...Лежи на пода той
между въжа дебели,
той, царят на лазура – направо е за смях!
Но става и криле огромни, снежнобели
като весла печално повлича покрай тях...*
Върху прораслата морава играеха рояк деца, гаменчета с очи корави и миловидни личица.
Те с прашки целеха гнездата и ято гълъби над тях уплашено се запремята сред дивния хлапашки смях.
Два песа в бухналите вейки на прашния къпинов храст, опашка весело въртейки, гнездо откриха и от бяс
заскачаха до небесата за кеф на сбраната тълпа
от най-случайни минувачи, дошли за кеф и веселба.
Оттам изпърха сива врана и кацна на изсъхнал клон, а челядта й си остана в гнездото, т.е. в своя дом.
Какво нататък се получи, не знам, но ужасен дочух тържествен лай на едро куче с муцуна в окървавен пух.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 6 маr. 2020
___ * Из "Албатросът" на Шарл Бодлер (1821-1867). Бел.м.,tisss.
В действителност май заприличвам на Суан, който – излекувал се от любовта си, въздиша: "Трябваше ли да си пропилея живота заради жена, която дори не бе мой тип!" Понякога се случваше – тайно, разбира се, да се проявявам и като глупак; изискваше го елементарната хигиена. Жан-Пол Сартр, "Думите", изд. 1967, с.113
12.06.1999.
И най-сложната ситуация, в която може да се
окаже човек, в основата е нравствен казус. Изборът на решение само видимо е
материален. И тъй като никой между нас не е свободен от нравствените
императиви, както това е и в гробището, всички сме равни пред съвестта – и
кралят, и шутът, и отрупаният с престижни знаци, ама и нищият. Венец на
нравствеността е човеколюбието – доверието към човека е ключ за решаването на най-сложни проблеми в живота. Да погледнеш към престъпилия моралните норми със
съчувствие, т.е. с разбиране и обич, за това се иска особено вътрешно
равновесие, което е сила; и от тази сила зависи и опрощението, което ще
дадеш... или няма да дадеш.
Ако религиите заповядват, изкуството обяснява чрез образи, сюжет, настроения,
накъсо казано, чрез внушение. Най-доброто в световната литература се занимава
изключително с гърчовете на душата пред изискванията да бъдеш човечен. Да си
човечен обаче не значи да правиш компромиси със съвестта си: всъщност, богът или
Христос е очовеченият образ на съвестта. Така че божественото е у всекиго от
нас. Антигона и Хамлет, Тартюф и Големанов са все одухотворена илюстрация на усилието грешникът да се спогоди с вътрешните си напрежения, с
бесовете, които ни предизвикват или изкушават.
Не ми говорете колко е величествен богатият, властният,
прославеният! Сократ е бродел не с венче от маргаритки или лавров венец,
ни с пищна царска корона: най-накрая благодарното общество великодушно му
позволило сам да изпие чашата с бучиниш. Случайност ли е, че древните философи
бягат от суетата, не желаели да блестят нито с дрешки, нито пък с физическа
хубост. Гениалният тип обикновено е с вид на лунатик – разхвърлян във видимия свой живот, неугледен за порядъчните граждани. Външното, показното, повърхността не го блазни – ходи като отнесен, понеже вижда... именно, понеже вижда отвъд видимото.
А колко уют има в младата женска плът, в плътското! И какви сладки изкушения, Боже мой!
Богатство... Слава... Влияние... Сексуални авантюри... Рискове... Пищни трапези
за самодоволството и жаждата, в най-широк смисъл изречено. Да посадиш дръвче,
къща да построиш, деца да родиш и отгледаш, да изпиташ болест и после с оздравяването да излизаш из болката като из пещера. Къде е Златната среда, дето дух и материя се срещат, без да се нараняват и без
да воюват помежду си? Като че това е въпросът над всички въпроси. За себе си
какво да река: в светилищата ми е мразовито, в обикновения живот ми е харно.
Грешната душа ми е по-интересна от подвига на праведния. Атанас Далчев*: "Великите произведения ни
възхищават, но едновременно и ни обезсърчават – отпускаме ръце пред тяхното
съвършенство", а кокетничи: "Аз се
прекланям през честността, но – нека признаем, честните хора имат тясна душа, на тях им трябва големият жест. Те не могат да пожертват дори парите, които не
са техни. И как ще простят чужди грешки, когато не са в състояние да простят
своите?"
И тъй, каква ли скука е в Едемската градина! "И рече Господ Бог: ето,
Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега – да не простре ръка, че да вземе от дървото на живота, та – като вкуси, да заживее вечно. Тогава Господ
Бог го изпъди от Едемската градина"**. Лошо ли е сторил Господ Бог?!
