ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (140.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (140.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  24.07.1998. ЛЕЛЯ РЕНИ И ПЕТРОВ

  

  "...Quand tout change pour toi, la nature est la meme et le meme soleil se leve sur tes jours..."* Снощи към 19,30 звъни ми по телефона Петър Петров: "Жоро-о! Що не се обаждаш, бе?" Казвай какво има! А отсреща гласът: "Питам, що чакаш все аз да те търся". Ремонтирам си колата, по цял ден с нея се занимавам. "Жоро-о, ела да си вземеш парите. Шест хиляди**. Днес съм минал седемстотин километра, продадох ги и двете книги." Къде ги продаде, на кого? "Няма значение къде, на кого. Важното е, че са продадени!" Хубаво, ама си бележа в какви ръце е отишла книгата, затова те питам. "Е, за мен важното е, че са продадени. Къде, на кого не е важно. Ха сега кажи кога ще дойдеш да прибереш парите. Шест хиляди са това, ще взема да ги похарча" – шегува се. Добре де – мърморя, – мога и сега да дойда. "Нали казваш, че колата ти е в ремонт?" Всеки ден оправям по нещо, инак си е в движение колата. "Е, оставям на теб да прецениш. Ако искаш, ела сега. И жената вика: Нека дойде! Хайде, идвай!"

  След половин час съм у Петрови. И започваме, както често напоследък, с темата "Венци" (Венцеслав Бъчваров). Не мелят двамата възрастни господа писатели г-н Василен Ведров (романтичния му псевдоним на счетоводителя Петър Петров) и г-н Рийт Глориъс Купър (романтичният му псевдоним на бившия депутат във Великото народно събрание Венци Бъчваров, чиновник цял живот в общинско предприятие). Рийт Глориъс Купър е написал и издал претенциозен роман в три части за епохата на Второто ни българско царство; роден на 13 януари 1932 г. тук, в Пловдив, обаче твърди, че потеклото му е аристократично-средновековно, някъде откъм земите на днешна Северна Италия може би и едва ли не. Романът му "Пречупената стрела" е разточително-обстоятелствена сълзлива драма с огнени родолюбиви отблясъци и романтично-дантелен привкус. "На Жоро с най-приятелски чувства" – надписал ми е собственоръчно с дата 13.08.97 под скромното, но респектиращо "Авторът".*** От своя страна, Василен Ведров е извадил на бял свят вече четири книжки с разкази, заядливи писъмца до несговорчиви местни редактори, люти забележки, апострофи по повод отрицателни явления в живота на обществото, отзиви за книжки на добри приятели и познати от почти снобския кръжец местни любители на изящното слово, литературата, което включва интелигентни дами и господа с други (нелитературни) професии, но страстно обичащи своите автори и водещи препирни кой е по-по-най.

  И двамата тези чешити са ми на сърце, демек, приятели, обичам ги, приемам ги с всичките им странности и претенции, защото – колкото и заядливи да ви изглеждат така представени, са си всъщност тип истински филибелия. Че може ли истинският пловдивчанин да е заядлив и злопаметен, и несговорчив! Тщеславието им съчетава егоизма, присъщ на всеки от нашата компания, с искрено вълнение за Отечеството. Петров е на 75 лазарника, Бъчваров – около 66, но нещо все се ядат един-друг, все си се дразнят. Венци капризничи, бърника из ръкописите, които Петрович (турих му сръбска фамилия неслучайно) му снася за компютърен набор, редактира го, заради което кощунство Петрович се коси, нервира се, не може да спи след обяд и нощем, вдига кръвното и... накъсо, отношенията им, от моя гледна точка говоря – ги правят симпатични, жизнени, неповторими. Ама не могат да се видят отстрани! Тя е епична история.

  Та значи, преговорихме темата "лошия Венци", после четох от тефтерчето тези ми ранноутринни записки. Леля Рени (всъщност Райна от Каблешковия копривщенски род, подозирам, е по-интелигентна и от нас трима ни, взети заедно) плесна с ръце: "Жоро! Каквото си написал досега, написал, но това е най-доброто от теб. Ти знаеш Петьо колко се вълнува от тези работи! Ама ти направо ме изненадваш; това нещо на всяка цена трябва да види бял свят". Мигам насреща й като мишка в трици: Ами, някой ден може и да види бял свят", а тя: "Не някой ден, сега трябва! Този задрямал народ сега има нужда от тези работи. Покрай приказките за Европа и за духовните й не знам какви стойности българинът себе си взе да забравя". От диванчето в ъгъла масивният Петрович се надига, пери ръце над побелелите си буйни коси, хваща се за челото, плеска се по челото ту с едната, ту с другата лапа: "Ле-ле-е, написал си го баш като мен! Все едно аз съм го написал. Това са велики работи, Жоро! Виждам, че мислиш като мен. Знаеш ли колко си говорим с жената точно за тези работи, дето си ги писал. И аз съм писал, макар с по-обикновени думи. Имам нахвърляни бележки и късове по тази тема. Ще видиш, като ги напечатам в книгата, дето сега я готвя".

