ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (117.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (117.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   07.09.1997., продължение

  На вчерашния ден през 1983 г. издъхна баща ми – без близък в онзи миг до себе си и от лекарите обречен на смърт. Сутринта в единайсет го приеха в софийската клиника Пирогов, позволиха ми единствено да го облека в техни болнични дрехи – синкавосива, умирисана на карбол, захабена от немарливо пране пижама със следи от кръв и йод. С носилка на колелца го метнаха в асансьора към горните етажи и... дотам, рекоха ми, вече не сте му нужен, ние ще се погрижим за него. Десетина часа по-късно издавал предсмъртните си хрипове, абсолютно сам в болничната клетка, само че най-близките му – майка ми, сестричката ми и аз, това още не сме знаели.

  Помогнах му да влезе в захабената им болнична пижама и после първи го открих сред петте трупа на пресни мъртъвци в моргата на същата тази клиника Пирогов, докато роднините пред вратата на моргата са кършели пръсти и хапели устни. Черен като негър от обгарянията, с корем, внезапно подут от гнилостните процеси в мъртвата плът, с пооткрехнати оцъклени очи. Очите не е имало кой да му затвори. И той – както дядо ми Борис от Пазарджик, си отива от този свят с изкривена в гърч странна усмивка. Смееха ли ни се, що ли?! Имаше сълза в крайчеца на дясното му око. Вече го бяха разрязвали и шили след аутопсията, до брадичката светлата му луничава кожа беше в едри тропоски, а бялото допреди седмица лице бе цялото в черни люспи върху кафявата овъглена плът. За света той беше съвсем неизвестен, драмата му беше естествена. Споменаваше майка си, баба ми Динка (Господинка), когато болките му са се усилвали, не, не дори и шепнешком, а само с устни – да не ни разтревожи със себе си, с болките си на страдащ малък човек. Настръхвам, само като си помисля за величието в кротостта му може би сред най-страхотната самота, в момента на Смъртта, и са ми трижди по-противни хленченето и суетата у галеници на общественото внимание.

  Вчера погребваха Даяна Спенсър* – принцеса на Уелс, помпозно, кралски стилно. Докато следя в ранния следобед по телевизора погребалната церемония, мисля си за онази очарователна 36-годишна млада жена, която по такъв оловно и катранено представителен начин светът отстранява от себе си. Подозирала ли е тръпнещата, жизнелюбивата, открила сред аристократите на материалното най-сетне любовта на живота си Даяна Спенсър, че ето, по такъв подъл начин общественото внимание ще я погуби? Вчера в индийския град Калкута в 86-та си година издъхнала и Майка Тереза**. Показваха ни по телевизията как бедняците на Индия ридаят по улиците. Очарованието (Даяна) и Смирението (Майка Тереза) не бяха ли качества и на баща ми? Дали у всеки от тези трима Иисус не е пребивавал известно време?

  * * *

  Този бележник е продължение на записки, започнати от началото на юли между шест и единайсет часа сутринта, докато внимателно четях Библията и пишех след това, докато си пиех сутрешното кафето или чая, когато слънцето тъкмо изгряваше и светът около мен постепенно се събуждаше и влизаше в своя делничен ритъм. Много съм задължен на хубавата знойна Re. за всичко, което бе в тези мои години – за ведростта и шегите, за моето вътрешно равновесие, което покрай слънчевото й присъствие усещам, за увереността й в способността ми да се изразявам в писмен вид. По природа съм суетен, припрян и нетърпелив, от лъчезарната Re. цели десет години се учех на търпение и вътрешна хармония. С царственото си присъствие тя успя да ми внуши, че може и да загубиш, да отстъпиш с достойнство, присъщо на духовния аристократ, без да предадеш нито за миг позицията си, и че да си смирен не е предателство към себе си или към твоята лична кауза, а напротив, смирението е съхранена за бъдещето ти на човек етична енергия; както е при свитата пружина, притиснали са те зле, значи имаш възможност за отскок в много по-висока орбита.

  10.09.1997

  Тщеславие ли е, че упорствам в недоимък да вадя лични работи на показ? Или то е дълг към способността ми да описвам живота като вълнение? Виждам се пътник, чиято раница е натежала от впечатления, и той търси начин как да се освободи от преживяното дотук. Който пожелае, нека взема каквото си ще; това повече няма да ме занимава! Ще съм отминал, освободил съзнание за други премеждия на духа, за други послания от Миналото на двата ми рода и нехайния към рожбите си Пловдив. Наближава осем. По небето – ни облаче. Кацнал съм на балкончето, отпивам вода с лимонтузу и захар, че в момента нямам друго, а ми е ведро и хубаво. Е, не е ли това спокойствието, към което откак се помня съм се стремил! Усещам наоколо тълпите настръхнали, изнервени хора себе си сами как съсипват в преследване на трошица слава или влияние, а жалки да не изпуснат онова, което съвсем не им принадлежи.

  12.09.1997.

  Занимавам се и днес с Библията. Посланията на ап. Павел до римляни, коринтяни (І и ІІ посл.), галатяни, ефесяни, филипяни, колосяни, солуняни (І и ІІ посл.), до Тита и Тимотея, до Филимона, до евреите. Ето го първостроителя на Христовата черква! Остарял, болнав, угрижен – минава ми презум. Нарежда напътствия, напътствия и пак напътствия. И нищо героично! Вгледаш ли се внимателно обаче, то си е подвиг от най-висока проба.

