А Пловдив е тъй
нежен с менe, че ще умра от студ
встрани от шум и суетене, навярно съм и малко луд,
за да дописвам сред тъгата най-веселия си роман*
на смях и обич сред житата, и както винаги пак сам.
При нас е Зима и врабците от моя малък стар балкон
се борят храбро за трохите и аз във вехтичък балтон,
притоплям се, като ги гледам, и може би ще е така,
докато се усетя беден без ни една троха в ръка.
Последното, което е известно, е, че поетът Стърлинг е останал единственият му близък приятел в Англия. От десетина години Карлайл* живее в Лондон, прекарва дните си в писане на книги; носи му се славата, че е сближил Англия и Германия, допринесъл за обновяването и извисяването на литературата. Карлайл е истински литератор. Човек лесно може да си представи уединения му вече, простоват начин на живот с малкото му семейство в онзи тих квартал на Лондон – Челси, встрани от врявата на търговската част, на Чейни Роу, недалеч от Клиниката на Челси. "Малко зад нея, пише някакъв пътешественик, след старата, потънала в бръшлян черква с гробове на множество поколения наоколо й, излизате на старинна уличка под прав ъгъл с Темза и само на няколко крачки от реката, съзирате върху една врата името Карлайл. Шотландско момиче ви отвежда до предната стая на втори етаж, където е просторният кабинет на Създателя на светове. Там той прекарва по-голямата част от времето си сред купища книги и документи; горните лавици на библиотеката му изобилстват от нови, неотваряни книги с авторски посвещения; последните месеци работи с многобройни ръкописи на староанглийски и безчет заети от обществените библиотеки брошури за епохата на Кромуел; от време на време хвърля поглед към тухлените фасади и паважа на улицата или към тревистото кътче в съседния двор; или поема към Британския музей, за да го превърне закратко в свое работно място. Така протича първата половина от деня му, както е било при повечето литератори; а следобед прави разходка от по една-две мили, прекосявайки крайните квартали, докато излезе извън града, макар че тъй едва ли би стигнал по-бързо до истински дива, гориста местност. Между другото, откъде ли не се стичат посетители, за да го видят, макар малцина да заслужават да бъдат видени от него – сред тях има доста "бележити посетители от Щатите; и с цялото това разнолико множество той щедро общува; английският му е с подчертан шотландски акцент и за изненада на всички, говори общо взето така, както пише – на своя си "карлайловски език, от време на време прекъсван от продължителни, дълбоки, разтърсващи пристъпи на смях". Понякога ходи до Шотландия да обиколи родните обрасли с храсталаци хълмове; там язди по английския бряг, възседнал коня, купен с пари от тукашната продажба на книгите му.
Как в последна сметка живее, каква част от насъщния изкарва чрез всекидневен
труд с перото, какво наследява и какво присвоява – все въпроси, които са важни
и не бива да се отбягват в биографията му. Може би си струва да се отбележи, че
не е реформатор в общоприетия смисъл на думата, че яде, пие, спи, размишлява,
вярва, пророкува и постъпва, без да се съобразява с модерните и още
по-малко със стари, традиционалистки представи. На много места гледали на него като на
знаменитост – "захапал неизменната си лула, дружелюбно събира около себе си
човеци с коренно противоположни възгледи, които го слушат като
оракул". Много висока и мършава фигура, вглъбено изражение, тъмни
коси, мургава кожа, имал излъчването на учен с нездравия си вид от прекомерното
заседяване в кабинета – това е той, роденият на англо-шотландската граница,
може би потомък на безчинствалите някога там мародери. Няколко негови
снимки ни го представят в цял ръст, с шапка и наметка; на друга снимка изглежда
според сполучливо определение "прекалено спретнат"; но единствените
портрети, които си заслужава да се запомнят, са където сам той несъзнателно се
е обрисувал.