Игуменът на мъжкия манастир "Свети Никола" над Калугерово, както го представя в "Записките" Захари Стоянов, ми напомня чертите на дядо ми
Борис. Някакъв вид старозаветен гняв и безкомпромисност излъчва съвсем не смиреният
нрав изобщо на калугеровци – докачливи, работари и корави стопани, несвикнали
току-тъй да се подчиняват, та и влизащи в кръвопролитни побоища с върлуващите
тъдява турски чапкъни. Този игумен – именуван отец Кирил, е сред тримата спътници
на отчаяния Бенковски в последните му часове и минути.
"Останалите ми другари копачи, широкоплещести селяни и здрави селянки,
червените крака на които мятаха жълтата пръст по гърба си като кобили, пееха и
се смееха помежду си. Скоро тия обърнаха внимание на моята изнеженост и
некадърност да извивам мотиката и така станах им добър предмет за
забавление" – част от описание, посветено на калугеровчани***. В къщата и двора на такъв един чешит от калугеровския корен на майка ми мина може би най-най-хубавата част от ранното
ми детство. "Понеже му беше първи внук, беше любимец не само на тате и
цялата рода, но и на няколко къщи наоколо" – каза ми леля Виолета при
последния ни разговор. Ще се повторя може би, като спомена, че Борис Дявола ме вземаше
на оран от четири-петгодишен пикльо. Отиваме сами двама на нивата, там разпрягаше рижавата кобила Лишо (по-късно черния пайтак Дорчо) и я запрягаше в плуга, а мен курдисваше
да му водя кончето в браздата. Когато залитах и се препъвах из едрите буци лепкав антрацитено
лъскав чернозем и току увисвах на юздата, сприхавият ми обичлив дядо разклащаше камшика над
главата ми и току изръмжи нещо по турски, от което ръмжене помня само
"кьопек-оло-сън", което ще рече кучи сине на чист български. В работата озверяваше, държеше се като душманин. Не случайно майка, лелите ми,
вуйчо – всичките му деца, пред мен едно и също са се оплаквали: че ги яскал (насилвал) по-зле от аргатите, че своите не оставял крак да подвият. Ей такъв невъзможен, див, но и рядко целенасочен,
пресметлив стопанин бил дядо. От друга страна, правили са ми впечатление
жестовете му към този и онзи само затова че по своему почувствал човека мил на сърцето
си или по причина на някоя лична, само нему понятна авантюра.
Пето поколение съм от калугеровския корен. Когато видял за първи път бъдещия ми
баща, Борис Дявола ядно измърморил към щерка си, която по общо признание носеше неговия
сприхав характер и му била любимката – единствено нея пратил да учи във висше
училище: "Па що си ми го довела тоя? Я, какъв е нежен и хубав като
мома! Този ли ще ти бъде мъж?" А когато бъдещият мой баща, наскоро прибрал се от фронта със залповете и трасиращите куршуми, които дъртият Дявол едва ли е и помирисвал, посегнал към панера с лютите чушленца, отхапал, па оставил върлата отрова
настрани, срязал го: "Като не траеш люто, що зяносваш!"
В моите си детски представи този зъл дивак Борис го възприемам като Бог-отец, като старозаветния
Господ, чиято лична философия се свежда до "Зъб за зъб, око за
око!" И защо тази привързаност у мен към него ли? Защото под
грубата черупка – един от малцината наоколо му, усещах неподправената му
строга обич. Излизал той някога си да ме поразходи по пазарджишките улици, три-три и половинагодишен, и
говорел после: "Брей, това дете голям човек ще стане. Като върви, ръцете си
отзад държи, гаче е за господар родено". Той – сиракът, израснал с горчивите
вдовишки залци, си мечтал внукът му стопанин да бъде. Та си мисля понякога: такива корави
българи биха ли позволили България да загине? И какво само не стори властта да прекърши самочувствието и националната чест именно у този род стопани!
БЕЛЕЖКА:
Докато набирам текста, писан преди седем години, като си вадя очите
посреднощ на компютъра, виждам какъв смешник, какво пале е някакъв си бивш възпитаник на марксизма и болшевизма, който от два месеца настоятелно ме агитира да гласувам за Иван-Костовия кандидат за
президент. Любимият на натрапчивия философ Иван Костов е духовно
джудже, поставя ли го край Борис Дявола от калугеровския ми корен. Това си
мисля сега, без да смятам, че мнението ми е меродавно, особено що се отнася до
политик, в моите си лични представи – символ на унижението ни като българи пред Западна Европа и Щатите. Та наглостта на червения агитпропчик за каузата на
тъмносиния лидер на ДеСеБе наистина ми се вижда болестно състояние, което освен за страх от възмездие, друго не ми говори. Но като не съм
специалист по този вид заболявания, спирам дотук.
