ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (155.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (155.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  16.08.1998. JEDEM DAS SEINE*

  Понятието "народ" дали вече не е изчерпваща се фикция в нравствената сфера? Според философията, няма добри и лоши народи. Пресилено звучи, например, че немците са стриктни и умозрителни, англичаните – студени, надменни мълчаливци, французите – самовлюбени весели прелюбодейци, турците – мъдри, жестоки хора на рахата, гърците – коварни и стиснати, власите – игриви, но крадливи, сърбите – юнаци в кръчмата, ама пък шубелии на бойното поле, докато ние, българите, сме си простаци и трудолюбиви. Нито едно от тези определения не отговаря на истината; всеизвестните характеристики са следствие на отминали събития, където някоя от редица особености избивала връх в образа на определена нация. Имаме си работа с квалификации, внушени от политически и търговски връзки между държавите, но всичко произлязло из сферите на дипломацията, като при адвокатската професия, винаги е измамно, обслужва моментна изгода на група лица, само не и обективната истина.

  Някъде в пикаресковия роман "Приключенията на добрия войник Швейк" (вж. изд. 1986, с. 93) чехът Ярослав Хашек обяснява личното си отношение към войната, като сбито представя разсъждения на симулант от войните, които води Австро-Унгария: "Познавах нередовен учител математик, който не искаше да замине на фронта като артилерист и открадна часовника на един поручик, та да го изпратят в гарнизонния затвор. Математикът открадна часовника напълно обмислено. Войната някак не му импонираше, не притежаваше за него чар. Да коси с куршуми, шрапнели и бомби да убива също такива нещастни нередовни учители математици на отвъдната страна, той смяташе за идиотизъм".

  Емир Кустурица (1954) – бошнашки сърбин от Сараево, режисьор на популярните с вакханалиите в балкански стил "Аризонска мечта" и "Ъндърграунд" – абсолютно касови филми, в интервю за кръвопролитията в бивша Югославия споменава нещо от рода на: Не ми пука за държава, която настоява да умра за нея.

  Когато напуща обхванатата от нацизъм хитлерова Германия през 1933 г., питат 54-годишния Алберт Айнщайн (1879-1955) какво е за него отечеството, геният на ХХ век (че е гений ще обявят малко по-късно), може би най-заразителният пример за човек, в личния си живот грешник в истинския смисъл на думата, отговаря: "Отечеството за мен е там, където мога най-пълноценно да работя".

  Това космополитизъм** ли е или нещо по-дълбоко? Човек е гол и сам пред своя бог, т.е. пред съвестта. Мирозданието – от Омир насам ни го внушават, включвало войната в себе си. Войната била произтичала от човешката природа, от генетично заложената у нас агресия. И си мисля: човешката природа ако успее да се пребори с невежеството и родените от същото това невежество Егоизъм, Лакомия и тяхното любимо глезено отроче Фанатизма, то едва ли биха се появявали политиканстващи мракобеси да разпалват войни по цялата планета, войни, които да им носят приход.

  Резкият тон – в подходящ момент на подходящото място, предотвратява бъдещи унизителни схватки по въпроса кой бил по-велик, кой по-талантлив и перспективен, коя нация си заслужавала да живее в подредена държава и коя нация да върви по дяволите. Кой съм, че да давам оценки за това и онова! Нали?

  В разговор с Божидар Чапъров (1941)*** – археолог докосвал се до златотканата багреница на император Константин, картотекирал хиляди тракийски могили, един от малцината у нас, реално осъзнаващи каква напаст е иманярството. Та в разговор с този приятел и колега само преди месец самонадеяно заявих, че се чувствам уста, формулираща онова, което масовият българин чувства и мисли, но не успява да го изрази в литературно подредени фрази. Нищо особено не съобщавам; тази мозайка от размишления, въобразявам си, е българският рефлекс към света и стойностите в живота. Това май ми дава свободата да артикулирам по-рязко от общоприетото в "белите страни" за bon ton****. Понеже всъщност не пиша от свое име, колкото и да съм изкушен, колкото и да съм ограничен от обстоятелствата, но пиша от името на средата, която ми е присъща – и тя е моето отечество, моята родина, не някаква си там въображаема географска област между Делтата на Дунав, Черно море, Егейско море и Албанските чукари на Адриатика.

