, докато пръскаше през оределите си зъби парченца недосдъвкан лук и жълтък:
– Приятельо мой, ти си злато човек. Аз много държа на теб, мно-о-ого! Искам да се запозная с ваш-ш-што целокупно творчество, приятельо мой. Мечтая да ми прочетеш мемоарите си. С вас ний си допаднахме, приятельо мой. За мен сте истински творец. За мен сте Достоевски на Българската литература. (Хлъцна.) Майка България шъ съ гордей с нас двамата. (Хълцук-хълцук!) Бледо е словото да ви изразя дълбокото си възхищение и... и... и рес-с-ссспект. (Изпърдя се мощно.) – Пое издълбоко дъх: – Ай сега, прочети немедленно кво, напримеррр, си натворил. – Мисълта му се отправи в друга посока: – Я-я!… Виж колко ядене си имам. Тва кокалче ти искаш ли го? – завира вилицата си в носа на пенсионера; надигна задник да се намести по-удобно на стола. – Не го щеш?!... Ми добре! Гу-убиш! Сам шъ си го изям. – Изхлипа примирен, изтри с ръкав бликнала сълзица: – Сам, тъй да знайш. – После, спомнил си нещо неприятно, боцна го с показалец в окото: – Обаче... ти все пак ми чети! Чети ми.
– Моля ви, господине – измънка Манатарков, – налага ми се... аз така, до тоалетната.
– Оди бе-е-е, кой те спира! Нали шъ съ върнеш... Аз съм тук на пост, да знайш. Гюро Михайлов, ей ме на! Никво мърдане. Не шъ позвола без вашше со-согласие някой да барне манджата... Хм, е-е-ей, ама кво правиш ти? – Взря се в чашата му: – Пийш сода. Тва не е сода, бе!... Тва е чешмяна вода. А-а, да си ги нямаме таквиз! Господинът каза сода, те му сервират чешмяна вода. – Впери се в ъгъла, зад който беше миризливият гаров кенеф: – Ей! Чакай. Де й ръкописа? Я го дай! Шъ го чета, шъ го изучавам и ш-та чакам. – Отпусна гърло, запя: – Ча-акам та да додиш, чакам та сас буйна стра-а-а-ас... Ръкописът тук, на депозит! Щот ако земеш сега да паднеш в дупката, кой ш-та гони? Хората мамят, да. В очите те гледа, и лъже, лъже, лъ-ъ-ъже. Мамицата им хайдушка!
Докато откъм салона на заведението долитаха песните и монолозите на великия човек, Манатарков се уговори с келнера, когото по случайност познаваше, плати си содичката, даже предложи скромен бакшиш. Келнерът обаче категорично отказа и със съчувствена усмивка го преведе през кухнята до задния изход от ресторанта. Какво се случва по-нататък, трябва да го пишат в исторически хроники, понеже Тутуруткин съвсем не е случайна птица в чистата и свята република. Впрочем, ето как приключва разказът следния ден на келнера-грък, човек с опит, видял какво ли не в дългия си живот на най-обикновен пловдивчанин, израснал сред шмекери и люти македончета:
– Накърка се тоз цесит, ептен се насвятка. Казвам да си плати сметката, пули се. Аз, кай, не разполагам с пари. Какво е това пари?... Онзи, кай, белокосият... пласта, в него е клюцът от касицката. Казвам: цовекът си плати содицката и си замина... Платил? Це тогаз сто търсис от мен? Плати си содицката, казвам. А цеситът ми се пули: Аз, казва, таз сибана сметка няма как да я платя. И зе да плаце. Плаце, та се къса. Викнахме ний дезурните серзанти. Обясняват му серзантите, а той им се скара. Дойде и нацалникът на митницата, направиха обиск. В сакото му само старо два лева от Зивковите пари. Ай, мамка му и цесит! Взеха му данните, протокол му написаха за хулиганство и го извездат, знаци, на перона. Кациха го в ностния влак за Бургас. Уговорили ги онез от експреса гратис да го минат, да го свалят в Цирпан – сам да се оправя цеситът му с цесит. Цирпанлии са нозари, мозе да са му светили веце маслото.