Пловдив, 26 септември 2006 година
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 5 маr. 2020
___
* Атанас Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, съответно с.
22 и с. 71.
** Библията, Книга Мойсеева, гл. 3.
*** Захари Стоянов, "Записки...", изд. 1983, с. 273.
Бел.м., tisss.
В действителност май заприличвам на Суан, който – излекувал се от любовта си, въздиша: "Трябваше ли да си пропилея живота заради жена, която дори не бе мой тип!" Понякога се случваше – тайно, разбира се, да се проявявам и като глупак; изискваше го елементарната хигиена. Жан-Пол Сартр, "Думите", изд. 1967, с.113
11.06.1999.
Назначена, просто поканили я да си избере
едно от местните наши училища, т.е. осигурили й протекция от най-новата политическа
власт в общината. До момента поработвала на шест-седем места из най-дълбокия
прованс, добрала се някак до мижавата длъжност възпитател в едно от притулените покрай
центъра на Пловдив старички неугледни училища. Скромна, притеснителна, изпълнителна,
затворена в себе си дори в тясното обкръжение на няколкото приятелки.
Кажи-речи, човек без физиономия, без личен живот, незабележим, здраво наплашен,
типична рожба на партайския инкубатор за редници с чугунените му правила и
принципи "Молчать, не рассуждать!", "Мой начальник
больше знает, больше деньги получает!" и девиза на фатмака
по душевен строй от казармата на живота: "Когато разговаряш с мен, ще
мълчиш!" Този български Павел Корчагин в рокля от романа на юношеството "Как се
каляваше стоманата" на болнавия Николай Островски, целенасочено
мачкан да бъде нищо повече от винтче и лостче на Световната революция, до кръв,
до смърт, до безпаметство предан и влюбен в Нашия славен вожд и т.н.,
изненадващо даже и за себе си изведнъж се оказва шеф, щастливец, на когото
парашутът му се отворил, началство на стотина души, повечето от които
умни, хора, някак приспособили се да не изживяват трагично участта, в
която от половин столетие при соца бе натикан българският учител. И какво
преобразование се извършва у тази довчерашна божа кравичка, Боже мой!
От първия ден в новото й амплоа, в новата й длъжност започва
осъществяването на амбициозен план: всичко тук трябва да се приведе в съответствие със
стотиците параграфи, алинеи, инструкции, членове, членчета, указания и
инструкции как да се управлява образованието. Чудесно! Само че тук вече няма милост
към никого, към нищо, което намирисва на ценност в този режисиран живот. Законът,
инструкцията, заповедите изчерпват многообразието. Оперативка след оперативка, по две,
по три оперативки на ден, когато т.нар. колектив от нисичко снишили се висшисти попива
металическия глас на новата си госпожа началничка, която е в стихията си –
указва, насочва, посочва, резолира, взема твърди мерки, проявява принципност, отхвърля
категорически, поучава, съветва, утвърждава. И над цялата таз идилия като рефрен
минорно най-накрая отзвучава над смълчаното стадо от даскаля: "Колеги! Давайте
предложения, колеги! Кажете си мнението". Рефренът вероятно е заради
формата; все пак "нали вече живеем демократично"! Не секва
пороят от фрази, които нищо не казват, освен онова, внушено със самочувствието
на новооглашения лидер – тук се слуша мойта дума. L’Etat c’est moi! Държавата,
това съм аз! – само че по френски.
Колко печално е да се живее така тъжно, безкрило, денонощно да си
преследван от двайсетина документа, върху които са те задължили да се подпишеш
и които ти висят заплашително над кратуната, че все на някой завой няма как да не те
пипнат в нарушение, незачитане, изкривяване на върховната божа воля. Говорим
за учебно-възпитателна дейност, не за производството на болтове и гайки. Всяка инструкция под взора на новия шеф ни се обяснява три пъти устно,
четвъртия път тя ни я чете, после си назначава отговорник, когото пък ще го проконтролира друг отговорник. За попълване на най-стандартен протокол, например,
след изпит, треперят първо хората от изпитната комисия, после трепери
контролиращият ги отговорник, накрая тръпне и някой от помощниците на шефа.
Самият изпит не предизвиква чак толкова трепет и прилив на чувства, както попълването на фамозния канцеларски шаблон.