  Толкова сме подтиснати, обезверени! Единствено убежище за самочувствието ни остава самоироничният подход. Хайде стига, милозливи персони от политическата менажерия; стига сте ни се надсмивали като да сме ви глупаците от цирка! Радваме ви се, дивим се на умелите салто-моралета, на артистичната лекота да жонглирате с важни за нацията духовни понятия. Овациите често съпровождат звездния ви път; не забравяте ли обаче, че – останали с най-близките си в кухничката на делничните грижи, хич не ни е до вас. Плащаме си редовно данъците, таксите, глобите, радваме ви се известно време, докато да премине най-интересната част: как от какавидата се излюпва лекокрила политическа пеперуда, която после ще се окаже или молец, или мазен градински червей, който ни яде корена и ни предава на чуждите "приятели". Сърцето на този мой народ е на друго място, не където са бурните аплодисменти и овации с национални знамена. Делникът изобщо е труден тук, на Балканите. Много пот, кръв, вълнения от неплощаден вид имаме тук. За нас сте бенгалски огън, врява около коледната елха, мимолетна мечта за добричкия Дядо Коледа, лъже-артисти, подкупени журналисти, доста прилично изглеждащи мъже и жени с титла и фасон, сладкодумни профани, обливащи ни с патетична пяна от телевизионния екран. И да оставим настрана как еди кой си свирел добре на саксофон, пък друг министър сам затварял бурканите с манджа и лютеница на тъщата, трети сам си построил верига бензиностанции, четвърти за ен-ти път си сменя любовницата, пети заради запека у внучето прописал не просто стихове, ами класическа поема на стари години, шести въртял далаверка със съмнителни финансови посредници и само мъ-ъ-ъничко го гръмнали, бог да го прости, седмият като лидер на партия се вози в джип, подарен му от благодарните мутри и босове на пазара в Илиянци. Все по-земни изглеждате. Костюмите ви стоят все по-шик. Вдъхновението или угрижеността на вашето лице все по-добре стои. Но да попитам: какво общо имате с живота на този народ?

  Шмекерът става безпомощен, когато го ситуираш (разположиш) в реалностите на живота и му отнемеш претенцията, че творял бил заради селенията на Духа.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 uni 2020

Илюстрации:

- Градът на изравнените със земята хълмове*****

- Творец на смъртните и непреклонни бедни****** 

___
* (нем.) Всекиму своето!
** В отрицателния вариант: отказ от националната независимост, култура, традиции. Според Речника на чуждите думи от 1978 г., с. 381-382: космополит ще рече "гражданин на света", т.е. 1. Човек, който е загубил националното си чувство...

Божидар Чапъров (1941)

*** Божидар Чапъров, вж. https://chapara.webnode.com/about-us/

**** (фр.) "Добрият тон". 
***** До началото на ХХ век естествените каменни грамади или останки от тях били десет. Унищожени са хълмовете Каменница, Лаута, Марково тепе и пр. Вж. https://podtepeto.com/besedka-za-grada/izcheznalite-tepeta-na-plovdiv/
****** Емир Кустурица, вж. https://youtu.be/mPbGzoZU45Q Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (154.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (154.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   30.06.2006. ЕУФОРИЧНО УСЕЩАНЕ

  Имам еуфоричното усещане, че всичко, до което се докосна, мога да превърна в литература. Вариант на мита за цар Мидас... Но това го откривам и у други автори – в наглед разпилените сюжети у зрелия Радичков, П. Вежинов, у Хайтов (в по-малка степен), у Далчев (във фрагментите му), както и у словоохотливи автори тип Дончо Цончев. С Хемингуеевите къси разкази минаха студентските ми авантюри, та чак до трийсет и третата година този стил на писане ми беше образец. След драмите около смъртта на баща ми, после – и на майка ми, подир развода с жена ми, прогонването от редакционния състав на младежкия пловдивски седмичник "Комсомолска искра" (1981), смъртта на близки приятели, като Данко (Йордан Кръчмаров – на 39 г.), Мишо (Михаил Берберов – на 54 г.), след вихрушката край вътрешнопартийния преврат на Десети ноември 1989 г. и създаването на един от първите в България опозиционни вестници "Демократическо знаме" през май на 1990 г., един политически вестник срещу статуквото. И вече след редицата от събития в личен план, захванах да си давам сметка, че много по-силно от склонността ми към лапидарна проза винаги, от студентските години съм харесвал артистичния, уж нехаен стил на старофренския поет Франсоа Вийон, после под влияние на Далчевите преводи усетих влечение и към стила на перуанския поет Сесар Вальехо с присъщата му склонност към алюзии от библейската притча: как всичко човешко у нас иде от суета и въпреки това е трагично важно за останалите шест милиарда човешки съществования на планетата. Ето нещо и изящно, и артистично, и изискано, като част от живота на простолюдието, към което си оставам привързан по ген и по кръв част. Чуйте само какви разтърсващи стихове са това – в превод на Атанас Далчев и Владимир Муратов:

