ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (232.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (232.)

   Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. 
   Мартин Хайдегер (1889-1976)*

  18.07.2000., прод. АПОКАЛИПСИС

  Пак по текста на Грънчаров, бележка към статията "Темп на живота" (с. 174-185)... Думата "темп" свързваме с понятието време, тъй че ритъм е в случая точната дума. Оригинално ми се видя твърдението, че не миналото, а бъдещето – блянове, мечти, планове, проекти, определя стойността на собствения наш живот; но че "бъдещето определя миналото" ми звучи като ефектна, ала неиздържана теза, понеже авторът явно пропуска нещо съществено: Светът и гробищата на великите илюзии на света са препълнени до откат от огромни ледени късове неосъществено и невъзможно в реалността бъдеще. Повече ужас и смърт са донесли високо разхвалените блянове за нов световен ред на нацистка Германия след Голямата световна война, от които мераци очевидно е очарован част от днешния политически елит отвъд Атлантика. 

  Ама били красиви супер-проекти. Че какво от това, като са останали да висят във въздуха поради липса на минало, което ще рече на жизнен опит, на ресурси, върху който да стъпят като нова реалност! Бъдещето може да служи за ориентир, ала пък в никакъв случай за мерна система; стойностите се определят от преживяното и от натрупан опит, а не от блянове за утрешния ден. Това е най-основен сред основните грехове на марксистката, а като нейна рожба – на партийната пропаганда, и клетият Грънчаров тълкува Мартин Хайдегер – в случая, както праведен комунист партиец с амбициите си да размишлява, а и да раздава крайни оценки**. Марксистите-ленинци "творчески" преораха световната История, миналото на днешната ни цивилизация и от тази парадоксално преобърната гледна точка планираха да превърнат планетата в концлагер: всичко тук да бъде под строй, в определен час, с надеждна охрана, по план, по график, от зачатието до края на отделния човек. "Молчать, не рассуждать!" (Мълчи и не разсъждавай!) беше негласно и неписано правило, но бетонна гранична линия за позволеното при соца.

  Перспективата за човечеството може да се чете единствено в лоното на миналия опит. В противен случай ще трябва да е в реда на нещата рожбата да ражда своите родители. Вчерашното е утроба, утрешното е кълн – жалко, че не е необикновено, но това е естественият развой на човешките ни дела. Възникнало около писанията на амбициозния партиен философ:

  1) Че няма друго освен минало и бъдеще; настоящето е фикция – ципа, през която към утрешния свят се просмукват поуките, които са жизнените сокове от Миналото към неспирно продължаващото да отминава през нашата лична трагикомедия Днес.

  2) Че вещите (вещественото) са материализираното ни Минало; докато Бъдеще са всичките ни усилия в сферата на духа, на абстракцията, на идеите. От позицията на такъв вид преобърната оптика размишления върху Миналото могат да са приемани за Бъдеще, което оценява, именно понеже са субстанция от схоластика и логически упражнения. Още по-сбито изречено: Миналото са вещите, които имаме, бъдещето е това, което сме днес и тук. Да ми изгрее тази представа, заслуга има американският евреин Ерих Фром (1900-1982) с книгата "Да имаш или да бъдеш". Само така бих се съгласил да обсъждам мнение на манипулатор (?) от висшата ленинградска школа за демагози в статия от книгата му "Преследване на времето" (с. 199 и нататък) – че бъдещето определяло миналото, което ще рече: бъдещето оценява миналото (?!).

  Когато разсъждава върху темпа и ритъма на времето в едничкия човешки живот, агитаторът изпуска забавянията и забързванията в процеса на играта, т.е. в процеса на самия живот, висш пилотаж при разсъждения. Висок ум, но не митологизираните отци, владее собствената инициатива да подгрява или изстудява дадена ситуация, да превключва към вихрена атака подир мудно шляене по терена на живота, докато с орлов поглед скрито е търсил шанса, мига на Истината, своя очакван Видовден. Мудно или пасивно изглеждащият отстрани Съзерцател може изведнъж да се окаже могъщ Атакуващ. Защо обаче да се вглеждаме в действия, свързани с придвижване в пространството или за завладяване на терен? Св. Иван Рилски, при еднообразния свой ритъм на живот, е пример за творческа личност от световен мащаб. Без да си е мръднал задника от онази пещера или дупка, този свят българин извършил много повече за човечеството, отколкото са постигнали всички набези на кръстоносците към Йерусалим с пищните им аристократични приготовления, ловджийски рогове, великолепни одежди и рицарски салтанати. Суетата няма предел, но философията дава възможност да поставиш всяка дивотия на мястото й. Е, това не е ли разкош?

  3) На стр. 191 известният шаблонен израз "пропуснати ползи" подсказва следната моя си сентенция: Съзнателно пропуснатите ползи може да се окажат най-добрата ти инвестиция за уравновесен живот в хармония и щастие. Ами че това ми е кредо, откак се помня! Идва ми на ум гатанката, която великият Омир не успял да разреши: Кое е това, дето – изоставиш ли го, става твое, а вземеш ли го – става чуждо и вече не ти принадлежи? Легендата твърди, че гатанката задал не някой мъдрец, а децата на малоазийските рибари от остров Хиос. И Омир не успял да се справи... Какво ли нашепва сюжет от преди 2800 години? Дали не е ирония над тщеславието на разума от древността до днес?! Всеки в мислите си може да мечтае да се види цар, комуто по закон и наследствено право принадлежи бъдещето. Който не може в мислите си да бъде велик и властен, явно не е Човек на новото време, според абстрактния слог на изсмукани из пръсти модно вчесани мисли изречено. "Войникът трябва да носи в раницата маршалски жезъл" на руския маршал Александър В. Суворов (1730-1800) обаче ми е разбираемо и близко на сърце.