  14.09.1997., Кръстовден

  Вчера със сестра ми Ели и племенницата Емилия пропътувахме 36 километра до Пазарджик да приберем общо 68 (шестдесет и осем) килограма несмляна пшеница, някакъв вид компенсация за наследствените три градини от Борис Дявола. По обяд в апартамента на леля ми Васка (Василка) роднините ми сложиха трапеза. Мило ни посрещнаха роднините. Куп подробности от родословието уточнявах с моята леля Васка. Та ето някои ситни-дребни, които тепърва научавам...

  – Баба ми Вена (Невена, родом от Перущица) се е споминала на 16 януари 1964 г.; умъртвили я лекарите, че тя развивала захарна болест, а идиотите й биели юнашки дози гликоза. Предложих родът да се събира на уречен ден в някоя местност край Пазарджик или в самия Пазарджик. Да е в края на лятото, когато работата по полето привършва. Да речем, на 17 септември, когато е християнският ни празник на Света София и нейните три дъщери Вяра, Надежда, Любов.

  – За имената в майчиния род. Баба ми перущенлийката има по-голям брат Гълъб и по-малка сестра Цвета. От Калугеровския корен на дядо ми Борис е Мария – майка на едничкия Ненко. Рожби на Ненко са Борис и Мария, към която, едва 4-5-годишно хлапенце, застанал пред металната им портичка, крещях, докато някой от къщата им в дъното на двора дойде да ми отвори, та по цялата улица Тунджа се е носел викът ми "Бабо-лельо Мичеееее", защото имаха зла кучка, вързана на синджир от къщата в дъното на двора до металната врата – дребничката рижава кучка с рязана опашка Соня. Дядо не кръстил на родителите си, но нямам идея защо! Идея да си кръщава рожбите Вяра-Надежда-Любен дал Гълъб – братът на перущенлийката Невена. Така по негова идея се пръкнали в грешния свят рожбите на Борис Дявола: Вяра, майка ми Надежда (родена навръх Гергьовден), Любен, Василка (родена на Василовден), и най-малката и най-кипрата – Виолета (родена на Цветница).

  – 17-годишната Вяра като да е била обречена курбан за здравината на рода. Русо, синеоко, изписано като икона рядко красиво момиче. Изплашена до смърт от чарда пощръклели биволета една надвечер, когато се прибирала от училище, невидяната от мен Вяра, която учела в пазарджишкото Стопанско училище, залинява, за месец-два като вейчица се стопила и издъхнала. Ясновидец някой си от София предрекъл смъртта на Вяра, когато майка й го посетила в дома му. Ходел там ясновидецът, по думите на баба ми – тъкал като кросно напред-назад с облещени в тавана зъркели и говорел-говорел-говорел, все едно четял по книга, която Някой Отгоре му отворил.

  17.09.1997.

  Празникът на двете ми щерки Вера и Надя. Гледам как поемат в личния си живот. Крилцата им още слабички, но пак криво-ляво вече отстояват своето, без дотук да са отбелязали кой знае какви успехи. Ама пък що ли това е успех, всъщност? Може би успех е да приемам с вътрешно равновесие вихрещите се наоколо ми грабежи и унижения на моя народ, без да губя вътрешните мои си ориентири (злото е винаги по-слабо); без да губя онази вродена у всекиго от българите вътрешна светлинка, да изпитвам удовлетворение от малките си победи; да не спирам да мечтая; да не губя усет за смешно и самоирония. Леко мразовито е сутрин. Слънцето свети, но не сгрява. От изток долита тътнежът на влак, прекосяващ стария железен мост, строен от немците през 1942-1943 г., и тъкмо над лениво течащата към Бялото море Марица машинистът надува дрезгава сирена на локомотива. Уж е ведро, а съм като опънат лък. Ден подир ден животът ми се изнизва като зърна от кехлибарена божигробска броеница. Старая се да удържам светлинката си сред съсипията наоколо, ала кому ли е нужно това тук, което пиша! Не тъй далече отвъд хоризонта е Зимата, ала имам още толкова подхваната и недовършена делнична работа! Утре Тодор Ряпов – моят приятел от детството и юношеството, навършва своите петдесет. Жестока възраст! Виждам го Тодор Ряпов, като свиден товар покачил жена си Меди (Мазелтоф)***, двамата сина и куп роднини на раменете си. Щастлив ли е? Трябва да е щастлив с толкова народ наоколо; не знам само дали му остава време и за него си. Човек сам влиза и сам си излиза от този живот. Нормално е да го забравят точно онези негови хора, които след време ще се окажат на свой ред и те забравени под някой камък в древната пръст на Тракия.

  А любовта, а-а-ах, Любовта! Чудесно е, че този духовен, плътски и всякакъв друг разкош ме съпътства; а другото... Ами всичко друго – имот, известност, пари, то са сенки от вятър. Не съм споменал дотук, а вероятно и по-нататък няма да разправя за тях, но да ги спомена, понеже са невидима основа за познанията и мераците ми в моя живот на най-обикновен българин, избягващ многолюдните бъбриви компании!