    Мулетарю, ти минаваш баснословно остъклен от пот.
    И чифликът Менокучо ти донася всекидневно ядове безброй.
    Пладне. Крачим по колана на деня. Слънцето пече жестоко.

Или:

    Умря Вальехо, биеха го него всички,
    без той на някого да е направил нищо;
    жестоко биеха го с пръте и жестоко
    го шибаха с въже; свидетели са дните
    четвъртъчни и костите на раменете,
    дъждът проливен, пътищата, самотата.

  Взех да осъзнавам, че всъщност автори от съвременната Българска литература, които ми сочат за връх, в мнозинството си са партийни чиновници и занаятчии в литературата, че техните творения услужливи литературни критици и литературни историци са ги въздигали за конюнктурни цели, заради манипулации според т.нар. Партийна линия на БКП над поколението млади граждани на България от далечната 1950 година насам. Отначало мъгляво, но и все по-ясно нататък като върховна задача си въобразих идеята да поставя всяко от тези светила на мястото му кротко, човеколюбиво, уравновесено. Да покажа на света как иначе талантливи люде са били употребявани да ни заблудят, да ни промият мозъка, за да престанем да виждаме уникалното у всеки обикновен уж човек. Това героизиране на подвига, например, тези велики борци за световно щастие, обрекли се на някоя красива, но умозрителна теза...

  И постепенно, чрез моите си лични истории осъзнавах, че животът не бива да се възприема едностранчиво, че нахалната тенденциозна едностранчивост спори с уханието и аромата на случващото се с нас, живите. Можех да се дразня, да речем, от тарикатщината и грандоманските изблици у някого от тези хора, но това да не ми пречи да видя и личната му драма на талантлив човек, който с действията си сам обезсмисля своето, оставя се суетността да го погуби като творец. От една страна, човек на честта, от друга – образ на вагабонтин, пияница, нехранимайко, от онези характери, към които винаги съм имал, не знам защо, някаква вродена симпатия.

  Открих и друго важно обстоятелство за себе си: че като соча нечии слабости или направо казано, отвратителни черти, това не бива да ми пречи да посоча и доброто, положителното у въпросния човек. Бесните спорове да не са между човеците, а да ги пренасям във вътрешното пространство у всекиго от нас, където божественото и сатанинското са във вечен двубой и този двубой всъщност ни зарежда с жизненост. Самият факт, че сме живи, означава, че у всекиго има заложен неповторим смисъл, че никой не е толкова достоен, та да раздава крайни, нетърпящи възражения резки присъди, а изкуството, и то литературата в най-голяма степен, е стремеж да живееш по съвест, което е трудно, непостижимо почти като красотата на звездното небе.

  Какво е нужно, за да пишеш стойностно? Върховна тръпка при писането е да имам изкусителния образ на млада жена в ума си – елините я наричали муза, която да ме привлича като медоносна пчела да вадя най-доброто от дълбините на душата си, да го полагам смирено пред божествените й нозе и усмивка, пред благосклонната й и всеопрощаваща нежност на жена, която си знае цената и настоява да съм на висота, когато творя своите текстове.

  И още нещо: никой не е така значителен, че да е меродавно единствено неговото височайше мнение; винаги ще се намери някой или неколцина, които да кажат още нещо, да допълнят или оспорят с основание твоите велики изводи и солени оценки. Моето е меродавно от моя си гледна точка; и не е задължително да е самата Истина. Защото Истината не се полага по наследствено право, нито е притежание на един, а е достояние на всеки, който честно и с достатъчна доза самоирония се стреми към нейните слънчеви океански простори. (6-7 h.)

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 uni 2020

Илюстрации:

- Старият град или бижуто на днешния Пловдив.

- Във всекидневната срещу храма Свети Георги*.