Около час г-жа шефката чете задълженията на учителя според Негово
величество Кодекса по труда, според Нейно височество Щатната служебна характеристика и според
Негово сиятелство Колективния трудов договор и... ни дума за правата на
учителя. Когато от задните редички плах гласец запита що тъй, отговорът
– "Вие си ги знаете правата. Правата всеки сам да си ги
прочете".
Някоя от даскалиците тук в частен разговор на кафенце изразила
несъгласие с шефската воля и доносник верен веднагически й снесъл вестта. Незабавно общо събрание по този повод. И пак онзи тенекиен глас: "Колеги! Какво е това брожение в
колектива!" Следва отново прочит на съответните инструкции, членове,
параграфи, алинеи, допълнения и прочие бумащина. Защо е това? Учителят в
днешната ни уж демократична България анархист ли е! Или олигофрен, бавно развиващ се селски идиот? Славна е тази борба за демократични духовни ценности; да
речеш, досега не сме имали образование, традиции, творчество, живели сме си като
туземци до пришествието на Месията. Дали това не е механизъм да се изтръгне
живецът от и без това унижавания по всякакви йезуитски начини Български
учител?
Не стопанин, не личност със самочувствие на будител на своя мил
народ, а част от сбирщина, аргати-чиновници – това ли е
идеята? Обезличаването на една нация неизменно започва със съсипване на
мислещите, най-вече чрез унижение на онези, които са цял ден сред младото
поколение. В крайна сметка, нищо ново, независимо от еуфорично
скандираните лозунги от монтирания насред трибуната микрофон за поредния митинг
с гора от икони, байряци и хоругви на Партията ръководителка.
Страшно ми се ще да не е тъй. Ах, дано се заблуждавам, като си мисля,
че нищо от ерата на соца не се е променило в българското наше образование, и още
по-зле: че в стария бардак с новите курви повтарят мракобесието на познат един,
от ранното ми детство омразен чиновнически фанатизъм!
КАКВО НЕ БИВА
1. Не бива учителят да бъде почукван с маникюр и нокът по челото.
Христос е учител. Големите личности в Историята са учители. Ние тук какви сме?
2. Не бива хилядите учители да бъдат третирани като тълпа
олигофрени. Не бива с тенекиен глас да се квакат азбучни истини пред личности,
които четат най-висша духовна материя. Този стил минава на други
места, в други географски ширини!
3. Понеже българският учител при тягостни обстоятелства и при всякакви
кофти режими е бил преди всичко личност, а простащината винаги го е наказвала с
най-мизерно възнаграждение и лицемерна почит от немай си къде, затова не бива и в
демократична България това да продължава. Без любов към човека нищо не
става!
4. Не бива онзи от връо да забравя, че Параграфът, Членът, Членчетата, Алинеята и най-паче само Негово величество Кодексът по труда са създадени, за да служат на
човечеството, учителите в това число, а не – човечеството да ги обслужва.
Нали!
5. Не бива да се забравя, че най-естественото ти състояние,
след като се добереш веднъж до Властта, е да ти се врътне мозъкът, да забравиш
кой си и що си на този измамен свят. Запомни – с инструкцията не бива да си служиш като с
чук!
6. Не бива полицейският разпит, дознанието, следствието да бъдат
прилагани при взаимоотношенията между администратор и простосмъртен учител.
Учителят не е престъпник. Много моля да се отчете и по най-горните етажи!
7. Не бива да се забравя, че: Директор, а пък при Вашия случай –
Министър, звучи гордо, отговорно и доста приятно за ухото; но учител си остава далеч
по-достойно. Няма по-достойна длъжност в държавата от учител, това да е ясно!
8. Демокрация не е до полуда по форуми или оперативки да
квакаш "колеги, дайте да дадем, дайте предложения", ами вместо страх и подозрителност, сам да внасяш доброжелателство
у хората около теб. Тогава подканяне няма да се налага.
9. Не бива никога да се забравя, че високата длъжност в
обществото е като лупа, един вид особена леща: големия прави по-голям, дребосъка – още по-ситен.
10. Не бива да се забравя, че учителят е основният Човек, съвсем не подробност в пейзажа. Решим ли да се примиряваме с
Нищожеството, много нисичко и низко ще се наложи да му се кланяме. Тъй е, замълчалият
няма как да сгреши, но подлостите на света се вършат с мълчаливо
съучастие на огромната маса от страхливци, които умеят приятно да мълчат и мелодично да мрънкат.