  Бил в неговата Копривщица и там продал двата екземпляра на сборника "Кардиф" – единия: на 24-годишната уредничка на тамошна някоя си къща-музей, втория – на 17-годишно гиздаво девойче, което пак там поработвало през лятната си ваканция. Смяхме се с хитрия му начин да предлага "Кардиф". Омаял ги с приказки: и едната, и другата, че е писателят Еди кой си, а като пожелавали да видят нещо написано от него, изваждал "Кардиф" с думите: "Случайно не нося моя книга, ама тук мога да ви предложа да си купите нещо, което е много хубаво написано. Това е свободен стих. Аз всъщност свободен стих не обичам да чета, но това тук е нещо забележително". И те си купуват "Кардиф", но пожелавали автограф от автора. Рекъл им разтерзан: "Как да ви дам автограф, като не съм аз авторът на тази книга!" Поотделно, на две различни места милият Петрович провел стопроцентов флирт с две копривщенски госпожици, от които 24-годишната наскоро омъжена; на нея оставил и домашния си телефон. Пред жена си по килифарски усукваше отначало: "Не мога да си спомня на кого я продадох втората книга"... пък след като се изповяда как омайвал момичето, как тя му рекла "Най-чаровното у Вас е говорният Ви недостатък" (той леко заеква), та през смях и внезапно тих, като малък пакостник, бъркал с пръстче в буркана със сладкото, смирен се обърна към леля Рени: "Ти сега да не вземеш да ревнуваш? Аз само така, само на майтап бе, Ланко". И тя обръща очи към тавана: "Оф, виж какви ги върши! До вчера го беше страх да излезе от къщи, на крака едвам се държеше..."

  Когато за минутка тя се запиля нейде из другите стаи на маломерното им жилище и оставаме двамата насаме с Петров, с одухотворено, поруменяло лице, в някакъв дяволит унес взе да шепне: "Ей-й, това седемнайсетгодишното беше много красиво, да знаеш! Хем красиво, хем умно, интелигентно, бе, Жоро, хем като картина хубаво".

  От час вече въздухът вибрира от циганска музика, песни, в които на висок глас се страда очевидно за любов, певецът вие като вълк в гората с гърлени, присъщи на онази там циганска или турска реч обертонове. Слушал съм турски песни, където не се натрапва това модулиране на естествения човешки глас, и бая са ми харесвали с нежността си. В българската попмузика тъй прекалява с кършенето глезеният Дони; чуйте само неговото "Я кажи ми, облаче ле бяло", която кой знае по какъв си каприз точно в негово изпълнение снобеещите вземат за връх на родолюбието. Но думата е за Турция (просперираща шейсет или седемдесетмилионна Турция, която според статистиките в начало на осемдесетте години на миналия век наброява 45 милиона население) и за обърнатите на югоизток сателитни антени, гора от сателитни чинии в съседното гето Столипиново... гора от електронните приемателни устройства на изнемогващия, разчитащ само на социални помощи от мижавите ни заплати етнос.

  За част от привързаните любовно към съседна Турция люде Европа ни обвинява в расизъм и дявол знае още в какво, ала основните потърпевши сме ние – ние сме подложените на унижение. Нас ни пребъркват по джобовете и чантите в автобуса, нас ни притесняват с битовия си безпорядък, нашите деца са преследвани от тумби джебчии и мързелуващи банди със самочувствието на герои от холивудски екшън. Докато в самота и тишина българинът, цял живот работил (че знае достойнство що е!), си слага край на живота в глад и мизерия, адвокатите на това волно чергарско племе кански реват пред европейските институции и разнасят по света представата за крадливите нагли българи. Понеже на Запад се представят за българи, както пък тук се представят за турци), чистичкият възпитан Хайнц или Олаф, например, съзре ли мургав огненоок хубавец, обърне се към благоверната: "Айне булгарише, майне либе! Айне булгарише ман" и двойката граждани гнусливо се дръпват по-надалеч.

  Не е виновна Турция, че е притегателна за родените тук цигани. Но си мисля, къде бърка Българската ни държава и цялото наше общество в отношението ни към тази многогласа, шумна и палава маса от хрантутници? Дали пък техните основания да се стремят към Турция, да се правят на турци не идват от неспособността ни да се отнасяме към тях с уважение, да, със загриженост, но и с взискателността, която се съдържа във всяко уважение?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20 maj 2020

Илюстрации:

- Начало на Априлското въстание в Копривщица.