  19.07.2000.

  Снощи около 18 часа Re. трябва да е потеглила с останалите към Южна Франция, където щели да имат концерти до 12 август. Вечерта от 18 до 21 часа бяхме с Ангел Грънчаров в кръчмето до училището ни. Разделихме се, след като побъбрихме за книгата му и за разни философски постановки (Хайдегер, Шопенхауер); каза ми, че смятал особено да ми допадне Артур Шопенхауер. Артур вероятно ще да е рожба на Йохан В. Гьоте (1749-1832), незаконороден син от интимна авантюра на Ваймарския пръч (което си е мое определение). Прибирам се, а пред гаражите – сватът Райчо от Руен и внучката Невенка. Райчо остави малката при жена си и отидохме двамата в същото това кръчме. Там пих втора бира, а Райчо от раз пи две. И с него дъра-бъра докъм единайсет. Някъде към полунощ си помислих в леглото – подсъзнателно то ми се въртеше цялата надвечер в ума: какво ли прави хубавата Re. в препускащия към благоустроена Европа автобус? Дали не дреме върху седалките? Или може би вече чете първите странички от Сенека***, чието спретнато луксозно томче понесе по мое предложение с трите си куфара бельо и ютия към цивилизасиона на Запад.

  23.07.2000.

  Здраво съм си ударил спирачките – не си показвам и носа навън, все по-малко са онези в ограничения битов кръг приятелства, роднини, колеги, които ме вълнуват с присъствието си. Мога да съм навсякъде, обаче съм никъде; ходя из стаите си като животно в клетка. Лошото е, че клетката ми изглежда все по-уютно местенце и само от време на време и все по-рядко напоследък ме обзема луд копнеж по далечните екзотични пространства, "по едрите звезди над Фамагуста", който ме разпъваше на кръст някога. Остарявам! Въртя се покрай леглото, около хладилника с яденето; да изляза на балкончето – и то ми изглежда като авантюра; нали ще ме видят съседите как се мотая, как вися, опрян на парапета с цигара в ръка! Май вече от никого нямам нужда; но то не е истина, колкото по-ограничена е територията ми вътре в този кух бетонен паралелепипед трийсетина метра над пръстта и калта, толкова по-упорито детенцето у мен гледа света навън и наоколо с лаком поглед.

  Заровил съм се в посланията на Античния свят, Древна Елада, траките, Древния Рим, Херодот, Тукидид, Цицерон, Сенека, Плутарх, Библията, евангелието, Корана: натам са умозрителните ми пътешествия. Всичката плява на съвременния днешен свят, шарениите му, страстите му – и да ме озадачават, освен съпротива друго не събуждат у мен. Суета, казвам си, суета е всичко, което се изпречва пред очите ми; струва ли си човек да воюва заради суета?

  Нося се по водите на тази лениво течаща река като отбрулен лист от върба. Няма любов в този свят, само маймунджулъци, посредственост и невежество, маскирано зад висок служебен пост, богатство, диплом от престижен университет, лицемерна вдъхновяваща реч, наглост, перфектен егоизъм, лъжи. Вече нищо не искам. И не ми е необходимо. Интересното като че остана в миналото. Разочарование – ето какво е настоящето, а и бъдещето, което се задава на хоризонта.

  Младите повтарят старите ни грешки, явно винаги е било; и тогава за какъв дявол да пиша! Храня самолюбието си, имам сякаш какво да кажа, ама то всичко е казано и изприказвано преди нас. Нищо ново под слънцето, суетността само се обновява.

  На 53 години, в добро здраве, чувствам се приключен; почвам да се притеснявам по-силно от преди, не ми се мърда от мястото, което съм заел. Вече не съм хищник, ни куче-пазач, нито съм учител на когото и да било. Омръзна ми всичко. Никой не се вслушва в отминали работи; и да ровят из пластовете преживяно, правят го, за да изчоплят някой факт, с който да оправдаят себе си, да доказват, че и в миналото такива неща са се случвали по същия начин. Всеки гледа първо себе си: ако върши добро, то не е от любов към ближния, а от тщеславие: да видят колко е благороден жестът му, "да каже нявга народът", та да се уравновеси едва поприкритата минала гадост – предателство, измама, лакомия, малодушие, див егоизъм. Кого мамят, ако не себе си? Може би унинието ми иде от невъзможността да се справя със себе си! В крайна сметка, какво значение колко си живял, ако не си обичал! И ми става ясно какво значение за смисъла на живота има Любовта. Боже мой, но нима престанах да съм влюбен? И си мисля с периферията на съзнанието, по-точно подсъзнателно си мисля си за Re., която шета в този час някъде из Южна Франция, в отсрещния ъгъл на Европа, докато моя милост г-н Глупакът, образно казано, клечи край огнището, и като няма какво друго да стори, ръфа собствената си плът и хвърля окървавените късове, за да поддържа огъня. Обади ми се Емил****… Господ здраве да му дава!

