ВЕДРИНАТА НЕБЕСНА

ВЕДРИНАТА НЕБЕСНА

     
     Ведрината небесна, когато изгрява зората;
     Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух -
     Всичко това е нищо
     Пред красотата на моята мила. Гуидо Кавалканти*

  Очите й са толкова светли, че никаква сянка на тъга не се забелязва в тях. Главата си държи гордо изправена върху изящна шия и с това шалче на едри бели петна: черно копринено шалче на едри бели петна, отдалеч прилича на лилия. Каква е тази спокойна самоувереност у нея? Тя не навежда виновно очи като малко дете. Около нея е тихо и хладно. О, колко прикрити вълнения около нея!… И винаги сънуваше едно тихо и хладно езеро, дъжд от лилии, които трептят в синевата на небето или в зеления цвят на боровете, бял лебед, който дрезгаво пее. Сънят се повтаряше все по-често напоследък. Събуждаше се посреднощ, сядаше в леглото си и гледаше...

  Беше началото на есента, когато един ден го остригаха и след две прехвърляния от един влак на друг, след продължително очакване на някакъв запустял перон и след краткотрайна нощ без сънища се озова в своя нов свят. Сутринта им казаха, че трябва да се изкъпят, после ги строиха трийсетината новобранци в огромно кафяво помещение и той видя дрехите, видя леглото, шкафчето си, видя другите момчета. Те дружно се усмихваха на пълничкия началник, побутваха се с лакти и избягваха да говорят. Есента и зимата неусетно се изнизаха. От есента запомни придошлата мътна река, в която се изливаше неспирният дъжд от небето, а зимата го върна пак в ранните момчешки години с пухкавия сняг и звънците на една шейна – шейната от Коледния му сън.

  Рано през пролетта възрастен мъж с пагони на майор, чието малко име не знаеше, го извика при себе си. "Ще пишете дописки" – рече мъжът, обърнат с гръб към него, загледан към плаца с маршируващите строеваци. В канцеларията бе топличко, даже уютно, а вън духаше силен мразовит вятър.

  По онова време тайно от света съчиняваше твърде слаби стихове за природата, за малките неща, които му правеха силно впечатление. Когато тревата край плаца избуя и буковите дръвчета в рехавата горичка се раззелениха, обзе го носталгия по родния град, в сънищата му се запремятаха позабравени спомени и изведнъж откри отново своя някогашен сън: Тихо езеро сред гора, дъжд от лилии, които трептят в копринената небесна синева, лебед, който пее сред кристалния планински въздух. Една утрин, когато глухо и сиво ръмеше, те излязоха сред големите голи хълмове, обрасли с ниски храсти, разпръснаха се във верига, надянаха новите противогази и дружно тръгнаха в атака. В онова сражение изгуби скъпата си резервоарна писалка и после си я представяше кацнала върху темето на някой от превзетите хълмове.

  Мъжете имат тази слабост да преразказват моменти, когато са били победители. В героическите съчинения винаги присъства знак, който предрича успешен завършек; там винаги има нещо, което трябва да предизвика възхищение у слушателите. Това са спомени. Спомени за мъжество. Ето един такъв спомен! Дадоха му шест пачки с по пет патрона. Той зареди карабината си. Караулният началник го изпрати до поста и се прибра. Така го оставиха сам. Беше безлунно, каменистата пътека лъкатушеше ту из влажен дол, ту край тъмнееща като древна тракийска могила височинка, и той непрекъснато се препъваше с големите си войнишки обуща. Към полунощ захвана да ръси ситен снежец. Сняг през април! Вятър подхване снежния рояк, завърти го над едва забележимата бодлива телена мрежа и отлитне в мрака. Заболяха го очите от взиране. Ай, как се страхуваше! Боже мой, как се страхуваше! Дръпна затвора на карабината и набута с палец патрон в цевта. Гората наоколо шумеше и се движеше като жива. Имаше смътно предчувствие, че някой ще го нападне. Как? С нож, откъм гърба. И всичко ще стане толкова бързо, че още докато да се обърне ще е мъртъв… Представи си празната тенекиена каска, която се търкаля към дола, подскачайки по камъните. И тогава изведнъж го обхвана някакво себеотрицание. Беше му все едно дали ще умре, само да не забрави да натисне спусъка. Разтрепера се от яд към този подлец, който щеше да дойде откъм гърба му… Та ето, в такива моменти мъжете се научават да псуват. И той започна да псува: отвратително, цинично, грозно. Той не хлипаше, ами плачеше и псуваше с всички сили сам в необятната настръхнала гора.