  – Дачо Марсола и брат му Коста Щангиста, същият Коце, който на стария градски плаж край някогашния канал, обраснал с папур и тръстика, където е сега Гребната база, всяко лято неизменно се явяваше на конкурса за Мистър най-хармонично и красиво тяло, обаче момичетата го отбягваха, че главата му бе мъничка и лъскава като кратунка за баня, несъответна на широките мускулести рамене, развит гръден кош и стройни нозе. Трупахме се ние, хлапетата от махалата под Джендем-тепе, да заничаме, повдигнали се на пръсти иззад каменната ограда как долу, в ниското на техния двор се къпе зиме гол до кръста и как пръхти като кон под ледените струи вода направо от чешмата, как по сто пъти вдига над главата си собственоръчно направената гира от два каменни топуза, съединени с водопроводна тръба от три четвърти цол. Името "Коста" може и да бъркам, че прякорът май му бе изял името. Докато по-малкият му брат Дачо, надявам се и днес, ако е жив, още да мрази да си губи сополите, та ги сърба и гълта с опулени очи като яко изгладнял беден човек.

  – Баба Рекси. Кръстихме я Баба Рекси, понеже кучето й – як, едър оранжевокафяв космат пес, се казваше Рекс, а Рекс в хлапашките ни представи бе нещо много по-важно от сухата, кльощава, прегъната надве женица, която го извеждаше да пикае и кендза по три пъти на ден, разхождаше го, или по-точно казано, песът Рекс важен-важен разхождаше бабичката из кварталните градинки, завързана за луксозната му кожена каишка с ален пискюл.

  – Ангел Кудата, роден година след мен, и чалнатият му чичо Петьо – петнайсетина години по-възрастен от нас, хлапетата който сериозно ни обясняваше, че "куда" по рускаму язъйку значи куче и затова, значи, оттук-насетне ще пердаши всеки идиот, когото чуе да нарича племенника му Ангел Кудата. По такъв начин в съзнанието ни на диворастящи хлапета свърза навеки двете неща – името Ангел и прякора Кудата. Впоследствие Ангел Кудата при катастрофа с колата на баща си уби човек, полежа в пандиза и излезе оттам ловък комарджия, самоуверен търсач на силни усещания.

  – Глухият Киро Миньора. Защо Киро Миньора ли? Може би защото гледаше света като ударен с налъм или с мокър парцал, или като копач, току-що излязъл от забоя, такъв един чешит, вечно учуден, вечно съвсем не в час! И той беше доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му, бояджиите Кандемирови, го водеха със себе си да им помага; и с оклепан раздрънкан велосипед всяка сутрин и вечер го виждахме трудолюбиво как мъкня подире им бояджийската стълба и двете кофи с гасена вар, накичени по велосипеда.

  – Добричкият дядо Марин. Не го свърташе май на едно място, все тъпа с лъскава тояжка към Царския остров. Някога дядо Марин бил каменар, но мечтаеше внукът му Маринчо – мой връстник и сирак, чиято майка, щерка му на дядо Марин, умряла, да просвири на цигулка, цигулар виртуоз да стане, та чат-пак отключваше шкафа с големите каменарски чукове, свредла, длета и шила на двора, за да извади увита в снежнобяло платно от тензух олющена вехта цигулка: даде ни я на всеки от нас да я подържи за малко, да й се порадва, само Маринчо не ще и да чуе за мерака на дядо си, като дявол от тамян бяга по-надалече от дядовата цигулка, докато моя милост надуваше гайдата, демек, вървя месеци, години наред по петите на майка си и баща си, проглуши им ушите да му купят цигулка. И те, разбира се, не ми купиха цигулка!

  – Чичо Велко – татко му на Маринчо, също каменар. Този съвестен и кротък гигант чичо Велко веднъж яко ми се ядоса, като видя как, шестгодишен, рисувам в кухнето им къщурка насред полянка първом от покрива и коминчето, та ни изнесе на нас –двамата му сина Маринчо и Бобито (Борислав), и на моя милост, строго поучителна пространна беседа, че къщата се рисува както се и строи, най-напред копаш изкопа за основите, после вдигаш стените, прозорците и нататък, не се почва от комина и пушека; коминчето с пушека оставяш за най-подир, не и преди да си дълал с пот на чело дълбок ров за темелите и яко да си укрепил основите за бъдещата своя мечта насред тучна полянка.

  – Обущарят Бай Стефан. Невзрачно и ужасно злобно човече с огромна мушамена работна престилка, окачена за врата му, омазана в лепила и восък. Кърпеше по за лев-два износените обуща на комшиите. Грубо скованата му работна масичка бе до лехите с лук, марули и моркови. Същинска люта пиперка, за него шушукаха, че яко се озлобил към света откакто в годините след смъртта на Чичко Сталин Партията му била шута в гъза заради култ към личността на другаря Вълко Червенков. Макар петгодишният му внук Стефчо да се мотаеше около нас, поотракалите се донякъде момчурляци по на 8-9 години, когато ритахме топка в прахоляка пред къщурката на улица Ниш 3, случеше ли се гумената топка да прескочи в дворчето, обущарят скача пъргаво иззад масичката, продупчи с шило топката ни и ни я върне с чудни псувни на майка. Веднъж ме замери с обущарското чукче и то ми свирна току край ушите. 

