ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (98.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (98.)

    Величието у човека се корени в осъзнаването на нищожеството му...*

   04.05.2000.

  Отрицанието утвърждава! Щом отричат нещо, значи то има, макар с отрицателен знак, тежест в разсъжденията им. Иначе биха ли го отрицавали! И с колкото повече страст го отхвърлят, толкова по-важно за техния живот, значи, е било. А защо било! По-скоро бива да се каже: още е. Как ще обясниш на глухия що е мелодия, на слепия – цветна градина какво е, на глупака – що е философия! Душевната посредственост настоява подир всяко усилие наградата – в материални знаци, тутакси да последва. Това са т.нар. хора на тънките сметки, уплашени да се не минат, стремящите се към лична изгода от всяко положение, накратко – конюнктурщиците. Но струва ли си да спориш с тях? Приеми ги с разбиране и състрадание. Обграждай ги, доколкото ти е възможно, с любов – понеже едва ли съзнават какъв разкош е да се изтръгнеш от грижи по материалното. Най-лекият начин за това е, като не отдаваш повече усилия върху придобиването на власт, слава, предмети, отколкото си заслужава. Нарушиш ли мярката, изгубен си.

  Задъхани, потни, боричкат се с лакти и нокти, зъбят се, чорлави, омразни дори и на себе си. И за какво! За някое кокалче, трошица, залък от нечия трапеза. Личат по недоверчивите си муцуни. Опасяват се, че ловък измамник планира да ги излъже и да се възползва от тяхното. Така сами себе си наказват, изпохапани от собствените си бесове. Това не е страстта да бъдеш, а ненаситата да грабиш, която се не засища, докато не излапа най-накрая и самия лакомник. И ходят като прокажени между нас.

  05.05.2000.

  С лъжливи факти могат да ме заблудят, със стила си, обаче, не! Истината не е във факта, откъснат извън контекста; истината е в стила. Още повече, фактът винаги се явява нещо по-кратко от стила, който се гради върху продължителност и система от факти, интервали, паузи, повторения, привички. Фактът, взет сам за себе си, е точка на познанието и нищо повече; низ от факти може да ме ориентира за скритата в тях идея, и пак не е сигурно дали това е наистина идеята на извършителя или е заблуда на моето въображение, на представата у мен. При стила няма как да се заблудя, ако съм съвестен и прилежен спрямо живота и човека. Стилът на древния елин Сократ е човеколюбиво-патетичен, и с тази своя особеност полекичка ме дразни, стилът на Платон е аналитично-дидактичен, и този стил също не ми е по вкуса; виж, стилът на Аристотел най ми допада от тези трима велики елини, защото е кристално ясен и не се разпростира надлъж и шир, и мога да открия неизбежната манипулация (казано в положителен смисъл). Нали не е задължително да ти въздишат тежко и сластно, ако са влюбени в теб! Силните чувства, силните енергии не са в блеенето, в гладкостта, в ритмиката; те са грапави – защото са под повърхността, а не в изблиците навън.

  Интересно – Платон се ражда, когато учителят му Сократ е 42-годишен. Аристотел, ученик на Платон, се ражда, когато учителят му е в 43-та си година. Епикур – ученик на Аристотел, се ражда 43 години след Аристотел. Случайност или закономерност? От кого би следвало да се уча! Кой ли е мъжът, роден около 1905 година? Древните елини чествали акме – върхова форма на дух и тяло, когато мъжът изпълни своята четирийсета година.

  "Тук-таме, макар и мимоходом" – фразичка на Георги Първанов, лидер на БСП, в интервю с Иван Гарелов по тазвечерната "Панорама" на Българската национална телевизия. "Може би ще има опити за протест, но те ще са безуспешни" – думите на друг плондер (въздух под налягане) от БСП. "Вижте какво аз, ъ-ъ-ъ-ъ смятам, че са големи" – отговор на Красимир Премянов на въпроса Как преценявате шанса си да бъдете избран за председател на БСП на конгреса? Е, как тримата да не ми станат симпатични със своята ярка посредственост!

  16.05.2000. 