Книгите на Карлайл носят самоувереност и вдъхновение, срещат отзвук в много
сърца, та е непростимо как цяла Англия не заечаваше ликуващо – от бряг до бряг,
от Атлантика до Пасифика – та всичките там сноби и филистери да се втурнат да
приветстват автора, чиято човечност обгръща и тях самите. Нима имаме нещо
по-ценно от тези книги? Нима в последните години Англия е представлявала нещо
друго за нас, които четем книги? Ако не я споменаваме като "Онази страна, където протекла епохата на Уърдзуърт" и няколко по-млади музи размахвали криле, или
понякога като родината на Ландър, след смъртта на Колридж единствен Карлайл
остана да поддържа славата на човеколюбива Англия. Най-доброто извинение за цялата суетня и
греховност на търговията е, че ни запозна с мислите на този мъж. Търговията не
би ме интересувала, ако не водеше до такива последствия. Днешна Англия дълго ще
осъзнава какво дължи на Томас Карлайл...
1. Революциите
се замислят от романтици, осъществяват се от фанатици, а плодовете им се ползват
от отявлени негодници.
2. Не вярвам в колективната мъдрост на невежи индивиди.
3. Станете честен човек, и можете да сте сигурен, че мошениците са вече с един
по-малко!
4. Историята на света се гради от биографиите на великите личности.
5. Великите личности са подобни на гръмотевиците, родени от небесата: хората ги
очакват като носещи искрата и пламъка, за да си вземат от тях и да запламтят в
буен огън.
6. Природата не понася лъжи.
7. Главната ни задача не е да бленуваме за мъглявото бъдеще, а да действаме
сега, и то в посока, която ни е ясна.
8. Любящото сърце е начало на познанието.
9. Благословен този, който е намерил подходящата за него работа.
10.
Опитът е учител, който взима твърде скъпо за уроците си, ала в замяна на това
никой не обучава по-добре от него.**
3) „омагьосаният електорат изведнъж се събуди и преди отново да заспи, се заблея по друга, поредна приказна приказчица”
4) „народът ни като цяло продължава да бъде скотски неграмотен – хал хабер си няма от реалната политика”
5) „нашето неграмотно мнозинство отново не схвана къде му е грешката”
6) „тръгнаха да се надпреварват кой по-удачно да прилъже и измами доверието на наивните полуградски, полуселски и селски маси у нас”
7) „и тогава на авансцената се появи уж патриотичното начало. За първи път чухме някой да плаши на думи циганите”
8) „поредният свинар, който е курдисан механизъм, със зададена програма да квичи като Хитлер, за да омайва масовия простак...”
9) „С появата на този гнусен национализъм у нас се сложи край на патриотичното начало, което в същността си бе чиста проба неокомунизъм, възпаляващ тъпата тълпа”
10) „раздават захарни близалки на старците и на най-социално онепревданите. При това гузно, плахо и неуверено”
11) „На нас ни са нужни не поредните прости управляващи и обаятелни клоуни, а мъдри личности. За жалост простаците са мнозинство в тази страна и то предпочита да избира онези, които му отиват на манталитета и умствения размер”
12) „Не може да схване този глупав българин, че не му е виновно нито времето, нито дъждът и снеготопенето. А това, че се стиска да си застрахова къщата, свинарника, овцата и кокошката”.
КОМЕНТАР:
Ярко и прегледно, намери се най-сетне и между нас – "наивните полуградски, полуселски и селски маси", мъж, достоен да ни набие чемберите. Или в стила на Алеко Константинов да му река: "Альоу, г-не Румене Леонидов, полека лампата!" Когато си умрял, не ти пука, страдат другите около теб. Същото е, и когато си се възгордял. Нещата не са толкова прости, както си ги представяш. Когато на сергия са курдисали отродници и празни кратуни, няма място за избор, затова масовият българин не ти е виновен, че да го нападаш, независимо че са те обявили за поет, издател, журналист и общественик, отличен с български и международни награди. Бивш личен съветник на Председателя на Съюза на българските писатели по време на соца. Липсата на духовна енергия Румен компенсирал с омерзение към нацията! Георги К. Бояджиев (1947).
