ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – 7

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

ДЕЦА ИГРАЯТ В ГРОБИЩЕТО

Аз още помня как

накрая на града

растеше в дъжд и сняг

зелената трева.

Замръквахме в игри

с разтупкани сърца

сред смях или сълзи

в зелената трева.

Аз още помня как

край храсти и цветя

бе кът на любовта

зелената трева.

Запътил се натам
в най-лошия си ден
зелената трева,
усещам, никне в мен.

XCVII

Боже, не живях ли кратко
сред приятели добри,
омагьосан с вино сладко
и с момичета в игри?
За какво ли съм ти крив,
та за мен не се досещаш,
нито почест, ни пари –
зъзне тялото ми грешно.

XCVIII

Вий – Марио, Папаза, Ицо*,
все мъдри рошави глави,
къде сте, скъпи? Като пилци
отлитнахте в добри страни;
последният ми час гърми,
а вас ви няма, гладни, смели;

ще пукна сам с отчаян вид,
и пак не мислите за мене.

XCIX

Звездите мен са ми свидетел,
че често споменавам с гняв
наивната ви добродетел,
и мисля, че в това съм прав:
нагризал залъка корав
на всекидневието скромно,
изгубих онзи весел нрав,
но ми остана весел спомен.

C

На тях – хе! – носната ми кърпа,
да трият подир мен сълзи
в носа си с пръсти да не бъркат,
до тях щом грижа изпълзи.
Папаза е по-мързелив,
затуй моме му пожелавам
от сой богат, с език резлив –
той друго и не заслужава!

CI

На Марио дарявам тази
протрита риза с черна роза;
от дърти дами да я пази
и сам с лъжи да се не трови!
На Ицо нищо не оставям,
че знам го – няма да се блъска
и кариера ще направи
на татко си с добрите връзки.

CII

За тез и други неспокойни
деца на улицата строга –
коварни, гладни, непокорни,
готови да кълнат и бога,
не ще развалям тук облога
и с морен жест ще призова,
надигнал се едва от гроба:
четете мъдрите слова!

БАЛАДА ЗА НЕСРЕТНИЦИТЕ

Щом нуждата те спипа яко
без кьорав лев и без купон
и не откриеш цица с мляко,
ни щедър някой биберон,
досаден става всеки тон
на стил и снобски маниери,
но спазвай стария закон,
и все пак изход ще намериш.

От студ щом зъбите ти тракат
напук на вехтия балтон,
напук на светещия в мрака
на стаичката ти котлон,
спомни си – въглища, вагон;
с лопатата не ще трепериш,
ще смъкнеш честно някой тон**
и все пак изход ще намериш.

Щом някога и с двата крака
се хлъзнеш по коварен склон,
оплел конците като сврака,
оплаквай дните си със стон,
не чакай поздрав, ни поклон;
прости се с подлите химери –
признай си всичко като поп,
и все пак изход ще намериш.

Единствено от смърт и гроб
не ще откриеш изход верен,
но днес си силен като кон,
та запази добрия тон –
и все пак изход ще намериш. 

CIII

Човек от нежност е създал

и мъката, и любовта;

вземи от тях по равен дял,

и става по-добър светът.

Не вярвам никак в радостта,

на гръмкия възторг сестра

правнучка на Преходността –

край нея втриса ме от страх.

CIV

Животът ми е страшно скъп,

не бих го хвърлил в пропастта

за подвиг или луд – от скръб,

но бих го дал за Любовта.

Умрял бих с песен на уста

като с гнезда отрупан храст,

целуван от цветя, листа...
Нали не съм наивен аз?

БАЛАДА ЗА ЧУЧУЛИГАТА

В чудесен ден роди се, расна

сред младите зелени храсти,

над теб Небето беше пряспа

на Любовта –

че няма нищо по-прекрасно

от младостта.

Ах, този свят, голям и светъл,

ту тъжен, ту детински весел,

ту златен денем, ту надвечер

от страст пиян,

когато всяко крехко цвете

гори от свян...

За кротките стада лениви,

за шушнещите млади ниви,

за коня с разпиляна грива

в лудешки бяг,

за морската вълна пенлива

и онзи бряг,

за стъпящите кротко в здрача

жени с разпуснати забрадки,

за селянина с двете крави,

за твоя Юг

ти, чучулиго, що направи

за всичко тук?