  Блез Паскал пише своите "Мисли" от трийсет и четвъртата до трийсет и деветата си, последна в живота година, като отдаден на християнската догма мъж. Въпреки това, талантът му спори с убежденията му на католишки теософ. Чета доста мисли, които бих оспорвал, но си отбелязвам това-онова. За доста повече неща се смятам ограбен от Паскал (1623-1662 г.), защото съм ги мислил за лично мои открития. Ето такова едно: "Величието у човека се корени в осъзнаването на нищожеството му"*.

  "Кристо е загадка" (за Христо Явашев, 1935). А Пабло Пикасо (1881-1973)?! Двама имитатори в изкуството! Нещо като нищо на света, или гавра с благоприличието на нормалния градски живот. Шарении с претенция, напомняща заможен селянин с фрак, дипломатически цилиндър и дървени налъми, нахлузени на бос крак. Защо е това предизвикателство? Липса на творческа енергия, прикрита като ерупция (изблик) на мощ?! Не знам. Мирише ми на мокра перушина, на импотентен и много представителен мъж, който разказва спомени за сексуалните си подвизи. И какво, като снобеещи критици с университетска титла прехвалват двамата, подмокрят се май от възхищение пред всяка щуротия, която сътвори "геният"? Така ли не се намери един нормален: някой овчар по планините, простоват селски бъчварин или самотен мореплавател, който рискува живота си в океана, да ни предупреди да не се гаврим с изкуството, с Бога у всекиго от нас? Тържество на текстилната промишленост или на боите, купени от магазинчето на Татко Танги. Да вървят по дяволите!

  17.05.2000. 

  Бъбрели си някога: майка, когато била бременна с мен, та бъбрели си майка ми и двете й по-малки сестрички за грижите около новороденото. "Харно, дано бебчето е кротичко! Ами ако се случи ревливо джераме**? Какво ще го правиш, а, како Наде?" И милата ми бъдеща майчица рекла: "Ще го бия, ще го бия, ще го навра под кревата от бой, докато млъкне". Заседнало това нейно "ще го бия, ще го бия, ще го навра" у двете ми лели – Васка и Виолета, и когато малко по-късно съм се пръкнал, и когато наистина съм се случил и пиклив, и ревлив, притеснени двете посрещали дошлата си от Пловдив в родния Пазарджик с големи сини кръгове под очите, изтормозена и силно отслабнала Надка с един и същи тревожен въпрос: "Живо ли е още бебето?"

  Петгодишен. Преселили сме се отскоро в избата на пловдивската уличка "Ниш". Виждам се току-що изтърчал на слънчице. Сутрин рано. Слънцето се вдига откъм моргата на Държавната болница, заслепява ми очите, минава доста време, сълзя, докато следя прелитащия самолет на "ТАБСО" (транспортно авиационно българо-съветско обединение). Чудни утрини на моето чудно детство!

  Кажеше ли госпожа Дора Попова, класната ми ръководителка от I до IV клас, че ни предстои родителска среща, свиваше ме стомахът – знаех си, че вечерта пак ще има "дървен господ" (пердах). Чаках майка ми да се прибере от училището, чаках я вън, на улицата. И тя все със зачервени очи си идваше. След десетина минути излиза на вратата и започваме с нея ей такива ми ти дипломатически преговори:

  – Хайде, прибирай се.
  – Ще ме биете ли?
  – Няма да те бия.
  – Ами татко... Той ще ме бие, нали?
  – Ще видим.
  – Е, тогава няма да се прибера.
  – Баща ти е каталясал от работа. Хайде, че сядаме да вечеряме.
  – Не ми се яде.
  – Цял живот ще ни излагаш! Омръзна ми. Не те ли е срам! Да се червя аз заради него... Хайде, че комшиите нас гледат!
  – Няма да ям.
  – Ей сега ще излезе онзи!... Ще видиш ти!
  – Нищо не съм направил.
  – Нищо ли? Ела да разкажеш.

  Ровя с крак в уличния пепелак, напъвам се да заплача, нищо не излиза. Ни сълза. Ама и хленченето не ми се удава. Без вина ли! Знам си аз всичките грехове, но как доброволно да се предам в лапите на домашното правосъдие!? Майка ми хлопва дървената портичка; чувам тропота на налъмите: слиза девет стъпала надолу към избата. Наоколо притъмнява. Сам съм. Другите момчета са си по къщите; чувам как шуртят чешмите в съседските дворове: приятелите ми си мият краката, а аз, чорлав и с мръсни боси нозе, по гащета и потник – вися немил-недраг под звездното небе. Къде да ида! Навъртам се край прозореца около час, па поемам дъх и се затътрям към избата. Само че преди да хлътна долу, след като вече съм си измил краката в оставената за целта голяма тенджера на двора, размазвам плюнки по бузите си и по клепачите – да видят, че горко съм плакал, покайвал съм се, демек: може пък да ме съжалят, да ми се размине. Ама не ми се разминава.

