ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (7.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   30.01.2001.  

  Вестникът на Тодор Биков*, т.е. хора, пишещи или по някакъв начин свързани с политическата му линия, започват да ме изненадват неприятно, изключая Емил Калъчев. То е змийско гнездо. Назлобяли партайци като Лазар Мастагарков (1933)**, вълци, които се правили на агнета, дотук все някак минавали за хора с по-особена лична философия. От назлобелия Владимир Куцаров (1948)***, когото съм смятал някога за перспективен вестникар, та го гласях за нов вестник, който през 1992 г. ми предлагаха за три политически формации да започна****, до фалшиво стоящият в медийното пространство Огнян Сапарев (1942)****, от приятния, сдържан на вид, уж човеколюбив Георги Петров (1944), чиято е фразата от първите месеци след Десети ноември, че лагеристи в Белене и другите концлагери са били все отрепки. Ами че какво търся у този род пишещи? Ай, какъв наивник! Броят от януари-февр. 2001 г. на местния вестник "Арт-клуб" е трибуна за предизборно нагнетяване на гняв чрез кресливи вопли и обидни определения за лица, олицетворяващи държавността в период на опитваща се да се измъкне от хаоса България, нагнетяване на ненавист към демонизирани групи сънародници.

  Тези "приятели" ли са нашите говорители? Разградена, разколебана България на доверчивия простодушен българин стана идеално място за фарисеи и книжници. Изненадва ме как авторите от вестничето на културните дейци в моя роден град говорят, както си ги представям, с ръмжащия тенекиен глас на Георги Пирински – същият самодоволен мъж, който по време на соца бе най-млад сред министрите с присъщото му високомерие. 

  31.01.2001.  

  Живеем като крадци в собственото си отечество. Държим се като мародери в собствения си имот, докато хората в цивилизованите общества треперят грижовно и благоговейно пред всеки храст, камък, ручейче, стрък трева в отечеството си. В САЩ дори на планинския белоглав орел са му вапсали крилете с номер: 21...22...23, гледам на видеокасета от екскурзия из Скалистите планини там. Българинът днес е резултат от унизителното минало, когато му е отказвано правото да разполага със своето и се виждал принуден из собствените си ниви, превърнати в земя на ТКЗС, като хайдук по тъмна доба да шета, да краде от своето, за да си храни животните у дома или да изкяри някоя пара по пазарищата.

  Господа другарите, които подреждат отвращението си до озлоблението в "Арт-клуб", до такава степен ме притесниха с последния креслив брой от януари 2001 г., че сутринта подир нощта, в която до късно го четох, сутринта, значи, се събудих целия схванат от нерви. От година насам не ми се беше обаждала острата болка в кръста – все едно двайсетсантиметров нож, забит до над коляното. Идиоти! Какво правят мои текстове сред гадости на недобитите комунисти Мастагарков, Куцаров, Георги Петров и подвизаващи се там с авторитетната си титла университетски преподаватели? Слаба ракия ли съм, че ме зарадва фактът, дето отпечатали есето ми в предишния брой на вестника? Каква работа имам сред онези хора там!

  01.02.2001. 

  "Д-р Фаустус" на Т. Ман, стр. 86-87. От стр. 75 нататък авторът въвежда Вендел Кречмар в повествованието за гения. Кречмар – "доста под тридесетте", заекващ, "неугледен, набит човек с кръгъл череп, подстригани мустачки и често засмени, понякога замислени, а понякога дяволити кафяви очи" яко вдъхновен пред почти празен салон, свирейки за илюстрация наизуст Бетховен на раздрънкано пиано, обяснява с подробности нещо, което дошлите малцина едва ли проумяват, та го гледат озадачени не толкова поради думите, колкото заради странния за тях факт, че човек до такава степен може да се възторгва, драматично да преживява, да се горещи, накъсо казано, заради нещо несвързано с материалния свят, и според тях очевидно, вече човек сам по себе си странно явление.

  Ей тази отстраненост на талантливия човек от огромната инертна, аморфна маса на сивеещото в делничния си живот простолюдие! Страшничко. Като си помисля за обречения поради дарбата си човек: никога да не бъде докрая разбран от онези, за които твори и на които всъщност се обяснява в любов. Като си помисля, и страшно самотно ми става. Тях ги привлича неяснотата, любопитството. Ето един луд, един отнесен – казват си. Някои от тях се кискат, присмиват му се и на заекването, а и на целия му неугледен физически облик. Те не подозират, че този човек пред тях, този заекващ разпален коментатор на Бетховеновия божествен гений, този чудак, който дори не свири Бетховен с подходяща за Бетховен строгост и балансирана глъбина, ами блъска прекалено силно по клавишите, пее не особено чисто, свирейки, пък и насилвайки се от време на време да пояснява ту това, ту друго. Та публиката едва го проумява този коментатор! И точно тук разбирам за какво говори Томас Ман – това е откритието му, че най-високите постижения в изкуството не се поддават на обяснения с думи, че разбулването на магията във високите постижения на духа е отвъд думите. То е внезапен лъч, прозрение, което докосва болезнено и сладостно не разума с неговата мудна логическа скрупульозност, а като любовна стрела се забива право в сърцето и го кара да кърви, да тръпне едновременно от изнемога и гордост, от страдание и възторг.