В дъжда моравата растеше

и цяла ти от студ трептеше,

но песента ти бе утеха

и Божи глас,

че ще се люшне утре тежък

пшеничен клас.

CV

От Ева още туй остава – 

женички весели и с чар,

женища дърти, цели крави,

моми и девственици чак

пресичат тайно в нощен час

реката на страстта пенлива,

и не във ладия от чам,

а голи, неспокойни, живи.

CVI

Старицата, що кашля кърви,

в зъбите стиснала душа,

и тя си спомня своя първи

любовник, с който спа в ръжта

преди седемдесет лета...

 Но после има втори, трети –

забрава тях ги сполетя,

но първия го помнят клети.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 uni 2020

Илюстрации:

- Сградата на Софийския университет откъм мензата.

- Марица в Пловдив не бучи, спокойна е като царица..

___

* Бяхме ехидничеща почти бохемска компания от бедни студенти – Марио (Марин Маринов от Сливен), Папаза (Митко Папазов от Ямбол), Ицо (Христо Джелепов от Ивайловград) и разбира се, мое сиятелство (от Пловдив), който поработваше на хонорар из столичните вестници. Трийсетинагодишният Марио се наемаше за асистент-режисьор в Киноцентъра на Витоша и преживяваше любовен роман с възрастна около 55-годишна дама – професор, при която по-късно защитавах дипломната си работа, събирахме стотинки, за да се яви на среща с професорката с букет карамфили и да я заведе на представление в учебния театър на ВИТИЗ с изкрънканите дявол знае откъде два билета гратис. Папаза, като пчеличка трудолюбиво, бе събрал в бележниче имената, навиците, капризите и телефонните номера на около три дузини богаташки щерки, които се учеха в университета, заделяше парици да отведе в що-годе сносен ресторант някое от тези кокетни момичета с цел евентуално да се върже изгодно за парите и властта на генерала, министъра, партийния княз или който там се случи да стане евентуалният му тъст, на булката татенцето, оладжак, както казват турците. Ицо пък бленуваше да се събуди някоя сутрин кинорежисьор от световна класа и в огромен тефтер с твърди корици вече бе нахвърлял първите наброски за бъдещия си сценарий, успял бе да се свърже с Радой Ралин, да се сприятели с него. Между нас се размотаваше по софийските улици и един изключителен свенливец, чието име вече ми се губи, май Митко се казваше, едничък студент на световно светило от сферата на ядрената физика, та се бъзикахме ние с нашичкия свенливец: "Братле, ако руският ти професор вземе, та пукне, оставаш единствен на света, дето ви ги разбира онези мътни работи, няма ли да ти е кофти, че ще си като Петкан без Робинзон Крузо на пустия остров?"

** Останехме ли без пари, някои от нас ходеха да ринат въглища и да  разтоварват дърва от вагоните на Подуенската товарна жп-гара. Бел.м., tisss.  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (174.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (174.)

  

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   08.10.1998. ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА

  

  Внучката Невена навършва днес четирите си години. Още се питам какво ли общо имам с това своенравно детенце. Виждам, че е любознателна душица, ала хич не ми харесва, че отрано научила да се налага над онези баба и дядо. Комуникациите ми с невръстната госпожица засега са объркани, неясни и грапави. Понасяме се е силно казано, но двамата май усещаме, доколкото разбирам по кокетното й притворство и скрит интерес, че от застиналите ни в уважителна дистанция отношения след време може да излезе и нещичко по-ясно очертано. Няма начин, повтарям си, няма начин, нали е моя кръв! Като си давам сметка, че в гените й се плискат послания от моята потомствена памет... Бр-р-р!

  09.10.1998.