11. Не бива да се бърка дейността на учителя с
производство на брикети и калъпи сапун за пране "Чайка", "Петел" или "Камбана". Учителстването е висша, изнервяща
тъпака дейност.
12. Не бива който и да е жив началник да се вживява в усета си
за справедливост, най-малкото защото наоколо има и други началници,
и всеки началник – със своето чувство за праведност и съвест, ала Бог е само един, хем един за
всички.
13. Не бива да се забравя, че само михлюз, който не работи, само той не греши; в духовната сфера обаче грешките по-често са проява на
творчество срещу рутината и невежеството.
14. Ако си бил зле мачкан и унижаван до този ден, ако идиоти
са се гаврели с теб и жестоко те оскърбявали, кога си бил беззащитен, това изобщо и съвсем
не ти дава основание да си отмъщаваш, особено на беззащитни и наплашени човеци.
15. Не бива честолюбието ти да гърми по-високо от твоята гузна гола съвест.
16. Пловдив е от световните центрове на цивилизацията,
пловдивчани са отруден, но незлоблив народ и могат да прощават. Не бива да се
забравя и това от всякакви пришълци със завоевателни намерения в най-древния
град на континента Европа.
17. Накрая, пак не бива да се забравя, че животът е разкошен
подарък за всекиго от нас; и дали ще го живееш пълзешком с рев, хленч, сополи и паничка за подаяния, или по достоен начин, зависи не от съдбата, не от някой друг, а единствено от теб.
18. "Да се преобразува коренно днешната държавна
деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република" – писал някой
си Васил Кунчев от Карлово.
19. И друго от Левски: "Приписвате ми... какво,
в очите си гредата не виждам, пък косъма във Вашите очи виждам по-лесно. Ти ако
искрено ми казваш: "Любезни ми брате", то тогава не трябва таквоз
бутане и заобиколки, но кажи – това и това ти е грешката, та да се поправя, ако
съм чист човек; както и аз не замълчавам Вашите най-малки кривулици, или
по-добре да кажа: неразбории. За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз – твоите кривици, па нека да се поправим и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора". И това не
бива да се забравя, макар писано на 20 юни 1871 година през турско.
20. Накрая, като теглим чертата под всичко дотук, не бива да забравяме
и онова Христо-Ботево "Блазе му, който умее за чест и воля да
мъсти; доброму добро да прави, лошия – с ножа по глава".
Пловдив, 29 юни 1999 година БЕЛЕЖКА:
Макар да съм го писал преди
повече от седем години, посланието дали не важи и за днешните условия в Българското училище? Вечните реформи, вечните страхове, нарастващата лавинообразно бумащина, чиновнически
непукизъм към децата дори и от страна на семейството, особено ярко заявен в българските ни медии. Дали не е препоръчително г-н
Министърът да си окачи това, че да му е винаги пред очи?
Пловдив, 25 септември 2006 година
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 4 маr. 2020
–––
*
Мисията на учителя изисква той да има свобода за творчество. Мижитурката обаче няма
как да е учител, още по-малко то е работа за злостен самозванец с диплома от Висш институт, когато се бие в гърди, че друго не може да работи освен цар племе. Бел.м., tisss.
"Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце" Из Притчи Соломонови, Библия
08.06.1999.
Тук
нищо не се проверява, няма никакви критерии. Често посредствеността бива
увенчана с лаври, докато геният претърпява редица поражения. Вашите творчески
мъки?! Мъчат се и графоманите. Твърдят, че Достоевски пишел бързо и лесно. Да? Имате да кажете нещо свое! Всеки е убеден, че има да каже нещо свое. Почти
всички мои познати, които не са писатели, са дълбоко убедени, че не са станали
писатели само поради липсата на време.Казимеж Брандис*, "Писма до г-жа Z.", изд.1980, с.75
Ще вземем здравото яйце и ще го скрием в леко перверзната черупка –
читателят ще го лапне, помамен от черупката, и ето че идеята ни ще попадне
незабелязано в корема му! Така започнаха Стайнбек, Колдуел и Дос
Пасос, така започнаха по-късно Фаст, Малц и пр., така започнаха след войната
Уолфърт, Майлър (вероятно е Артър Милър, бел.м., tisss), Хайм. Така много
години преди това започнаха Джек Лондон и Ъ. Синклер. Атанас Славов**, "Под сянката на Фордовия мит", изд.1963 г., с.68
Българската държава след Освобождението не
успява да си изгради нравствена здрава основа. От времето на Елин-Пелиновия Андрешко политическите ни партии, движения и държавна администрация са скарани с човека от народа – едно
говорят, друго вършат, лъжат безогледно, бързичко се главозамайват, крадат на
поразия, по върховете на народното представителство изтласкват специално подбрани невежи
полуграмотни събратя по душа и характер на Ст. Л. Костовия Големанов,
глумят се просташки над интелигентния стопанин: вместо да разчитат на съдействието му, те
закрилят едрия вагабонтин, целуват блажено ръка на всеки по-силен от тях, и това, разбира се, наричат дипломация.