- Авторът на Кървавото писмо Тодор Каблешков.

___
* ...И когато всичко се променя за теб, природата е същата и същото слънце изгрява над твоите дни... – от поема на Алфонс дьо Ламартин (1790-1869) мото на сборника разкази и стихотворения в проза "Възкресена", издаден през 1995 г. с лични средства на автора Петър Петров, подписал се тук с артистичния псевдоним Василен Ведров. 
** По тогавашния курс на лева.  

*** Сърцераздирателният роман на Венцеслав Бъчваров (1932-2008) за епохата на Второто Българско царство, където авторът с пищния псевдоним Рийт Глориъс Купър представя действителни исторически персони, като българския цар Константин Асен (1256-1277), царица Мария (1269-1280), сина им Михаил, щерката на Константин Асен – Ирина, от брака му с внучката на Йоан Асен II, и пр., и пр., – изд. на "Веда Словена" от 1996 г., чийто собственик е самият Рийт Глориъс. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (139.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (139.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  23.07.1998. ГОЛЕМИ РЪЖДИВИ КРИВИ ГВОЗДЕИ

  Американската нация (САЩ) има за кумир успешния живот на беден автомеханик*, издигнал се сам до собственик на автомобилостроителна компания. Българската ни нация има за мерна единица себеотрицанието, организаторската подмолна дейност на сирак, минал при вуйчо си през школата на дяконството и приключил житейския си път на бесилото**. Примерите и сравнението, както всички примери и сравнения, са пресилени, но понеже сме се назорили да следваме американския, пък и въобще, западния модел на успеха, редно е да поразгледаме какви сме ние и какви са те, пък и какви са ни шансовете с тези пусти европейски (американски) духовни ценности. По нрав повече сме предразположени или повлияни като че от духовното, каквото и подсказват поговорките ни "Кратуната му строши, хатъра му недей! На гол тумбак чифте пищови, Гладни лягат, курназ стават – все пищни смехотворни изражения на залягането ни над онова невидимо, което иде от вътрешната независимост спрямо каквито и да било рамки, ограничения, правила. Кажи му на българина да не минава отнякъде си, понеже е опасно, забранено и пр., и той непременно ще прецапа оттам. Ако наруши закона някой див нашенец, първата ни мисъл е: Бре-ей, че храбър! Това незачитане на нормата, този краен индивидуализъм вероятно се коренят нейде пак там, в мъглата на далечното – а защо не и на близкото, минало, когато за да оцелее, този простосмъртен българин е възпитан да се вслушва единствено в личния свой инстинкт за самосъхранение. Никога никой властник у нас не се е грижил за него, но властта го изнудва по най-всевъзможни начини, все му натиска и му навира лицето в калта и му гърми в ушите: "Ти си роб, просто си добитък, ти си презиран именно защото си българин". А щом малко от малко се замогвал, спускали се като вълци да го бастисат, да му съблекат и кожата от гърба, жив да го одерат.

  Затова и българинът – колкото и доверчив да е, знае, законите се правят от онези, които желаят да те ограбват, само не и да ти бъдат в услуга. Огледайте изтеклите в небитието дотук сто-сто и двадесет години, и сами си отговорете: има ли поне едно цяло десетилетие именно Българската държавна администрация да не е била най-жестокият душманин за обикновения българин стопанин, да не му връзвала ръцете и краката, залците му да не е брояла, пресмятала, за да му остави толкова, колкото да не умре от глад? Дали ще е ангария или непосилни данъци и лихви, дали па ще е слугуване или поставяне на националния ни интерес в услуга на чужденци, нашият човек е изпълнен с подозрения и зле скрита съпротива към духовните натрапници. Без да сме особено ревниви към Източното православие като философия, усвоили сме или по-скоро, приспособили сме вярата към бога в увереност, че богът е вътре в нас, следователно Господ е българин, т.е. не в законите, не в правилата, а именно у всекиго от нас зависи какво и как ще е в България. Или имаш бог у себе си, или го нямаш! Точка по въпроса. Оттук-нататък да заповядат психолозите да го разяснят.

  Ама напоследък – чувам, тази фраза, произнесена за пръв път от един футболен коментатор, една гумена кратуна (Николай Колев - Мичмана, 1932-2004)... с всичкото уважение към личността му и не по-малка увереност я ритмуват и по комшийските дворове. И ето, ехти над Полуострова нестройният хор на балканджиите: Господ е сърбин, Господ е македонец, Господ е влах, Господ е грък или Господ е арнаутин! Понеже на Балканите от време оно се живяло в смут и мизерия, открай време т.нар. Велики сили са си играли дяволския покер за наша сметка и на наш гръб, какво му остава на тукашния човек освен да се изскубва из материалната нищета както онзи швабски барон Мюнхаузен за косите се изтеглил барабар с коня си от тресавището!