  Влизам. Не ядат, седят, чакат. Даже не говорят. Като ме вижда, майка проплаква:

  – На кого, бе... на кого се е метнал! – Бърше очи: – О-оф, от теб, мама, стока няма да стане!

  И се започва. Най-чудното е, че подир тежките думи и бащините шамари вечерята ми се услажда. След като бурята е отминала, чувствам се нов човек, здраво стъпил на земята, приет, привързан към семейството, като малък длъжник, който честно си е изплатил борча. Примъквам се към леглото си с наболяло тяло и бистър мозък на новороден.

  Сега, 42-43 години по-късно, детенцето у мен се взира назад и не аз, възрастният, а босоногото, шепне: "Майко! Татко! Обичам ви. Не ми е минавало и през ум да ви се сърдя. Вие бяхте толкова строги, но и толкова добри към мен!" Подобни са ми отношенията и с моя роден Пловдив, където неведнъж пердах съм ял, но и досега не виждам по-разкошен, по-мил за мен град на света от Пловдив.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 mar. 2020

Илюстрации:

- Блез Паскал, един от философите на Европа;

- Следователят и студентът Родион Разколников от романа на Ф.М. Достоевски "Престъпление и наказание".

___
* Блез Паскал, "Мисли", изд. 1987, с. 180. Вж. https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Na-tazi-data-e-roden-Blez-Paskal-matematik-fizik-filosof-i-pisatel_109923.html

 ** На диалектната дума съответства "копеле", с която кой знае от какъв зор хлапаците на София сладко-сладко един друг се наричат. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (97.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (97.)

...Игуменът на калугеровския манастир "Св. Никола", както го описва в "Записките" Захари Стоянов, ми напомня чертите на дядо ми Борис. Някакъв вид старозаветна безкомпромисност излъчва съвсем не смиреният нрав изобщо на калугеровчани – докачливи, работари и корави стопани, несвикнали току-тъй да се подчиняват, та и нерядко влизащи в кръвопролитни побоища с върлуващите тъдява местни турски чапкъни. Този игумен отец Кирил е от тримата спътници на Бенковски в последните му часове... 

  Прекрасно и истинско, живо. Господи! Колко ни е важно това точно сега, малко преди да заграчат предизборните речи. Накара ме да препрочета "Записките" на Захари Стоянов. Благодаря, tisss! Имах нужда от това. 

  Отзив на: C'est la vie

  Човек, достигнал пълно съвършенство, изобщо не се нуждае от слава, освен дотолкова, доколкото тя улеснява началото на всяко дело, като създава доверие. 

      Плутарх, Животописи, из "Агид"

   07.04.2000.

  С това есе преди години отворих първата си тема в доста посещаван форум на Internet. Измъкнах го от стотиците текстове само за да привлека вниманието, т.е. с чисто рекламна цел – ама не от тщеславие, не заради тъпичкото "Елате, ме вижте!" Препечатвам го наново, защото така, мисля, по-ясни са внушенията в логическата последователност на тези записки. Възможни са и незначителни разлики, че текста прехвърлям не механично от началния му вид, а с дребни на вид, но съществени за мен корекции... 

  Познанието дори само на един човек включва познание върху цялото човечество. Биографията на всеки един от нас, взета сама по себе си, е всъщност биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме дотолкова услужлив образ пред очи, който да ни представи до каква степен сме зависими един от друг, как влюбването, разочарованието, смъртта на някого, за когото дори не си подозирал до последния момент, ти влияе и после се чудиш: защо днес свят ми се вие и ми е толкова болно! Според парадоксална хипотеза египетските пирамиди са изградени не с физическо, а… с психическото едновременно съсредоточаване на стотиците и хиляди човешки същества върху мястото, отдето да се вдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед, и тъй грамадните паралелепипеди един по един се възнасяли до полагащото им се в общата пирамида разположение.