  – Дебела Тота – майка й на хубавелката Мария Кандемирова; с вечно запретнатите до лакти ръкави: все нещо вари, пече, готви, бърка в дворчето на улица Ниш № 1. И досега няма за мен по-любим аромат от уханието на печени червени чушки; винаги ме връща в дни, когато обедно време на път към училище вдишвах иззад плътната им дъсчена тараба аромата на печени върху тенеке месести червени чушки. Както и в други няколко дворчета, раснеха и там нисички клонести дръвчета, отрупани със зарзали. Катерехме се десетина хлапета по камъните, струпани за строеж в двора й на Дебела Тота, да си пълним потниците с топящите се от сладост в устата зарзали.

  – Вера Тричковата. Живееше тя с господин мъжа си и едничкия им син в къщата на ъгъла между улица Ниш и улица Лагадина, единствената тук масивна сграда на три етажа, където пък в приземния етаж живееше Здравка Митърчева. В пети клас, вече се заглеждах по циците на Здравчето, чийто кривокрак очилат баща беше най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил да вземам книги за четене от кварталната библиотеката, която пък беше в частната сладкарничка на Бай Димчо, кривокракия бъбрив баща на Здравка все го виждах с неколцина местни михлюзи шах да играе, табла да трака или да спори за световната политика и империализма край голямата маса с вчерашните вестници и опърпаните от прелистване съветски цветни списания. Вера Тричковата – едра и с фасон на дама от сой, и възнисичката, тумбеста като футболен плондер Дебела Тота до едно време бяха първи приятелки, една ограда ги делеше, мир и светла любов помежду им царяха; и после се понесе слух, че жестоко се смразили, след като една нощ с нокти си драли лицата и косите си скубали една на друга заради няколко филии бял хляб и остатъци от недоядени кюфтета, пържоли и пилешки мръвки, когато двете чистели Тримонциум – като две гладни въшки баш на пъпа на Пловдив, окепазили възхода към сияйното бъдеще. Затова и тутакси били прогонени от хубавата работа край луксозните западняци. 

  – Бедните женици и дъщеричките им от Македонската махала, съседна на нашата махала, които рано сутрин и надвечер суркаха налъми, връщайки се от складовете по някогашната улица Цар Иван-Шишман, която започваше от моргата на Държавна болница и след триста метра стигаше до Пещерско шосе. Улица Цар Иван-Шишман по-късно лъже-демократите на Иван Костов и на Спас Гърневски я прекръстиха на улица Младост. Това беше ритъмът и мелодията на налъмите на македонките всяка сутрин по тъмно и вечер по тъмно на връщане от тютюневите складове по Руски – най-романтичния булевард на Балканите, отсам пловдивската Централна жп-гара.

  – Строгата и нежна обич на проклетата, но гостоприемна баба Катя Арапчевица, която ни черпеше с домашно печени курабийки, вечно в черно и с черна кърпа на главата, че мъжът й някога си починал, същата баба Катя Арапчевица, майка му на Джорджо, същия четирийсетгодишен Джорджо, който пръв от махалата ни събра пари да си купи лека кола – един двуцветен Москвич 403, някъде към 1958 г., и това беше събитие, гордост и за всички нас – бедняците, довлекли се тук от кол и въже.

  – Родопчаните дядо Григор с големите бели мустаци и бухналите му вежди и баба Дора, снаха им леля Дафинка, чиято участ бе да живее като монахиня с шевната си машина под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й на Дафина, чичо Васко, бил осъден на смърт, после на доживотен пандиз, и след тринайсет години в панделата се прибра един ден кротък, усмихнат, посребрял. И съм се чудил: а нали наказват само злите и лошите; защо слънчев човек и майтапчия като съседа чичо Васко Народната власт го осъдила на смърт? Дъхавото кафенце в приземното им стайче на дъртите родопчани още го помня, още ми сладни на небцето, а пред мен е натежалият от старостта дядо Григор – едър балканджия с бухалските му вежди, и ей тъй на, цъмън-цъмън-цъмън, подрънква на някоя от дузината си тамбури, гусли, гъдулки, и още какви ли не родопски му балалайки пред възхитените ни оченца на притихнали хлапета. Внукът Горчо – седмокласник, доста по-голям от нас, веднъж баш по обяд дядо Григор беше подбрал с откършен як салкъмов клон. Подрипваше Горчо скок-подскок, а дядо Григор го шибаше по нозете за най-новата му двойка!  

  – Ами чехкинята Стамена! Спипа я чичо Йордан – братът на мъжа й, че през нощта ходи да му сере пред портичката. Мъжът на Стамена в моите си представи издъхна от срам заради тъпата си чехкиня; носът му на този бахчеванджия Иван, колкото и печално инак да бе, весело се полюшваше над китките в дървения сандък. И значи този корав българин гурбетчия по Европа за мен се оказа първият мъртвец, когото с достойнство и смирение, сред лудешкия ни хлапашки кикот през сълзи, изведоха с магаренце, в каручка впрегнато, с вапцан в черно огромен чамов кръст от нашата бедняшка уличка Ниш; така тържествено той влезе и достойно излезе от живота ми.