  Стр. 91: "To hear wit eyes belongs to love’s fine wit" *****. Което на българския ни език ще рече: "Да чуваш с очи е едно от прелестните качества на любовта".

  02.02.2001.

  Стр. 119: "Какво е свобода? Само равнодушието е свободно. Характерното не е свободно никога; то вече има форма, то е обусловено, обвързано" (идея на Т. Ман от романа). Добър текст за моите не особено интелигентни, не особено възпитани десетокласници! Ще им го подхвърля за коментар днес ей тъй, както се мята къс кървящо месо към сборище млади лешояди. Особено и за мен е отношението ми спрямо неандерталската им жизненост. Дразни ме разхвърляността, гръмогласно заявеният непукизъм, наблягането върху физическия облик единствено – кожата, цвета на косите, прическата трябва да предизвиква, ноктите, устните, изпъчените гърди, и това, Боже мой, съчетано с жестове на изнервени заядливи старчета, при отсъствие на всякакъв помен от грация, нежност, финес, онази тиха свенливост, с която женствеността привлича. Дразня им се, че бързат да удушат детето, детското в себе си, което според мен, е в най-голяма степен основа за чара у една жена от 16 до 116 години. Отблъсква ме претенцията им на жени, изписана върху преситените им, ала всъщност наивни, излъчващи все още детското симпатични муцунки.

  От друга страна, жал ми е, че са така нетърпеливи да изскочат от най-хубавия си, най-сладкия период на своя живот: от моминството. Сексуалното ли ги привлича? Не мисля, че е то; по-скоро егоизъм, разраснал се до откровена наглост да гледаш света наоколо като мравуняк – с пренебрежение, с липса на съчувствие. Това вече не е просто липса на смирение, то е нещо много по-неприятно, понеже се изчерпва единствено с кухата безсмислена поза. Не виждам и сянка от творческо у тези мои полудеца-полуженички; това отблъсква и не виждам как да ги приютя до сърцето си, чужди са, усещам зад техните парфюмчета, гримчета, мазилца аромата на вече начеваща посредственост, скоропостижно, толкова отрано съсипана духовна сила.

  Все пак учителят би трябвало да изпитва обич към учениците си. Но кой е решил, че точно тези нагли саможивци са именно моите ученици! След време може би, ала днес, точно сега?!...

  От друга гледна точка обаче дали пък не бързам пък самият аз да видя плодове от угарта, която има нужда от известно време, за да роди от заровените семенца пълнокръвна пшеничена нива? Каква вина имат тези полу-жени, че добрият пример в личния живот на всяка от тях е толкова оскъден? Честното, искреното не крещят, призивно не тръбят с фанфари, не се разхождат наперено под копринени знамена и рицарски семейни гербове. На това честно отношение към света не му стоят мирно изпънати като по конец бойки гвардейски полкове. И ако ти, учителю, си на мястото на учениците си, лесно ли ще ти е да прецениш кое точно е истинско Достойнство и Чест, когато тези две неща се губят сред показното великолепие на заливащата ни отвсякъде агресивна пошлост******?

  Сократ бил грозен физически; арогантният, самовлюбеният Александър Велики,  чийто личен учител Аристотел сам е ученик на Сократ, е наперен красавец. Е, кой привлича повръхностния поглед на масовия човек! Ясно е, че интелектуалното се нуждае от повече време и личен отрицателен опит, за да изкристализира, за да се изяви вече не толкова в душата, в мислите, но и във видимото отстрани поведение. И може би след време ще си спомнят не какво точно съм им разказвал, а как съм се държал, как съм преживявал пред неандерталските им очи собствените си уроци.

  Стр. 121: "суровото възприемане на живота, което е плод на извънредни дарби". Талантливото не може да е сантиментално. Неговият пронизващ поглед е всъщност малко над човечността, едва-едва докосва състраданието. По-важна мисия има то: да освети неосветени пространства – нещо, не свързано с чувството за милост.

  * * *
  Пишейки въз основа на отглас от нещо прочетено, преживяно, става ми все по-увличащо навлизането в гранична област между логическото и подсъзнателното. Значи, някак от само себе си свикнах да предизвиквам, да си поръчвам внимание по ръба, отвъд който сивеят в мъглива бездна зъбери на подсъзнателни, своего рода опорни точки. Движейки се така в състояние, донякъде напомнящо унес, т.е. известна отнесеност, в един момент отпускам логическата нишка, изоставям тази пъпна връв, която ме придържа към трезвата разсъдъчност и самодоказваща се яснота, и усещам реенето на любопитството у мен: ведро, усмихнато, щастливо, разтворило клюн като влюбен щъркел да се носи в други измерения. Това е Светът на интуитивното познание. Той е ефирен, ароматен, предизвиква у мен еуфорично, но тържествено-строго настроение. Вече не си мисля за смирение и човечност, за суета и преходност. Тук всичко е облъхнато от присъствието на самата Истина. Не, не я виждам, но почти съм уверен – тук някъде, тук наблизо е самото Откровение, Йоановият Апокалипсис, онези информационни струи от самите дълбини на наглед безучастната към нас ледена Вселена.