  Влечението към момичетата се събуди твърде рано у него. Спомняше си, бе едва деветгодишен, когато направи първото плахо признание пред себе си, че е влюбен. Любимата носеше очила с дебели рогови рамки, имаше светлосини панделки и най-краткото име на света – Ея. По подобие на възрастните, той си изгради безоблачни перспективи и слънчеви полянки от щастие; затваряше се някъде скрит в самотата и сякаш опипваше с треперещи пръсти бъдещето. Това бяха първите погледи към големия свят. Тресеше се цял от вълнение, като преценяваше бъдещето на живота си, устните му пресъхваха. Късно вечер, когато всички вкъщи заспиваха, изморени от напрегнатия ден, той – невзрачно хлапе с лунички край очите, се измъкваше бос иззад детския си ъгъл и шляпаше важен по дървения под с цигара между зъбите. Луната висеше като зряла круша зад кръста на прозореца и той, кръстосал ръце и нозе, седнал в овехтелия огромен фотьойл, дълбокомислено я съзерцаваше: "Ще се оженим, ще ни се родят деца, ще си пусна брада и ще пиша стихотворения, а пък тя ще е учителка, непременно учителка на най-малките". За съжаление Ея се оказа значително по-хладнокръвна от него, така че в тази своя първа измислена любов той претърпя първото си поражение.

  Двете войнишки години изкара в стационарна военна радиостанция, замаскирана като безобидна горска вила зад поделението. В градинката й растяха цветя, беше спокойно, пчели, синигери, сипки, орехчета кацаха по цветята, а свраките кресливо разговаряха помежду си от ниските клони на рядката горичка. Когато начена есента и започна втората година, пратиха двама новобранци. Единият бе грозничък момък. Чувстваше суровата му лична философия: както нареди началникът. Момчето бе изпълнително, а него това пък го ядосваше и реши, че никога няма да свикне с този глупав новобранец. Момчето се залавяше с най-тежката работа, без да хленчи, без да търси помощ. Това неговото бе друг вид самота: самота – дълбоко самоуверена.

  А той? Ами той все витаеше из примамливото бъдеще или търсеше усамотение в облаците, в тревите, в едва забележимите цветенца, в буболечетата, които пъплеха по земята, в потока, който се виеше из влажния сенчест дол и понякога тайнствено и подземно бучеше. Всеки залез за него бе събитие. Далечните бледосини планини бавно посивяваха, небето се изпълваше с оранж и виолетово, дърветата изгубваха зеления си цвят, срамежливо се отдръпваха в падащия полекичка здрач, слънцето – древен бронзов щит, постепенно расте, все по-наситено жълточервено, потъне до половината, а после по-бавно продължава да се спуска отвъд дъното на хоризонта. И в такъв миг из някоя катранено-черна сянка изпълзяваше с разпилени коси вятър и подгонваше първите плахи звезди по небето. Тези звезди, пламтящи и красиви, го вълнуваха. И как се опияняваше! Хората сякаш преставаха да съществуват. Стоеше сам върху темето на потъмнелия хълм – един мъж, който не познаваше мъжество. И нощем – пак, преживяваше съня си: огледално езеро, дъжд от лилии, трепкащи в синевата, бял лебед, който дрезгаво пее.

  Необяснима е причината за честите му влюбвания. Втората му любов бе красива, мургава, черноока. Хареса я, още като я видя, от пръв поглед. Това стана, когато бе шестнайсетгодишен. Той пишеше, т.е. подреждаше стихове, и то май бе достатъчно основание да придобие поне външно самоуверен вид. На новата си любов посвети цяла дузина безлични стихотворения. Изпитваше срам, като й ги четеше. Ходеха на кино или сядаха в някоя отдалечена квартална сладкарница. Вечер я изпращаше до железопътната линия между двата квартала, до семафора преди прелеза. Опита се да си спомни какво си бяха говорили в онези вечери, докато я изпращаше до жп-линията: всичко беше избледняло и напразно хапеше устни. Помнеше мелодията на гласа й, думите не. После дойде зимата. Улиците потънаха в пухкав сняг и фенерите нощем призрачно светеха над пейките в градската градина с меката си млечнобяла светлина. И тогава тя се разболя от ангина. Преместиха я в градската болница до жп-гарата. Всяка неделя купуваше с дребните си спестявания три големи червени карамфила, и като го бе срам лично да й ги поднесе, увиваше ги в местния днешен вестник, току-що купен от павилиончето, и молеше сестрите да му помогнат. Когато оздравя обаче, тя се държеше с него учтиво, избягваше вече предишните им дълги разговори, не му позволяваше да й бъбри за себе си. И той не успя да превъзмогне гордостта си, предпочете да мечтае в дългите зимни нощи със своя неизменен сън: огледално езеро, дъжд от трепкащи в копринена синева лилии, лебед, който пее.

