ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (174.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (174.)

  

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   08.10.1998. ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА

  

  Внучката Невена навършва днес четирите си години. Още се питам какво ли общо имам с това своенравно детенце. Виждам, че е любознателна душица, ала хич не ми харесва, че отрано научила да се налага над онези баба и дядо. Комуникациите ми с невръстната госпожица засега са объркани, неясни и грапави. Понасяме се е силно казано, но двамата май усещаме, доколкото разбирам по кокетното й притворство и скрит интерес, че от застиналите ни в уважителна дистанция отношения след време може да излезе и нещичко по-ясно очертано. Няма начин, повтарям си, няма начин, нали е моя кръв! Като си давам сметка, че в гените й се плискат послания от моята потомствена памет... Бр-р-р!

  09.10.1998.

  Има дни, когато всичко, което съм писал дотук, ми се струва безсмислено суетно. И никаква съпротива. Няма възражения, нито отрицания. Замахваш с рапирата и тя потъва в желе от апатия, леност, безмълвие. Само не е тишина продуктивна, ами е овче някакво блаженство, и емен-емен, да ме залее. Не е ли то ситното плетиво на собствената ми посредственост! В книгата на Абдурахман Авторханов "Технология на властта", том 2, цитат от Ницше ме хвърля в унес – изведнъж съзирам бездната, сякаш по ръба на пропаст съм вървял, и ето – иде Спасителят в ръжта на евреина северноамериканец Джеръм Селинджър, заимствана от шотландския бард Робърт Бърнс. Хей ти, момченце, дето тъй безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцеляло, да не пърхаше ангелът небесен над главицата ти рошава? Защо си на този свят! Не са ли напразни усилията ти да подредиш някак хаоса от впечатления! И как се смиряват самонадеяните пози в унили човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата, че някога, е-е, преди хиляда години нещо и ти значително уж си свършил. Пак сладки лъжи!

  За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга някоя светиня, такъв е законът – цитира Ницше авторът на изследването "Технология на властта". И още: Не се оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на разума, се доказват чрез скепсис. За фундаменталните неща (по отношение ценност и неценност) хората на убеждението не са в състояние дори да бъдат взети под внимание. Убеждението – това е затвор.(...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на по-силната страна. Всяка страст – основа и власт на битието, още по-ясно, по-деспотично, отколкото е самата тя, взема целия интелект да служи на делото. (...) Много се постига единствено чрез убеждение. Голямата страст има нужда да се възползва от убеждението, но тя не му се подчинява: защото умее да бъде суверенна. Обратно, необходимостта от вяра в безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта. "Човекът на вярата", т.е. всеки вярващ неизбежно е зависим, който не може да поставя цел. "Вярващият" не принадлежи на самия себе си, той може да бъде само средство – нужен му е някой, който да го използва. Инстинктът му оказва особена чест спрямо нравствеността на самоотрицанието. Всяка вяра е самоотрицание, самоотчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение биха се превърнали в причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от твърде убедените личности фанатици – Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон са антиподи на силния, станалия свободен дух, макар че великата позиция на тези болнави умове – епилептици на понятието, въздейства върху мнозинството. (Цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)

  "Ще дойде време – твърди Ницше, – когато с името ще свързват нещо чудовищно – криза, подобна на която дотук е нямало все още на земята, най-голямата колизия на съвестта – решението, насочено срещу всичко, в което досега силно са вярвали, очаквали и смятали за свещено. Тогава цялото понятие политика ще се превърне в духовна* война, инструментите на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – а те винаги са се държали с лъжа: ще има нечувани досега войни на земята. Започна от мен, на земята ще има голяма политика."

  Авторханов отбелязва след горния цитат: "Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И така изяснява, че и фашизмът, и сталинизмът са духовни рожби на една и съща философия за свръхчовека, който имал "свободата" и "силата" да пренебрегва Десетте божи заповеди. Питам се наивно: А къде съм аз, българинът, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото. Човечеството рязко се накланя към есенцията на американизма, т.е. към консумативното начало. Като опитни бели мишки световните медии ни настройват на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от нравствеността. И се впускаме да дирим щастието не в качеството на личността, а в количественото натрупване на знаци, свидетелстващи за престиж, могъщество (уж!) и материален просперитет. Инстинктивната тревога у нас ни сочи  традицията като заслон от налитащите яростно вълни на бездуховността, като секс, наркотици, сциентизъм, муунизъм, генно инженерство, обичайните битови насилия, унищожителни свръх-оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, цели видове от фауната екзекутирани със смъртоносни отрови в промишлени дози.

  Злото е навсякъде около нас; в нас обаче е богът, т.е. собствената ни съвест. Ала на кого да обясняваш? Не е ли твърде слабичък твоят глас! Кой ще те чуе? А освен всичко друго, и традицията не е нещо непреходно, и тя постепенно и непрекъснато, променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни праща в плен на развихрилата се в гигантски мащаби, нахлуващата откъм благоустроения Запад планирана пошлост. Като се обръщам назад към изминалите сто-сто и петдесетина години от битието на Българската нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумирите, въздигнати почти като туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образи на химерата?! Паисий, Раковски, Левски, Стамболов, Фердинанд, Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари – всеки от тези неслучайни хора по свой неповторим начин е подтиснал християнското схващане за човека, по свой си начин е впрягал себе си (а то значи – и своите последователи) в едничката страст – да се пожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който всеки момент би трябвало да се появи на хоризонта, но все не се появява.

  Дали натискът над съзнанието на милионите Адамовци и Еви не е разрушил вече естествените механизми на обществения живот да се очиства от инфекциите или от изверженията на човешката природа? Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната убеденост и страст е необходима за тази простичка операция – не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към най-обикновеното човешко съществование, към растенията и животните, към всичко живо и неживо. Човекът като да са го предвидили само за пълнеж, груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е обаятелна материя. И защо ни внушават, че животът непрекъснато и непременно следва някаква посока! Сега и тук, докато съм на този свят още жив, още дишам и мога да мечтая, дали не е ли това основното???

  Разговорите ми с бога не са в молитвена форма, изпълнени са с много съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това! Но те са начин да надникна в себе си. Богът ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете и краищата на наметалото, а като образ-алегория за съвестта на шест или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да било; изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешните амбиции с нравствеността на битието – нещо заложено още преди идеята от калта да бъде сътворен първият човек. Какво са "свръхчовеците" на Фридрих Ницше, ако ли не роби на егоизма и грандоманията! Ако не го съзнават, това извинява ли ги? Ако се преструват, че не го съзнават, толкова по-зле за тях.

  Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?

  10.10.1998.

  Снощи докарах колата пред блока. Едната й гума намирам спукана, акумулаторът е без грам ток, генераторът не зарежда. Това са засега мои констатации. Не говоря за калпавата работа, за нюанса на жълтия цвят, който бие повече на зелено и не ми харесва, за незамазаните (непокрити) грешки на тенекеджията... Разбрахме се след петнайсетина дни да отида пак при автотенекеджията Димо да оправи някои грешки по покритието. Димо е 28-годишен, кара ВMW – тъмночервено в цвят металик, с две врати, страхотно външно и вътрешно осветление, озвучаване, климатик, удобства. Четирите тонколони меко леят противна циганска чалга. Проживял дотук живота си кротко, по съвест, кажи-речи, два пъти повече от мангото-работар, не мога дори да мечтая за възнаграждение на труда си колкото четвърт от неговия кяр, нито пък че ще седна някога зад волана на кола като неговата. И това е жалкото – че ме загриза завист и бесовете ми налитат не върху друг, а срещу самия мен. Иначе Димо ми е симпатичен; сериозен, експедитивен, и най-важното: не си изпуска из очи изгодата. Знам какво ми взе в повече, ей тъй... нехайно, уж като недоглеждане – но си мълча. От четирите литра боя употребил е три; дадох му допълнително пари, за да си купи нов шприц-кит, но е китосвал само с шприц-кита, който му занесох с боята... Дребна работа, казвам си, а ми е чоглаво: що ме прави на глупак, за сто лева се пазарихме, а дотук ме е изръсил над сто и петдесет.

  Момченце наивно, сякаш ми прогърмява в ушите, зарежи книжните си занимания, стани един Димо или един Митьо Чомпала! Яж, пий и се весели! И ти ще си честит, и ти ще пиеш вино с приятели на твои разноски, ще станеш господар на себе си, и ще помагаш на деца и роднини. А сега! На дъщерите си: нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората около тях ги гледат като сираци, и по-зле – като да са изоставени от теб заради книжните ти истории. И ей го върха на унижението: четири черни като кюмюр циганчета тикат току-що боядисана като автомобилче от панаирджийска въртележка разбрицана таратайка, по която всичко трака, почуква, скърца, стърже, тресе. Събота вечер е. Лято е. Сезонът на веселието и на сладките извънбрачни авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на блестящи западни лимузини, ще те издухат само с присъствието си на асфалта, и ти – с череп между щръкналите си рамене, свил се в толкова свидната ти тенекиена каручка, пресичаш многолюдния празничен булевард за Цариград като завалия и даже като нарушител на Правилника за движение и управление по пътищата. Да те оплакват ли? Да ти се смеят ли? Колко са изобщо вересиите, с които криво-ляво някак в нескопосния си живот дотук се справяш! На кого можеш да си пример? Пример, Боже мой!

  Материалното ми се плези иззад всеки ъгъл и всяка фасада на благополучието, фиксира ме ехидно право в очи, с ръка, обсипана със злато и диаманти, ме почуква по челото: Ехей, де ти е умът? Живее ли тук някой? Като си умен, защо си беден? И какво да отговоря – в планината, в пустинята ли, или в някой манастир да се скрия от обидния факт, че не съм сред заможните? От друга страна, дали пък точно този вечен недоимък в материалното не е цената да съм в съгласие със себе си? Богат елин ли бил скитникът Омир? Ами Сократ? Ами Паисий или Софроний, или Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко, Вапцаров! Редицата блестящи българи** нима блестели с битовия си разкош! Повечето от тях са недохранени, дрипави, същински скитници, човеци, които не ги е свъртало на едно място. Ей тази самообреченост от време на време ми дотежава, а инак – какво, нима не съм щастлив?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 uni 2020

Илюстрации:

- Българско момиче от Родопите.
- Последната снимка на баща ми***.

___
* В случая авторът вероятно има предвид идеологическа война. 

** Омир и Сократ в моите си размишления са българи; грешката е вярна. 
*** Половината е осветена, защото вадих филмовата лента от фотоапарата "Зенит", който открих върху задната пола в обгорялото купе на жигулата, в която горя баща ми на паркинга зад блок 51 в жк Тракия, известен по време на соца като "милиционерския блок". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (173.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (173.)

  

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   06.10.1998. НЕПТУНОВА ПОЩА

  Доста неща тези дни се случиха. Колата оставих за боядисване, вероятно края на седмицата ще посрещне в нова премяна. Венци Бъчваров ми нарисува върху лист амбалажна хартия от краве сирене адреса на посолството ни в Париж и две имена на българи емигранти: Юлия Кръстева (1941)* и Цветан Тодоров (1939-2017)**, които нямам честта да познавам. Според госпожица Ичевска – колега от училището, която е в по-близки отношения с университетските среди, тези двама българи са светила в съвременната най-модерна линия на литературната критика и теория на Западна Европа. За г-жа Кръстева от същия извор научавам, че била "върла феминистка в парижките интелектуални среди". "Върла феминистка" дали не значи жена грозна с опак нрав, която мъжете избягват? Че какво са снобите – скучаещи заможни дами и господа, заели интелектуална поза, по-скоро фасон, с два пръста уиски, отсипано в кристална чаша, в случая мадам и мосю; колкото по-изперкан, толкова по-ценен за онези ценители на арта. Тъй че тази подробност относно "парижките интелектуални среди", като проклет българин, българин и в червата, допълнително ме амбицира.

  Достойнствата на г-н Тодоров? Доколкото ми се изясни от Венчето Ичевска, син е на литературния корифей проф. Тодор Боров, който пък е верен приятел, съратник на митичния проф. Александър Балабанов, с когото заедно списвали литературно списание "Развигор", просъществувало от 1921 до 1926 г. За Боров впечатленията ми са от първия и комай единствен том от 1973 г. със статиите на проф. Балабанов. Мен този том не ми направи отрадно впечатление кой знае с какво освен с дивната си разхвърляност и нападателен интелигентски апломб – парадоксално съчетание. Вестникарският стил на родения в Щип, Егейска Македония през 1879 г. колкото да е патетичен, толкова и бледичък ми се видя, след като събитията, обект на внимание, са затрупани от дебел слой историческа пепел и делничен прахоляк. Повторенията, създаващи изкуствено емоционално напрежение, сякаш да се съобщи нещо велико и съкровено за българското общество, плюс самолюбие в малко по-високи дози. И все пак простено да му е на проф. Балабанов – в негово лице откривам българин до мозъка на костите, та и прямотата му най ми се понрави.