  Протестантството – един от трите кита, върху които се основава духовният живот у янките, учи вярващия да се стреми към материално изражение на успеха. "Като си умен, защо си беден?" – реторично възклицава янкито. Върви му обяснявай, ако си нямаш работа, че може да си беден именно защото си умен, защото си човек, който живее мъдро, уравновесено, не ламти за повече, отколкото му трябва да е щастлив.

  За средностатистическия западен гражданин ставащото в този занемарен ъгъл на Европа вероятно е Светът отвъд огледалото на Алиса, където всичко положително е с нозете нагоре и печели успехи единствено нравствено осакатеното, отрицанието на живота, изречено с едничката наша заклинателна дума – Напук! На възможността да си пожелае нещо измечтано шопът отвръща с идиотщина, която противоречи на всякаква житейска логика: "Я па не сакам мене да ми е харно, я сакам да му умре на Вуте магарето!" Погледнато откъм космоса***, възможно ли е да е прав чешитът му с чешит? Та нали материалното е тленно, според Христос! И ми иде на ум закачлив огромен надпис с четка-баданарка върху зида срещу някогашния студентски стол на софийския Висш машинно-електротехнически институт в непонятната за днешното поколение тарикати 1968 г., кога френските студенти палеха Париж, а тук вероятно наплескан от прегладнял провансалец с празен тумбак крещи умилно: "Ах ти, гнил капитализъм, колко сладко ухаеш!" Ухаело му на таратор и свинско с кисело зеле откъм кухнята на стола, който стол тогава бе в подземието вляво от Националната ни библиотека, изправиш ли се с лице към пищната й фасада и онези там истукани от бронз, двамата братя от Солун. 

  Та тъй, Форд срещу Левски или Рокфелер срещу бай Петко Рачов. Първите двама във всяка двоица умират, създали каквото могат, заможни и на възраст, когато най-активните години са загърбени – в разточително охолство, уважавани като едни от бащите на Американската нация, макар такава нация да не съществува, меценати, мъдреци; а пък вторите във всеки чифт, като да речем наш бай ни Петко от Велико Търново: "гладен, жаден, бос и гол", я кара на поплак, жив да го ожалиш. И поради что – понеже "с идеали все боравех, все за другите залягах", па най-подире "зинах, та проклех". Сигурен съм, че ако на типичното янки, пък и на когото и да е типичен западноевропеец, посочите главоломната лична кариера на многострадалний наш Петко, онзи ще ви изгледа с любопитство; ами че според манталитета му на човек, от люлката израснал с основните постулати на религиозната версия, заложена и в Протестантството, и в Католицизма, тези свидни наши родни светци са си дълбоко неслучили в личния бизнес завалии несретници.

  А сега поставете свидните за всяко българско сърце сметки (в грошове) за конци и игла поради съдраното му сетре и за бозата похарчена народна пара от Апостола Левски, турете отчаяните грошове, казвам, до астрономичните суми в американски долари от личната банкова сметка на което и да било естрадно или спортно идолче на Щатите или Западна Европа... и какво ще видим, драги сънароднико свиден?! Че в нашите представи народната трагическа участ изковала с големи ръждиви криви гвоздеи текста, че в Българско да си богат, значи си: хайдук, вагабонтин, мошеник, означава, че си нарушавал Десетте божи заповеди вкупом или една-едничка от тях, онази първата, която гласи: "Да нямаш други богове освен Мене" (освен Съвестта), както повелява Иисус.

  Та ето парадокс – без да е фанатично, т.е. слепешката предан към християнството, нашият мизерен българин е повече духовен от онези, на които днес като да завижда за скъпите им материални придобивки и прищявки. Е, питам се, от какъв зор ние да се префасонираме по чужд образец? Не е ли това криворазбрана цивилизация, не е ли удушаване на онова традиционно духовно ядро, бягство от самите ни корени, не, не религиозните, а нравствените ни корени и традиция? Ами че в себе си общността ни е изковала Българския модел на успеха. Тази задачка си има подходящи учители и образци от историческото ни минало и настояще. Всеки случай, не перекендетата с кресливия им лозунг "Велика България!", не полуграмотни невежи министри или замогнали се бандити, и не защото са противни и около тях смърди, но кресливото ято кукери е нещо случайно, периферно; затова са ни нужни не актьори, играещи на привързаност към Отечеството, а кръвно свързани с България човеци с морал.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 19 jan. 2020

Илюстрации:
- Сър Хенри Форд, велик механик изобретател.
- Екзекуцията, еталон за националната ни чест.