  26.07.2000. 

  Какви претенции!... Нарушил договора за добронамереност и колегиалност, т.е. за уважение помежду ни, нещо повече: проявявал неколкократно, непрекъснато дори, пренебрежение към нас, той настоява да е в правото си да се ползва и занапред от помощта и добрите ни чувства спрямо персоната му и личната му изгода. По повод някакъв си шеф от две години насам, което ми се представя, като казус изречено от колегата Мария Мигдалова, след като дочете бележките ми по Случая Глория; но го изрече на следващия ден, както й предложих. Иначе, непосредствено след прочита, процеди озадачена: "Каква гадост!" И като я попитах: как смята, дали да го дам на колегите да го прочетат, отговори кратко: "Не те съветвам. Няма да те разберат, ще ти създадат неприятности". На следния ден говори обратното: "За да бъдеш етичен докрай, трябва да покажеш на всеки какво си писал конкретно и лично за него".

  Етичен... Но към кого?! Към унижените двайсет и шест ученици от моя V-е или към онези, които от малодушие или страх за себе си обявиха, че нарушавам правото на насилника и неговите защитници (класната Еневска, психоложката Йоана Георгиева, инспекторите от Регионалния инспекторат "Просвета")? Не проявих ли доверие към всеки от тях поотделно, не проявих ли добронамереност, докато уж си изясняваха ситуацията? Представих им писмените съчинения на хлапетата, а онези разпитвали в стресовата обстановка на формено криминално следствие осмина от учениците ми, манипулирали децата, със зъби и нокти охраняват наглостта на Бутова-Вутова, по всякакъв начин преиначиха Истината.

  Що за наивник трябва да съм, да не разбера пренебрежението им и към мен и към групата наплашени мои ученици? Мигдалова обаче държеше на своето: "Щом ще го изнасяш случая на показ, длъжен си споменатите предварително да са осведомени. Иначе какво ли? Иначе по-добре да замълчиш, станалото – станало, и край!" Заради няколкото малодушни колеги ли или за достойнството на проявилите благородство срещу бруталността и безочието?! Рискувам, но не сторих ли предостатъчно, за да видят фактите, каквито са? Какво още! Показаха, че са предубедени към позицията ми, следователно: като не мога да разчитам повече на обективността им, смятам, че съм в правото си да отнеса Случая Глория до по-горна инстанция, до общественото мнение в Пловдив, още повече – защото не съм случаен човек, учител съм на тези деца, и замълчаването от моя страна би влязло в поредицата предателства спрямо учениците ми. Не-е, не говоря за родителите им, които се подписвали под протестно писмо с идеята да го пратят до пловдивския инспекторат. За родителите въобще не говоря, за унижението им тук дума не отварям.

  От друга страна, мога и да си река: Каквото можах, сторих! – и тъй тази победа на защитаващите претенциите на възгорделия се са си една Пирова победа. Малко ли е, че се видя (от ограничен кръг хора) кой колко струва! Може да е и тщеславно да преследвам безнравствеността докрай, ала нали посочих цирея? Ако продължа да упорствам, какво ми гарантира повече и по-добро от постигнатото дотук! За Случая не се говори, победителите не виждам да се гордеят, предполагам – не им е сладко, не им е спокойно, като че опитват да забравят какво са сторили: гледат ме с мазни очи, поздравяват по коридора и в учителската стая дори си бъбрим това-онова като добри колеги. Знам, че няма да забравят. Надявам се (може би наивно), че не биха се оголвали друг път до такава степен в наглостта. В такава степен погледнат, този педагогически казус, ако спра да ги настройвам срещу мен си, ако и аз мазно им се усмихвам, би носил полза в бъдеще. Това малко постижение ли е за моята кауза?

  29.07.2000.  

  Пак съм си на балкончето, хем от шест часа сутринта, четейки този път речите на Марк Тулий Цицерон (106-43 г. пр.Хр.), роден на 6 януари, убит на 7 декември от хора на Марк Антоний. Както казват, сам подложил врат под меча, а убийците му отсекли и двете ръце, да зарадват императора Антоний, който пък в своя чест ги показал от ораторската трибуна пред Форума, там, дето доскоро блестял с речите си Цицерон.

  Докато речите на младия оратор Цицерон ми доставят удоволствие, възрастният 62-годишен Цицерон буди у мен повече съжаление поради преиграването му; както у актьор, изпадащ в екстаз пред хладно приемаща го аудитория. Има неща, които са неприемливи за света, колкото и велик мъж да си. Не можеш да си позволиш такава гръмка обич към себе си! По такъв един повод Шекспир ехидно отбелязва: "и най-мъдрият си е малко прост". Нищо ново под слънцето. Щом Цицерон е грешил така психологически наивно, какво ли дирим трески за дялане при днешните депутати в Народното събрание на Република България! И само у тях ли е тази слабост?! Ами неколцина от по-известните, утвърдили се български писатели, които под път и над път дават мнения, оценки, като че само за да се види колко сами себе си харесват… Любим образ сред тях ми е поетът драматург Стефан Цанев, роден в същия ден 7 август, когато съм роден, само че единайсет години по-рано.