  Така течеше неговата военна служба – еднообразно и в непрекъснати копнежи, в непрекъснати възпоминания. Вече към края на втората година той получи още една длъжност – зачислиха го към библиотеката. И сега вече имаше повече време да се отдава на самотата. Затваряше се там и дращеше стихове. Всичко описваше в тях – всичко, което не разбираше, тук се опитваше да си обясни. Животът му започна да му изглежда кратък, и скрит в някой ъгъл на библиотеката, трепереше от отчаяние. Никой не се интересуваше от стиховете му. В самота се раждаха слабите стихове – посинели късчета месо, мъртвородени. Самота лъхаше от всеки ред и страница. По листовете висяха нарисувани с думи образи на самотата. Хубави, ала мъртви. Той описваше ту недостъпна жена и отбелязваше отдолу И САМО ЕДНО МОМИЧЕ, С КОЕТО СЪМ СТРАШНО БОГАТ, ту с думи рисуваше пролетен пейзаж, сред който в бебешка количка дими цигарата му. (Ай, че глупост!) А пишеше, пишеше, през всяка свободна минута пишеше, но кое беше това умно красиво момиче, и сам не знаеше.

  Когато се връщаше в строя сред приятелите, беше съвсем плах, съвсем неуверен, макар да полагаше усилия да изглежда поне само студен по нрав. Самоувереността, която някога му служеше за прикритие, сега му се изплъзваше. Той протягаше ръце да се хване за нещо като удавник във водовъртеж. Скоро приятелите престанаха да го приемат с доверие, решиха, че е болнав и изнежено мамино синче, та прикриваха опасенията си с великодушно снизхождение.

  След това се появи Ема. То стана четирийсет дни преди заминаването. Любовта им беше ефимерна и кратка, най-крехкото цветче на земята. Той се показа дързък: обичаше я, но я отдалечаваше от себе си. Не се опита дори да я целуне. Че каква любов е това? Никакви нежности. Направи я муза на първобитните си стихове. От стиховете му можеше да се заключи, че е опиянен от силна любов, но не, не беше. Накрая съвсем се затвори в своя таен вътрешен свят. От работите, които пишеше, личеше, че много желае да бъде обичан. Но само желание, без опит да се приобщи, да се привърже към когото и да било, без резултат. И той – не особено едър, даже дребен на ръст, с лунички край очите, черни, като въглен искрящи очи, напразно си повтаряше сутрин в леглото: "Тя е загадъчна. Аз съм загадъчен. Ние сме загадъчни. Всички сме необикновени". Това се случваше в течение на една-единствена есен – първата негова есен в казармата. След като си спомни онзи сън, забрави тези неща.

  И тъй, езеро като парче строшено огледало, повяхнали лилии, които като слуз се стичат от небето, грозният дрезгав грак на умиращ лебед.

  След изтичането на двегодишната служба, когато бе отминала дъждовната есен и зимата предлагаше очарователни занимания край буйно пламтящия огън, той се зае да обработва част от стихотворенията и да ги разнася по разни столични редакции. Отвсякъде му казваха, че е прекалено субективен, че е самоцелен. Продължи да се измъчва над работите си, но не задълго. Един ден метна всички дотогава съчинени стихове в огъня и се опита да пише като професионалните поети. Новият начин на писане му донесе жадувания успех. Приеха го добре, издадоха му сборник стихове, включиха името му дори в литературния обзор за изтеклата година. И ето го днес. Върви по заснежената столична улица. Пръхкавият сняг скрипти под стъпките му. Пуснал си е брада. Отива му. Върви. След него се стопява огненокоса порцеланова фигурка – дребно, невзрачно хлапе с лунички около очите, измъкнало се босо иззад детския си ъгъл и шляпащо важно по дъсчения под, стиснало цигара между зъбите; луна, която виси като зряла круша зад кръста на един прозорец. А също отлитащият сън: езеро… дъжд… лилии… лебед, който не пее**.