–––

* Относно що е нация. Не смятам, че сегашните сдружени 51 (петдесет и един) американски щата (държави) са отечество на една нация, това е гърне, където са смесени хора от всички възможни етноси по света. Според мен, това е най-полицейската държава на света. Лично мнение. Хенри Форд (1863-1947) – основател на корпорацията Форд; усъвършенствал конвейерното производство в автомобилостроенето. Концепцията е революционна не само за индустриалните продукти, повлиява и върху модерната култура.

** Васил Иванов Кунчев (1837-1973).

*** Другият, забравеният смисъл на думата е красота. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (138.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (138.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  03.05.2006. АКО ЗНАЕШ, ГЕОРГИ, КОЛКО СИ ПРАВ!

  Ако знаеш, Георги, колко си прав! Във всичко! И най-вече в това, което каза срещу ми в оная заключената тема. А бе, правдоподобно звучи, дори и аз бих се съгласил, но някак си е маломерно. И жалко. Е, вярно, то си зависи и от аршина. При въпроса, който разискваш, колко по уголемяваш нещата, толкова по-малък ти става аршинът. Ей това не знам защо не искаш или не можеш да го проумееш. С удивление виждам, че от много години при теб нещата се повтарят и не искат и не искат да се променят. Не е ли време да обърнеш поглед към себе си, и може би там е ключът на бараката, която всъщност не е заключена, но омразата, както любовта, е сляпа. Тя е способна да разбие вратата, дори когато просто не съществува и врата. Колко жалка е твоята правда! Как жалък е твоят гняв! Струва някакви мижави лева! Това ли е стойността на мечтите, на порива, на полета ти? Човек може да затъне финансово, материално, битово, случвало се е и на Алеко Константинов, и на Гео Милев, и да не изброявам. Но да имаш – от една страна, претенциите на човек на духа, а от друга страна, да си диаметрално противоположното (тук ще отворя скоба, защото със сигурност ще ми се наложи да ти обяснявам "противоположното") на онова, срещу което негодуваш, си е, меко казано, нахалство. А както вече много пъти си го изпитвал на гърба си и го знаеш, нахалството не остава неовъзмездено. 

  Имаше, впрочем, по комунистическо време една категория трудещи се, към които май принадлежиш и ти, които гордо се тупаха по гърдите, и смятаха, че – след като властта е в ръцете на работническата класа, тя следва да не работи, ами просто е в едно облагодетелствано положение. Т.е. това бяха хитреците. Ето това примитивно мислене навремето те изхвърли от редакцията* и те маргинализира, не аз. По онова време аз имах пред себе, както надявам се добре си спомняш, хоризонти, простори. Те не са помрачнели пред мен и до ден днешен. И знаеш ли защо?... Защото не съм хитрец! И защото не ме разяждат дребнавостите в живота, или поне не са успели до сега. И защото не съм се залепвал никога за никоя партия или профорганизация, за каквато и да било по-силна групичка, та да ме придържат на повърхността. 

  Впрочем, няма нужда да ти ги казвам тези неща, те за мен са нормално състояние на духа, пък и ти си съвсем наясно с това, дето се вика – целият ми живот е минал пред очите ти. И със слепоочието си да ме гледаш, пак следва да изпитваш и малко срам от думите си. Ако ли не, твоите думи, ще се обърнат насрещу ти. А тогава, като добавим към тях моя гняв, не те виждам. Пък може и да напишеш нещо стойностно! Неведоми са пътищата божи. Все пак "Ламски"** излиза. И това не е моя заслуга. Аз пожелавам след трудното раждане на книгата, щастлива по-нататъшна съдба – и на нея, и на автора й. Сега не намирам за уместно да се замеряме с... "кални потоци от ропот и град от словесна атака". Но ако си набрал, ако пращиш от някаква енергия, ако са те обладали някакви тъмни сили – нямаш проблем, ще те светна. И ще ти се проясни хоризонтът!

