ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (146.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (146.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  31.07.1998., прод.  МАЙКАТА И НЕЙНИТЕ СИНОВЕ

  Тези междупартийни баталии задължителни ли са за демокрацията? Но що значи "партия"; думата идва от латинската дума pars "част от цялото". Цяло е общото ни отечество. Цялото е България. А дали служейки на своята партия, нашите партийци не забравят цялото или България, когато се впускат в безумните си партийни ежби? Състезанието между идеи поради что обръщат в окепазяване с всякакви средства, и какво печелим, ако "нашите" се оказват посредствени, макар и да са победители в изборите? В най-общ смисъл наши са всички до една партии в републиката: едни – по-симпатични, други – по-малко симпатични; основното не е ли, че всяко от тези сдружения носи своя идея за възхода на Отечеството? А в това състезание между идеи на мен – гражданин на Републиката, са ми нужни определени нива нравствена хигиена и спокойствие, уравновесено да преценя и отсея според опита, културата и традицията кого да подкрепя, с кого да обвържа в някаква степен личните си мечти. Ако наистина са имали намерение да се вслушат в гласа на този велик мълчаливец народа си, от какъв зор е този вой, потоците словесна помия за какъв дявол са им?

  Хора, като да речем Рачко Пръдлето и Балдевци, ги има във всяка нация, но кой у нас избутва именно отрепките да съветват, да ни настройват един срещу друг! Дали при спокойна обстановка щяха да са пак толкова нагло самодоволни?! Да, жизнено необходима за тях е размътената надигнала се от дъното на обществото и шупнала тиня, из която изплуваха и ето, вече седем-осем години* славно си поминуват. Ами какво стана с онзи, който се канеше шутове да раздава в Народното събрание? Сега е на място вис-о-око в облаците, недосегаем като конституционен съдия**. А бе как е възможно в ръцете на такъв великан на справедливостта да се дадат везните на върховното правосъдие в Републиката! А да сте чули пиперлия думица от същата тази уста, откакто човекът се закрепи най-отгоре! Е, вече се е доказал по митингите, като добър актьор си е извоювал положение и днес бихте се докоснали до сияйната му личност само през дебело тапицирани порти, пък и ако е на кеф да ви изслуша. Спомням си, този образ ненагледен как обясняваше пред медиите тук – какво, като гласуването в Народното събрание било тайно, от всеки клон по дървесата край Парламента неговите авери зорко щели да следят кой народен представител за кого гласува. И така си ги представям хората от тогавашната негова партия покатерени като маймунки покрай най-висшия орган на Българската държавност и демокрация. Е, именно този бивш доносник и благородна персона след славния Десети ноември пази законността в "чистата и свята република". Леле, леле, леле! (Вж. вестник "24 часа" от 20.03.2000., с. 12-13.)

  Всеки от тези "демократи" си имаше номер как да се докопа до властта. Един се джанкаше с умърлушените едва-що пребоядисали се и уж преустроени комунисти в парламента; бивш офицер в Държавна сигурност*** пък, с огнени речи по митингите громеше Държавна сигурност; трети се търкаляше по зелената морава под кичести политически лозунги, а вестниците тръбяха умилени, че гладувал; четвърти и пети едва ли не с яки каменарски чукове се втурнаха да воюват с паметниците-истукани, нацвъкани през соца по паркове, градинки, общински площади, туристически хижи; шестият организираше всенародни нощни бдения с черковни свещички; а един**** от артистичната пасмина, вече успял, та успял, самодоволен, взе, па се изказа от далечна Америка, от далечния нам Вашингтон, че бил най-успешният... български сперматозоид, изкачил се до висините в Организацията на обединените нации. На Еверест стъпил, демек. Наистина фантастично постижение за сперматозоид!