  София, 20 декември 1967 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 mar. 2020 

___
* 

Guido Cavalcanti (1250-1300) – поет и философ, представител на "dolce stil nuovo" (сладък нов стил). В ръкописа си "Нов Живот" Данте го нарича пръв свой приятел. От 1290 до 1295 г. е член на Общинския съвет на Флоренция. Показно умъртвява водача на политическите си противници Корсо Донати, заради което е осъден на изгнание в град Сардзана (24 юни 1300 г.). На 19 авг., след като заболял от малария, разрешават му да се завърне в родния си град. Издъхва няколко дни по-късно. Погребват го на 29 август 1300 г. в църквата "Санта Репарата", чиято основа е под днешната флорентинска църква "Санта Мария дел Фиоре". Автор е на сонети, канцони, балади, пастирски идилии, граматика и помагало по реторика. Като поет Данте Алигиери (1265-1321) започва с имитиране на влиятелния по онова време лирически поет на Италия Гуитън д'Арецо, но скоро променя поетиката и с приятеля си Гуидо Кавалканти основава школа за писане на стихове, наричана "сладък нов стил". Основната му отличителна черта е върховната одухотвореност на любовните чувства. https://srcaltufevo.ru/bg/100-interesnyh-faktov-pro-avtora-dante-aligeri-aligeri-dante-shag.html

** Мълчалива птица, лебедът пее само преди да умре. Затова изразът "Лебедова песен” означава жест на отчаяние, последно сбогом. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (98.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (98.)

    Величието у човека се корени в осъзнаването на нищожеството му...*

   04.05.2000.

  Отрицанието утвърждава! Щом отричат нещо, значи то има, макар с отрицателен знак, тежест в разсъжденията им. Иначе биха ли го отрицавали! И с колкото повече страст го отхвърлят, толкова по-важно за техния живот, значи, е било. А защо било! По-скоро бива да се каже: още е. Как ще обясниш на глухия що е мелодия, на слепия – цветна градина какво е, на глупака – що е философия! Душевната посредственост настоява подир всяко усилие наградата – в материални знаци, тутакси да последва. Това са т.нар. хора на тънките сметки, уплашени да се не минат, стремящите се към лична изгода от всяко положение, накратко – конюнктурщиците. Но струва ли си да спориш с тях? Приеми ги с разбиране и състрадание. Обграждай ги, доколкото ти е възможно, с любов – понеже едва ли съзнават какъв разкош е да се изтръгнеш от грижи по материалното. Най-лекият начин за това е, като не отдаваш повече усилия върху придобиването на власт, слава, предмети, отколкото си заслужава. Нарушиш ли мярката, изгубен си.

  Задъхани, потни, боричкат се с лакти и нокти, зъбят се, чорлави, омразни дори и на себе си. И за какво! За някое кокалче, трошица, залък от нечия трапеза. Личат по недоверчивите си муцуни. Опасяват се, че ловък измамник планира да ги излъже и да се възползва от тяхното. Така сами себе си наказват, изпохапани от собствените си бесове. Това не е страстта да бъдеш, а ненаситата да грабиш, която се не засища, докато не излапа най-накрая и самия лакомник. И ходят като прокажени между нас.

  05.05.2000.

  С лъжливи факти могат да ме заблудят, със стила си, обаче, не! Истината не е във факта, откъснат извън контекста; истината е в стила. Още повече, фактът винаги се явява нещо по-кратко от стила, който се гради върху продължителност и система от факти, интервали, паузи, повторения, привички. Фактът, взет сам за себе си, е точка на познанието и нищо повече; низ от факти може да ме ориентира за скритата в тях идея, и пак не е сигурно дали това е наистина идеята на извършителя или е заблуда на моето въображение, на представата у мен. При стила няма как да се заблудя, ако съм съвестен и прилежен спрямо живота и човека. Стилът на древния елин Сократ е човеколюбиво-патетичен, и с тази своя особеност полекичка ме дразни, стилът на Платон е аналитично-дидактичен, и този стил също не ми е по вкуса; виж, стилът на Аристотел най ми допада от тези трима велики елини, защото е кристално ясен и не се разпростира надлъж и шир, и мога да открия неизбежната манипулация (казано в положителен смисъл). Нали не е задължително да ти въздишат тежко и сластно, ако са влюбени в теб! Силните чувства, силните енергии не са в блеенето, в гладкостта, в ритмиката; те са грапави – защото са под повърхността, а не в изблиците навън.

  Интересно – Платон се ражда, когато учителят му Сократ е 42-годишен. Аристотел, ученик на Платон, се ражда, когато учителят му е в 43-та си година. Епикур – ученик на Аристотел, се ражда 43 години след Аристотел. Случайност или закономерност? От кого би следвало да се уча! Кой ли е мъжът, роден около 1905 година? Древните елини чествали акме – върхова форма на дух и тяло, когато мъжът изпълни своята четирийсета година.