  Татко мой, Дърводелецо от Отвъдното! Не ме оставяй да забравя, че съм най-обикновен простосмъртен! Ако някога, докато си обитавал материалния ни свят, си ме обичал – мен, твоя единствен син, не позволявай гравитацията да ме напусне. Този видим свят – храна и майка на сетивата ми, ми е твърде мил, за да го пренебрегвам пред абстрактното. Земен човек съм, да! – изкушавам се да надничам лекичко към успоредния загадъчен свят, населен с нещо различно, но в никакъв случай, но при никакви обстоятелства не бих желал да съм Нещо, което не съм, колкото и красиво-славно да е то. Предпочитам, желая, надявам се да си остана профан в първичното значение на понятието "профан", т.е. човек, непосветен в тайнствата. Другата дума за случая е "езотерик". Но мен ми е противно езотерическото именно защото дели хората на посветени и непосветени, отрича правото на множеството да навлиза в неосветените територии на Космоса, заложен дълбоко вътре в самите нас.

  Стр. 125: "който определя религията като усет и вкус за безкрайното и я нарича едно съществуващо у човека фактическо състояние..."

  Още преди да се родя (август 1947), Томас Ман чрез подставения си литературен герой-резоньор Серенус Цайтблом говори (вж. стр. 128) относно "прозрението за демоничния характер на човешкото битие". Никакви идилии! В основата на живота са бесове, кръв, слуз, ужас, схватки, насилие и... религиозността, т.е. отчаяната ни Вяра в свръхчовешкия разум, която единствена е в състояние да даде опора сред клокочещия наоколо материален ад. Само че Томас Ман не го твърди лично, а стои сякаш на крачка встрани от своя леко пародиен във вдъхновеното си слово герой-коментатор. Човеколюбие да, но само не забравяй първичните страсти, инстинкти, наклонности в човешката ни природа!

  Стр. 135: "че догматизмът е интелектуалната форма на фарисейщината".

  Стр. 142: Т. Ман (от името на все същия Серениус Ц.) представяйки фигурата на типичен йезуит – преподавателя Еберхард Шлепфус ("влачикрак" – буквално от немски преведено), казва нещо, което напълно и основателно се отнася, според мен, за... за българските партайгеносета в 2001 г. Ето я репликата на Т. Ман, който визира немския нацист, родственик по фанатизъм на партаеца изобщо: "Не обичам, когато някой взема думи от устата на противника, преиначава ги и обърква всички понятия. Това се върши днес с извънредна дързост и то главно ме е накарало да се оттегля от света. Не бива известни хора да говорят за свобода, разум и човечност; от съображения за чистота, те не би трябвало да вършат това".

  Малко преди това, в предишния абзац, Т. Ман говори за наглостта, така позната, така присъща за партаеца, предателстващ всичко, което за обикновения човек има висока духовна стойност: чест, съвест, национално достойнство. "Виждате ли, сякаш искаше да каже той (Шлепфус, бел.м., tisss), и ние имаме тази дума (свобода), тя е и на наше разположение, не си мислете, че тя се среща само във вашия речник и че вашето схващане за нея е единствено разумното. Свободата е нещо велико...(...) Свободата е свобода да грешим, благочестието се състои в това, от любов към бога (разбирай: към комунизма, фашизма, нацизма – към същността на служещи на нечия хищна имперска надменност – бел.м., tisss) да не използваме свободата, която той (да се разбира: Третият Райх, Съветският съюз, Big Brother, Дядо Иван, Великите сили и пр.) би трябвало да ни даде". 

  Едва ли би могло по-разбираемо да се покаже лицемерието.

  Прозелит (лат.) – новопокръстен; нов и пламенен привърженик на идея. Мисля си като прост българин, че повече от кощунствата и най-наглите престъпления срещу човечността са дело преди всичко на прозелити, някогашни добри хора, зомбирани от особен вид малодушие, лица с изваден и обработен в злост и надменност мозък.

  Стр. 157: Представа за глупака-умник чрез едно единствено откровение: "Всичко, което отпосле е станало, драги ми Пробст, най-напред изобщо не е било". Руският Козма Прутков в немска версия.

  Стр. 162: Реплика на тъпака Конрад Дойчлин – "широкоплещест момък с паднала над челото коса" (алюзия за прическата на Адолф Хитлер): "Немските подвизи са били винаги плод на някаква могъща незрелост". И малко по-нататък: "Зрял бил гражданинът на Флоренция през Ренесанса, който като тръгвал за църква, казвал на жена си: "Е, нека окажем уважение на това общоприето заблуждение!"