  Липсва ми Re. заради отрезвяващото самолюбието ми очарование, което излъчва чисто женското й нехайство към "страшно важните за един мъж световни въпроси". Какво се дразня от Стефан-Цаневци, като съм същият! Спасява ме неизвестността, която обгръща раздаваните от мен мнения. Никой не ми ги иска, но на! – храня с тях собственото си честолюбие и дори някакъв вид грандомания. Накратко – светът и животът с превратностите си са по-истински и верни от прецизните ни отсъждания, именно защото обратната страна на всяко изказано становище е представа за лична стойност в обществото на тълпата мълчащи около нас. Може би в мълчанието пред набези и кощунства се крие повече духовна сила. "Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови" ритмува в своята "Елегия"***** 23-годишният Христо Ботйов. Па се и дразни: "…не чуй се от тях глас за свобода". Наивник! Искало му се по-бързичко да изплиска и блесне онова, за чието узряване естественият ход на живота и на света изисква време, време... време за зреене.

  Революция ли е извършеното от Иисус? Мисля, че е повече подтик към еволюция на съзнанието; не иде с блянове за победни манифестации, а иде естествено, както засяването на семена в камениста угар. Левски е повече в еволюцията, отколкото в пукота на черешови топчета и стари пушки кремъклийки; той е повече орач и сеяч, отколкото пълководец пред армиите на унижените и оскърбените. Около него са се прескачали и взаимно са си пречили припрените и честолюбиви характери, а той е просто упорит, почти нечовешки постоянен; както забелязва първи Вазов. У Васил Кунчев (1837-1873) това е преобладаваща, доминираща в характера му черта. Оказва се вярна парадоксалната фраза, че спасяването на давещия се е преди всичко дело на самия давещ се. Добре, ще го извлекат от робството, но ако си е останал духом роб, какво значение, че го нарекли гражданин на Свободна България! Този давещ се нали пак ще продължи да се кланя робски, да целува лапите и задника на новите си властници. Както се и получило, продължава и сега. "Винаги сте били с най-силните – с руснаците, австрийците, германците. Всяка армия, пристигаща у вас, се приема за освободителна. Германците потъват в козунаци. Руснаците – в цветя" – пали се историкът Андрей Пантев (1939) от реплики на чужди наблюдатели над родната ни драма, и резолира покъртен: "Трябва да си кажем истината, за да разберем как се случи така, че от най-големия народ на Балканите ставаме най-малката държава? Платили сме цената за нашата вина"******.

  Дали г-н професорът наистина не е забелязал причината да сме такива, каквито сме? Съвестта ми крещи, въпреки жалката ни История от последните 120 години, че главното е, дето все пак сме се съхранили като нация, независимо от припряността да бъдем свободни формално, без духом да сме излезли от манталитета си на хора, чакащи друг някой да им свърши черната работа. Когато си говорим за вина, какво е виновен анонимният българин, забягналият откъм Търново баща на прапрадядо ми Ангел от Калугерово – един от 99 процента българи, отглеждали с труд игривата си челяд (девет деца: четири момичета и петима сина от рода Керемидови) и спастрящ с пот на чело имот! Този човек не е различен от останалите европейци; различни са националните му водачи и – с изключение на Левски, у тях трябва да дирим отговор защо от един момент са пренебрегвали задължението да вървят с народа си, а не с т.нар. "харни освободители" и прочие лицемерни доброжелатели отвън. Раковски се озъртал за помощ от Запада (откъм Франция), Петко Славейков и Вазов – откъм Руската империя, Фердинанд – от Австро-Унгария, Борис ІІІ – от Германия, Тодор-Живковци – от Съветска Русия, днешните кресльовци по площадите – от Щатите и от Европейските заможни държави. Е! Кой измежду тези наши духовни първенци се обърна честно и с доверие към своя народ да му рече: Ето, ти зависиш най-много от себе си. Дръж на своето, понеже чужденецът идва и си отива; колкото и уж да ти мисли доброто, неговият интерес, неговата изгода на чужденец друго му диктува.

  Стамболов, Стамболийски, Борис ІІІ – всеки в различен вариант, са най-успешни в управлението именно когато за ориентир са имали интереса на милионите българи, море от най-най-обикновени съдби и съществования. Има и други примери – Петко Каравелов, Александър Малинов... Въртят ми се в ума циничните горки подмятания на разтерзания, кажи-речи, в края на живота си Атанас Буров (1875-1954), изтрезнял от фукливостта, внезапно обеднял милионер, треперещ за животеца. Ако си знаем приоритетите като нация, от висшия ни политик, та до байчото от село Гол тумбак, няма да сме тъй объркани, да заничаме иззад чужди стобори. Тогава и тинята, дето се е накиприла по върховете на държавата, тези палячовци с тенекиени гласове и гладко сресани, гладко пригладени лицемерни муцуни ще си намерят майстора, ще се проясни къде им е мястото, в кой затворнически цех за щипки и налъми.*******