  "Тук-таме, макар и мимоходом" – фразичка на Георги Първанов, лидер на БСП, в интервю с Иван Гарелов по тазвечерната "Панорама" на Българската национална телевизия. "Може би ще има опити за протест, но те ще са безуспешни" – думите на друг плондер (въздух под налягане) от БСП. "Вижте какво аз, ъ-ъ-ъ-ъ смятам, че са големи" – отговор на Красимир Премянов на въпроса Как преценявате шанса си да бъдете избран за председател на БСП на конгреса? Е, как тримата да не ми станат симпатични със своята ярка посредственост!

  16.05.2000. 

  Блез Паскал пише своите "Мисли" от трийсет и четвъртата до трийсет и деветата си, последна в живота година, като отдаден на християнската догма мъж. Въпреки това, талантът му спори с убежденията му на католишки теософ. Чета доста мисли, които бих оспорвал, но си отбелязвам това-онова. За доста повече неща се смятам ограбен от Паскал (1623-1662 г.), защото съм ги мислил за лично мои открития. Ето такова едно: "Величието у човека се корени в осъзнаването на нищожеството му"*.

  "Кристо е загадка" (за Христо Явашев, 1935). А Пабло Пикасо (1881-1973)?! Двама имитатори в изкуството! Нещо като нищо на света, или гавра с благоприличието на нормалния градски живот. Шарении с претенция, напомняща заможен селянин с фрак, дипломатически цилиндър и дървени налъми, нахлузени на бос крак. Защо е това предизвикателство? Липса на творческа енергия, прикрита като ерупция (изблик) на мощ?! Не знам. Мирише ми на мокра перушина, на импотентен и много представителен мъж, който разказва спомени за сексуалните си подвизи. И какво, като снобеещи критици с университетска титла прехвалват двамата, подмокрят се май от възхищение пред всяка щуротия, която сътвори "геният"? Така ли не се намери един нормален: някой овчар по планините, простоват селски бъчварин или самотен мореплавател, който рискува живота си в океана, да ни предупреди да не се гаврим с изкуството, с Бога у всекиго от нас? Тържество на текстилната промишленост или на боите, купени от магазинчето на Татко Танги. Да вървят по дяволите!

  17.05.2000. 

  Бъбрели си някога: майка, когато била бременна с мен, та бъбрели си майка ми и двете й по-малки сестрички за грижите около новороденото. "Харно, дано бебчето е кротичко! Ами ако се случи ревливо джераме**? Какво ще го правиш, а, како Наде?" И милата ми бъдеща майчица рекла: "Ще го бия, ще го бия, ще го навра под кревата от бой, докато млъкне". Заседнало това нейно "ще го бия, ще го бия, ще го навра" у двете ми лели – Васка и Виолета, и когато малко по-късно съм се пръкнал, и когато наистина съм се случил и пиклив, и ревлив, притеснени двете посрещали дошлата си от Пловдив в родния Пазарджик с големи сини кръгове под очите, изтормозена и силно отслабнала Надка с един и същи тревожен въпрос: "Живо ли е още бебето?"

  Петгодишен. Преселили сме се отскоро в избата на пловдивската уличка "Ниш". Виждам се току-що изтърчал на слънчице. Сутрин рано. Слънцето се вдига откъм моргата на Държавната болница, заслепява ми очите, минава доста време, сълзя, докато следя прелитащия самолет на "ТАБСО" (транспортно авиационно българо-съветско обединение). Чудни утрини на моето чудно детство!

  Кажеше ли госпожа Дора Попова, класната ми ръководителка от I до IV клас, че ни предстои родителска среща, свиваше ме стомахът – знаех си, че вечерта пак ще има "дървен господ" (пердах). Чаках майка ми да се прибере от училището, чаках я вън, на улицата. И тя все със зачервени очи си идваше. След десетина минути излиза на вратата и започваме с нея ей такива ми ти дипломатически преговори:

  – Хайде, прибирай се.
  – Ще ме биете ли?
  – Няма да те бия.
  – Ами татко... Той ще ме бие, нали?
  – Ще видим.
  – Е, тогава няма да се прибера.
  – Баща ти е каталясал от работа. Хайде, че сядаме да вечеряме.
  – Не ми се яде.
  – Цял живот ще ни излагаш! Омръзна ми. Не те ли е срам! Да се червя аз заради него... Хайде, че комшиите нас гледат!
  – Няма да ям.
  – Ей сега ще излезе онзи!... Ще видиш ти!
  – Нищо не съм направил.
  – Нищо ли? Ела да разкажеш.