  Точно сега, изправени пред тези наши образци ненагледни, е време детайлно, от гледна точка на нравствеността да се вгледаме в жизнения кривуличещ път на един от възродените, изчистени от прахоляк кумири на тъничката прослойка провиращи се към властта. Политическият гений на партизанщината у нас Стефан Стамболов. Като не успял да подпали Цариград, 21-годишният момък, според както решил ЦК на революционерите, отпрашил към Стара Загора, "откъдето писмата бяха най-буйни, а цифрите за числото на борците най-големи" – бележи Д. Маринов и подчертава: "Стара Загора искаше да вземе палмата на първенството... Па и Търново бледнееше пред Стара Загора". Пак из описанието на биографа: "Въстанието избухнало; но при самото си пламвание то угаснало, без да произведе никакъв шум дори. Причината – че от две уж хиляди души борци не излезнали повече освен 10-15 души". И на това място житиеписецът възкликва: "Първенството беше изгубено", сякаш коментира дерби между два футболни софийски клуба, надпревара, а не дело, което напълно би се осъществило с кървава сеч, изгорени селища, озлочестени моми и невести, набучени на кол отрязани глави.

  Преоблечен в селски дрехи, зарязъл и бинокъла, и компаса, а вероятно и пищова нейде из крайпътните драки, "единственият бодър, неустрашим и с кураж", нашият  млад мъж обиколил селата и... "се уверил, че сърцата още не са станали юнашки". В този момент "останал сам. Той трябваше да се грижи самичък за своята съдба". И се запътил към родно Търново, ала "през нощта из тъмнината той се подхлъзнал и паднал в един дол, отдето едва можал да се измъкне с голяма мъка, и то покрит от рани и облят с кръв". Оказало се, "че и търновци не стоят по-горе от старозагорци". Понеже османлийската полиция захванала да проявява явен интерес към сърцатия пътешественик, кандидат за баш-войвода, този последният "успял да се промъкне в жилището на една жена, която го приела, скрила, церила раните му и му подновила живота", пък за отплата той посветил стихове, сред които освен признателност към стопанката има и такива редовце:

     Тук, всред народа, аз намерих
     лъжа, измяна, подлост, страх.

  Очевидно не бил едничък многострадалний бай Петко Славейков да се жалва от народа, да го назовава мърша; младичките нашенци къде-къде по-пламенно са си точили самочувствието върху гърба на същия този притеснен българин. Не ми се ще обаче да пренебрегна пикантния детайл, че "му подновила живота" на бъдещия  герой навръх българската политическа сцена (според Д. Маринов) някоя си Мария, по-известна с прякора й Гранда Мола, която търновското достопочтено общество подозирало в поведение на лека жена и "беше я клеймило със своята присъда. В къщата на тая жена и на някоя си Бяла Бона, нашият Стамболов и неговите другари са намирали прибежище, защита и помощ", та бъдещият най-титулуван политик на отечеството "до края на живота си пазеше дълбоко уважение и признателност към тая жена" (цит.съч., с.35). Който желае, може да надникне отвъд "лъжата, измяната, подлостта, страха", които 21-годишният комита открил "сред народа", както и отвъд благородството на екзотичните за мен, читател от преддверието на ХХІ век, Гранда Мола и Бяла Бона.

  Показателно за личността на Стамболов е парадоксалното съжителство помежду възвишено и низко. Да не би това да е почерк на т.нар. балкански тип? Съмнявам се. Макар откъслечно, летописите не подминават подобни съчетания в личния им живот и на люде от други народи и общества. Например – версиите за смъртта на палавата Мерилин Монро (1926-1962) и романа й с братя Джон (1917-1963) и Робърт Кенеди (1925-1968). Може би умението да се управлява държавният кораб изисква непременно безскрупулността и пренебрежението към нравствеността? И навярно политиката като изкуство се състои точно в това печално съчетание! Ей го нашия човек, оздравял и с прежната енергия "подпрян под една круша на могилката в караисенските лозя, тамо, дето бе станала първата среща на Хаджи Димитра и Стефан Караджа с турските войски". Вярвам, че това ще да е същият, издумал ядните куп приказки против народа си, но обрекъл се именно на този свой народ, един нехранимайко, чието име Историята отбелязва със златни кирилски букви. И устата му сега не гърмолят грубо, не кълнат, а шепнат:

     Спете тихо, братя мили,
     лека да ви е пръст;
     нека над вашите гробове
     и да няма кръст!