  Това, мисля си, дали не е становище и илюстрация на самия Томас Ман. Роденият през 1875 г. Т. Ман, пишейки между 68-та и 72-та година на живота си този роман, очевидно е лишен от целомъдрена вяра в Църквата и религиозното й благочестие. И това ме изпълва с уважение към него.

  Стр. 164: Фразичка, ключово разсъждение: "твърде студен, за да си млад, твърде умен, за да си религиозен. С ум човек може да отиде далече в църковната йерархия, но едва ли в религията". Бих я отнесъл тази реплика едно към едно и към сферата на политиката в България. Безскрупулност, пошлост и фалш – това е днешният ни принос към света, българска версия на понятието "политика". 

  Следва в част 8.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 29 noe. 2019

Илюстрации:
- Девойче от Родопите, за разлика от пошлостта;
- Актьорът сър Питър О`Туул в сцена от "Хамлет"

___
* Тодор Биков (1956-2016), 

https://sbp.bg/%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D1%8F%D1%82-%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80-%D0%B1%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B2/ 

** Лазар Мастагарков, https://plovdiv-online.com/litsviat/item/83980-kyuchuk-p%D0%B0rij-r%D0%B0zk%D0%B0z%D0%B0n-ot-l%D0%B0z%D0%B0r-m%D0%B0st%D0%B0g%D0%B0rkov

*** Владимир Куцаров – някашен председател на Дружеството на журналистите от Пловдив.

**** 1) Едно от шестнайсетте БЗНС-ета, 2) местната Радикал-демократическа дружинка и 3) като член на Демократическата партия на доц. Илия Кожухаров; че до февр. 1991 г. готвех в. "Демократическо знаме", както му бе името сред депутатите във Великото народно събрание, "хубавото Знаме".

***** Огнян Сапарев, т.нар. "осведомител" Мартин от 1971 г. в бившето VI управление на Държавна сигурност, https://agentibg.com/index.php/bg/2014-02-18-16-14-56/170-2014-12-05-19-02-20

****** Цитат от У. Шекспир (1564-1616).
******* А la Слави Трифонов (1966), олицетворение на гаврата за младите българи, или тип поведение на разположил се в Министерството на земеделието като бей министър от ДПС, навикващ дошлите при него стопани от село, че са гяури и рая. Оттук-насетне от Нихат Кабил (1962) зависи нашият селянин ще има ли достъп до кредитните линии на Европейския съюз. Добавил съм при препис на текста от 12. ХІІ. 2006 г. Вж. и https://frognews.bg/novini/sbogom-vlastta-kazvat-petkov-gagauzov-bliznakov-kabil.html Бел.м., tisss.

АНТИТЕЗИ

АНТИТЕЗИ

В памет на Франсоа Вийон

Спокоен като пън, мечтая морски бури;

мърморя малодушно – авантюрист по кръв;

животът ми е сън, ала мечтите – щури;

в опашката се гуша, бленувам да съм пръв.

С плесник ли през устата подлец ме поздрави,

целувам му ръката и шепна: C'est la vie*;

унил, сразен, наплашен, се чувствам уважен,

за почести и слава се трудя всеки ден.

Добре ли ме приемат, изпадам в тежък смут;

световно неизвестен – с това съм май прочут;

обзет от кротка леност, коси ме адски бяс;

рекат ли ми: Студено! – крещя: Горещо! – аз.

В калта добре овалян, се перча като бог;

мизерника разхвалвам, към честния съм строг;

изпитвам гняв, когато цената ми расте;

които ме ругаят, най-близки са ми те.

Рекат ли: Ах, ужасен! – знам, нежен бил съм с тях;

нещата щом са ясни, треса се цял от страх;

сърцето прокърви ли, свирукам окрилен;

остана ли без сили, по-жив не знам от мен.

Потръгнат ли нещата, излишен ставам аз;

узреят ли житата, в душата ми е мраз;

щом моето момиче ми каже: Мили мой! –

преставам да обичам и гледам зло, на бой.

Ужасно разлютена, по-мила ми е тя:

щом пак ми прави сцени, добре сме в любовта;

и виждам, че не мога да преживея ден

без нежната тревога: тя може ли без мен?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 noe. 1997 – edited by 28 noe. 2019

–––

* От фр. Такъв е животът. Бел.м., tisss.