  Ровя с крак в уличния пепелак, напъвам се да заплача, нищо не излиза. Ни сълза. Ама и хленченето не ми се удава. Без вина ли! Знам си аз всичките грехове, но как доброволно да се предам в лапите на домашното правосъдие!? Майка ми хлопва дървената портичка; чувам тропота на налъмите: слиза девет стъпала надолу към избата. Наоколо притъмнява. Сам съм. Другите момчета са си по къщите; чувам как шуртят чешмите в съседските дворове: приятелите ми си мият краката, а аз, чорлав и с мръсни боси нозе, по гащета и потник – вися немил-недраг под звездното небе. Къде да ида! Навъртам се край прозореца около час, па поемам дъх и се затътрям към избата. Само че преди да хлътна долу, след като вече съм си измил краката в оставената за целта голяма тенджера на двора, размазвам плюнки по бузите си и по клепачите – да видят, че горко съм плакал, покайвал съм се, демек: може пък да ме съжалят, да ми се размине. Ама не ми се разминава.

  Влизам. Не ядат, седят, чакат. Даже не говорят. Като ме вижда, майка проплаква:

  – На кого, бе... на кого се е метнал! – Бърше очи: – О-оф, от теб, мама, стока няма да стане!

  И се започва. Най-чудното е, че подир тежките думи и бащините шамари вечерята ми се услажда. След като бурята е отминала, чувствам се нов човек, здраво стъпил на земята, приет, привързан към семейството, като малък длъжник, който честно си е изплатил борча. Примъквам се към леглото си с наболяло тяло и бистър мозък на новороден.

  Сега, 42-43 години по-късно, детенцето у мен се взира назад и не аз, възрастният, а босоногото, шепне: "Майко! Татко! Обичам ви. Не ми е минавало и през ум да ви се сърдя. Вие бяхте толкова строги, но и толкова добри към мен!" Подобни са ми отношенията и с моя роден Пловдив, където неведнъж пердах съм ял, но и досега не виждам по-разкошен, по-мил за мен град на света от Пловдив.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 mar. 2020

Илюстрации:

- Блез Паскал, един от философите на Европа;

- Следователят и студентът Родион Разколников от романа на Ф.М. Достоевски "Престъпление и наказание".

___
* Блез Паскал, "Мисли", изд. 1987, с. 180. Вж. https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Na-tazi-data-e-roden-Blez-Paskal-matematik-fizik-filosof-i-pisatel_109923.html

 ** На диалектната дума съответства "копеле", с която кой знае от какъв зор хлапаците на София сладко-сладко един друг се наричат. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (97.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (97.)

...Игуменът на калугеровския манастир "Св. Никола", както го описва в "Записките" Захари Стоянов, ми напомня чертите на дядо ми Борис. Някакъв вид старозаветна безкомпромисност излъчва съвсем не смиреният нрав изобщо на калугеровчани – докачливи, работари и корави стопани, несвикнали току-тъй да се подчиняват, та и нерядко влизащи в кръвопролитни побоища с върлуващите тъдява местни турски чапкъни. Този игумен отец Кирил е от тримата спътници на Бенковски в последните му часове... 

  Прекрасно и истинско, живо. Господи! Колко ни е важно това точно сега, малко преди да заграчат предизборните речи. Накара ме да препрочета "Записките" на Захари Стоянов. Благодаря, tisss! Имах нужда от това. 

  Отзив на: C'est la vie

  Човек, достигнал пълно съвършенство, изобщо не се нуждае от слава, освен дотолкова, доколкото тя улеснява началото на всяко дело, като създава доверие. 

      Плутарх, Животописи, из "Агид"

   07.04.2000.

  С това есе преди години отворих първата си тема в доста посещаван форум на Internet. Измъкнах го от стотиците текстове само за да привлека вниманието, т.е. с чисто рекламна цел – ама не от тщеславие, не заради тъпичкото "Елате, ме вижте!" Препечатвам го наново, защото така, мисля, по-ясни са внушенията в логическата последователност на тези записки. Възможни са и незначителни разлики, че текста прехвърлям не механично от началния му вид, а с дребни на вид, но съществени за мен корекции... 