  Има дни, когато всичко, което съм писал дотук, ми се струва безсмислено суетно. И никаква съпротива. Няма възражения, нито отрицания. Замахваш с рапирата и тя потъва в желе от апатия, леност, безмълвие. Само не е тишина продуктивна, ами е овче някакво блаженство, и емен-емен, да ме залее. Не е ли то ситното плетиво на собствената ми посредственост! В книгата на Абдурахман Авторханов "Технология на властта", том 2, цитат от Ницше ме хвърля в унес – изведнъж съзирам бездната, сякаш по ръба на пропаст съм вървял, и ето – иде Спасителят в ръжта на евреина северноамериканец Джеръм Селинджър, заимствана от шотландския бард Робърт Бърнс. Хей ти, момченце, дето тъй безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцеляло, да не пърхаше ангелът небесен над главицата ти рошава? Защо си на този свят! Не са ли напразни усилията ти да подредиш някак хаоса от впечатления! И как се смиряват самонадеяните пози в унили човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата, че някога, е-е, преди хиляда години нещо и ти значително уж си свършил. Пак сладки лъжи!

  За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга някоя светиня, такъв е законът – цитира Ницше авторът на изследването "Технология на властта". И още: Не се оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на разума, се доказват чрез скепсис. За фундаменталните неща (по отношение ценност и неценност) хората на убеждението не са в състояние дори да бъдат взети под внимание. Убеждението – това е затвор.(...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на по-силната страна. Всяка страст – основа и власт на битието, още по-ясно, по-деспотично, отколкото е самата тя, взема целия интелект да служи на делото. (...) Много се постига единствено чрез убеждение. Голямата страст има нужда да се възползва от убеждението, но тя не му се подчинява: защото умее да бъде суверенна. Обратно, необходимостта от вяра в безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта. "Човекът на вярата", т.е. всеки вярващ неизбежно е зависим, който не може да поставя цел. "Вярващият" не принадлежи на самия себе си, той може да бъде само средство – нужен му е някой, който да го използва. Инстинктът му оказва особена чест спрямо нравствеността на самоотрицанието. Всяка вяра е самоотрицание, самоотчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение биха се превърнали в причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от твърде убедените личности фанатици – Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон са антиподи на силния, станалия свободен дух, макар че великата позиция на тези болнави умове – епилептици на понятието, въздейства върху мнозинството. (Цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)

  "Ще дойде време – твърди Ницше, – когато с името ще свързват нещо чудовищно – криза, подобна на която дотук е нямало все още на земята, най-голямата колизия на съвестта – решението, насочено срещу всичко, в което досега силно са вярвали, очаквали и смятали за свещено. Тогава цялото понятие политика ще се превърне в духовна* война, инструментите на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – а те винаги са се държали с лъжа: ще има нечувани досега войни на земята. Започна от мен, на земята ще има голяма политика."

  Авторханов отбелязва след горния цитат: "Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И така изяснява, че и фашизмът, и сталинизмът са духовни рожби на една и съща философия за свръхчовека, който имал "свободата" и "силата" да пренебрегва Десетте божи заповеди. Питам се наивно: А къде съм аз, българинът, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото. Човечеството рязко се накланя към есенцията на американизма, т.е. към консумативното начало. Като опитни бели мишки световните медии ни настройват на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от нравствеността. И се впускаме да дирим щастието не в качеството на личността, а в количественото натрупване на знаци, свидетелстващи за престиж, могъщество (уж!) и материален просперитет. Инстинктивната тревога у нас ни сочи  традицията като заслон от налитащите яростно вълни на бездуховността, като секс, наркотици, сциентизъм, муунизъм, генно инженерство, обичайните битови насилия, унищожителни свръх-оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, цели видове от фауната екзекутирани със смъртоносни отрови в промишлени дози.

  Злото е навсякъде около нас; в нас обаче е богът, т.е. собствената ни съвест. Ала на кого да обясняваш? Не е ли твърде слабичък твоят глас! Кой ще те чуе? А освен всичко друго, и традицията не е нещо непреходно, и тя постепенно и непрекъснато, променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни праща в плен на развихрилата се в гигантски мащаби, нахлуващата откъм благоустроения Запад планирана пошлост. Като се обръщам назад към изминалите сто-сто и петдесетина години от битието на Българската нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумирите, въздигнати почти като туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образи на химерата?! Паисий, Раковски, Левски, Стамболов, Фердинанд, Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари – всеки от тези неслучайни хора по свой неповторим начин е подтиснал християнското схващане за човека, по свой си начин е впрягал себе си (а то значи – и своите последователи) в едничката страст – да се пожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който всеки момент би трябвало да се появи на хоризонта, но все не се появява.