  Въобразявам ли си, че пиша не от свое име, а от името на тези обикновени хора?

 Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 18 apr. 2020

Илюстрации:

 - 1980 г., с моя дърводелец пред Бачковския манастир.
- 1953 г., ние, хлапета от ул. Ниш и Цар Иван-Шишман.

___
* Даяна – принцеса на Уелс (родена на 1 юли 1961 г. в Сандрингам, Великобритания – издъхнала на 31 авг. 1997 г. в Париж). Петнайсет години е била съпруга на принц Чарлз, майка на втория и третия в реда наследници на Британската корона – принцовете Уилям и Хенри, внуци на кралица Елизабет II. Наричат я "принцесата на народа". Тя е личност, допринесла за развитие на благотворителността с многобройни изяви по света. Загива след автомобилна катастрофа в тунел насред Париж заедно със своя любовник Доди ал-Файед (1955) и шофьора на колата Анри Пол. Кръвните тестове сочат: шофьорът е пил алкохол преди инцидента. Колата Mercedes-Benz S280 се разбива в тринайсетата колона на тунела.

 ** Агнес Гондже Бояджиу, с монашеско име Майка Тереза е род. на 27 авг.1910 г.в Скопие, в семейство на албанци католици. Баща й умира ок. 1918 г., през 1928 г. тя напуска близките си и е приета в Ордена "Сестрите от Лорето”; повече не вижда майка си, ни сестра си. Около година учи английски в манастир в Ирландия, след което се установява в някогашна Британска Индия, където се отдава на послушничество в Дарджилинг, щата Бенгал. С първия си монашески обет (1931) приема името Тереза от Лизийо. Полага обет през 1937 г. като учителка. Самостоятелната мисионерска дейност сред най-бедните започва през 1948 г., като основава училище в Калкута, един от големите градове на Индия.

ВЪПРЕКИ

Хората често са твърде неразумни, нелогични и егоисти;
въпреки това, обичай ги. 

Вършиш ли добро, ще ти припишат егоизма и задните си мисли;
въпреки това, прави добро.

Имаш ли успех, печелиш фалшиви приятели и злобни врагове;
въпреки това, имай успехи.
Доброто, което правиш днес, утре сигурно ще бъде забравено;
въпреки това, прави добро.
Честността ти и твоята откритост те правят уязвим;
въпреки това, бъди честен и открит.

Което си градил с години на труд, ще го разрушат за една нощ;
въпреки това, продължавай да градиш.

Помощта ти им е нужна, но те ще те нападат, защото им помагаш;
помагай им, въпреки това.
Дай им най-доброто от себе си, и те може да ти изтръгнат езика;
въпреки това, давай им най-доброто от себе си.

  Автор на текста е Майка Тереза, чийто превод на български език пооправих. 
  *** На иврит изразът "Мазел Тов" се произнася за пожелание на светлина и добро. Ако при церемония около любим човек: сватба, рожден или имен ден, сте забравили готвените за поздрав думи, достатъчно е от душа да кажете "Мазел Тов (Желая късмет)!" Вж. http://xaf.dobrblog.com/articles/kakvo-oznachava-mazltof-mazal-tov.html Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (116.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (116.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   27.08.1997., продължение

  Чета евангелието. Защо ли отбелязвам несъгласията си спрямо християнския бог! Това от прекалено самолюбие ли е! Иисус за мен е от редките динамични личности, които, устремени към Доброто, жертват Себе Си. Отношението ми към Иисус е като към приятел, Който ми е на сърце, но не бих си позволил да Го видя покачен върху раменете си. Приемам странностите Му, харесвам Го – щом съм Го приел какъвто е. И слънцето има петна! 

  Какво е Иисус Христос? Не е ли спечелена битка на човешкия дух с човешката ни егоистична природа? Че е мъдър, спор няма, но е холеричен темперамент, което ще рече, че повече от другите е склонен към честолюбие, страстна убеденост в своето и ярко присъствие. Ако сляпото ми преклонение, овчата доверчивост е цел на този бог, няма как да съм Му сред поклонниците. Имам силно желание да Го виждам във фантазиите си, да разговарям по човешки с Него: и то както стопанин разговаря със стопанин, само не и каквото вековната религиозна практика опитва да ми наложи: с ратайско преклонение пред небесен пратеник. Каква ли скука, какви ли прозявки са да си заобиколен от богомолци, обладани от фанатичен екстаз?! Любомир Левчев (1935-2019) има подходящ стих – и в несъпротивлението падам като в целувка без любов. Привързан към християнството, това да, но не закопчан! Искам да усещам хоризонти на неизвестното и непостигнатото, не вътрешността на обор, с колкото и разкошни инкрустации да са украсени подът, таванът, стените.

  Предусещам, има и по-нататъшен, неизвървян път в стремежа на човешкия дух към божественото; говоря не за съвършенство, а за процес на усъвършенстване. Защото съвършен ще рече "свършен", съвършенство, т.е. "свършек", край, вечен покой и мир на праха му. Християнската идея предпочитам да я възприемам като лъч и подтик, но съвсем не сфера от светлина, в която да се гърча като насекомо, омагьосано от убийствения пламък. Поначало човешкото съзнание няма образ за безкрайността; може би затова Библията в този познат наш ограничен, краен свят се явява продукт на човешката ни невъзприемчивост към безкрайното, като образ на вселената.