Лицемерието като да е задължителна черта на изкачващия се тъпак в
йерархията. Журналистиката джафка, общо взето, като мило пале около богатите софри:
вместо да гради национално самочувствие у българина чрез нравствени реални критерии в
общественото съзнание, заела се е да занимава публиката с идиотщините на тънка
прослойка отчайващо противни маргинали, слабост са й картини и сюжети, в които Злото е
всепобеждаващо. Единичните прояви на трезва, уравновесена оценка ни се показват
като дело на чудаци не от мира сего – някакви си бели врани извън ятото
самодоволни консуматори на мърша. Да не си с лешоядите, приемат те за враг и в
двата лагера – син и червен; девизът на йезуитите и партайците
"Който не е с нас, е срещу нас" никога не е преставал да им бъде
водещо начало през последните сто и четирийсет години в обществения живот у
нас.
До вчера сами се люспеха, днес прочистват стройните партийни редици
от врага с партиен билет. Но и това не е нещо ново. Така са ни управлявали преди тях Стефан Стамболов, Александър Стамболийски. Тогава защо ли са ни тези гърчове? Не е ли подозрителността им присъща на тайните затворени
общества, на клановете: дивна подозрителност, роила се първом изпод
византийските златни кубета на Източната ортодоксия, но заимствала стил и от
сицилианската мафия! Как е възможно народ, вървящ по стъпките
на Първостроителя ап. Павел, да бъде така безпомощен пред посредствеността и
вандализма на орките?Как е възможно от толкова прибрана и уравновесена нация
на бял свят да се пръкне в изобилие дотолкова чистосърдечна
простотия? А дали не сме си въздигнали и Левски като пример за характер, именно
защото не ни е присъщо да сме като него? И дали настояването да бъде обожествен
Апостола не иде като отглас на всеобщата ни гузна съвест, на твърдото убеждение,
че в никакъв случай не можем да сме като него, че е коренно различен от нас?
Честно съревнование, достолепие в състезания между идеи! Какво е
това? Сякаш никога не сме го разбирали. Българското народно събрание го
ползват обикновено като средство за прекършване на опонента, за омачкване на
всичко, което малко от малко намирисва на достойнство и идея. Народно събрание ли имаме или си имаме партизанско сборище! Всеки случай, сигурно е, че народният избраник не защитава своя обикновен народ, а партийния си бос. Партийното делене вместо ползи нанася непоправими беди,
докога? Докато всички, родени в робство, измрем ли! А може би докато не
заплетем пак нишка от корените на националното ни Възраждане, където – колкото неопитност да имало, надделява родолюбието, почитта към отечеството,
към общността в българщината, т.е. към човечността.
Един автор, когото ни представят за храбър човек, емигрирал през
1975 г., за да избегне девет години комунистически затвор, и от 1984 г. гражданин
на САЩ, издал повече от четиридесет тома с белетристика, поезия,
изкуствознание и с теория на литературата, с фантастика, автор на трилогия за
живота на Учителя Петър Дънов, публикува тези дни най-четен вестник изобщо у нас в статия*** под разгромяващото заглавие "Разсмърдяхте
се". Но какво ни предлага този защитник на демокрацията и онеправданите в България? "Започвам – пише той – с една забележка
към Тончо Жечев (...) че трябва да се вслушаме в Достоевски, който
казал, че моралът е най-важното и значи оттам трябва да се започне. Само че
Фьодор Михайлич не е казал това." Следва правилното тълкуване какво
собствено имал предвид любимият на въпросния автор Фьодор Михайлович, изпъстрено с остроумни пасажи: "Колкото и да е надарен един ремсист дивдядовец (Т. Жечев е родом от
село Дивдядово, днес квартал на Шумен –
бел.м., tisss), той никога няма да долови точно
какво ни казва титанът на православието от Санкт Петербург";
"кухо, блядо (алюзия за руската дума "блядь"
за пропаднала жена, курва) постно; как да реагираш на тази плоскотия, освен
с "големи яйца!" Което си казва всеки в тази държава,
който е допълзял до парите";
"Аз обаче също съм българин, макар че не съм
селянин, и си мечтая моят приятел кебапчията-сергиджия да влети в
телевизионните ви и в държавните ви съвети като Исус в храма, да ви задрънка с
тиган номер осем по главите, защото..."