Докато откъм салона на заведението долитаха песните и монолозите на великия човек, Манатарков се уговори с келнера, когото по случайност познаваше, плати си содичката, даже предложи скромен бакшиш. Келнерът обаче категорично отказа и със съчувствена усмивка го преведе през кухнята до задния изход от ресторанта. Какво се случва по-нататък, трябва да го пишат в исторически хроники, понеже Тутуруткин съвсем не е случайна птица в чистата и свята република. Впрочем, ето как приключва разказът следния ден на келнера-грък, човек с опит, видял какво ли не в дългия си живот на най-обикновен пловдивчанин, израснал сред шмекери и люти македончета:
– Накърка се тоз цесит, ептен се насвятка. Казвам да си плати сметката, пули се. Аз, кай, не разполагам с пари. Какво е това пари?... Онзи, кай, белокосият... пласта, в него е клюцът от касицката. Казвам: цовекът си плати содицката и си замина... Платил? Це тогаз сто търсис от мен? Плати си содицката, казвам. А цеситът ми се пули: Аз, казва, таз сибана сметка няма как да я платя. И зе да плаце. Плаце, та се къса. Викнахме ний дезурните серзанти. Обясняват му серзантите, а той им се скара. Дойде и нацалникът на митницата, направиха обиск. В сакото му само старо два лева от Зивковите пари. Ай, мамка му и цесит! Взеха му данните, протокол му написаха за хулиганство и го извездат, знаци, на перона. Кациха го в ностния влак за Бургас. Уговорили ги онез от експреса гратис да го минат, да го свалят в Цирпан – сам да се оправя цеситът му с цесит. Цирпанлии са нозари, мозе да са му светили веце маслото.
Когато някъде около полунощ злополучният кандидат-автор на мемоари в местното издателство се добрал най-сетне пешком до дома си, като простосмъртен, общувал с великите сили на демократична по указание на янките Нова България, посрещнала го с трескави очи леля Райна от як копривщенски род, племенница на известния Тодор Каблешков:
– Да не бях палила свещички пред иконата на Света Богородичка, кой знае що щеше да ти се случи – рекла, докато помагала на своя разтерзан наивник да се поуспокои от преживяното. – Теб, мили, пресветата Дева Мария те е закриляла****.
Пловдив – древно огнище на културата в Европа
Plovdiv, apr. 2004 – edited by 25 sеp. 2020
Илюстрации:
- Тъмнини дълбоки и светлинка в робството.
- Пловдив днес, шест етноса в мир и любов.
Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски".
___
* "Закуска на тревата" (1863), худ. Едуар Мане (1832-1883).
* "Закуска на тревата" (1863), худ. Едуар Мане (1832-1883).
** Иван Костов (1949).
*** Думата "ръкопис" и умалителната "ръкописче" Тутуруткин произнася с ударение върху „о”, както я произнасяше някога в аудитория 148 на Софийския университет проф. Пантелей Зарев (1911-1997).
**** Сюжетът е по действителен случай. Случаят ми разправи 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест мижави книжлета с разкази и сатира по злободневни теми Петър Петров (1925-2003) – прототип на притеснения Манатарков. Жена му на Петров леля Рени (Райна) действително по род е от Каблешковите в Копривщица, откъдето е родом и Петров. Тутуруткин е събирателен образ на типичен за родната книжовна традиция от епохата на соца герой, и той си има прототип – любимец на литературната критика, плодовит автор, подвизавал се доста години като редактор в местното издателство. Тутуруткиновци и след Десети ноември управляват политиката, стопанския и културния живот на България. Ярък белег на дейността им са алчността, простащината, войнстващото лицемерие и тотална поквара. Бел.м., tisss.
*** Думата "ръкопис" и умалителната "ръкописче" Тутуруткин произнася с ударение върху „о”, както я произнасяше някога в аудитория 148 на Софийския университет проф. Пантелей Зарев (1911-1997).
**** Сюжетът е по действителен случай. Случаят ми разправи 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест мижави книжлета с разкази и сатира по злободневни теми Петър Петров (1925-2003) – прототип на притеснения Манатарков. Жена му на Петров леля Рени (Райна) действително по род е от Каблешковите в Копривщица, откъдето е родом и Петров. Тутуруткин е събирателен образ на типичен за родната книжовна традиция от епохата на соца герой, и той си има прототип – любимец на литературната критика, плодовит автор, подвизавал се доста години като редактор в местното издателство. Тутуруткиновци и след Десети ноември управляват политиката, стопанския и културния живот на България. Ярък белег на дейността им са алчността, простащината, войнстващото лицемерие и тотална поквара. Бел.м., tisss.