  22.07.1998. ДО ХАРМАНЛИ И... НАЗАД

  Да бе жив, баща ми днес щеше да празнува 76-ия си рожден ден. Петнайсет години почти откак си отиде. "22" е царско число, твърди нумерологията, а той се пръкнал в сиромашия като последен от петимата сина на Георги и Господинка Бояджиеви от Харманли. Харманли – дето един-единствен път с триста зора го склоних да отидем. Бяхме сами в неговата жигула. Като вече наближавахме, появиха се млади тополки встрани от пътя, който там върви с плавни извивки сред унилата равнина. Дъждец прехвърчаше – ръсеше ситен като брашънце, като маргарит, както се пее в песента. Умислен беше баща ми, по-мълчалив от всеки друг път. Казвам му: "Хай да идем на Улу-дере, дето сте играли като хлапета!" и... да, озовахме се първо на Улу-дере. Бях останал с представа от приказките му, особено като пийнеше надвечер след работа неговите 50-100 грама домашна ракия негово производство, че Улу-дере е приказна местност край реката; ами видях я местността в кишавия ден, унила като спомен от мизерни времена. Като стигнахме, прескачайки купчини битов боклук и строителни парчетии, баща ми май се пооживи, посочи ми местенце на стръмното: "Ей оттук се хвърляхме във вира". Гушеше се в буренака изоставен строеж на ресторант или на думбазка къща. Думбазинът обаче го нямаше в тази занемарена пустош.

  Надникнахме и в недостроеното. Строено-недостроено, изоставено, обрасло като в индокитайска джунгла; стърчат настръхналите във всички посоки поръждавели арматурни железа. Посочи към каваците, по които като хлапета някъде около 1930 г. се катерели – могъщи, клонести дървета с масивен дънер и обширна корона. Общо взето, мълчахме. И отидохме после у негов братовчед – човек на възраст. Пет-шест стъпала, антренце, стаите: миниатюрни, квадратни, цветя по прозорците, перденца, тензухени бели завески и покривчици под саксиите с мушкато, гобленчета, шити от домакинята явно. По стените нависоко – препарирани птици: сокол, бухал, патица, фазан, кос. Бухала най-ясно си спомням. И както е между роднини, дето отдавна не са се виждали, стопаните бъбреха и бъбреха, и бъбреха, а баща ми си мълчеше или отговаряше само когато го питаха.

  Излязохме навън от чистото подредено стайче и на съседна улица той ми показа запустяло дворче с чешма пред едноетажна къщурка наравно със земята. Имаше и тухли, приготвени за нов градеж, и опоскана някаква мизерна градинка. Посочи към дъното на двора, към килнатия нужник: "Ей там връзвахме нашата мъничка Розка... Игриво кученце беше". Били толкова бедни, че като се родил, докато майка му, още лехуса, лежала в леглото, съседи довеждат семейство бургазлии. Кандърдисвали я да си даде новороденото за осиновяване у тези заможни бездетни хора; увещавали я, че ще му е добре на малкия Кинчо, пък добре и за останалата й челяд. Слушала ги лехусата Господинка, слушала ги, па се надига от постелките: "Това дете ще излезе оттук само през трупа ми. Дете за даване нямам!" Къде бил мъжът й по това време? Предполагам, бил е готов да се отърве от едно гърло в повече, та затова и навярно реакцията му в този спомен не се съобщава.

  Петима сина отгледала баба ми Динка (Господинка). Мъжът й – кротък, незлоблив; ударен от хорската несправедливост, дядо ми, който цял живот бил бирник, демек – дребен данъчен чиновник, но не противния Елин-Пелиновски образ от класическия му разказ "Андрешко", та затова ми е противен този класик-царедворец и мазник на т.нар. Народна власт. Малко преди да се пенсионира, дядо ми Георги бил осъден да заплати значителна за неговия хал сума, от която хитрец някой, тамошен рогошлия, се бил облагодетелствал, като измолил дядо ми да му стане гарант за заем. Та този Георги, съпруг Господинкин, се затирил чак към златоградските мини чуждия борч да изплаща. Идвал си у дома, колкото да донесе остатък от спечеленото, по-голяма част от което отивала за издължаване според решението на съда. Издължил се тъй до стотинка и го виждам да си отива от грешния ни шарен свят скоро след това като едно дете с побеляла, остригана като у затворник коса и с ясносини като метличина очи в старешката си кожа, сух, кокаляв и с плахост като у затворник. Напивал се от 30 грама ракия. Случвало се, като се види с пари, да почерпи всички в кръчмата, да се почувства и той аристократ; вкъщи обаче треперел пред своята урсуз-жена, а тя, да речеш, същински фелдфебел на взвод, строявала го наедно с петимата му сина. Надушвала ли го, че си e пийнал, трясвала му вратата под носа и милият спял свит на кравай върху черджето, дето си изтривали нозете и си оставяли обущата, преди да влязат в къщата. Тази оперена жена, върху чийто плещи се вихрела немирната й челяд, към баща ми, изтърсака се отнасяла като към дъщеричка. Докато навършил четири години, връзвала му панделки, с рокленца го кипрела; мерак й било женска рожба да си отгледа. Капризна била, та все каскандисвала (горещяла се, мелела му сол на главата) на мъжа си: "Искам и аз кожухче като на Хаджи Анка, с шевици и яка обърната навън". Като млада, с приятелка нейна се озовава в София, споменавала на братовчедка ми Соня как ги посрещнал Иван Вазов в дома си. Приятелката имала авантюра някаква си с Патриарха на Българската ни литература, а пък 16-годишната Динка от Харманли й послужила пред харманлийския й джинс за параван. Съдбата  на тази моя предходница ми е скъпа, служи ми за ориентир в карък ситуации. Беше голяма чистница. Месец, след като ме приеха за студент в Софийския университет, поживях у чичо ми Стефан – предпоследния от петимата братя, докато да си намеря квартира, в тяхната комуналка (две стайчета с общ кенеф за пет семейства на улица "Емануил Васкидович" 40 сред прахоляка, кирпичените къщурки и бунищата вляво от някогашното Орханийско (Ботевградско) шосе зад Подуенската жп-гара. Леглото на баба ни Динка бе в кухничката, приютил я бе предпоследният й син Стефан при него да живее. Веднъж баба Динка издърпа голям мукавен куфар изпод леглото си, и като вдигна капака, посочи ни дрехата, с която да бъде положена в ковчега, дори възглавничка с цветенца избродирани за под главата й като мъртва бе турила там, хавлиени кърпи за опечалените, плюс снимка за надгробния й паметник. Изпраща 22-годишния си най-малък син в касапницата на Втората световна война, единствен от синовете й оказал се на първа бойна линия срещу нацистите край реката Драва, като му дава цветна картичка с изображение на Иисус със заръката да носи Иисус в малкия джоб на реднишката куртка над сърцето. Дали това е причина 22-годишният Кирил да се върне от фронта без драскотина, след като куршум "дум-дум"*** улучва приклада на леката му картечница и го направил на трески.