РЕЗЮМЕ НА РОМАНА "Д-Р ФАУСТУС"

РЕЗЮМЕ НА РОМАНА
"Д-р ФАУСТУС"*

  Разказът се води от името на доктора по философия Серенус Цайтблом. Родил се през 1883 г., той завършва гимназия в градчето Кайзерсашерн, после завършва университет, установява се като преподавател по класически езици и се обзавежда със семейство. Адриан Леверкюн е две години по-млад. Ранното детство прекарва в родителския чифлик, недалече от Кайзерсашерн. Стилът на живот в семейството, където растат още две деца, е въплъщение на порядъчност и здрава привързаност към традициите. У Адриан отрано се проявяват способности за наука и родителите му го изпращат в гимназия. В града живее в дома на дядо си, който държи магазин за музикални инструменти. Независимо от блестящите успехи в учението, момчето се отличава с едва прикрито високомерие, затаен нрав, както и не за възрастта му склонност към усамотяване. Четиринадесетгодишен, Адриан за първи път усеща у себе си влечение към музиката и по съвет на дядо си започва да взема уроци при музиканта Вендел Кречмар. Кречмар – независимо че силно заеква, е известен с увлекателните си лекции върху теория и история на музиката и младежта го цени заради тънкия му музикален усет.

  След завършване на гимназия Адриан Леверкюн се заема да изучава богословие в университета на Хале, където вече се е устроил и Цайтблом. Оказва се, че сред професорите тук има доста интересни личности, като например, преподавателя по психология на религията Шлепфус, който пред студентите лансира теорията си за реалното присъствие на магията и демонизма в човешкия живот. Наблюдавайки как се държи младия Адриан в обществото на връстниците си, Цайтблом все повече се убеждава в изключителността му. А Леверкюн продължава да поддържа връзка и с Кречмар, и когато Кречмар е поканен да преподава в консерваторията на Лайпциг, заедно с него се прехвърля да учи там. Разочарован от богословието, сега изучава философия, а все повече го влече музиката. Кречмар обаче смята, че атмосферата в учебно заведение като консерваторията може да се отрази пагубно върху таланта. В деня, когато за първи път идва в Лайпциг, неопитният Адриан вместо в механа се оказва настанен в публичен дом. Към незапознатия с разврата юноша приближава момиче с бадемови очи и посяга да го погали, но жестът го кара да побегне. От този момент нататък образът й не го напуска, така минава година, преди юношата да се реши да потърси момичето. Налага му се заради нея да замине за Братислава, но когато накрая все пак я открива, тя го предупреждава, че е заразена от сифилис; и въпреки това, той настоява да се любят. Връщайки се в Лайпциг, Адриан отново тръгва на занятия, но скоро се оказва принуден да потърси лекар. Без да успее да доведе лечението докрай, лекарят внезапно умира. Опитът да открие друг лекар е безуспешен: този лекар го арестуват. И оттук-нататък младежът решава да не се лекува.

  Захваща усилено да пише. Най-забележителното му съчинение през този период е цикъл песни по стихове на романтическия поет Брентано. В Лайпциг Шилдскнап го запознава с поети и преводачи, уговаря го да се заеме да съчини либрето за опера по Шекспировата драма "Безплодни усилия на любовта" .

  През 1910 г. Кречмар го назначават главен диригент на градския театър в Любек, Леверкюн пък се установява в Мюнхен, където наема стая в дома на вдовицата на сенатора Роде и възрастните й дъщери Инес и Клариса. В този дом дамите редовно устройват вечери с покани и сред новите познанства на Леверкюн мнозина са лица от артистичния свят, сред които е и талантливият новоизгряващ цигулар Рудолф Швердтфегер. Рудолф настойчиво търси приятелството на Адриан и го умолява да напише за него концерт за виола. Скоро в Мюнхен пристига и Шилдкнап.

  Като не намира покой и усамотение, Адриан се отправя с Шилдкнап към Италия. Жежкото лято двамата се настаняват в планинското селище Палестрина, където им гостува и съпругата на Цайтблом. Адриан усилено се занимава с писане на мелодии за опера и Цайтблом смята музиката му за супер-изключителна и новаторска.

  Тук с Леверкюн се случва нещо странно, чието подробно описание много години по-късно ще открие в нотната му тетрадка Серенус Цайтблом. На Адриан Леверкюн му се явява самият Дявол, за да му съобщи за съпричастността си към скритата срамна болест у Адриан и за неудържимото си внимание към неговата лична съдба. Сатаната обявява и че на Леверкюн е отредена изключителната роля да участва в културното обновление на нацията, той ще е предтеча на нова ера, която Дяволът нарича "ера на най-новото варварство". Дяволът настоява, че от момента, когато преднамерено го е заразил с противна болест, Адриан де факто е сключил сделка със силите на злото, и оттогава тече отпуснатото му време от следващите двадесет и четири години, след което Сатаната ще го прибере при себе си. При едно условие обаче: Леверкюн завинаги трябва да се откаже от любовта.

  През есента на 1912 г. приятелите се завръщат от Италия и Адриан наема стая в имението Швайгещил близо до Мюнхен, което е набелязал по-рано – по-време на извънградските си излети; мястото удивително му напомня селището на неговите родители. Тук започват да го навестяват мюнхенските му приятели и познати.

  Завършвайки работата си над операта, Леверкюн отново се заема с писането на вокални пиеси. Заради новаторския му подход, тези пиеси не срещат признание сред широката публика, но са изпълнявани от много филхармонии на Германия и донасят известност на автора им. През 1914 г. той пише симфония под надслов "Чудесата на Вселената". Започващата Световна война въобще не го засяга, той все така живее в дома на Швайгещилови и по прежнему усилено твори.