  Преписах две мои статии на пишещата машинка, би трябвало да ги пъхна в пакета с трите екземпляра на сборника "Кардиф", па да го изпратя тойзи пакет до Франция, "Париж – столицата на разврата", както твърди хлевоустият едва 23-годишен (през юни на 1871) Христо Ботйо Петков. Но нещо се помайвам, нещо се кумя, нещо у мен задава въпроси: Това ли е Моментът, преминаването на Рубикон?*** Готов ли си за рязка смяна в статута ти на анонимен говорител? Не си ли твърде изкушен от суета, след като трийсет и кусур години си подвивал опашка и си се правил на буболечка. А какво умея ли! Мога да пиша. Усещам мократа кокошка в литературното поприще, независимо с какъв ореол са я накичили. Знам, този народ си няма харни учители, в смисъл – смирени, уравновесени личности, които да виждат отвъд носа си. Знам че и националният ни литературен живот гъмжи от сламени палячовци и вълци в овча кожа: хайде, пак почти цитат от г-н Ботйовъ! Знам, че някой с думи прости трябва да каже на българина, че себе си не цени, липсва му самочувствие и че да се промени това положение зависи пак от същия този обикновен българин. Но да му се каже не смеешком и не ехидно, както си позволил Алеко Иваница Константинов с мизерния образ на наш Бай Ганя.

  Какво искам ли? Анонимността е наметало, и то ми приляга: дава ми свободата да съм какъвто си искам. Защото наистина съм един от оредяващата маса българи в границите на опоскана от съседите и невежи родни политици България. Харесва ми да съм навсякъде и никъде, не с едното мое лице, а с лица на много и най-различни граждани на отечеството ми, българи не точно по етнос, а по нрав. Собственият ми физически облик някак не желая да се свързва с онова, което пиша, защото каквото казвам, би могъл да го изрече с не по-малко основание всеки българин, а защо не – и всеки източноевропеец, чието съзнание е било промивано от най-ранно детство в условията на т.нар. пролетарска диктатура и победил социализъм чрез най-мощния, най-съвършения и най-известния инструмент на мисълта: обемистия научен труд – компилация основно от Кант и Хегел, "Капиталът" на г-н Карл Маркс.

  За много неща съм простил и пак съм готов да прощавам, но нямам намерение ни една от подлостите на реалния комунизъм в моя роден град да отмина с мълчание. Мнозина философи на ХХ век определят Маркс за гений: неомарксистът Ерих Фром, например – един силно уважаван североамерикански професор от най-престижните университетски среди на Щатите (1900-1980); не дотам меродавното мое мнение по този въпрос е различно: и не заради себе си, и не заради някакви си интелигентски пози, а заради достойнството и честта на кръвните мои предци и познати, които си отидоха от грешния ни свят обезверени и охулени, сегашни перекендета ги наричат овчедушни. Та от тяхно име бих могъл да попитам: Да не бе г-н Маркс, дали щяхме да имаме рядкото щастие по върховете на държавата ни България да виждаме и днес накацали лешояди марксисти?

  На себе си лично пожелавам: 1) да имам какво да ям, какво да обличам и да съм в добро здраве; 2) да съм обичан, и то точно заради опакия ми характер от момичето, което обичам; 3) да живея колкото се може повече и да продължавам да правя това, което най го мога – да записвам мисли и настроения, които ме връхлитат.

  Много важно! Ще пратя посланията до "родолюбивите българи в Париж" като по Нептунова поща, като писъмце в бутилка по капризите на световните философски, лингвистични, и всякакви модни течения край материците с накацали зиморничаво върху тях милиарди обикновени хора. Ако е писано да видят бял свят – добре; ако ли не – и то е добре: това не ми бърка! Понеже е нормално да се случи на анонимен тъмен балкански субект от Източна Европа. Важно за мен е тези мои графомании да се съхранят, ако не сега, в друг някой бъдещ живот семенцата трябва, длъжни са да покълнат, да дадат плод, за който мечтая, и ми е топличко на сърцето с такава една щура мечта. Наивността на Христо Ботйовъ, заблудите на Никола Йонков Вапцаров, театралностите на Пейо Крачолов са ми пред очите, обеца на ухото какво заплашва всеки автор и от какво авторът, ако има какво да ни каже, по-надалече да се държи.

  07.10.1998.

  Снощи по студентка, която тръгваше за предстоящи занятия в градчето Поатие, на четирийсетина километра от Париж, две есета, плюс три екземпляра на сборника ми "Кардиф" отлетяха към Франция. Пакетчето адресирах до някой си Стефан Тафров (1958), българский посланик. Го-о-олеми работи! Миналата вечер ми се обади Тодор Биков. "Прати ми книгата, за която си писал онази хубава рецензия – каза. – И една твоя снимка донеси! Ти, Гьорги, все по разни хора пращаш; що сам не дойдеш – да се видим, да поговорим?" В книгата, дето сте си я купили – казвам, – я има снимката ми. "А, така ли!" Потвърди ми опасението, че не е и отварял книгата, и приключихме по въпроса. Попитах го между другото за епизода от ръкописа на книгата "Ламски", заглавието е "Главният прокурор на Републиката", показва обаятелния Главен Иван Татарчев. Но Биков отсреща взе, че се размрънка в слушалката: "На този етап няма възможност да го печатаме. А ти пращай твои работи и въобще не се ограничавай!"

  С Re. се забихме пак край реката. Обсъдихме, и тя е съгласна: моя снимка не бива да се явява в "Арт-клуб"-чето на Биков. Портрет в рамка сред куп портрети в рамка на велики личности, застинали в интелектуална поза и умно изражение, само това, баш па това – категорично не, отнюд! Че какво общо имаме ние със заводската Алея на славата! Тъй си побъбрихме сладко-сладко с чаровното мое момиче край реката в ленивия следобед, като междувременно хем се гушкахме и целувахме, хем наше сиятелство сегиз-тогиз изоставяше своята гола-голеничка Афродита сластно да се изтяга върху моравата под високите каваци и скачаше от ронливия пясъчен бряг да плува как го е мама родила в спокойната, величествено топла като чай древна река.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 uni 2020

Илюстрации:

- Фрагмент с автопортрет на художника С.Ботичели.