  Досега за тази жена от Харманли, кажи-речи, съм споменавал между другото, но вече си мисля, че е един от ключовите образи, върху които се е изграждал и моят характер на българин, носещ и нейните гени. Беше строга, очевидно красива е била на млади години, защото като поседя към месец в купения най-сетне от родителите ми етаж на пловдивската улица "Янко Сакъзов" срещу черквата "Свети Георги", по цял ден седеше на стол пред прозореца там, във всекидневната, с очи към улицата и черквата, та съседи са ме спирали да ми рекат: "Хубава бабка си имате, Георги!" Издъхва в старопиталище край Лом, по диагонал в срещуположния край на моята мила България, погледната откъм Харманли. Когато заравяли трупа й, гробарите не турили паметна надгробна плоча със снимка и надпис, а голям речен камък отгоре. Близък нямало, та и досега не съм наясно кой Господ е решил такъв да й е краят.

  Баща ми се появил на белия свят с бяла като у албинос коса, бели вежди, целият в мас. Между братята той беше най-хубав, направо красив като киноартист. И нежен. Чар имаше и у най-големия от братята, Димитър, но чичо Митко бе, според мен, по-гласовит и повърхностен, някак твърде артистично лъскав: наперен, висок, строен, докато баща ми бе тих, вглъбен, и да не кажа: дори срамежлив българин. Кръстила го майка му Кирил, предполагам по името на брат или по-скоро друг дядов роднина, защото веднъж баща ми рече, като го питах, че гадното (защото вони на турчин) име Бояджиеви иде от някой си Кирил, чийто разсъхнали каци за боя големите му братя търкаляли по двора в най-ранното му детство.

  Петгодишен, с изрязана консервна кутия в ръце се навъртал покрай казармите в края на градчето и войничетата му отсипвали от баката с войнишката чорба... През войната единствен от синовете рил окопи и пълзял под куршумите при Драва, дето българите даваме най-много жертви. Буйните му героични братя някак се уредили на завет, макар мобилизирани: Атанас в Егейска Тракия, Стефан в София следвал курс по дактилоскопия, Димитър – нещо си около пловдивското ни летище, в обоза, Дончо – чалгаджия, тъпанджия или барабанист; докато баща ми през пролетта на 1945 г. се прибира 23-годишен от бойното поле, от касапницата, с орден за храброст ІІ степен, сребърен. Редникът от лекокартечна велосипедна рота от 60 души, с която командването кърпело пробивите по фронта срещу отстъпващите немци. Много си го обичам този мой баща, може би защото бе такъв един, неоправен сред хорските шмекерии, тарикатщини и алчност. Вълна от бедняшка гордост ме залива, видя ли надменна, самодоволна персона нагло героическа поза да заема, да се надува над работливите, унижените, онеправданите. Много спотаена нежност излъчваше той под външната си сдържаност – посегна да ме прегърне, както баща прегръща син, едва на последния си рожден ден приживе, когато бях вече на трийсет и шест. Чак след смъртта му майка ми взе да наплита приказки каква грижа съм му бил, как се радвал, когато ме приели да уча в Софийския университет, и колко се гордеел, че синът му е вестникар, демек, пише-брише там нещо си и хората го четат.