  Днес към един по обяд Надя, Вера и зетят Зарко са се изнесли от къщи. Намирам хола чист, подреден, без техните книги, вещи. Какво да река не знам; с тях лошо, без тях пусто; чувствам се най-самотният баща на света. Въобще, около блока ни, долу пред входа, атмосферата днес преди обед усещам заредена с електричество. Една от съседките около час крещя до прегракване от апартамента си на втория етаж в отсрещния блок, гневна за нещо си; препираха се злобно и вечните тук белотаджии, които иначе все се търсят един-друг. Ако не е този бележник със записки, сигурно и аз бих излязъл от кожата си при това усещане, че опирам – накъдето и да се обърна – ако не в невежество, то в бясна съпротива. Ай, как ми се лети! Лястовицата, която тъкмо прелетя на лакът разстояние от очите ми, колко ли е щастлива! Напазарувах, сготвих, обръснах се, изкъпах се и ето ме сам, седя си на балкончето в опразнения от щерките апартамент; какво ли щеше да е Re. да си беше в Пловдив? Вероятно – пак същото. Питам се: каква е цената на тази лелеяна дълго време моя свобода?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 sep. 2020

Илюстрации:

- Войната не решава, а създава проблеми.

- С Надя – по-малката от двете ми дъщери.

___
* Мартин Хайдегер, германски философ, прочут с книгата си "Битие и време". Развива философията си като "фундаментална онтология", като си служи с феноменологически метод. Смятан за основоположник на немския екзистенциализъм.

** Роденият в с. Долна Баня, Софийско сам се представя в изявите си от трийсетина години насам като жестоко пострадал от соца философ-психолог, защитник на Иван Костов, убеден демократ, отстояващ европейските духовни ценности в България.   

*** Луций Аней, наречен Сенека Млади (ок.5 г. пр.Хр.- 65 г.) – римски философ-стоик, писател, влиятелна обществена персона в Древния Рим. 

**** Писателят Емил Калъчев (1932-2013).

***** Вестник "Свобода" от 1870 г. 

****** Сп. "Киноизкуство", 1990/бр.5, с.9.

******* Това дописвам към текста днес, 9 ноем. 2006 г., след репликите на самозванеца, макар с диплома от Ленинградската висша школа за демагози. Партиецът фанатик по начина си на мислене пак си остава "партаец", докато сам за себе си не реши да се променя. Уверенията, клетвите "Аз съм демократ. Аз съм толерантен. Аз допускам правото на всеки човек да има своя избор. Аз съм страдал при комунизма. Аз... Аз... Аз..." – този род кресливи уверения нищо не значат, за друго свидетелствува настъпателният им тон на изразяване при този философ-психолог, вечно някому гневен и с високо заявени претенции за власт в опоскана днешна България. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (231.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (231.)

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...

  Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

  01.07.2000. АПОКАЛИПСИС*

  Приключих с Херодотовата "История" (книга І-ІІІ от общо деветте книги), издание 1986 г. Из записки върху прочетеното дотук: Херодот се е родил през 485 г. пр.Хр. в Халикарнас в малоазийската област Кария, васална на Персия. Умира 65-годишен към 420 г. пр.Хр. Халикарнас бил типичен дорийски град. Какво ще рече това? Имам смътни предположения, че означава едно от по-старите елински селища. Отбелязал съм си още три имена на поети от онази епоха – Архилох от Парос, Алкей и Сафо от Митилена, живяла между VІІ-VІ век пр.Хр.

  04.07.2000. 

  Към записките "Въведение" бележка под линия за преустановените от 1 юли т.г. предавания на Радио Свободна Европа, финансирани от Конгреса на САЩ. Текстът завършва с констатацията: Мили родни чичовци! Дали проумяват колко важно е да се отнеме от защитниците на соца издигането им като мишена за бръщолевеници с апломб срещу фина напаст, като идеология, представяна за антикомунизъм в стил a la Иван Костов**. Настървяването срещу Злото служи на самото Зло. А точно тук е нужен хладен ум и спокойствие – заключил съм. Неандерталският антикомунизъм е проява пак на комунистическия нагон в търсене на враг, демонизиране на опонента, налагането на мнениe с отчайващо груби посегателства върху правото ни на личен избор. Вапцаровото "Какво тук значи някаква си личност!" при този род кресльовци звучи автентично нагло точно в стила на бившите назначени за агитатори на БКП.

  06.07.2000. 

  42°С показваше вчера около 14-15 ч. термометърът ми на балкончето. Последните дни съобщават за рекордни температури в България. Само вчерашния ден, обявиха по Българска телевизия, са избухнали 63 пожара, колкото за първото полугодие на 1999 г. Горят блокове пшеница в Силистренско, цели горски масиви във Видинско, Благоевградско. От африканския континент от месец насам прелитат мароканските скакалци; показват по телевизията лунен пейзаж, пустош там, дето допреди часове имало тютюневи насаждения или дива растителност. От два дена по националната ни телевизия показват пораженията и от т.нар. сицилиански скакалец – листата на посевите са проядени като вълнен плат от молци, все едно ги е била градушка… В Русе измерили 43°С (рекорд), в София 40°С (рекорд)… Не са отшумели ужасиите от катастрофални трусове в течение на двата последни месеца на малоазийския бряг на Турция, както и от войната на сърбите в Косово. Корупция вилнее из коридорите на властта, а няма ни един главорез или висш чиновник осъден. Един прокурор от главната магистратура – Николай Джамбов, около 40-годишен, показно се самоуби в кабинета си пред съпругата си и пред свой колега; направил го заради униженията, на които е бил подложен от Главния прокурор на Република Никола Филчев – бивш боксьор; аз още помня Никола Филчев като нелош състезател на ринга. Взривяваха три- или четирикратно офиси на съпругата на варненски някой си шеф, който пеел за далаверите на правителствени и депутатски мафиотски дружинки... И още какво ли не! Почти всеки ден ни заливат страхотии от върховете на властта след славния Десети ноември. Замисля ли се, то са апокалиптични картини, а ние продължаваме да си живеем кротко, продължаваме да бленуваме красиви сънища за България.