  Действително Космосът е Нещото, достойно да съзерцава пирамидите. Но има и неща, по-сърцераздирателно звучащи; едно от тях е собственото ни въображение, в което – подозирам, има пряко участие божественото, богът, ако го има. Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите поколения простосмъртни. Та не са и подозирали какъв дар ни принасят тези някогашни живи, неспокойни наши предци. И ние като тях продължаваме пътя на огромните облаци познание, без дори да проумяваме като че ли каква ценностна за човечеството информация пренасяме на плещите си. Да, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме кое-що, нещичко да прибавим към вече разкодираните преди нас енергии, които просвредляват хаотичния наш ефимерен мравешки свят.

  Не ми е присърце сляпата вяра, аксиомата, която уж ни помагала сами себе си да разберем; присъствието на Свръх-разум над мен ме изпълва с бунт, точно когато искам трезво и смирено себе си да огледам, ама с моите си очи, а не чрез Очите на някой друг, който ни съзерцава отгоре. И като знам до каква степен сме беззащитни, отбелязвам си: във физическата наша уязвимост е духовната ни сила. Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви са мъки, какви премеждия, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на невежеството в откритите слънчеви простори на познанието... И нищо не те застрахова, не ти се притичва на помощ, човеколюбиво и майчински не кърши ръце заради теб! Ти си сам и толкова беден, и толкова щастлив, че устата ти може да изрича думи, важни за седем-осем милиарда такива самотни души като теб.

  Наричат това "призвание", "да откриеш бога у себе си" или "откровение", но не е измислена все още точната формула на таланта – всеки, който малко от малко има усет, го усеща, а не успява да го определи, да го назове, да го окове в златна рамка. И това е чудесно... като Любовта. Как ще усетиш любовта, ако не си бил наранен! В кървенето на сърцето блясва тя в цялото си великолепие*. И дали съвършенството у нас не е във факта, че сме създадени несъвършени, вечно стремящи се! Ужасно и хубаво е, че Вселената няма край и че собственото ни въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че някой е издигнал някъде крепостни стени и е изкопал ровове, запълнени с отчаяние от крайното познание на света, човека и живота.

  За мен християнската източноправославна религия не е нито основа, нито предел; може да ме съпътства, да ме държи за ръчица известно време, докато стъпя здраво на нозе, докато сам проходя, а после… А после сам ще се завръщам към нея както в майчиния дом, за да разкажа за подвизите и страданията си. Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия? Та аз – и без нейните напътствени тревожни, и без нейните назидаващи речи, съм неин син! Но не, искат доказателства за вярност! Наивници! Това е най-бързият начин да започна да ги пренебрегвам. Та ето що! – Любовта и Свободата са сестри; и биографията на разума произтича от това нежно съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към този дом на Иисус Спасителя, когато наистина ми е необходимо, само не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения.

  Поставиха птицата в изящна клетка, и вече се чудят: що забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с нуждата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача. Не, това не е от тщеславие… Самовлюбен ли ще наречете запретналия ръкави да копае? Не отчитат, преструват се, че не забелязват очевидното – че той откривателства не за себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, присъди да му отправят, да понася оскъдицата от простодушния свой стил на живеене. Ама па вижте посредствеността, убогото, кекавото в какъв разкош ни се показва! Че то са накити, знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени инсигнии, регалии, пир на честолюбието. Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никой освен зъзнеща, тракаща със зъби притеснена гола бедна душица. Не мисля, че Иисус точно такива имал предвид, когато е поемал пътя към Голгота. Над Богочовека виждам Звездното небе, не купола на богато изографисана черква.

  И после, какво значение има, че си бил пренебрегван, като си силен и в съгласие със себе си! Същественото, основното е да изнесеш послание от личния си опит и наблюдения; а ще дойде часът и за прочит, ако е важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми тук е в значително по-пространни периоди от време?! Чувствам около масата си Сократ като жив – та Сократ дори не си е правил труд да записва, просто говорел, подреждал в разговорен стил онова, което съзирал отвъд хоризонта на видимите повърхности. Дали местните го приемали или отхвърляли с възмущение не ми е ясно, но го наказали именно заради пренебрежението към уюта на материалните стойности. Умъртвили го. И си представям как доволно потривали длани екзекуторите, а простодушната тълпа, освен дитирамби на местния сатрап и кесар, възгласяла въодушевена: "Ола-ола! Няма го вече Смутителя. Светът ни пак е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш насъщен. Господи боже, отче наш, Ти, Който Си на небето, дай ни хляба наш насъщен".