  Познанието дори само на един човек включва познание върху цялото човечество. Биографията на всеки един от нас, взета сама по себе си, е всъщност биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме дотолкова услужлив образ пред очи, който да ни представи до каква степен сме зависими един от друг, как влюбването, разочарованието, смъртта на някого, за когото дори не си подозирал до последния момент, ти влияе и после се чудиш: защо днес свят ми се вие и ми е толкова болно! Според парадоксална хипотеза египетските пирамиди са изградени не с физическо, а… с психическото едновременно съсредоточаване на стотиците и хиляди човешки същества върху мястото, отдето да се вдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед, и тъй грамадните паралелепипеди един по един се възнасяли до полагащото им се в общата пирамида разположение.

  Действително Космосът е Нещото, достойно да съзерцава пирамидите. Но има и неща, по-сърцераздирателно звучащи; едно от тях е собственото ни въображение, в което – подозирам, има пряко участие божественото, богът, ако го има. Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите поколения простосмъртни. Та не са и подозирали какъв дар ни принасят тези някогашни живи, неспокойни наши предци. И ние като тях продължаваме пътя на огромните облаци познание, без дори да проумяваме като че ли каква ценностна за човечеството информация пренасяме на плещите си. Да, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме кое-що, нещичко да прибавим към вече разкодираните преди нас енергии, които просвредляват хаотичния наш ефимерен мравешки свят.

  Не ми е присърце сляпата вяра, аксиомата, която уж ни помагала сами себе си да разберем; присъствието на Свръх-разум над мен ме изпълва с бунт, точно когато искам трезво и смирено себе си да огледам, ама с моите си очи, а не чрез Очите на някой друг, който ни съзерцава отгоре. И като знам до каква степен сме беззащитни, отбелязвам си: във физическата наша уязвимост е духовната ни сила. Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви са мъки, какви премеждия, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на невежеството в откритите слънчеви простори на познанието... И нищо не те застрахова, не ти се притичва на помощ, човеколюбиво и майчински не кърши ръце заради теб! Ти си сам и толкова беден, и толкова щастлив, че устата ти може да изрича думи, важни за седем-осем милиарда такива самотни души като теб.

  Наричат това "призвание", "да откриеш бога у себе си" или "откровение", но не е измислена все още точната формула на таланта – всеки, който малко от малко има усет, го усеща, а не успява да го определи, да го назове, да го окове в златна рамка. И това е чудесно... като Любовта. Как ще усетиш любовта, ако не си бил наранен! В кървенето на сърцето блясва тя в цялото си великолепие*. И дали съвършенството у нас не е във факта, че сме създадени несъвършени, вечно стремящи се! Ужасно и хубаво е, че Вселената няма край и че собственото ни въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че някой е издигнал някъде крепостни стени и е изкопал ровове, запълнени с отчаяние от крайното познание на света, човека и живота.

  За мен християнската източноправославна религия не е нито основа, нито предел; може да ме съпътства, да ме държи за ръчица известно време, докато стъпя здраво на нозе, докато сам проходя, а после… А после сам ще се завръщам към нея както в майчиния дом, за да разкажа за подвизите и страданията си. Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия? Та аз – и без нейните напътствени тревожни, и без нейните назидаващи речи, съм неин син! Но не, искат доказателства за вярност! Наивници! Това е най-бързият начин да започна да ги пренебрегвам. Та ето що! – Любовта и Свободата са сестри; и биографията на разума произтича от това нежно съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към този дом на Иисус Спасителя, когато наистина ми е необходимо, само не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения.

  Поставиха птицата в изящна клетка, и вече се чудят: що забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с нуждата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача. Не, това не е от тщеславие… Самовлюбен ли ще наречете запретналия ръкави да копае? Не отчитат, преструват се, че не забелязват очевидното – че той откривателства не за себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, присъди да му отправят, да понася оскъдицата от простодушния свой стил на живеене. Ама па вижте посредствеността, убогото, кекавото в какъв разкош ни се показва! Че то са накити, знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени инсигнии, регалии, пир на честолюбието. Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никой освен зъзнеща, тракаща със зъби притеснена гола бедна душица. Не мисля, че Иисус точно такива имал предвид, когато е поемал пътя към Голгота. Над Богочовека виждам Звездното небе, не купола на богато изографисана черква.