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 2 maj 2014 – edited by 17 noe. 2019
––––
* За глухия и сляп българин – мастика с мента. Простаците са мнозинство и избират онзи, който им отива на манталитета, вж. http://pik.bg/%D0%B7%D0%B0-%D0%B3%D0%BB%D1%83%D1%85%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D1%81%D0%BB%D1%8F%D0%BF-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD-%E2%80%93-%D0%BC%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D1%81-%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-news174296.html. Румен Леонидов (1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 г. има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Бел.м., tisss.
Преди години, било е през лятото на 1975 или 1976 г., пътуваме с първата жигула на баща ми към София, по негова си (на баща ми) важна работа, а и да се видим с роднините, с четвъртия от петимата харманлийски братя – чичо ми Стефан, с чинка Мили (Емилия от Радомир) и братовчедите Валентин и Соня. Та спускаме се с татко по стария асфалтиран път и по нанадолнище току преди Ихтиман внезапно на 300 м преди нас по пътя от падината изведнъж се вдигна облак прахоляк, огромен сандък се мерна в прахоляка, завъртя се във въздуха, чу се грохот, колите забавиха ход и спряха като на парад в двете ленти. Баща ми, без да ме поглежда, спокойно рече да си седя на задника, да не се правя на герой. Скочих. Търча като вятър поне стотина метра надолу, гледам, и други наскачали от колите, ама стоят, само аз си топуркам по стръмното.
Посред склона – възстаричка бяла тойота комби с турски регистрационен номер, със смачкана предница напреки по средата между двете ленти на платното. Сред ламарините – момче на моята възраст, и не мърда. Само охка. Не крещи, охка си турчето, ей тъй, съвсем нормално си охка. Подхващаме го трима от двете страни, отнесохме го както го и открихме, приклещен в тенекиите зад волана. Облягаме го седнал на дръвче покрай пътя. Гръбнакът му дано е цял, мисля си.
Впечатление, кой знае защо, ми направи, че седеше вдървен и че на бос крак е с износени гуменки. От колата му върху асфалта се разпилели стотина пакета лигнин; това карал, пътувайки към Турция може би. Няма кръв, няма рани, само тихичкото охкане на втрещения пострадал човек. И ни думица.
Понеже стотина метра надолу, в канавката отляво, огромна светлосиня товарна ифа лежи, вирнала колелетата си към небето, хукнах край ремарке, изскубнало се от камиона, забило се с теглича си в ниския насип, отвъд който бе дерето вдясно. Изпъват врат към огромния камион, гушат се в храсталаците неколцина нашенци. Откъм задницата на камиона – други; тези па люти, та и гневни. Следят зорко, ама от почетно разстояние, че нафтата, изляла се на асфалта вони мазно и в жегата се не диша; за едното чудо, ще вземе резервоарът да гръмне нашенците. Колко му е! Опасности дебнат отвсякъде.
Кабината беше с муцуната си към мен, мернах, че там вътре нещо шава, и докато тичешком приближа, показа се глава, раменете на шофьора, който се опитваше да изпълзи. Подавам му ръка, прихванах го под мишниците, помогнах да се измъкне. След главоломната каскада, изумен съзерцавах мъж дребосък: прашен, брадясал, умирисан на кисела пот, и той като мен по онова време пълно с живот българче, и нищо, ама нищо му няма. Ни драскотина! Шепна – че още сме сами, а пък кибиците заничат от храстите, маят се дали да приближат, че ги гони шубето резервоарът на камиона да не гръмне. Тихичко му подвикам на туй нашенче: "Абе, приятел, какво стана?" Нещо игриво злобничко припламна в зъркелите му, гледа към смачканото пикапче с турските регистрационни номера, застинало с помляна предница насред пътя: "Цунахме се, кво! Ма я пак го не пущих да ма изпревари, д`ейба мамичката му манафска!" И още нещо рече на неговия си шопски диалект.