  Дали натискът над съзнанието на милионите Адамовци и Еви не е разрушил вече естествените механизми на обществения живот да се очиства от инфекциите или от изверженията на човешката природа? Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната убеденост и страст е необходима за тази простичка операция – не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към най-обикновеното човешко съществование, към растенията и животните, към всичко живо и неживо. Човекът като да са го предвидили само за пълнеж, груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е обаятелна материя. И защо ни внушават, че животът непрекъснато и непременно следва някаква посока! Сега и тук, докато съм на този свят още жив, още дишам и мога да мечтая, дали не е ли това основното???

  Разговорите ми с бога не са в молитвена форма, изпълнени са с много съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това! Но те са начин да надникна в себе си. Богът ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете и краищата на наметалото, а като образ-алегория за съвестта на шест или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да било; изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешните амбиции с нравствеността на битието – нещо заложено още преди идеята от калта да бъде сътворен първият човек. Какво са "свръхчовеците" на Фридрих Ницше, ако ли не роби на егоизма и грандоманията! Ако не го съзнават, това извинява ли ги? Ако се преструват, че не го съзнават, толкова по-зле за тях.

  Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?

  10.10.1998.

  Снощи докарах колата пред блока. Едната й гума намирам спукана, акумулаторът е без грам ток, генераторът не зарежда. Това са засега мои констатации. Не говоря за калпавата работа, за нюанса на жълтия цвят, който бие повече на зелено и не ми харесва, за незамазаните (непокрити) грешки на тенекеджията... Разбрахме се след петнайсетина дни да отида пак при автотенекеджията Димо да оправи някои грешки по покритието. Димо е 28-годишен, кара ВMW – тъмночервено в цвят металик, с две врати, страхотно външно и вътрешно осветление, озвучаване, климатик, удобства. Четирите тонколони меко леят противна циганска чалга. Проживял дотук живота си кротко, по съвест, кажи-речи, два пъти повече от мангото-работар, не мога дори да мечтая за възнаграждение на труда си колкото четвърт от неговия кяр, нито пък че ще седна някога зад волана на кола като неговата. И това е жалкото – че ме загриза завист и бесовете ми налитат не върху друг, а срещу самия мен. Иначе Димо ми е симпатичен; сериозен, експедитивен, и най-важното: не си изпуска из очи изгодата. Знам какво ми взе в повече, ей тъй... нехайно, уж като недоглеждане – но си мълча. От четирите литра боя употребил е три; дадох му допълнително пари, за да си купи нов шприц-кит, но е китосвал само с шприц-кита, който му занесох с боята... Дребна работа, казвам си, а ми е чоглаво: що ме прави на глупак, за сто лева се пазарихме, а дотук ме е изръсил над сто и петдесет.

  Момченце наивно, сякаш ми прогърмява в ушите, зарежи книжните си занимания, стани един Димо или един Митьо Чомпала! Яж, пий и се весели! И ти ще си честит, и ти ще пиеш вино с приятели на твои разноски, ще станеш господар на себе си, и ще помагаш на деца и роднини. А сега! На дъщерите си: нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората около тях ги гледат като сираци, и по-зле – като да са изоставени от теб заради книжните ти истории. И ей го върха на унижението: четири черни като кюмюр циганчета тикат току-що боядисана като автомобилче от панаирджийска въртележка разбрицана таратайка, по която всичко трака, почуква, скърца, стърже, тресе. Събота вечер е. Лято е. Сезонът на веселието и на сладките извънбрачни авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на блестящи западни лимузини, ще те издухат само с присъствието си на асфалта, и ти – с череп между щръкналите си рамене, свил се в толкова свидната ти тенекиена каручка, пресичаш многолюдния празничен булевард за Цариград като завалия и даже като нарушител на Правилника за движение и управление по пътищата. Да те оплакват ли? Да ти се смеят ли? Колко са изобщо вересиите, с които криво-ляво някак в нескопосния си живот дотук се справяш! На кого можеш да си пример? Пример, Боже мой!