  Колко аромат видях в този лудешки, хъшовски вагабонтлук, облъхнат от отчаяно родолюбие! Как да отделиш едното от другото, колкото и Нравствеността друго да ти говори? Велика и ужасна личност. Идеално щеше да е националните ни дейци да са все люде чистички и сресанички, зализани, бих рекъл, с нимба и крилца. Човекът обаче е несъвършен; налага се да го приемем с всичките му странности и кусури. И това също е част от урока – че Отечеството е идея, която зарежда душата с енергия от грубата първична материя на живия живот.

  Завършвам бележките си върху биографията на ранния Стамболов с напомняне, че той е двигателят, наедно с Никола Обретенов, Стоян Заимов, Илия Драгостинов, през ноември-декември 1875 г., само подир няколкото заседания, да се проектира подготовката и обявяване на Априлското въстание от 1876 г. И за това въстание в предговора към "Записките" Захарий Стоянов ще рече девет години по-късно, че ако се гледа "със строго критическо око", ще открием: наред с другите български въстания от онова време, че и то било "театрално, непрактическо и необмислено сериозно", обаче си остава "най-блестящата страница от новата ни история" и "ни характеризира като народ". Възраженията с днешна дата, точно възраженията, идат заради пренебрежението към традицията и са отправени именно заради днешните наши политически и държавни личности. Не вадя случайно кирливите ризи, а са ми просто повод за размишление върху еволюцията и революционния патос въобще в тези тук съвсем частни бележки. Че политиката е била и си остава нечиста работа в границите на Българската държава, не е виновен народът. Този народ е по-мъдър от своите герои, от буйните, непримирими, припрени и непригладените синковци. От упрека и признателността те няма вече как да се скрият – така майката, съдейки строго рожбите си, прави го от майчината си обич, защото сърцето й тупти и кърви с техните сърца. Понеже народът е майката, а героите са нейни синове.

  И накрая като черешка на тортата. Хич, ама хич не съм безпристрастен, и въобще не очаквайте от мен безпристрастие, заговорим ли се за героизъм и бабаитлъшки фасони. На площада срещу черквата в сегашното Калугерово върху паметна плоча с трийсетина имена на момци от Хвърковатата чета на Г. Бенковски едно под друго (на четиринайсетия и деветнайсетия ред) са изписани имената на двама мои предци Георги и Ангел Керемидови. Ангел ми е прапрадядо по майчина линия. Тъй че какво ми пречи да претендирам за аристократично потекло, по-горно от присламчилата се у нас с всичките й салтанати на Виенската бохема фамилия Сакс-Кобургготски!***** 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 maj 2020

Илюстрации:

- Депутати, представящи СДС в Парламента.

- Монархът, когото Стамболов ненавиждаше.

___
* Броено от юли 1998 г., когато е писан текстът.
** Георги Марков (1950) от партията на Стефан Савов.
*** Иво Инджев (1955).

**** Пазарджиклията Стоян Ганев (1955-2013).

Оцелял от Хвърковатата чета

***** ...тоя ден беше Гергьовден, 23 априлий. Слънцето наближаваше да се подаде, когато гласът на дървеното клепало се раздаде из коритото на бистрата Тополница. Бенковски се прекръсти набожно, който пример се последва и от четата. Прекрасно е тук местоположението. Двата бряга на Тополница в подножието на реката са покрити със зъбести скали до едно място, а нанагоре се захваща дребна горица, осен, дренак и дребен габър. Леглото на реката кривели като змия из белите камъци, по които се млъзга всякаква риба. Още няколко минути пътувание, и ето напреде ни пъстро множество мъже и жени, излезли из селото да ни посрещнат, не можали да се стърпят да дочакат своите избавители (!) в домовете си. Ние се наредихме двама по двама по чин и достойнство и певците запяха "Не щеме ний богатство" и пр. Като наближихме до онова място, гдето беше се спряло множеството, всичките си отложиха калпаците и почнаха да се кръстят, а някои от тях коленичиха по земята и плачеха като малки деца, че ги сподобил най-сетне господ да видят с очите си българска войска и български байряк. Когато един от нашите другари забележи на петричени, че не е време сега да се плаче и тъжи, но да се потрудят за приготовлението на нужните си неща, тия отговориха, че без сълзи е невъзможно."Как да не плачем, господине? Забравя ли се така лесно всичко онова, което сме ние претеглили! – говореха тия. – Не е година, не са две, но цели стотини..." Заедно с петришките жители беше излязъл старият поп Христоско, с кръст и кандилница в ръка. Той благославяше надясно и ляво. Наместо да предлага за целувание своя кръст, той сам целуваше нашето знаме и дръжките на ножовете. (...) Един от най-главните въстанически пунктове, както казах по-горе, беше гората Еледжик. Там бяха избягнали селата Церово, Лесичево, Калугерово, Мухово, Вейселиците и пр. От тоя пункт пристигна в неделя на 25 априлий депутация до войводата, която го призоваваше да отиде час по-скоро с четата си на Еледжик, защото при Маркова врата достигнала турска войска, а околните черкези отдавна насилвали да влязат в Еледжик. (От тази част на разказа) Те са селяни, но селяни от Средня гора са парижани при софийските шопи! (З. Стоянов, "Записки", глава IV. Четата на Бенковски в Петрич, Еледжик, Сестримо и Белово) & https://www.standartnews.com/lifestyle-lyubopitno/standart_i_maritsa_pomagat_na_10vekoven_manastir-184810.html 