Почакахме около половин час. С включена сирена виу-виу-виу-виу откъм София долетя катаджийска кола. Излязоха от нея двама омачкани, сънливи мъже, появи се и цивилен канцеларски плъх следовател, взе да записва в джобен бележник, попита за свидетели. Е, като не съм бил от преките очевидци кое как е станало, върнах се при баща ми в жигулата. В напечения асфалт скъсалият се карданов вал на ифата беше издълбал педя дълъг дълбок улей; затова и светлосинята ифа с високата си каросерия се бе превъртяла на 180 градуса във въздуха.
Мислел съм си после: леле, до каква степен нормален човек може да освирепее, че да потроши тежък камион, живота си да рискува, а и живота на друг да съсипе! Ей тази, в хубавия слънчев ден изригнала като от нищото злост, която неведнъж и мен ме е обземала, трудно мога да си обясня.
В два след полунощ будят ме остри болки в корема. От зор легнах на цимента в банята. И както си лежа, плувнал в студена пот, в ярко оранжево започнах да си представям колко лесно е да умра, да пукна, да ритна бакърчето, да гушна букета и как в многолюдния пъстър и шумен свят нямам ни един човек под ръка, комуто да се опра, по телефона макар, да му разправя накъсо какво ми е, как несправедливо съм пренебрегнат от раждането си досега, колко подло са ме предавали и лъгали, как този мой корем адски ме боли. И така де, защо да троша грешни пари за супер-модерен джиесем, като от години вече никой така и няма да ме потърси. Нали!
Живеем в самота. Любим се в самота. В самотата умираме. Пред съвестта пак си сам и гол, и беззащитен като пале. Любовница, приятелчета, компания веселяци... не е ли всичко това илюзия, с която безсмислено и крадешком да прецапаме през живота? Математиката, хороскопите, врачките, философията, поучителните разкази на древни и модерни днешни мъдреци, красивите политически идеи за щастие не заблуждават ли, че всички ние, гледащи се изпод вежди сме все пак едно общество, нация, семейство?
Zoon politikon*. Вятър и мъгла, драги приятелю! Човекът е изключително самотно животно в епохата на супер-модерните комуникации. Надникни в бездната, в ада на болестите и страданията на душата си, и ще видиш колко за кратко време сме тук, преди да изчезнем като облак пролетна омара, както сме се и появили. След три-четири години подир смъртта те забравят. След тридесетина години няма вече кой и да си спомня за теб. А какво са тридесет години! Всичко наше, над което залягаме с толкова амбиция, мераци и труд да го удържим, е нетрайно, понеже е тлен. Духът единствено е нетленен, в духа е истинската свързаност помежду ни.
Моето поколение българи, родени в десетилетието след Втората
световна война, по-малко сме склонни да се самосъжаляваме. Да, били сме заблудени, и пак сме
склонни да бъдем заблуждавани, макар да сме имали (и имаме) нашите смешни за
останалия свят красиви илюзии, мерак, романтични мечти. А патета с жълто около
човката, тези новоизлюпени под влияние на пошлия американизъм
материалисти дори илюзия си нямат. От личен опит разбрах: отнемеш ли у човека
илюзията, че с недостатъците си макар, с неприятните си страни дори, той пак може да е
любим, да му съчувстват, може да бъде прегръщан, целуван, приеман с любов, изгуби
ли си илюзията, че може да е обичан, тутакси зейват у него с озъбена муцуна цинизмът и агресията, отчайващата грандомания, ненавистта. И това вече не е демокрация.
Не ме е толкова страх от бясно препускащото време, колкото изпитвам страх от озверялата самовлюбена паплач, шестваща из днешните медии. Образа на идиота ни представят всеки ден като модел за успешен живот: духовността е изблъсквана от ума не случайно чрез всякакви възможни медиуми на днешния свят, кажи-речи, чрез всички днешни съвършени средства за комуникация.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 20 maj 2001 – edited by 17 noe. 2019
––––
* Човекът по природа е политическо животно е идея на Аристотел (384 г. пр.Хр. -322 г.) – философ и енциклопедист на Древна Елада. Zoon politikon e негов израз. Бел. м., tisss.
.jpg)