Подир декларация колко цени своя връстник Тончо Жечев (р.1929 г.) – "чел
съм го, възхищавал съм се от нещата му, кръв съм лял (Айййй!), когато
живеех в Щатите, да бъде сред първите четирима българи – гости на
Вашингтон. Той е голям българист, писател и
философ" – та след тази уводна декларация Великият автор на
статията в "Труд" изповедно продължава: "Пиша тези редове, понеже
обичам демокрацията. Искам да защитя това, което е истинска демокрация". Хе-хе!
Финал на статията със смърдящото заглавие: "Всъщност,
цялата работа е много проста: в САЩ, както и Западна Европа, властта наистина
е от народа и за народа"
Е, рекох си, защо ли тази стилистика нещо не ме възхищава?
Човекът нали казва нещата каквито са си! Обаче, според
г-н Жан-Батист Молиер: и лицемерът Тартюф рецитира от сцената само
верни неща. Така изразен, демократизмът у хлевоустия автор от Сливен, че дори и респектът
му към Тончо от Дивдядово защо някак не ми съответства, не ми се връзват обясненията му в любов, с така жарките му призиви за саморазправа. И веднъж усъмнил се в
този чешит, в неговата предизвикателна честност ли, що ли? – познат някак ми се
провижда през мъглата на десетилетията. Ча-а-акай-чакай-чакай! Ами този образ ми е
вече известен. Паметта е жестоко нещо понякога! Спомням си, че – като блед
гимназист, срещал съм името му, направил ми е силно впечатление, та даже
съм си купил в онези гладни години книжчицата му от поредицата "Млади
приятели на изкуството" с чудесното заглавийце "Под сянката на
Фордовия мит", едно от книжлетата, с помощта на които любопитно съм заничал
към интересуващите ме по онова време североамерикански класици (препоръка
на Никола Джоков – Джоката, първият ми учител в писането, стиховете, разказите, във вестникарството). И ето какво в онази далечна 1963 г. съм си подчертал, написано от въпросния Атанас Славов за Хемингуей: "Може да го видите по чехли, полугол, с отпуснато, тлъсто, вкиснато тяло
на алкохолик, да храни своите кокошки" (Атанас Славов, цит.
съч., с.21).
В този бир парче агитационен партайски сборник на идеологическата
секция от издателството на Комсомола, предназначен за пъпчиви нашенчета –
т.нар. млади приятели на изкуството, 33-годишният по онова време Атанас Славов
е нанизал слова не единствено и не само за автора на "Сбогом на
оръжията", но и за Ъптон Синклер, Ърскин Колдуел, Джон
Стайнбек. Артър Милър е назован красиво и мило "нихилист". Отрекъл
нашият агитатор тотално може би най-престижната ежегодна премия за литература и
публицистика в САЩ и в Западния свят – "Пулицър", както и
дузина престижни автори и литературни сдружения от Северна Америка.
Зачетох се пак в написаното от Атанас Славов 36 години по-късно.
Виждам как другарят, или ако ви е по-приятно – г-н Славов, е вадил с пълни
ведра сведения и квалификации за гнилия капитализъм от статиите
на някоя си Елена Романова и някой си Пьотр Павленко –
двама анджък прогресивни съветски другари от ерата на Йосиф
Висарьонович. Та такива ми ти работици, читателю драги, както гласяла рубриката
на габровлията Трифон Кунев Бояджиев, ситни-дребни като... камилчета!
Чудно ми стана откога пък Ърнест Хемингуей е изпитвал слабост
към кокошките. Въобразявал съм си, че доста живо ме е занимавала темата за
живота му, но такава слабост към кокошките не съм подозирал у боксиращия се Хемингуей. И този факт обаче си намери обяснението как Атанас Славов е стигнал дотук.
Когато превеждал прилежно от руски първоизвори, сливенският "баш-компилатор по тупан
пущина", самообявил се за ярък борец срещу американските писатели ренегати (по негов
си тертип превел руската думичка "кошки" (котки, котараци, котаци, писанки, писета) на родния свой познат български език като
"кокошки". Та и това си дойде на място, понеже Хемингуей наистина
имал слабост към котешкия род: от африкански лъвове до домашните
кротко мъркащи същества.