  Триста години шепнешком се препредавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Христос. Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото. Струва ми се, триста години подир смъртта на Омир са записвани 27 793-те стиха на поемите му. Триста години били необходими, докато се намери някой да открие заровеното златно съкровище: това са дванайсет поколения; заслужава си да споменем този факт пред обвиняващите в тщеславие, на които творящият все им обърква представите и ги кара от нерви да подскачат в атлазените си кресла.

  Огюст Роден – създавайки поръчана от общинската управа на френския град Лил групова скулптура на достойнството и отговорносття да си гражданин, защитник на Отечеството, първо извайвал детайлно голите тела, а после ги загръщал в дрехи… с шеметната прецизност на творец. Напразни усилия, ще кажете, защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш? Замислим ли се обаче, няма как да отречем: за да е вярно на повърхността, всичко маскирано под нея трябва да съответства на истината за живота. Епигоните не схващат таланта, наподобяват го – и в резултат я няма магията, внушението липсва, дуенде (душа), както казват испанците, липсва.

  Колко сам е човекът, пожелал да чуе посланията на вятъра и тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и клоните, да насели с бързо стрелкащи се албатроси хоризонта над бушуващото море! Елементарното, посредствеността – те винаги се движат маршово, в стегнат строй, веят знамена и хоругви, пеят химни и скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с огромни червени букви. Но това не е Празникът, а заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над тълпите, вкопчили се в религията, и над площадите по света Кукловод. И няма как да не съзреш изнурените от унижението да демонстрират привързаност, съпричастие, пламенност. Уморително е така да се живее. По-добре е да бъдеш по своему нехаен, което значи: по-добре жив и свободен, отколкото посредствен труп.

  08.04.2000. 

  Стихотворение… Измъчва ми мозъка да го конструирам по най-добрия начин – и няма да се отърва от два образа, докато не ги запратя зад гърба си, записвайки ги върху лист хартия. Ето го това заченато, но недонаправено стихотворение!

     Бременна в осмия месец тя плуваше по улицата –
     дрейфуваща бригантина, издула по бурния вятър
     всичките си платна…

  Баща ми Мебелиста-дърводелец едва подир смъртта си проговори с мен. Майка ми – обратно: приживе толкова обстоятелствена, сега мълчи, обрасла с гробищна тишина и скука. Дали не успявам да я чуя, защото се е сраснала с мен? Ами тя ли е бригантината с издути в осмия си месец на бременността всички платна по вятъра, или може би! – момичето, което – на 19 години, долетя с нощния влак от Добруджа, уж само за да ме види, понеже силно ме обича, и това "уж" продължи петнайсет усилни години; а когато си тръгна, когато смени орбитата, отново видях хоризонта и слънцето, изпълзявайки като нощен експрес из най-дългия тунел на света под океан от печал.

  БЕЛЕЖКА:

  Тъй като днес е ден за размисъл преди изборите за Президент на Републиката ни, много ми се иска повече евентуални гласоподаватели да прочетат този текст. Да му хвърлят едно око дори глашатаи на Истини от последна инстанция, като развилия свръх-активност по всички възможни форуми на Internet лъже-философ зад образа на елина Сократ и адвокати на демокрацията, параноично убедени в правотата си и така инфантилни, така огнени и така силно отблъскващи именно чрез агитацията си.

  Пловдив, 21 октомври 2006 година

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 mar. 2020

Илюстрации:

- Манастирът "Св. Никола" над село Калугерово;

- Плочата с имена и на мои предци в Калугерово**.

___
* Вж. новелата "Ася".

** 14-и в редицата загинали в сражение с башибозук и султанската армия българи от Хвърковатата чета на Бенковски (https://bulgarianhistory.org/georgi-benkovski/ Гаврил Хлътев, 6 авг. 1844-12 май 1876 г.) на паметната плоча е името Георги Керемидов, а под номер 19 е брат му – най-малкият от петима братя и четири сестри от Керемидовия род Ангел, който ми се явява прапрадядо по майчина линия. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (96.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (96.)