- Спящата Венера, класическа ренесансова живопис.

–––

* Юлия Стоянова Кръстева (1941) е психоаналитик, лингвист, семиотик, философ и феминистка. Заема изключително място в постструктуралната мисъл и литературната критика. Известна на Запад писателка, като част от романите й са със сюжет от България и Балканите. Вж. https://www.google.com/search?q=%D1%8E%D0%BB%D0%B8%D1%8F+%D0%BA%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%B2%D0%B0+%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F&source=lmns&bih=657&biw=1024&hl=bg&ved=2ahUKEwi3msXxyJzqAhVGIRoKHeoOB9sQ_AUoAHoECAEQAA & ...През 2013 г. в обширен разговор за Литературен вестник Марангозов говори за агентите по линия Мюнхен–София. В този разговор споделя, че – четейки досието си на преследван от ДС, взел решение да не се изказва по публични въпроси: "Всички участници в конспирацията, освен мен, бяха доносници. Бях единственият наивник. Просто ме е срам". С решение от 23 април 2018 г. Комисията по досиетата обявява Цветан Марангозов сред агентите на Държавна сигурност. Същата година, малко по-рано Комисията е предизвикала сензация с публикуването на цялото досие на Юлия Кръстева – агент Сабина..., вж. https://www.svobodnaevropa.bg/a/30197465.html

Цветан Тодоров (1939-2017)

** Цветан Тодоров, "В прочутия си памфлет Жюлиен Бенда обвиняваше интелектуалците в това, че отстъпват от вековното си признание и че се нагаждат към вкуса на масите, отдавайки предпочитание на материалното и частното (класата, расата, нацията) за сметка на универсалното. Елитарните му вкусове му пречеха да изпитва какъвто и да е интерес към живота на обикновения човек, който не е ни художник, нито интелектуалец. И той не предвиди, че тези две големи групи отново ще се противопоставят, но че този път изборът на всяка от тях ще е противоположен на първоначалния, сега "масите" ще изберат универсалисткия път, който е и път на демокрацията. А именно това е станало, ако вярваме на Джордж Оруел. И той противопоставя интелектуалците на обикновените хора, но отдава предпочитание на последните. В Англия в края на трийсетте години именно обикновените хора държат на свободата си, вярват в доброто и злото и уважават интелекта; докато интелектуалците набързо разобличават тези метафизични фикции. Резултатът е, че последните често са благосклонни спрямо фашизма, още повече към сталинизма – докато обикновените хора знаят, че трябва да се води борба с Хитлер..."
вж. https://artday.bg/index.php/world/2676-2018-02-03-11-26-40

*** Рубикон и пр., вж. https://www.no-comment.bg/zaryt-e-hvyrlen-rubikon-e-minat.22538 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (172.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (172.) 

  

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   01.09.1998., прод. ТИ СИ СЛЕДВАЩИЯТ*

  

  Бързичко се отрекохме от комунизма, нали: накичихме го с отбрани отблъскващи етикети, дадохме да се почувства каква върховна погнуса предизвиква у нас. Дали всичко е толкова просто и еднозначно в това всеобщо наше сбогуване с Голямата химера, която до вчера е осмисляла младостта и целия ти живот! Дали не сме като онзи доскоро примерен, праведен съпруг, който най-неочаквано едно утро засипва с обидни прозвища и ругатни някогашната своя любима?! Пред съда на Историята, на идващите след нас поколения с перверзно сладострастие вадим мръсно бельо, развяваме греховете, окайваме се като жертви, сами себе си жалим и назлобяваме, забравили сякаш, че в сатанинския театър между Девети септември (1944) и Десети ноември (1989) имало гориво за обърканите мечти, смисъл за объркания ни живот. Разведеният придоби свободата си и вижте какво прави мнозинството с тази своя даром дадена свобода, какви вълнуващи сюжети на откровена алчност и лакомия, егоизъм, грандомания, патетично невежество ни залива с историческо зловоние.

  Тръгне ли да ловува, пуританът казва: да изневерява, доскоро отпусната, ленива, тя става гъвкава, предизвикателна, сексапилна. Не пречи, не я спирай! Изневярата й е нужна като глътка въздух за бързия плувец, защото е в съответствие със зова на природата й. Природата бушува в кръвта, тялото й бясно произвежда хормоните на свободолюбието. Самата тя едва ли знае какво става с нея; какви отговори търсиш тогава от нея, какви обяснения! Отстрани се, стой на място (Колко лесно е отстрани да се дава акъл, а!); ако е писано, ще се върне, ще те потърси, ако ли не, поне ще си спестиш унижението да се гърчиш пред своите очи. Леле, че жалки са страстните до вчера нейни любовници, които сърцераздирателно кълнат своята любима! И затова не вярвам на "демократи, пръкнали се за една нощ". Всички ние, дето сме родени в соца, каквото да говорим, сме негови творения. Какво искате от нас, манипулирани от пелени, научени да живеем в аквариумче! На дъното на всяка прокълната любов лъщят и по няколко капки първокачествена сладка отрова.

  Внушаваха ни, че може да има шаблон и за щастието. Християнството дава право всеки свободно и сам да избира; соцът предостави личного право в лапите на шепа партийни вождове и шамани. Първи подир Девети нахълтали касапите, фанатиците, екзекуторите, гробокопачите, рушителите с кирка, нож и автомат. Към 1956 г. тях ги смениха лицемерите, възпитаните демагози. След 1980 г. се явиха безскрупулните умни технолози на властта, обиграните клоуни в управлението, които превърнаха политическата власт във власт икономическа и сега пак чрез подставени фигури ни третират като крепостни глупаци на супер-модерна версия Феодализъм с човешко лице, което от трийсетина години планомерно се случва не само у нас, в България.

  Ала и най-приятната идея е като хубава жена. Почнат ли с гнусни пръсти да ровят из плътта й вандалите, от пир за духа идеята се обръща в най-обикновена слугиня. Захвърлихме мечтата за свобода-братство-равенство като дрипа, с която мнозина са се удовлетворявали: малцина – материално, мнозинството от нас – духом. Които се бяха обявили за законни нейни стопани, най-пъргаво се отрекоха от нея. Остана да се пита народът от крепостни, които обсаждаме площадите, развели своите сини или червени хартиени байрячета: тази всеобща химера Любовта на нашия живот ли беше, или отлично гримирана професионална курва?