  Материалното ми се плези иззад всеки ъгъл и всяка фасада на благополучието, фиксира ме ехидно право в очи, с ръка, обсипана със злато и диаманти, ме почуква по челото: Ехей, де ти е умът? Живее ли тук някой? Като си умен, защо си беден? И какво да отговоря – в планината, в пустинята ли, или в някой манастир да се скрия от обидния факт, че не съм сред заможните? От друга страна, дали пък точно този вечен недоимък в материалното не е цената да съм в съгласие със себе си? Богат елин ли бил скитникът Омир? Ами Сократ? Ами Паисий или Софроний, или Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко, Вапцаров! Редицата блестящи българи** нима блестели с битовия си разкош! Повечето от тях са недохранени, дрипави, същински скитници, човеци, които не ги е свъртало на едно място. Ей тази самообреченост от време на време ми дотежава, а инак – какво, нима не съм щастлив?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 uni 2020

Илюстрации:

- Българско момиче от Родопите.
- Последната снимка на баща ми***.

___
* В случая авторът вероятно има предвид идеологическа война. 

** Омир и Сократ в моите си размишления са българи; грешката е вярна. 
*** Половината е осветена, защото вадих филмовата лента от фотоапарата "Зенит", който открих върху задната пола в обгорялото купе на жигулата, в която горя баща ми на паркинга зад блок 51 в жк Тракия, известен по време на соца като "милиционерския блок". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (173.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (173.)

  

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   06.10.1998. НЕПТУНОВА ПОЩА

  Доста неща тези дни се случиха. Колата оставих за боядисване, вероятно края на седмицата ще посрещне в нова премяна. Венци Бъчваров ми нарисува върху лист амбалажна хартия от краве сирене адреса на посолството ни в Париж и две имена на българи емигранти: Юлия Кръстева (1941)* и Цветан Тодоров (1939-2017)**, които нямам честта да познавам. Според госпожица Ичевска – колега от училището, която е в по-близки отношения с университетските среди, тези двама българи са светила в съвременната най-модерна линия на литературната критика и теория на Западна Европа. За г-жа Кръстева от същия извор научавам, че била "върла феминистка в парижките интелектуални среди". "Върла феминистка" дали не значи жена грозна с опак нрав, която мъжете избягват? Че какво са снобите – скучаещи заможни дами и господа, заели интелектуална поза, по-скоро фасон, с два пръста уиски, отсипано в кристална чаша, в случая мадам и мосю; колкото по-изперкан, толкова по-ценен за онези ценители на арта. Тъй че тази подробност относно "парижките интелектуални среди", като проклет българин, българин и в червата, допълнително ме амбицира.

  Достойнствата на г-н Тодоров? Доколкото ми се изясни от Венчето Ичевска, син е на литературния корифей проф. Тодор Боров, който пък е верен приятел, съратник на митичния проф. Александър Балабанов, с когото заедно списвали литературно списание "Развигор", просъществувало от 1921 до 1926 г. За Боров впечатленията ми са от първия и комай единствен том от 1973 г. със статиите на проф. Балабанов. Мен този том не ми направи отрадно впечатление кой знае с какво освен с дивната си разхвърляност и нападателен интелигентски апломб – парадоксално съчетание. Вестникарският стил на родения в Щип, Егейска Македония през 1879 г. колкото да е патетичен, толкова и бледичък ми се видя, след като събитията, обект на внимание, са затрупани от дебел слой историческа пепел и делничен прахоляк. Повторенията, създаващи изкуствено емоционално напрежение, сякаш да се съобщи нещо велико и съкровено за българското общество, плюс самолюбие в малко по-високи дози. И все пак простено да му е на проф. Балабанов – в негово лице откривам българин до мозъка на костите, та и прямотата му най ми се понрави.