  Цел на изкуството, както и цел на живота, може да бъде единствено увеличаване на свободата и отговорностите, които има всеки човек на света. Целта при никакви обстоятелства не може да бъде подтискане на тази свобода, дори и само временно. Няма значима творба, създадена въз основа на омраза или презрение. 

  Албер Камю (1913-1960)

    02.04.2000.

   Вместо послеслов.

ПЛЕТИВОТО

Дебелата жена плете чорапи
под цъфнало дърво.
От светлото небе спокойно капят
лъчи – като жито.
От ведрината с вик се втурват
деца по стихналия път.
По възвишенията пъплят
годините, потънали във пот.

Дебелата жена плете чорапи…
Чорапи – цял живот.
И все около нея скачат
неражданите й деца.
А радостно и неусетно,
накуцвайки, дотичва Вечерта.
Мъжът оставя стария велосипед
върху дървата, в двора наредени,
и казва:
– По дяволите твоите чорапи!
По дяволите твоите чорапи!

  Това рошаво стихотворение, писано в годините, когато съм бил в казармата или непосредствено след това, всеки случай не по-късно от 1968 г., едва сега разбирам, с нещо ми напомня за стиховете на Емили Дикинсън (1830-1886), които тази сутрин захванах да чета, по-точно, продължих четенето. Необяснима омая има в подобно подреждане на думи, фрази и изречения. Чувствам как – като струна докрай опнати от напрежението поради допълнителния смисъл, който независимо от логиката на моето подсъзнателно его са придобили, стиховете й резонират,сякаш са кристални сфери на небесен ксилофон. Изобразеното (картината), внушеното (настроението), пряко изреченото (присъдата) и подтиснатото (замайваща като любимото питие на Дявола и поетите горчилка, според Смирненски – абсент), е много по-пространно от наглед простичкия сюжет.

  За кой ли път през последните месеци се питам: Кой живее у мен, у всекиго от нас със забулено лице? Разказът "Крайпътен ресторант" от 1966 г. и това войнишко мое стихотворение, писано вероятно през първите седмици от студентския ми период в София, в някоя от трите университетски читални или в квартирата на улица "Георги Гачев" № 20, в бедняшкия квартал Герена зад Подуенския мост "Чавдар", откъде са получили тази неочаквана за човек с малък житейски опит дълбочина? Откъде този иносказателен, почти като в библейска притча запев и тон? Далече съм от мисълта, че поетът, художникът, компонистът са богоизбрани, белязани със звездичка върху челото; в крайна сметка, всички ние си оставаме простосмъртни. Ала какъв е този канал за информация от по-висок разред, до който като че случайно се докосваме, редейки върху хартия или платно живописни петна, мелодии, сюжети, образи? Как тъй едва петгодишният Волфганг Амадеус Моцарт (1756-1791) е творил завършени музикални цялости? Откъде иде очарованието в уж нехайно надрасканите с пастел или акварелни бои рисунки на хлапе? Възможно ли е бъбрежът на четиригодишен глупчо понякога да е зареден с послания, които хлапето самичко едва ли разбира?  Тригодишната ми дъщеря Вера, като я возех върху рамката на велосипеда по пътя към млечната кухня за бебешка храна на сестричката й Надя срещу пловдивския клон на Югенерго, ми рече: "Тате, светлината ми натиска очите". Така колежанката Емили Дикинсън – вместо да си изпее урока по Евклидова геометрия, за потрес на учителката, направила сполучливо описание на въображаемите фигури.

  На зрелия Моцарт принадлежи репликата: "Да достигнеш Небесата е прекрасно и възвишено, но и върху милата наша Земя животът е несравнимо прекрасен. Затова оставете ни да бъдем човеци". Оставете ни да бъдем човеци – толкова разбираемо е посланието му към фанатици и амбициозни характери, стремящи се да окупират съзнанието на цели нации. И защо е хищничеството им? Ако ги попиташ, едва ли ще дадат сносен отговор. Отбелязвам си и друго – не по-малко съществено за сферата на изкуството: колко интензивно прозвучават белите петна, затишието помежду два хармонични такта, фугите – когато уж нищо се не случва, но именно там се появява ароматът, нюансът и образи на подсъзнателното, натоварени като керван камили и мулета през пустинята от премълчано! Толкова естествено за зрението, заредено с логика и тъй омагьосващо същевременно, че неочаквано в представите се виждаш надвесен над кладенец, на чието дъно блести вълшебна материя от звезден прах и приказен замък с хубава млада принцеса, заключена в островърха кула от слонова кост.