–––

* Черквата "Свети Георги" в Мараша – махала, застроена изключително от християни през епохата на Османската империя. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (153.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (153.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  06.06.2006. ВСЕКИ С ДЕРТА СИ*

  C'est la vie: – Защо, човече, се мотаеш по разни форуми?

  tisss: – Благодарности! А форумът трябва да се уважава. Предлагам Ви реплика, изтърколила се от интервю на 30.07.2005. в рубриката Рефлексии на сайта Словеса, където ни се напомня за дяволското изкушение: "...ами че Интернет е просто друга планета. Там много хора публикуват, без да им струва нищо. Аз знам много автори, които там са си направили файлове, дето разказват велики неща за себе си" (смее се). И е прав любимият по време на соца възторжен поет на младостта и оптимизма Константинов Георги (1943)**, абсолютно прав е човекът, нали?

  07.06.2006.

  М.М.Митов: – Не се връзвай. За много хора Интернет все още е мръсна дума. Така през 50-те години у нас са разправяли как американските войници се напивали с кока-кола...

  tisss: – Имаше карикатурист, вероятно на щат в "Стършел", който до 1956 г. си се подписваше като Теню Пиндарев-Чук и във всеки брой имаше поне три-четири на злободневна тема негови карикатури, някои от които служеха за илюстрация към фейлетон или партийна сатира според тогавашния стереотип за майтап. Любим ми беше този вестник, та си заделях пари да го купувам, 5 стотинки струваше. В петък, към 10 часа дебнех като шахън покрай кварталното ни павилионче за вестници на Поста*** – пресечка между улица Васил Априлов и Пещерско шосе, че тук докарваха не повече от десетина екземпляра на този смешен вестник – смешен във всякакъв смисъл. Бил съм в III или ІV-V клас. Та в "Стършел" мернах политическо антрефиле от въпросния Теню Пиндарев (1921-2010) и писателя Павел Вежинов (1914-1983) за североамериканския Шести флот в Средиземно море, базиран нейде на майната си в Сицилия. Тези двамцата, ако се не лъжа, жалееха за драмата на възпитаните италиански девойки, изнасилвани по градските паркове на онази Италия от американски моряци, фиркани до козирката от препиване с въпросната газирана напитка в по-долнопробните местни вертепи.

  След историческия Априлски пленум на БеКаПе бойкият Теню махна тиренцето подир фамилното си име с онова революционно Чук, което ще рече на български Молот, като фамилията на другаря Молотов**** в СеСеСеРе, например. Между другото, ние, градските хлапаци от двете махали – нашата и Македонската, откъм северното подножие на пловдивското Джендем тепе между моргата на Държавна болница, улица Васил Априлов и Пещерско шосе до жп-линията, която ни отделяше от Сарай къра, се бъзикахме с двете абревиатури: Бягай Керемидите Падат (БКП) и Сутрин Сталин Сере Рано (СССР). Мързи ме да се разровя из тукашната градска библиотека, инак бих уточнил годината и в кой именно брой на органа на ЦеКа на БеКаПе "Стършел" се появи прелюбопитното сведение за особените свойства на коварната кока-кола.

 10.06.2006.

  bogpan (Богдан Пангелов за един от текстовете ми): – Едно много добро есе, аз така го виждам, със знаков финал: умората. Струва ми се, че е непосилно за човек вечното стоене между Спасителя и Разума. В крайна сметка, с времето се стига до неизбежното – умората, потъване в сивата река. Като опит за диалогизиране (??? – бел.м., tisss), мисля – подходящо за подобен форум, оставям посветено на един изключителен човек и скептик, Сенека, неговото "На склон съм поставил душата":

  Той няма нищо/ в лявата,/ освен частица/ орех./ И няма/ други отражения./ И двоен глас.// Щастлив е!/ Нека/ да изгаря дясната/ (като на Сцевола)./ Да има/ от земята/ (на Фабриций)./ И суха плюнка –/ за лицето ти,/ Старице.// Преди/ да го огъне/ Светлината.

  tisss: – "поне аз така го виждам", демек, вие така го виждате. Горното е от Вашата реплика. Луций Аней Сенека (5 г.пр.Хр.– 65 г.) и мен ми е от любимите събеседници; виж, другите двама, господата Сцевола и Фабриций, нещо ми се губят. Идеята Ви е чудесна. Попрочетох кое-що и от сайта, чийто линк любезно сте ми предложили, от tetradka.buntarite.com и значи, ето го – и за мой ужас! – налице личното ми мнение: 