  Успяха! Наплашиха ни чрез медиите си и мутрите, чрез крадци, убийци, мародери, монополисти, все отбор изнудвачи. За тях няма наказание. Няма възмездие. Сякаш Содом и Гомор, българските градове се лишават от младите българи, които бягат от този ад, в който ние, останалите простосмъртни, сме осъдени да вегетираме, за да оцелеем поне физически. И продължаваме да се надяваме! Това е българинът в зрялата си възраст, доверчив за лъжите на онези отгоре, печален оптимист. Но кои са тези наши врагове? Невидими ли са! Толкова трудно ли е да ги разкодираме, да ги извадим на светло, да ги осъдим в себе си с нужната строгост: че от лакомия и от невежество съсипаха и онова, което комунизмът на БКП не успя докрай да съсипе?

  Нека всеки живее, където живее, занимава се с каквото се занимава, гради своето, допълвайки общото. Предполагам, ще дочакаме такова време, когато сегашното ни битие ще ни изглежда странно с безчовечността и с насъскванията на огромни маси хора едни срещу други. Как е възможно в течение на хилядолетия християнската ни цивилизация да се гради върху антагонизъм, т.е. върху гневно отрицание! Толкова сме уязвими, а разумът, сякаш вместо да ни примирява едни с други, трупа оръжия за масово поразяване. Така малко е необходимо, за да живеем хармонично помежду си, в съгласие с природата! Пиша това, а нахална, понеже кресливо звучи, циганска музика цепи простора на крайния ни квартал. Някой празнува, весели се, ала дори и в щастлив час, когато би трябвало да му се радваме, че празнува нещо си, идиотът просташки предизвиква с невежеството си бесове. А ти пак си длъжен да го обичаш и да му прощаваш, още повече, защото е толкова непохватен с това свое безочие и наглост. Защото намразиш ли, нищо няма да постигнеш: дяволът влиза между теб и простака, и оттук-насетне чакай беди.

  Отстъпление ли е Любовта? Разбира се, че няма да ида да се обяснявам в любов на грубияна, на престъпващия нравствените правила; но в моето поле Ненавистта няма да пусне корен. Ще ми струва нерви да се сдържам, никой няма да види моето великодушие, пък твърде вероятно е да ме обвинят, че съм малодушен, та и затова отстъпчив, но това малко ли е! Ще направя залог за бъдещето, именно като отрежа Злото, което опитва да ме изкуши да отида да смачкам главата на простака. Защото какво е всеки престъпващ етичността – не е ли той безпросветен невежа, колкото и дипломи зад гърба си да има, с каквито и титли да се е накичил, колкото и готино да седи онова, което казва. Бесовете са у мен, и без да са преструвки и медено сладки речи, добре е да ми повярват – аз действително желая да съм повече от това, което съм – един обикновен човек в България, размечтал се да е смирен и любвеобилен.

  Изпитанията унижават, но на пръв поглед. Всъщност, това са поводи да се уверя достоен ли съм, до какви висоти или низости съм в състояние да достигна. Не, не е странно, висотите – особено материално изразените, са Стълба нагоре, която води стръмно надолу. Съжаление за заможния тарикат и лицемер! Ах, колко проблеми си има той със себе си! На бедния проблемите са извън душата; душата му е уверена в правотата си: да не е избрала нравствените отговори, просто не би била бедстваща душа. И не вярвам, че в охолство, заобиколен от слуги и пажове или смешници, щях да съм по-щастлив. У доверчивия българин съзирам повече самоирония, отколкото страдание; душата на бедния хленчи, усмихвайки се и донякъде горда в избора си.

  Защо преобладаваща част от пасмината разбогатели се измамници се държи така арогантно? Ами това, мисля си, е комплекс. С какво друго да си избие чувството за малоценност! Гърмене с пищов, топовни салюти, насрещен марш, пищни кавалкади и прочие суети, финтифлюшки. Ако да не бяха така смешни, бих ги съжалил, бих им съчувствал; но то не противоречи на любовта ми, само подсказва какви усилия са нужни, за да ги обичаш все пак, простосмъртни човече. Естествено, аз не мога да се надскоча – бих им отрязал главите, а подир убийството отново бих ги възкресил, за да преживеят отново и отново стреса от собствената си нравствена гибел и за да се прогласи великодушието на униженото и оскърбено човечество именно заради тях, разбогателите се измамници, ругателите на човечността, творящите войни и хаос.