  Иначе в черквата има уют, благоухание, иконите са великолепни метафори на укротените и впрегнати бесове; и все пак живият живот извън храма е далеч по-многолик, варварството – по-разнообразно, схватките с него – непредвидими, и никога не знаеш коя как ще приключиш.

  28.08.1997.

  Едно от малкото ми предимства е, че не съм се стремял да властвам. Разбирам, стремежът към власт е заложен в човешката природа, произтича от вродения ни егоцентризъм. Азът е сърцевина, фокус на Космоса (т.е. на усета ни за красивото, доброто, хармоничното) от най-ранно детство. Личните несполуки не ми смачкаха честолюбието, но ме приобщиха като че ли към океана от страдащи, които с тиха погнуса се отнасят към гроздовете от катерещи се, боричкащи се един върху друг слепци, упътили се да стават властници.

  Вероятно притежавам известна способност да манипулирам чуждото съзнание, ала властолюбието ми е органически противно и чуждо, вероятно понеже раснах сред унижавани и оскърбявани от властта най-обикновени българи. За нас успехът е продукт не толкова на комбинативен усет как да се представиш в пространството на държавния и обществения интерес, а резултат от много труд и малко шанс. Това е нашето самоограничение. Мястото ми е във втората, третата редица или по-назад. Когато прекосявам площада, не ми е уютно – съзнавам, че площадът не е построен специално аз да мина по него. Привързаността, съчувствието към човека в беда у мен не са любовно чувство, нито господарска надменност, а желание за съучастие, за разговор, макар по-често да съм рязък, отколкото отстъпчив и мил събеседник.

  И това знам – от онези съм, които първи загиват в сражение, та не им е съдено да маршируват с гъвкава походка и чупки в кръста на Парада на победителите. Имам проклетата способност да настройвам обществата от страхливци, или по-точно – от малодушни, насреща си; вероятно ги плаша със своята невъздържаност и тягостно замълчаване. Повече от личните ми акции са импулсивни, породени от моментната ситуация, съвсем не са планирани, нито старателно обмисляни, и това е една от причините да не направя кариера в журналистиката, в политиката, дори в личните си дела.

  Любопитен съм. Мога да анализирам, но оценките ми за личности или събития по-често са неточни поради моята умозрителност и очевидно пристрастие към собствените ми илюзии. Всъщност, харесва ми да съм това, което съм, някакъв си стипчив на вкус нрав. Моята злопаметност е дълготрайна, от време на време прокървява по-силно. Но съвсем не съм състрадателен, а по-скоро хладен тип, но в големи нещастия не съм имал случай да губя ориентация, напротив – нещастието ме тонизира. Смъртта (чуждата смърт) не ме разпилява, съсредоточава ме. Преживях и смъртта на родителите – баща ми на 61 г., майка ми на 63 г., когато съм съответно 36- и 41-годишен. Преживях смъртта им с почти хладен разсъдък, ала ето: години и вече няколко десетилетия водя с тях невинаги приятни, особено нужни разговори за мен, особено с баща ми, обикновения дърводелец от градчето Харманли.

  Новата прослойка заможни, доколкото ги познавам, не ме изненадват с кой знае какво. Смятам, че успяват благодарение на способности, плюс отсъствието на скрупули. Самолюбието ми на израснал по пловдивските прашни улици и катерил се като диво козле по скалите на Джендем-тепе някогашен хлапак надушва смрадта около значителна част от тези жалки щастливци с разточително обзаведените им частни дворци, построени за да изненадват с разкоша и кича, както и за да им се любуват с алчността на глупака, опиянен от придобивките.
  Когато народът масово бедства, гротеска е гримасата на самодоволното леко отегчено в елегантността си възпитано говедо с отработените си по западен стил фини обноски. Но това е! Хиляди страници могат да бъдат изписани по този повод без особена полза. Истината е, че се преобърна смисълът, който носеше увереност у нормалния, у моя събрат българин. Свобода, братство, равенство?! Облечени в богатство и власт, видях как се промениха надарени с упорство, талант и шанс мои добри познати. И откривам в демонстрациите на самолюбие от тяхна страна прикритото у тях разочарование, че не са намерили, ах, Боже мой, не намерили и грам щастие в парите, славата, властта. Господи боже, ечи от жестовете им, от изстудяваните им като в дълбок зимник каменни физиономии, толкова се измъчихме да докопаме тези благини и кеф, а сме си същите. Пред очите ми сега са двама несретни по участ: банкерът Валентин Моллов (1954)* и политикът Евгений Бакърджиев (1955)**, двама братя по нрав, по своему нещастни, едва скрито разочаровани от успеха, скучни на самите себе си.