  От малък раснах с четене на книги, но познанието, убеждавам се напоследък, не зависи единствено от прочита на текстове, сътворени от някой си друг. Книгите на великите автори, както и музиката, както картините, нарисувани от велик художник, могат само да ти помогнат да поотместиш невежествената завеса от своя прозорец, вторачил се в Океана от информация. Логическият път, присъщ за науката, е доста обиколен, твърде по-каменист и бавен, и там се крета с чело, остъклено от солена пот. Докато в сферите на изкуството най-висшият разред познание, което усещаш как отеква в сърцето ти, блясва внезапно като светкавица и преобръща душата ти, кара те да се почувстваш в отрязък от време оголения нерв на Вселенския разум. И тогава проумяваш тъжно колко безсмислен би бил животът без любовта и без тази странна шарения, каквато е изкуството. Съзнавам, нямам заслуга, че съм се родил и съм имал възможността точно тук да изкрещя за първи път, изскачайки с рев от майчината утроба. Да се родиш талантлив в този райски кът от Европа не е трудно – пластове от древни цивилизации се просмукват през босите ти стъпала; трудно е талантливо да бъдеш това, което си, без да ти повлияе разрушителният рефлекс, който при нас на Балканите разбива човечността, троши илюзиите ти като ненужна стъклария. Живеем бедно и бедствено, поколение след поколение, като си мечтаем децата, внуците да са по-щастливо подредили се от нас върху нащърбения релеф на света. Ето, третото хилядолетие от Христа започваме като преддверие към Ерата на Водолея, в тучните пространства на съгласие и природна хармония помежду си: човеци, животни, риби, птици, растения. А как да повярвам, като вечерта преди два дена по телевизията показаха как правоверен закла като животно друг мъж някъде в Кавказките планини: заби нож в гърлото, онзи – затиснат в пръстта, извряка като яре, плисна кръвта, чухме хъркането на агонизиращия мъж, показаха ни главата му отделена от тялото! Казват, непростим пропуск на телевизионната водеща Милена Милотинова, но това, така или иначе, трябва да ни се напомня, да имаме предвид какви стихии на ненавист дремят у човека под пластовете цивилизационен гланц.

  Злобата е с много образи, успява да се прикрие в благи намерения и приказки, но хищната муцуна на бетонната предубеденост в собствената ти правота все ще ни се озъби от някой сенчест мочурлив оазис на духовната пустош.* На въпросната тема в основни линии е посветен и този Дневник. Ако някой смята, че е хроника само за една от страните на Източна Европа, лъже се: просто българските ни сюжети, които авторът по-добре познава, му помагаха да обсъжда, като онагледява нещата, които засягат всеки жител на планетата. Що се отнася до България, без да съм особено запознат с начина на живот и с личната философия на онези, които тук формулират темите за обсъждане в обществото, ще кажа – българите сме угрижени не на шега, раждаемостта ни е най-ниска в света, смъртността сред децата – най-висока, та ето защо предпочитаме нещо разтоварващо, например, оптимистична някоя историйка за всепобеждаващото добро ченге или идилия с много сълзи и щастлив край сред кристално швейцарско езеро с големи бели лебеди. Не, няма място за отчаяние; ако написаното има смисъл, то рано или по-късно, когато и да е, каквито и измамници** да му се пречкат, пак излиза наяве: може би не точно тук и не точно, когато желаеш, но тревогата за бъдещето все пак е сериозно основание да продължиш пишеш.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 21 mar. 2020

Илюстрации:

- Може би най-обичаният автор на Франция;

- Тригодишната Надя, по-малката ми щерка.

___
* В разговори по медиите около кандидат-президентските избори фанатикът е озлобен, че човек може да е по-склонен си да обича отечеството отколкото обаятелна личност, назначена за партиен вожд.

** Думата е за публична персона, а кокошкарят Герой на нашето време и по-нататък в тази своеобразна хроника на отлитащото време ще е една от темите. Бел.м., tisss.