  ...Минал с колата покрай жена си, която чакала автобуса, и се престорил, че не я забелязва; тя обаче го забелязала, ама видяла и съществена подробност – че до мъжлето й се кипри изрусена пищна дама, самата Мерилин Монро. Като повечето от мъжкарите у нас, и той отрекъл: как па могла да си помисли такова нещо – влачил с ведра и кървава пот на чело доводи, аргументи, свидетелствали му и двама харни авери, които се клели в майка си и баща си, че ги бил черпел баш по същото онова време, платил бил сметката и прочие. Мисля си: леле, колко ли щастлив ще да бил, че му се отдал най-после случай да си отмъсти на тази, която за двайсетина години брачен живот превърнала някогашния планински орел в плахо домашно петле!

  Добре де, жените са по-добрата част от човешкия ни род; защо обаче все с клюна отгоре посягат върху нас! Не е ли по-умно да приемат своите мъжлета и любовници за поотраснали, понякога белокоси, пооплешивели, белобради момчета, които имат великата необходимост от ласка и всеопрощаваща сестрина милост? Тъжното е, че и ние рядко прощаваме женското великодушие към мъжките ни греховни помисли.

  11.07.2000. 

  Тукидид (460 или 465-404 г. пр.Хр.) е тракийска издънка от два рода, носещи името Олор, владеещи златни рудници между остров Тасос и град Амфиполис***. До 424 г. пр.Хр. Тукидид бил един от десетте стратези**** на Атина, ползвал значителна власт и влияние както във военните, така и в държавните дела. Загубил битка при обсада на Амфипол и бил заточен подир пленничество при спартанците (негови и атински врагове). Последните двайсетина години странял далеч от политиката, отдаден на писане и уравновесен бит. Прозата му е мъчителна за четене поради изобилието от имена и факти, но и заради отсъствието уж на всякакво пристрастие. Това, обаче, е повърхностно впечатление; всъщност, мъдрият Тукидид създава разтърсващи две и повече исторически платна: за чумната епидемия в 430 г. пр.Хр. в Атина, когато е отстранен от управлението от най-тачения от съвременниците елин – Перикъл, като починал година след това, в 429 г. пр.Хр., във военната експедиция за завладяване на Сиракуза, днешния остров Сицилия – експедиция, приключила с пълен разгром за атинските воини. Жестока е трагедията на мятащата се в безизходица 40-хилядна обградена от врагове армия, изтощавана методично ден подир ден до ужасяващата смърт на десетки хиляди отчаяни млади, до онзи момент пълни с жизненост мъже.

  Силата на Тукидидовата проза е в тази наглед безпристрастност. Той не назовава пряко, а ми внушава потрес и съчувствие като средства за преосмисляне на древни сюжети. Ръкописът бил внезапно прекъснат от събитията през 411 г. пр.Хр. от т.нар. Преврат на олигарсите срещу атинската демокрация. Шест-седем години по-късно, 55-60-годишен, Тукидид издъхва в наследственото родово имение в Егейска Тракия (днешна Северна Гърция) в подножието на планината Пангей, известна ни днес под името Кушница. Стратег ще да е бил на около 40-41 г., което ще рече, че бил роден в 465 г. пр.Хр. Отбелязал съм с огромна удивителна името на 36-годишния Алкивиад, произнесъл в Атинския сенат самонадеяна реч, която станала повод атиняни да се въодушевят от идеята да завладеят Сиракуза. Не послушали уравновесения Никий и грозно си изпатили за тази самонадеяност синовете на Атина.

  16.07.2000.  

  Четейки ръкописа на колегата Ангел Грънчаров (1959) "Преследване на времето" с претенциите на автора, че това е научно-философска проза. Бележки…

  1) Към текста "Другият Адам" (стр. 61): Твърдението "човекът е зададен априори като набор от качества, които в някаква степен сам ще открие или няма да разкрие", е оспоримо, според мен, понеже свежда усилията ни единствено до това да открием какъв е Божият промисъл за всекиго от нас, простосмъртните. Ами в такъв случай изборът вече не е избор и свободата на личността да се осъществи се свежда до елементарно разчитане на знаци от предопределеното свише. Как да се съглася с такава тъпа претенция! Защото всеки от нас тук не е само резултат и следствие, а е и самозараждаща се идея за борба срещу обстоятелства, дори и срещу божи идеи.

  2) Към текста "Очакване на бъдещето" (стр. 94): За разлика от Артур Шопенхауер (1788-1860), смятам, че всеки човек е господар не на настоящето, а на миналото си: свободен е да го възпроизвежда и интерпретира както пожелае; докато настоящето – вместо да сме действащ персонаж, ни обрича много по-често да сме статисти или съзерцатели на безброй катаклизми (сблъсъци) и трансформации (преображения) от всякакъв род. Дори кроткото живуркане не става съвсем по волята ни; и тук сме зависими я от болест, я от непредвидено обстоятелство, я от мимолетни страсти и настроения. Изобщо, човек битува в динамично равновесие от случайности (скрити закономерности), където волята му далеч не е единственият решаващ фактор.

  17.07.2000.  