  Първата ми книга излезе през пролетта на 1983 г. и татко ми плати за нея, ай, как запалено настояваше да ми плати! Какво ги е правил десетте екземпляра не знам, но в последния месец на лятото, в четирийсетия ден след рождения му ден 22 юли издъхна 61-годишен; помина се, и едва тогава захванах истинските си разговори с този приживе толкова сдържан мълчаливец. Като го водила майка му в Пазарджик да се сватосва с Борис Дявола и като захванала да изрежда какъв чеиз трябва да има булката, онзи зъл Борис, като ги измерил изпод вежди майка и син, отсякъл: "Аз щерка за женене нямам. Да си вървите там, отдето сте ми дошли". Не пропуснал обаче, след като онези двама си подвили куйрука и се изнизали, ехидно да пометне към майка ми, която му бе любимка: "Тоз хубавец отде го намери ма, Надке? Ми той като мома хубав с тия розови бузи, с тия сочни устни, с това бяло лице". По-сетне, седят вече оженени, бременна с мен майка ми и баща ми на масата му в Пазарджик, на улица "Тунджа" 18, бъдещият ми баща посегнал към панерчето с лютите чушлета и като усетил колко люто е, отказал се. Борис, дето не е и помирисвал фронта що за касапница е, рекъл гневно на зет си: "Като не траеш люто, що зяносваш!"

  И пред двамата тези мои предтечи имам респект, за мен те са пример за българин, но Борис Дявола с всичките му победи в живота му на сирак никога не бих поставил над кроткия мой баща мълчаливец. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 maj 2020

Илюстрации:

- Авторът на посланието за работническата класа и прочие.

- Баща на баща ми: бирника Георги, платил дълг на тарикат.

–––

* Тодор Чонов (1945) от с. Рогош, Пловдивско тук има предвид редакцията на местния младежки вестник "Комсомолска искра", откъдето ме прогониха след критична статия от май 1981 г., след която Т. Живков навикал местния първи секретар на ОК на БКП Иван Панев как така е допуснал някой да пише в местен вестник, че на Червения площад (култово място за манифестации) във втория град на България смърди на леш, и второ, уволника зам.кмета на Пловдив инж. Иван Йорданов и си го върнаха пак началник-цех в асеновградското предприятие за амбалаж "Асенова крепост".

Иван Панев (1933-1990)

** Ръкописът "Историйките на ученика Ламски" не видя бял свят. Независимо че великият поет на звучни и гневни строфи ме завлече с пари, за които не съжалявам, още ми е жал за поломената ми мечта да си видя книгата отпечатана в ръцете на най-най-обикновения българин на цена, която едвам ми покриваше разходите – 10 лв. за обем от 496 стр.

*** Куршум дум-дум, предназначен да троши костите, взривявайки се повторно след като срещне твърдо тяло, баща ми съхраняваше като реликва в кутията, където бе орденът му за храброст, военната книжка и цветната картичка от майка му, изпращала го на фронта с образа на Исус Христос. Бел.м., tisss.

ЩАСТИЕТО

ЩАСТИЕТО

Какво в клонака прави 

невзрачното врабче?

– Чирика и се дави 

с каквото го влече. 

Какво до късно пише

подлец без капка срам?*

– Е, ясно, не афиши,

пак донос клепа там. 

Какво безкрайно радва 

любезния хитрец?

– Да го поставят в рамка

и с ангелски венец. 

Шивачът – да ушие

най-скъпия костюм, 

миячът – да измие

прашасалия друм,

мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче...
Щастлив е който върши
каквото го влече.

Да лъже – политикът,

банкерът – да краде,

овци след вълк да тичат

и той да ги яде.

Да ходи бос – глупакът,

а умният – да блей,

когато всички чакат

от него ум да сей.

Смешникът – да разсмива

с разчекнати уста,

Пилат – да си умива

ръцете от кръвта,

да се кълне във вярност –

предателят до гроб,

да му е благодарен –

наивният народ.

Мазникът – гръб да кърши,

тъкачът – да тъче…

Щастлив е който върши

каквото го влече.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 17 maj 2020

Илюстрации:
- Вера, когато бе едва на четири;
- Авторът по същото онова време.

–––

* Бивш университетски доносник с тв-трибуна в Пловдивската обществена телевизия, бел.м., tisss.