  Инес Роде междувременно се омъжва за професор Инститорис, макар да е обзета от несдържана любов към Швердтфегер, за която сама споделя с автора. Наскоро след това тя се свързва с цигуларя, измъчвана от съзнание за неизбежния разрив. Сестра й Клариса също напуска родния им дом, за да се посвети изцяло на сцената, а застаряващата сенаторша майка им Роде се прибира в Пфайферинг и се заселва недалече от жилището на Леверкюн, който вече здраво се е захванал с ораторията си "Апокалипсис", като проектира чрез своята демонична музика да разкрие пред човечеството онази граница, към която то неудържимо се приближава.

  През пролетта на 1922 г. в Пфейферинг при майка си се завръща Клариса Роде. Преживявайки тежко творческия си крах и крушението на надеждите си за лично щастие, тя си разчиства сметките с живота, като се самоубива с отрова.

  Леверкюн, в крайна сметка, приема молбите на Швердтфегер и му посвещава концерт, с който постига шумен успех. Повторното изпълнение на творбата се осъществява в Цюрих, където Адриан и Рудолф се запознават с театралната художничка Мари Годе. Няколко месеца по-късно тя пристига в Мюнхен, а след броени дни цигуларят предлага Леверкюн да му стане кум. Леверкюн неохотно се съгласява и признава, че и сам донякъде е влюбен. Два дена по-късно всички вече знаят за годежа на Рудолф и Мари. Сватбата трябвало да се уреди в Париж, където цигуларят има нов контракт. По пътя на връщане от прощалния концерт в Мюнхен той среща смъртта от ръката на Инес Роде, която в порив на женска ревност стреля по него в трамвая. Година след тази трагедия най-накрая ораторията "Апокалипсис" е изпълнена пред публика. Концертът минава при сензационен успех, ала авторът, покосен от душевен смут, не присъства. Продължава да твори чудесни камерни пиеси, като същевременно у него зрее план за кантата "Плачът на доктор Фаустус".

  През лятото на 1928 г. при Леверкюн в Пфайферинг роднините довеждат да му погостува племенникът, петгодишният Непомук Шнайдевайн. С цялото си сърце Адриан се привързва към обаятелния кротък малчуган, чиято близост се оказва едва ли не най-светъл лъч в живота му. Но два месеца по-късно хлапето заболява от менингит и за късо време умира в страшни мъки. Лекарите се оказват безсилни да го спасят от смъртта.

  Следващите две години за Леверкюн са период на интензивна творческа работа: пише замислената кантата. През май 1930 г. кани приятели и познати да чуят най-новото му съчинение. Идват тридесетина души и той им представя изповедта си: признава, че всичко създадено от него за последните двадесет и четири години е промисъл на Сатаната. Неволните опити да наруши забраната да обича (дружбата му с юношата-цигулар, намерението да се ожени, даже любовта към невинното хлапе) водят към гибел всеки, към когото е насочена привързанността му, затова смята, че не е само грешник, но и убиец. Шокирани, мнозина си тръгват.

  Леверкюн се кани вече да изпълни на рояла своето творение, но изведнъж се строполява на пода в безсъзнание. Когато идва на себе си, започва да проявява признаци на безумие. След тримесечно лечение в местна клиника за душевноболни лекарите дават разрешение майка му да го прибере у дома, и тя до края на дните му се грижи за него като за невръстно дете. Когато през 1935 г. Цайтблом пристига да поздрави приятеля си за неговата петдесетгодишнина, не успява да познае това същият Леверкюн ли е. След още пет години гениалният композитор издъхва.

  Повествованието изобилства с авторови отстъпления за съвременната нему Германия, изпълнени с драматизъм размишления – върху трагичната участ на "държавата-чудовище", за неизбежния крах на нацията, опиянена от ужасната идея да се въздигне за сметка на света; авторът проклина всички властници, изкушени да погубят собствената си нация под кресливи лозунги уж за нейния разцвет.

  Превод и редакция: tisss

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 27 noe. 2019

Илюстрации:

- Нобеловият лауреат за литература през 1929 г. Томан Ман;

- Изключително мил момент от срещата Б.Б.-Доналд Тръмп.

–––

* Вж. https://www.inhaltsangabe.de/autoren/mann/ Бел.м., tisss.

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   03.02.2001.  

  Дотук (стр. 176) действието се развива през 1904 г. Адриан Леверкюн е студент по богословие в Хале, по това време град с около 200 хиляди жители население, старо средище на лютеранството в Германия. На същата стр. 176 се посочва как изглежда почеркът на Леверкюн: "равно подредени, малко старомодни, донякъде претрупани букви, изписани, изглежда, с краснописно перо (…); много сбита, изготвена сякаш с шифър, изпъстрена със ситнички вметвания и поправки писменост – ала аз отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане и можех винаги да разчитам без затруднение неговия почерк". В този момент Леверкюн е 19-20-годишен.