  Вчера два часа, от 3 до 5 след обяд, се пекох на паркинга пред магазина на Метро, докато Re. и колежката й Ганка пазаруваха сухоежбина за предстоящо едномесечно турне до 12 август из Южна Франция. Двете сами не усетили колко време престояли в огромното хале. По пътя към блока им Ганка поне три пъти рече: "Оле-е, два часа! Мен никой не ме е чакал толкова време... Да бе милият ми съпруг, какъвто е нервак, нямаше да се стърпи да не влезе и той в Метро, за да ми вдигне скандал, че съм го накарала да чака". А Re., като останахме насаме вечерта в леглото, ми изсъска: "Все пак си показа зъбите, нали! Не се стърпя! Можеше поне да помогнеш да разтоварим количката с багажа (покупките), предпочете да си дремеш в колата. Ай, колко си зъл и коварен! Познавам те аз, по мълчанието те познавам".

  Какъв е този неудържим женски рефлекс – да наскърбяваш онзи когото обичаш? 

  Вчера към 9 и 30 сутринта звъних по телефона у Грънчарови; обади се той, Ангел; на предложението да идем в някое от кафененцата срещу Висшия селскостопански институт рече, че бил зает до 12 часа, имал после някакъв ангажимент, не можел да отдели това време. Знае, че срещата е, за да говорим за книгата му "Преследване на времето", предполагам, или поне е близко до ума, за да не го знае; ама се държа по телефона така, като да го търсех за моя си лична изгода. Бил ми загубил номера на телефона, та пожела пак да му го продиктувам. Етичен ми изглежда, естествено е да е зает, не би трябвало да го съдя, но що ме заболя от този отказ? От самолюбие ли!

  Виолета Еневска – началната учителка, която доскоро толкова харесвах, а покрай Случая Глория ми се показа в съвсем друга светлина. И заради нейната позиция по този случай ме наказаха тъпанарите от регионалната Просвета. Защо ме нараняват точно близки хора, които съм ценил повече от останалия свят? Дали пък това не е нормално? Сърцето страда по-силно поради любов или приятелство, отколкото по други някакви си причини. Та за такъв род нежни рани от приятели бих пожелал да напиша сборник разкази под надслов "Улица Ниш", дето да опиша моето най-ранно детство с всички битки и поражения заради развихрила се посредственост. За мото ще поставя пасаж от посланието на ап. Павел до коринтяни (стр. 1417 от Библията): Щом любов нямам, нищо не съм. (…) Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.

  Подобни ситуации като споменатите три по-горе…

  1) Мария К. (1957) – когато с дипломата за завършения VIII клас на сина й Здравко, много щастлив, че Здравко е пълен отличник, долетях заедно да се порадваме, а тя хвърли само кос бегъл поглед и с държането си ми показа, че не съм й нужен. А пък аз бях влюбен в нея и за мен по онова време тя беше най-готиното момиче на света.

  2) Колегата Пеньо К. (1948) – когато му изпратих за частни уроци сина на приятел, рекъл пред колеги: "Жоро вероятно го е страх, че не може да води частни уроци по литература". Похвалил ме, накъсо казано! Но аз си замълчах, и досега съм мълчал.

  3) Съседи от блока, след години търчане да оправям общи бакии и да устройвам как по-уредно да съжителстваме, по-едно време ме обвиняваха, че вероятно лично съм се устройвал, окупирал съм бил властта. Та професорът Тоню Стоянов (1925) от третия етаж в нашия вход с още двама глупаци ходил да се жалва в приемната на ГК на БеКаПе от мен и ме гледаше до смъртта си (май 2020) накриво, като да бях му изял любимия десерт. Случва се в ден, когато главният редактор на "Комсомолска искра" Георги Яков се отбил за нещо си в същата приемна и секретарят на БеКаПе тежко-тежко се обърнал към Гошо: Я, гледай как твой подчинен се развихрил там? И Гошо се появява на следния ден в редакцията суен-буен и пред зейналите дузина вестникари ми рече: "А бе, Бояджиев, ти какво си деребействал във вашия блок?"

  4) 75-годишният Петър Петров, за когото се потрудих да му вдъхна самочувствие, че е добър автор, пише важни за света неща, а той ми разгръщаше веднъж балтона в антренцето им да провери не съм ли отмъкнал някоя вещ от дома, с блеснали очи ми хвърли в лицето лафа: "Един много близък роднина напоследък така ни ограби, ах, така ни ограби! Доверихме му се, а той бърникал из стаите зад гърба ми".

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 avg. 2020

Илюстрации:

- Последната снимка на баща ми нейде в Родопите*****.

- 1945 г. Баща ми с приятели сред пловдивската Главна.

___
* Апокалипсис: откровение; тук е в смисъл: мъчително положение, непоносими събития, ужас.
** Допълненото в скоби е от 7.ХІ.2006 г.

*** Вж. Тукидид, "Избрани страници", изд. 1988 г.
**** Военачалници в Древна Елада. 
***** Снимката е от полуосветената фото-лента, която извадих от фотоапарата му "Зенит", който се оказа единствената необгорена вещ в купето на почти новата жигула, в която баща ми е горял на паркинга зад милиционерския блок 51 в пловдивския жк Тракия, привързан към предпазния колан, след обяд около 16 часа на 31 авг.1983 г. Шест дни след това той издъхна от 30% изгаряния в столичната клиника "Пирогов". Трупът му със санитаря на моргата следния ден между шест трупа в мазето на клиниката едва можах да позная – толкова силно се беше подул от гнилостния процес. А си отиде от този свят в четирийсетия ден след 61-та си рождена дата 22 юли 1922 г. Бел.м., tisss.