  Философите, особено поетите сред тях, понякога говорят на висок, метафоричен до изнемога стил. Ами че подобни диалози, които човечеството води от зората на цивилизацията, са предназначени за по-широкия кръг четящи и мислещи. Подръка ми е строфата на скъп (завлече ме с пари и ми уби мечтата) тарикат в живота, но и поет от селото Рогош, Пловдивско, от стихотворението му "Посвещение" към общ наш познат и колега от младежкия ни пловдивски седмичник "Комсомолска искра", към поета Николай Заяков (1940-2012):

    Отколешни и постоянни –
    свят истински и свят фалшив.
    Два свята: грохот и мълчание,
    събрани във един мотив.

  Поетът от Рогош го казал по-рязко, по-точно. Великите ни размишления са, за да подигнат самочувствието на унижения и оскърбен българин. Поздрави! Ще чакам с любопитство отговор, като начало на замислената дискусия за стила ни на писане.

  bogpan: – Сенека, "Нравствени писма до Луцилий" – том 1. Колкото до Сцевола и Фабриций в цитираните писма, Сенека ги упоменава, за да постигне определено внушение. Същите са исторически личности. Сцевола 508 г. пр.н.е., малка справка... (извинявам се, че не е на български, а на руски). За Фабриций е доста по-дълго, но източникът Ви е посочен. Колкото до останалата част, относно стила или мястото, ще приведа цитат от един редовен читател, Графът:

  "Далеч съм от мисълта да отричам творчеството на "ясните". Те имат свое място и роля. Но това са две различни... не течения, а реки! В художественото творчество въобще, а не единствено в поезията или литературата. И се изкушавам, щом ще се разхождаме из историята, да дам един пример от музиката. Официалното мнение за Бетовен приживе било, че е някакъв луд, който твори нетърпими и неразбираеми за нормалните хора звуци. Но имало и хора (и творци!), които са го боготворели още тогава. Затова използвах преди думата "ниво": не като обида, а като характеристика на виждания и предпочитания. И продължавам да твърдя – че обитателите на една от "реките" не би трябвало да преценяват другите: нещо, към което нямат афинитет и им е неясно. Който обича етикети по рафтовете, моля, заповядайте ето тук. Който обича да си поблъска главата с кръстословици, моля, ето ви. А кой ще остане в бъдещето, по-добре да не се гадае – за един творец такава мисъл е пагубна!"

  Не считам, че въобще следва да се говори за унижените и оскърбените. Мисля, че това е дело индивидуално и е въпрос на Духа, който е във всеки от нас. Ще съм Ви благодарен, ако не се цитират сайтове в нашия разговор. Благодаря за вниманието. Бъдете добре!

  tisss: – Обичам рицарските турнири. Оба-аче, за да не спорим само заради самото спорене, ето някои пояснения:

  1. Руският ми е втора специалност – така че не ми е чак дотам проблем да разбера приведените сведения за Гай Муций и неговия велик подвиг в героическите идилии на Древния Рим. Същото ще река и за благородния г-н Фабриций.
  2. Що за изискан опонент, или най-общо казано – събеседник, е цитираният от Вас "редовен читател Графът", надявам се в мухабета ни по-нататък да ми се изясни.
  3. Озадачи ме деленето от Ваша страна на "ясни" и меко казано, "неразбираеми", особено при толкова солиден аргумент, като примера Ви с Бетовен, когото, както и г-н Сенека, най-отговорно ценя. Та значи, дотук за етикетите и кръстословиците!
  4. Съм силно на Ваша страна по въпроса, който Вас Ви занимава – "кой ще остане в бъдещето", демек – за суетността. Признавам, и аз пробвам да се съпротивлявам, макар без особен успех, на тази мана по лозята, образно казано: и на тази напаст по добитъка.