  Зазяпали се в красивите й форми, омаяни от Светлото бъдеще, което Партията ни обещаваше при всички избори досега, не сме усетили как животът мина в събиране на имот за тъничка прослойка шмекери, за днешните ни учтиви, така приятни наглед новобогаташи. Чета спомените на Любомир Левчев (1935-2019) "Ти си следващият", а защо днес ми изглеждат фалшиви стиховете му, които в студентските ми години, и не само мен! – така яко ни въодушевяваха? По вътрешен строй поетът ми е все така симпатичен обаче: импулсивно усетих желание да се видя с него, да го питам това-онова. Или не! Какво пък толкова ще ми каже? Все пак, заради опита му за покаяние струва си да му стисна ръка, и само това, никакви неудобни въпроси от моя страна!

  13.09.1998.

  Влажна мразовита сутрин. Лекият ефирен полъх. Кряскаща високо над отсрещния жилищен блок невидима птица. Звуковите вибрации от влака, който забавяйки ход, навлиза в пределите на Пловдив, и бръмченето на невидимия огромен транспортен самолет, вибриращ на десет хиляди метра над мен, чак над облаците. Цвъртежът на дребните птици рано сутринта, в пет и половина, от полето и храстите край Марица. Това – плюс определено просташкото квакане на гневна жена с мъжествен глас или гласът на мъж с назидателния тон на истерична старица – заядлив, тържествуващо саркастичен, примесен с ругатни. Лаят на песовете помияри покрай контейнерите с разхвърлян от циганите – събиращи хляб и хартии, боклук... Ето я моята театрална сцена, декорът на тези утринни записки, България преди самия финал на второто хилядолетие след разпването на Иисус!

  Изповедите на Левчев ми оставят усещането за пропилян талант. Лирическият му двойник обаче е изображение на част от настроенията ми напоследък, а описаното в едри щрихи ми припомня ситуации, преживени и от мен – същото лутане, същият устрем за илюзии, даже и същите грешки, заблуди, и същата самоуверена наивност. Единствено различно при мен е само дето не съм бил до такава степен пластичен, отстъпчив, самовлюбен: Левчев е бил "нашемомче", мое нищожество не успя някак да дорасте до "нашемомче-то", така че деветте години и половина в "Комсомолска искра" съм бил само онзи, който заема мястото за някое "нашемомче". Връзката на Левчевия лит. двойник с народа, казано идиотски, е показно-снизходителна именно заради гръмките му патетични декларации за вярност; докато в затаяването си съм бил самият народ. Безличната уж наглед общобългарска селва и сега ме обгръща отвсякъде, докато Левчев интелигентски се признавал в любов към Тодор Живков и Партията, а после: към народа. Изпитвам симпатия към лутаниците му, понеже – колкото и артистичен да е, е самият себе си, печален образ на талант, сринал се до парвеню, т.е. до възползвал се от слабостта на управляващите в държавата.

  Легендата Георги Марков – Джери не ме вълнува. Смятам, че е типично софийска версия на заигралия се с партийната върхушка амбициозен талант. Но не изпитвам жал за жестоката му лична драма; съчетанието на талант и безскрупулност не ми е любопитно в неговия случай, макар да нямам против, ако ще, цялото прогресивно капиталистическо човечество да жали заради таланта му. Каквото със свещ сам си търсил, намерил го! Омерзението ми иде вероятно от факта, че и във физическата смърт на писателя талантът му работи срещу унижените от някогашните властници и техните политпропчици от пребоядисани бивши доносници и офицери на вечната Държавна сигурност. В сферата, където се формират оценките ми за този и онзи, е ужасно студено, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, ледени зъбери бодат небето. Тук медният грош на вдовицата тежи много повече от всичкото злато на олигарсите. Не откривам аргумент да защитя пред усета си за чест подло убития Георги Марков, колкото и талантливо да са написани сценариите, пиесите, репортажите му. А бях от редовните слушатели на ВВС, който с нетърпение очакваше "Задочни репортажи за България" като откровение. Да, критика на стопански безобразия и тъп вагабонтлук – това да; но го правил да се покаже удобен на чиновници, за които отечеството ми било (и днес е) пул от масата за залагане в световния покер между супер-силните.

  14.09.1998.

  Навън едва-едва развиделява, а звукът на отдалечаващия се влак като че ли ще съпътства записките ми открай-докрай. На страница 424* при посещение в дома на Ърнест Хемингуей – това става през есента на 1972 г., когато Левчев е 37-годишен и е вторият по длъжност в националната управа на Отечествения фронт след "вожда на БЗНС" другаря Георги Трайков – бивш беден амбулантен търговец-чорапчия от варненското пазарище през епохата на Царство България. И край кубинските щрихи за Папа Теди (за Хемингуей), другарят Левчев споделя: "Спомних си за формалните писма образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за глас народен". На уредена за млади провинциални автори среща в почивната станция на пловдивския текстилен комбинат "Марица" в Родопите – на 2-3 км по пътя след известната хижа Здравец, в августовските жеги на 1978 г. писателят от село Миндя, Сливенско Васил Попов (1930-1980), когато импулсивно се обадих пред дванайсетина млади поети и разказвачи от Пловдив и селата наоколо, че от друга книга на Екзюпери цитира, а не от "Малкият принц", рече нещо подобно: "Аз не съм дошъл тук, триста километра от София (как пък ги изброил 300, той си знае) да се занимавам с някакви си местни графомани!" Напереният Васил Попов издъхна две години по-късно в пловдивския луксозен Новотел след запой. За да успокоят, да приспят по-вероятно съвестта си, някои от тези велики български писатели от Татово време се напиваха, където им падне и както им падне. Винаги са се намирали жарки любители на изкуството или държавна организация, която да им плати пиячката, мезетата, оркестъра. Мило ми е, като си спомня с какво самочувствие тази над сто и трийсеткилограмова грамада от мускули и жлъч блъсна с юмрук паянтовата масичка пред примрелите от потрес и възхита палета, как величествено заповяда моментално да напусна салончето. И не напуснах! Отделих се от групата на палетата и яхнах прозоречния перваз. Можел съм и да се пребия, летейки от втория етаж. Истина, стават понякога такива работи и в най-добрите семейства, и в най-подбраните компании от бъдещи ярки поети.