  ОТЕЦ КИРИЛ

  Бенковски идва в Калугерово на 11.ІІ.1876 г. На другия ден със стария комитетски деец и сподвижник на Левски Теофил Бейков свикват тайно събрание в Калугеровския манастир, на което присъстват дейци и от съседните села Церово, Лесичово, Славовица, Карамусал, Динката, Щръклево, Елешница, Сърт Харман, Дере Харман, Ветрен, Калагларе, Елшица. Взели решение за народно въстание. Отец Кирил ги заклел във вярност към делото. След обявяване на въстанието отец Кирил е непрекъснато с войводата. Когато се образува Хвърковатата чета и първият й кръстоносец поп Недельо се разболява, заместник му става отец Кирил. В последния трагичен ход на четата от 2 до 12.V.1876 г. в суровия по онова време на годината Балкан, при непрекъснати преследвания от армейски потери и башибозук, в студ, глад, умора и въоръжени схватки, отец Кирил е сред малцината, останали докрай верни на Бенковски. Свидетел на трагичната гибел на Бенковски, отецът е тежко ранен в главата, едната ръка и крака. Заловен и жестоко бит от турското население и циганите, едва движещ се с непоносими болки, заставят го да носи окачена на врата си конска торба с отрязаната глава на Г. Бенковски от Тетевен до Орхание и София, където го затварят в Черната джамия (днес преустроения храм "Св. Седмочисленици"). При подновените мъчения косата, брадата и мустаците му са изскубнати. Извънредният съд отсъжда за отец Кирил да е в окови до края на живота си. Прехвърлен в цариградския зандан Метерхане с много българи въстаници, раните му се инфектират и почти година преди Освобождението, на 17 януари 1877 г. калугеровският поп издъхва.

Вж. https://www.tretavazrast.com/articles/%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%86-%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%BF%D0%BE%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D1%81%D0%B5%D1%86%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D1%85%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%B0 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (145.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (145.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  17.06.2006. РАЗГОВОР С ФИЛОСОФ

  Jiva: – Пусни нещо по-весело.

  tisss: – Че това да не би да е тъжно, г-жо Жива! Реалността у нас е гротеска от най-чист вид, 110-процентова ирония. Сега, като огледах написаното по-горе с очите на страничен наблюдател, откривам колко смешен бил онзи шапкар, колко смешен съм бил и аз, тичайки подир ладата. Като че е толкова важно как се казвал онзи, който се канеше да ме трепе! Не мога и за миг да си представя, че бих живял някъде другаде, не в България с всичките й дивотии и чар. Кроткият учтив западноевропеец гледа екшъни, за да се почувства значителен и да усети тръпката на победителя; а у нас – понеже всички сме все значителни личности, екшън е самият ни живот; дори когато ни опердашат през лицето и ни сритат така, че от задните ни части се вдигне облак прахоляк, какво правим ние. Ами че ние гузни ставаме, изнизваме се на достатъчно разстояние от раздаващия правосъдие и захващаме да му се зъбим, да го псуваме на майка като истински българи-юнаци. Желая крепко здраве и дечурлигата да ви слушат!