  След като бегло очертах общите ни съгласия и несъгласията помежду ни, ще ми се да се съсредоточим върху следните важни за мен въпроси:
   - за окултното, езотеричното ли ще спорим, ще се ядем и мразим?
   - за оредяващите обезличавани ден след ден представи кои сме, що сме на този свят българите?
  - или за нещо друго, недостижимо за мен, като да кажем, въздух под налягане?
  Когато наоколо ни е тъжно и ужасно неподредено, предлагам да подходим като съмишленици, които си доизясняват позицията, схващанията си за човека и света. Всички усилия на разума са, за да обясни разбираемо живия живот от гледна точка на собствената наша неповторимо лична, родова и национална участ. С грациозен поклон към древния мъдрец, към Елада на Сократ, Платон и Аристотел, към романската културна съкровищница и свещените книги на човечеството... мен умът, сърцето и интуицията са ме създали българин. Та като отварям тук и сега дума за стила, предполагам, че и Вие предпочитате уравновесеното говорене. С очакване и любопитство за отговора Ви: tisss.

  15.06.2006.

  bogpan: – Много се извинявам за забавянето си. Засега се очертава да прекъснем разговора тук поради ред различни причини, несвързани с Вас. Надявам се някога да имаме възможността да продължим разговора ни в реалната реалност напълно хармонично както досега. За финал на моето участие във Вашите интересни теми оставям следното с пожелание за нови срещи: Времето е идея на презрелия разум/ Небето огъна суши земята/ Постигна ли/ нещо в повече от/ Болка/ Венец за очите/ Тътен/ Призрачно отражение отляво на/ "Ние"

  В интерес на истината, скучноватият текст на мъдростта по-горе бе подреден като стихотворение без каквато и да е пунктуация, но аз проявих слабост на волята и го привеждам във вид, който ми е удобен, понеже съм профан в сферата на модната дъвка за корав като костелив орех акъл.

  tender™ (към МММитов): "За много хора Интернет все още е мръсна дума". Хем не толкова мръсна, колкото непозната. И оттам плашеща. Вероятно поради неумение или нежелание да се интегрират (йе! – бел.м., tisss) в нова, по-лесна, по-модерна и по-независеща от тях самите комуникационна среда. Но както знаем, кока-колата дойде и при нас, за добро или за лошо, и рано или по-късно ще им се наложи и на чисто книжните патриарси да проумеят какво се случва в Интернет по отношение на Българската литература.

  22.06.2006.

  AngelPotter: – Аз пък мислех, че като си кажем кривиците, тогава ще можем да се обединяваме. Но е жалко, че българите не умеем да водим дискусия, не умеем да разговаряме, а най-много не обичаме да слушаме, да се вслушваме в онова, което ни казва другият. Истината трябва да стои най-високо, пък и какво е пред истината някакво си честолюбие, нечия уязвена гордост?! Човекът израства даже морално в спора (следва типичното за г-н Потър бля-бля-бля, пространни обяснения и пр.:) че е проверка за неговите душевни сили; спорът е изпитание, но ето, ние не умеем да спорим, за какво ни говори това? Струва ми се, че не трябва да се дезертира пред очерталия се в спора ни проблем, напротив (бля-бля-бля-бляяяяя), трябва да сме настойчиви (бля-бля-бля). Това, че сме различни, не е трагедия, напротив (бля-бля-бля, бляяя), защото истината е една и само тя трябва да ни обединява. Останалото е просто суетност, която трябва да ни е чужда...

  Послеслов: Разбрахте ли нещо от мъдростите на Потър? Признавам, нищичко не разбрах. Може би защото съм прост син на прости родители, а и защото не съм бил възпитаник на Ленинградската висша школа за агитатори на Партията БеКаПе.

  26.06.2006. 

  Silver Wolfess (Сребърна вълчица): – ...Мернах тук името на Добромир Тонев (1955-2001), когото харесвам, и ми стана ужасно неприятно да прочета написаното за него. Не е важно кой как си пише стиховете: пред или зад огледалото, или където и да е, важен е резултатът, а при поета Добромир Тонев резултатът е повече от отличен. Това е единствено Ваша гледна точка и оценка. Не познавам човека, но чета автора и ще продължавам да го чета. Нямам думи! Изгубих желание за диалог.

  tisss: – Ако фактът, че се разминаваме в мненията, Ви възпрепятства, нищичко не мога да сторя. Права сте: De mortius aut bene, aut nihil, обаче литературата не е само салон за изящни обноски. Съжалявам... Обичам рицарските турнири. Очевидно сте мил, благороден човек и не мога да не изпитвам уважение към Вашите пристрастия. Освен това на Ваша страна са вероятно стотици пишещи стихове днес в България, литературни критици, университетски преподаватели, хора на изкуството и хора от коридорите на властта. Е, и какво пък да стори самотният музикант, който държи на своето, а не на общоприетото мнение? Може би трябва да изляза на площада в моя роден град, да си издера с нокти лицето, косите си да оскубя, да се посипя с пепел.