  По времето, когато днешният премиер*** беше финансов министър, г-н Моллов, носи се мълвата, си наел оркестър от двайсетина чалгаджии да свирят и пеят от сутрин до здрач в крайморския му частен дворец, само за да смачка фасона на отмарящия на ведомствени начала в онзи сезон пръв финансист на държавата. Е, това са им на тях задевките, това са им развлеченията! И то пак е България! Съставяме я всички ние – и богати, и бедни, и талантливи, и некадърници, и разсъдливи, и простаци, паленца и престарели разбойници, простовати хора и висши негодяи не толкова за похвала. Но България, това е общият ни манталитет, общата ни ахилесова пета. България е общият наш живот в безредие, когато не виждаш наоколо си нищо здраво, нищо точно, когато опасността те дебне отвсякъде, и най-много иде тя откъм твоите близки. Това сме всинца ние: талантлив народ, задръстен от плевелите на лошото възпитание!

  Кому е нужно българи да воюват срещу българи? Левски е митичният ни Учител, голямата ни фигура. Да си кажем кривиците и да се поправим, ако ще вървим наедно, ако сме българи... Цитирам приблизително! Страшно и ужасно хубаво ми звучи. Този наш български корен доста е нападан, доста е наскърбяван от чужди, още повече от свои; и кой ли друг му е говорил с такава строга любов и угриженост както карловеца, от 12-годишен сирака Васил Кунчев? Левски неслучайно се отделя от онази показна – черковна страна на религията; народът усетил, че е Апостол, но апостолството му излиза извън канона, за да продължи християнската философия. Мисля си, ако го има, ако съществува, Иисус ще е доволен от такива свои хора, които – в спор с официалния самодоволен клир, продължават делничната Му работа над общественото съзнание, над представата за чест у човека.

  Почитта у българина към Господ Бог няма общо с черковния ритуал; тя е на по-съкровено място; и това чат-пат трябва да ни се напомня – за да започнем трезво себе си да приемаме. Посланията на християнския бог разчитат на самоуважението, а не на страхопочитание (както е в исляма). Който сам себе си умее да оцени, няма как да си позволи да извършва и идиотщини, нали! Другояче казано, само с гласуване на закони, наредби, правилници, инструкции работа не се върши. Обикновеният гражданин на Републиката трябва да е убеден в себе си, в нравствената си сила, а не да е притискан от закони, създадени за удобство на отличните адвокати и на интелигентните измамници, които отличните адвокати умело защитават. Между другото, подозирам, че значителна част от законите ни, гласувани в Народното събрание, са предназначени не за българи, свято спазващи Десетте божи заповеди, а за да може замогналият се наглец пред съда да докаже, че са чисти делата му, позовавайки се на врати в закона. Или как беше онзи лаф на шопа: Закона ли? Законо е врата у поле. Хей, Балкан ти роден наш, хей, поле широко, брей! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в  Европа

Plovdiv, edited by 17 apr. 2020, Разпети петък

Илюстрации:

- Христос след бичуването преди да го разпнат на кръста.

- Християнският храм сред разрушената Асенова крепост.

___
* Типичен Blubber-lipped (г-н Надути устни); Blubber brained - идиот, https://desebg.com/reshenia/1341-2013-07-17-12-36-12  

Валентин Моллов

** Вж. https://btvnovinite.bg/predavania/evgenij-bakardzhiev-s-ivan-kostov-ne-kontaktuvam.html

*** Иван Костов  (1949). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (115.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (115.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   26.08.1997., продължение

  Днешните историци, когато говорят за грандоманщината у Фердинанд, забравят, или по-точно, затрупват с отрицания едрите здрави темели, които някога полагал в основите на Българската ни държава този непознат дотогава по нашите си мащаби първо-строител. Войска – дръзка, наперена, дисциплинирана, със самочувствието, че е каймакът на обществото; неподкупна държавна администрация; просперираща средна класа; интелигенцията – с претенции да се съизмерва с Европа. Това малко ли е? Имало луд блян по Велика целокупна България, имало и нескопосни акции за приобщаване на българите от отнетите наши територии; имало пренебрежение към министрите и парламента... Па то в коя ли държава не ги е имало!

  Другарите и другарките въведоха този тъп стил – да се разхвърля съграденото от поколения политици преди нововъзкачилите се управници, да се започва винаги от нулата, неизменно върху добре смлените градежи на старото. Ето го и любимеца на българските ни интелигенти, отскубнал се из идилична възрожденска Копривщица, бохем, любител на добра компания държавни чиновници пред халба ледено пиво в точене на сладки масали, тъжния любовник, свенливеца, попаднал някак случайно сякаш в столичния световъртеж, страдалеца по драмата "a la francais" на разблудна умозрителна царкиня от сънищата, отрицателя на Фердинанд, ветрогона, наивника Дебелянов, малко преди сам да изгори в епизод от кървавата драма на Балканските войни:

     За старий свят настават сетни дни;
     разкъсват се верига след верига -
     и над самите му развалини
     на правдата олтарът се въздига.