  Ако у типичния грандоман, бивш боксьор от тежка категория, у "нашия български Хемингуей", както го титулува вероятно на майтап бай Емилиян Станев, думичката "графоман" бе стоварена като ляво кроше или ъперкът в муцуната, у израсналия с интелигентски изнежената средна класа Любомир Левчев същото прозвище звучи къде-къде по-перфидно – така значи, а! – не само графомани, ами и стремящи се да са "глас народен". Първото може да мине за много лична работа, лично заболяване, разстроена психика, да речем, второто обаче е политически акт, или демонстрация на независимост спрямо властта. А кой може да си позволи святото право да пише и говори от името на народа! Кой! Нали това право се отдаваше от Народната власт като униформа с пагони! Да си писател бе нещо като назначение на много отговорна длъжност във висшия партиен апарат от свои хора. Писателите бяха par excellence висши политически чиновници.

  Същата 1972 г., когато 36-37-годишният Любомир Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка сред инфантилни хора с модерно оръжие, за да ме назначи на щат лит.сътрудник в пловдивския младежки седмичник, поетът Петър Анастасов (1942) приятелски ме посъветва да си намеря двама члена на Партията, които да гарантират политическата ми чистота, благонадеждност и лоялност към властта. И така гарантираха с подписите си две работнички от Електроапаратурния завод, от монтажната бригада, където работеше майка ми. Девет и половина години по-късно, когато ме уволняваха, в ОК на ДКМС секретарят на отдел "ИВД" ("Идейно-възпитателна дейност") Нели Пеевска** учтиво ми съобщи, че Партията вдигнала вече доверието си от мен и по тази причина повече не мога, няма как да остана в комсомолския им вестник. А и двамата с нея бяхме наясно: причината бе критична статия в защита на около десет хиляди души, семейства на работници, настанени да живеят, кажи-речи, в условията на изоставени от Господ, зад най-многолюдното циганско гето на Балканите и в Европа – зад затъналото в собствените си фекалии Столипиново, притеснявани от налетите на банди крадци, обгазявани – особено в душните летни нощи, от пловдивския екарисаж с болестотворна воня на мъртвешка пихтия, изливана направо в Марица. Много са в този краен район заболелите от рак.

  Мило ми е, когато сламено чучело заеме позата на гръмовержец. Епигонстващият Васил Попов и патетичното "нашемомче" Любомир Левчев дали не са съзнавали в онези славни години на соца, че да говори от името на народа е естествено право, но не поза, за всеки човек на изкуството! Само че в онези години понятието Народ се изместваше от понятието Партия. Като назначени номенклатурни (което ще рече: по списък) кадри на Партията-ръководителка, този род моментално произведени в сан Говорител на народната съвест лумпени биваха въздигани като лауреати (т.е. декорирани с лавров венец), носители на звания от някак постното "талантлив" до къдравичкото "вдъхновен певец", "изключителен" или "гениален". Така от позиция на галеници и симпатяги те можеха да бъдат и палави, и предизвикателни, можеха да трошат стъклария и посуда по луксозните заведения, можеха да си организират алкохолни запои, да размахват назидателно пръстчето, да се кълнат в любов към простия народ и задължително – да се обясняват в безусловна яка преданост към Партията. И всичките им "подвизи" произтичаха от самочувствието, че са бойци в световната борба с империализма", "карающий меч революции" (наказващ меч на революцията).

  Последната дотук книга на поета Любомир Левчев е документ за съсипването на талантливото младо поколение поети и белетристи от периода 1956-1965 г. За себе си откривам трагедията на един от българските поети, когото особено харесвах – Георги Джагаров. Участта на Джагаров е печална история; както се казва – каквото посял, това и пожънал! А как да изхвърля от съзнанието си подобни горди редове, апотеоз на честта и достойнството у българина:

     Другарят ми завинаги мълчи
     на мокрия цимент с ръце прострени.
     Той предпочел да падне по очи,
     отколкото да падне на колени.

или:

     Земя като една човешка длан...
     Но счупи се във тази длан сурова
     стакана с византийската отрова
     и кървавия турски ятаган.

И онова красиво и страховито, наречено в чест на Пеньо Пенев "Признание":

     Ръцете ми лежаха тежки
     като прекършени крила,
     но аз с очите си ви плашех,
     смразявах ви с усмивка зла.

     И ваште благоверни дами
     към мене гледаха със страст,
     че любех аз от вас по-силно
     и пиех по-добре от вас.

  Партайската метастаза избуя и заглуши може би най-българския по духовен строй и рефлекс към света и човека сред съвременните наши автори. Мир на спомена ми за теб, Георги Джагаров! През лятото на 1981 г., година на работническите барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, в навечерието на моята трийсет и трета годишнина получих "радостната вест", че до месец трябва да напусна вестник "Комсомолска искра". Типично според тогавашната политика към младите автори и журналисти, предложиха ми да заема учителско място в тъкмо построено училище. "Вашите статии много ни допаднаха! – тупа ме по рамо, обгръщайки ме с мечешката си лапа, вторият по ранг в окръжната им партийна йерархия, па сочи с десница към грядущето: – Имате сега прекрасната възможност да приложите на дело хубавите идеи, за които четохме с интерес. Дерзай, млади човече!" Като компенсация или за награда за моето графоманство, няколко месеца по-късно, през пролетта на 1982 г., същите хора вероятно ме предложили за Юбилеен медал "100 години от раждането на Г. Димитров". Два месеца се правя, както се вика, на вегетарианец, докато една привечер по домашния ми телефон чувам странно познат глас: обажда се Димитър Жутев, председател на Градския комитет или един от четирите районни комитета на местния пловдивски Отечествен фронт: "Слушай, Гошо! Ела да си получиш медала. Чакаме те". Ама аз не смятам, че съм заслужил високата чест – отговарям, колкото мога, по-смирено. И той, май усетил иронията, втвърди гласа си: "Ех, момченце-е... Медал ти се дава за гражданска доблест и смелост. Идвай да си получиш тенекето и ми се махай от главата, че да не ти се стъжни животецът. Не прави демонстрации, ами си опичай акъла!"

  15.09.1998.