  Нищо не зная за Вас; ако нещо Ви интересува за мен, ще го откриете в тези тук две поредици ("Порто Фино" и "Въведение"). И не успяхте да ме изненадате. Но аз все пак ще поставя емотиконче, което изразява учудване и въпреки всичко, не престава да се възхищава на живота и на изкуството, което е най-съществена част от нашето битие тук, на грешната Земя.

  Silver Wolfess: – С каквато мяра мериш, с такава ще ти се отмери!

  tisss: – Съгласен! Страшно държа да ми се отмери именно с каквато мярка аз меря това и онова. Давате ми възможност да продължа да си изяснявам кой съм и какво правя тук. Минава ли ви през ум колко много ми помагате? С уважение! 

  Silver Wolfess: – Към tisss:

   И нека се завърна пак, където
   ще стигна по височина тревите;
   каквото не успях да досънувам,
   пътеките ме викат неоткрити...

  tisss: – Чудесно! Да не бяхте ми се ядосали, може би никога нямаше да мога да го преживея, опитвайки се да погледна света през Вашите очи – с нежност и примрял под жилавата сянка на тревите, които ни очакват. Звучи ми като рефрен от ангелска мелодия, буквално (от компютъра) и в преносен смисъл от Вашето стихотворение. Нищо не е случайно в този наш живот. За да свириш на цигулка, две ръце са нужни – едната с пръсти струните притиска, докато другата ръка с финес лъка придържа. Противоречията, ядните понякога несъгласия са кръстопътищата, където винаги е и тревожно, и любопитно: А какво ли ще стане по-нататък?! Връщам се към идеята за стила.

  Silver Wolfess: – Защо споменахте цигулка? Още съм много в тази тема.

  tisss: – В темата за Добромир Тонев, или за свиренето на цигулка? У мен има едно дяволче и то в момента си е разчекнало устата от кикотене. Не знам това у мен знак на симпатия ли е или... Дяволски му работи!

  Silver Wolfess: – Из стихотворение:

     А този Рай защо ми е, щом няма
     пробождането тъничко отляво?
     Единствено във болката се ражда
     любовта...

  tisss: – И ние се оттегляме с реверанс и грациозен поклон, размахвайки ниско над килима широкополата си мускетарска капела с боцнато отстрани щраусово перо. 

  01.07.2006. 

  Silver Wolfess: – Простичко е, нужно ни е само да съблечем егоцентризма си. Дори утвърдени автори имат нужда да бъдат прочетени с критично око.

  tisss: – Да, бе! Простичко, но само на думи. Тщеславието, егоизмът, самолюбието в основата си идат от бесовската част у всекиго от нас, мисля си; затова са жилави и упорити като троскота в гробищата по света. Като си помисля колко добри идеи са били съсипани именно от неумението да подтиснем егото си в определен момент. От друга страна пък, не мога да си представя как ще постигнеш каквото и да е, без да си уверен в себе си, без да си в известен смисъл егоист, без да се поставяш едва ли не в центъра на Вселената. Простичките неща, г-жо Silver Wolfess, очевидно са с доста сложна структура под неособено набиваща се повърхност.

  В тези писателски и всякакви други сдружения не би трябвало да има нищо лошо: в крайна сметка, говорим за форма. Печалното се получава, когато в благовидната форма се развихри деленето на "ние" и "онези отвън". А колко отворена система за сдружаване е Интернет. Ето, двата форума "Език и литература" и "Поезия", които, доколкото разбирам, следите с пристрастие, с повишен интерес. Тук, от моя гледна точка казано, и не очаквам кой знае какви велики открития да прочета; самият факт обаче, че свиквам с представата си за един или друг от пишещите тук, даже гадая с какво би ме изненадал, това стипчиво приятелство или съпротива в разговорите ни вече става част от нас и ние се превръщаме в членове на човеколюбива общност с всичките си качества или недостатъци. Ами че това е самият живот, където един ще ти лази по нервите, ще се разхожда отгоре ти с туристически обуща, докато друг ще те вдъхновява едва ли не единствено със самото си мълчаливо присъствие.