  Стр. 180: "…отстъпничеството е акт на вярата и всичко е и става в бога, особено отпадането от него". Заменете "бог" с "партия", и ще получите чудесно откритие за отреклите се от партийния идеал бивши партийни членове*; променяйки формата: свивайки вляво, оттам пък и до крайно дясно (СДС, отец-Гелеменовите фашисти, националсоциалистите на д-р Иван Георгиев – син на езиковеда от световна класа, акад. Владимир Георгиев**, нашите отрекли се от бог Карл Маркс или Ленин-Сталин партайгеносета не престанаха да произвеждат версии на все същата в основата си болшевишка – колкото и идеалистична, толкова и човеконенавистна философия. Всяко разсъждение при комунистическата етика е като заклеване пред олтара на човеколюбието, в действителност обаче не познаваме по-човеконенавистна, по-перфидна, по-ловка система за манипулиране съзнанието на огромни множества хора. Значи, дори и когато се отмятат от своя идеал като форма, отстъпниците са пак в партията, или в бог, но са по-опасни, понеже отровата им продължава да се просмуква към света, но вече не откъм едно политбюро, от един-единствен вожд, ами от нароили се като гъби след дъжд партии и партийки, на които доверчиво се радваме, като ги приемаме въз основа на речите им за демократични образувания.

  Демократични ли са, може само отвътре да се разбере. Ай, какви боричкания за лидерство! Ой, какви бурни сцени с подмяна на протоколи, с огласяне на срамни истини за този и онзи по медиите! И в крайна сметка, с малки изключения, новите политически формации ги оглавяват ако не хора на бившата Държавна сигурност, то възпитаници и преподаватели от висша партийна школа в СССР или тук. Тъй се обновиха някогашните "верни синове и дъщери на Партията" под приятни за окото имена и идейни платформи – Евролевица, Движение за права и свободи, Съюз на демократичните сили, Демократическа партия на Д. Савов-Праматарски, онези 16 (шестнадесет) БеЗеНеСета и пр., и пр., кажи-речи, все ярки антикомунисти, ала все рожби на Партията, и сред тях, разбира се, най-естествено се вписа и "обновената" Българска социалистическа партия, чието име дори е крадено, понеже през 1990 г. имаше регистрирана друга формация с абревиатурата БСП, докато партийците на БКП тогава още си се водеха членове на "славната столетница, на орлицата".

  Чуя ли някой да се тресе от бяс, да бълва ненавист, да крещи по този или онзи – казвам си: ето този е партаец, Чумният вирус на ХХ век у него е влязъл дотолкова дълбоко, че вече не успява да мимикрира, даже физиономията му с тези изпулени от омраза очи започва да плаши, преди да си е отворил устата. А какво пък значи партаец за изскубналия се от маниакалната амбиция да почуква света с показалец отвисоко? Комунизъм (фашизъм, нацизъм), според мен, казвам, е всяко подменяне на човеколюбието с фанатизъм; комунистът, например, "се бори за щастието на цялото човечество", изтръгвайки човещината, естествената ни природна доброта или състрадание. Любовта я подменят с Безпрекословна вярност, с отдаденост на Партията, което се изразява с размахване на юмрук, скандиране на лозунги, бойки стихове, громящи това и онова. "Свобода, братство, равенство!" е любим лозунг, именно защото е обтекаем, удобен за употреба. Истината се преиначава с вестник, който носи името "Правда", с вестник "Работническо дело", който на дело разбива солидарността сред работничеството заради същинските експлоататори на власт.

  Комунистическата, като всяка дисциплинирана организация неизменно е била подривна организация срещу правото на отделната личност да взема по съвест  самостоятелно решенията, да живее и твори извън плътните стройни редици на праведните "достойни". Партийният фанатизъм се основава върху амбицията да бъдат префасонирани не само родната ни история, но и естествените правила на живот в общество, да преобръща дори самата ни природа***. И това е ужасяващ схематизъм в мисленето, изведен до принцип към населението на цялата планета. И всичката тази претенция е пресована най-напред в Комунистическия манифест още през далечната 1848 г. в провинциален немски вестник. Да не забравяме, г-н Маркс проектираше планетата ни като кокетен концлагер със съответните вишки, полоси, кльонове и постове за наблюдение и охрана на Свободата и Прогреса.

  Цялата дивотия продължава пресована в стария невехнещ девиз "Партията не греши". Т.нар. "люспене в СДС" подир еуфоричните първи месеци и години след Десети ноември бе осветено именно от този девиз на партийното строителство.

  Книгата на Томас Ман "Д-р Фаустус" под формата на роман всъщност е грамадно по обема си историческо есе, стои на границата между художествените жанрове и активно философстващата висока публицистика. Това е разказ, но и размишление за ролята на таланта в модерната (?!) цивилизация. Писателят ни призовава чрез внушенията на художествения стил, доколкото разбирам, към следното: Преди да сме си изяснили докрай Средновековието вътре в себе си, стъпките ни по посока "Човеколюбиво устроено общество от добронамерени личности" си остават само чудесно, но неосъществимо на практика пожелание.