  И после, какво значение има, че си бил пренебрегван, като си силен и в съгласие със себе си! Същественото, основното е да изнесеш послание от личния си опит и наблюдения; а ще дойде часът и за прочит, ако е важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми тук е в значително по-пространни периоди от време?! Чувствам около масата си Сократ като жив – та Сократ дори не си е правил труд да записва, просто говорел, подреждал в разговорен стил онова, което съзирал отвъд хоризонта на видимите повърхности. Дали местните го приемали или отхвърляли с възмущение не ми е ясно, но го наказали именно заради пренебрежението към уюта на материалните стойности. Умъртвили го. И си представям как доволно потривали длани екзекуторите, а простодушната тълпа, освен дитирамби на местния сатрап и кесар, възгласяла въодушевена: "Ола-ола! Няма го вече Смутителя. Светът ни пак е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш насъщен. Господи боже, отче наш, Ти, Който Си на небето, дай ни хляба наш насъщен".

  Триста години шепнешком се препредавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Христос. Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото. Струва ми се, триста години подир смъртта на Омир са записвани 27 793-те стиха на поемите му. Триста години били необходими, докато се намери някой да открие заровеното златно съкровище: това са дванайсет поколения; заслужава си да споменем този факт пред обвиняващите в тщеславие, на които творящият все им обърква представите и ги кара от нерви да подскачат в атлазените си кресла.

  Огюст Роден – създавайки поръчана от общинската управа на френския град Лил групова скулптура на достойнството и отговорносття да си гражданин, защитник на Отечеството, първо извайвал детайлно голите тела, а после ги загръщал в дрехи… с шеметната прецизност на творец. Напразни усилия, ще кажете, защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш? Замислим ли се обаче, няма как да отречем: за да е вярно на повърхността, всичко маскирано под нея трябва да съответства на истината за живота. Епигоните не схващат таланта, наподобяват го – и в резултат я няма магията, внушението липсва, дуенде (душа), както казват испанците, липсва.

  Колко сам е човекът, пожелал да чуе посланията на вятъра и тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и клоните, да насели с бързо стрелкащи се албатроси хоризонта над бушуващото море! Елементарното, посредствеността – те винаги се движат маршово, в стегнат строй, веят знамена и хоругви, пеят химни и скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с огромни червени букви. Но това не е Празникът, а заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над тълпите, вкопчили се в религията, и над площадите по света Кукловод. И няма как да не съзреш изнурените от унижението да демонстрират привързаност, съпричастие, пламенност. Уморително е така да се живее. По-добре е да бъдеш по своему нехаен, което значи: по-добре жив и свободен, отколкото посредствен труп.

  08.04.2000. 

  Стихотворение… Измъчва ми мозъка да го конструирам по най-добрия начин – и няма да се отърва от два образа, докато не ги запратя зад гърба си, записвайки ги върху лист хартия. Ето го това заченато, но недонаправено стихотворение!

     Бременна в осмия месец тя плуваше по улицата –
     дрейфуваща бригантина, издула по бурния вятър
     всичките си платна…

  Баща ми Мебелиста-дърводелец едва подир смъртта си проговори с мен. Майка ми – обратно: приживе толкова обстоятелствена, сега мълчи, обрасла с гробищна тишина и скука. Дали не успявам да я чуя, защото се е сраснала с мен? Ами тя ли е бригантината с издути в осмия си месец на бременността всички платна по вятъра, или може би! – момичето, което – на 19 години, долетя с нощния влак от Добруджа, уж само за да ме види, понеже силно ме обича, и това "уж" продължи петнайсет усилни години; а когато си тръгна, когато смени орбитата, отново видях хоризонта и слънцето, изпълзявайки като нощен експрес из най-дългия тунел на света под океан от печал.

  БЕЛЕЖКА:

  Тъй като днес е ден за размисъл преди изборите за Президент на Републиката ни, много ми се иска повече евентуални гласоподаватели да прочетат този текст. Да му хвърлят едно око дори глашатаи на Истини от последна инстанция, като развилия свръх-активност по всички възможни форуми на Internet лъже-философ зад образа на елина Сократ и адвокати на демокрацията, параноично убедени в правотата си и така инфантилни, така огнени и така силно отблъскващи именно чрез агитацията си.

  Пловдив, 21 октомври 2006 година

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 mar. 2020

Илюстрации:

- Манастирът "Св. Никола" над село Калугерово;

- Плочата с имена и на мои предци в Калугерово**.

___
* Вж. новелата "Ася".

** 14-и в редицата загинали в сражение с башибозук и султанската армия българи от Хвърковатата чета на Бенковски (https://bulgarianhistory.org/georgi-benkovski/ Гаврил Хлътев, 6 авг. 1844-12 май 1876 г.) на паметната плоча е името Георги Керемидов, а под номер 19 е брат му – най-малкият от петима братя и четири сестри от Керемидовия род Ангел, който ми се явява прапрадядо по майчина линия. Бел.м., tisss.