  AngelPotter: – "у нас – понеже всички сме все значителни личности..." – какво пък е това? Кое ли е значителното у нас като личности? Може би нашата дребнавост е значителна? Или подлостта ни? Сетих се, завистливостта ни е значителна, направо колосална, това трябва да е значителното у нас! С една дума, смятам твърдението на автора за абсолютно голословно – а истината, според мен, е точно обратното на това, което tisss така недообмислено си е позволил да каже.

  tisss: – За "смятам твърдението на автора за абсолютно голословно" съжалявам. Голяма грешка! Има ли начин да поправя стореното? Господ здраве да ви дава, че сте прочели и ми отворихте очите!

  AngelPotter: – Долавям ирония в думите ви, tisss. А въпросът е сериозен. Да се прави апология на един народ, при това като цяло, и то най-вече на т.нар. тип на обикновения българин, ми се вижда прекомерно голяма абстракция; всеки народ си има и герои, и нищожества. (След два чаршафа философски размисли, назидания и пр.) Привеждам всичко това във връзка с възловото твърдение, че "у нас – понеже всички сме все значителни личности" и че обикновените хора са значителни, та да може моят опонент да вникне по-дълбоко в същината на разисквания проблем.

  tisss: – Освен с ирония, как другояче да приема ей това, например: че българите НЕ ОБИЧАМЕ ДА МИСЛИМ И ДА СЕ ВГЛЪБЯВАМЕ В НЕЩАТА (сам сте го подчертали)? Бъдете здрав! И очаквам с нетърпение вашия, макар изпълнен с дваж по-лютива ирония, отговор. Използвам случая да благодаря, че подхванахте този отвлечен, но наложителен диалог, който родните медии кой знае защо инатливо избягват повече от шестнайсет години*. Нямам идея коя е причина така упорито да го избягват.

  AngelPotter: – Ще разгледам отговора ви аналитично, да ви помогна по-пълно да осъзнаете същината на моите възражения. (След нова порция поучения с примери от живота колкото чаршаф за съпружеска спалня, споменат е дори клетият Симеон Кобургготски, "който ни излъга така нагло", обаче "не иска да се яви да признае, че излъгал или се разкайва", философът бодро завършва...) Аз изходих от това ваше твърдение, че "у нас – понеже всички сме все значителни личности". Оттук започна спорът: че по тази причина и животът у нас бил неспирен екшън, а на Запад хората не били такива изключителни личности и им се налагало да си съчиняват екшъни в киното и литературата. Нали са ваши твърдения? Ако сте се изпуснали случайно, е друга работа, но аз – като последовател на д-р Фройд, смятам, че тъкмо спонтанно изпуснатото е най-красноречиво, издава най-дълбокото ваше вътрешно убеждение, което иначе съвсем няма да си признаете. Както, впрочем, и правите в момента. (И пак обобщение мъдро, убийствено!) Това е възловият момент, който сте отминали с лековата ирония, а тя издава обстоятелството, че ви убягва най-същественото, и аз продължавам да настоявам, че най-голяма слабост и порок на нашия манталитет е очебийното нежелание да се мисли, пълната ни неспособност да се вглъбяваме в дълбоките вътрешни основания на случващото ни се. Впрочем, и вашето лековато отношение към загатнатата от мен фатална наша особеност е потвърждение за това и какво друго издава, ако не нежелание и неспособност да се мисли; това, че вас ви избило на смях, когато аз най-сериозно заявявам тезата си! Немислещият, простете ме, няма как да осъзнае, че не мисли, а "мисленето за мисленето" е невъзможно за българския гений, който е довел нещата дотук с прословутото си "НЕ МИСЛЯ, ЧЕ НЕ МИСЛЯ". Ако малко по-сериозно се замисляхме, нямаше да бъдем толкова наивни, че толкова пъти позволихме на шмекерите от БКП-БСП, от Симеоновата дружинка и Държавна сигурност да ни мамят. Та това е, бъдете и вие здрав, но имайте предвид, че душевното ви здраве се основава на сила на духа, която в общи линии се свежда до това смело и откровено да погледнеш на реалностите такива, каквито са. А не да се залъгваш, че другите не били прави, понеже не мислели като мен!