  Фанатизмът, лицемерието, склонността да унижим, да пренебрегваме творческото начало, гръмките претенции, тържествуващата ехидност, крясъците на тълпата "Да бъде разпнат!" са все още недокрай разкодирани, осветени от разума. Ренесансът не е приключен етап. Ние още не сме прекрачили отвъд Средновековието. Авторът визира Германия в частност, в по-общ план – Западна Европа; а в покрайнините на вниманието му, с уважение като към не съвсем познати, са Русия и Източна Европа. Мен това внимание не ми е достатъчно; четейки огромното му есе, постоянно в ума ми е България, прегръдката на българина както с Руското културно великолепие, така и с мракобесието, което с леден дъх иде откъм Русия на олигарсите и бившия партиен апарат. Тези две Русии няма как да не ни интересуват нас, българите. Да не забравяме, Българската култура от Х-ХІІ век е първоначало на всичко съществено в духовната сфера, което Руската нация е постигнала и сътворила до днес.

  Стр. 181: "онова крепко простодушие (…), необходимо на артиста". Т.е. главното, най-прозорливото непременно е изтеглено отсам показността, то е плътно, тежко, сивее; мислят го срамежливо, а то е прибрано в себе си, жестоко самостоятелно – един твърде строг свръх-Аз.

  Стр. 183: Индуцирано от прозата на Т. Ман. Пародията е жизнено важна съставка в изкуството; в противен случай, при отсъствието й, изкуството губи интелектуалната си енергия, става безпомощно, самодоволно, еднопластово, назидателно. Та значи, пародията, самоиронията е изместване съвсем леко, едва забележимо на фокуса: в първия миг непосветената публика по инерция продължава да възприема с цялата подобаваща сериозност образа, ситуацията, идеята – докато иззад кулисите с все по-нарастваща интензивност долита смях, кискане, хохот, кикот. То е освежителен душ, втурване на игривото, пролетен повей над изкласилата нива. То е празник на интелекта: А-а-ха, дяволе! – казваш си, – досетих се какъв номер си ми погодил! – и следва потупване, побутване, шеговито размахване на показалец, струи светлинка помежду ви.

  Ами че какво друго е изкуството, ако не игра, когато имаш да кажеш нещо важно! Затова и най-съвършените му постижения нашепват на детенцето у всекиго от нас: Животът ли? Животът е игра. Не се приемай твърде на сериозно. Отпускай от време на време душицата. Стига с тази скованост на манекен зад витрината! И това вече е онази обляна от светлина жизнелюбива и нежна, и изкусителна Флоренция на духа, Ренесансът на нашия съвместен живот тук долу, на планетата Земя.

  Стр. 223: Рюдигер Шилдкнап, "може би над тридесетте", пише стихове без рима и ритъм, т.нар. свободен стих, пише още и критични статии, къси разкази в стегната проза, превежда от английски... (стр. 225) "извънредно, дори детински весел човек, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор. Висок, широкоплещест, с тесни бедра и дълги крака", но "ръцете му бяха изящни, с дълги аристократични пръсти (…) и цялата му изобщо осанка бе тъй неоспоримо джентълменска" (стр. 226-227).

  Следва в част 9.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 noe. 2019

Илюстрации:

- Бенито Мусолини и Адолф Хитлер задушевно, 1942 г.

- Джордж Оруел в Испания, гражданската война, 1937 г. 

___
* Т.нар. дисиденти.
** Един от преподавателите ми в Софийския университет, 1967-1971 г.
*** По времето на Й. В. Сталин в СССР са разработвани планове да се обърне течението на Волга, цели народности са прехвърляни в безлюдни области на Сибир (татари, евреи, някои от кавказките племена и националности). Бел.м., tisss.

ПОХЛОПА НЯКОЙ

ПОХЛОПА НЯКОЙ

– Похлопа някой, Боже мили! Защо на моята врата?
Навярно сбъркал. Ще отмине. Тъй мрачна е нощта!

– Дъждът съм аз, какво те плаши! Ела ми отвори.
Сложи на масата две чаши. Знам хиляди игри.

– Не ми е време да играя, а и за пръв път чувам дъжд
наоколо да се мотае, да ми говори с глас на мъж.

– Добре де, вятърът съм, който в брезичката отпред шуми
и в процепите като коте проплаква в тъжните ти дни.

– Върви си, няма да отворя. Не знам защо си още вън,
когато всички свестни хора спят своя кротък нощен сън.

...И не отвори, и отмина случайният неканен гост.
Кой беше? – ще виси с години проклетият въпрос,

че бе дъждовна нощ такава, безлунна и студена бе.
Нечакана ни се явяваш, любов със мирис на Небе.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 9 maj 2008 – edited by 26 noe. 2019