  Преписах две мои статии на пишещата машинка, би трябвало да ги пъхна в пакета с трите екземпляра на сборника "Кардиф", па да го изпратя тойзи пакет до Франция, "Париж – столицата на разврата", както твърди хлевоустият едва 23-годишен (през юни на 1871) Христо Ботйо Петков. Но нещо се помайвам, нещо се кумя, нещо у мен задава въпроси: Това ли е Моментът, преминаването на Рубикон?*** Готов ли си за рязка смяна в статута ти на анонимен говорител? Не си ли твърде изкушен от суета, след като трийсет и кусур години си подвивал опашка и си се правил на буболечка. А какво умея ли! Мога да пиша. Усещам мократа кокошка в литературното поприще, независимо с какъв ореол са я накичили. Знам, този народ си няма харни учители, в смисъл – смирени, уравновесени личности, които да виждат отвъд носа си. Знам че и националният ни литературен живот гъмжи от сламени палячовци и вълци в овча кожа: хайде, пак почти цитат от г-н Ботйовъ! Знам, че някой с думи прости трябва да каже на българина, че себе си не цени, липсва му самочувствие и че да се промени това положение зависи пак от същия този обикновен българин. Но да му се каже не смеешком и не ехидно, както си позволил Алеко Иваница Константинов с мизерния образ на наш Бай Ганя.

  Какво искам ли? Анонимността е наметало, и то ми приляга: дава ми свободата да съм какъвто си искам. Защото наистина съм един от оредяващата маса българи в границите на опоскана от съседите и невежи родни политици България. Харесва ми да съм навсякъде и никъде, не с едното мое лице, а с лица на много и най-различни граждани на отечеството ми, българи не точно по етнос, а по нрав. Собственият ми физически облик някак не желая да се свързва с онова, което пиша, защото каквото казвам, би могъл да го изрече с не по-малко основание всеки българин, а защо не – и всеки източноевропеец, чието съзнание е било промивано от най-ранно детство в условията на т.нар. пролетарска диктатура и победил социализъм чрез най-мощния, най-съвършения и най-известния инструмент на мисълта: обемистия научен труд – компилация основно от Кант и Хегел, "Капиталът" на г-н Карл Маркс.

  За много неща съм простил и пак съм готов да прощавам, но нямам намерение ни една от подлостите на реалния комунизъм в моя роден град да отмина с мълчание. Мнозина философи на ХХ век определят Маркс за гений: неомарксистът Ерих Фром, например – един силно уважаван североамерикански професор от най-престижните университетски среди на Щатите (1900-1980); не дотам меродавното мое мнение по този въпрос е различно: и не заради себе си, и не заради някакви си интелигентски пози, а заради достойнството и честта на кръвните мои предци и познати, които си отидоха от грешния ни свят обезверени и охулени, сегашни перекендета ги наричат овчедушни. Та от тяхно име бих могъл да попитам: Да не бе г-н Маркс, дали щяхме да имаме рядкото щастие по върховете на държавата ни България да виждаме и днес накацали лешояди марксисти?

  На себе си лично пожелавам: 1) да имам какво да ям, какво да обличам и да съм в добро здраве; 2) да съм обичан, и то точно заради опакия ми характер от момичето, което обичам; 3) да живея колкото се може повече и да продължавам да правя това, което най го мога – да записвам мисли и настроения, които ме връхлитат.

  Много важно! Ще пратя посланията до "родолюбивите българи в Париж" като по Нептунова поща, като писъмце в бутилка по капризите на световните философски, лингвистични, и всякакви модни течения край материците с накацали зиморничаво върху тях милиарди обикновени хора. Ако е писано да видят бял свят – добре; ако ли не – и то е добре: това не ми бърка! Понеже е нормално да се случи на анонимен тъмен балкански субект от Източна Европа. Важно за мен е тези мои графомании да се съхранят, ако не сега, в друг някой бъдещ живот семенцата трябва, длъжни са да покълнат, да дадат плод, за който мечтая, и ми е топличко на сърцето с такава една щура мечта. Наивността на Христо Ботйовъ, заблудите на Никола Йонков Вапцаров, театралностите на Пейо Крачолов са ми пред очите, обеца на ухото какво заплашва всеки автор и от какво авторът, ако има какво да ни каже, по-надалече да се държи.

  07.10.1998.