  Влакът, забързал се, фучи на излизане от Пловдив. Трещят както винаги колелата му по релсите. Какви човеци отнася в мразовитото предесенно утро нощният влак, какви грижи, какви страсти, какви мераци или надежди! Днес е начало на учебната година, започвам отново с нови класове ученици странстването из Древногръцката и Старобългарската литература. Ама какво да прави учителят, освен да преповтаря открити от други хора неща? Но учителят, приятели, продължава да се учи. Понеже животът е едно голямо училище, и докато дишаме, докато размишляваме над хора и събития, все се учим. Всяко начало е и финал на нещо отминало; само нишката на човешката гордост и достойнство не бива да се прекъсва. Опитах се в тези записки по нашите български работи да представя моята гледна точка на почти анонимен участник в събитията, свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил дотук кой знае що: пробвам да кажа на висок глас онова, което си го мислят повечето от съгражданите ми в тези разпнати от лицемерие, невежество, подлост и фанатизъм времена на т.нар. демократизация. Докато писах дотук, чувствах се понякога монах, по-често – Адам, от кал направен, се усещах. И това, надявам се, не е било позиране или позьорство, а една от ролите ни, заложени у всеки простосмъртен наивник.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 uni 2020

Илюстрации:

 - Най-тържествената зала на Софийския университет.

- Пловдив, ок.1955 г., когато баща ми се състезаваше. 

___
* Любомир Левчев, вж. https://www.bfu.bg/bg/lyubomir-levchev "Ти си следващият! Какво е това: проклятие, предупреждение, прозрение, презрение? Викът на Жан-Пол Марат не съдържа ли закона за вселенското възмездие! Ти, приятелю, си следващият! Ти си следствието, което ще стане причина.  Думите на Левчев въвличат читателя в роман от спомени, за да му довери за паметните си срещи – с Вл. Висоцки, Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Кармело Гонзалес, Людмила Живкова, Юлия Кръстева и пр.

Авторът разказва най-важни моменти от своя живот, като пътуването до Германия, където за първи път издават негова книга извън България, както и за принудителния престой в село Баня, където е изпратен от Партията "да изучава живота" в продължение на няколко месеца. Левчев разказва и за приятелството си с Георги Марков, за плановете им да емигрират в Италия. С драматизъм е наситено и пътешествието му из Латинска Америка – забележителните му срещи с Фидел Кастро, Анжела Дейвис, Луис Корвалан, Салвадор Алиенде и пр. Политическият му статут му предлага възможността да наблюдава и да рисува живота чрез връзки, приятелства, пътуване из далечни земи, срещи с необикновени личности. Дневници, които си води по пътя, му помагат да възкреси случилото се. Периодите на принудителното или търсено усамотение правят от спомените му лирични дневници и дълбок философски размисъл върху съдбата на идеите. (Част от сладникавата рекламна анотация за книгата "Ти си следващият".)

Нели Пеевска (1950)?

 ** По-късно др. Нели Пеевска (1950) Партията назначи за шеф на местния Радио-телевизионен център. Нямам спомен Пеевска да е била нещо друго освен администратор, но в историята госпожата ще остане известна като журналист, собственик на студио "Тракия Прес". https://www.plovdiv-press.bg/2018/10/25/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B7%D0%B8%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%BF%D0%B5%D0%B5%D0%B2%D1%81/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (171.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (171.) 

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   01.09.1998. ЛОВНА СТРАСТ

  

  Дерт ми е което пиша да види бял свят. Ами не, не е достатъчно да си го написал. Питам се, кой ли пък ще даде рамо на такива записки. Някога си, около 1978 г., един "Герой на социалистическия труд" осигури летящ старт в кариерата на отворено за света момиче. Божана А. си беше откровен, целеустремен характер и най-важното – предприемчива. Ходил съм при нея като вестникар и почти връстник, когато тъкмо я бяха назначили за директор на местния Комбинат за красота и мода, както зовяха този род предприятия за модерния бит по време на соца; пихме с Божанка кафенце, обсъдихме неколцина общи познати, поезия, поети. Вълнуваше се от поезия, между другото пишеше, пък май и сега пописва стихове, които колегите с охота й печатат; печатат и интервюта с нея, по тв-каналите чат-пат ни я показват на живо как говори за изкуството и културата, за прекрасната възможност позамогнали се нашенци да вложат част от паричките си в тези неясни за богатия тарикат области, от които – и с право! – зависи самочувствието на всяка нация, особено пък бедна като нашата. 

  04.09.1998.

  Вчера Алина Сомова подала предизвестието си за напускане. "Ако непрекъснато ти дишат във врата и ровят, да ти открият грешки, които веднага търчат да огласят в Регионалния инспекторат, какво ще правиш! Излишно е точно на теб да казвам, че тези мои грешки не са мои. Мен така ми е разпореждал старият директор, с когото и ти водеше своите малки войни. Все пак и аз имам достойнство, нали! У дома съм невротизирала всички, нощем вече не мога да спя. Това е непрекъснат тормоз, и за какво! За някакви си 140 хиляди лева* месечна заплата толкова унижения". Ей тъй милата Алис (Алина) ми отби въпроса защо е направила този глупав жест, защо се е предала пред новичката училищна шефка. И че вместо да воюват една срещу друга двечките – директор и помощник-директор, могло би чудесно да се допълват. Алис, как да те защити човек при това положение? – това бях попитал. Виждам, колегите са силно наплашени, държат се като овце, когато в кошарата е нахълтал хищник.

  Милите уязвими и отстъпчиви мои колеги учители! Хора без самочувствие. Преди ги мачкаше номенклатурчик на ГК на БеКаПе, ами сега, при демокрацията, по-ведро ли ни стана? И домакинът на училището слънчевата Радосвета Ангелова, чувам, си написала предизвестието за напускане; колебаят се да сторят това и още неколцина от по-изявените колеги в нашето престижно училище, макар отвъд циганското гето.

  12.09.1998.