Е, питам подир тази екскурзия в миналото: Кому да вярвам? На
някогашния 33-годишен агитпроп на болшевишката идея и побеждаващия
марксизъм-ленинизъм, или на 69-годишния добре узрял академик, все така гневен, този път хем и нахъсан защитник на Западната демокрация, комуто се иска с тиган
нумеро восемь, зает от приятеля му кебапчията, да ни задрънка по кухите
български кратуни! Ако откривам нещо непроменено в цялата галиматия около професора демократ Атанас Славов, то е до болка познатият стил на гневно отрицание,
стил, представен от политически маймунки и философи, фенове на
демократичните духовни ценности у нас.
Па ний тъй сме си и научени – колкото по-невъздържано се зъбиш
"напук врагу, напук и вам, идиоти", толкова си по-демократ! Та завъртя се виенското колело на живота и доживяхме хора
с манталитет на първосигнално партайгеносе да бранят демокрацията, да ни
ориентират кое как е в политиката. Както е известно, всеки е в правото си да се
променя, случва се някога поради грешки в растежа да се завърти и като
ветропоказател над старата опушена кебапчийница БеКаПе според посоката, от която
духа вятъра точно днес. И нали има свещеното право да се развива и като общественик, публицист, писател, политически анализатор и дегустатор, автор на
гастрономически сборник за прилежната домакиня "Традиционна българска кухня", най-вече
като философ-психолог, фен на Петър Дънов. От всеки картоф философ!
Да туриш диагноза е три четвърти свършена работа. Критика на
властта – ами че това е само в услуга на управлението. Защо не разберат простичката истина,
а все ровят, търсят врагове и там, дето ги няма! Пък си мисля: честният човек
е спокоен, нали по себе си мери; докато нахъсаният "борец за
демокрация" тръпне за съдбата на тази или онази партийка, този или онзи свой партиен бос, та няма как да открие собственият му народ в каква беда е до шия. За воюващото Добро съм. Знам, че и българите ще се оправим все някой ден,
няма как да не се оправим, само трябва да внимаваме кой как чете евангелието,
как се изживява в позата на Иисус. Партаецът – вари го-печи го, си остава
фанатик, т.е. партаец, каквито и клетви да изрича, както и лъчезарно да ни се усмихва с
гримасата на нежна акула.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 3 маr. 2020 Илюстрации: - Професорът Атанас Славов, ярък борец за демокрация; - Известният любимец на "кокошките" Ърнест Хемингуей.
___
* Kazimierz Brandys (1916-2000), полски интелектуалец, автор от
най-висока проба в европейската есеистика.
** Атанас Славов от Сливен (1930-2010). Автор на свободна практика, диктор в Радио Свободна Европаи BBC (Лондон) през 1978 г. Работи по проблемите на
източноевропейските култури към Центъра "Удроу Уилсън" във Вашингтон през 1979 г., инструктор по български език в Държавния
департамент на САЩ, Вашингтон през 1980-1983 г. и в Центъра за езикови научни изследвания в щата Мериленд през 1983 г. Радиосценарист, редактор, диктор в Радио "Гласът на
Америка" през 1980-1990 г. Автор е на стихове, фантастика, изкуствоведски изследвания и пр. За него
ласкаво се изказват световноизвестни писатели. След напускането на България (1976) започва да пише
своите мемоари, на които до голяма степен дължи известността си на Запад.
Те са писани на английски език, но първо звучат на български, четени от
самия автор в 52 седмични предавания по Радио "Свободна Европа" с надслова "Пътеки
под магистралите“ (1978-1979). По-късно излизат на български със заглавие "С трева обрасли" в парижкото издателство "Пеев & Попов" (1983).
През 1986 г. пълният вариант на мемоарите се появява на английски (изд. "Оксидентъл прес", Вашингтон) под заглавието "With The Precision of Baths". В книгата си г-н Славов пресъздава политическата и
културната атмосфера в България през соца, и по тази причина той печели наградата на Legerete International
Writers Union Book за най-добре написана автобиография през 1986 г. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB_%D0%B8_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3)
Статията му "Разсмърдяхте
се", наред с книгата му за добрата домакиня в кухнята, е нищожна част от огромно по обем екзотично творчество. След "кокошките на
Хемингуей" последователят на Петър Дънов, направи епохалното откритие,
че Америка балансирала с десни (републикански) операции за ухажване на етническата
шлака (?!) в България, на бившите болшевики и наследниците им. Това е част
от личната визия на г-н професора за чувствата на САЩ към България (в.
"24 часа" от 6.ІХ.1999 г., с. 13) от статията на Кристин Димитрова "Ромите
към Ботев, а ние към Европа" за т.нар. "латентен
расизъм" у българина.
*** В. "Труд", 26.VІІІ.1999 г., с. 10.Бел.м., tisss.