  Снощи по студентка, която тръгваше за предстоящи занятия в градчето Поатие, на четирийсетина километра от Париж, две есета, плюс три екземпляра на сборника ми "Кардиф" отлетяха към Франция. Пакетчето адресирах до някой си Стефан Тафров (1958), българский посланик. Го-о-олеми работи! Миналата вечер ми се обади Тодор Биков. "Прати ми книгата, за която си писал онази хубава рецензия – каза. – И една твоя снимка донеси! Ти, Гьорги, все по разни хора пращаш; що сам не дойдеш – да се видим, да поговорим?" В книгата, дето сте си я купили – казвам, – я има снимката ми. "А, така ли!" Потвърди ми опасението, че не е и отварял книгата, и приключихме по въпроса. Попитах го между другото за епизода от ръкописа на книгата "Ламски", заглавието е "Главният прокурор на Републиката", показва обаятелния Главен Иван Татарчев. Но Биков отсреща взе, че се размрънка в слушалката: "На този етап няма възможност да го печатаме. А ти пращай твои работи и въобще не се ограничавай!"

  С Re. се забихме пак край реката. Обсъдихме, и тя е съгласна: моя снимка не бива да се явява в "Арт-клуб"-чето на Биков. Портрет в рамка сред куп портрети в рамка на велики личности, застинали в интелектуална поза и умно изражение, само това, баш па това – категорично не, отнюд! Че какво общо имаме ние със заводската Алея на славата! Тъй си побъбрихме сладко-сладко с чаровното мое момиче край реката в ленивия следобед, като междувременно хем се гушкахме и целувахме, хем наше сиятелство сегиз-тогиз изоставяше своята гола-голеничка Афродита сластно да се изтяга върху моравата под високите каваци и скачаше от ронливия пясъчен бряг да плува как го е мама родила в спокойната, величествено топла като чай древна река.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 uni 2020

Илюстрации:

- Фрагмент с автопортрет на художника С.Ботичели.

- Спящата Венера, класическа ренесансова живопис.

–––

* Юлия Стоянова Кръстева (1941) е психоаналитик, лингвист, семиотик, философ и феминистка. Заема изключително място в постструктуралната мисъл и литературната критика. Известна на Запад писателка, като част от романите й са със сюжет от България и Балканите. Вж. https://www.google.com/search?q=%D1%8E%D0%BB%D0%B8%D1%8F+%D0%BA%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%B2%D0%B0+%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F&source=lmns&bih=657&biw=1024&hl=bg&ved=2ahUKEwi3msXxyJzqAhVGIRoKHeoOB9sQ_AUoAHoECAEQAA & ...През 2013 г. в обширен разговор за Литературен вестник Марангозов говори за агентите по линия Мюнхен–София. В този разговор споделя, че – четейки досието си на преследван от ДС, взел решение да не се изказва по публични въпроси: "Всички участници в конспирацията, освен мен, бяха доносници. Бях единственият наивник. Просто ме е срам". С решение от 23 април 2018 г. Комисията по досиетата обявява Цветан Марангозов сред агентите на Държавна сигурност. Същата година, малко по-рано Комисията е предизвикала сензация с публикуването на цялото досие на Юлия Кръстева – агент Сабина..., вж. https://www.svobodnaevropa.bg/a/30197465.html

Цветан Тодоров (1939-2017)

** Цветан Тодоров, "В прочутия си памфлет Жюлиен Бенда обвиняваше интелектуалците в това, че отстъпват от вековното си признание и че се нагаждат към вкуса на масите, отдавайки предпочитание на материалното и частното (класата, расата, нацията) за сметка на универсалното. Елитарните му вкусове му пречеха да изпитва какъвто и да е интерес към живота на обикновения човек, който не е ни художник, нито интелектуалец. И той не предвиди, че тези две големи групи отново ще се противопоставят, но че този път изборът на всяка от тях ще е противоположен на първоначалния, сега "масите" ще изберат универсалисткия път, който е и път на демокрацията. А именно това е станало, ако вярваме на Джордж Оруел. И той противопоставя интелектуалците на обикновените хора, но отдава предпочитание на последните. В Англия в края на трийсетте години именно обикновените хора държат на свободата си, вярват в доброто и злото и уважават интелекта; докато интелектуалците набързо разобличават тези метафизични фикции. Резултатът е, че последните често са благосклонни спрямо фашизма, още повече към сталинизма – докато обикновените хора знаят, че трябва да се води борба с Хитлер..."
вж. https://artday.bg/index.php/world/2676-2018-02-03-11-26-40

*** Рубикон и пр., вж. https://www.no-comment.bg/zaryt-e-hvyrlen-rubikon-e-minat.22538 Бел.м., tisss.