  tisss: – Ще повторя нещо, наскоро казано на друго едно място. Обичам рицарските турнири; спор заради самия спор обаче не ми се нрави. Ако ще да си мерим на кого честолюбието му е по-голямо, готов съм да отстъпя, както се казва, без бой. Тъй де, защо да се хабя! Има простички ясни неща, с които досега казуистиката** все не е успяла да се справи. Вода от девет дерета, виждам ви, как мъкнете в тежки дървени ведра, но и целият фин дяволски подход на схоластиката*** няма как да се справи с нещо основно при такива диспути – добронамерен ли е спорещият, или назлобява в честолюбието си. За това нещо и аз бих употребил д-р Зигмунд Фройд, па и някого от древногръцките виртуози на риториката и софизма. Алегорично, много ви се ще да нотираме песента на славея в стройни петолиния, това ли ви е целта? И защо да тръгвам с отрицанията, т.е. с рогата напред! Предлагам да турим на масата онова, което ни обединява. Двамата сме българи, живеем тук, в този умело създаван батак и пробваме всеки според силиците си да тълкуваме случващото се. Разтревожени, мечтаем си, доколкото ви разбирам, повече българи да се разтревожат. Българинът е в духовна летаргия, но оттук-насетне какво да се прави? Та пренебрегваме Слави Трифонов и хубавичкия Азис, туряме кръст на приятните предизборни обещания на най-големите ни партии и всенародни движения, пък политическите предприемачи осребряват нехайството ни към тях, като правят да смърди профански (просташки) всичко, до което се докоснат. Едно дяволче ми шушне на ухото: Случайно да не би да се вземате за черковната камбана над България?

  AngelPotter: – Аз пък мислех, че като си кажем кривиците, тогава ще можем да се обединяваме. Много жалко, че българите не умеем да водим дискусия, не умеем да разговаряме, а най-много не обичаме да слушаме и да се вслушваме в онова, което казва другият. Истината трябва да стои най-високо, а какво е пред истината някакво си там честолюбие, нечия уязвена гордост! Човек израства даже морално в спора, защото спорът е проверка за неговите душевни сили; спорът е изпитание, но ето че не умеем да спорим, за какво говори това? Не бива да се дезертира пред очерталия се в спора ни проблем, трябва да сме настойчиви в решаването му, той засяга нещо твърде значимо (...) Че с вас сме различни, не е трагедия, то е нещо най-естествено: всеки има право на гледна точка и позиция, но съотнасянето на твърдения и изводи е проверка за стойността им. Истината е една и тя трябва да обединява. Останалото е суетност, която трябва да ни е чужда. Благодаря за поздравлението за откритата от мен тема във форума по философия. Но драги ми мислителю, мен пък хептен не ме четат, какво остава – да дискутират. Вас поне ви четат.

  tisss: – По повод "Вас поне ви четат".

    Словесният порой щом се отмие
    и стихне суетата ти голяма,
    със себе си оставаш пак на Вие
    и ясно е, че други просто няма.

  Къде ги тези беседи перипатетически? Представете си, пристъпват философите в белите си тоги със златна тока на рамото. И вие сред тях с клечица в ръка, а може и с черупка от мида, спирате сегиз-тогиз, пишете си името върху златистия пясък, но нахална вълна хоп, изплезила език, името ви изтрие. Иде ми като някогашен селски глашатай да затумкам по тумбака си и да се разкрещя: Наса-ам, народе, насам! Тук е гювечът голям! Животът е шоу. Да се посмеем над себе си, докато още можем да се смеем и докато България по плановете на Биг Брадър още не е изчезнала от света.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 maj 2020

Илюстрации:
- Върви, народе възродени... Хе!
- С дървен философ не се спори.

–––

* До онзи момент, когато е писан този текст.
** Казуистика: Ловкост, извратливост, демонстрация на познания, които спорещият няма.

*** Схоластика: Отвлечени от живота знания, безплодно умуване. Бел.м., tisss.