  Вчера следобеда прекарахме с Re. пак на нашето място край реката. Два-три дни боледувах и това се оказа първият ми разкошен ден, след като хремата отведнъж сякаш ме изостави. Добираме се до закътаното наше уютно местенце край Марица, като прекосяваме лунен пейзаж от кратери, издълбани заради ситния речен пясък, който цигани с каруци продават на решилите да бъркат бетон и хоросан за строеж, промъкваме се сред миниатюрни Хеопсови пирамиди от вонящи битови боклуци и строителни парчетии, докато достигнем до нашето райско кътче. Пред нас Марица нашироко се е разляла. Пред муцуната на колата е пясъчно островче с бухнали две туфи ракитак и гласовита врабешка челяд сред ракитака. Между островчето отпред и сгъваемите ни два стола водата лениво се къдри над тинесто, плътно обраснало с водорасли дъно. И водораслите са поклащат като коси на момиче. Зад островчето отсреща обаче е дълбоко до гърди и течението там е силно; блясва като седефена люспа изстрелял се внезапно над бързея шаран, мряна или едра каракуда. Наблизо обикновено се навърта и птицата рибар. Понякога и птицата рибар, и два щъркела кацат съвсем наблизо, оглеждат ни и подир това важни-важни се отдалечават към плитчините и бързеите току зад завоя. В някои горещи почивни дни по двата бряга гъмжи от народ. Палави гласовити дечица и жените, които крещят по палавите си рожби, тичащи наоколо, или по господин мъжа си, които пък съсредоточено следи във водата движението на перцето, закачено към въдицата му. Но това е по-рядко. Обикновено риболовците са самотници, брадясали, очевадно запуснали се кибици и тъмни пияндета с въдица в ръка, щъкат из шумата, току изтрещят сухи съчки под нечии нозе и виждаш чорав стар бараба, който изпъва шия, проявява уж дискретно любопитство вие с твоето момиче ще се гушкате ли или що? – изникнал отдето най не очакваш. След като веднъж тумба цигани с разхлопани велосипеди ни изненада, както се бяхме развихрили с моето момиче, още следния ден се обзаведох с газов пистолет плюс два комплекта патрони – гърмящи (за сплашване на досадниците) и ужасно лютящи (за временно поне усмъртяване на досадници). 

  Това е едно от местенцата край града, където се зареждам с вътрешно равновесие и душевна устойчивост. Обикновено двамата обсъждаме това и онова, напоследък случило се с моето момиче. Всъщност, "мое" не е най-точно казано; пред света сме космични тела, движещи се в различни орбити, та в тази връзка изпълнявам ролята на мъртва планета, която отразява чуждата светлина и блясък, докато Re., вече се досещате навярно, е център на цялата Слънчева система наоколо, пък защо не и на Вселената. Та слънчицето, усещам я подсъзнателно, е пред прага на авантюра. И си давам сметка, че това положение ме изпълва с известно напрежение, което пък си е ток на живота. Разкошна е знойната млада жена, когато си източва за лов оръжията, когато се готви да ловува. И поемам в сюблимния момент грижа да се представя за фон от фино кадифе, розов захарен памук и кисело ухание на непрана овча вълна.
Ако ли мъжът се явява жрец в Храма на разума, хубавата жена е богиня в Храма на любовта. Не той – тя е носителката на върховно тайнство, което придава смисъл на всичко-всичко в ефирния ни грешен свят. Любовта руши забрани и правила, за да твори свободно; докато разумът – пъплейки и куцукайки със суха тояжка подире й, се опитва логически да подреди някакви обяснения, някакви скучни оправдания за случилото се. И колко истина има у Иисус, когато настоява: няма по-велика сила от Любовта... от любовта, дори когато е опияняващо безумие от боричкащи се страсти, изкушения и порив, който избухва като артезиански кладенец, като внезапен гейзер от желания, а мечтите стават така лесно постижими – едно докосване, и тя е твоя.

  Колко несъвършена, ах, колко груба клетка е семейството за Любовта! Защо ли се женят, защо върху супер-луксозна хартия сключват договора си за принадлежност и задължения? Може би защото не знаят какво следва, какъв еднообразен наниз от ритуали следва: закуска, обяд, вечеря, пране, чистене, готвене, посрещане на гости, изпращане на гости, ходене на гости, прибиране от гости, разходки под ръка, сексът по задължение от един момент нататък, бременност – да докажем, че това можем и ние, раждане, отглеждане на потомството, отново онези разходки под ръка, почивка заедно край морето или в някоя горска хижа, затворени насред планината, прозявки и еуфорична скука, и отново разходки под ръка, събиране на покъщнина и зимнина, на дрешки-парцалки, обущенца, полички с копченца, глезотийки за рождения ден на тъщата или свекрото, свое жилище, свой автомобил, онези вечни семейни драми и заяждания на дребно, капризи, дребнавости и своеволия, дребни мили подаръчета за уравняване на сметката, някое и друго скъпо бижу, и отново разходки под ръка, някоя и друга клюка тъй, заради кефа да обсъдим другите, присъствие на семейно погребение, обща трапеза след погребението, когато не смееш и да се усмихнеш на жената (мъжа) отсреща, премятане през глава и щастието да те пояздят внучетата, пръкнали се някак от само себе си, тихи есенни вечери, мимолетна полуизневяра, мераци по съседката/съседа, някоя и друга награда за слугинското примирение на благоверната/благоверния и една нощ с отворени зъркели започваш отчаян да се взираш в тавана: а дали удобствата и уютът не разбиват семейните отношения до момента, когато вече няма да има връщане назад?

  Когато в доброто семейство си нямат проблеми, това може да се превърне в най-основният им проблем и да си омръзнат до лудост. Да де, но къде остана тръпката на изкушението, онзи магнетичен внезапен прожекторен блясък в очите, походката, жестът, задъханият страстен шепот на интимността къде пресъхна, къде се стопи? Питат се и не разбират, че Любовта е винаги там, където има риск и високи залози, неизвестност, кървящи рани, непостоянство, велики пространства от непостигнати, от направо казано, недостижими необясними мечти, глад, оскъдица, ловна страст.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 uni 2020

Илюстрации:

- Когато най-малко очакваш любовта.

- С Вера едно лято в курорта Албена. 

___
* Сегашни 140 лв.

** Студийна фотография на беден студент в III курс на СУ "Св. Климент Охридски" по специалността Българска филология, който живее на квартира на Слатински редут – ул. Петър Митов 8, у семейство възрастни, които – може би понеже бяха бездетни, се отнасяха към него сякаш им е син – леля Катя и чичо Гьорги. Имаха изискана, русолява и делова трийсетинагодишна племенница, омъжена за чех, дип нарядко за ден-два тя им гостуваше с петгодишната си дъщеричка Ейка, та "Ейче, Ейче! Ама моля ти се бе, Ейче!, Моля ти се, бе, Ейче, не ходи в калта, мила! или Ейче, не си играй с котката, ще те напълни с бълхи!" като боен вик на двама супер-строги индиански вожда огласяше позанемареното дворче с три огромни кипариса, единствени в този по онова време тих и спокоен район на София. Бел.м., tisss.