  Отсъствието на дебел пласт култура в политическите и обществените дела влече до ей такива "олтари, знамена, търсен брод, бряг в пурпурна позлата и светла вяра в новия живот". Но това отрицание на всичко минало и настояще ще го срещнем и у Христо Ботйовъ:

     Тъй върви светът! Лъжа и робство
     на тая пуста земя царува!
     ---------
     ...кипи борбата и с стъпки бързи
     върви към своя свещен конец...
     Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

  Като че духовните ни първенци да са се възпитавали единствено от Вехтия завет, където властва правилото Око за око, зъб за зъб! Тази нишка в мисленето тук, като е присъща на балканската традиция, дали е българска черта? От Раковски насам ни се внушава отмъщението и разрушението като начало на качествено новото. Млади и сърцати, жизнени и неопитни са и гениалният Христо Ботев, и нежният поклонник на френска отвлечена от реалността декадентска поезия Димчо Дебелянов. Нямали време да преосмислят у себе си тоталното отрицание в сюжети на съзиданието. Че какъв им е идеалът, към какво ли се стремят? Първият – да види, най-общо казано, отечеството си свободно, или образно по-конкретно: да загине достойно; вторият е устремен към "бряг от пурпурна позлата", демек вапцан в ален металик въздух под налягане. И двамата нямат солидна идея какво да се прави, след като бъде добита свободата или след като безбройната рат открие търсения брод от пурпур и злато.

  Като Ботев са разсъждавали мнозинството от националните ни светци. Народът обаче, мисля си, е по-мъдър от фанфарони като Георги Бенковски. За съжаление в политиката ни, тъй като сме една от младите европейски държави в съвременния свят (не в исторически план), ние и досега следваме завета на Ботев, ала не завета на Левски. Колко по-героично изглежда рушенето, загиването с песен на уста! Далеч по-малко театрално е да зидаш тухла след тухла, да отстояваш не само своя живот, но и енергията на нацията пред връхлитащите стопански и политически катаклизми. В такъв план симпатиите ми определено са на страната на творци като Вазов, които с мъдро смирение са се вглеждали и вслушвали в посланията, идещи от дълбините на катадневния непразничен живот на обикновените "необикновени" българи.

  Уважението ми към самовлюбения и чужд Фердинанд е по някакъв особен начин сраснало с уважението и респекта ми към моя български мъченически перущенски и калугеровски род. Какво значение в такъв случай да отдавам на обстоятелството, че Кобургът, който по характер никак не ми е присърце, бил издънка от някаква там монархическа династия? И партизаните от антифашистката съпротива в детството, юношеството и младостта ми се струваха прекрасни; но трябваше да се осъществи мечтаното от тях или от онези фанатични кариеристи, които ги наследиха, да станат явни "някои подробности" от т.нар. концлагерно възпитание на новия човек, за да разбера какъв е резултатът след всички онези подвизи и саможертви, коя е силата, тласнала ги за нечия изгода безскрупулно, пресметливо като хекатомба в смъртта.

  Жестоко е да се каже, знам! – но такава е печалната истина: светът се интересува от резултат, не от чудесните намерения и блянове дори на най-обичаните ни герои. А вероятно някъде е възможно героизмът да съществува и ей така, сам за себе си! 

  Не съм склонен да нарека саможертвата на антонивановци през зимата на 1942-1943 г. героизъм; по-скоро мисля, че е престъпление на онези, които са ги пратили преднамерено, планирайки политическия ефект от това чисто по сталински модел организирано "мероприятие". Подобни верноподанни партийни чиновници с ореол на недосегаеми доказваха в годините на т.нар. народна власт същото отсъствие на скрупули. Стига сме се правили на наивни!

  Народът е по-голям дори от своите светци. Трудното е все пак не да умреш, а да оцелееш, за да продължиш, пренасяйки от миналото към бъдещето посланията на българската духовност и присъствие в съвременната общочовешка цивилизация. Историята ни е написана крайно едностранчиво. Преклонението ми пред титани на българския гений, като Раковски, Каравелов, Ботев, Бенковски, нима е редно да ми затваря зрението както за лутаниците им, така и за други, по-обикновени на вид, но не по-малко ярки строители на националното ни самосъзнание? Но тях кой ги знай! Простолюдието си пада по шарениите, по патакламата и гръмката фраза, трясъка и героическата поза с юнашки възглас. Е, стига вече! Детството на едно общество не може да продължава до безкрай... Искам, когато хвърля поглед назад, да откривам перспектива в стореното от поколенията българи преди мен, а не развалините, над които нови минарета някой въздига, и този нов месия всички преди себе си отрича.

  Историята е една река, всички сме кръвно свързани в едно – герои и малодушни, предатели и мъченици, красиви и уроди. И не е малка храброст себе си да приемеш такъв, какъвто си, а не какъвто ти подсказва чуждата мода да се правим на велики. Ако България все още може да бъде онази "държава на духа", за която чужбината нехае, мисля си, нямаме основание да се срамуваме от грешки, каквито е допускала всяка общност, докато се е формирала в модерно, т.е. в човеколюбиво общество. Не желая да ме изкарват ни по-възвишен, ни по-глупав, отколкото съм. Историята ни е нужна за поука, не за да се съзерцаваме. Е, толкова ли е трудно да се разбере?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 apr. 2020

Илюстрации:

- Катуница, Цар Киро* с любимия си трон, 2014 г.
- Младият Фердинанд Кобургготски, 1861-1948 г.

–––

* Вж. https://offnews.bg/razsledvane/koj-koj-e-v-teftercheto-na-tcar-kiro-290702.html , типичният "бизнесмен" в период на уж-демокрация, когато нацията я разграждат по план. Бел.м., tisss.