  Сериозно, госпожо, приятелите ми – хора бая трезви, прагматични, видели две и двеста, искрено ми се чудят какво толкова правя по цели дни, па и нощи, кръжейки от два месеца край компютъра. И как да им обясня, че тук откривам неподправените гласове на България – такава, каквато си е, а не лустросана или омаскарена заради нечии политически приумици. Е да, виртуална, в известен смисъл доста неприятна и горчива, но тази среда е жизнена, госпожо, и аз тайничко се надявам, че нейде тук вече прохождат големите писатели на нашата нация, защо не на Европа и на света, само че вероятно е те още да не знаят това, а възможно е и никога да не го узнаят.

  ПОСЛЕПИС:

  На мазно зададения подъл въпрос колега от някогашната ни любима студентска многотиражка "Софийски университет": Ами Вие член ли сте на някакво писателско обединение? – отговаря както същински духовен аристократ: "Аз бях член на всичко, но всичко напуснах. Не бях член само на Съветския съюз. Без скандали, теглих един шут на всички съюзи, защото тези литературни текезесета също не са обществото, което ме интересува". Тази, бих казал, култова реплика на Владо Даверов (1948), сценариста на доста известния филм "Вчера" за младостта на моето поколение мислещи българи (или Владимир Георгиев, както се подписваше по онова време, за да дразни вероятно снобеещите фенове на едно от светилата на Университета, академик с това име) от интервю в електронното издание Словеса (07.04.2006: "Теглих шут на литературните текезесета") ми звучи красиво и хептен романтично, изкушава ме да подхвана пак темата за познатия до болка рефлекс по нашенско, известен не само в литературните блажени среди с ключовата фразичка "Халваджията за бозаджията и обратно естественннно!" Ай, какви хвалби хвърчат наоколо. Ако не хвалят пък, направо вадят касапския нож и – клъц! – отиде му на нещастния автор кратуната извън осветеното пространство на целия този цирк, уреден от добри предприемачи (бизнесмени по новому), които може и нищо да не разбират от изкуство, но пък умеят да правят пари от скандалите в снобския свят или въздигайки лъскавичък многообещаващ като новичко два лева нов кумир за сеир на публиката.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 uni 2020

Илюстрации:

- Приказният град на някогашната България.

- Поезията не е клуб за мекерета на властта. 

–––
* Или репликата на Моканина от Йовковия христоматиен разказ "По жицата": Боже, колко мъка има по този свят, боже!
** Георги Константинов (1943), вж. https://www.bnr.bg/post/101235796/georgi-konstantinov
*** Когато през Пловдив след Девети септември 1944 г. навлизат танковите колони с транспорта от обоза на Съветската армия, на същото това кръстовище стояло на пост девойче в униформа, което с флагчета указвало на своите пътя към Брацигово и Пещера. Десет години по-късно, а и след 1955 г., кръстовището беше известно сред простолюдието наоколо с името "Поста". 
**** Вячеслав Молотов (1890-1986), вж. https://bg.rbth.com/history/326907-molotov-fakti-za-drugarya-na-stalin Бел.м., tisss. 

ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

ИСТИНАТА ВИНАГИ

ИЗЛИЗА НАЯВЕ

– Когато снощи те потърсих, Лили,

оказа се, че няма те у вас.
– Ах, Боже мой, къде ли пък съм била!
Да, спомних си. Бях у съседа Спас.

– То беше доста късно, казвам, късно,
на гости през нощта кой ходи, кой?
– Ех ти, с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна, ама че герой!

– Не-е, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни.
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в парещи вълни.

– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
– Това ли било? Как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?

И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баира стръмни бил си път...
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят.

– Да бъбрят! Само глупости мърморят.
Щом пукне пролет, твоя ще съм аз,
почакай месец-два, че и отгоре,
и подтисни проклетата си страст.

– Подтискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като мил жених.

– Ще влезеш, ех! Мерак набрал си множко.
Наградата тепърва предстои.
– Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.

Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?!
– Това ли било! Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз?

Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет!
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.

Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа.
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
във сетния му час да го теша.

– Тешила си го, виждам! Вече зная,
по гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве истината е една.

– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят...
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.

И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в Ада вечно да гори.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 25 avg. 2009 – edited by 1 uni 2020